Матю Кърби
Потомци (4)

3.

Хавиер все още не беше сигурен дали е било добра идея да приеме предложението. Монро обаче имаше право. Бе дочул други деца да обсъждат „Анимус“ и го глождеше любопитство. Или просто искаше за известно време да се измъкне от главата си. Животът му в момента бе толкова объркан и заплетен.

Оуен стоеше пред него в Коридора на паметта. Само дето всъщност не беше Оуен, а негов предшественик — конкистадор с шлем и сабя, с която някак си умееше да борави. Хавиер не знаеше колко различно изглежда неговото лице, но усещаше тялото си много променено. Тлакскалтекът бе далеч по-възрастен, ставите го боляха, а съзнанието, опитващо се да се вмести в главата на потомъка му, възприемаше света по крайно несвойствен начин. Хавиер бе предприел пътуването в „Анимус“, за да влезе в мислите на някой друг, ала главата му бе станала още по-претъпкана.

Потегляме — каза Монро в ухото му.

Коридорът на паметта се разпадна мигом с ослепителен проблясък. Сякаш влак прегази тялото на Хавиер и нещо повече — ума му. Дъхът му секна, повдигна му се и той запримигва зашеметен.

Когато зрението му бавно възвърна фокуса си, видя обширно поле, опасано от възвишения. Грееше топло слънце, въздухът бе приятно прохладен. Тревата под краката му беше висока и мека. Държеше дървен щит, боядисан и покрит с пера; в другата му ръка имаше нещо като дървена сабя, обточена с остри като бръснач триъгълни обсидианови остриета — необяснимо как Хавиер знаеше, че се нарича макуахитъл. Войници, въоръжени и облечени по същия начин, стояха от двете му страни, но главите на мнозина не бяха украсени с пера както неговата. Неколцина обаче имаха по-пищни накити — високи като корони и с дълги гирлянди от пера. Хавиер видя мъж с нещо като разклонено пернато знаме, поклащащо се на шест стъпки над гърба му; друг пък носеше подобие на голяма бяла птица с дълъг врат и криле, широко разперени над главата му.

Хавиер надзърна през рамо и гледката го вцепени. Зад него имаше хиляди, вероятно десетки хиляди воини. Те изпълваха просторната равнина чак до гората и подножията на възвишенията. Ревяха рогове, ехтяха бойни викове. Това беше армия, тръгнала на война.

Хавиер очевидно бе на предната линия, а битката наближаваше. Той се озърна отново, този път търсейки паникьосано път за бягство. Войникът до него му се намръщи с недоумение и каза нещо на непонятен език.

— Какво? Не те разбирам — каза Хавиер и веднага усети как възприятията му се замъгляват. Крайниците му изгубиха осезание, все едно са изключени от тялото.

Войникът изглеждаше още по-объркан и дори отстъпи крачка назад.

Отпусни се — изрече глас в ухото на Хавиер. — Остави предшественика си да говори.

— Монро?

Да, аз съм. Наблюдавам симулацията.

Това вдъхна известна увереност на Хавиер.

Остави спомена да се развива, човече. Просто го остави.

Хавиер си пое дълбоко дъх. Опита се да изключи звука на масивната армия отзад и на неизвестния страх отпред и да успокои ума си. В същия момент долови нещо като настойчиви барабанни удари зад мислите си, вслуша се в тях и дори насърчи ритъма. Той стана по-силен и още по-силен, докато накрая Хавиер чу нечий чужд глас да се опитва да си пробие път навън. Чувството наподобяваше могъщо и дезориентиращо дежавю — една част от съзнанието му преживяваше нещо, а друга си го припомняше. Барабанният ритъм и пискливият глас се извисиха оглушително и най-сетне Хавиер се предаде на ума и волята, борещи се да го завладеят. В същия момент от собственото му гърло изригна боен вик на чужд език, който вече разбираше.

Воинът до него кимна явно успокоен, и също изкрещя. Възприятията на Хавиер се проясниха и изостриха.

