Матю Кърби
Потомци (2)

1.

Оуен искаше да разбере.

Вече знаеше, но искаше да подплати знанието с доказателства. Достатъчно убедителни да оневини баща си в очите на другите, включително на дядо си и баба си. Съдебната система се бе провалила, а на обществото не му пукаше. Баща му бе отишъл в затвора за убийство, което не беше извършил, и бе починал там от идиотски спукан апендикс, преди Оуен да успее да се сбогува с него. Ето защо сега от него зависеше да открие какво всъщност се е случило през нощта на банковия обир.

Мислеше, че Хавиер ще разбере. С него бяха приятели от трети клас, когато животът на Оуен отиде по дяволите. От известно време не бяха толкова близки, вярно — бяха се поотчуждили в прогимназията — но Оуен все още смяташе, че може да разчита на Хавиер.

— Е, ще дойдеш ли с мен? — попита го той.

Стояха пред гимназията — в страничния двор на училището, до празна стойка за велосипеди с олющена боя. Трима приятели на Хавиер — момчета, които Оуен не познаваше — ги наблюдаваха от няколко крачки и си говореха.

— Не знам — отвърна Хавиер.

— Не знаеш?

Хавиер не продума. Просто се взираше в него.

— Хайде де. Бива те с техниката. По-добър си от мен. От всички. — Оуен стрелна с поглед приятелите на Хавиер. — Дори никой друг да не го знае, ти и аз сме наясно.

Хавиер също погледна към приятелите си. Не се бе усмихнал, не се бе засмял, не бе променил каменното си изражение, откакто преди няколко минути Оуен го бе заговорил и му бе обяснил плана си. Хавиер, застанал сега пред него, сякаш не беше същото момче, което Оуен познаваше някога; с което се бе запознал, след като баща му отиде в затвора, а майка му се премести при родителите си. Нов квартал. Ново училище. Нови хулигани.

— Ще си помисля — каза Хавиер. — Трябва да вървя.

Обърна му гръб.

— Наистина ли? — попита Оуен.

— Какво? — Хавиер го погледна през рамо.

— Ще си помислиш.

— Да. Казах ти.

И се отдалечи.

Оуен го видя как се връща при групата и се почуди дали Хавиер действително нарича приятели тези момчета — от такива като тях го пазеше навремето. Щом приближи, те повдигнаха въпросително вежди, а той просто сви рамене и поклати глава.

Оуен нямаше представа какво прави Хавиер сега. Как бяха стигнали дотук — от най-добри приятели до непознати — за две години? Така се случи и с майка му. Смъртта на баща му преди три години би трябвало да ги сближи, но тя бе раздалечила самотните им острови. Континентален разлом — постепенен, необратим и белязан от земетресения.

Оуен излезе от двора на училището и тръгна към къщата на баба си и дядо си. Реши, че тази нощ ще отиде, независимо дали Хавиер ще дойде, или не. Нямаше избор. Всичко зависеше от него.

Искаше да разбере.

* * *

Когато Оуен отвори предната врата, баба му седеше във фотьойла си в дневната и гледаше телевизионно шоу, по-старо от внука й. Котаракът й — Гюнтер — скочи от скута й и явно заби нокти в краката й през домашната рокля, защото тя изпищя и потрепери. Гюнтер измяука и доприпка до Оуен с вирната опашка, за да се отърка в крака му.

Оуен се наведе и го почеса между ушите.

— Здрасти, бабо.

— Здрасти — поздрави тя, намалявайки звука на аплодисментите. — Как беше в училището?

— Нормално — отговори той.

— А оценките ти?

— Същите като вчера.

— Трябва да са по-добри. Не подценявай образованието. Не бива да свършиш като баща си.

Оуен често чуваше тези думи — товарен влак, който прегазва здраво и влачи след себе си вагони с всяка свада, всяка сълза, всяко процедено през зъби изречение и всяка шумна разпра между майка му и родителите й, която Оуен бе чувал по време на процеса и след него. Баба му и дядо му мразели баща му още преди майка му да се омъжи за него; сега мразеха още повече спомена за него. Бащата на Оуен бе изкупителната им жертва — сянка, която може да е толкова ужасна, колкото им е необходимо, винаги на разположение да поеме всякаква вина. За всичко.

