Матю Кърби
Потомци (5)

4.

Отначало Оуен не позна Хавиер, но сега беше сигурен, че и двамата знаят кой и къде е другият. В „Анимус“ обаче не можеха да влязат в собствената си кожа. Трябваше да изиграят този споделен спомен като врагове и това пораждаше емоционален смут, напомнящ настоящата им действителност, която Оуен по принуда потисна, за да се върне в съзнанието на Алфонсо.

Този ум не беше приятно място. В Куба, а преди пет месеца и в града на маите Потончан, Алфонсо бе участвал в не едно безчинство. Оуен не преживяваше тези спомени и не искаше дори да помисля за тях, ала те се мержелееха в съзнанието му като фон на битката, която Алфонсо току-що бе спечелил.

Победата още удивяваше Алфонсо. При вида на вражеската армия, изпълнила равнината, едва не побягна, но капитанът му вдъхна смелост, окуражавайки и него, и другарите му с вик:

— В името на свети Яков и Испания!

Такъв беше Кортес. Водачът им неведнъж бе надделявал над коварни управници и метежни съперници, а сега, макар и изправени пред непосилни обстоятелства, хората му продължаваха да вярват в него. Дори когато потопи корабите им във Веракрус, лишавайки ги от всякаква възможност за отстъпление и бягство от тази моряща ги с трески чужда земя, Алфонсо го приветстваше предано и за него бе готов да мине през адските порти. Всъщност точно натам отиваха.

Теночтитлан.

Седалището на ацтекския император и на съкровищницата му. Кръвта на Алфонсо се сгорещи при представата за златото и за тлъстия пай, който му се полага.

За да стигнат до легендарния град обаче, първо трябваше да се справят с местните, които Кортес държеше да спечели на своя страна. Алфонсо не проумяваше стратегията му. Беше виждал отдалеч езическите им ритуали — касапницата в чест на боговете им. Кръвожадните индианци не заслужаваха доверие, но Алфонсо все пак се доверяваше на Кортес.

— В къщата ли остави новия пленник? — попита го друг войник.

— Да — кимна Алфонсо.

— Вързан ли е?

— Не е стегнат много.

— Добре. Капитанът ще остане доволен. Нахрани ги.

Алфонсо се запъти неохотно към котлите на готвачите, намери няколко къса мазно месо от плешивите кучета, които тукашните индианци угояваха и ядяха, и го занесе на затворниците. По-младият, пленен преди ден, прие храната с благодарност, но новият — по-възрастният — отказа да я приеме. Едва ли щеше да е задълго. Кортес щеше да го смири.

Алфонсо застана на пост пред кирпичената къща и зачака. Понеже му провървя и остана невредим в схватката, го бяха назначили за страж. Не че имаше нужда да пази индианците. Е, поне първият. Трябваше обаче да надзирават втория, който бе убил кобилата на Хуан Седеньо. По-възрастният пленник явно беше племенен вожд и не изглеждаше ленив и страхлив като повечето туземци. Алфонсо донякъде му се възхищаваше.

Денят мина без други набези от страна на местните. Използваха затишието, за да погребат мъртвите. Кортес бе заповядал да изпълняват ритуала тайно — под подовете на къщите, та индианците да не видят, че теотлите, както ги наричаха, са смъртни.

Привечер изящната Марина дойде при пленниците със свещеника Херонимо де Агилар. Алфонсо не беше виждал по-красива индианка — робиня, подарена на Кортес, която сега сподиряше неотлъчно капитана. Францисканският духовник бе корабокрушенец, почти подивял след осем години живот при маите. С общи усилия Марина и свещеникът превеждаха думите на капитана на местния език.

Алфонсо изопна рамене, когато двамата приближиха, и бузите му поаленяха при вида на смуглата жена. Строгият поглед на свещеника обаче бързо охлади кръвта му и със сведени очи Алфонсо ги последва в къщата.

Отидоха до новия пленник и Агилар клекна до него. Свещеникът говореше с Марина на родния й език на маите, после тя говореше с пленника на неговия ацтекски език. Алфонсо не разбираше нищо, защото не изричаха нито дума на испански. При подобни разговори винаги го обземаше безпокойство, защото не можеше да се отърве от съмнението, че пред очите му се плете заговор.

