Матю Кърби
Потомци (19)

18.

От камбанарията на църквата на Пето авеню Кормак наблюдаваше как градът гори. След като обезвреди асасина, той донесе тук откраднатата реликва, за да дочака залеза, когато трябва да достави камата на Великия майстор. Първоначално смяташе да се включи в днешните вълнения, но не смееше да поеме каквито и да било рискове с трофея.

И така, от наблюдателницата си на двеста стъпки над улиците той видя как тълпата разстила червена завеса от огън, кръв и страх над града.

През цялото време Хавиер се чувстваше абсолютно безпомощен. Искаше да направи нещо, за да спре безчинствата, но не дръзна да слезе от камбанарията, спомнил си предупреждението на Монро за десинхронизацията. Райската находка беше у Кормак и Хавиер не биваше да проваля мисията, заради която бяха влезли в симулацията. Ето защо бе принуден да наблюдава и да преживява задоволството на Кормак от хаоса и разрушенията, причинени отчасти от него.

В общи линии брожението се развиваше по план. Двете щабквартири на военната полиция — на Бродуей и на Трета улица — бяха опожарени, преди да започне кампанията за мобилизация. Това все пак беше поводът за протеста, който се превърна в метеж дори по-бързо, отколкото Кормак очакваше.

Другите етапи обаче нарушиха първоначалната стратегия. Опитът за превземане на оръжейницата на Второ авеню се бе провалил навярно, защото Кормак не беше там да ръководи нападението. По принуда той наблюдаваше отдалеч как сградата гори и огънят, подпален сигурно от безмозъчната тълпа, поглъща хиляди пушки, карабини и други оръжия, унищожавайки единствения им шанс за истинска победа. Без оръжия метежниците нямаше да успеят да завладеят града, независимо колко дълго Санфорд протака намесата на армията.

Не беше нужно обаче тълпата да завладява града.

Кормак погледна към камата в ръката си. Ако оръжието наистина беше реликва от Предците, тълпата вече нямаше да е необходима на Великия майстор.

Метежниците все пак си вършеха добре работата. Надвечер пламъци и дим вече се издигаха от всички квартали на града. Това не можеше да се избегне. Градът беше станал твърде неподатлив, а войната поставяше на карта много по-мащабни проблеми. Няколко изгубени живота и изгорени сгради не можеха да се сравняват с мира и благоденствието на нацията.

Далеч от полесражението, Хавиер не знаеше как да възприема абсолютната увереност на Кормак. Намираше се в съзнанието на тамплиер и неизбежно виждаше поне донякъде нещата от гледната точка на Кормак, но същевременно се възмущаваше от кроежите на тамплиерите.

После настъпи вечерта и стана време Кормак да занесе камата на Великия майстор. Той прибра реликвата в джоба на палтото си и тъкмо се канеше да слезе на улицата, когато забеляза нов пожар на север. Мислеше, че метежниците са се придвижили към центъра на града. Извади далекогледа си „Хершел“ и го използва като телескоп, за да види какво е направила тълпата.

Беше сиропиталището за цветнокожи деца. Тълпата го беше подпалила.

Кормак прибра далекогледа с пресъхнала уста и свит стомах. Вярваше в каузата на Ордена и бе готов да изпълнява всички получени заповеди, но представата да убиеш дете го порази и в този момент Хавиер усети как мислите му са в мир, а не във война с мислите на предшественика му.

Кормак слезе бързо от камбанарията, като се плъзгаше и се спускаше от перваз до перваз, докато стигна улицата. Извървя пресечка и половина, проправяйки си с мъка път през тълпата, после пак се покатери по стена и тръгна по покривите.

Сиропиталището не бе набелязано в плана. Нямаше смисъл дори като се изключат личните възражения на Кормак. Великият майстор беше казал ясно — метежът ще постигне целта си, ако привидно изразява недоволството на мнозинството, и ще се провали, ако изглежда като варварско злодеяние. Някаква степен на опустошение бе приемлива и очаквана, но да опожариш сиропиталище, надхвърляше всякакви граници. Кормак беше длъжен да направи нещо, и то бързо.

Той се спусна отново на улицата и когато стигна водохранилището „Кротън“, се изкачи по стената му и прекоси тичешком широкото му тухлено ограждение, заобиколи изкуственото езеро вляво и призрачните руини на Кристал Палас на запад.

Димният стълб пред него се разду като охранен звяр и когато Кормак стигна до сиропиталището, пламъците вече бяха погълнали сградата. Десетина пожарникари стояха безпомощни край нея. Размирниците ги бяха възпрели да изпълнят дълга си и надаваха гръмки крясъци:

— Изгорете мръсното им свърталище!

