Матю Кърби
Потомци (6)

5.

Баба му, дядо му и майка му бяха будни. Седяха до кухненската маса. Баба му бе загърната в пухкавия си хавлиен халат с цвят на сироп за кашлица, а косата й, навита на ролки, бе прибрана под мрежичка. Дядо му беше по панталон и тениска, а майка му — облечена като за излизане. Когато Оуен влезе, всички вдигнаха глави. Майка му скочи от стола и го прегърна.

— Слава богу — прошепна тя. — Помислих си, че…

Замълча.

— Какво? — попита Оуен.

— Къде беше? — намеси се дядо му с далеч по-груб глас, отколкото през вчерашния следобед в работилницата.

— Навън — отговори Оуен.

— И какво прави? — настоя дядо му.

— Разхождах се.

Баба му въздъхна, облакъти се на масата и разтърка очи.

— Просто се разхождаше — повтори дядо му.

— Да. Разхождах се.

— Е, вече си вкъщи — каза майка му.

Оуен се опита да се усмихне.

— Съжалявам, че те притесних.

Тя го прегърна отново и се отдръпна.

— Да вървим в леглата и да се опитаме да поспим. Ти си на училище, а аз съм на работа сутринта.

— Добре — кимна Оуен, облекчен и изненадан, че тя е готова толкова бързо да приключи въпроса.

Дядо му обаче се облегна назад и разпери ръце като крила.

— Това ли е всичко? Само това ли ще му кажеш?

— Татко, моля те…

— Не. — Той поклати глава. — Положението е сериозно. Не знаеш какво е…

— Знам, че се прибра невредим вкъщи — прекъсна го майката на Оуен. — Това е най-важното.

— Не само. — Дядото на Оуен го погледна втренчено в очите. — Важно е какво е правил по улиците през нощта. Не бива да си толкова снизходителна. Не е редно…

— Той е мой син. Възпитавам го по свой начин.

— Живееш под нашия покрив — възрази дядото на Оуен. — И ако не си забравила, той не е първото хлапе в тази къща, измъкващо се тайно нощем. Лично аз не предпочитам да повтарям миналото.

Думите му сломиха майката на Оуен и тя тутакси изгуби мимолетното желание да защитава сина си. Оуен веднага разбра, че отново е сам.

— Хвана ме, дядо — каза той. — Обрах банка.

Ръцете на баба му паднаха с тропот върху масата. Дядо му го погледна втрещен, а майка му въздъхна.

— Да — кимна упорито Оуен. — Обзе ме непреодолимо желание. Все едно да ти се прияде хамбургер или нещо такова. Прииска ми се да обера банка. Някакъв инстинкт, да кажем. Но не бойте се, по пътя оставих парите в сиропиталище. Като Робин Худ съм.

— Оуен, моля те. Не помагаш — намеси се майка му.

— Нито пък ти — отвърна Оуен.

— Не говори така на майка си! — Дядо му размаха показалец. — Покажи малко уважение!

— Уважение ли? — възкликна Оуен. — А вие знаете ли какво значи тази дума?

— Да. — Дядо му се изправи, изтръгвайки тих стон от стола, избутан назад, и от масата, върху която опря свитите си юмруци. — Поне се опитвах да те науча какво е.

— Как? Като хулиш баща ми през цялото време? — повдигна вежди Оуен.

— Казваме истината — вметна баба му.

— Това не е истината! — извика Оуен.

— Напротив — прошепна баба му. — Баща ти криеше, че е пристрастен към хазарта. Събра старите си приятели, обра банка и простреля невинен охранител, който имаше съпруга и две деца. Извади късмет, че не получи смъртна присъда.

— Получи — каза Оуен.

Баба му сви устни.

— Не очакваме да не обичаш баща си. Надяваме се обаче да имаш реална и честна представа за него.

Оуен имаше реална представа. Затова не вярваше на нито една от думите, които току-що бе изрекла. Просто нямаше начин баща му да е направил нещо подобно. По-лесният път бе да повярва. По-трудната истина беше, че старите приятели на баща му са го натопили.

 

— Говорейки за честност — вметна дядо му, — искам да разбера какво си правил. Не увъртай. Просто ми кажи. Защото по това време на денонощието в главата ми се пръкват неприятни мисли.

