Матю Кърби
Потомци (15)

14.

— Сигурен ли си, че ще има метеж? — попита Аделина, въпреки че Наталия изобщо не бе харесала израженията на хората, преминали току-що по улицата.

— Носеха протестни лозунги, но всички са бандити и главорези. Съдейки по вида им, повечето са от „Гвардията от Роуч“ — обясни Томи. — Както и да го представят, в крайна сметка ще прерасне в бунт.

— В безопасност ли съм в хотела?

Томи потри брадичка.

— Нищо чудно тълпата да го вземе на прицел, ако нещата се развият зле.

— Какво предлагаш тогава? — попита Аделина.

Томи погледна към другия край на площада.

— Къщата на брат ми засега. Когато разберем повече, може да те заведа другаде.

— Съгласна съм. — По време на турнетата Аделина бе свикнала да посещава чужди домове и се доверяваше на Томи. Вярваше му, щом твърди, че това е най-добрата възможност. — Да вървим тогава.

— Трябва обаче да те предупредя, че брат ми и съпругата му са в Бостън — каза Томи, срещайки спокойно погледа й.

— Разбирам. Но ти имаш ключ?

— Да, но…

— Какво?

— Ще бъдем сами в къщата.

Аделина се усмихна, трогната от искреността му.

— Ако това те притеснява…

— Не ме притеснява — прекъсна го тя.

Той кимна.

— Ще тръгваме ли?

Тя кимна в отговор. Минаха през парка до Четвърто авеню, после поеха по Двайсет и четвърта улица, докато стигнаха кръстовището с Лексингтън.

— Ето там е. — Томи я поведе към четириетажна сграда от кафяв камък със сиви каменни первази около прозорците и няколко стъпала пред входната врата.

Едрите му ръце се позатрудниха да превъртят ключа, издавайки колко е нервен. Той не приличаше никак на мъжете, които обикновено се изпречваха на пътя й. Мнозина не биха я уведомили, че ще остане сама с тях. Напротив — често се случваше да организират преднамерено подобни срещи с нея, подведени от предубежденията си за актрисите и певиците. Томи не беше богат и не пренасяше увереността, с която се справяше с бандитите по улиците, в отношенията си с жените.

Тя сложи длан върху ръката му с надеждата да го успокои. След миг той успя да превърти ключа и най-сетне влязоха във фоайето.

Къщата се оказа красива не само отвън, но и отвътре. В средата на преддверието, върху под от паркет, обрамчен с мозаечни плочки, стоеше кръгла маса с прелестна китайска ваза. През входното антре влязоха във второ със стълбище към горния етаж. Единствената светлина се процеждаше през прозорците от уличните лампи. Слънцето все още не се бе издигнало достатъчно, за да разсее сумрака.

— Насам — подкани я Томи, сочейки стълбите. — На този етаж е само кухнята.

Дебел килим покриваше дървените стъпала и докато се изкачваха, се чуваше единствено шумоленето на копринената й рокля. Когато стигнаха площадката, тя забеляза дневна вдясно и трапезария вляво. Обърна се без покана към дневната и влезе през двукрилата стъклена врата.

Дори в мрака личеше, че стаята е мебелирана с вкус. Върху пода имаше турски килим с изящни шарки. Канапета и фотьойли в тон се гледаха от срещуположните краища на помещението. Готически бюфет излъчваше приглушено сияние в ъгъла; голяма картина на кораб, подхвърлян от бурни вълни, висеше на стената над пиано с отворен капак. Огледало в златна рамка красеше отсрещната стена; върху полицата над камината имаше мраморен бюст на жена.

— Да се настаним ли тук? — попита Аделина и пристъпи към едно от канапетата.

— Щом искаш — кимна той, но вместо да седне, приближи до прозореца и надникна иззад завесите към Двайсет и четвърта улица.

— Няма ли да седнеш до мен? — подкани го тя.

Той се обърна към нея; след миг се отдръпна от прозореца и седна на фотьойла в другия край на стаята. Явно се чувстваше неловко — с изопнат гръб, сключил пръсти.

— Още ли се тревожиш, че не сме в безопасност? — попита Аделина.

— Не. Мисля, че засега сме на сигурно място.

— Защо тогава не се чувстваш удобно тук?

— Защо питаш?