— Убийте всички маймуни!

Сцената ужаси Хавиер и разгневи Кормак. И двамата се надяваха децата да са избягали.

Грабители изпълваха улицата, понесли завивки, мебели и всевъзможни неща, отмъкнати, преди огънят да се разрази с пълна сила. Кормак тръгна да търси децата. Пое на север през тълпата по Пето авеню и свърна по Четиридесет и четвърта улица точно когато сираците излязоха от тясна алея между сградите — очевидно бяха избягали от подпалената сграда през задна врата.

Докато децата се точеха, Кормак прецени, че са поне триста и ще попаднат право в ръцете на дебнещата тълпа. Налагаше се да отвлече вниманието на метежниците, преди да се нахвърлят върху тях. За да им помогне да избягат, трябваше някак да предизвика гнева на тълпата, а за нея единственото по-вбесяващо от чернокожите беше бял човек, който им съчувства.

— Ако сред вас има мъж със сърце — извика той, — нека дойде да помогне на тези клети деца!

Отговорът не закъсня. Тълпата му се нахвърли с ругатни, че е аболиционист и поддръжник на проклетия Линкълн. Вкопчен в пушката си, Кормак се остави да го блъскат и дърпат, докато възпитателите от сиропиталището отвеждаха децата на запад, далеч от опасността.

Той изтърпя три-четири болезнени ритника, за да се увери, че децата са успели да избягат, и се залови с похитителите си. Някои бяха пияни и никой не беше опитен боец — пуснаха го, след като получиха няколко саблени удара по гърлата и още толкова лакътя в бъбреците.

Кормак се измъкна, изкатери се по стената на най-близката сграда и се втурна след децата, следейки ги отвисоко как вървят на запад, най-вероятно към полицейския участък на Двайсета улица. Двайсетина сираци се отделиха от основната група и Кормак слезе отново на земята.

— Елате! — извика им, разперил широко ръце. — Няма да ви нараня. Насам!

Те вдигнаха лица — мокри от сълзи и оплескани със сажди. Повечето изглеждаха на десетина години. Държаха за ръка по-малките — три-четиригодишни.

— Всичко ще бъде наред — каза им той. — Ще ви защитя. Но трябва да побързаме.

Поведе ги напред по Седмо авеню. След две пресечки се натъкнаха на орда метежници, които ги изгледаха, озъбени като диви котки. Улицата беше огниво и една искра бе достатъчна да подпише смъртната присъда на децата. По-надолу по пътя Кормак забеляза няколко омнибуса, паркирани до бордюра. Повечето собственици на превозни средства не смееха да се придвижват из града от страх за себе си и за впряговете си, но Кормак позна един от мъжете — информатор на Тамани Хол.

— Пади Маккафри! — извика той.

Кочияшът го погледна.

— Шефа иска да спасим тези деца! — каза Кормак, побутвайки питомците си към омнибуса.

— Сериозно?

— Да — потвърди Кормак. — Качете ги и ги закарайте бързо до Двайсети участък.

Лицето на Пади побледня.

— Ще ме одерат жив, ако го направя!

— Нима? — Кормак приближи до него и добави със заплашителен глас: — Аз ще ти разпоря корема още сега, ако не го направиш. Ясно? Действай!

Пади се навъси, но кимна и Кормак му помогна да настани децата в омнибуса. Когато возилото се напълни, качи останалите на втори впряг. Размирниците забелязаха как Пади пришпорва конете и неколцина мъже се разкрещяха, размахали юмруци.

— Направете път! — изрева Пади.

— Хайде, момчета! — Червенолик бръснар пристъпи към впряга, размахал брадва. — Да извием няколко вратлета!

Кормак извади тънко острие от колана си и се затича към мъжа. Точно когато бръснарят размаха оръжието си над главата, за да нанесе удар, Кормак го наръга в черния дроб с едно-единствено светкавично движение и брадвата падна на земята. Тълпата наоколо забеляза какво става едва когато бръснарят рухна на шосето, но Кормак вече бе побягнал, а конете препускаха напред.

Жестокият спомен не разтревожи Хавиер и той се почуди дали това е нормално. Беше навлязъл твърде надълбоко в съзнанието на Кормак, който продължи да следи омнибусите още няколко пресечки. Щом се увери, че са се отдалечили от най-многобройната тълпа, пое към къщата на Великия майстор. Вървеше по Бродуей с реликвата, наострил сетива, сякаш опипва пътя с върха на сабя.

