Матю Кърби
Потомци (21)

20.

Симулацията на Оуен почерня. Чернотата обаче изглеждаше по-различна, когато бе изпаднал в безсъзнание. Сегашната значеше, че симулацията е приключила, и внезапно той се озова в сивотата на Коридора на паметта, при това в своето тяло.

Добре ли си, Оуен? — попита Монро.

— Умрях ли? — учуди се Оуен. — Почувствах…

Бе усетил как ножът се забива в корема му и как сърцето му изпомпва кръвта, а тялото му се вледенява и вцепенява, като вкочаняването започва от краката и плъзва нагоре.

Не, Оуен. Беше близо, но Илайза те спаси. Болеше ли?

— Не много всъщност.

Не помнеше болката, а страха. Страхът на Вариус.

Мозъкът не е пригоден да съхранява спомени за физическа болка. По-скоро я забравя, иначе няма да сме в състояние да продължаваме напред.

— Радвам се за Дейвид тогава. — Тълпата наистина го бе смазала с ненавист, все още непонятна за Оуен. — Добре ли е той?

Не бих казал. Не помни физическото страдание, но помни емоционалната болка. Тя се запечатва в мозъка ни.

— Може ли да поговоря с него?

Оуен беше прегледал Дейвид — всъщност предшественика на Дейвид — и му призляваше при мисълта какво е преживяло горкото хлапе.

Скоро — каза Монро. — Трябва да постоиш още малко в Коридора на паметта.

— Защо?

Представи си го като гмуркане в дълбоко море. Излезеш ли твърде бързо, рискуваш да се „газираш“. В този случай мозъкът е застрашен. Мехурчета от съзнанието на предшественика ти могат да причинят всякакви неприятности. В момента трябва да се съсредоточиш да оставиш спомените зад гърба си. Да изгониш предшественика от главата си.

Трудна задача. Оуен бе живял в съзнанието и спомените на Вариус цели два дни. Имаше чувството, че го познава както себе си. Все едно са един и същ човек. Разбираше обаче, че не са, и знаеше, че всъщност не са били два дни.

— Колко е часът? — попита Оуен.

Наближава четири и половина сутринта. Бяхте в „Анимус“ няколко часа.

— Няколко часа? — Оуен поклати глава; струваше му се невъзможно.

Щеше да приключи още по-бързо, ако беше сам. Налагаше се да забавям нещата, за да ви задържам заедно в симулацията. Така… Чакай! Хавиер идва.

Оуен се огледа, изпълнен с неочакван гняв и омраза при споменаването на името на Хавиер. Странно. Всъщност не се ядосваше на Хавиер, а на Кормак. По някакъв начин обаче Хавиер беше Кормак.

Преди да успее да разреши главоблъсканицата, Хавиер се появи до него и Оуен едва не замахна да го удари. Овладя се и двамата се погледнаха втренчено.

— Иде ми да те убия — каза Хавиер.

— Без малко да го направиш — отвърна Оуен.

— Знам — каза Хавиер. — Каква бъркотия!

Кротко, момчета — намеси се Монро. — Излязохте от симулацията. Сега сте Оуен и Хавиер, а не предшествениците си.

— Говориш, все едно е ключ за лампа — промърмори Хавиер. — Включваш и изключваш.

Знам, че на думи звучи по-лесно — съгласи се Монро. — Просто се съсредоточете върху своя живот. Мислете за своите приятели, за своето семейство, за своя дом, за своя квартал. Съсредоточете се върху своите спомени, върху всичко важно за вас. Помнете, че лежите в склад и на главите ви е закопчан визьор. На някои им текат лигите.

— Колко мило! — отбеляза Хавиер.

Хей! Просто се опитвам да ви върна в реалността.

Лека-полека Оуен долови, че съзнанието на Вариус оказва все по-слаб натиск върху неговото. Сякаш има повече пространство — да диша и да се протяга — в собствения си ум. Представи си работилницата на дядо си и безупречната градина на баба си. Помисли си как майка му се връща от работа в униформената си поло блуза; помисли си за своята стая и за баща си.

Единствената причина да влезе в „Анимус“ бе да открие с помощта на Монро какво се е случило в действителност в нощта, когато бяха ограбили банката. Симулацията обаче бе променила донякъде перспективата. Докато Вариус се боеше, че не е достоен наследник на баща си, бабата, дядото и майката на Оуен се страхуваха да не тръгне по стъпките на баща си.

Оуен не знаеше какво значи това. Знаеше обаче, че цени баща си не по-малко от Вариус, и преживяването в „Анимус“ бе задълбочило чувствата му.

