Матю Кърби
Потомци (18)

17.

Томи поведе Аделина на запад през огради и задни дворове. По пътя срещаха други бегълци, напуснали домовете си през странични входове. Томи четеше в погледите им, че не знаят какво да правят и къде да отидат. Тълпата сякаш бе едновременно на всички места.

— Отидете в полицейския участък — прошепваше им той. — Там ще бъдете в безопасност.

Най-сетне изведе Аделина по глуха уличка на Четвърто авеню. Свърнаха по Двайсет и шеста улица и поеха към Медисън Скуеър.

— Усещаш ли? — попита Аделина. — Мирише на пушек.

Томи се извърна, обходи с очи небето над сградите и видя стълбове дим да се издигат на югоизток.

— Мисля, че е Щатската оръжейница. Боже! Подпалили са я.

— Оръжейница? Значи ли това, че тълпата се е въоръжила с пушки? — попита Аделина.

— Моля се да не е така — каза Томи.

Нямаше представа как полицията ще успее да потуши бунта. Градът разполагаше с около хиляда и петстотин полицаи, ако всички се явяха в участъците си. В момента обаче дежурните бяха далеч по-малко. Срещу тълпа от десет хиляди, която набъбва постоянно. Ако метежниците намереха начин да се въоръжат с карабини и пушки, щеше да е невъзможно да ги обезвредят.

Прекосиха Медисън Скуеър и тръгнаха през парка. Минаха край пейката, където бяха разговаряли предишната нощ.

— О! Какъв глупак съм! Проклет глупак! — възкликна Томи.

— Какво има? — повдигна вежди Аделина.

— Златото ти! Оставих го в къщата на брат си.

— Е, оставил си своето злато, не моето — уточни Аделина. — И колкото и да ми е неприятно, че може да попадне в джобовете на крадци и бандити, не си струва да се връщаме заради него.

Той не беше и помислял да се връщат, но се цапна с юмрук по главата.

— Престани! На света има много по-важни неща от златото — каза Аделина. — В момента по-належащо е да помислим какво ще правим сега. Все още ли смяташ, че в хотела ми не е безопасно?

Томи погледна през рамо. Основната част от тълпата се придвижваше към центъра на града по широките булеварди, но по-малки групи се бяха пръснали из страничните улици. Инстинктът му подсказваше, че целта им е да всеят хаос от Ийст Ривър до Хъдсън — по всяка пресечка и по всяка уличка. Рано или късно щяха да стигнат до хотела.

— Не мисля, че там ще си в безопасност — каза той.

— Къде ще отидем? — попита Аделина. — В полицейски участък?

— Метежниците лесно ще превземат полицейските участъци, ако решат. Трябваше да посъветвам друго хората.

— Къде тогава?

— Арсеналът на Седемдесет и първи полк се помещава на пресечката между Трийсет и пето и Седмо авеню. Полицията няма да спре тълпата, но армията ще й се опълчи.

— Не спомена ли, че армията е далеч от града?

— Не и гарнизонът, охраняващ арсенала — обясни Томи.

Не се сещаше за друго безопасно място в града. Последният му вариант бе да изведе Аделина от града, надявайки се метежите да не се разпространят в околните селища.

— Имаш ли роднини или приятели в Бруклин? Или в Ню Джърси?

— Имам леля в Хобокън — отговори тя.

— Хобокън… Добре — кимна Томи. — Фериботът на Кристофър Стрийт ще те откара дотам, ако е необходимо.

Томи знаеше, че на пресечката на Бродуей с Двайсет и девета улица има офис на началник на военната полиция, затова поведе Аделина на запад по Двайсет и шеста, та да свърнат напряко към Седмо авеню. Трябваше да извървят пешком почти десет пресечки, което при нормални обстоятелства не беше много път. Още на третата обаче срещу тях се появи банда размирници. Томи и Аделина се шмугнаха бързо в съседна алея и се скриха зад счупена каруца с липсваща задна ос. Томи бе оставил бухалката си, за да не го издаде, че е полицай, и не беше подготвен за схватки.

— Благодаря — прошепна Аделина, когато тълпата отмина.

Той я погледна.

— За какво?

— За всичко. Задето се грижиш за мен. Дори не ме познаваш. Не знаеш дали заслужавам.

— Заслужаваш — каза той. — Всеки заслужава.

Тя въздъхна.

