Матю Кърби
Потомци (13)

12.

Вариус седеше сам на маса в бирария „Атлантик Гардънс“. Питието му стоеше недокоснато, а тълпата край него изглеждаше необикновено притихнала. Никой не обръщаше внимание на пианиста и на танцьорките. Всички бяха вглъбени в сериозни дискусии и чертаене на планове.

Той се бе опитал да придума „Момчетата от Бауъри“ да не участват в метежа. Безуспешно. Влиянието му над Реди Ковача — боса им — си имаше граници и в крайна сметка гангстерите от Бауъри бяха сформирали невероятен и крехък съюз с хората от Файв Пойнтс и пиратите от крайбрежието, обединени от общата кауза срещу мобилизацията.

Развоят на събитията бе променил дневния ред на Братството и сега Вариус чакаше да получи нови заповеди, макар да не беше сигурен в какъв вид ще пристигнат, нито как ще накажат провала му.

От множеството варианти, които обмисляше, нито един не включваше Ментора, който в момента влезе в бирарията с бастуна си със сребърен връх. Макар и чернокож в град, където мразят чернокожите, Менторът не показваше никакви признаци на страх или покорство и Вариус съчувстваше на всеки, дръзнал да го предизвика. Менторът носеше синьо кадифено сако с цвят на дълбоко море и цилиндър в тон върху гладко избръснатата си глава; от лявото му ухо висеше златна китайска монета.

Той забеляза Вариус, мина покрай масите и седна срещу него.

— Менторе — поздрави го тихо Вариус.

— Виждал ли си някога толкова много хора да обсъждат толкова съсредоточено собственото си унищожение? — попита Ментора.

— Не са виновни те — каза Вариус. — Тамплиерите в Тамани от години подготвят това.

— Трябваше да предвидим хода им. — Менторът се озърна. — Да го предотвратим. Ти трябваше да направиш нещо.

Вариус се бе упреквал със същите думи, но никога не ги беше чувал от другиго от Братството, камо ли от Ментора. Срамът сведе ниско главата му.

— Съжалявам — прошепна той. — Ще ми кажете ли какво ви доведе тук от Вашингтон?

Появата на Ментора несъмнено бе предизвикана от нещо далеч по-мащабно и по-важно от назряващия метеж. Вариус се почуди дали ще го отлъчат от Ордена.

Менторът се изправи.

— Да го обсъдим другаде.

Вариус кимна и го последва. Излязоха на Бауъри Стрийт и тръгнаха на юг. Улицата гъмжеше от съмнителни типове, които излизаха от свърталищата си и по заповед на босовете си складираха оръжия и разнасяха послания.

— Метежът е хаотично, но ефективно средство — отбеляза Менторът, почуквайки с бастуна си по плочника. — Признавам им го.

— Ние имаме скритите си остриета. Тамплиерите имат пари и паплач — додаде Вариус.

— Опитаха нещо подобно в Париж.

— Това е различно — каза Вариус. — Хората тук не въстават срещу аристократите. Ненавиждат президента и политиката му. Ако бяха отменили мобилизацията…

— Тамплиерите щяха да намерят друга клечка, за да подпалят пожара. Тълпата е примитивно оръжие, но Орденът го използва добре.

Стигнаха номер 42 — клуба на „Момчетата от Бауъри“. Вместо да влязат вътре обаче, Вариус поведе Ментора по странична алея към врата на мазе. Отключи я и двамата слязоха по каменни стъпала в тесен коридор. В дъното имаше втора заключена врата. Вариус пъхна ключ със странна форма в ключалката и го завъртя по определен начин. Вратата не поддаде, но в съседната тухлена стена се отвори таен вход. Минаха през него, прекосиха още един тунел и най-сетне влязоха в леговището на Вариус.

— Не съм идвал тук, откакто посещавах баща ти — констатира Менторът.

— Той винаги говореше добре за теб — каза Вариус.

Дебели дървени греди поддържаха сводест таван, оребрен с камъни; газови лампи мъждукаха из стаята, а тръбите им се точеха по стените като змии. Имаше писалище, етажерка и оръжейница. Ментора се облегна на писалището — полуседнал, с разперени ръце и длани, опрени в дървения плот.

— Утре Ню Йорк ще пламне — каза той.

Вариус приближи до него.

— Менторе, мога да спра…

Възрастният мъж вдигна ръка.

— Не. Няма да се месиш. Вече не можеш да ги спреш. Тази битка е изгубена.

