Матю Кърби
Потомци (7)

6.

Оуен се подвоуми — да побегне или да извика на непознатия, да го попита кой е. Или да се скрие някъде. Изключи обаче и трите възможности. Не биваше да се паникьосва. Мъжът вероятно също вървеше напряко към другата улица. Оуен реши да запази спокойствие и да продължи напред, но забърза крачка, за да изпревари мъжа.

Непознатият обаче също ускори ход и приближаващият екот на стъпките му плъзна по гръбнака и скалпа на Оуен. Момчето затича инстинктивно, без да поглежда назад. Преследвачът затрополи в ритъм с неговия бяг. Оуен разбра, че нещо не е наред, и хукна с всички сили.

— Оуен! — извика непознат глас. — Не бой се! Спри!

Оуен не спря. Прекоси най-сетне тясната уличка и излезе на ярко осветения булевард. Видя неколцина минувачи, отворена пицария и магазин за алкохол. Почувства се достатъчно сигурен и се обърна да изчака преследвача, да разбере кой е и откъде знае името му.

След секунда мъжът се появи — в сив костюм, изпоцапан от надпреварата в тъмната алея. Изглеждаше млад, имаше късо подстригана кафява коса и овални черти. Срещна погледа на Оуен, кимна с въздишка и пристъпи към него.

— Благодаря, че ме изчака. Аз…

— Кой си ти? — попита Оуен. — Защо ме следиш?

Мъжът се озърна, но не по протежение на улицата; очите му претърсваха покривите и аварийните стълбища над тях.

— Да отидем някъде, за да поговорим насаме.

— Няма да ходя никъде с теб.

— Разбирам — кимна мъжът. — Тогава ще карам накратко. Наскоро си имал вземане-даване с мъж на име Монро, нали?

— С кого?

Оуен предположи, че в дъното на всичко стои изчезването на Монро.

— Даде ти достъп до „Анимус“, нали?

— Какво е „Анимус“? — Как, по дяволите, е разбрал? — Кой си ти? — повтори въпроса си Оуен.

— Монро използва откраднато оборудване — каза мъжът. — Опитваме се да го открием. Ще ти бъдем благодарни, ако ни съдействаш.

За „Абстерго“ ли работеше този тип? Това обясняваше не само защо Монро разполага с „Анимус“, но може би и причината да изчезне.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна — сви рамене Оуен; доверяваше се на Монро много повече, отколкото на този мъж. — Е, трябва да вървя. — Обърна се. — Закъснявам, майка ми ще ме чака.

— Видях те пред банката — каза непознатият, подчертавайки последната дума.

Оуен спря и бавно се завъртя към него.

— Ще ти помогнем да разрешиш проблема си, ако и ти ни помогнеш — продължи мъжът.

— Нима? И какъв ми е проблемът?

— Вярваш, че баща ти е невинен.

Думите му поразиха Оуен и за миг той занемя.

— Ще ти помогнем да откриеш истината — настоя мъжът.

— Какви ги говориш? — Оуен надигна глас и пристъпи крачка напред. — Какво знаеш за баща ми?

— Ще ти обясня всичко. Ела обаче…

Мъжът ахна тихо. Разкриви лице и вдигна длан, сякаш да пропъди муха от лицето си. После потрепери, подбели очи и се строполи на земята. От врата му стърчеше стреличка.

Оуен се втренчи объркано в него. След няколко секунди очите му се разшириха и той вдигна глава да огледа сградите наоколо — безбройните тъмни прозорци, стрехи и первази. Стрелата бе долетяла отгоре и той се разкъсваше между подтика да се наведе, за да помогне на мъжа, и желанието да избяга и да се скрие.

В същия момент иззад ъгъла изскочи мотоциклет, чийто двигател издаваше необичаен, дълбок шум като жужене на грамадно насекомо. Мотоциклетът се насочи към Оуен и спря рязко пред него. Водачът вдигна визьора на каската си и разкри познато лице.

— Монро? — възкликна Оуен.

— Качвай се. Бързо!

Монро му подхвърли каска и Оуен я улови с две ръце пред корема си.

— Но…

— Бързо!

Оуен скочи на седалката зад Монро и си сложи каската. Монро не го дочака дори да я закопчае — натисна газта и сградите от двете страни на улицата профучаха край тях. Върху визьора на каската се появи монитор, показващ мрежа от пресечки, сменящи се местоназначения и данни, непонятни за Оуен.

