Матю Кърби
Потомци (22)

21.

Хавиер се втурна към автобуса точно когато агентите стъпиха на пода. Другите се разпиляха напосоки, но Хавиер забеляза, че Оуен тича към мотоциклета на Монро. Внезапно двигателят на автобуса избоботи; Монро седеше зад волана. Хавиер отстъпи настрани от пътя на автобуса, който се насочи към ролетната врата на склада.

— Хавиер! — извика Оуен и яхна мотоциклета. — Качвай се!

Агентите на „Абстерго“ се бяха разпръснали из помещението. Бяха поне дузина. Вече бяха заловили Шон, който нямаше как да им избяга. В момента един от тях зашемети Дейвид с тазер и Грейс изпищя. Брат й се сгърчи на земята, а тя се хвърли срещу нападателя, но Хавиер не видя какво се случи по-нататък.

Той усети, че някой се спуска към него, и се извърна точно когато агентът активира тазера. Хавиер отскочи настрани и остана невредим — спасителен рефлекс, който го изненада. Агентът захвърли електрошока и го нападна. Хавиер се включи в ръкопашната схватка — парираше удари и нанасяше крошета с учудващо хладнокръвие. Агентът обаче носеше нещо като черна паравоенна бронирана жилетка и беше почти недосегаем.

Оглушителен трясък отекна в склада. Монро профуча през ролетната врата, разби я и в нея зейна широк отвор.

— Хавиер, бързо! — изкрещя Оуен, размахал каска.

Хавиер заби за последно лакът в гърлото на агента и се втурна към мотоциклета. Седна зад Оуен, надяна каска и попита:

— Имаш ли ключ?

Оуен не отговори, но двигателят изръмжа и мотоциклетът се понесе напред.

Агентите на „Абстерго“ се спуснаха към тях от двете им страни, стреляйки с тазерите си, за да ги спрат. Неколцина дори застанаха на пътя на машината, но Оуен ги заобиколи и след миг излязоха на улицата пред склада. Вдясно видяха автобуса на Монро да се отдалечава с бясна скорост.

— Тръгни наляво! — извика Хавиер.

Реши, че е по-добре да се разделят. Освен това агентите по-лесно щяха да настигнат стария автобус, а той искаше да са далеч, когато заловят Монро.

Оуен натисна газта и мотоциклетът пое край брега, подминавайки складове и сгради.

— Следят ли ни? — изкрещя Оуен.

Хавиер погледна назад и видя два черни седана.

— Две коли — извика той. — Трябва да ги заблудим!

Оуен кимна и даде газ. Увеличиха разстоянието, но според Хавиер нямаше да се измъкнат единствено с бързина. Той огледа шосето напред, присвил очи срещу заслепяващия вятър, и забеляза тясна алея.

— Завий! — посочи. — Няма как да се вмъкнат там!

Оуен забави колкото да свърне в уличката. Коридорът беше тесен дори за тях. Дръжките на мотоциклета едва не остъргаха стените. Оуен се движеше възможно най-бързо, без да рискува сблъсък. Когато излязоха от другата страна, наоколо не се виждаха никакви черни коли — само товарни микробуси и най-различни превозни средства, паркирани между складовете.

— Накъде сега? — попита Оуен.

Не биваше да се връщат вкъщи, за да не заведат агентите при семействата си. Всъщност нямаше къде да отидат.

— Излез от града — предложи Хавиер. — Ще се скрием в гората.

Оуен се отдалечи от доковете и пое по магистралата на север. Не продумаха по целия път през центъра на града и няколко жилищни квартала в периферията. После асфалтът свърши и се задрусаха по черните пътища към възвишенията.

— Каските имат сериозна електроника — наруши мълчанието Оуен. — Не знам обаче как работи.

— Просто намери място с дървета — каза Хавиер.

Слънцето се бе издигнало над най-високите заоблени хълмове, когато най-сетне паркираха в сянката на грамаден чинар близо до гъста туфа смрадлика. Някой бе направил огнище от струпани камъни и между тях имаше купчина пепел и почернели бирени кутийки.

Хавиер си свали каската.

— А сега? — попита Оуен, докато разкопчаваше своята.

Хавиер нямаше представа. Очакваше се влизането в симулацията да ги предпази точно от това. Монро им бе казал, че неговият „Анимус“ е офлайн и непроследим. Някак си обаче „Абстерго“ — или тамплиерите — ги бяха открили и частица от Кормак у Хавиер изпитваше задоволство. Но макар предшественикът му наистина да бе тамплиер, на Хавиер му се беше приискало да побегне при вида на агентите.