— Не знам какво да мисля — каза му Хавиер. — Тя едва не ми преряза гърлото.

— Какво? Коя? — попита Оуен.

— Грейс — отговори Хавиер. — Не, не Грейс. Илайза. Райската находка е у нея.

Оуен се усмихна доволно при представата колко би се зарадвал Вариус.

— Смешно ли ти е? — тросна се Хавиер.

— Не. Сетих се за друго — каза Оуен.

— За какво?

— Няма значение… Предшественикът ми…

— Какво?

— Хайде, човече! — възкликна Оуен. — Та ти хвърли нож по мен! Защо се впрягаш толкова?

Хавиер се намръщи, но не продума.

Време е да излизате — обади се Монро. — Готови ли сте?

— Да — отговори Оуен.

— Аз също — додаде Хавиер.

Коридорът на паметта изчезна, заменен от черния щит на визьора. Оуен свали каската и примижа, заслепен от светлините в скривалището на Монро. Поизправи се като в унес след дълга дрямка и погледна към Хавиер, който ставаше от стола. Шон, Наталия и Грейс явно все още бяха в „Анимус“. Монро седеше до компютърния терминал между тях и наблюдаваше множество екрани, които му показваха образи и информация от симулациите. Хавиер пристъпи към него да погледне мониторите.

— Какво правят? — попита той.

— Вървят към ферибота — отговори Монро.

— Къде е Дейвид? — попита Оуен.

Монро вдигна глава и кимна към другия осветен кът в отсрещния край на помещението.

— Ето го там — посочи.

Оуен се обърна и видя Дейвид, отпуснат върху канапето със сведена глава. Оуен отиде да седне до него. Дейвид се взираше право напред — към гърдите си, където лежаха очилата му. Лицето му не изразяваше никакви чувства. Очите му обаче бяха зачервени, сякаш е плакал.

— Беше жестоко — каза Оуен.

Дейвид не отговори.

— Съжалявам, братле. Иска ми се това да не беше се случвало.

Дейвид пак не продума. Сякаш не забелязваше, че Оуен е там. След няколко минути неловко мълчание Оуен реши да стане и да се върне при другите. В същия момент Дейвид си сложи очилата и проговори:

— Но се случи. Точно това се случи.

— Знам. Съжалявам. Болеше ли?

— Разбира се. — Дейвид зарови рамене във възглавниците в опит да се поизправи. — Ти как мислиш?

— Съжалявам, братле. — Оуен разпери ръце. — Просто попитах.

Дейвид погледна към компютърния терминал.

— Но това не беше най-лошата част.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато ме биеха и ме ритаха, усещах ударите, разбира се. Но мислех за дъщеря си. Звучи шантаво. Дъщеря ми… Не знаех къде е и дали е в безопасност, но знаех, че ще умра и няма да успея да й помогна… Това беше най-лошото.

— Уф. — Оуен повдигна вежди. — Е, сега поне не е нужно да се безпокоиш за нея. Стана асасин, искам да кажа…

— Да, Монро ми каза. Това може и да те успокоява, но на Ейбрахам нямаше да му хареса.

— Така ли? Защо?

— Не би искал духът й да живее там.

— Моля?

Дейвид тръсна глава.

— Няма значение. Сложно е.

Оуен се облегна назад, погледна хлапето, седнало до него, и разбра, че нещо не е както преди. Дейвид не беше просто объркан. „Анимус“ го бе променил. Преди симулацията той изглеждаше малък, даже наивен, но за няколко часа сякаш бе пораснал с години.

— Момчета! — махна им Хавиер. — Шон и Наталия излизат!

— А сестра ми? — попита Дейвид.

— Още не — отговори Монро.

Оуен скочи и отиде при другите, но Дейвид остана на канапето. Докато Оуен стигне до компютърния терминал, Наталия вече бе свалила каската си и разтриваше очи. Шон я гледаше и Оуен веднага забеляза, че я харесва. Не знаеше обаче дали симулацията има нещо общо с това. Двамата бяха довели заедно Дейвид в къщата на Великия майстор.

— Как сте? — попита Хавиер.

— Аз съм добре — отговори Наталия. — Мисля…

— Аз също — каза Шон.

После огледа хълбока си и понечи да се изправи. Краката му обаче се огънаха и той падна тежко, блъскайки се в машинариите и жиците около него. Оуен се наведе да му помогне.

— Добре ли си? — попита го.

— Да — отговори тихо Шон с почервеняло лице. — Нищо ми няма.

— Искаш ли помощ? — попита Оуен.

