Матю Кърби
Потомци (17)

16.

Ейбрахам излезе от „Дупка в стената“, несигурен какво да направи и накъде да тръгне. Тялото му бе стигнало до пределната граница на изтощение и всеки момент можеше да го предаде. Беше натоварил костите си до прекършване, цяла нощ не бе спал и знаеше, че болката го дебне на пресечка оттук и няма да помогне на Илайза, ако рухне на улицата.

Намираш се в доста широка пролука — обади се Монро. — Симулацията ще се запълни с исторически данни. Възможно е да не изглежда съвсем… реална.

— Какво да правя? — попита Дейвид.

Скрий се на сигурно място и бъди готов да стигнеш навреме до следващата пресечка точка. Утре следобед ще се срещнеш с Шон и Наталия.

— Къде да намеря сигурно място?

Може би Ейбрахам знае. Вслушай се в него.

Дейвид разбираше, че е невъзможно Ейбрахам да се върне чак до къщата на господин Туид, преди да си почине, а дори тогава не бе сигурно дали ще успее да се добере дотам. Улиците бяха стихнали. Размирната тълпа се бе насочила към горната част на града. Ейбрахам нямаше представа какви опасности и брожения го делят от Илайза, но споменът за момчето, прокарало показалец по гърлото си, смразяваше кръвта му като ледено предупреждение.

Молейки се Илайза да е послушала Маги и да се е прибрала в къщата на господин Туид, Ейбрахам свърна по Довър стрийт и след една пряка стигна до Дома за цветнокожи моряци. Досега не бе посещавал това място, но знаеше какво представлява и се надяваше да намери убежище там.

Над входа на внушителната пететажна тухлена сграда висеше скромна табела. Ейбрахам почука на вратата, но по това време се наложи да похлопа пак и да чака дълго.

Най-сетне му отвори широкоплещест чернокож — на средна възраст и среден на ръст, бос, по панталони и разпасана риза. Вместо към Ейбрахам очите му се насочиха към улицата.

— Да? Какво обичате?

— Ще ми позволите ли да се подслоня при вас? — попита Ейбрахам.

— О. Разбира се. — Мъжът разтри лице и отстъпи настрани, подканвайки Ейбрахам да влезе. — Заповядай. Всеки, който идва с мир, е добре дошъл.

Ейбрахам влезе през вратата във фоайе пред широк коридор към вътрешността на сградата, осветен отчасти от лампа над стълбището.

Домакинът затвори вратата след него и я заключи.

— Как е името ти? — попита той.

— Ейбрахам.

От стая, водеща към фоайето, излезе индианка, облечена по нощница. Изглеждаше горе-долу на същата възраст като мъжа, отворил вратата.

— Добре дошъл, Ейбрахам — поздрави тя.

— Аз съм Уилям Пауъл — представи се мъжът. — Това е съпругата ми Мърси. Заедно се грижим за дома.

— Благодарен съм ви за гостоприемството, господин Пауъл — каза Ейбрахам. — И съжалявам, че ви безпокоя в толкова ранен час. Нуждаех се от сигурно място, където да отдъхна. Цяла нощ обикалях по улиците.

— Разбира се — кимна господин Пауъл. — Горе има легла.

Той и съпругата му поведоха Ейбрахам по коридора към стълбището, което бе видял. Докато се изкачваха, минаха край прозорец с изглед към улицата.

— Как е навън? — попита господин Пауъл.

— Зловещо — отговори Ейбрахам. — Метежниците се насочват към горния край на града, но не знам какво точно целят.

— Утре ще е мрачен ден — каза господин Пауъл. — Отдавна предупреждавам, че ще настъпи.

— Какво правите тук всъщност? — попита Ейбрахам.

— Осигуряваме порядъчен дом на чернокожите моряци — обясни господин Пауъл. — Сигурно убежище, далеч от клопките и изкушенията, които ги дебнат. Не позволяваме никакъв алкохол, запознаваме ги с Божието слово, предлагаме им библиотека и напътствия как да тръгнат по добър път. При необходимост им намираме почтена работа.

Изкачиха стълбището до дълъг коридор с много празни стаи с широко отворени врати.

— Организираме и събрания на аболиционисти — продължи господин Пауъл. — Основател съм на Обществото за премахване на робството. Приютявали сме множество бивши роби.

— Изпълнявате благородно дело — каза Ейбрахам. — Аз дойдох през Стейтън Айлънд.

— И там има добри хора. Бог да ги благослови! — отвърна господин Пауъл.

— Да. — Ейбрахам погледна към най-близката стая с най-обикновено легло и Библия върху масата. — Изглежда имате много свободно място.

Господин Пауъл кимна.

