Матю Кърби
Потомци (20)

19.

Илайза стоеше върху перваз на шест етажа над тясна уличка. Гърдите й се повдигаха тежко, сърцето й туптеше в ушите като далечен локомотив. Грейс се бе оттеглила в най-далечния ъгъл на най-далечната стая в двореца на съзнанието й. Не се спогаждаше с височините и този спомен — симулиран или не — я ужасяваше.

Вариус стоеше върху отсрещната сграда, току-що прескочил бездната.

— Можеш да го направиш! Днес прескачаше по-големи разстояния!

— Но никога от толкова високо! — отвърна Илайза.

Имаше съществена разлика — при предишните скокове не се страхуваше, че падането ще я убие.

— Илайза, чуй ме! Страхуваш се и страхът ти казва, че не можеш да го направиш. Но това е лъжа. Страхът не ти казва нищо. Ти си казваш, че не можеш да го направиш, за да избягаш от страха си.

— И как ще ми помогне това? — попита Илайза, благодарна, че поне няма вятър, защото иначе не би се осмелила да пристъпи до ръба.

— Прегърни страха си и танцувай с него — каза Вариус.

— Да танцувам с него ли? — Илайза не съумяваше да откъсне очи от пропастта. — Как така?

— Страхът е студен пламък. Може да използваш силата му, за да постигнеш всевъзможни неща, надхвърлящи въображението ти. Достатъчно е само да забравиш лъжите, които си казваш, и да прегърнеш страха.

— Остави го да се разгори у теб. Почувствай го с всяка своя частица, всеки мускул, всяка жила, всяка кост. После обгърни с това усещане света около теб. Същата способност, благодарение на която си прочела писмото, ще ти каже дали можеш да направиш този скок.

Илайза затвори очи.

— Вслушай се в себе си — каза Вариус. — И скочи.

Илайза последва съвета му. Съсредоточи се върху ледения огън, бушуващ в тялото й — от гърдите до пръстите на краката и ръцете й. Почувства силата, която й дава и не бе забелязвала преди. Забрави лъжата, нашепваща й, че не може да го направи, и когато отвори очи и погледна към бездната, разбра с абсолютна сигурност, че може.

И го направи, политайки с лекота над пропастта.

— Видя ли? — каза Вариус. — Това е в кръвта ти.

— Непрекъснато го повтаряш. Какво имаш предвид?

Вариус я погледна втренчено.

— Наблюдавам те, откакто се срещнахме сутринта. Изпробвам способностите ти. И сега знам, че си родена да бъдеш асасин.

— Нима? — Илайза едва се сдържа да не се разсмее. — Като стана дума, какво всъщност значи това? Убиваш ли хора?

— Давам им покой.

Сега вече Илайза се засмя.

— Смешно ли ти е?

— Извинявай, но що за покой им даваш?

— Истина е. Служа на благословена кауза.

— Благословена? От какъв свещеник?

— От никакъв — поклати глава той. — От свободната воля на човечеството.

— И как разбра, че съм родена за това?

— Зрението ти например. Нарича се орлово зрение и често се предава по наследство. Получих своето от татко. Ние сме Братство и имаме кодекс, чиито правила съблюдаваме. Борим се срещу тиранията и всички, които поробват и потискат другите.

— И срещу господин Туид?

— Туид е тамплиер. Орденът му налага порядък със сила и с цената на свободната воля. Фракциите ни воюват, откакто свят светува. Сега тамплиерите искат да завладеят нацията.

— И смяташ, че аз съм асасин? Като теб?

— Не, мисля, че имаш асасинска кръв. За да станеш асасин, първо трябва да се обучиш и после да се закълнеш във вярност на Братството и кодекса.

Той явно й предлагаше възможност, която да обмисли. Илайза обаче поклати глава.

— Аз съм най-обикновена прислужница. Не съм…

— Братството не съди за човека по занятието му, статута му в обществото или цвета на кожата му. Всички са равни под знака на Кодекса. Но по-добре да отложим този разговор. В момента има по-належащи въпроси.