Съмняваше се асасинът да е в състояние да окаже съпротива. Лесно го обезвреди, но сега се почуди дали не е било по-разумно да го убие. Решението да го остави жив бе стратегическо и несъмнено арогантно. Искаше Братството да разбере, че в Ню Йорк има още един Ловец от семейство Кормак. Може би обаче не биваше да поема рискове, за да опази реликвата на всяка цена.

Стигна Трийсет и шеста улица и сви на изток. Залязващото слънце се намираше зад него, едва различимо сред гъстата завеса от пушек. Дневната жега още не се предаваше, но въздухът не бе чак толкова застинал. Небето вещаеше дъжд, който щеше да помогне на пожарникарите и полицаите да потушат пожарите — поредната спънка пред плановете на Ордена.

Кормак мярна къщата на Великия майстор и отдалеч усети, че нещо не е наред. Приближи и видя, че предната врата е отворена, явно разбита, и веднага се изкатери върху покрива на съседната сграда. Оттам прескочи върху покрива на къщата на Великия майстор, откри тавански прозорец, отвори го и се вмъкна вътре.

Прахоляк и сенки задушаваха въздуха вътре. Кормак пропълзя през тавана със снишена глава и с предпазливи стъпки, за да не проскърцат дъските под краката му. Намери врата, открехна я и видя празен коридор. Някъде отдолу обаче долитаха гласове. Плачеше жена.

Доколкото знаеше, Великият майстор не живееше тук — използваше къщата за срещи. Вътре би трябвало да има само прислужници и за миг Кормак се запита дали тълпата не е допуснала немислима грешка, нахлувайки в собственост на Великия майстор.

Той прекоси безшумно коридора до стълбището и надникна надолу през спиралата на парапета. Прецени, че гласовете долитат от първия етаж, спусна се през две стълбищни площадки и зачака в сянката на втория етаж.

— Много съжалявам — каза женски глас.

— Поиска да го доведем тук — додаде мъж. — При вас.

Кормак не позна гласовете, но хората, изглежда, не бяха бандити, дошли да плячкосат къщата.

Разплаканата жена нададе вик, който отекна в къщата и смрази Кормак. Принуди го дори да отстъпи крачка назад и го разсея. Едва в последния момент зърна сянката, прокрадваща се към него, и се сниши точно когато в стената се заби нож — на мястото, където допреди миг се намираше главата му. Сетне асасинът го нападна. Рамото му го тласна надолу по стълбите, но Кормак успя да се хване за парапета и да го прескочи, приземявайки се с лекота на приземния етаж на дузина стъпки под него.

Трима души се появиха на прага на библиотеката, несъмнено привлечени от шумотевицата — Илайза, прислужницата на Великия майстор, друга жена в красива рокля и грамаден мъж, който приличаше на ченге. Хавиер позна предшествениците Грейс, Наталия и Дейвид.

Кормак обаче не знаеше кои са. Не знаеше и къде е Великият майстор, но къщата вече не беше сигурно място и той трябваше да отнесе реликвата другаде.

Втурна се към отворената врата. По пода зад него се забиваха ножове. Един прониза ръката му близо до рамото точно преди да излезе през входа. С разкривено лице Кормак издърпа острието, захвърли го настрани и хукна по улицата. Не беше сигурен дали ще може да се катери с раната, но пробва и въпреки болката стигна до покривите, озарени от пожарите и обвити в пушек и пелена от сажди.

Не изчака да види дали го преследват. Докато не разбереше повече, а и с ранената ръка, не биваше да се впуска в битки. Реши, че най-добрата възможност да избяга от асасина и помощниците му е хаосът край пламтящото сиропиталище, и се насочи на север.

На Трийсет и девета улица дръзна да погледне назад и забеляза сянката на асасина да се носи към него, намалявайки разстоянието помежду им. Едва ли щеше да се добере до тълпата, преди да го настигне.

Кормак се смъкна на Четиринайсета улица и се шмугна в порутения Кристал Палас. Пожар бе унищожил сградата преди пет години, но в подранилия сумрак под облачното небе руините предлагаха множество укрития.

Той се стрелна към сърцето на ръждясалия метален скелет, чиято стъклена кожа на места все още се държеше за костите и отразяваше пречупени отражения срещу него. Сияещата сграда се бе възправяла на повече от сто стъпки и част от ребрата й все още се протягаха нависоко. Кормак мина под няколко внушителни статуи на гръцки и римски воини, на нимфи и кралици, почернели от сажди, счупени и забравени сред отломките.