— Седиш на стола, сякаш се страхуваш да не го изцапаш.

Той се огледа.

— Дневната е приятна.

— Щом стаята не е причината, какво тогава те смущава? Къщата?

Последвалото мълчание подсказа на Аделина, че е улучила чувствителна струна и ако пожелае, може да досегне съкровените му мисли.

— Къщата е на брат ми — отвърна той. — Не е моя.

— Брат ти не е ли гостоприемен?

— О, той е много добър към мен. Както и съпругата му, Кристин.

— Какво те притеснява тогава?

Той се размърда и фотьойлът проскърца леко.

— Едно е да си добре дошъл някъде, друго — да си у дома, предполагам.

— Тук не се чувстваш уютно?

Той пак огледа стаята.

— Да — кимна и се обърна отново към нея. — Но ти явно се чувстваш.

Аделина долови смътно обвинение в тона му, макар да не вярваше, че е възнамерявал забележката му да прозвучи така. Нямаше да му се извинява обаче, задето е такава, каквато е. В избора й да живее по този начин нямаше нищо срамно.

— Научила съм се да се чувствам като у дома си навсякъде, Томи Грейлинг — каза тя.

— Прекрасно умение, предполагам — отвърна Томи.

— За щастие на мен ми се удава с лекота. — На приема след представлението миналата вечер Аделина наистина се бе чувствала в свои води; това обаче не смекчаваше усещането й за самота. — Щом тази къща не ти допада, в каква би живял тогава? — попита тя.

— Мисля си, че някой ден ще напусна града — призна той. — По пътя към фронта минавахме през красиви места. Ферми, поля. Неведнъж си казвах, че някой ден искам да живея така.

— Във… ферма?

Той кимна.

— Изглеждаш разочарована.

Аделина не искаше думите й да прозвучат така; не изпитваше разочарование, а по-скоро някакъв страх.

— Не, не… Ти просто си замесен от по-добро тесто. Мечтата ти е благородна и чиста.

— Но изисква повече пари, отколкото някога ще имам и дори ще видя накуп.

— Брат ти не би ли ти помогнал?

Съдейки по дневната, където се намираха, братът на Томи очевидно разполагаше с достатъчно средства.

— Вероятно не би ми отказал. — Томи поклати глава. — Но не искам да го моля.

— Защо?

— Знам откъде идват парите му. Това е още една причина да не се чувствам удобно в къщата му.

Колкото по-надълбоко копаеше в душата му, толкова по-чиста ставаше златната жила — почтеността му не бе измамен блясък, а извираше от сърцето. Самото му присъствие тук до нея, внушителното му тяло, опъващо шевовете на полицейската униформа, сякаш я предизвикваше. Прииска й се да разбере дали наистина е толкова добър, колкото изглежда, и за миг се изкуши да го попита къде е спалнята му. Нямаше намерение да го води там обаче, а подобна шега щеше да го постави в още по-неудобно положение. Аделина всъщност не искаше да подлага на съмнение почтеността му; искаше само доказателство, че нищо не може да я разколебае.

Тя се изправи.

— Да ти попея ли?

— Ами… ммм…

Тя не му остави време да намери подходящите думи. Прекоси стаята и седна до пианото. Не беше особено добър музикант, но притежаваше сносни умения. Избра песента, която бе изпълнила пред президента Линкълн и съпругата му. Знаеше, че войниците на фронта я харесват много, а и текстът сякаш хармонираше на всичко, което бяха обсъждали с Томи.

Мисълта, че ще пее в тази съкровена атмосфера, ужаси Наталия не по-малко, отколкото когато бе застанала на сцената пред многохилядната публика. Постара се обаче да се успокои и да остави Аделина да покаже таланта си.

Пръстите й се поколебаха за момент в сумрака, но гласът й не се препъна в нито една нота.

Дори в най-разкошен палат

за скромния си дом мечтаем.

Там небето лъчисто сияе,

както никъде по широкия свят.

 

Дом, сладък дом.

Няма друго място на света

като дома, като дома.

 

Далеч от него блясъкът не ме пленява.

О, в къщата със сламен покрив ще се върна!

Там птиците пеят в радостна забрава

и в душата ми покой се възцарява.

 

Дом, сладък дом.

Няма друго място на света

като дома, като дома.