След като няколко изречения минаха по веригата от езици помежду им, Агилар понечи да развърже затворника.

Алфонсо пристъпи напред.

— Какво правиш?

— Изпълнявам заповед на Кортес — отвърна свещеникът.

— Но ако той…

— Заповед на Кортес — повтори Агилар и това прекрати спора, макар че Алфонсо стисна дръжката на сабята си.

Вождът разтърка китките си, където въжетата бяха протрили кожата му и още личаха пръски кръв от кобилата — засъхнали и напукани като струпеи. Индианецът каза нещо на Марина с гневен, предизвикателен глас; тя каза нещо на Агилар и после всичко се повтори в обратен ред. Марина извади шепа стъклени мъниста и ги предложи на пленника — подкуп, представен като подарък.

Той ги отказа с нескрито отвращение.

— Какво казва? — попита Алфонсо.

— Не иска да съдейства — отговори свещеникът. — Предпочита да го принесем в жертва на боговете си.

— Какво? — възкликна Алфонсо и под смайването му Оуен усети страх за Хавиер; предприемеше ли някакво действие обаче, симулацията щеше да прекъсне. — Аз… — заекна Алфонсо… — Не разбирам тези варвари.

— Ако не дават кръв на боговете си — опита се да обясни Агилар, — вярват, че слънцето ще спре да изгрява. Ще настъпи краят на света. За тях жертвоприношението не е жестокост, а необходимост.

— Звучиш като един от тях — отбеляза дръзко Алфонсо.

Агилар обаче не се засегна.

— Научих се да ги разбирам.

— Значи и ти си варварин — каза Алфонсо и добави дума, която втресе съзнанието на Оуен.

— За него е въпрос и на чест — уточни Агилар. — В това отношение го разбираш, предполагам. Той вярва, че съдбата му е да умре в плен. Не иска да бяга от нея. Смята, че стане ли наш посланик, както иска Кортес, ще прояви малодушие.

Докато разговаряха, Марина мълчеше, но ги наблюдаваше зорко; пленниците също не откъсваха очи от тях. На Оуен му се прииска да има някакъв начин да разговаря с Хавиер по време на симулацията, но явно нямаше — поне не в модификацията на „Анимус“, разработена от Монро. Затрудняваше се да предаде ума и тялото си на конкистадора, на собствения си тесногръд предшественик. Тежеше му разкритието, че носи спомените и генетичния код на този мъж в кръвта си.

Марина каза нещо на Агилар и свещеникът кимна в отговор. После двамата тръгнаха към вратата на къщата.

— Къде отивате? — попита Алфонсо.

— Да доведем капитана — отвърна Агилар.

— Но той не е вързан. — Алфонсо посочи племенния вожд.

— Наглеждай го тогава — отсече Агилар и се отдалечи с индианката.

Алфонсо застана пред вратата, а сянката му — огромна и дълга — се разстла по пода на къщата. Първият пленник — покорният — поклати глава и заговори с рязък тон на вожда. После се оттегли в ъгъла на стаята, където се намираше рогозката му, и легна с гръб към тях. Възрастният воин не продума; втренчи се в Алфонсо и стиснатите му челюсти го накараха отново да хване дръжката на сабята си.

След малко младият пленник захърка и Алфонсо пак отбеляза наум колко лениви са индианците, макар на Оуен да му се прииска да го смълчи. Няма начин обаче да смълчиш спомен. Налагаше се да търпи, неспособен да разговаря с Хавиер, докато минутите се точеха и напрежението се сгъстяваше.

Най-сетне отвън долетяха гласове. Оуен се запита какво ли ще направят испанците с Хавиер, ако предшественикът му откаже да им съдейства. Случеше ли се нещо лошо с него, Оуен не знаеше дали ще успее да наблюдава безучастно отстрани. Сега обаче се постара да не прекрачва границата, деляща съзнанието му от мислите на Алфонсо. Хавиер явно също полагаше усилия да се вписва в ролите им на пленник и страж.