Той бе Чималпопока — благороден текутли, храбър предводител, отличил се с храбростта си в не едно сражение срещу алчните и надменни потисници на народа му — ацтеките.

Сега обаче в земите им бе дошъл нов враг — от брега и макар да не бе за вярване, от морето. Бледите пришълци напредваха срещу тях в момента, яхнали високите си чудовищни елени и въоръжени с огнените си оръжия. Ала тук, в тази равнина, и в този ден хората на бога Камакстли щяха да ги пленят или да ги избият до крак.

— Наистина ли са теотли, духове? — попита воинът до Чималпопока.

— Не знам — отговори той.

— Тотонаките и отомите казват, че не можеш да ги убиеш. Стрелите и копията им не стрували повече от тръстики. Кожата на теотлите била желязна…

— Ризниците им са железни. — Чималпопока се втренчи в редицата дъбове и борове пред тях. — Обзалагам се, че под тях тече кръв.

— Значи не мислиш, че трябва да сключим с тях мир, както направиха тотонаките?

— Мисля, че трябва да изпълняваме заповедите на водача си.

— Но дори бащата на Сикотенкатъл, Старейшината, настоява да сключим мир. Чух дори слух, че някои мъже тук смятат да не се бият днес.

— Значи са родени под знака на страхливците — каза Чималпопока.

Той бе роден под знака на първия оцелотл — това значеше, че му е отредено да умре като военнопленник, съдба, която отдавна бе избрал да приеме храбро, но засега не го застигаше.

— Може би да не се съпротивляваш е проява на мъдрост, а не на малодушие — предположи другият воин.

— Щом смяташ така — каза Чималпопока, — присъедини се към тотонаките и постройте град за теотлите на мястото, където са били нивите ти.

Бойните рогове изреваха отново, сигнализирайки приближаването на врага. Чималпопока вдигна щита и макуауитъла си, жаден за кръвта на чужденците. От далечната гора пред него наизлязоха първите теотли. Маршируваха в боен строй с броните си, с гигантските си чудовищни елени, железните си шлемове и саби. Чимапопока видя и оръжието, което изстрелваше каменни топки от търбуха си, бълвайки искри и пламъци. Влачеха го предателите тотонаки от Кемпоала. При вида на черния звяр Чималпопока изпита страх, който обзе и Хавиер.

Хавиер се почуди какво ще се случи, ако предшественикът му загине на бойното поле. Запита се дали ще почувства болката, когато го прониже сабя или го разкъса гюле. Знаеше, че тялото му е в безопасност извън симулацията, но това не смекчи ужаса, защото умът му бе тук. Симулацията бе повече от правдоподобна — Хавиер долавяше миризма на тамян и войнишка пот, чуваше цвиленето на конете на конкистадорите, виждаше далеч по-смъртоносните им оръжия, разбираше как ще свърши всичко и единственото му желание бе да измъкне предшественика си от полесражението.

Под натиска на тези мисли той отстъпи крачка назад от предната линия и симулацията изгуби част от яснотата си, сякаш спадна от висока до ниска резолюция.

Десинхронизираш се — каза Монро. — Отпусни се.

Много по-трудна задача сега, когато испанците напредваха към него с пушките и сабите си, срещу които дървеното снаряжение на Чималпопока бе почти безпомощно.

— Опитвам се — каза Хавиер.

Не можеш да промениш нищо — натърти Монро, — това е спомен. Не забравяй, че се е случило преди петстотин години. Неизбежно е. Пробваш ли, ще се десинхронизираш.

Хавиер си заповтаря една от думите му като мантра: „Неизбежно е, неизбежно е, неизбежно е“.

Това действително му помогна да върне съзнанието си в спомените на Чималпопока и да проясни симулацията.