Оуен бе научил отрано, че не бива да защитава призрака. Ала нямаше и нужда. Това не беше баща му. И скоро всички щяха да разберат.

— Ще си повиша успеха — каза той. — Къде е дядо?

— Отзад — отговори тя. — Ремонтира косачка. Няма да е зле да му помогнеш.

Оуен се усмихна само вътрешно. Дядо му не се нуждаеше от помощ за нищо, камо ли за двигател — тоест вероятно искаше да говори с него. Оуен се ужаси, но знаеше, че няма начин да се измъкне.

— Ще отида при него — кимна той.

Мина през дневната с бежови хоросанови стени, украсени с благопристойни маслени картини, избрани от баба му, и със стар килим, който или не хващаше лекета, или толкова добре го поддържаха, че нямаше причина да го сменят с нов. В кухнята грабна портокал от купа с плодове върху безупречно чистия пластмасов плот и излезе през задната врата, която се отвори с изскърцване и се захлопна зад гърба му.

Дворът — малък и толкова изряден, че приличаше на изкуствено изделие, представляваше съвършено подкастрена зелена морава с формата на амеба, заобиколена от цветни лехи и храсти. Няколко портокалови и авокадови дръвчета растяха до високата шест стъпки дъсчена ограда, бележеща границата на империята на баба му.

Оуен прекоси тухлената пътека в задния двор до аванпоста на дядо си — постройката, която нито веднъж не бе чувал да наричат гараж, макар да беше точно това. Вътре дядо му се бе надвесил над косачка под флуоресцентната крушка, увиснала от тавана. Носеше същия стар дънков гащеризон, с който внукът му го помнеше открай време.

— Ще я продаваш ли? — попита Оуен.

— Не — поклати глава дядо му. — Еджъртънови ми я дадоха да я ремонтирам.

— Ще им вземеш ли пари?

— Не. Но сигурно ще се опитат да ми платят.

— Баба би казала, че тя трябва да им плаща, задето ти намират занимание.

Дядо му се разкикоти.

— Откъде знаеш, че не го казва?

Оуен захапа кората на портокала, за да я забели, и усети горчивината й. После заби пръсти в нея и по тях се стече сок.

— Не ми цапай пода — скастри го дядо му.

Оуен смяташе, че точно работилниците са места, където може да накапеш пода със сок. Е, не и в работилницата на дядо му, където всички инструменти, резервни части и шишета с химически препарати бяха педантично подредени.

— Баба ти пита ли те за оценките?

— Да.

— Значи няма смисъл и аз да питам?

Оуен пусна обелката от портокала в кошчето за отпадъци.

— Току-що го направи.

Дядо му отлепи очи от косачката и го погледна.

— Вярно.

После се изправи, стиснал някаква част в ръка, и тръгна към работния плот до отсрещната стена. Зачовърка нещо с гръб към Оуен.

— Онзи ден видях стария ти приятел. Как се казваше? Хавиер?

— Така ли?

Оуен лапна резен портокал — беше сладък, не кисел, съвсем леко тръпчив.

— Отдавна не бях го виждал.

Оуен не каза нищо. Лапна втори резен портокал.

— Още ли сте приятели? — попита дядо му.

— Горе-долу. Не точно.

— Не ми харесаха момчетата, с които беше. Хулигани.

— Откъде знаеш? — повдигна вежди Оуен.

— Личеше си.

— Звучи расистки, дядо. Хавиер не е в банда.

— Надявам се. Изглеждаше ми добро хлапе.

Оуен дояде портокала и по брадичката му покапа сок. Дядо му стоеше с гръб към него, зает с косачката.

— Стой далеч от тези момчетии — предупреди го той.

— Хайде, дядо, стига!

— Искам просто да ме чуеш. Кварталът не е същият. Когато с баба ти дойдохме тук, мястото беше доста порядъчно. Отгледахме спокойно майка ти. Нещата се промениха обаче през последните й години в гимназията. — Не последва уточнение, че тогава майката на Оуен бе срещнала баща му, но Оуен го прочете между редовете. — Стар инат съм. Не бих сменил дома си. Но не бих предпочел да растеш в този квартал. Вече не.

— Не съм в банда.

— Знам, че не си.

— Защо тогава го обсъждаме?