Оуен реши, че единственият изход е да им каже част от истината.

— Срещнах се с Хавиер.

— Онзи бандит? — кипна дядо му. — Защо?

— Не е бандит — отвърна Оуен, сдържайки яда си. — Исках… просто да поговоря с него.

— За какво? — попита баба му.

— За татко — отговори Оуен. — Понеже очевидно не мога да обсъждам тези неща с вас.

Това ги накара да замълчат, защото нямаше начин да го оборят след всичко, което току-що бяха казали.

— Благодаря, че сподели с нас — наруши майка му тишината.

Оуен сви рамене.

— Да. Не че ми оставихте друга възможност.

— Следващия път просто ни кажи, че ще излизаш — намеси се дядо му. — Уважавам желанието ти да поговориш с някого на твоята възраст. Уважавам личния ти живот. Но трябва да сме сигурни, че нищо не те застрашава.

— Добре — сви отново рамене Оуен.

— И не забравяй какво ти казах. — Дядо му застана пред него и сложи ръка върху рамото му. — Лесно е да кривнеш от правия път. Затова внимавай. Ясно?

— Да — кимна Оуен.

После му позволиха да се качи в стаята си, където така и не успя да заспи.

* * *

По-късно сутринта Хавиер го чакаше пред училището. Оуен се изненада, но се зарадва, че снощното приключение в „Анимус“ ги е сближило отново.

— Всичко наред ли беше, когато се прибра вкъщи? — попита го Хавиер.

— Чакаха ме — отговори Оуен. — Мама сигурно си е помислила, че съм избягал. Но вече няма проблем.

— Чакаха те? — подсвирна Хавиер. — Човече, ако майка ми ме беше спипала, сега нямаше да съм тук. Направо се е побъркала, че ще се включа в банда като брат ми.

Тръгнаха заедно към главния вход на училището.

— Как е брат ти? — попита Оуен.

— Излезе от затвора. Опитва се да не си навлича неприятности.

— А баща ти?

Когато двамата бяха приятели, Хавиер му разказваше как никога не е достатъчно усърден и упорит, та баща му, започнал живота си с далеч по-малко, да е доволен от него.

Хавиер сведе очи.

— Същият е. Как е дядо ти?

— Същият.

Минаха през вратата на училището и влязоха в главното фоайе, където учениците седяха и закусваха или просто говореха, скупчени на групички. От тавана висеше голям плакат със символа на гимназията — викинг с карикатурен рогат шлем, какъвто според Хавиер викингите изобщо не са носили.

— Искам да говоря с Монро — каза той. — Ще дойдеш ли?

— За снощи?

— Да. Искам да разбера защо дръпна шалтера.

Прекосиха фоайето и изкачиха широкото стълбище до втория етаж, където се намираше компютърната лаборатория. Почукаха и вратата на кабинета се отвори, но пред тях застана не Монро, а друг мъж — плешив, с очила, в спретнато закопчана карирана риза и панталони с камуфлажен десен.

— Къде е Монро? — попита Оуен.

— Нямам представа — отговори мъжът. — Снощи остави съобщение, че напуска.

— Напуска? — учуди се Хавиер.

Мъжът кимна.

— Без двуседмично предизвестие. Временно ще го замествам аз. — Погледна през рамо към кабинета. — Честно казано, още се опитвам да разнищя какво е вършил. Искате ли нещо?

— Не. Нищо — поклати глава Оуен.

— Добре тогава.

Мъжът се обърна и седна зад старото бюро на Монро.

Хавиер срещна погледа на Оуен и му кимна да излязат. След като се отдалечиха по коридора, Хавиер отбеляза:

— Става странно.

— Знам.

— Как изобщо се сдуши с Монро?

— Нищо особено. Чух от децата, че има конзола „Анимус“ и позволява на учениците да я използват. Помолих го да ми даде да пробвам, а той ми каза кога и къде.

— А сега е изчезнал. Заедно с нашето ДНК. И на други ученици.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Но съм сигурен, че е замислял нещо.

Оуен недоумяваше какво ли би могло да е, но явно никога нямаше да разберат. Звънецът би, преди да успее да продума. Хавиер погледна към учениците, запътили се към класните стаи, и внезапно надяна новото си, непознато изражение.