Гласът на Монро прозвуча в ухото на момчето през слушалка, вградена в каската.

— Включи „Замъгляване“.

— Какво?

В същия момент пред очите му избухнаха искри като от късо съединение, все едно се е върнал в „Анимус“. Каскада от насложени изображения на мотоциклета се разливаше пред тях и се разпространяваше настрани. Оуен погледна назад и видя, че като на забавен кадър и след тях се точи диря от мотоциклети.

Включено замъгляване — изрече автоматизиран женски глас в ухото му.

— Какво е това? — попита Оуен.

— Холографска проекция — отговори Монро, завивайки по друга улица. — За да сме по-неуловима мишена. — Пришпори отново мотоциклета и двигателят зажужа по-пискливо. — Сканирай за паразитни сигнали — каза той.

Сканиране — изрече компютърният женски глас.

— Паразитни сигнали? — попита Оуен.

Засечен паразитен сигнал.

— Прекъсни синхронизацията — каза Монро.

Картината върху монитора на Оуен се промени и той зърна осветена фигура да се движи в периферията на зрението му. Обърна се към нея и видя инфрачервен силует на мъж да се носи с невъзможна бързина над тях на фона на притъмнелия градски пейзаж. Мъжът скачаше от покрив на покрив, катереше се по стени и ги следваше неотстъпно.

— Как… Кой е този? — смая се Оуен.

— По-късно ще ти обясня. Наблюдавай го, докато се опитвам да го заблудя.

Монро свърна отново по друга пряка, после пак — завой след завой. Преследвачът обаче остана по петите им, прекосявайки покривите на цял жилищен комплекс. В един момент дори ги изпревари и спря. Оуен си представи как се прицелва в тях със същото оръжие със стрели, улучило мъжа от „Абстерго“.

— Внимавай! — извика той на Монро.

— Виждам го. Дръж се.

Със свистящи гуми Монро взе рязък завой и Оуен едва не изхвръкна от седалката. После мотоциклетът пое в обратната посока към знака за магистрален изход.

— Тук ли ще го изпреварим? — попита Оуен.

— Струва си да пробваме.

Монро се вля в магистралата, натисна здраво газта и за миг предната гума се отлепи от земята. Оуен продължаваше да следи светлата фигура, която постепенно изостана зад тях, смали се и най-сетне угасна.

Паразитният сигнал изгубен — обяви компютърният глас.

— Провървя ни — каза Монро. — Добре че нямаше колела.

— Кой беше той? — попита Оуен.

— По-късно ще ти обясня — повтори Монро.

— Обясни ми сега! — настоя Оуен.

Монро въздъхна.

— Асасин е. Вече не сме в безопасност.

Оуен едва не се разкикоти при мисълта, че го преследва убиец. После обаче си спомни стрелата във врата на мъжа от „Абстерго“.

— А Хавиер? — попита той.

— Отиваме при него.

— Къде?

— Ще видиш.

Оуен реши да замълчи и да насочи вниманието си към пътя. Не след дълго Монро свърна по околовръстното шосе, описа широка дъга около града и се спусна към доковете. Подминаха рафинерия и навлязоха в зона с внушителни складове, подобна на индустриалния парк в отсрещния край на града. Този изглеждаше по-поддържан и по-обитаем. По това време на денонощието обаче пустееше.

Монро изключи фаровете на мотоциклета и спря пред по-малка постройка, сгушена между две по-големи. Извади дистанционно и отвори механична ролетна врата. Мина през тъмната и сякаш бездънна пролука и затвори вратата след тях, потапяйки ги в почти непрогледен мрак. Изключи двигателя на мотоциклета и слезе. Даде знак на Оуен да почака и в същия момент визьорът на каската угасна.

Монро изчезна в тъмнината. След секунда на тавана светна лампа и обля помещението в студена флуоресцентна светлина. Складът бе просторен и празен, като изключим стария автобус със системата „Анимус“, паркиран наблизо. Монро се връщаше към мотоциклета, стиснал каската си в ръка. Оуен свали своята и се смъкна от седалката. Отблизо и на светло мотоциклетът приличаше по-скоро на въздушна, отколкото на сухоземна машина — с аеродинамична форма, предназначена за невидимо придвижване. Оуен бе карал спортни мотоциклети с баща си, но този беше съвсем различен.

