Матю Кърби
Потомци (11)

10.

Хавиер разбра, че тази нощ в „Дупка в стената“ е различна. Приготовленията трябваше да приключат преди зазоряване. Засега всички шпиони докладваха, че ченгетата и големите клечки нямат представа какъв адски огън ще се изсипе върху главите им утре. Кварталните отговорници знаеха, че се мъти нещо, но знаеха също, че трябва да гледат на другата страна. Туид се беше погрижил.

— Кормак — прошепна Маги Петела право в ухото му. — Кръщаваш ли пиячката?

— Да — кимна той.

— Защо? Нямаме ли запаси?

— Имаме. Сутринта обаче главите им трябва да са на място. Не ни вършат работа махмурлии и изпозаспали дръвници.

Маги Петела се отдръпна, кимна и се отдалечи от бара. Беше висока колкото Кормак Тоягата и носеше панталони с тиранти, пистолет и чорап с мокър пясък, провесен на колана й, в случай че се наложи да приспи някого. Това оръжие обаче нямаше да й потрябва тази нощ.

През целия ден идваха и си отиваха хора с послания за примирие. Тук и из целия град босовете на бандите координираха утрешния хаос. „Момчетата от Бауъри“, Гвардията на Роуч „Бойци на разсъмване“, „Момчетата от Дейбрейк“ и други по-дребни шайки бяха загърбили враждата помежду си, за да спечелят далеч по-голям трофей. Успееше ли начинанието им, скоро щяха да завладеят проклетия град, да си го разделят и всеки да получи пая си след унищожението.

Клиент плесна три цента върху тезгяха и кимна към бурето върху рафта зад бара.

— Без чаша — каза той.

Кормак Тоягата кимна и му подаде края на гумен маркуч. Мъжът го лапна и Кормак завъртя канелката на бурето с най-евтината пиячка в менюто на „Дупка в стената“. После проследи как мъжът смуче и гълта ли, гълта, докато се наложи да си поеме дъх. Кормак завъртя канелката с точност до секундата — по ококорените им очи и зачервените лица познаваше кога клиентите му ще се задавят и спираше притока, за да не се губи нито капка.

Мъжът избърса уста в ръкава на жилетката си и се олюля. Кормак го виждаше за пръв път и не очакваше да свърши нещо полезно на другия ден, пиян или не.

— Още едно? — попита той. — Имаш ли мангизи?

Мъжът поклати глава.

— Толкова ми стига.

Кормак кимна, нави маркуча и го прибра до буркана с мариновани човешки уши на Маги Петела. Някои бе откъснала, други — отрязала, но повечето бе отхапала със зъби и всичките стояха в буркана като трофей и предупреждение за всеки, комуто би щукнало да създава неприятности в бара й. Сейди Козата се беше спречкал с Маги и свидетелството за простъпката му също бе изложено на показ. Някъде из мътночервения бъркоч бе и ухото на мъж, дръзнал да попита Маги на колко е години.

Влязоха още неколцина представители на крайбрежната сбирщина и Кормак им кимна към задната стаичка, където раздаваха задачите. Ключът към победата бяха едновременните атаки. Армейските полкове все още се намираха в Пенсилвания и само градската полиция охраняваше града, но бързо щяха да разпръснат отрядите й с нападения на различни места.

През вратата влезе чернокож мъж с невъзмутимо лице, облечен в униформа на прислужник. Неколцина в бара го забелязаха, а Маги Петела се изправи, готова да се намеси при нужда. Мъжът — белокос и попрегърбен — огледа уверено препълненото помещение и тръгна към бара.

Отвъд границата на ума на Кормак, Хавиер позна предшественика на Дейвид, когото бе видял в Коридора на паметта. Почуди се дали и Дейвид го е познал, но не рискува да се синхронизира и замълча.

— Търся Кормак Тоягата — каза прислужникът.

— Кой си ти? — попита Кормак.

— Казвам се Ейбрахам. Работя за господин Уилям Туид.

Кормак не беше виждал Великия майстор от седмици.

Беше твърде рисковано за плана. За да проработи заговорът, Туид и Тамани Хол трябваше да са в позиция да прекратят метежите, а не да ги разобличат като подстрекатели.

— Аз съм Кормак Тоягата — кимна той.

Ейбрахам извади плик от вътрешния джоб на сакото си.

— Господин Туид ми заръча да ви дам това.

Кормак взе плика и Ейбрахам се обърна да си върви.

