Метаданни
Данни
- Серия
- Орденът на асасините: Потомци (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Last Descendants, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Матю Кърби
Заглавие: Потомци
Година на превод: 2016
Издател: ЕРА
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Експреспринт
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-389-406-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/946
История
- — Добавяне
11.
Томи вървеше по Бродуей Стрийт към къщата от кафяв камък, където живееше, откакто се бе върнал от фронта. Новопостроената модерна сграда до Медисън Парк принадлежеше на богатия му по-голям брат и съпругата му. Понеже нямаха деца и имаха много пространство, щедро му бяха предложили да остане при тях дори след като оздравя. Надяваше се обаче да не злоупотребява дълго с гостоприемството им. Не че му бе неприятно да е с тях. Те обаче не разбираха какво е преживял по време на войната. Понякога му се струваше, че в целия град няма никой, способен да го разбере. Чувстваше се самотен дори сред хора. Особено сред хора — усещане, познато отлично на Шон, макар в момента да се радваше, че ходи с краката на Томи.
Дежурството му току-що бе приключило и той все още носеше полицейската си униформа. Тази нощ обаче присъствието му сякаш оказваше по-различно въздействие върху минувачите. Поглеждаха го косо и макар да се държаха на разстояние, изглеждаха прекалено самоуверени и враждебни.
Видя хора от бандата „Момчетата от Бауъри“ и „Гвардията от Роуч“ далеч извън обичайните им територии. Разминаваха се по улиците с мрачна решимост, пренебрегнали враждата помежду си. Носеха наръчи с тояги, камари от тухли, брадви и железни прътове.
Нещо не беше наред. Томи мерна младеж с характерните за Файв Пойнтс ирландски черти и му подвикна:
— Къде разнасяте тези неща, момчета?
— Утре ще ти кажа — отвърна му младежът с озъбена усмивка и се отдалечи.
Томи можеше да го задържи, докато разбере истината, но беше късно, дежурството му бе приключило, а улиците бяха пълни с другари на младежа. Затова продължи по своя път към къщи.
По-големият му брат бе преуспяващ фабрикант и докато Томи се бе сражавал на фронта, той беше трупал състояние, продавайки военно оборудване и припаси — точно от каквото се нуждаеха Томи и другарите му от Съюза. Повечето неща бяха неизползваеми още при доставката — обувките се разпадаха в дъжда, храната в консервите миришеше на развалено. Брат му твърдеше, че е нямал представа колко некачествени са изделията. Заяви също, че ще намери начин да изкупи простъпките си, и на Томи му се искаше да вярва в искреността му.
Стигна до Юниън Скуеър и точно когато минаваше край високата статуя на Джордж Вашингтон, чу писък — жена викаше за помощ. Томи разкопча бухалката си от бяла акация и затича на север през парка. Дълбоко в течението на спомена Шон ликуваше, опиянен от бързия бяг, от вятъра в косата му, от тропота на обувките му по чакъла.
В далечния край на алеята Томи видя карета, спряла на Бродуей Стрийт. Двама бандити стояха отвън, а краката на трети се подаваха отвътре. Кочияшът седеше на капрата, сякаш нищо не се случва, което значеше, че очевидно е съучастник в грабежа. Наоколо нямаше жива душа.
— Спрете! — изрева Томи, размахвайки бухалката си. — Полиция!
— Сайкс! Довтаса ченге! — докладва един от наблюдателите.
Двамата се обърнаха към Томи; бяха въоръжени — единият с бухалка, другият с касапски сатър.
На няколко метра от тях Томи забави крачка и размаха бухалката във въздуха, за да разгрее ръката си.
— Леле какъв гигант! — каза първият бандит. — Но те падат най-тежко.
— Мислите, че ще ме съборите? — попита Томи. — Пробвайте, момчета! От Бродуейския отряд съм.