— Ти си добър човек, Томи Грейлинг. Може би не съм срещала по-добър.

— Аделина…

Тя го смълча с дълга целувка по бузата и кожата му се сгорещи там, където устните й я бяха досегнали. Той заекна.

— Това не… Ти…

— Шшт! Да вървим — каза му тя.

Излязоха от алеята и продължиха по улицата. Томи все още бе развълнуван от случилото се, но съзнаваше, че за Аделина то не значи кой знае какво. Вероятно бе целувала мнозина мъже по бузата и макар за него това да беше нещо изключително, за нея бе съвсем обикновен жест.

Бурята в ума на Томи хвърли в смут и Шон. Той разбираше, че го е целунала Аделина, ала знаеше, че и Наталия го е преживяла, и се питаше какво ли би означавало това извън симулацията.

Така или иначе продължиха напред. Димни стълбове се издигаха над далечни пожари — метежниците явно опустошаваха безогледно. Томи и Аделина успяха да отбягнат още няколко тълпи, като се криеха и ги чакаха да отминат, и малко след един стигнаха до Арсенала — триетажно укрепление от бял камък с три ъглови осмоъгълни кули и една масивна правоъгълна кула с камбана. Отпред стояха войници, въоръжени с пушки и байонети. При вида на униформите им Томи сякаш се пренесе в далечните предели на паметта си, където все още бушуваха кървави битки. Дланите му се изпотиха, дъхът му секна, краката му натежаха.

— Какво има? — попита го Аделина.

— Нищо — промърмори той, но задименият въздух изведнъж му замириса на барут и бедрото му затуптя.

— Томи, какво има? — повтори Аделина.

Усети ръката й върху своята, но досегът й не успя да го върне в реалността; оглушителни изстрели и цвилене на коне заглушиха гласа й.

— Томи, погледни ме — раздруса го тя.

Той наведе глава и се взря в очите й. Аделина сложи длан върху бузата му — същата, която по-рано бе целунала, и по гърба му пробягаха тръпки, които заглушиха тътнежа на бойното поле и успокоиха болката в раната му.

— Пребледня като платно — каза му Аделина.

— Съжалявам. Аз…

— Не се извинявай. Няма от какво да се срамуваш. Как се чувстваш сега?

— Съвзех се, мисля.

— Добре — Тя го улови за ръката и я стисна, после кимна към оръжейницата. — Все още ли влиза в плановете ни?

— Да. — Отдавна не бе преживявал подобно състояние и споменът го беше сварил неподготвен; сега обаче бе готов.

Тръгнаха към главния вход на Арсенала, но пътя им препречи възрастен войник — обветрен ветеран с издадена брадичка.

— Какво искате? — попита той. — Доброволец ли си, млади човече?

— Доброволец? — повдигна вежди Аделина.

— Издадоха заповед всички ветерани в добро здраве да се явят тук. Събрахме доста хора.

— Не идваме за това — поклати глава Томи. — Питах се дали тази жена може да остане в гарнизона, докато броженията приключат.

— Чакай, няма ли да дойдеш с мен? — попита Аделина.

— Няма да си тръгна, преди да те настаня на сигурно място — отговори Томи.

Възрастният мъж погледна към другарите си, които свиха рамене.

— Не съм сигурен. Нямаме заповеди относно цивилните.

— Значи нямате и забрани — посочи Томи.

— В общи линии, да. — Възрастният войник всмука буза и присви очи. — Добре. Елате с мен. — Преведе ги през главния вход на оръжейницата.

Влязоха в голо и просторно фоайе, а оттам ветеранът ги въведе в коридор с пейки, където ги инструктира да седнат и да чакат.

— Ще разбера как стоят нещата.

— Задължена съм ви, господин офицер — озари го Аделина с лъчезарна усмивка.

Мъжът докосна кепето си.

— Благодаря, госпожице, но никога не съм бил офицер.

След като войникът си тръгна с усмивка, Аделина намигна на Томи и прошепна:

— Знаех, че не е офицер.

После чакаха повече от час. По коридора минаваха войници и доброволци, отзовали се на призива за мобилизация. Томи разбра, че са събрали сравнително сносна сила от ветерани, калени в сражения. Въоръжени, те щяха да окажат значителна съпротива на метежниците, но явно не бързаха да излязат и да се изправят срещу тълпата.

Старият войник най-сетне се върна, клатейки глава.