Илайза не знаеше как да тълкува думите му. Разумът й ги отхвърляше. Дори да бяха истина, а си личеше, че Вариус е искрен, усещаше, че не е правилно да таи надежди. И все пак идеята я привличаше. Асасинът й предлагаше друг живот — да се бори за свободата, да промени нещо.

— Но се справяш изключително добре — добави Вариус.

Топла вълна от задоволство и гордост замениха студения пламък на страха.

— Благодаря — каза тя.

— И панталоните ти отиват — намигна й той.

Отначало Илайза се бе поколебала дали да облече мъжки дрехи, но пък не беше първата жена, надянала панталони. Беше чувала дори как някои жени се предрешават като мъже, за да отидат на фронта и да се бият срещу бунтовниците. След като вече цял ден носеше панталони, нямаше как да не признае, че са удобни, макар и неподходящи за жегата.

— Следобедът почти отмина — каза Илайза. — Трябва да тръгнем към къщата на господин Туид, ако искаме да стигнем там преди Кормак.

Предложението й изпълни Грейс с облекчение и радост, защото все още нямаше представа къде е Дейвид въпреки уверенията на Монро, че той е в безопасност.

— Права си — кимна Вариус, но по лицето му се разля палава усмивка. — Ще се движим ли на скорост?

— На скорост?

— Тичане, прескоци, преодоляване на препятствия. Както те учих цял ден.

Илайза не знаеше дали е готова за това.

— Но аз…

— Никакво „но“! — прекъсна я Вариус и се втурна напред. — Давай!

Докато Илайза се опомни и се сети да побегне след него, той вече се бе отдалечил от покрива на сградата, където се намираха. Известно време се движеше далеч пред нея, подскачайки от покрив на покрив, прехвърляйки се над кули, комини и стрехи.

Освен панталоните Вариус й беше купил и ръкавици. Сега те се оказаха неоценима придобивка, защото техниките, на които я бе научил, включваха както краката, така и ръцете. Ако не носеше ръкавици, гредите, тухлите и камъните по неравния им път щяха да охлузят кожата й.

Бяха прекарали почти целия ден из лабиринта от островръхи и плоски покриви във Файв Пойнтс и Бауъри — изненадващо притихнали в сравнение с другите разбунени квартали — и основната грижа на Илайза бе да не падне и да не си счупи врата. Сега, придвижвайки се стремглаво на север, тя забеляза пушека в центъра на града и осъзна колко опустошен е градът.

— Следвай ме! — изкрещя й Вариус, спусна се на улицата и се изкатери по стената на църквата „Възнесение Господне“.

Илайза го последва, но вече усещаше умора. Мускулите на ръцете й трепереха и щом се изкачи нависоко, страхът, че ще падне, пак я обзе. Вместо да се поддаде на лъжата обаче, тя се съсредоточи върху страха — прегърна студения пламък, вкочаняващ ръцете й, и почувства как силата й не само се възвръща, но и се увеличава.

Стигна до върха на квадратната камбанария с парапети и четири по-малки кули в ъглите и застана до Вариус.

— Погледни натам! — посочи той. — Някои асасини успяват да усъвършенстват зрението си дотолкова, че възприятията им да обхванат целия град.

Илайза обходи с очи острова, но видя само пушек.

— Градът гори — каза тя. — Трябва да направим нещо.

— Не — поклати глава той. — Метежът ще продължи, дори да се намесим. Имам по-важна задача.

— Включва ли камата? Която Кормак ти открадна?

— Да — кимна той. — Даже да изгубим Ню Йорк, реликвата ще ни помогне да спечелим войната.

Илайза не разбра какво има предвид.

— Да тръгваме — подкани я той, преди да го попита.

Слязоха от камбанарията, спуснаха се по стената на църквата и продължиха към центъра на града — вече не тичаха, а вървяха един до друг. На Илайза й се струваше, че цялото й тяло се променя. Когато приемаше предизвикателствата на Вариус и успяваше да се справи с тях, имаше чувството, че черпи сили от нещо дълбоко у нея — извор с познати води. Може би наистина беше в кръвта й.