— Чакай да го прочета! — спря го Кормак.

Често получаваше инструкции, засягащи куриера. Ейбрахам кимна и остана до бара.

Кормак счупи восъчния печат с тамплиерски кръст и извади писмото. Докато го четеше, кръвта запулсира в ушите му — барабанен ритъм, призоваващ го на война.

Дядо му — Шей Патрик Кормак — беше прочут ловец на асасини; тази нощ Кормак щеше да тръгне по неговия път и да докаже, че е негов достоен наследник. Вариус щеше да склони да работи за Тамплиерския орден или да умре.

— Това ли е всичко, сър? — попита Ейбрахам.

Кормак вдигна писмото.

— Господин Туид ти има доверие.

— Опитвам се да го заслужа.

— Добре — кимна Кормак. — В замяна ще ти осигуря безопасно пътуване до дома.

— Ще се справя и сам — каза Ейбрахам.

— Не се съмнявам. Но няма да си променя решението. — Кормак сви длани на фуния пред устата си. — Маги!

— Какво? — подвикна тя от другия край на бара.

— Шефът ме вика — отвърна Кормак.

Тя кимна към вратата.

— Да дойда ли с теб?

Кормак си свали престилката и излезе иззад бара.

— Чакай тук.

Ейбрахам кимна и Кормак слезе в мазето да се екипира. Първо надяна плътна кожена броня от две части — едната опасваше врата му, втората — гърдите и гърба. Облече дългото си кожено палто и препаса колан с няколко ножа за хвърляне, пистолет и метален бокс. Взе далекогледа „Хершел“ и преметна през рамо въздушната си пушка и колчан със стрели и гранати. Кормак носеше с гордост пушката — находчиво изработено оръжие, наследено от дядо му, който пък го бе получил от Бенджамин Франклин.

Хавиер беше доволен, че този път е в по-младо тяло. Чималпопока носеше болежките на възрастта, което се оказа странно преживяване. А и увлечението му по преводачката Марина беше някак странно. Кормак също харесваше жени, но не страдаше от друго, освен от раните, получени по време на тренировка и ръкопашни схватки.

Той се върна горе и снаряжението му сякаш стресна Ейбрахам за миг, когато мина край него и му кимна:

— Да вървим!

Изведе куриера от бара и двамата тръгнаха по улицата. Гангстери кръстосваха тротоарите; някои бутаха строителни колички, пълни с тухли и павета — боеприпаси за битката. Кормак се насочи на запад към пресечката на Довър с Пърл стрийт, където видя Хилавия Джо, седнал в каруцата си, и му подсвирна.

— Искам да закараш този мъж до дома му — каза Кормак.

Хилавия Джо се втренчи в Ейбрахам.

— Този?

— Работи за господин Туид — обясни Кормак. — Проблем ли има?

— Сър, наистина ще се оправя сам — намеси се Ейбрахам, но Кормак не му обърна внимание.

Хилавия Джо сви рамене.

— Няма проблем. Щом е човек на Шефа.

— Добре.

Кормак беше противник на робството и нямаше нищо против чернокожите жители на града. Те не бяха проблем. За тях обаче утре щеше да е адски ден. Великият майстор също беше противник на робството. Казваше, че е неустойчива система, спъваща прогреса. Искаше обаче да използва темата за премахването на робството, за да вбие клин дълбоко в страната, да я раздели и да я скрепи наново по правилния начин.

— Откарай го, докъдето поиска — нареди Кормак на Хилавия Джо. — Погрижи се да стигне невредим.

Ейбрахам се качи в каруцата и Хилавия Джо подкара конете по Пърл Стрийт. След като се скриха зад завоя, Кормак се залови с другата си задача.

„Астор Хаус“ се намираше на половин миля и на цял свят разстояние от „Дупка в стената“. Там жените бяха накичени с бижута като коледни елхи, а мъжете пиеха от кристални чаши, а не от гумени маркучи. Веднъж Кормак бе видял стандартното меню, което представляваше пиршество от седем ястия — ордьовър, супа, риба, печено говеждо, дребни сладкиши и друг десерт — сервирано в зала с мраморни колони и бели маси. Мястото съществуваше необезпокоявано от жителите на Четвърти квартал, защото Туид се нуждаеше както от парите на богатите, така и от мускулите на бандите. Порядъкът крепеше равновесието в града.

Понякога обаче се налагаше корекция.