— За съжаление трябва да ви помоля да си тръгнете — каза той. — Заповядаха ни да изпращаме цивилните в участъците на градската полиция.

— Но те не са сигурно място. — Томи се постара гласът му да прозвучи спокойно и разумно въпреки сблъсъка с бюрократична идиотщина. — В повечето има по шепа патрулиращи полицаи. Ще ги надвият с лекота.

— Съжалявам — повтори войникът. — По заповед на генерал Санфорд не бива да допускаме цивилни в Арсенала.

Колкото и абсурдна да бе ситуацията, Томи знаеше, че няма смисъл да спори. Стана от пейката и Аделина го последва. Възрастният мъж ги изведе на улицата, където забелязаха, че небето е потъмняло още повече. Томи се обърна към ветерана.

— Виж! — посочи гъстата димна пелена. — След като сте събрали войници, защо не излезете да усмирите тълпата?

Старият мъж изпружи рязко рамене.

— Чакаме заповед от генерал Санфорд.

— Това не ви ли дразни? — опита се да го подкокороса Томи. — Аз бих се подразнил да ме възпират.

Ветеранът преглътна думите си и не каза нищо.

Томи поклати глава и дръпна Аделина настрани.

— Вони на политика — отбеляза той, щом се поотдалечиха по Седмо авеню.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Санфорд е демократ, подчинен на губернатор Сиймор, който също е демократ.

— И?

— Най-вероятно демократите смятат, че метежът работи за тях срещу Линкълн и войната. Спрат ли мобилизацията, имат по-добър шанс да принудят Линкълн да сключи примирие.

— Твърдиш, че искат това?

— Казвам, че Санфорд е потушавал метежи в града. Защо бездейства сега? Няма причина да възпира хората си и да държи доброволците в гарнизона. — Те двамата обаче пак се бяха върнали на улицата и той все още не бе намерил безопасно място за Аделина. — Мисля, че трябва да тръгнем към ферибота на Кристофър Стрийт — предложи й. — Ще те откара до Хобокън.

— Добре — съгласи се тя. — Но подозирам, че пак възнамеряваш да ме оставиш сама.

— Имам дълг към този град — каза Томи. — Щом се уверя, че си в безопасност, ще обявя война на метежниците. И не смятам да ги арестувам или да ги водя в затвора.

Аделина не продума. Поеха заедно на юг по обратния път, като се стремяха да остават незабележими. Когато наближиха Трийсета улица, видяха бандити да плячкосват и да подпалват къщи и за да ги избегнат, свърнаха на изток към един от най-големите димни стълбове. На Двайсет и девета улица се натъкнаха на опожарените останки от щабквартирата на началника на военната полиция. Понеже тълпата си беше свършила работата и се бе оттеглила, Аделина и Томи тръгнаха към унищожената сграда.

Пушекът насълзи очите им, из въздуха летяха сажди. Аделина се разкашля и закри уста с ръкава си, докато заобикаляха постройката, превърнала се в разломен, почернял скелет, край който се валяха парчета дърво, желязо, тухли и павета.

Излязоха на Бродуей и поеха към центъра на града и хотел „Пето авеню“. Томи не знаеше какво ще открият там, но планираше да се върнат на Шесто авеню, ако е безопасно, и по него да стигнат до Кристофър Стрийт.

— Томи, гледай! — посочи Аделина.

През пушека Томи видя група бандити да ритат злостно и да налагат с юмруци чернокож възрастен мъж, проснат на земята.

— Стой тук — прошепна той.

— Какво ще правиш?

— Ще счупя няколко глави — каза той.

Прокрадна се обратно до изпепелената сграда на военната полиция и намери железен лост и метална тръба — по едно оръжие за всяка ръка. После се върна обратно и се промъкна към главорезите възможно най-безшумно.

— Мръсен негър! — изкрещя единият и ритна жертвата по корема. — Ще убия всички проклети негри в този град!

— Разбий му главата! — извика друг.

Щом стигна възможно най-близо до тях, без да привлича вниманието им, Томи предприе ненадейно, безмълвно нападение. Бандитите погледнаха към него, но не навреме. Влагайки цялата си тежест, той ги атакува с железните си оръжия. Лостът удари единия по челюстта. Тръбата халоса друг по тила. Инерцията отнесе Томи на десетина стъпки, преди да успее да спре и да се извърне, за да налети срещу останалите двама.