— Чао — каза му Оуен, осъзнал с разочарование, че нещата все пак не са както преди.

Хавиер се отдалечи. Оуен влезе в класната стая.

През целия ден се чудеше какво се е случило с Монро. Беше дошъл в училището преди година, а кой знае какво бе правил преди това? По някое време бе работил в „Абстерго“. Но внезапното прекратяване на симулацията и начинът, по който бе напуснал работа, подкрепяха съмненията на Хавиер, че нещо не е наред.

Атмосферата в дома на Оуен, от друга страна, изглеждаше значително разведрена. Когато влезе вкъщи, баба му изключи телевизора и предложи да му направи сандвич. После седна до него в кухнята, разказа му какво е засадила в градината и го попита как е минал денят му. Не след дълго се наложи дядо му да се отбие в магазина за авточасти и Оуен го придружи. На връщане си купиха по чаша млечен шейк. Баба му и дядо му явно се чувстваха зле и се опитваха да му се извинят посвоему.

— Утре ще отидем при пралеля ти Сузи — каза дядо му, когато колата наближи тяхната пресечка. — Ще й правят медицинска процедура и ще пренощуваме при нея.

Гъргорейки и свистейки със сламката, Оуен допи последните капки от карамеловия шейк.

— Добре.

— Ще бъдеш сам, докато майка ти се прибере от работа.

— Няма проблем.

Неведнъж беше оставал сам; разходката му в малките часове явно наистина ги бе разтревожила не на шега.

— Майка ти е нощна смяна — уточни дядо му.

— Няма проблем — повтори Оуен.

— Добре — кимна дядо му.

Същата вечер не обелиха и дума нито за баща му, нито за оценките му. Не споменаха обаче и разпрата призори и всъщност не се извиниха. Когато се прибра, майка му го прегърна крепко, без да продума. Оуен обаче прочете мълчаливото послание в изморените й, отчаяни очи и разбра, че в действителност нищо не се е променило. Животът му беше същият както преди, само дето сега не разполагаше дори с това, което смяташе за последен шанс.

По пътя за училище на другия ден Оуен усети, че някой го следи. Първо си помисли, че дядо му го проверява, но обърнеше ли се назад, виждаше обичайния поток от хора и коли по улиците, а дядо му не беше толкова хитър. Натрапчивото чувство обаче, че в него са впити очи, не се разсея, докато не влезе в класната стая.

Монро не се бе появил. Явно бе изчезнал завинаги. Оуен трябваше някак да измисли нов начин, за да докаже невинността на баща си без генетични спомени. Преди да пробва „Анимус“, беше писал на всевъзможни правни организации, разследващи несправедливи съдебни процеси. Всички обаче бяха отхвърлили молбата му с кажи-речи един и същ отговор — адвокатите посвещавали времето и енергията си на живи клиенти, за да ги освободят от затвора, а не за реабилитация на хора, умрели там.

Нещата с Хавиер се бяха подобрили донякъде, но не много. Когато през второто междучасие се разминаха по коридора, той му кимна и му каза „здрасти“, но беше с другите си приятели и не спря да поговорят. Настигна го обаче след часовете, когато Оуен се прибираше към къщи.

— Хей, чу ли нещо за Монро? — попита го той.

Оуен поклати глава.

— Май няма да се върне.

— Все едно избяга от някого.

— Тази сутрин имах чувството, че ме следят — каза Оуен.

— Мен пък май ме следяха вчера. Какво става?

— Не знам.

— Мисля да се върна в индустриалната зона. Да я поразгледам на светло. Искаш ли да дойдеш?

— Сега ли? — попита Оуен, но се сети, че баба му и дядо му не са вкъщи; всичко щеше да е наред, ако успее да се прибере, преди майка му да се върне от работа. — Добре, да вървим.

Смениха посоката и се запътиха към автобусната спирка. Оттам поеха по маршрута, по който Оуен беше минал преди две нощи, и не след дълго стигнаха до индустриалната зона. През деня мястото не изглеждаше чак толкова запустяло. Тук-там бяха паркирани превозни средства — предимно камиони — а имаше и обитаеми складове и сгради. Откриха мястото, където Монро бе паркирал автобуса си и гумите му бяха смачкали плевелите и бяха оставили дири по чакъла. Претърсиха наоколо, но не откриха нищо интересно.