Около четиристотин теотли маршируваха срещу десет хиляди тлакскалтекски воини. Чималпопока се усмихна, уверен, че битката ще приключи бързо, и се запита дали кръвта на теотлите храни боговете както човешката. Надяваше се да плени поне един жив и да го отведе при жреците за жертвоприношение върху олтарните камъни.

Мъжете около него не изглеждаха толкова обнадеждени, ала той ги окуражи с боен вик и те го подеха. Гласовете им и ревът на бойните рогове разтърсиха равнината и сякаш дори теотлите се огънаха.

— Камакстли е с нас! — изкрещя Чималпопока на хората си. — Днес поличбите са на наша страна!

Войниците му отговориха с въодушевен възглас.

Когато врагът стигна до мястото, посочено от Сикотенкатъл, Чималпопока даде заповед за нападение и тлакскалтекските воини се втурнаха срещу теотлите от всички страни, обграждайки ги в обръч.

Хората на Чималпопока изстреляха порой стрели и копия, но повечето отскочиха от щитовете и ризниците на теотлите. Някои все пак улучиха мека плът и с устни, разтеглени в усмивка, Чималпопока продължи да тича напред с другарите си, вдигнал високо сабята си. Преди да наближат вражеската линия обаче, огнените оръдия забоботиха.

От двете страни на Чималпопока мъже се лашваха назад и се строполяваха на земята с кървави дупки, зейнали в телата им. Той обаче не забави крачка, превеждайки воините си през още един огнен залп и през градушка от къси зли стрели, които пробиваха и най-дебелата кожена броня. После теотлите пришпориха зверовете си в мелето, тъпчейки и сечейки със сабите си.

Първите тлакскалтеки, стигнали вражеската пехота, удариха десния фланг на чужденците, но копията и обсидиановите зъби на сабите им се счупиха в железните им щитове.

Когато най-сетне се вряза в авангарда им, Чималпопока изрева яростно и сабята му повали един теотъл; веднага обаче се наложи да отскочи, за да избегне острието на друг демон. Така се развиваха всички схватки. Чужденците стягаха строя и не поемаха риск да се откъснат от редиците, за да преследват врага. Хората на Чималпопока бяха принудени да налитат и да се оттеглят, без да нанасят сериозни щети — бяха неспособни да пробият вражеската линия и същевременно понасяха тежки загуби.

Чималпопока вече усещаше миризма на кръв, смесена с пръст. Ако му бе съдено да умре днес, смъртта му щеше да е добър край. Той скочи отново напред и стовари сабята си върху главата на най-високия теотъл. Шлемът на демона пое удара, но вратът му се преви и той залитна назад. Тутакси обаче друг воин, покрит с метални пръстени, зае мястото му.

Отблизо слуховете се потвърдиха. Тези мъже — ако бяха мъже — имаха бледа кожа и лица с жълти косми. Ала в очите им Чималпопока зърна страх. Страх от смъртта. Човеци или не, теотлите все пак бяха смъртни.

Един от водачите на чудовищните елени се впусна пред другите. Бронираният звяр газеше и риташе, осакатяваше и тъпчеше, а сабята на ездача сечеше и режеше. Чималпопока насочи гнева си към тях — към тези мними богове — и захвърли щита си. Проправи си път през своите хора и се стрелна към ездача, вдигнал макуауитъла си с две ръце над главата. Налетя му отстрани и когато се намираше на разтег разстояние, скочи високо във въздуха и халоса с всички сили врата на звяра. Без да издаде звук, чудовището грохна на земята. Чималпопока знаеше, че му е счупил врата, защото бе усетил как костите му се трошат под обсидиановото острие.

Ездачът падна на земята, но бързо се изправи, макар и с ранен крак, и размаха диво сабята си. Чималпопока се спусна срещу него, но още трима теотли се втурнаха напред от вражеската линия да защитят другаря си.

— Предаността поне не им е чужда! — изкрещя Чималпопока.