— Дали са хванали всички? — попита Оуен.

— Така изглежда — каза Хавиер. — Мисля, че само ние успяхме да избягаме. И Монро. Не мога да повярвам, че офейка.

— Опитваше се да ни отвори път за бягство — предположи Оуен. — Поне се надявам да е така.

— Сигурно са хванали и него в онзи глупав автобус.

Оуен подритна камъче. То отскочи от дънера на чинара и се приземи в храстите.

— Това е нелепо! — възкликна Оуен. — Целият план отиде на вятъра!

Хавиер се замисли какво бе преживял. Спомни си острата болка от ножовете, забиващи се в него. Страхът и мъката на Кормак, че се е провалил и ще умре. Спомни си как преди да изгуби съзнание, усещаше вкус на кръв и прорязваща болка от острието в гърба му при всяко вдишване.

— Хей! Сдобрени ли сме вече? — попита Оуен.

Хавиер го погледна. Виждаше предимно Оуен и съвсем малко от асасина. Не бе съвсем сигурен дали са се сдобрили, но искаше да са.

— Да… Мисля…

— Видях те как се биеш с агента. — Оуен поклати глава. — Беше невероятно!

— Не знам как стана. Дори не мислех. Просто действах.

— Сигурно е пренос. Предшественикът ти можеше да се бие и сега и ти можеш.

— Предполагам.

Оуен се обърна и погледна към града.

— Какво ще правим? — повтори.

— Ще ни търсят — каза Хавиер. — По-добре да останем тук известно време.

— Но не трябва ли да помогнем на другите?

— Как? — повдигна вежди Хавиер. — Бих искал да им помогна, но сме само двамата и не знаем дори къде са ги завели.

— И какво? Просто ще седим тук?

— Засега — кимна Хавиер.

Усещаше обаче, че просто отлагат неизбежното връщане в града. Определено не знаеше как да се прехранва сред природата; Оуен също. Не след дълго щяха да ожаднеят и огладнеят. Но какво щяха да правят, след като се върнат в града? Агентите не си поплюваха. Поне използваха тазери, а не пистолети. Явно искаха да ги заловят живи и да разберат какво знаят за Райската находка.

Хавиер вдигна голяма цепеница и я примъкна до огнището. Изтупа длани и седна. Не че смяташе да пали огън. Просто го прихвана нещо. Припомни си как родителите им ги водеха на брега и печаха скариди и пиле на шишчета направо над пламъците, а след залез-слънце се увиваха в одеяла. Отдавна не бяха го правили. Последният път беше нещо като парти за добре дошъл, когато освободиха брат му от затвора — тогава беше различно и всъщност никой не се веселеше.

Оуен седна до Хавиер върху дънера.

— Значи просто ще си седим тук — повтори пак.

— Да.

През следващия час, докато въздухът постепенно се сгорещяваше, обсъждаха симулацията. Заобикаляха факта, че предшествениците им бяха кръвни врагове; съсредоточиха се върху другите преживелици. Градът, оръжията, способностите на предците им. Накрая изчерпаха темата и Оуен насочи разговора в посока, накъдето Хавиер не искаше да тръгва.

— Е? Какво се случи с теб?

— Какво имаш предвид?

— Не говоря за „Анимус“ — уточни Оуен. — Преди това. Защо започна да ме отбягваш?

Хавиер наистина не искаше да подхваща тази тема. Знаеше обаче, че Оуен няма да се откаже. Оуен никога не се отказваше, а в момента нямаше измъкване от дънера край огнището. Хавиер реши, че май е по-добре да изяснят въпроса веднъж и завинаги.

— Имах си свои проблеми — смотолеви той.

— Например? — попита Оуен.

— Разни работи, човече. Не знам.

— Защо не ми каза?

Хавиер не искаше да отговаря и на този въпрос, но Оуен го повтори, разбира се, и Хавиер реши да кара направо.

— Добре де… Знам колко ти беше трудно — заради баща ти и прочее. Разбирам те. Но ти се беше вторачил само в това.

— И какво? — тросна се Оуен.

Хавиер въздъхна.

— Остави ме да довърша…

— Какво очакваш? — гласът на Оуен прозвуча по-остро. — Изпратиха баща ми в затвора и той умря там.