Думите му очевидно поразколебаха гангстерите и те пристъпиха от крак на крак. Мъжът в каретата се подаде, изправи се и застана между другарите си. Окървавеният му нос явно бе счупен. През вратата на каретата надникна жена с поразчорлена коса, но иначе невредима. Макар и тласкан от спомена, Шон позна певицата, родственица на Наталия.
— Чувам, че били нужни петима да смажат фанте от Бродуейския отряд. — Водачът на бандитите надяна бокс с пирони. — Обзалагам се, че ние тримата сме достатъчно.
— Ще се разорите, момчета — предупреди ги Томи и приклекна.
Тримата го нападнаха едновременно. Той отбягна атаката на мъжа със секирата, бухалката му описа широка дъга и халоса двамината други с един замах — единия по ръката, другия по ребрата. Докато се превиваха, Томи заби юмрук в устата на бандита със секирата, трошейки зъби. Мъжът се срина на земята, но другите налетяха отново.
Томи отскочи от бокса, но получи удар по рамото с бухалката, който го разтърси, без да нанесе сериозни поражения. В отговор развъртя своята бухалка, счупи оръжието на противника и осакати ръката му. После се обърна към втория и го прасна по дланта, въоръжена с бокса. Смъртоносните пирони се вбиха в костите на собственика си. Стенейки, двамата мъже се проснаха на земята.
— Внимавай! — извика жената.
Томи се извъртя рязко точно когато мъжът с разбитата уста понечи да хвърли секирата по него. Преди оръжието да излети от ръката на бандита обаче, жената от каретата го халоса по главата с възтежък кожен куфар. Главата му се блъсна в бордюра и той не помръдна повече.
Кочияшът, несъмнено стъписан от обрата на събитията, шибна конете с камшика и се отдалечи в галоп по Бродуей.
— Какво има в куфарчето? — заинтригува се Томи.
— Няколко килограма злато — отговори задъхана жената — красавица и изненадващо дребничка с оглед на зашеметяващия удар, който току-що бе нанесла. — За щастие златото тежи — усмихна се тя.
— Сериозно? — удиви се Томи. — Разхождаш се по улиците с няколко килограма злато? По това време? Без придружител?
— Защо? — попита тя. — Намекваш, че аз съм виновна, задето ме нападнаха?
— Не, но изглежда…
— Изглежда си склонен да обвиниш жертвата вместо престъпника. Все едно да хулиш термометъра за ужасната жега, което е доста любопитен възглед за полицай.
Томи отвори уста, после я затвори и се пребори с напушилия го смях.
— Навярно си права.
— Права съм, разбира се — отсече тя.
— Мисля обаче, че разговорът ни трябва да продължи другаде. — Той подритна един от стенещите бандити с върха на обувката си. — Позволи ми да те изпратя до къщи.
— Няма ли да ги арестуваш?
— Съдията няма да ги научи на нещо по-ценно от урока, който им дадох току-що.
Тя кимна.
— Добре. Тогава ще ти бъда благодарна, ако ме изпратиш. Нали не си ранен?
— Само две-три синини. — Той взе куфарчето със златото.
— Кажи ми адреса.
— Хотел „Пето авеню“. Недалеч оттук всъщност.
Томи я подкани с махване да тръгва. Поеха един до друг по Бродуей; с внушителната си фигура той буквално се извисяваше над крехката си спътница.
— Изглеждаш ми позната — отбеляза Томи. — Но не знам защо.
— О, от време на време лицето ми се появява на афиши.
Лицето й определено бе достатъчно красиво за плакат, но той се почуди защо ли я рекламират. После се сети.
— О, да! Ти си певица!
Тя кимна.
— Ще ми кажеш ли името си?
— Аделина Пати. А твоето?
— Томи Грейлинг. На твоите услуги.
— Очевидно — каза тя. — Но се питам дали се отнася за всичко?
Кокетството в гласа й сгорещи лицето му. Той вдигна кожения куфар.
— Госпожице Пати, винаги ли носиш няколко килограма злато?
— Само когато ми плащат за представление.
— Пяла си тази вечер? Къде? — попита Томи.
— В „Нибло“.