— Доста хайтек машина — отбеляза той и остави каската върху седалката. — „Абстерго“ сигурно ще я одобрят.

— Вероятно. — Монро пусна ключовете в каската си и я остави до неговата. — Хайде. Да вървим при другите.

Жестовете и тонът му издаваха необичайно напрежение.

— Другите? — учуди се Оуен.

Монро не отговори. Тръгна към тясно стълбище, изкачващо се по стената на склада към врата на втория етаж. Оуен го последва и стъпките им отекнаха по ръждясалите стъпала. Когато стигнаха до вратата, Монро въведе код в електронната ключалка и вратата се отвори с изщракване.

— Насам — махна той.

Влязоха в коридор с под, покрит с балатум на точки, и с небоядисани хоросанови стени. Монро преведе Оуен край няколко затворени врати. Застанаха пред друга врата с електронна ключалка, Монро въведе кода и я отвори. Оуен усети полъх на хладен, леко наелектризиран въздух и чу шум от компютри и гласове.

— Пристигнахме. — Монро отстъпи настрани и подкани Оуен да влезе.

Момчето се озова в просторна стая с няколко осветени къта и тъмни петна между тях. Гласовете долитаха откъм няколко канапета и фотьойли, подредени около ниска маса от черно стъкло. Група деца, връстници на Оуен, бяха насядали по тях.

— Ела да те представя — каза Монро.

Оуен тръгна след него и когато двамата попаднаха в осветения кръг, децата замълчаха, а Хавиер се изправи.

— Ето те и теб! — възкликна с облекчение. — Добре ли си?

— Да — кимна Оуен. — Всичко е наред. Какво е това?

— Питай него — Хавиер погледна към Монро. — Негово е.

Монро прочисти гърло.

— Дами и господа, това е Оуен. Оуен, вече познаваш Хавиер. Това е Грейс, а това — брат й Дейвид. — Посочи момиче с тъмнокафява кожа и мека усмивка, с вързана на опашка къдрава коса, и по-малко, кльощаво момче с широка усмивка под очила с бели рамки; и двамата носеха дизайнерски джинси, каквито майката на Оуен никога не би могла да си позволи. — А това е Наталия. — Монро посочи момиче със смугла кожа, азиатски очи и кафява коса с бронзови кичури; носеше едноцветен тъмносин суичър с качулка над бяла тениска; кимна безизразно на Оуен. — А това е Шон. — Монро посочи момче в инвалидна количка.

— Приятно ми е да се запознаем, Оуен — поздрави го момчето. Имаше къса червеникава коса, бледа кожа с лунички и мускулести рамене и ръце.

— И на мен — кимна му Оуен и се обърна към Монро: — Защо сме тук? И още не си ми отговорил какъв беше онзи асасин.

— Асасин ли? — повдигна вежди Хавиер.

Монро разпери ръце и проточи врат.

— Спокойно! Дайте ми минута и ще ви обясня всичко…

— Нямам минута — възрази Оуен. — Трябва да се прибирам вкъщи. В опасност ли е майка ми?

— Не — поклати глава Монро. — Това поне е сигурно.

— Защо?

— Невинна е — отвърна Монро. — Навредят ли й, ще нарушат Кредото.

— Какво кредо? — попита Хавиер.

— Асасинското кредо — уточни Монро. — Но да не избързваме. Оуен, Хавиер, седнете, моля.

Оуен и Хавиер се спогледаха и бавно се отпуснаха в едно от канапетата.

— С изключение на Оуен и Хавиер и разбира се, Грейс и Дейвид, всички тук не се познавате — подхвана Монро. — От различни училища сте, от различни квартали и семейства. Но нещо ви свързва. Вашата ДНК. Всички сте използвали моя „Анимус“ и истината е, че ви търсех.

— Защо? — попита Шон.

Монро се пресегна и издърпа тънък таблет от слот в масичката. Прокара пръст по екрана и от черното стъкло се издигна сияйно триизмерно изображение на Земята. То се завъртя бавно около оста си и по повърхността му запулсираха светли точки.

— Леле! — възкликна Дейвид и си побутна очилата назад. — Страхотно!