От Пърл Стрийт Кормак тръгна на запад по Франкфърт Стрийт, подмина Тамани Хол и стигна до Сити Хол Парк и релсите на железницата за Харлем. Част от стратегията за следващия ден изискваше релсите да бъдат прекъснати на стратегически места, за да се предотврати бързо превозване на служители на реда и оръжия. Щяха да прережат и телеграфните линии, та тълпата да получи предимството, необходимо за завладяване на острова.

Кормак видя кулата на катедралата „Свети Павел“; съвсем близо, на север от нея, се издигаше „Астор Хаус“, извисен над дърветата като бяла крепост до южния край на парка, където се пресичаха „Бродуей“ и Парк Роу Стрийт. Тук той реши да приложи на практика уроците по незабележимо придвижване, които бе научил от дядо си и баща си. Използвайки за опора пукнатини, первази и водосточни тръби, се изкачи до покрива на съседната сграда. Подобно катерене бе типично асасинско умение, но Кормакови отдавна прилагаха тактиката на асасините в битката срещу тях.

Кормак прекоси Спрус и Бийкман Стрийт, скачайки от покрив на покрив. Заобикаляше комини, прехвърляше се над била, разгонваше подплашените птици от гнездата им. Градът се стелеше под него, нощното небе — над него. Когато стигна Ан Стрийт и Бродуей — точно срещу катедралата и хотела — спря и зае наблюдателна позиция, за да следи земята долу.

Вариус — както и той самият — едва ли би използвал главния вход на хотела, затова очите му обхождаха прозорците и покрива. След един час чакане и взиране все още нямаше и следа от асасина.

Кормак реши, че му е нужен по-добър зрителен ъгъл, и слезе на улицата. Прекоси Бродуей Стрийт и мина край четирите колони пред църквата „Свети Павел“. После се изкачи по стената, използвайки издадения югозападен ъгъл на фасадата, и се изкатери до върха на часовниковата кула точно както би направил асасин.

Навремето тази църковна кула била най-високата точка на острова. Сега в далечината се издигаха и други катедрали — „Свети Марк“ и „Света Троица“ — пронизали плътта на града като ножове.

Кормак вече виждаше като на длан „Астор Хаус“. Асасинът обаче не се появяваше. Нощта напредваше, но градът не заспиваше, обзет от смутно очакване.

После Кормак го забеляза. Идваше от запад, по Чърч Стрийт, и с лекота се изкатери по стената на хотела. Намираше се извън обхвата на въздушната пушка и няколко минути Кормак просто го следеше с поглед — застинал, за да не се издаде, и опиянен от предимството си. Вариус носеше дълъг редингот като гангстерите от бандата „Момчетата от Бауъри“, но без филцов цилиндър. Изглеждаше логично да е от Бауъри, защото те подкрепяха републиканците срещу Тамани и демократите.

До този момент Хавиер оставяше Кормак да го води през спомените си, но сега позна дрехите, с които бе облечен предшественикът на Оуен. Прииска му се да се намеси, ала и той — както Дейвид в „Дупка в стената“ — реши да не рискува, за да не се десинхронизира.

Асасинът на Оуен явно знаеше точно къде отива. Стигна до покрива на хотела, прекоси го до определено място и се прехвърли през стряхата. Спусна се като паяк до тъмен прозорец и мина през него.

Кормак се запита какво ли търси асасинът в хотела. Очевидно бе нещо от огромно значение, както твърдеше Великият майстор — предмет или информация. Първото щеше да вземе лесно; по-приятно обаче щеше да му бъде да изтръгне второто. Щеше да наложи асасина с юмруци, а ако това не му развърже езика — да го запознае с ножовете си.

В периферията на ума на Кормак обаче Хавиер знаеше какво търси Вариус или поне се надяваше предположението му да е вярно.

Камата. Райската находка.

Заради нея оставяше Кормак да води шоуто. Още щом разбра какво гласи писмото на Великия майстор, Хавиер се досети, че се е натъкнал на артефакта, заради който Монро бе изпратил групата им от шестима в „Анимус“.

Кормак се раздвижи и Хавиер се оттегли отново от съзнанието на тамплиера, позволявайки му да се спусне от църковната кула. Той прекоси тъмната паст на вътрешния двор с озъбени надгробни плочи и се сниши зад дърво, откъдето виждаше ясно прозореца. Подготви пушката си със стрела с приспивателно. Възможно беше падането да убие асасина, но Кормак охотно щеше да поеме риска. Имаше предчувствие, че асасинът търси предмет, а да открадне от труп бе далеч по-лесно.

