Матю Кърби
Потомци (14)

13.

Ейбрахам никога не би го признал гласно, камо ли пред Илайза, но се радваше, че ще се върне на четири колела в дома на господин Туид. Дейвид също изпитваше облекчение. Старите му кости се сключваха като чупливи краища на изсъхнали пръчки — странно и неприятно усещане за него. Ейбрахам обаче не се вслушваше във вайкането на ставите си, за да не започне да се вайка и той, а бе дал дума никога да не го прави.

— Утре ще избухне голям пожар — подхвърли през рамо Хилавия Джо. — Много голям.

— Така чух — отвърна Ейбрахам.

Влизаш в друга екстраполация — прозвуча гласът на Монро в ухото на Дейвид. — Следващото празно място е запълнено с исторически данни и спомени на други хора, съчетани с част от предишния ти живот, запечатан в гените ти. Стой кротко и се опитай да постъпваш като Ейбрахам. Помни, че имаш известна свобода на действие, но ако излезеш съвсем от ролята си, ще се десинхронизираш.

— Имаш късмет, че Шефа те закриля — отбеляза Хилавия Джо и между думите му се прокрадна едва доловима заплаха.

— И защо? — попита Ейбрахам.

— Утре ще им се стъжни на негрите.

Дейвид не беше сигурен как да тълкува тази констатация. Спомни си предупреждението на господин Туид и макар да не бе уверен, че Ейбрахам би казал същото, попита:

— Правилно ли ти се струва това?

Хилавия Джо се намръщи и симулацията се размъти.

Опа — възкликна Монро. — Какво ти казах? Изпълнявай ролята си. Предстоят ти още срещи с другите, а няма да се случат, ако ядосаш този тип и ти направи нещо.

— Правилно ли? — повтори Хилавия Джо. — Будалкаш ли се с мен, човече?

— Просто попитах дали мислиш, че ние сме виновни.

— Не знам дали са виновни негрите, но войната се води за тях, нали? Мобилизират нещастници да се бият и да умират за негрите, които ще им вземат работата. — Гласът му стана писклив от вълнение. — Негрите са причина за неприятностите ни и утре ще видят откъде изгрява слънцето.

Дейвид знаеше, че Ейбрахам би замълчал и би се вкаменил от страх в каруцата въпреки изричните инструкции на Кормак. Расизмът на този идиот обаче го вбеси и гневът, натрупвал се от началото на симулацията, се изля против волята му.

— Може би вие ще видите откъде изгрява слънцето.

Симулацията се разпадна с вой и Дейвид се почувства, сякаш експлодира и се свива до несъществуваща точка. Болезненият натиск огъна и усука съзнанието му и той изпищя, ала не се чу нито звук. После всичко почерня — никаква симулация, абсолютно нищо — и той се почуди дали не е умрял.

— Спокойно. Десинхронизира се — каза Монро.

Свали му каската и го върна в склада, където лампите над него прегориха очните му дъна. Внезапно му се зави свят — по-зле, отколкото някога се беше чувствал. Стомахът му се сви и той се обърна настрани. Монро вече беше сложил кофа там и Дейвид повърна в нея.

Повърна втори път. И трети.

— Гадно е — призна Монро, подавайки му кърпа да си избърше устата. — Десинхронизацията разстройва челния дял на мозъка, който отговаря за времевата и пространствената ориентация. Ще ти мине.

На Дейвид никога не му бе призлявало по този начин. Все едно го бе замаяла най-страшната въртележка на света. Пак му се повдигна, но стомахът му се беше изпразнил и той се облегна задъхан назад. Таванът и стаята се въртяха около него, черепът го болеше, сякаш го стискат с менгеме. Другите седяха отпуснати в столовете около него — в пълно неведение какво преживява и с доста обезпокояващ вид на хора, които не са съвсем тук.

Заля го нова вълна от болка и той простена.

— Не искам никога да го правя пак.

— Разбирам те — кимна Монро.

— Провалих ли всичко?

— Още не. Но трябва да те върнем там. Пътищата ви се пресичат. Добереш ли се до местата, където се срещаш с другите, симулацията няма да пропадне.

Дейвид не беше готов да се върне. Знаеше обаче, че няма време за подготовка. Поне в стомаха му не бе останало нищо за повръщане.

— Всъщност ще се почувстваш по-добре в симулацията — успокои го Монро. — Част от мозъка ти мисли, че си още там.

— Хайде тогава — прошепна Дейвид и Монро му помогна да си сложи каската.

Тъмнината в нея смекчи замайването.

— Първо ще те изпратя в Коридора, после ще включа симулацията. Сигурен ли си, че си готов?

— Има ли значение?

— Всъщност не.

— Давай тогава!

Визьорът светна и след миг Дейвид се озова сред сивкавото облачно пространство на Коридора и в старото, но вече познато тяло на Ейбрахам. Монро излезе прав — чувстваше се по-добре, както е добре да се потопиш отново във водата, ако плуваш в студен ден. Вече не му се виеше свят и болката в главата му стихна.