Дядо му се обърна и плешивото му теме отрази светлината на флуоресцентната лампа.

— Искам просто да внимаваш. На петнайсет си. Знам повече за днешните деца, отколкото си мислиш. Лесно е да те насочат по лош път. Всеки младеж иска да е част от група. Въобразява си, че няма да се поддаде, но преди да се усети, е затънал до шия.

Времето в работилницата обикновено протичаше така — дядо му използваше случая да работи колкото върху машините, толкова и върху него. Оуен разбираше, че е добронамерен. Баба му също. Грешаха обаче за много неща.

— Просто… — Дядо му поклати глава и пак се обърна към плота. — Просто внимавай. Имаш ли домашни?

— Написах ги в училище.

— Чудесно. Продължавай напред тогава.

— Училището е пътека за бягане — отвърна Оуен. — Как се върви напред по нея?

Дядо му се подсмихна.

— Умник! Влизай вътре да учиш!

Оуен се разкикоти и излезе от работилницата. Прекоси отново тухлената алея и мина през задната врата. В къщата баба му бе изключила телевизора и шеташе в кухнята — режеше моркови на плота, където имаше голяма купа и много зеленчуци.

— Как е положението там? — попита го тя.

— Добре — кимна Оуен. — И ти ли мислиш, че съм се забъркал в банда?

— С право се притеснява — каза баба му. — Доста добри момчета от квартала попаднаха в лоша среда. Трудно се забравя какво се случи с баща ти.

— Да, с дядо доста се стараете — отбеляза Оуен. — Отивам в стаята си.

Баба му остави ножа.

— Просто не искаме да тръгнеш по същия път.

Оуен не отговори, защото отвореше ли уста, щеше да си навлече неприятности. Измъкна се от кухнята, прекоси дневната и коридора и влезе в стаята си. Изрита куп дрехи, за да затвори вратата. Заключи я и остана няколко секунди до нея, задъхан и втренчен в тавана.

Знаеше, че баща му не бе съвършен. В гимназията се забъркал в неприятности — кражба от магазин и хулиганство, но нищо сериозно. Нищо, което да му се лепне и да му обърка живота, когато навърши осемнайсет. Бе надживял този етап. Мъжът, когото Оуен познаваше, работеше усърдно, държеше се безупречно и дори без колежанска диплома бе успял да настани семейството си в предградие с дървета по улиците, велосипеди по моравите пред къщите и по две хубави коли на всяка алея. Дядото и бабата на Оуен обаче не виждаха това. Помнеха единствено разхайтения гимназист, а след като арестуваха баща му и съдебният процес започна, месеците се превърнаха в безкрайно натякване пред майка му: „Ето! Излязохме прави!“.

Ала не бяха прави. Нито те, нито съдията и съдебните заседатели.

Оуен се тръсна върху стола до бюрото, където стоеше компютърът му, и събори кулата от празни бутилки от кока-кола до монитора. Разчиташе на Хавиер да провери дали технологията е безопасна, но задачата се падаше на него, в случай че приятелят му не се появи. Перна клавиатурата да съживи компютъра и проведе онлайн проучване за „Абстерго Индъстрис“, за безумно скъпите игрални конзоли „Анимус“ и нещо, наречено „Хеликс“. Статиите обаче бяха напудрена корпоративна пропаганда, излъскана до блясък от специалистите по връзки с обществеността, за да не казва нищо. Откри малко повече из чатовете — предимно предупреждения и параноично бръщолевене в какви глобални конспирации е замесен „Абстерго“. Но кой международен конгломерат не включва конспирация? Струваше му се, че такова е естеството на играта.

След още няколко безплодни опита за търсене чу как майка му се връща вкъщи от копирния център — входната врата се отвори, приглушеният й глас размени две-три думи с баба му в дневната и след секунди на вратата му се почука.

Оуен изключи браузъра.

— Влез.

Бравата изтрака.

— Заключено е.

— О, извинявай. — Оуен скочи от стола и отвори вратата.

— Забравих.

— Всичко наред ли е?

Майка му стоеше в коридора, облечена в синьо униформено поло, с вързана назад коса и сякаш няколко посребрели косъмчета повече от вчера.

— Да. Защо? — попита Оуен.

— Баба ти спомена, че си говорил с дядо си.

Оуен сви рамене.