 

Ще се върна угнетен отдалече

да намеря утеха, радост, подслон

и не ще те напусна никога вече,

мой скромен, едничък дом.

Аделина изсвири последните ноти и вдигна глава. Томи седеше, свел глава, и лицето му не се виждаше. Не помръдна дълго и тя се почуди дали не го е приспала. После обаче той я погледна и избърса с палец сълза от окото си.

— Заслужаваш всяко пени — каза.

— Глупости. Плащат ми прекалено много. — Тя се изправи. — Но ако повториш думите ми пред някого, ще отрека да съм ги изричала.

— Благодаря ти, че изпя тази песен.

— Няма за какво.

Тя прекоси стаята и седна пак на дивана.

— Другарите ми на фронта я харесваха много.

— Знам.

— Мнозина… се върнаха у дома. В първия дом на душата.

— Знам. Съжалявам.

Слънцето вече бе изгряло. Томи стана от фотьойла и застана на пост до прозореца.

— Продължават да се стичат към центъра на града — отбеляза, проточил врат към парка надолу по улицата. — Море от хора!

— Ще бъдеш ли необходим?

— Да — кимна той. — Но първо искам да се уверя, че си в безопасност.

— Не бой се. Тук съм на сигурно място. Направи каквото трябва.

Той пусна завесата и тръгна към двукрилата врата.

— Ще изляза да поогледам и да разбера какво става. Наистина ли не възразяваш да те оставя тук?

— Разбира се.

— Горе има библиотека. Ще се върна възможно най-бързо.

Той слезе по стълбите и входната врата се захлопна след него. От прозореца Аделина го проследи как се отдалечава по улицата. После Томи свърна в пресечка и се изгуби от поглед.

Останала сама, Наталия се почувства свободна да застане под прожекторите. Почти през цялата нощ странеше от сцената, оставяйки действието да следва стриктно сценария на спомените. Предпочиташе да наблюдава Аделина — жена, съвсем различна от нея. Усещаше също, че Томи е Шон, и не искаше да възниква неразбория кой по кого е бил увлечен, щом излязат от „Анимус“. Вероятно обаче безпокойството й бе неоснователно. Тази част от симулацията просто се развиваше малко странно.

Докато Аделина чакаше Томи да се върне, Наталия реши да разгледа къщата, ала предпазливо, за да не предизвика десинхронизация. В училище харесваше часовете по история и по дизайн. Стилът на викторианската епоха не я вълнуваше особено, но все пак бе интересно да е тук, сякаш се разхожда из музей.

Тя излезе от дневната и влезе в трапезарията с великолепна дълга маса, украсена със сребърен свещник. Имаше и масивен бюфет в стил „Кралица Ана“, доколкото си спомняше. Трапезарията разполагаше с отделен килер и стълбище към кухнята.

Наталия се върна в главното преддверие и изкачи стълбището до следващия етаж. Разгледа библиотеката, после и главната спалня, където върху тоалетната масичка бяха подредени козметични продукти. Сториха й се съвсем непознати, но пък и в реалния живот почти не използваше гримове. На третия етаж имаше спалня, вероятно на Томи, а по-надолу по коридора — празно помещение. Изглежда го бяха подготвяли за детска стая — в ъгъла имаше люлка и старомодна бебешка количка с дантелки. Стените бяха покрити наполовина с тапети с рози, но начинанието явно бе изоставено по средата. Наталия се удиви колко истории разказва тази стая, повечето тъжни.

Последният етаж се използваше главно за тавански склад, но под покрива имаше уютно пространство, което според Наталия би могло да послужи за удобна спалня. Тясна врата водеше към покрива. Слънцето вече се бе вдигнало нависоко и сгорещяваше горните етажи на къщата.

Наталия се върна в дневната и седна до пианото. Докосна клавишите с пръсти и изсвири несвързана поредица от ноти. Майка й свиреше на пиано. Родителите й искаха да се научи да свири на цигулка и няколко години вземаше уроци от скъпоплатения руски педагог господин Крупин. Той обаче прецени, че Наталия не е особено музикална, и в крайна сметка прекратиха обучението. Бе наследила вероятно спомените на Аделина, ала не и таланта й.

Нито един часовник в къщата не беше точен и дори не тиктакаше — Томи очевидно бе забравил да ги навие — но й се струваше, че са минали кажи-речи два часа, откакто е излязъл.