По-добре ли си? — попита Монро.

— Малко — отговори Дейвид.

Добре. Симулацията е готова, когато кажеш. „Анимус“ преформатира спомена за расиста. Бъди по-внимателен.

Дейвид кимна. Не му трябваха повече предупреждения за десинхронизацията. Един сблъсък бе достатъчен занапред да страни от нея.

Започваме. Три, две, едно…

Дейвид се върна в каруцата, а Хилавия Джо седеше на капрата, все едно нищо не се е случило. Дейвид не продума по целия път до къщата на господин Туид; използва тишината да се върне в съзнанието на предшественика си. Вслушваше се в Ейбрахам, сякаш е седнал на коленете на възрастния мъж, и постепенно се почувства по-добре и почти забрави замайването и болката. Стори му се дори, че сега е влязъл по-умело под кожата на предшественика си, отколкото преди десинхронизацията.

Трополяха по Бродуей и прахолякът, насъбран в ъглите на каруцата, танцуваше в ритъма на паветата. Суматохата по улиците подсказваше, че господин Туид и Хилавия Джо са прави и на другия ден наистина ще има метежи. Думата „метеж“ обаче не описваше точно подредбата на случващото се. Истинският метеж е хаос, а тук личеше стратегия и организация. При тази мисъл Ейбрахам неволно се запита дали войната не е просто малко по-предвидим метеж.

От Бауъри свърнаха по Четвърто авеню и после на запад по Четиринайсета улица. Минаха под високата статуя на Джордж Вашингтон до Юниън Скуеър и в далечния край на парка Ейбрахам зърна през дърветата как грамаден полицай разпердушинва неколцина хулигани.

— Утре шансът няма да е на страната на ченгетата — изкикоти се злобно Хилавия Джо. — Ще им покажем откъде изгрява слънцето.

Ейбрахам не продума, но се запита дали този мъж има представа с кого разговаря.

Продължиха напред и когато стигнаха Шесто авеню, свърнаха на север и прекосиха още двайсет и две пресечки. След доста време най-сетне стигнаха до дома на господин Туид.

— Е, докарах те жив и здрав — каза Хилавия Джо.

— Благодаря — кимна Ейбрахам и слезе на тротоара.

Макар и по-щадящо от ходенето, друсането в каруцата бе наказало тялото му по свой начин, предизвиквайки болежки, с които Дейвид постепенно привикваше.

Хилавия Джо посочи къщата.

— Утре стой вътре.

— Разбира се — отвърна Ейбрахам, но се запита с какво той и Илайза са заслужили да са в безопасност, след като други чернокожи мъже, жени и деца в града очевидно нямаше да бъдат.

Хилавия Джо изчезна с каруцата си в нощта, зает с пъклените си замисли, а Ейбрахам тръгна към вратата. Оказа се заключена, но той почука и натисна звънеца.

Илайза не се появи.

Почука и пак позвъни.

И пак.

Почака.

Илайза не дойде.

Предположи, че не е издържала да стои на пост и е заспала. Може би имаше отворен прозорец, откъдето да се вмъкне, но в разбунения и изпълнен с враждебност град Ейбрахам не искаше да рискува някой да го вземе за крадец.

Безпокойството му за Илайза зарази Дейвид и той се разтревожи за Грейс. Чувстваше се неспокоен без нея, сякаш не е на сигурно място, и не знаеше какво да прави. Предприемеше ли нещо глупаво, щеше да се десинхронизира, но му се искаше да влезе в къщата и да се увери, че сестра му все още е там.

Ейбрахам предпочете да легне на верандата, както бе предупредил Илайза, че може да се случи. Нощта беше топла и влажна и вероятно ставите щяха да го болят дни наред, но това далеч не бе най-лошата нощ в живота му.

Най-лошата му нощ не беше и сред онези, прекарани в блатата преди много години, когато го хапеха насекоми, трепереше, мокър до кости, и раните му гноясваха в тинята. Не беше и сред знойните и душни нощи, когато лежеше в ковчег с разложено месо, за да мирише правдоподобно, та аболиционистът да го прекара през границата с Пенсилвания.

Ейбрахам погледна към тъмното небе и позволи на съзнанието си да се потопи в онова място дълбоко в него, далеч надолу по реката, в мочурището, където гнилочът на вината, гнева и омразата задушаваше корените на дърветата, а мътната вода течеше с бързината на болката.

През най-лошата нощ в живота му друг роб уби първата му съпруга, а Ейбрахам уби него — мъж, обезумял и останал без уши още преди да пристигне в плантацията.

Отначало побягна от страх, от ужас как ще го накажат господарите, когато разберат. Не друго обаче, а чувството за вина му даваше сили да продължава напред. Дни наред вината беше единствената храна, удържаща тялото му живо, въпреки че би трябвало да умре.