— Нищо по-различно от преди. Едно и също всяка седмица.

— Видял е Хавиер и май се е изнервил.

Оуен подбели очи.

— Хавиер не е в банда.

— Добре. — Майка му вдигна длани, осеяни с къси червени драскотини от хартия. — Щом казваш. Добре е обаче, че баба ти и дядо ти се безпокоят.

— Нима?

— Да. Означава, че са загрижени за теб.

Оуен се отдалечи от отворената врата и се просна по гръб върху леглото си, скръстил ръце зад главата.

— Не бих го нарекъл така.

Майка му влезе в стаята.

— А как?

— Загрижени са да не обера някоя банка като татко.

Майка му отметна глава, сякаш се е блъснала в невидима стена.

— Не говори така.

— Но те си мислят точно това.

— Нямах това предвид. Просто… не говори така.

— Защо? Ти също мислиш като тях. Или поне вече не отричаш, когато повдигнат въпроса.

— Оуен, моля те. Не мога…

Тя погледна към вратата.

— Както и да е. — Той затвори очи. — Все едно.

Майка му пристъпи от крак на крак, после тръгна към вратата, лавирайки между разхвърляните по пода дрехи. Настъпи няколко опаковки от храна и най-сетне затвори вратата след себе си.

* * *

По-късно през нощта — след като се навечеряха и измиха чиниите — Оуен я чу как си ляга в стаята до неговата. После и дядо му мина по коридора с тежка стъпка. След още два часа баба му изключи смеха и саксофоните, озвучаващи късното й телевизионно шоу, и си легна. Тогава Оуен стана, надяна суичър с качулка и излезе крадешком от стаята си. Предната врата скърцаше, затова мина отзад и се погрижи рамката с мрежата да не се затръшне зад него.

Нощта беше хладна; вятърът разнасяше вестници по улицата. Дядо му и баба му поддържаха двора и къщата си изрядни като за пощенска картичка, ала мнозина от съседите им бяха немарливи. Онези, които поливаха моравите си, имаха предимно плевели. Онези, които не ги поливаха, имаха пръст. Тротоарът се бе напукал и хлътнал още преди Оуен да заживее тук, но никой не го поправяше, и всеки, който не познаваше топографията, би се препънал в тъмното.

Наложи се да тича, за да хване последния автобус от близката спирка, но успя и не след дълго се взираше през отражението си в стъклото към улиците отвън, водещи до адреса, даден му от Монро. Всъщност не беше точно адрес, а по-скоро място край заводи и складове в периферията на града. Смени два автобуса — за щастие линии, движещи се през цялата нощ — и после вървя пешком цяла миля край блокове, нашарени с графити и тъмни, зарешетени витрини на магазини.

Индустриалният парк, където най-после стигна, изглеждаше безлюден — с врати, залостени с катинари, счупени прозорци и бурени, задушаващи тесните пространства между сградите. Малкото улични лампи хвърляха върху земята жълтеникави петна с цвят на повръщано. Оуен тъкмо започваше да се чуди дали Монро не му е изиграл номер, когато най-сетне видя автобуса, паркиран в сенките.

Не приличаше на превозните средства, с които бе стигнал дотук. Този автобус беше стар, с гуми с обемисти калници, а между тях — издадена заоблена броня с широка ъгловата решетка. Моделът бе подходящ за сбирката на колекционер на класически автобуси, ако изобщо има такива хора. Беше боядисан в кафяво и със затъмнени прозорци, но някак си не изглеждаше запуснат като всичко наоколо.

Зад него по чакъла изхрущяха стъпки и Оуен се обърна рязко.

— Спокойно — каза Хавиер. — Аз съм.

Носеше бяло яке с качулка и ръцете му бяха напъхани дълбоко в джобовете.

Оуен въздъхна звучно.

— Дойде, а?

— Помислих — отвърна Хавиер.

— Благодаря. — Оуен кимна към автобуса. — Това е.

— Сигурен ли си, че искаш да човъркаш в генетичния си код? — попита Хавиер. — В мозъка си?

— Да. Искам да разбера. А и други деца са го правили.

— Чух. И Монро ти каза, че това ще сработи?

— Нямахме време да го обсъждаме. Каза ми просто да дойда тук.

Хавиер сви рамене.

— Да разберем тогава.