Грейс също го усещаше.

Стигнаха къщата на господин Туид, преди да мръкне. Изкачиха се по стълбите и наближиха предната врата. Илайза пъхна ключа в ключалката, надявайки се баща й да е вътре.

Когато обаче завъртя ключа и влезе, къщата се оказа празна.

— Татко? — извика тя. — Татко?

Никой не й отговори.

Илайза се обърна и заключи вратата като предпазна мярка срещу вилнеещата тълпа.

— Има бележка. — Вариус посочи към масата до западната стена.

Илайза се втурна натам, грабна листа и прочете съобщението.

Вариус тръгна към нея.

— Какво пише?

— От татко е — отговори тя. — Бил е тук. Моли ме да го чакам. Щял да се върне. Не дойде ли, в шест часа трябва да отида до ферибота на Кристофър Стрийт.

— По-разумно е да тръгнеш, преди Кормак да дойде — каза Вариус.

— Но ако татко се върне? Искам да съм тук.

— Твоя воля — съгласи се Вариус. — Но е по-добре да се придържаш към плана, за да не пострадаш. Приключат ли метежите обаче… и ако дойдеш пак в града…

— Да?

— Пред теб ще има отворен път. Стига да решиш да го последваш.

— Да стана асасин, искаш да кажеш.

— Не ти ли допада идеята? — попита Вариус.

— Колебая се — призна Илайза.

— Помисли си. За известно време ще напусна града. Щом изпълня задачата си обаче, ще се върна и ще те намеря, ако искаш. Ще продължа да те обучавам.

— Ще си помисля — обеща Илайза. — Къде ще ходиш?

— Трябва да занеса камата на генерал Грант.

— Юлисис Грант? Защо?

— Ще му помогне да спечели войната.

— Но как…

Предната врата се отвори с трясък и Илайза се обърна натам. Прегърбен колос мина през нея. Грейс позна предшественика на Шон, но Илайза нямаше представа кой е. Първата й мисъл бе, че е дошъл да плячкосва. После забеляза, че хълбокът му е окървавен и нечии ръце са увити около врата му.

Илайза пристъпи към него.

— Какво ви води…?

— Госпожице — прекъсна я запъхтян мъжът, — нося Ейбрахам.

— Какво?

Илайза го заобиколи и разтърсващо ридание се изтръгна от гърлото й, щом видя баща си. Изглеждаше неузнаваем — и двете му очи бяха подути и затворени, лицето му приличаше на синкава каша. Грейс си напомни, че това не е Дейвид, а предшественикът му, но изпита болката на Илайза.

— Къде да го оставя? — попита мъжът.

— В библиотеката — каза Илайза — Насам.

Посочи му къде се намира стаята и тръгна след него, сложила длан върху гърба на баща си, който бе студен въпреки жегата. Вариус помогна на непознатия да настани баща й върху едно от кожените канапета в библиотеката. Щом се освободи от тежестта, едрият мъж залитна като падащо дърво, но жената, която го придружаваше, се втурна към него и го подхвана.

Илайза им кимна благодарно, но насочи вниманието си към Ейбрахам. Не знаеше как да му помогне. Трябваше му лекар.

Вариус коленичи до канапето.

— Нека го прегледам — предложи той. — Имам известен опит с тези неща.

Пръстите му докосваха и натискаха — внимателно, но с очевидна систематичност — започвайки от клепачите на баща й, лицето, после надолу по торса, ръцете и краката; свиваше ставите и опипваше за счупени кости. Когато приключи, се отдръпна назад и се взря в Ейбрахам, закрил уста с опакото на дланта си. — Илайза…

— Кажи ми — настоя тя.

— Жив е, но гасне. Мисля, че черепът му е счупен. Костите на лицето му са раздробени. Има най-малко четири счупени ребра, а едното вероятно е пробило белия дроб, защото, изглежда, има вътрешен кръвоизлив.

Илайза изхлипа отново и закри уста с длан.

— О, татко! — отрони просълзена.