Място за богаташи, което братът на Томи и съпругата му посещаваха понякога. Томи бе гледал един-единствен спектакъл, и то в „Боуъри“ — кървава мелодрама, която не му бе допаднала особено.
— Хотел „Метрополитън“ е точно до „Нибло“. Защо реши да отседнеш тук?
— Хотел „Пето авеню“ е по-изискан — отвърна тя. — Знаеш ли, че има вертикална въжена линия?
— Моля?
— Асансьор — уточни тя. — Движи се с пара. Изкачва те от приземния етаж до последния. А и Джени Линд отсяда в „Пето авеню“.
— Коя е Джени Линд?
— Не знаеш имената на известните американски певици? Тя има изящен глас и е няколко години по-възрастна от мен. Не бива обаче да отсядам в по-долнокачествени хотели, защото театралните мениджъри ще ме сметнат за по-долнокачествена изпълнителка от нея. Работата ми зависи само наполовина от таланта. Останалото е грижливо поддържана илюзия.
Томи поклати глава.
— Този свят ми е чужд, госпожице.
— Както и твоят — за мен. Отдавна ли си полицай?
— Не.
Томи се поколеба дали да се впусне в подробности. Предисторията запращаше съзнанието му на опасно, хаотично място, където настоящето и миналото се преплитаха. Спомените за войната го обсебваха — лютивата миризма на барут, надвиснала толкова плътно във въздуха, че не вижда на двайсет крачки наоколо; призрачните бойни викове на бунтовниците; чувството, че е настъпил нещо, и знае, без да поглежда, че е човешки крайник, откъснат от тялото. С нея обаче се чувстваше по-уверен да обърне поглед към онзи свят.
— Преди това бях войник.
— Наистина ли?
— Да.
— И се сражаваше? Във войната с Конфедерацията? — Тя размаха ръце. — Извинявай. Вероятно не искаш да говориш за това.
— Не, няма проблем — поклати глава той. — Вярно е обаче, че обикновено не обичам да обсъждам темата. Бих се във войната. И досега щях да съм на фронта, ако не ме бяха ранили…
Тя ахна.
— Ранили са те?
— Да. — Той потупа панталона си точно над грапавия кратер върху бедрото си. — Куршумът обаче пропусна костта. Мнозина други не извадиха такъв късмет. И се опасявам, че на още доста няма да им провърви.
— Имаш предвид мобилизацията?
Той кимна.
— Градът е в безпорядък.
Всъщност не го тревожеше единствено мобилизацията. И двете страни — Съюзът и Конфедерацията — тълкуваха всеки успех, дори най-дребния, като знак, че победата е близо. Томи обаче се опасяваше, че конфликтът ще продължи години наред. Дори след скорошната победа при Гетисбърг Лий и армията на Юга нямаше да се задържат задълго във Вирджиния.
— В момента живея в Лондон — каза Аделина. — По-добре е за кариерата ми, понеже често имам турнета в Европа. Отдалечавам се обаче от събитията тук.
— Харесва ли ти да изнасяш концерти из различни страни? — попита той, доволен, че сменят темата.
— Понякога да — отговори тя. — Но често се чувствам самотна. През повечето време съм заобиколена от хора, ала сякаш съм сама. Звучи абсурдно, нали?
— Не — поклати глава Томи.
Тя го погледна втренчено и бузите му пак поаленяха.
— За разлика от много други, ти явно ме разбираш — каза Аделина.
Стигнаха парка на Медисън Скуеър и видяха хотела й — пететажен, обграден от магазини с лъскави витрини, затворени през нощта. Томи свърна към него, но след момент осъзна, че госпожица Пати не го е последвала. Обърна се към нея.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— Искаш ли да се разходим в парка? — предложи Аделина и се засмя неловко. — Знам, че е нелепо по това време. Но след всичките вълнения няма да успея да заспя. И ми е приятно да разговарям с теб.
Томи преглътна. В момента не бе на работа и му беше безразлично какво биха си помислили другите — дали биха сметнали предложението й за благопристойно, или не.