Стаята се сгорещи и Вариус избърса потта от челото си.

— Как да изкупя простъпката си?

— Не е време за изкупления. Не става дума за теб, Вариус, нито за потеклото ти, колкото и да е извисено. Трябва да насочим поглед към по-мащабната война.

— Как?

— С помощта на Райската находка.

При тези думи съзнанието на Оуен нахлу в спомените на Вариус. Бе дошъл в „Анимус“ да открие реликвата и явно предшественикът му щеше да получи същата задача. Почуди се дали Монро слуша и наблюдава.

— Артефакт? Разполагаш ли с него? — попита Вариус.

— Знаем, че е тук, в Ню Йорк.

— Къде?

— В Ацтекския клуб. В „Астор Хаус“. Кама, принадлежала на Ернан Кортес.

— Щом сте знаели, защо не сте ми казали? — учуди се Вариус. — И защо сме я оставили там?

— Наскоро разбрахме със сигурност какво представлява. Членовете на Ацтекския клуб не подозират какво имат, иначе щяхме да я открием по-рано. Възприемат я като тотем, не я използват по предназначение.

— Какво искаш да направя?

— Да я откраднеш. Тази нощ. Да я занесеш на генерал Грант в Мисисипи. Той е член на Ацтекския клуб и ще я познае. Ще му разкриеш колко важна реликва е, без да осветляваш истинската й природа.

— Юлисис Грант?

— Да. След успеха му при Виксбърг възлагаме на него най-големи надежди за победа на Съюза. Според нас той е най-способен да се противопостави на генерал Лий. Линкълн обаче също трябва да повярва в него. — Менторът се отдръпна от писалището и пристъпи към Вариус. — Ако Конфедерацията победи или дори принуди Съюза да преговаря за мир, тамплиерите ще завладеят страната. Разбираш ли?

— Да.

— Всичко, което сме постигнали. Всичко, за което се бореше баба ми в Ню Орлиънс, ще бъде изгубено.

— Няма да се проваля, Менторе.

Менторът кимна.

— Вярвам ти, Вариус. И ако някой ти се противопостави, изпрати го да почива в мир.

— Да, Менторе.

— Млад си, но имаш голям потенциал. Ти си син на баща си и Братството е с теб.

Менторът излезе и Вариус остана в самотата, с която вече бе свикнал. След смъртта на баща си той бе единственият асасин, действащ в Ню Йорк — по нареждане на Ментора, който не искаше да привлича вниманието на тамплиерите в Тамани Хол. На Вариус бе възложена задачата да продължи делото на баща си, който успешно и еднолично беше удържал фронта и усмирявал Тамплиерския орден в града. Свидетелство за провала и слабостите на Вариус, метежът бе възпламенен от тлеещи отвътре въглени и разжарен от политическите кроежи в Тамани.

Вариус прекоси стаята и застана пред оръжейницата. В Англия вече използваха нови ръкавици, изстрелващи стрели и въжета, но Вариус предпочиташе семплия дизайн на скритото острие, прибрано под ръкава на палтото му. Той препаса в колана си дузина ножове за хвърляне и револвер, а в джоба си пъхна два бокса. Взе комплект шперцове, но остави високия си цилиндър.

Върна се на улицата и тръгна на запад по Байърд Стрийт. Обикновено това се водеше вражеска територия, но тази нощ цареше временно примирие и той пое на юг по Бакстър Стрийт чак до Парадайз Скуеър — неумолимото и злостно сърце на Файв Пойнтс. Тук се помещаваше щабквартирата на „Гвардията от Роуч“ и съюзниците им, ала макар да си навлече втренчени погледи и ирландски ругатни, никой не го предизвика. Оттам Вариус свърна на запад по Уърт Стрийт, пресече Бродуей и пак се насочи на юг към Чърч Стрийт.

После пътят го отведе нагоре — по покривите на сградите, които прекосяваше с безшумни и грациозни подскоци. Измина следващите девет преки до Баркли и стигна до „Астор Хаус“ и катедралата „Свети Павел“ на юг. Часовниковата кула се възправяше високо в жаркото нощно небе и на Вариус му се прииска да се покатери там, за да се наслади на гледката. Съсредоточи обаче вниманието си върху хотела, напрягайки сетивата си, за да открие Ацтекския клуб вътре.