Грейс едва се владееше. Ако Дейвид бе изпитал всичко това, ако Монро бе подложил малкия й брат на такава болка, щеше да го изпепели с гнева си.

Вариус се обърна към двамата непознати.

— Какво се случи? Кой му причини това?

— Бандити — отговори мъжът. — Метежници. Спрях ги, когато ги видях, но вече го бяха наранили.

— Благодаря — каза Илайза с чувството, че гърдите й са се превърнали в яйчена черупка. — Благодаря ти, че си го спасил.

— И ти си ранен. — Вариус посочи хълбока на мъжа.

— Ще се оправя — махна с ръка той, но след момент се отпусна тежко в един от фотьойлите.

— Как се казваш? — попита го Илайза.

— Томи Грейлинг. А това е Аделина Пати.

Жената кимна на Илайза и тя забеляза сълзи и в нейните очи. После се обърна отново към баща си, коленичи и сведе глава до лицето му. Погали го леко по челото, страхувайки се да не му причини болка. Не виждаше дали гърдите му се движат; допря ухо до тях и се вслуша.

Чу как сърцето му изтуптява веднъж — слабо. После настана тишина. После пак изтуптя. И пак тишина, сякаш всяко изтуптяване изцеждаше силите му до краен предел.

— Исках да го заведа в болницата — каза Томи. — Той обаче помоли да го доведем тук.

— Татко — прошепна Илайза и сълзите й закапаха по окървавената му риза. — Не ме напускай. Не мога да изгубя и теб.

Вариус внезапно вдигна поглед към тавана и излезе безмълвно от стаята.

— Къде отива? — попита Томи.

Илайза не продума.

— Моля те — отрони тя. — Моля те, татко, моля те.

Черупката, удържаща гърдите й, се пропука и тя се разплака сърцераздирателно, стиснала клепки толкова силно, че видя звезди. След няколко секунди долови промяна у него — нещо премина през тялото му и тя отново опря ухо до сърцето му и се вслуша.

Изтуптяване.

Тишина.

Тишината се проточи и тя притисна ухото си по-плътно до гърдите му.

Още едно изтуптяване — слабо, сякаш трепва лист, разлюлян от лек повей.

После сърцето му стихна съвсем и от устата му се изтръгна дълга, хриплива въздишка. Ала не вдъхна. Замря неподвижен.

Беше си отишъл.

Илайза не можеше да си поеме дъх. Гърдите й се сгърчиха и тя впи пръсти в тях. Най-сетне вдиша глътка въздух и простена. Зад стенанието нямаше думи, нямаше мисли, само болка, гняв, скръб, самота, страх — и Грейс изпита всичко наведнъж.

В коридора пред библиотеката нещо изтрополи и Илайза чу тежки стъпки да отекват по пода. Вариус не беше в стаята и тя знаеше, че Кормак трябва да пристигне всеки момент.

Тя се изправи и излезе бързо през вратата. Томи и Аделина застанаха от двете й страни и тримата се втренчиха в изненадания Кормак. Вариус се втурна по стълбите след него, но преди някой да успее да реагира, Кормак се стрелна към главния вход.

Вариус хвърли няколко ножа със светкавична бързина — пет или шест за миг. Един от тях улучи Кормак точно преди да избяга навън. Вариус хукна след него. Илайза го последва.

— Чакай! Не бива… — възкликна Аделина.

Замълча обаче, когато Илайза се обърна назад и впи очи в нейните.

— Този мъж е виновен за смъртта на татко — каза тя и изтича на улицата.

Не видя нито Кормак, нито Вариус, но се досети, че сигурно се гонят по покривите, и се изкатери по най-близката стена. Зърна асасина в далечината да се носи стремглаво на север и се спусна след него.

Не след дълго осъзна колко недостатъчни са били уроците на Вариус. Все още не бе в състояние да следва темпото му, но продължи упорито напред. Постепенно пушекът от пожарите я обгърна, прогаряйки дробовете и очите й. Прекоси една пресечка, после втора и още една, като слизаше на улицата, щом прецени, че скокът не е по силите й. В момента не изпитваше страх, в чиито обятия да се отпусне. Пришпорваше я гневът.