Щом навлезе достатъчно навътре сред руините, той се обърна да погледне назад, бдейки зорко за всяко движение. Не видя никаква следа от асасина, но това не значеше нищо. Сниши се зад купчина разкривени метални подпори и свали пушката си от рамото. Нямаше време за пушечни гранати и избра стрелите с приспивателно, които бе използвал по-рано. Зареди оръжието и зачака, проклинайки се, че е оставил асасина жив.

Тътенът на разбунения град се чуваше по-глухо тук. Кормак затвори очи и наостри слух да долови присъствието на асасина. Тихо пърхане вдясно привлече светкавично дулото на пушката му, но преди да дръпне спусъка, той осъзна, че го е сепнал прилеп.

Докато насочваше цевта отново напред, чу шумолене отзад. Преди да реагира обаче, пръсти в ръкавица го сграбчиха за брадичката и отметнаха главата му назад. След миг усети върху гърлото си натиска на скритото острие на асасина.

Кожената броня обаче го защити и му осигури онази частица от секундата, необходима да отблъсне оръжието. Кормак захвърли пушката и тутакси извади два ножа от колана си, сечейки и ръгайки отчаяно. Асасинът се завъртя и блокира атаката му. Остра болка прорязваше рамото на Кормак и го поставяше в неизгодно положение — гибелно, ако битката продължи в тясното пространство сред руините. Той се претърколи настрани и побягна, но асасинът се спусна след него.

Кормак реши да се престори, че се спъва; надяна бокса и приклекна. Асасинът го настигна бързо и щом попадна в обсега му, Кормак се завъртя и му нанесе кроше отдолу. Боксът срещна челюстта на асасина в опит да раздроби костите и зъбите му.

Ударът отпрати асасина назад във въздуха, но Кормак не дочака да се приземи. Побягна отново, ала след няколко метра втори нож се заби в гърба му и той политна напред, просвайки се ничком върху купчина пепел и счупени стъкла.

Острието се бе забило нависоко, вклинено между ребрата му. Не можеше да го стигне, за да го извади, и си поемаше дъх с мъка. Ножът явно бе засегнал върха на белия му дроб — вече не можеше нито да се бие, нито да побегне.

Кормак реши да използва единственото си останало оръжие. Не знаеше каква сила притежава реликвата и досега дори не бе помислял да я пробва преди Великия майстор. Отчаянието обаче го накара да я извади от джоба си, докато асасинът приближаваше към него.

Реликвата стопли дланта му. Той я стисна здраво и със сетно усилие се изправи на крака, разкривил лице от болка.

— Знаеш ли какво държиш? — попита го асасинът.

— Реликва от Предците — отговори Кормак. — За идиот ли ме мислиш?

— Мисля те за безмозъчно оръдие — отвърна асасинът. — Но сигурно те използват добре.

— Предпочитам да съм полезно оръдие за въдворяване на мир, отколкото да сея хаос.

Асасинът разпери широко ръце.

— Огледай се! Това не е ли хаос?

— Това е пречистващ огън — възрази Кормак и стисна още по-крепко реликвата. — Необходим е, за да се освободи градът от онези, които възпират прогреса. — Закашля се и от устата му бликна кръв. — Метежите ще приключат след ден-два, но накрая ще са прочистили противниците ни. Орденът най-сетне ще осъществи идеите си за тази нация. Глупаво е да се съпротивляваш, да не виждаш истината.

Докато говореше, Кормак усети как реликвата пулсира в ръката му и излъчва енергия от дланта към рамото му. Асасинът забави крачка. Изглеждаше объркан, сякаш наистина се вслушва в думите на Кормак. Каквато и сила да притежаваше, Райската находка явно му въздействаше.

Хавиер знаеше какво се случва — вече го бе преживявал в спомените на Чималпопока. Така действаше реликвата.

Кормак се възползва от моментното разсейване и извади нож от колана си. Стисна острието между пръстите си и го запрати по асасина.

Ножът се заби дълбоко в корема му. Асасинът се намръщи, сякаш е изумен, и Хавиер се почуди кой се взира в очите му — Оуен или предшественикът му. После коленете му се подгънаха и той падна по гръб.

Кормак въздъхна, но болката в белия му дроб го накара да съжали. Не знаеше дали острието в гърба му ще се окаже смъртоносно, но преди да умре, беше длъжен да занесе реликвата на Великия майстор.

Носеше името Кормак и щеше да служи на Ордена до края.