Не притежаваше забележително орлово зрение, но не позволяваше това да подкопава самочувствието му пред други асасини с по-развита дарба. Притежаваше я в достатъчна степен, за да открие Райската реликва. Подобни предмети излъчваха лесно разпознаваемо сияние, ако човек знае какво да търси.

Вариус се съсредоточи върху сградата и обходи с поглед контурите на студената й, безжизнена каменна черупка, подплатена с тухли, хоросан, дърво и метал. Втренчи се в сърцето й с напрегнати до болка очи и започна да претърсва за Райската находка. Минаха няколко минути. После я намери. Слабо трептене, сякаш нещо подръпва ресните на завесите на реалността — Райският артефакт се таеше на петия етаж.

Вариус слезе бързо на улицата, прекоси я и се изкачи по стената до покрива на хотела. Тръгна край ръба му, приближавайки с всяка крачка до реликвата, която осезанията му следяха неотстъпно. Стигна точно над нея, прехвърли се през стряхата, спусна се по стената и му провървя — прозорецът на петия етаж се оказа отворен.

Стаята беше тъмна; дебел турски килим заглушаваше стъпките му. До камината имаше писалище и маса, заобиколена от тапицирани столове. Райската находка не беше в това помещение. Вариус мина през вратата вляво, воден от компаса на орловото си зрение и пулсиращата енергия на реликвата.

Следващата стая беше по-просторна от първата — с три маси и столове, подредени край трите стени. В четвъртата стена имаше голяма камина, а над нея висеше кръстът на Ацтекския клуб. По полицата бяха натрупани сувенири и сред часовниците, пистолетите и медалите Вариус видя камата. Отиде до камината, взе артефакта и усети как силата му се влива в пръстите му и ръката му изтръпва чак до лакътя. Оръжието имаше странен дизайн — нямаше гард, острието беше леко извито, с остър издаден зъб близо до дръжката, наподобяващ връх на харпун. Ръкохватката бе увита в кожа и златни нишки, но беше плоска, все едно е продължение на острието, приспособено за хващане. Най-отличителната черта на камата беше краят на дръжката — триъгълен, с остри ръбове, сякаш предназначени да се вместват в нещо друго. Вариус заключи, че артефактът не е никаква кама, а отчупена част от по-голямо оръжие.

Той извади копринена кърпа от палтото си, уви грижливо находката и я прибра в джоба си. После се върна към стаята и прозореца, откъдето беше влязъл. Преди да стигне до него обаче, долови присъствие, което не бе усетил по-рано, погълнат от енергията на Райската реликва.

Бяха го забелязали.

Ако беше някой от хотела или обикновен минувач, наблюдателят щеше да вдигне тревога, за да предотврати взлома. Той обаче го следеше мълчаливо и следователно не бе случаен човек. Вариус трябваше да направи нещо, за да го подмами на открито и да разбере с кого си има работа. Не биваше да поема никакви рискове с Райската находка. Той пропълзя до прозореца, стаи се в сянката и надникна навън с орловото си зрение.

Мъжът се намираше долу, в църковния двор под „Свети Павел“. Чакаше го. Вариус си свали палтото и го провеси през прозореца, сякаш се кани да излезе и да се качи на покрива. Преследвачът му стреля по него и след миг в плата се заби стрела.

Вариус пъхна стрелата в джоба си, внимавайки да не се убоде на върха й, и си облече палтото. Долу го дебнеше тамплиер, и то не обикновен, а Ловец. Някой, обучен в асасинските умения — изключително могъщ противник. Вариус беше чувал слухове, че такъв човек се подвизава в Ню Йорк, и при други обстоятелства би го предизвикал на открит двубой. Райската реликва обаче беше твърде важна и не биваше да рискува да попадне в тамплиерски ръце, ако битката не се развие в негова полза.

Той се върна назад в помещенията на Ацтекския клуб и точно когато стигна до мраморното преддверие, чу да експлодира пушечна граната. Изчака Ловеца да влезе в гербовата зала, вмъкна се през друга врата в трапезарията и после в библиотеката. Щом стъпките на тамплиера отекнаха по студения мраморен под, Вариус отвори вратата на библиотеката към първото помещение, гмурна се в димната пелена и излезе през прозореца. Изкачи бързо стената на хотела до покрива. Още щом стъпи върху насипаната с чакъл повърхност, се спусна към най-близкия комин и се шмугна зад него. Имаше десетки комини, предоставящи му лабиринт от тухли за укритие.

След миг ботушите на Ловеца захрущяха по покрива.