Кортес влезе с енергична стъпка в къщата. Не бе свалил сребърната си броня и слънцето зад гърба му озаряваше раменете му с ослепителни лъчисти отблясъци, които накараха Алфонсо да присвие очи. Марина и Агилар прекосиха прага след капитана.

Алфонсо сведе глава.

— Капитане, внимавайте! Затворникът не е вързан.

— Знам — отвърна Кортес. — Не се страхувам.

Спокойният глас и увереното му изражение успокоиха и Алфонсо.

— Нахранихте ли ги? — попита Кортес.

— Да, капитане.

— Добре. — Кортес се обърна към Агилар. — Каза ли му, че идваме с мир?

— Да — кимна Агилар.

Оуен се почуди как е възможно някой да му повярва след току-що проведената битка, но Алфонсо не се усъмни ни най-малко.

— Повтори го пак — настоя Кортес. — В мое присъствие.

Агилар предаде посланието на Марина, която на свой ред го преведе на пленника. Той я изслуша с поомекнало изражение и отговори с по-смирен тон.

— Пита кога ще го принесем в жертва — каза Агилар.

— Отговори му, че ще го пощадим — нареди Кортес. — И му дай подаръци.

Езиковата верига се повтори, както и опитът за подкуп със стъклени мъниста, с които капитанът изкушаваше индианците. Този път затворникът ги прие.

— Казва, че не иска да се крие от съдбата си — преведе Агилар. — Вярва, че ще умре като военнопленник, принесен в жертва на бога ни.

— Обясни му, че имам друг план за него — заръча му Кортес. — Искам да занесе послание до владетеля си. Така ще съдейства да се възцари мир между народите ни. Ако ми се довери, ще помогна да освободим страната му от тиранията на Моктесума и ацтеките.

След като му преведоха думите, пленникът погледна Кортес с присвити очи. Алфонсо се взря в лицето му в очакване на момента, когато индианецът ще повярва, защото рано или късно всеки се доверяваше на капитана.

Отмина мълчалива минута, през която Кортес наблюдаваше вожда от трона на увереността и могъществото си. Изглеждаше внушително в доспехите си, стиснал особената кама, дар от Шарл V, с която никога не се разделяше. Навремето я притежавал Алфонсо V Арагонски, а той я получил от папа Каликст III.

После мигът настъпи — затворникът разтвори широко очи и кимна. Заговори на Марина със смирен глас, а тя преведе думите му на Агилар.

— Ще стане ваш посланик — каза свещеникът на Кортес.

— Доволен съм. — Пръстите на капитана пуснаха камата.

Какво стана? — Гласът на Монро наруши момента, изтръгвайки Оуен от паметта на Алфонсо. — Какво е това?

Оуен се почуди какво значи въпросът, но преди да успее да попита или да отговори, Монро пак заговори в ухото му: Налага се да прекъснем симулацията. Веднага. Може да е малко неприятно. Дръж се!

Кирпичената колиба експлодира. Светът на спомените се разпадна с пронизваща ума светкавица, която раздроби Кортес, Марина и Херонимо де Агилар. Болка проряза главата на Оуен и той едва се стърпя да не изкрещи, стиснал здраво очи, докато стихне.

Върнаха се в Коридора на паметта, все още в телата на предшествениците си.

— Какво, по дяволите…? — възкликна Хавиер. — Защо ни измъкна?

Ммм, сложно е — заекна Монро. — Симулацията се дестабилизира. Беше по-добре да излезете.

— По-добре от това, което стана? Мозъкът ми пламна! — възмути се Оуен.

Съжалявам — каза Монро. — Просто стойте мирни. Трябва да проверя нещо…

— Какво нещо? — попита Оуен.

Монро не му отговори.

— Не е за вярване! — каза Хавиер на Оуен. — Видя ли битката? Смахната работа!

— Да — кимна Оуен. — Само че моят предшественик беше чудовище.

— Не изглежда толкова лош — възрази Хавиер. — За конкистадор, имам предвид.