Минаха няколко душни минути; никакъв ветрец не прошумоляваше в клоните на дървото над него. Комар ужили Кормак по врата, но той не отлепи очи от прозореца.

Когато най-сетне дългият редингот на асасина се подаде навън от сенките, Кормак изчака мъжа да се протегне, за да се закатери към покрива, и стреля. Въздушната пушка пльокна, стрелата изсъска и улучи редингота. Дрехата се сгъна навътре като счупена яйчена черупка и се плъзна в стаята.

Кормак беше лапнал примамката.

Наруга се мислено, метна пушката през рамо, изкачи се по дървото и прескочи оградата на църковния двор. Приземи се с кълбо на Веси Стрийт и се втурна към стената на хотела. Изкатери се бързо по нея, но не се прехвърли веднага през перваза на прозореца. Асасинът несъмнено му бе устроил засада.

Пусна едната си ръка, висейки от ръба с другата, и извади пушечна граната от колана си. Хвърли я през прозореца и тя експлодира с приглушен бумтеж. Кормак се набра нагоре и се прехвърли през прозореца.

Приземи се върху дебел килим и отскочи встрани от прозореца и от димния облак. Веднага обаче разбра, че е сам. Асасинът или бе побягнал по-рано, или пушечната граната го бе прогонила от стаята. И в двата случая Кормак щеше да го открие.

Той се прокрадна напред в мътната светлина, процеждаща се през прозореца и батистената завеса. Килимът беше турски, стаята — добре обзаведена с фотьойли, маса и писалище. Засега обаче по нищо не личеше кой я използва. Имаше две сводести врати — едната отворена. Кормак реши да мине през нея.

Въоръжи се с два ножа, по един във всяка ръка, вдигнати пред него и готови да отблъснат атаката на обичайното асасинско оръжие — скритото острие. Стигна до вратата и спря да се ослуша. Не чу нищо от другата страна — нито дишане, нито сърцебиене — и нахлу в поредното празно и пищно мебелирано помещение. Над полицата на камината висеше емблема — военен кръст с надпис „Окупационна армия, Мексико Сити“, гравиран в кръг по средата.

Стаите явно принадлежаха на Ацтекския клуб. Навремето Великият майстор бе споделил с Кормак подозренията си, че клубът е свързан с Братството. Защо ще прониква тогава Вариус в седалището на съюзниците си?

Вдигнал ножовете, Кормак мина през следващата врата, водеща право напред, и стигна до мраморно преддверие. Вдясно от главния вход стоеше отворена друга врата — към трапезария, а от нея Кормак влезе в библиотека. Никаква следа от асасина. Втората врата на библиотеката го върна в първата стая и той тутакси осъзна, че е била затворена, когато се е прехвърлил през прозореца.

Асасинът беше вървял пред него.

Кормак се втурна към прозореца, погледна надолу към безлюдната улица и после нагоре — точно навреме, за да зърне как рединготът на асасина се плъзва и изчезва над стряхата.

Кормак прибра ножовете в каниите им и се изкатери на покрива. Сниши се и зачака. Наблизо нямаше сгради, върху които човек да прескочи, и асасинът несъмнено бе някъде тук, скрит сред лабиринта от комини и капандури.

— Не знам какво се мъти в кратуната ти, но няма да ме надвиеш! — извика Кормак. — Дядо ми е ловувал асасини като теб! Побеждавал е най-силните сред вас!

Последва миг тишина.

Сетне с остро свистене към него полетя острие и падна на покрива точно преди да го скалпира. Ножът се плъзна по керемидите и издрънча на улицата.

— Дядо ти е бил асасин! — гласът, изрекъл отговора, сякаш идваше някъде отдясно. — Предал е Братството и кредото, което се е клел да спазва! Бил е страхливец и предател!

— Никога не е предавал истината! Бил е верен докрай на Тамплиерския орден! — Кормак зареди нова приспивателна стрела във въздушната пушка. — И ме научи да убивам паплач като теб!

Понеже знаеше, че асасинът може да преправя гласа си така, че да изглежда, сякаш долита от друго място, Кормак затвори очи, затаи дъх и се вслуша. Чу шумолене на тъкан вляво и насочи пушката към звука, без да отваря очи, воден от слуха и вътрешния си усет. Стреля.

Чу тих стон и отвори очи. Видя как асасинът се претъркулва през ръба на покрива и хукна към него.