— Не знам какво се мъти в кратуната ти! — извика той. — Но не можеш да се мериш с мен! Дядо ми ловуваше такива като теб! Надвивал е най-силните сред вас!

Това можеше да значи само едно. Ловеца бе потомък на Шей Патрик Кормак — предателя на Братството, избил другарите си и осакатил ментора си. Обзет от внезапен гняв, Вариус измъкна нож от колана си и го хвърли. Ловеца обаче отскочи недосегнат настрани.

— Дядо ти е бил асасин! — изкрещя Вариус, насочвайки гласа си на няколко метра вляво от мястото, където се намираше, а ехото от комините го поде и завихри допълнително. — Предал е Братството и Кредото, което се е клел да спазва! Той е страхливец и измамник!

— Никога не е предавал истината! — отвърна Ловеца. — Никога не е предавал Тамплиерския орден!

Сега Вариус разбра по-добре срещу какъв противник се изправя и го обзе още по-силно чувство за неотложност. Възможно беше този Ловец да е по-силен от него и в такъв случай бягството бе единственият изход. Райската находка не биваше да попада в ръцете на Тамани.

Той се втурна безшумно към ръба на покрива, но чу как пушката на Ловеца изсвистява. Стрелата го улучи по хълбока и Вариус осъзна, че има няколко секунди, преди отровата да подейства. Спусна се надолу с отчаяна бързина, улавяйки се за первазите с върховете на пръстите си, колкото да възпре свободното падане.

Тупна тежко на земята, но скочи на крака; нямаше нищо счупено. Измъкна стрелата, която се бе забила в кожения му колан и върхът й не бе пронизал надълбоко кожата му. Вероятно не беше получил цялата доза, ала все пак усещаше нещо. Земята под краката му се клатушкаше и огъваше, а сградите застрашително се накланяха. Беше уязвим.

Тръгна, залитайки, по Бродуей Стрийт, после по Ан Стрийт и сви в близка алея. Спотаи се в сенките и от скривалището си проследи как Ловеца слиза на улицата и се оглежда във всички посоки. Пое по Бродуей и свърна в пряката, но спря колебливо. Вариус си помисли, че може би ще успее да му се изплъзне.

По широкия булевард все още сновяха хора, подготвящи се за утрешния метеж. Без да им обръща внимание, Ловеца извади нещо от коженото си палто и при вида му Вариус затвори поразен очи. Противникът му имаше далекоглед „Хершел“, долавящ топлината, която живите същества излъчват в тъмнината.

Вариус се опита да побегне, но краката му се възпротивиха и отказаха да изпълняват заповедите му. Той ги погледна, сякаш са чужди крайници. Отровата все пак бе превзела нервите и мускулите му.

Ловеца завъртя бавно телескопа в кръг и застина, когато го насочи право към Вариус. Прибра уреда и нехайно зареди пушката си. Безпомощен, Вариус се взираше в дулото в очакване оръжието да го порази. Стрелата го улучи по рамото — този път дълбоко — но той усети по-скоро натиск, отколкото болка. След секунди съзнанието му помътня и Вариус изгуби почти всякакво чувство кой е и къде е, освен мисълта, че за втори път не е оправдал надеждите на баща си и на Братството.

Не след дълго над него се надвеси неясен силует, заговори му и под тежестта на гаснещото съзнание на Вариус Оуен разпозна предшественика на Хавиер.

— Дядо ми би те убил — каза Ловеца. — Смятах да постъпя като него, но размислих. Аз съм Кормак Тоягата и ще те оставя да живееш със срама.

Облакът, обвил съзнанието на Вариус, се превърна в беззвездна, безлунна нощ и за Оуен симулацията почерня. Той се понесе в пустош като Коридора на паметта, но докато в него витаеше усещане за нещо предстоящо, тук имаше само отсъствие и празнота.

— Какво става? — попита той.

Предшественикът ти е в безсъзнание — отговори му гласът на Монро. — Но не е мъртъв, защото симулацията не е приключила.

— Какво ще правя?

Ще чакаш. Ако беше сам в симулацията, щях да превъртя тази част, но трябва да останеш в крачка с другите.

— Видях я — каза Оуен. — Държах в ръката си Райската реликва.

Знам.

— Сега е у Хавиер.

Не е у него, взе я предшественикът му. Важно е да не го забравяш.

— Объркващо е.

Да.

— Но сега ще разберем къде е, нали? Симулацията скоро ще приключи.

Не мисля — отговори Монро. — До края на този спомен явно има доста време.