— Повечето ни гости си тръгнаха вчера, след като разбраха за протестите. Някои заминаха с ферибот за Бруклин, други за Ню Джърси.

— Но не и ти? — попита Ейбрахам.

— Това е домът ми. Няма да позволя да ме прогонят от него.

Смелостта му възхити Ейбрахам.

— Стаята е почистена и готова за теб. — Госпожа Пауъл посочи една от отворените врати. — Почини си. Ако пожелаеш, остани тук, докато размириците стихнат.

— Няма да злоупотребявам с гостоприемството ви — поклати глава Ейбрахам. — Трябва да намеря дъщеря си. Тази вечер смятам да замина с нея за Хобокън.

— Тогава гледай да поспиш по-дълго — каза господин Пауъл.

Семейство Пауъл бяха добри хора. Почти невероятно добри. Може би това имаше предвид Монро, когато го предупреди, че светът няма да му изглежда съвсем реален.

Оставиха го в стаята, но Ейбрахам не затвори вратата. Легна направо върху покривката, без дори да си свали обувките. Макар и тънък и овехтял, дюшекът го прие с цялата нежност и загриженост, на която бе способен, и тялото му мълком му благодари. Болката в коленете и гърба му понамаля, той въздъхна и затвори очи.

Симулацията почерня; картини пробягваха в мрака, все едно в тъмна стая шари фенерче и се вижда само това, което попада в снопа светлина — улиците на града, луна над блато, Маги Петела се кикоти с Хилавия Джо. Дейвид имаше чувството, че се десинхронизира.

— Какво става? — попита той. — Монро?

Той сънува — отговори Монро. — Не бой се.

— Сънува ли? Много е тъмно!

„Анимус“ екстраполира образите, за да запълни пролуката — обясни Монро. — Отпусни се и си почивай.

Дейвид определено се затрудняваше да се отпусне. Илайза скиташе из града, а значи и Грейс бе там, незнайно къде. Всъщност Дейвид се притесняваше именно за сестра си. Обикновено тя се грижеше да не му се случи нещо лошо, поемаше ударите и нито веднъж не го бе накарала да се почувства, сякаш й е длъжник.

Симулацията обаче бе променила някак отношенията им. Преживял тревогата на Ейбрахам за Илайза, сега Дейвид не я търсеше, за да се грижи за него. Търсеше я, за да се погрижи за нея.

— Кога ще се срещна с Грейс? — попита той.

След пресечната точка с Шон и Наталия.

— Каква пресечна точка?

Настана мълчание.

Не съм сигурен — каза след малко Монро, но явно криеше нещо.

Сънищата продължиха още известно време. Когато Ейбрахам най-сетне се събуди, Дейвид отново се заслуша в мислите му. Възрастният мъж стана от леглото; коленете и гърбът го боляха, но по-скоро със спомен за болка, отколкото като прясна рана. Той си погледна часовника и разбра, че е проспал цялата сутрин и сега минава един след обяд.

Чу гласове в коридора и реши да открие откъде идват. Надникна в библиотеката и видя госпожа Пауъл да чете на три деца — две момичета и момче. Момчето изглеждаше на около дванайсет. Едното момиче беше горе-долу връстница на Илайза, а другото — доста по-малко, със закърнели крака — седеше в скута на майка си.

Госпожа Пауъл вдигна глава и видя Ейбрахам да стои на прага.

— Ела! Влез! — подкани го тя.

— Не искам да ви прекъсвам — каза Ейбрахам.

— Глупости! Седни. Успя ли да поспиш?

— Да — кимна Ейбрахам. — Къде е господин Пауъл?

— Излезе въпреки възраженията ми да проучи какво е положението в града.

— Но никой не ви е безпокоил?

— Никой — увери го тя с ведър глас, поглеждайки към децата си.

— Не е нужно да се преструваш, мамо — намеси се голямата дъщеря.

Ейбрахам прочисти гърло.

— Благодаря ви отново за гостоприемството. Мисля вече да тръгвам към къщи.

— О, моля те, Ейбрахам, почакай поне Уилям да се върне — възпря го госпожа Пауъл. — Така ще разберем какво става в града.

Ейбрахам обмисли предложението й и заключи, че вероятно е разумно. Ако господин Пауъл бе събрал информация за метежниците и безчинствата им, щеше да избере по-безопасен маршрут през града.

— Добре — съгласи се той и седна на един от фотьойлите в стаята.

Библиотеката на моряците не приличаше никак на библиотеката в къщата на господин Туид. Имаше по-малък избор и книгите изглеждаха овехтели. Мястото обаче излъчваше честност и пълнота, докато въпреки препълнените й рафтове в библиотеката на господин Туид лъхаше на пустош. Тази стая се използваше по предназначение. Ейбрахам усещаше как във въздуха витаят оживени дискусии, сякаш са се пропили в очуканите дървени полици и в пода.