Хавиер ритна земята и под крака му се разлетяха камъчета.

— Защо изобщо дойдохме тук?

— Не знам. Ти ме доведе — напомни му Оуен.

Хавиер заснова напред-назад, подритвайки чакъла.

— Искам да се върна.

— В „Анимус“? Защо?

— Да разбера какво е направил след това.

— Кой?

— Чималпопока. Предшественикът ми. Той просто се огъна, човече. Кортес влезе и Чималпопока омекна.

— Всички край Кортес изглежда…

— Не, не разбираш. — Хавиер спря да крачи и халоса с юмрук дланта си. — Бях… той бе готов да умре. Беше воин, верен на себе си. После обаче се предаде без бой.

Оуен осъзна, че това докосва нещо дълбоко у Хавиер, но вече не бяха толкова близки приятели и не знаеше какво точно.

— Защо го вземаш навътре? Било е преди стотици години.

— Знам, човече. Но все едно се е случило преди две нощи! — Хавиер тръсна глава. — Забрави! Прибирам се вкъщи.

— Хавиер…

— До после.

Хавиер се отдалечи, преди Оуен да успее да отвори уста.

Оуен го проследи с поглед, огледа още веднъж мястото и си тръгна. Понеже майка му щеше да се върне по-късно, реши да върви пешком и пусна на воля мислите и краката си, докато не вдигна глава и не установи, че всъщност не се е движил съвсем напосоки. Банката, за чийто обир бяха набедили баща му, се намираше само на две пресечки.

Оуен се насочи към нея.

Минавал бе оттук само веднъж, и то с кола. Баба му, дядо му и майка му потънаха в мълчание, все едно заобикалят отворен гроб. В онзи ден сградата се стори някак зловеща на Оуен. Сега също. Изглеждаше лъскава и модерна — цялата в тъмно стъкло и правилни ъгли, с тъмночервен надпис „Малта Банкинг Корпорейшън“ и рекламен плакат с лихвените проценти.

Оуен влезе във фоайето със сивкави мраморни подове и едноцветен килим. Миришеше на хартия и се усещаше лек повей от климатика. Касиерите работеха тихо зад гишетата; клиентите чакаха на опашка. Никакъв помен от кражбата и убийството на охранителя; никакво ехо от изстрели. Животът просто продължаваше за всички тук и за техните пари. Внасяха или теглеха, сякаш произшествието не бе преобразило коренно живота на Оуен.

Внезапно фоайето отесня и стихна, а хладният въздух стана задушлив. Оуен се обърна и излезе навън. Седна на пейка с лице към банката и не откъсна очи от сградата и потока от влизащи и излизащи хора, докато работното време свърши и охранителите заключиха вратите. Беше 5:17 — твърдяха, че по това време баща му излязъл от тоалетната, където се криел. Стана 5:24 — тогава прозвучал първият изстрел; после 5:27, когато охранителят умрял от загуба на кръв. Оуен знаеше наизуст всяка спирка от списъка на прокурора; помнеше и всяка зърниста черно-бяла снимка на маскирания обирджия от охранителните камери. Седя на пейката, докато се здрачи; преповтаряше си отново и отново цялата последователност от събития, търсейки пропуснато несъответствие. Нещо основателно, което да разколебае съдебните заседатели.

Но не откри нищо. Отново.

После се стъмни и хората по улиците оредяха. Оуен осъзна, че е късно. Унесен в мисли, бе изгубил представа за времето. Той стана, погледна за последен път към банката и тръгна бързо към най-близката спирка, но за броени минути изпусна автобуса. Вместо да чака следващия, реши да мине напряко и да вземе друга линия, с която щеше да се прибере вкъщи преди майка си.

Страничната уличка беше тясна и отчасти затулена от купчини смет, пирамиди от стари дървени щайги и телени макари. По средата Оуен долови нечие присъствие и чувството, че го следят, се върна. Този път се обърна да погледне и видя мъжки силует да върви мълчешком към него.