— Да — съгласи се Хавиер. — Но и брат ми отиде в затвора.

— Защото преби някого!

При тези думи Хавиер се изправи рязко и се отдалечи на няколко стъпки. Застана гърбом към Оуен. Гневът сключи пръстите му в юмруци и изопна мускулите на врата и раменете му. Кой знае какво би причинил на Оуен, насъскан от проклетия пренос. Вдиша няколко пъти, за да се успокои, и се обърна.

— Имах си достатъчно грижи и без твоите. Това е. Нищо лично.

— Изглежда ми лично.

— Е, мисли каквото щеш. Казах ти как беше.

Оуен помълча няколко минути, втренчен в студеното огнище.

— Какви грижи?

— Не искам да говоря за това.

— Наред ли е всичко?

— Да.

— За майка ти ли става дума? Или брат ти пак е забъркал нещо?

Хавиер вдигна поглед към небето. Над дърветата прелетя птица — голяма, сокол или ястреб, така и не се научи да ги различава.

— Не — поклати глава той. — Преди година им казах, че съм гей.

— О. — Оуен се помести върху дънера. — Не знаех, че…

— Да — каза Хавиер.

Не беше лесно. Всички от семейството му бяха или католици, или баптисти. Знаеше, че родителите му няма да го изгонят от къщата, но се притесняваше как ще приемат истината.

— Как реагираха майка ти и баща ти? — попита Оуен.

— Мама беше страхотна. На татко му трябваха няколко дни да свикне, но сега няма проблем.

— А брат ти?

— Затова отиде в затвора — отговори Хавиер. — Някакъв нещастник ме нарече педи и Мани го ступа. — Хавиер беше гледал как брат му налага отворкото със смесица от благодарност, страх и гордост. — Не знам дори дали онзи знаеше, че съм гей. Каза го, за да ме обиди.

— Знаят ли другите? В училището никой не е…

— Знаят само близките ми. И ти.

— Ясно — кимна Оуен. — Е, не е голяма драма. Сигурен съм, че можеш да кажеш…

— Виж, оценявам подкрепата ти, но в момента се приспособявам. Разбираш ли? Ще кажа, когато съм готов.

— Добре — кимна Оуен и след момент добави: — Благодаря, че сподели с мен.

— Сякаш имах избор.

Хавиер подхвърли думите шеговито, но всъщност изпита облекчение, че най-сетне и някой друг знае. Радваше се също, че е Оуен, защото го познаваше и беше сигурен, че това няма да промени нищо помежду им.

Минаха още час-два. Хавиер се вслушваше дали не наближават автомобили; тревожеше се за другите и какво са им направили агентите на „Абстерго“: Започна и да огладнява и наистина да се чуди какво ще правят с Оуен.

Около пладне непознат мъж се появи сред дърветата и ги стресна. Главата му бе избръсната, имаше смугла кожа и носеше слънчеви очила, черни панталони във войнишки стил и кожено яке с качулка над бяла тениска.

— Как сте, момчета? — попита той.

Хавиер погледна към мотоциклета.

— Да бягаме ли? — прошепна на Оуен.

— Този май съм го виждал някъде — прошушна в отговор Оуен, който изглеждаше далеч по-спокоен от Хавиер.

Мъжът вдигна очилата си върху главата и тръгна към тях.

— Аз съм Грифин — представи се с дълбок глас и интонация, напомняща провлечен аудио запис. — Монро изглежда ви е създал доста главоболия с тамплиерите.

Непознатият явно знаеше кои са и какво става. Начинът, по който произнесе „тамплиери“ обаче, наведе Хавиер на мисълта, че не е от тях. Хавиер и Оуен се спогледаха и в този момент на колебание и объркване Грифин пристъпи по-близо.

— Не бойте се. Не съм дошъл да ви водя където и да било — каза той.

— Какво тогава правиш тук? — попита Оуен.

— Искам да поговорим.

— За какво? — Хавиер се подготви за бягство, но се опасяваше, че Оуен няма да го последва, а не би го оставил сам.

Грифин стигна до огнището и спря. Погледна към единия, после към другия.

— Искам да поговорим за вас и за бъдещето ви.

— Откъде ни познаваш? — попита Оуен.

— Аз те отървах от тамплиерския агент онази вечер — напомни му мъжът. — Исках да ти попреча да тръгнеш с Монро, но ти ме надбяга. — Погледна към мотоциклета. — С това, ако не греша.