Госпожа Пауъл продължи да чете приказката от Ханс Кристиан Андерсен — за принцеса, която усещала грахово зърно през много дюшеци и завивки. Двете по-малки деца се превиваха от смях, а по-голямата дъщеря сновеше из стаята и надничаше през прозорците.

— Иска ми се Били да беше тук — въздъхна тя.

— Кой е Били? — попита Ейбрахам.

— Големият ни син — отговори госпожа Пауъл. — Военен лекар е. Замина на фронта, за да помогне на Съюза.

— Сигурно се гордеете с него — каза Ейбрахам.

— Да — кимна тя. — Но ми се иска да получава същата надница и уважение както белите медици.

— Аз пък искам да е тук — натърти по-голямата дъщеря.

На етажа под тях се отвори врата и по стълбището отекнаха стъпки. Господин Пауъл влезе в библиотеката и понечи да каже нещо, но видя децата и замълча.

— Мърси, може ли да поговорим насаме? — попита той.

— Разбира се. Мери, ще вземеш ли Сара?

Голямата дъщеря прегърна сакатата си сестричка, а госпожа Пауъл стана от стола.

— Ейбрахам, ще дойдеш ли и ти? — подкани го господин Пауъл.

— Разбира се.

Ейбрахам се надяваше точно на това.

Тримата излязоха в антрето и застанаха в най-отдалечения му край, за да не ги чуват децата.

— Навън е страшно — каза господин Пауъл. — На Бекстър и Ленърд Стрийт двайсет чернокожи семейства са прогонени от опожарените си домове. Метежниците са опустошили ресторантите „Крук“ и „Дъф“. В момента подпалват Щатската оръжейница на Двайсет и първа улица. Нападнаха сградата на вестник „Трибюн“. Вилнеят навсякъде из града, плячкосват магазини и къщи, палят и пребиват чернокожи. Дори до смърт. Полицаите са безпомощни срещу далеч по-многочислената тълпа. Успеят ли да отблъснат някоя шайка, прииждат нови метежници или просто се преместват другаде. Бог да ни е на помощ — заключи господин Пауъл.

— Сградата на „Трибюн“ е наблизо — отбеляза Ейбрахам.

Господин Пауъл кимна.

— Свалих табелата на дома, но и без нея ще ни познаят. Опасявам се, че в момента е твърде опасно да излезеш.

Ейбрахам се съгласи по принуда, ала го обзе дълбоко отчаяние. От все сърце се надяваше Илайза да е невредима в къщата на господин Туид. Нямаше как да е сигурен обаче.

— Не знам къде е дъщеря ми… — подхвана той.

— Убеден съм, че би искала да се погрижиш за себе си — прекъсна го госпожа Пауъл. — Както ти би искал тя да се погрижи за себе си.

Разумът съзря логиката в думите й, ала старото му сърце се противеше.

— Може да останеш при нас, докато се приключи с тази злина.

— Но кой ще я спре? — попита Ейбрахам.

— В момента само армията е в състояние да въдвори ред — отговори господин Пауъл. — Това не е метеж, а бунт. Опасявам се, че градът е изгубен.

Върнаха се в библиотеката и госпожа Пауъл продължи да чете, макар и с разсеян глас.

Малко след два часа Мери, по-голямата дъщеря, която още стоеше до прозореца, извика на баща си:

— Идват!

Ейбрахам се втурна към прозореца с господин Пауъл и видя, че момичето не греши. Трийсетина метежници маршируваха по улицата, скандираха и размахваха примитивните си оръжия. Изглежда се бяха насочили право към Дома за цветнокожи моряци.

— Бързо! — подкани ги господин Пауъл със спокоен, но настойчив глас. — Искам да се изкачите на покрива и да се прехвърлите върху съседната сграда. Внимавайте да не ви забележат! — Той взе малката си дъщеря Сара от ръцете на съпругата си. — Хайде! Тръгвайте и не вдигайте шум.

Ейбрахам последва семейството по стълбите към третия етаж, сетне към следващия и по-следващия, докато стигнаха тясното стълбище към тавана, откъдето ниска врата водеше към покрива. Подвижен дървен мост, невидим от улицата, се простираше над алеята между Дома за цветнокожи моряци и съседната сграда. Господин Пауъл явно се беше подготвил. Той помогна на съпругата и двете си по-големи деца да прекосят моста, подаде Сара на госпожа Пауъл и даде знак на Ейбрахам да ги последва.

— Дръпни моста, след като преминеш — помоли го господин Пауъл от отсрещния покрив.