— Не — поклати глава Шон и се пресегна към инвалидната си количка; хвана подложката за крака с върховете на пръстите си, придърпа я по-близо и се намести върху седалката. — Забравих — добави със смутена усмивка.

— Лесно е, предполагам — отбеляза Хавиер. — След „Анимус“.

— Особено като се има предвид как изглеждаше предшественикът ти — додаде Монро.

— Да — кимна Шон, но раменете му се попревиха. — Имаш право.

— Кога ще излезе Грейс? — попита Оуен.

Искаше да поговори с нея. Познаваха се от няколко часа, но имаше чувството, че са се сближили през времето, което бяха прекарали заедно в симулацията.

— Сега Грейс е сама. Пресечните точки за този спомен свършиха и затова вие сте вече тук. Райската находка попадна у предшественичката й и Грейс ще я проследи до края. — Монро завъртя стола си и се обърна към тях. — Докато чакаме, искам да поговорим.

Всички се събраха около него — някои седнаха на столовете, други се подпряха върху тях.

— Дейвид, ще дойдеш ли? — подвикна Монро и когато момчето приближи, отметна кичур коса зад ухото си и скръсти ръце. — Искам да разберете нещо, и то така, както разбирате гравитацията.

— Какво? — попита Хавиер.

— Вие сте си вие — отговори Монро. — Това е истината, която не бива да забравяте, истината, от която не можете да избягате.

— И без това няма как да сме някой друг — вметна Шон.

— „Анимус“ има странични ефекти. Нарича се пренасяне — обясни Монро.

— Пренасяне ли? Това пък какво значи?

— Някои аспекти от „Анимус“ се пренасят в реалния свят. Във вас. Е, те вече са във вас, в генетичния ви код. „Анимус“ по-скоро превключва вашата ДНК от генотип на фенотип.

— Моля? — повдигна вежди Дейвид.

Хавиер му отговори:

— Генотипът е целият код, който носиш. Дори неща, които не се виждат, рецесивните гени. Фенотипът е това, което виждаме. Той е причината Шон да има сини очи, а Наталия да е ниска.

— Точно така — кимна Монро. — Всички имаме „изключени“ гени. „Анимус“ може да ги „включи“.

— Например? — поинтересува се Оуен.

— Ами… — Монро скръсти ръце зад главата си. — Ако предшествениците ти са били асасини и са развили орлово зрение, възможно е в момента ти също да го притежаваш.

— Какво е орлово зрение? — попита Дейвид.

— Нещо като изострено осезание — обясни Оуен и погледна към Грейс, която лежеше до тях все още с каската върху главата. — Тя го притежава.

— Има и други последствия от пренасянето — продължи Монро. — Засягат мисленето и поведението. Възможно е да развиете неподозирани способности, ако предшественикът ви ги е имал. Или да се обърквате понякога кое е реално и кое — не. Кое е ваш спомен и кое — на предшественика ви. Да виждате като на живо картини от преживяното в „Анимус“.

— И ни го казваш сега? — попита Хавиер, изопвайки рамене.

— Щеше ли да си промениш решението? — отвърна Монро.

Оуен не би постъпил другояче. Той обходи с очи другите и му се стори, че никой не би предпочел да върне лентата назад и да се откаже.

— Та както казах… — Монро ги погледна един по един, — вие сте си вие. Не сте като предшествениците си и за вас няма значение какви са били те: Ако са били асасини, какво от това? Ако са били тамплиери, на кого му пука? Вие сами избирате пътя си и вземате решения. Не сте пленници на гените си. Ясно?

Всички кимнаха, някои по-неентусиазирано от други. Оуен не беше съвсем съгласен с думите на Монро. В „Анимус“ за Вариус беше важно да следва примера на баща си. Това му вдъхваше гордост и увереност. Нима не си заслужава да наследиш подобни чувства?

Монро погледна отново към компютърния терминал и се съсредоточи върху екраните.

— Мисля, че споменът приключва — рече най-сетне и надяна слушалки с микрофон. — Ще заредя Коридора на паметта. Защо не седнете на канапетата? Ще ми трябват няколко минути.

Послушаха го и тръгнаха към срещуположния ъгъл на помещението. Оуен и Хавиер седнаха в двата края на едно и също канапе. Наталия се настани на фотьойл, а Шон застана с количката си до нея. Дейвид седна сам на другото канапе. Няколко минути никой не продума. После Наталия въздъхна.

— Трябва да се връщам вкъщи — каза тя. — Родителите ми ще изумеят.

— И моите — кимна Шон. — След инцидента се тревожат за мен още повече.

— Кога се случи? — попита Хавиер.

Оуен си задаваше същия въпрос.