— Ти си асасинът — каза Оуен.

Грифин кимна и приближи до мотоциклета. Бръкна под една от четвъртитите му брони и изтръгна кълбо от жици.

— Хей! — извика Хавиер.

— Това е мотоциклет на „Абстерго“ — обясни Грифин. — Изобщо не знаете какво представлява. Свалих устройство за проследяване, което излъчва местоположението ви. Сигналът е високочестотен и се улавя отблизо. Но аз ви открих.

Хавиер нямаше как да разбере дали това е истина, или не. Може би умът на Кормак продължаваше да му влияе, но нямаше никакво желание да се забърква с асасин. Оуен обаче не изглеждаше никак разтревожен. Вероятно неговият асасински предшественик му въздействаше. Пак някакъв пренос.

— Каза, че искаш да говориш с нас. — Хавиер реши, че все пак е възможно да избяга без Оуен. — Говори тогава.

Грифин се облегна на мотоциклета и скръсти ръце.

— Агентите на „Абстерго“ похитиха четиримата ви приятели.

— А Монро? — попита Оуен.

— Измъкна се. Не знам къде е.

— И? — намеси се Хавиер. — Не си дошъл да обсъждаме очевидното, нали?

— Искам да знам какво ще кажат приятелите ви на „Абстерго“ — отвърна Грифин. — И защо Монро ви събра. Предполагам, че сте влезели в „Анимус“ да търсите Райска реликва. Прав ли съм?

— Как стигна до това заключение? — поинтересува се Хавиер.

— „Абстерго“ отдавна преследват Монро — осведоми го Грифин. — Рискувал е да излезе от укритието си, за да промени играта. Не би го направил за дреболия, а единственото достатъчно голямо нещо е Райската находка.

Оуен погледна към Хавиер и после попита:

— Ще ни оставиш ли да поговорим насаме?

— Разбира се — кимна Грифин. — Побързайте обаче. Времето ни изтича.

Грифин си сложи слънчевите очила и се отдалечи — достатъчно, за да не ги чува, но и да не ги изпуска от поглед, докато разговарят.

— Мисля, че трябва да му кажем — прошепна Оуен.

— Полудя ли?

— Може би ще ни помогне да намерим Монро и да спасим другите?

— Или ни лъже и ни използва, за да открие Райската реликва.

— Но аз бях в спомените на асасин.

— Е, и? Това не значи, че си асасин — възрази Хавиер. — Или забрави какво ни предупреди Монро?

— Не съм объркан! Просто им вярвам.

— На всичките? Без изключение?

— Вярвам в Кредото — кимна Оуен.

Хавиер се втренчи безмълвно в него. Беше повече от ясно, че наблюдава пренос. Предишният Оуен никога не би се доверил сляпо на човек, появил се изневиделица да ги разпитва за могъщо оръжие, способно да печели войни и да превръща генерали в президенти. Времето, прекарано в „Анимус“, бе променило Оуен. Хавиер не би могъл да го спре, ако реши да се съюзи с Грифин.

— Е, какъв е твоят план? — попита Оуен. — Да се крием вечно в гората?

Хавиер перна муха, бръмнала пред лицето му.

— Все едно.

— Все едно? Това пък какво значи?

— Значи да правиш каквото щеш.

Оуен замълча, после кимна решително.

— Ще му кажа. Обърне ли се срещу нас, ще си нося последствията. — Извика Грифин и когато асасинът приближи до тях, му каза: — Наистина търсихме Райската находка в „Анимус“.

Хавиер поклати глава и отстъпи крачка назад. Не смяташе да участва в това.

— Къде? — попита Грифин.

— Ню Йорк. 1863.

— Каква находка?

— Кама — отговори Оуен. — От Ацтекския клуб. Кортес я донесъл от Испания в Мексико.

— Кортес? — лицето на Грифин се изопна. — Знаете ли как е попаднала у него?

— Кралят му я подарил — каза Оуен. — А кралят я получил от папата.

— Показа ли ви „Анимус“ къде е камата сега?

— Може би — сви рамене Оуен. — Мислим, че е някъде из къщата, където е умрял Юлисис Грант. За последно е била у него.

— Благодаря — кимна Грифин. — Точно това исках да разбера.

Хавиер се почуди обаче какво следва за тях двамата с Оуен, след като асасинът е разбрал всичко.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— Сега ли? — Грифин седна на дънера. — Ще ви помоля да дойдете с мен.