Четиристотинте наистина успяваха незнайно как да удържат позицията си срещу десет хиляди. Чималпопока огледа бойното поле и осъзна, че многочислената тлаксалтекска армия всъщност подсигурява победата на врага. Просто бяха твърде много, за да маневрират ефективно в равнината. От първостепенно значение обаче бе стратегията на теотлите. За разлика от ацтеките те, изглежда, не искаха да вземат пленници — удряха единствено за да се защитят, да убият или да осакатят противника.

На Чималпопока обаче не му бе отредено да загине в битка. Той огледа макуауитъла си и установи, че са му останали зъби дори след нападението срещу звяра, който другарите му вече разсичаха, за да го отнесат.

Втурна се отново в мелето и зашемети изпречилия се на пътя му теотъл, разбивайки последните обсидианови зъби на макуауитъла. Сега Чималпопока не се оттегли — втурна се напред, за да пробие вражеската линия. Успя да си проправи път между два железни щита и дори усети противната миризма на немитите демони. Вдигна притъпеното си оръжие, готов да нанесе втори удар по вътрешната им линия. Те обаче го заобиколиха. Усети множество ръце да го сграбчват; зарита и заразмахва юмруци, ала го събориха на земята и го вързаха. Завлякоха го дълбоко сред редиците си и го хвърлиха върху стъпканата земя, откъдето да се взира в кожите, с които обвиваха краката си, и да слуша бойните викове на тлакскалтеките, неспособен да направи каквото и да било. Това го накара да зарови лице в тревата и да заридае. Не от страх, а от безпомощност.

Защото такава бе съдбата му. Смъртта му наближаваше. На кой мрачен бог обаче щяха да го принесат в жертва теотлите и по какъв начин?

Битката продължи да окървавява равнината, докато Чималпопока чу роговете да сигнализират отстъпление, което значеше единствено, че високопоставен текутли е паднал. Не след дълго враговете вдигнаха пленника на крака и се оттеглиха сред дърветата, а чудовищните им елени и ездачи се спуснаха да преследват тлакскалтеките. После пехотинците довлякоха Чималпопока в лагера си на стотина разтега навътре в гората — в село, чиито жители очевидно бяха избягали. Теотлите бяха завзели храма и това разкри на Чималпопока вероятната причина за победата им и мястото, където ще умре. Богът им явно бе с тях, но на кой бог служеха?

Един от бледоликите мъже улови грубо Чималпопока за лакътя и макар той да не го познаваше, Хавиер позна предшественика на Оуен, когото бе видял в Коридора на паметта. Съзнанието му надигна глава. Той отвори уста да проговори, но симулацията тутакси се замъгли и дърветата над него заприличаха на зърнисти пикселови силуети. Хавиер си спомни предупреждението на Монро, че не могат да разговарят един с друг както в настоящето. Оуен поклати безмълвно глава и Хавиер възпря мислите си, за да не се изхлузят съвсем от спомена. Синхронизацията постепенно се възстанови, но на повърхността остана малко повече от собственото му съзнание. Искаше да не губи представа за присъствието на Оуен, без да рискува да се десинхронизира, говорейки с него.

После теотълът Оуен помъкна Чималпопока през селото и го блъсна в една от къщите. Той се просна тежко на земята и от удара дъхът му секна. Докато се давеше за въздух в прахоляка, теотълът излезе.

— Не се бори с тях — рече някой от сенките — друг пленен тлакскалтекски воин. — Няма да ни убият. Искат мир.

— Доста странен мир — каза Чималпопопа и се претърколи по гръб, за да погледне към мъжа.

Беше млад и вероятно още не бе пленил първия си враг за жертвоприношение. Не знаеше нищо. Дори не беше вързан, а седеше отпуснат на земята, подпрял китки върху вдигнатите си колене.

— Ние ги нападнахме — подчерта момчето.

— Мислиш, че не са враждебни? — попита Чималпопока.

— Не е задължително — отвърна младежът.

— За мен има само един изход — поклати глава Чималпопока. — Знаците го разкриват.