Те се взираха стъписани в падналите си другари, от които вече нямаше никаква полза. В последния момент обаче успяха да подготвят оръжията си — нож и тухла.

Томи удари първо мъжа с тухлата — обезоръжи го и веднага се завъртя към втория. Ножът му обаче го прониза в хълбока. От раната избухна болка, но Томи я потисна и пренебрегна. Улови врата на противника си с куката на лоста, придърпа го напред и го халоса по лицето с тръбата.

Тухлата улучи Томи по рамото и той залитна напред. Бандитът обаче пропусна единствената си възможност да го уцели по главата; Томи се обърна светкавично и повали глупака с няколко удара, които счупиха лакътя и рамото му.

След като обезвреди и четиримата злодеи, Томи захвърли оръжията си, които изтрополиха на паважа, и погледна набързо раната си. Кървеше силно, но не изглеждаше фатална. Острието бе пронизало мускулите на кръста му, но не беше засегнало корема.

Жертвата простена и Томи коленичи на тротоара. Макар и в съзнание, горкият мъж беше полумъртъв. Челюстта, скулите и очниците му бяха счупени, от ушите му течеше кръв. Томи бе сигурен, че ребрата му също са раздробени, а вероятно бяха пострадали и вътрешните му органи.

— Жив ли е? — притича Аделина до него.

— Полужив — отговори Томи.

Мъжът прошепна нещо, но не го чуха.

Томи се приведе към него.

— Какво каза, приятелю?

— Туид — отрони мъжът. — Работя… за Туид.

— Туид? Уилям Туид? — попита Томи.

Мъжът кимна едва забележимо.

— Трийсет и шеста улица. Пето и Шесто…

— Пето и Шесто авеню? — попита Аделина.

— Така мисля — кимна Томи. — Адрес е.

— Трябва да го заведем там — каза Аделина.

— По-скоро в болница. Незабавно — възрази Томи.

— Не — поклати глава Аделина. — Трябва да го послушаме. Той знае по-добре от какво има нужда.

Томи погледна пак към възрастния мъж и си помисли, че може би тя има право. С тези рани и на тази възраст едва ли щеше да преживее нощта, независимо какво ще предприемат лекарите в болницата.

— Добре — съгласи се Томи и пак заговори на мъжа: — Как се казваш, приятелю?

— Ейбрахам.

— Ще те изправя да седнеш, Ейбрахам. — Томи пъхна ръце под раменете му. — Сигурно ще те заболи. Готов ли си?

Ейбрахам пак кимна леко.

Томи го повдигна възможно най-внимателно. Ейбрахам стенеше през цялото време.

— Дръж го — каза Томи на Аделина.

Тя коленичи и обгърна Ейбрахам с ръце, а Томи се обърна гърбом към тях.

— Повдигни му внимателно ръцете, Аделина, една по една, и ги сложи върху раменете ми.

Ейбрахам простена зад него и после едната му длан се отпусна безжизнена до ухото му. Томи я улови, за да не падне, и забеляза, че кокалчетата на Ейбрахам са разкървавени и охлузени. Явно не се бе предал без борба.

Ейбрахам изстена отново и Аделина сложи ръката му върху другото рамо на Томи. Той хвана и нея и внимателно я придърпа напред, за да я увие около врата си.

— Не се страхувай, че ще ме задушиш — каза на Ейбрахам. — Дръж се здраво. — После поклати глава и погледна към Аделина. — Ще го боли ужасно, ако ребрата му са счупени.

Когато се изправи обаче с Ейбрахам, увиснал на врата му, Томи усети остра болка в хълбока, сякаш го пронизват отново. Пое си рязко дъх и Аделина забеляза как разкривява лице.

— Какво има? — попита тя. — Боже… ранен си!

— Няма страшно — успокои я той през стиснати зъби; от крайната им цел ги деляха шест пресечки — длъжен бе да издържи.

— Тече кръв!

— Няма страшно — повтори Томи. — Ще се справя. Повярвай ми. Раните са ми стари познайници.

Приведе се напред с надеждата да облекчи натиска върху ръцете на Ейбрахам и да облекчи болката му. После пое пак по Бродуей, после по Шесто авеню, борейки се за всяка стъпка. Томи знаеше, че е силен, но знаеше също, че силите му имат предел. Две схватки за два дни, безсънна нощ и рана от нож.

Скоро щеше да разбере докъде се простират границите му.