Слънцето огряваше ярко улицата отвън, когато той най-сетне се върна. Тя чу входната врата да се отваря и тутакси се скри зад кулисите, избутвайки Аделина на сцената, докато тежките му стъпки отекваха по стълбището.

— Настанал е страшен хаос — каза Томи, влизайки в дневната.

— Така ли?

Аделина погледна през прозореца към почти безлюдната улица.

— Говорих с полицай от друг район. Тълпите, които видяхме снощи и призори, се събрали край Сентръл Парк. Оттам около осем сутринта тръгнали на юг. Били поне десет хиляди.

— Десет… десет хиляди?

Томи кимна.

— Затворили фабриките и със заплахи отвели работниците със себе си. Режат телеграфни жици и разбиват релсите, за да спрат съобщителната система и придвижването в града. Прекатурват омнибуси.

— Боже — прошепна Аделина.

— Това не е метеж, а въстание — каза Томи. — Тълпата атакува щабквартирата на началника на военната полиция, където провеждат мобилизацията. Не мисля обаче, че ще спрат дотук.

— Какво ще правим?

— По улиците е опасно. Ще останем вътре.

— И ти ли?

— Засега ще остана с теб. Ще се погрижа за безопасността ти.

— Сигурна съм, че нищо не ме застрашава. По-добре…

— Оставам — натърти той с железен тон. — Докато се уверя, че си в безопасност.

Аделина кимна, наясно, че не може да го разубеди. Томи застана на пост до прозореца, явно решен да бди неотклонно въпреки опитите й да го заговори. Тя отиде в библиотеката, избра си книга с поезия и зачете мълчаливо.

Мина час и денят стана по-горещ. Дори да отвореха прозорец, душният въздух нямаше да се разведри — застиналите клони на дърветата отвън показваха, че не подухва никакъв ветрец.

След още един час Томи поизопна рамене.

— Тълпата идва насам. От Трето авеню.

— Какво правят?

— Плячкосват.

Аделина приближи бързо до прозореца и погледна навън. По улицата прииждаха хора, спираха пред всяка къща и хвърляха тухли и павета. Няколко жени и деца наблюдаваха как мародерите нахлуват в домовете им и ограбват живота им. През прозорците летяха мебели, картини и съдове.

— Къде са полицаите? — попита Аделина.

— Усмиряват по-големи тълпи от тази — отговори Томи.

— Скоро ще стигнат дотук — каза Аделина. — Трябва да се махнем. Първо обаче си смени униформата. Видят ли те в нея, ще забравят другата плячка.

Той се съгласи неохотно и отиде в стаята си да се преоблече, а Аделина остана на пост до прозореца. Тълпата вече бе само през три къщи от тях. Възрастна жена плачеше, паднала на колене на улицата; мъж с бяла щръкнала коса стоеше до нея и стискаше окървавената си глава. Аделина с изненада забеляза, че мъжете в тълпата са по-малко от жените — облечени в мръсни рокли и поли, с разрошени и потни коси, полепнали по лицата им.

— Готов съм — подвикна й Томи от прага на дневната.

Аделина се обърна към него.

Той носеше карирани вълнени панталони с тиранти и бяла риза с висока яка и навити до лактите ръкави. Тя откри, че в тази версия го харесва повече, отколкото в полицейската.

— Ще излезем през задния вход — каза Томи.

Слязоха бързо по стълбите до главното преддверие и тъкмо вървяха към кухнята, когато грамадно паве влетя през прозореца до вратата, обливайки пода с дъжд от стъкла.

— Хайде! — подкани я Томи.

Аделина се втурна в кухнята, но не видя изход.

— По стълбите към мазето! — упъти я Томи.

Тя съзря металната вита стълба в ъгъла и се гмурна в тъмнината, огласяйки я с трополящо ехо от стъпки. Стигна до края и се поколеба накъде да тръгне, понеже очите й още не бяха свикнали с мрака.

— Насам — прошепна Томи до нея. — Мисля, че са в къщата. Не бива да вдигаме шум.

Той се скри в сенките и Аделина го чу да отмества резе. После блесна сноп светлина и силуетът му се очерта на фона на моравата в задния двор. Тя пристъпи към него и заедно оставиха къщата в ръцете на мародерите.