Ехото поде гласовете на метежниците и крясъците им стигнаха до тях — злостни заплахи, каквито Ейбрахам не беше чувал, откакто бе избягал от плантацията; думи, които разтрепериха тялото му въпреки волята му. Той погледна към господин Пауъл и попита:

— Няма ли да дойдеш с нас?

— Никой не може да ме прогони от дома ми — отговори господин Пауъл. — Семейството ми е в безопасност и съм готов да се изправя срещу тълпата.

Госпожа Пауъл прошепна настойчиво:

— Уилям, моля те…

— Мърси, няма да се предам на Крал Тълпа. Няма да се огъна пред омразата им. Не мога. Не е в природата ми.

Ейбрахам отново се възхити на този мъж.

— Да остана ли с теб? — попита той, макар да се чувстваше ужасен и да разбираше, че при физически сблъсък ще е почти безполезен.

— Няма нужда — поклати глава господин Пауъл. — Просто изтегли моста.

Ейбрахам погледна към скованите греди, наведе се и ги подхвана с две ръце. Момчето на Пауъл дойде да му помогне и двамата издърпаха моста на своя покрив. Ейбрахам вдигна глава към господин Пауъл, който стоеше непоклатим срещу тях.

— Благодаря, синко — каза той. — Обичам ви всички. Скрийте се и пазете тишина. На сигурно място сте.

— Обичам те, Уилям — отвърнаха в един глас госпожа Пауъл и децата.

Господин Пауъл се обърна и слезе от покрива през таванската врата, оставяйки близките си сами и отделени от него.

Постепенно те се поокопитиха и се подготвиха да чакат и да се надяват. Очите на Мери и госпожа Пауъл бяха просълзени. Момчето седеше стоически, а Сара се бе сгушила в ръцете на майка си, сякаш те са нейният град и стига да е там, светът й е непокътнат, дори Ню Йорк да гори край нея.

Миризма на пушек изпълваше въздуха. Ейбрахам погледна към горния край на града и видя редица черни стълбове да се издигат в небето — някои близо, други далеч, някои големи, други малки и всички до един злокобни.

Крясъците и дюдюкането звучаха по-силно, но засега долитаха от улицата, а не от къщата. Метежниците навярно се страхуваха да не би отряд калени моряци да ги посрещне, ако нахлуят през вратата. Времето минаваше без опити за взлом. По небето плъзнаха облаци, които не разхладиха знойния въздух, но поне слънцето не прогаряше раменете на Ейбрахам.

— Може би ще си тръгнат — каза Мери.

— Да се помолим заедно да си отидат — подкани ги госпожа Пауъл. — Хайде, деца, хванете се за ръце.

Децата се събраха около нея, тя започна да се моли и Ейбрахам сведе глава. Затворил очи, си представи Илайза, уловена като в клопка в къщата на господин Туид — отвън я чака беснееща тълпа, зад нея бушуват адски пламъци. Тя му викаше, но вилнеещият огън заглушаваше гласа й. Не чуваше писъците й, но виждаше ужаса, изписан по лицето й.

Хайде, Дейвид — сепна го Монро. — Време е за следващата среща.

Дейвид се отдалечи от семейството.

— Не можа ли да го споменеш, преди да се кача на покрива?

Съжалявам. Но трябва да побързаш.

Дейвид знаеше, че Ейбрахам ще се почувства виновен да изостави госпожа Пауъл и децата й сами. Молитвата им приключи и той се обърна да я заговори, ала откри, че тя го гледа и му се усмихва, сякаш вече е разбрала.

— Върви — каза му. — Върви при дъщеря си.

— Но…

— Всичко ще бъде наред — успокои го госпожа Пауъл. — Помолихме се и съм сигурна, че Господ ни чу. Ще ни защити, защото делото ни е богоугодно.

На Ейбрахам му се прииска да споделя вярата й, но житейският му опит бе породил множество въпроси към Бог, за изясняването на които беше нужен много дълъг разговор с Него. Той обаче запази съмненията си за себе си и се сбогува с госпожа Пауъл и децата й.

— Когато това приключи — каза му тя, — ела отново при нас. Мъдростта на всеки добър човек помага на моряците ни.

— Ще се върна — обеща Ейбрахам.

Той откри дърво зад сградата и се спусна на улицата, изтощавайки тялото си още преди да докосне земята. От алеята, където го стовари дървото, Ейбрахам излезе на Уотър Стрийт и тръгна в посока, отдалечаваща го от тълпата пред Дома за моряци на Довър Стрийт.

Движиш се накъдето трябва — увери го Монро. — Просто продължавай на север.

— Там ли ще срещна Шон и Наталия?

Монро пак замълча.

Да — отговори след малко.

— Идвам, Илайза — прошепна Ейбрахам.

— Идвам, Грейс — каза Дейвид.