Стигна руините на Кристал Палас, чу шум сред тях и разбра, че Кормак и Вариус са там. Навлезе вътре в двореца от метал и стъкло, придържайки се към сенките.

Докато се прокрадваше невидима, гласът на баща й прошепна в ушите й: „Мъничкият ми крадец“.

С всяка крачка навътре звуците ставаха по-отчетливи — пъхтене, стъпки, юмрук, думкащ по кости. Илайза минаваше край призрачни статуи и метални подпори, разкривени от огъня и от собствената си тежест. Най-сетне чу гласа на Вариус:

— Знаеш ли изобщо какво държиш в ръцете си?

Илайза пристъпи по-наблизо и кракът й се удари в нещо.

Погледна надолу. Беше пушката на Кормак.

— Реликва от Предците — отговори друг глас; вероятно говореше Кормак. — За глупак ли ме мислиш?

Илайза взе пушката. Само веднъж, доста отдавна, бе докосвала оръжие, и то карабина с къса цев. Стисна обаче пушката под мишница, сложи показалец на спусъка и продължи напред.

— Огледай се — каза Вариус. — Това не ти ли прилича на хаос?

— Това е пречистващият огън — отвърна Кормак. — Необходим е, за да прочисти града от онези, които спъват напредъка.

Той се закашля пресекливо и влажно и в същия момент Илайза видя и двамата мъже.

Грейс позна Оуен и Хавиер — приятели, застанали един срещу друг. Хавиер държеше Райската находка в ръка, а Оуен стоеше на няколко стъпки от него.

— Метежите ще приключат след няколко дни — продължи Кормак, — но ще унищожат противниците ни. Орденът най-сетне ще осъществи целите си за нацията ни. Неблагоразумно е да се съпротивляваш. Да не виждаш.

Илайза не разбираше защо Вариус не предприема нищо. Асасинът изглеждаше объркан, вцепенен. И после изведнъж в ръката на Кормак изникна нож; острието полетя и се заби в корема на Вариус. След миг на нямо стъписване тялото му рухна на земята. Илайза не помръдна, стаена в сенките. Прицели се с пушката.

Кормак въздъхна хрипливо и когато се обърна, тя видя нож да стърчи от гърба му.

Не се доверяваше на прицела си и не искаше да пропусне единствения момент да го улучи, преди да се отдалечи. Вдигна цевта, насочи я към гърба му и успокои дишането си. Дръпна спусъка, усети отката на оръжието и в същия миг чу приглушен пукот.

Пушката не изстреля куршум, а стреличка. Кормак залитна напред, без да се обръща, и се опита да побегне с омекнали крака. Илайза го последва от разстояние. Преди да излезе от руините на Кристал Палас, коленете му се подгънаха и той рухна на земята.

Илайза забърза крачка и приближи предпазливо до него. Той обърна глава към нея и от устните му се процеди струйка кръв. Грейс знаеше, че вижда предшественика на Хавиер, но не биваше да се намесва в решенията на Илайза. Това беше нейният момент на отмъщение.

— Ти си прислужницата на Туид — каза Кормак. — Дъщерята на Ейбрахам?

Илайза се увери, че е парализиран от собствената си отрова, както Вариус преди това, и пристъпи по-решително към него. За всичко беше виновен той. Той и Великият майстор. Прекрасният й баща си беше отишъл. Дявол в човешки облик й бе отнел любящия, ласкав татко.

— Ти го уби — каза тя.

— Кого?

— Ейбрахам! — изкрещя Илайза.

Той се опита да поклати глава, но жестът наподоби по-скоро потреперване.

— Не, аз… Хилавия Джо…

— Той е мъртъв — каза Илайза. — Пребиха го. Безобиден, мил старец…

— Не съм пребивал баща ти — възрази Кормак.

— Може би — сви рамене Илайза. — Но си охранил кучетата, които го направиха, и после си ги пуснал да вилнеят.

Той не отговори.