— На мен също ми е приятно да разговарям с теб, госпожице Пати.
— Наричай ме Аделина.
— За мен е чест, госпожице Аделина.
Теченията на спомените досега насочваха Шон към места, които го изпълваха с вълнение, и той се оставяше го носят, накъдето пожелаят. Харесваше му да бъде Томи Грейлинг, да върви с внушителната му походка и храбро да се впуска в битки. Започваше обаче да усеща романтичната посока на симулацията и присъствието на Наталия. Тя го привличаше и може би преживелиците им в света на спомените щяха да я накарат да погледне отвъд инвалидната количка. Тези мисли обаче го затрудняваха да се отпусне безметежно в потока на събитията.
Влязоха в парка и госпожица Пати каза:
— До дома ми в Лондон има подобно място. Понякога се разхождам там късно нощем.
— Защо късно нощем? — попита Томи.
— Заради тишината — отвърна тя. — Няма публика. Не съм на прием. Не чувам дори своя глас.
— Ще се опитам тогава да не нарушавам тишината — кимна Томи.
— Ти не ме смущаваш.
През следващите няколко минути обаче и двамата мълчаха. Просто вървяха по алеята между застиналите неподвижно дъбове, брези и чинари и вдишваха топлия нощен въздух. Звездите над тях се съревноваваха със светлините на хотела и уличните лампи. Недалеч се намираше къщата на брата на Томи. Той го спомена и двамата заразказваха за семействата и детството си — доста различни истории. Тя бе родена в Испания; родителите й — италианци — дошли в Ню Йорк, когато била съвсем малка. Той бе роден в Бруклин; баба му и дядо му дошли от Германия скоро след като се оженили.
Аделина и Томи вървяха с часове, прекосявайки отново и отново алеите в парка.
Когато първата розовина на утрото обля дърветата и сградите на изток, госпожица Пати каза, че е изморена, и седна на пейка. Сложи длан върху мястото до себе си.
— Ела. Седни до мен.
Томи кимна, остави куфарчето на земята и попита:
— Прости ми, ако въпросът ми прозвучи грубо, но за всяко представление ли ти плащат толкова?
— Винаги — отговори тя. — Без изключение.
— Колко има вътре?
— Четири хиляди долара в злато — призна тя без колебание. — И хиляда в брой.
Томи погледна към куфарчето.
— Това е…
Той поклати глава. В куфарчето имаше повече, отколкото бе спечелил през цялата си служба в армията, и това му изглеждаше и правилно, и неправилно.
— Браво на теб! — каза той.
Тя сбърчи чело и нощните сенки на дърветата разкривиха лицето й.
— Няма да се извинявам за това.
— Не искам да се извиняваш.
— Неодобрението ти е съвсем очевидно.
— Неодобрението ми не е насочено към теб, а към хората — поклати глава той. — Имаш право да вземаш колкото са готови да ти дадат.
Лицето й се отпусна.
— Не си ме чувал как пея. — Тя приглади роклята си над скута. — Но разбирам какво искаш да кажеш. Убеждавам се, че музиката ми оставя следа. — Погледна към крака му. — Но един куршум струва няколко пенита, а оставя далеч по-сериозна следа от всичките ми песни, взети заедно.
— Винаги е по-евтино да разрушиш нещо.
— Какво е войната? — попита тя. — Искам да знам.
Откровеността и непринудеността й възхитиха Томи.
Въпросът й прозвуча честно и искрено, макар че наивността му го затрудни да намери отговор.
— Постъпих в Четиринайсети полк в Бруклин. Участвах в първата битка при Бул Рън. Бунтовниците бяха заели позиция на възвишение, наречено Спринг Хил. Заповядаха ни да го завземем. Те обаче се бяха окопали добре и имаха повече пушки. Нападахме няколко пъти и претърпяхме тежки загуби. Гаубиците им ни разкъсваха на парчета. — Томи замълча за миг, за да не потъне в спомена за касапницата. Прочисти гърло. — Имаше един хълм… Хенри Хил. По името на семейството, което живееше там. Мъжът беше лекар, мисля. Починал, но вдовицата му още живееше в къщата им на хълма — точно в центъра на полесражението. Беше на около осемдесет. Болна, прикована на легло.