— Разбирам защо в „Абстерго“ са позеленели от яд — отбеляза Оуен.

— Не ме подценявай. Масата си е моя — възрази Монро.

— Какви са тези точки? — попита Грейс, привеждайки се напред.

— Исторически събития — отговори Монро.

— Какви събития?

Монро се поотпусна и зае обичайната си поза с ръце в джобовете.

— Ще ви разкажа доста смахнати неща. Но трябва да ми повярвате. Кълна се, че са истина. — Той закрачи бавно около масата, поглеждайки от време на време към глобуса.

— Откакто съществува писана история, две наследствени фракции водят тайна война за съдбата на човечеството. Вероятно и по-отдавна. Наричали са се с множество имена, но сега са известни като Асасинско братство и Тамплиерски орден.

— Тайни общества? — повдигна вежди Шон. — Сериозно?

— Огледай се — кимна Монро. — Сериозно ли ти изглежда?

— Значи асасинът, който ни преследваше, е член на Братството — предположи Оуен.

— Да — потвърди Монро.

— Защо застреля мъжа от „Абстерго“? — попита Оуен.

— „Абстерго“ е параван на тамплиерите — отвърна Монро.

Оуен си спомни какво му беше казал непознатият, преди стрелата на асасина да го повали. Спомена баща му и той се почуди дали е имал нещо общо с тайната война.

— Точките — продължи Монро — представят събития, хора и места, свързани с конфликта между асасините и тамплиерите. — Той вдигна ръка и докосна една от множеството точки, примигващи по Апенинския полуостров. Пред нея се появи второ изображение — мъж, облечен в извезана туника с широки ръкави и мантия със заострена качулка, засенчваща лицето му. — Това е Ецио Аудиторе, благородник от петнайсети век и вероятно един от най-великите асасини. Братството в Италия обаче е далеч по-древно; корените му стигат чак до Римската империя. — Монро скри прозореца, направи няколко крачки и докосна точка в Близкия изток. Появи се изображение на планинска крепост. — Това е укрепление на Асасинското братство. През Средновековието монголите го унищожили, за да отмъстят за убийството на Чингис Хан. — Монро затвори и този прозорец, обиколи кълбото и докосна точка по източното крайбрежие на САЩ. — Американската революция не била само битка за независимост от английската корона. Била война за душата на нацията, повлияна от двете фракции.

Монро им бе показал нищожна част от безбройните блестящи точки. Ако всяка бележеше събития от тайната война, мащабът на конфликта изглеждаше необозрим. Почти невероятен. И все пак Оуен не можеше да махне скептично с ръка, защото бе видял асасин в действие.

— За какво се борят? — попита Наталия; за пръв път я чуха да проговаря и гласът й прозвуча меко и същевременно силно.

Монро прокара пръст по таблета и глобусът изчезна.

— В отговор ще ви нарисувам картина — каза той. — Представете си общество с разнищени шевове — изтерзано от жестока престъпност, нищета, расово неравенство и какво ли още не. За да не се разпадне, има две възможни стратегии. Първата е хората с власт да наложат строг ред и да надмогнат хаоса. Насила да оформят и насочват обществото към напредък. Втората е да се даде власт на народа и хората да решат какво общество искат да изградят, доверявайки се на доброто, заложено в природата им. Кой път бихте избрали вие?

Никой не продума. Оуен се почуди дали въпросът е реторичен, или Монро наистина очаква отговор. Той обаче продължи:

— Ето за какво се борят, Наталия. Тамплиерите представляват управниците, решени да направляват човечеството към по-добър свят. Асасините са застъпници на свободната воля на всеки човек. И двете фракции се опитват да действат според убежденията си.

— Значи се борят за едно и също? — попита Дейвид.

— Искат едно и също — уточни Монро. — Но се борят как да постигнат целта.

— Стотици години? — удиви се Шон.

— Хиляди — поправи ги Монро.

— Защо ни разказваш всичко това? — попита Грейс. — Ние нямаме нищо общо.

Монро скръсти ръце.

— Грешиш.

— Как така? — повдигна вежди Хавиер.

— Видях генетичния ви код — обясни Монро. — Видях предшествениците ви. По рождение всеки от вас е асасин или тамплиер. — Погледна към Хавиер. — Някои от вас — и двете.