Илайза забеляза камата в ръката му. Пресегна се към нея и видя какъв ужас се изписа в очите му. Не можа обаче да й попречи да му я отнеме. Тя огледа чудатия предмет, изумена каква цена е платена за него. Имаше обаче много остър ръб.

— Направи нещо с това — каза тя. — С камата. Спря Вариус с нея. Обърка го някак си. Това имаше предвид той, когато каза, че с нейна помощ генерал Грант ще спечели войната, нали?

Кормак пак не продума, но и не беше необходимо. Сълзите в очите му говореха по-красноречиво от всякакви думи.

— Пред мен се откри път — продължи Илайза. — Не бях сигурна дали да тръгна по него. Сега обаче реших. — Тя опря острието в гърлото му и той примигна и се ококори. — Ще стана асасин — каза тя. — И с теб ще се срещнем отново.

Очите му се затвориха и той изгуби съзнание. Илайза се изправи и го остави да сънува провала си.

* * *

Вариус бе в несвяст, когато се върна при него, но с помощта на Аделина и Томи Грейлинг Илайза успя да го заведе в болница. Час по-късно тримата стояха пред ферибота на Кристофър Стрийт. Аделина и Томи изглеждаха много привързани един към друг, но плановете им за ферибота очевидно не съвпадаха.

— Ела с мен — помоли го Аделина.

— Не бива — поклати глава той. — Няма да оставя града в ръцете на тълпата.

— Ранен си — напомни му Илайза, подкрепяйки Аделина.

— Ще мина през лечебницата — каза Томи. — Ще ме зашият и ще се върна на фронта. — Той погледна към Аделина. — Отиди при леля си. Остани там, докато приключат бунтовете.

— Но аз искам да те видя отново — настоя тя. — Кога…

— Ще те видя отново — каза той. — Следващия път, когато пееш в Ню Йорк, обещавам да бъда сред публиката и да ти ръкопляскам.

— Нямах това предвид — поклати глава Аделина.

— Знам — каза той. — Но няма друга възможност. Макар да съм най-обикновен полицай, който мечтае да има ферма, това го знам със сигурност.

Аделина сведе глава.

— Не говори така.

— Как? — попита Томи.

— Не говори така за себе си. Ти си… — Тя не довърши. Поклати глава, вперила поглед в земята, сякаш е ядосана, ала когато вдигна очи, по бузите й се стичаха сълзи. — Мисля, че те обичам, Томи Грейлинг.

— Мисля, че и аз те обичам, Аделина — усмихна се той. — Но фериботът ще отплава всеки момент. Време е да тръгваш. Искам да се уверя, че си в безопасност.

— В безопасност съм — успокои го тя. — Винаги съм в безопасност с теб.

Прегърна го и след миг той също я прегърна и тя почти се скри в обятията му. После се отдръпна, избърса очи и тръгна по кея към ферибота, без да се обръща.

Томи я изпрати с поглед и помоли Илайза:

— Погрижи се да стигне невредима при леля си.

— Разбира се — отговори Илайза.

— А ти какво ще правиш? — попита той.

— Имам задача — отвърна тя и докосна камата, прибрана в джоба на панталоните, които още носеше; щом ще ходи на война, редно бе да се вписва в ролята. — После ще се върна в Ню Йорк. Имам недовършена работа с Кормак и господин Туид.

Томи кимна с известно недоумение и Илайза се сбогува с него. Качи се на ферибота, пълен с чернокожи мъже, жени и деца. Бяха сгушени нагъсто, някои ранени и всички до един жертви на омразата и насилието, прогонени от домовете си, с болка в очите и неизречен въпрос „защо“ на устните. Отговорът бе, че градът и страната не са свободни. Все още.

Парният двигател на ферибота запуфтя и ги подкара по река Хъдсън към Ню Джърси. Когато се отдалечиха от града, той заприлича на червено сияние под планина от въглени.

— Изглежда ще вали — каза млада майка, чиято дъщеря спеше в скута й. — Това ще е Божия милост.

— Моли се за милост тогава — каза Илайза, но прошепна на себе си: — Аз ще се боря за свобода.