Госпожица Пати закри уста с длан.
— Била е в къщата?
Томи кимна.
— Капитанът на една от батареите ни, Рикетс, си въобрази, че стрелят по нас от къщата. Обсипа я с гранати. Госпожа Хенри… — Той пак замълча, несигурен дали да продължи нататък.
Аделина обаче сложи дребничката си, топла длан върху неговата и я стисна.
— Разкажи ми, моля те.
— Ами… раниха я тежко. Помня, че единият й крак бе почти откъснат. Умря по-късно през същия ден. В къщата й нямаше войници на Конфедерацията. Тя беше просто самотна стара вдовица. А ние я убихме. — Гласът на Томи одрезгавя и черупката, побрала разкаянието му, едва не се разпука. — Такава е войната, госпожице Аделина. Мога да отговоря на въпроса ти само с тази история и безброй други като нея. Думата звучи величествено, но войната всъщност е малко нещо и всеки живот и всяка смърт имат значение.
Само щурците запълниха последвалата тишина.
— Благодаря ти, че ми разказа — прошепна най-сетне Аделина и погледна към кожения куфар. — Какво би направил с парите в него?
Томи не искаше да отговаря. Подозираше, че ще понечи да му го даде, трогната от откровението му и изпълнена със състрадание към сънародниците си. Но той не й разказа историята заради това — не искаше да пробужда нито чувство за дълг, нито съжаление.
— Бих ги проиграл на карти — каза той.
— Не би — възрази тя. — Отговори ми честно, моля те.
— Честно ли? — Той се помести на пейката. — Мнозина от другарите ми, с които се върнах, са в по-лошо състояние от мен. Изгубиха крак, ръка или и двете. Не могат да работят и семействата им гладуват. Някои са на ръба на отчаянието. Бих им помогнал с тези пари.
Тя кимна — веднъж, отривисто.
— Искам да ги вземеш. Искам да направиш точно това.
— Госпожице Аделина, аз…
— Моля те, просто Аделина.
— Аделина… Трогнат съм от щедростта ти, но…
— Но какво?
Той я погледна в очите и ни най-малко не се усъмни в искреността й. Нито едно от възраженията, изплували в ума му, не изглеждаше достойно да помрачи благородния й жест.
— Нищо… Благодаря. Проявяваш необикновена доброта.
— Това е дреболия. Ако можех, бих…
Шумотевица в югозападния край на парка я накара да замълчи. Томи се изправи и в същия момент разбунена тълпа от мъже и жени се спусна на север по Бродуей Стрийт към центъра на града. Носеха оръжия — вили, тояги, брадви и ножове — и плакати „Не на мобилизацията“, написани с грубовати букви. Колоната се точи цяла минута — бяха повече от сто души.
— Къде отиват? — попита Аделина.
— Прилича на протест — каза Томи, но знаеше, че положението е по-сериозно.
Сега разбра значението на трескавата деятелност по улиците снощи, както и думите на гангстера от Файв Пойнтс — „Утре ще ти отговоря“.
Каквото и да се случваше, изглеждаше добре планирано. И още по-тревожно — бе събрало под едно знаме и срещу общ враг бандите от Бауъри, Файв Пойнтс и Четвърти квартал.
— Ще има метеж — каза Томи и по всичко личеше, че ще е най-разрушителният, откакто съществува градът.
— Армията няма ли да го потуши?
— Няма армия — отвърна Томи. — Всички нюйоркски полкове са в Пенсилвания. Има само полиция.
— Мили боже! — възкликна Аделина.
Томи не се съмняваше изобщо, че ще е нужен целият личен състав, до последния полицай. Първо обаче трябваше да направи нещо друго.
— Искам да те заведа на безопасно място — каза той.