— Не знаеш какво е правил — поклати глава Оуен. — Няма и да ти кажа, защото не искам да си спомням.

— И бездруго се сещам — Хавиер погледна към ръцете си. — Чималпопока също е правил доста диви неща.

— Чимапо… какво?

— Чималпопока. Името ми. Така де, неговото име. Объркано е, нали?

— Не. Аз изобщо не съм като онзи тип.

— Все пак е диво, нали?

Оуен сви раменете на Алфонсо.

— Предполагам…

Добре — обади се Монро. — Ще ви извадя от Коридора. Готови ли сте?

— Повече от готови — каза Оуен.

Добре, симулацията приключва след три, две, едно…

Коридорът се разпадна, но по-постепенно от симулацията преди малко. Оуен затвори отново очи и когато ги отвори, лежеше на пода в автобуса и се взираше в празната чернота на угасналия визьор. Свали каската и видя Монро да освобождава бързо Хавиер от стола.

— И как по-точно се дестабилизира симулацията? — поинтересува се Хавиер.

— Този „Анимус“ не е предвиден за споделена симулация — отговори Монро и припряно се наведе да разкопчае Оуен и да му помогне да стане на крака. — Модификацията ми се претоварва и се изключва.

— Знаел си, но ни изпрати? — смая се Оуен.

— Ммм… Да, съжалявам — извини се Монро, побутвайки ги покрай мониторите към предната врата на автобуса. — Мислех, че ще издържи.

— Ама че каша — промърмори Хавиер.

— Е, поне разбрахте какво представлява „Анимус“! — Монро отвори вратата. — Хайде! Тръгвайте.

— Чакай… — вдигна ръка Оуен. Монро очевидно се опитваше да се отърве от тях. Държеше се странно. Децата в училището му се доверяваха, защото си го биваше — беше нещо като бунтар, а и се правеше на сляп, когато човъркаха из компютрите и онлайн. Никога не си изпускаше нервите. Сега обаче изглеждаше паникьосан. — Сериозно, какво се случи? — попита Оуен.

— Нищо — Монро поклати глава и ги побутна към стълбите. — Просто ми се вдигна адреналинът.

Хавиер излезе от автобуса и скочи пръв на земята.

— В опасност ли сме? — попита той.

Оуен слезе също от автобуса и се обърна към Монро.

Той потърка чело.

— Може би. Но мисля, че ви измъкнах навреме.

— Мислиш? — повдигна вежди Оуен.

— Успях. Измъкнах ви навреме — поправи се Монро.

Оуен усети, че на свой ред се паникьосва. Почуди се дали машината не е повредила мозъка му.

— Просто се прибирайте вкъщи — заръча им Монро. — Бързо. Всичко ще е наред.

После затвори вратата.

Оуен и Хавиер останаха навън. Не продумаха. Спогледаха се и извърнаха очи към автобуса.

Двигателят заработи и всички светлини на возилото се включиха — бледи фарове и червени стопове сред облак от изгорели газове. Предавките изръмжаха и Оуен и Хавиер отскочиха настрани. Автобусът потегли на заден ход и бавно се отдалечи, оставяйки ги сами в индустриалния парк.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Хавиер. — Къде отива?

— Не знам — отвърна Оуен.

— Защо се паникьоса?

— Попита нещо, преди да прекъсне симулацията.

Хавиер сви рамене.

— Смахнато е, човече.

— Кое? Монро? Или „Анимус“?

— И двете. Всичко. „Анимус“. Луда работа, нали?

— Да — съгласи се Оуен. — Луда.

Хавиер натъпка ръцете си в джобовете.

— Е. Ще се прибирам вкъщи.

— Да. — Оуен се почуди дали това ще промени нещо помежду им утре в училище. — И аз.

Тръгнаха в различни посоки и Оуен се върна със същите автобуси, но се наложи да ходи по-дълго пеша, защото щяха да пуснат последната линия чак на сутринта. Когато стигна до къщата на баба си и дядо си, тъмното небе просветляваше по края, колкото да покаже, че нощта приключва. Но все още беше много рано. Твърде рано някой да будува.

Вътре обаче всички лампи светеха.