— Преди две години — отговори Шон. — Пиян шофьор.

Оуен се обърна към Дейвид.

— А твоите родители?

— Татко ще се притесни. Но първо ще ме попита дали Грейс е била с мен. И ще обвини нея. Мама ще го подкрепи.

— А ако Грейс не е била с теб? — полюбопитства Оуен.

Дейвид сви рамене.

— Аз никога не се забърквам в неприятности.

— Е, майка ми ще се побърка от страх — вметна Хавиер. — А татко ще се разочарова от мен.

— Кое предпочиташ? — попита Шон.

На Оуен му се прииска да има баща, когото да разочарова.

Хавиер поклати глава.

— Не знам. Нито едното, нито другото.

— Мама, баба и дядо ще си помислят, че просто съм избягал — каза Оуен. — От известно време май го очакват.

— Хей! — подвикна им Монро. — Грейс излезе!

Станаха — Дейвид най-бързо от всички — и тръгнаха към компютърния терминал. Монро помагаше на Грейс да си свали каската, когато Дейвид стигна до нея и я прегърна. Очите му сякаш се напълниха със сълзи и Оуен зърна по-малкото момче, което бе видял преди преживелиците в „Анимус“. Грейс затвори очи и също го прегърна крепко.

— Добре съм — прошепна му тя. — Добре съм.

Дейвид не се отдели от нея още миг, после кимна и отстъпи назад, бършейки бузите си с опакото на дланта.

— Какво видя? — попита я Монро.

— Видях Гражданската война — отговори тя с разширени очи и примигна, сякаш да прогони отражения на неща, мержелеещи се отвъд стаята. — Дори участвах в битки.

— А знаеш ли какво се случи с Райската находка? — попита Монро.

Грейс кимна и преглътна.

— Занесох я чак във Виксбърг на Мисисипи. Открих генерал Грант и му я дадох. Той позна реликвата — беше я виждал в Ацтекския клуб. Вече бях разбрала как да я използвам. Помогна ми веднъж-дваж да се измъкна от затруднения всъщност. Показах му как действа и го убедих, че е повече от сувенир от Мексико.

— А после какво се случи? — попита Дейвид.

Грейс сви рамене.

— Не знам. Споменът приключи, щом предадох реликвата.

— След това Линкълн назначава Грант за главнокомандващ на цялата Съюзническа армия и Грант спечелва войната — обясни Монро. — После го избират за президент за два мандата. Мисля, че най-вероятно Райската находка е била у него през цялото време. Почти сигурно е, че не се е разделил с нея чак до смъртта си.

— Къде е умрял? — попита Наталия.

— След като разбрал, че е болен от рак на гърлото, се преместил от Ню Йорк в хижа в Маунт Макгрегър, за да напише мемоарите си. Починал там. Хижата съществува и до ден-днешен, нещо като музей е.

— Значи камата е там? — повдигна вежди Хавиер. — Не можа ли да се досетиш от самото начало?

— Камата можеше да е навсякъде — възрази Монро. — Сега имаме доста добра представа къде да търсим. Много съм ви благодарен, че ми помогнахте. Доверихте ми се и това е изключително важно за мен. Няма да ви подведа. Обещавам ви, че ще сте в безопасност, щом всичко приключи.

— Значи може да си тръгваме? — попита Наталия.

— Да — кимна Монро. — Разбира се. Ще ви закарам с автобуса.

Той се наведе, поразмести конфигурацията и вдигна нещо като тежък настолен компютър.

— Какво е това? — попита Хавиер.

— Ядрото на „Анимус“ — отговори Монро. — Внимавам да не го изпускам от поглед. Хайде, да вървим!

Това, значи, бе всичко. Излязоха заедно от помещението, прекосиха коридора и се върнаха в главния склад, където Монро бе паркирал автобуса и мотоциклета си. Оуен и Хавиер помогнаха на Шон да слезе по стълбите с количката и тръгнаха към автобуса.

Хавиер се почуди дали ще види отново някого от другите освен Оуен. Те наистина бяха непознати. Не знаеше дори в какви училища учат. И все пак не ги чувстваше като непознати, което вероятно беше част от ефекта на пренос, обяснен от Монро.

— Добре. — Ключовете на Монро звъннаха, докато отключваше страничната врата. Той остави ядрото на „Анимус“ и продължи: — Мисля първо да закараме Наталия…

Прозорците над тях експлодираха навътре и сред пороя от счупени стъкла в склада влетяха фигури в черно, провесени на въжета, тънки като бръснач.

— Тамплиерски агенти! — изкрещя Монро. — Бягайте!