Оттогава бяха минали дълги години, ала Ейбрахам не бе забравил къде да открива тази вина. И гнева. И омразата. Често отиваше там, когато пътуваше с подземната железница, прекосяваше Стейтън Айлънд и се обучаваше в Африканската методистка епископална зионистка църква. Едва след като втората му съпруга роди Илайза, той осъзна, че не е необходимо да остава там. Тогава реши да напусне тъмното място край ниския речен разлив и да издигне дома си високо, до чисти изворни води. Можеше да избира къде да живее душата му. Хората, които се сблъскваха с тегоби — чернокожи или бели, роби и свободни — живееха, сякаш нямат избор. Не може обаче да избегнеш блатото, като изтриеш картата.

В нощи като тази, когато му се струваше, че нищо не се е променило и нищо няма да се промени, независимо колко президенти дойдат с прокламациите си и какво гласят прокламациите им, Ейбрахам тъгуваше и за двете си жени и се понасяше надолу по течението, за да си спомни къде е бил, какъв избор е направил и как да го направи отново.

Някой извика.

Ейбрахам отвори очи и видя по улицата да минава тълпа. Още не се бе зазорило, а освирепели главорези вече се стичаха към центъра на града. Ейбрахам се разтревожи и се запита откъде господин Туид е толкова сигурен, че с Илайза са в безопасност в дома му. Тълпата има своя воля и не приема заповеди дори от Тамани Хол.

В града нямаше безопасно място. Ейбрахам го разбра и реши да изведе Илайза оттук още щом се развидели. Трябваше обаче да се подготвят и той да се промъкне вътре дори с риск да го вземат за обирджия.

Изправи се, размърда схванатите си крака и обиколи къщата. Мина край живия плет и моравата и приближи до вратата на мазето — най-добрата му възможност да влезе. Маргарет често забравяше да я заключи, след като доставчиците разтовареха поръчаната стока. За щастие днес също бе пропуснала да я залости.

Ейбрахам успя да влезе, без да прескача прозорци. Прекоси бързо кухнята и подвикна от главното антре:

— Илайза?

Никакъв отговор. Но тя не спеше толкова дълбоко.

Провери всички стаи на първия етаж, после на втория и накрая на тавана. Дъщеря му я нямаше тук.

Дейвид сподели паниката на Ейбрахам при мисълта, че Илайза е някъде по улиците. Ейбрахам нямаше представа защо е излязла от къщата, но се втурна в библиотеката и написа кратка бележка:

Моя скъпа Илайза,

Когато прочетеш това, искам да седнеш и да ме чакаш вкъщи, както те помолих. Ако не сме отново заедно до шест часа тази вечер, ще се срещнем до ферибота на Кристофър Стрийт. Градът не е безопасен и трябва да те изведа от него. Не дойда ли в уречения час, искам да се качиш на ферибота без мен. Ще те открия при първа възможност.

Твой любящ баща:

Ейбрахам

Ейбрахам остави бележката върху масата в главното преддверие, където Илайза със сигурност щеше да я види, ако се върне в къщата. Най-вероятно бе тръгнала след него, ориентирайки се по подочутите инструкции на господин Туид. Това значеше, че върви към Четвърти квартал, и тази мисъл раздвижи в бяг трошливите кости на Ейбрахам, щом краката му стъпиха на тротоара.

Дейвид също се безпокоеше. Разбираше, че „Анимус“ е просто симулация, но ако опасенията на Ейбрахам се сбъднеха и Илайза се озовеше сред метежната тълпа, Грейс щеше да преживее всичко.

След няколко пресечки Ейбрахам забави ход. Омнибусите и железницата на Шесто авеню все още не вървяха и се наложи да го прекоси пеша. По пътя се размина с няколко внушителни тълпи, насочили се в обратната посока — към центъра на града — и всеки път трепереше да не го нападнат.

Когато стигна Четиринайсета улица и свърна на изток, краката му стенеха, заплашвайки да го предадат напълно, и той седна да си почине под статуята на Вашингтон. Слънцето още не беше изгряло, заровило глава под одеялото на хоризонта. Усещаше се обаче, че скоро ще се пробуди.

Дейвид не знаеше дали старият мъж ще успее да се добере до следващата пряка, камо ли до „Дупка в стената“. Той спря да се вслушва в съзнанието на Ейбрахам и започна да говори вместо него. И да ходи. Стана и пристъпи към улицата, но в същия момент симулацията се замъгли.

Какво става, Дейвид? — попита Монро.

— Съжалявам. Обърках се.

Дейвид се насили да се върне под статуята и да седне. Цялото му тяло бе изопнато от напрежение, но светът край него се проясни.

Така е по-добре. Симулацията се възстанови. Няма проблем — каза Монро.

Дейвид кимна, решен да се успокои и докато Ейбрахам стане и тръгне, да се вглъби в свои размишления.

— Още ли си там, Монро?

Да.

— Трудно е.

Защо?

— Не мога да променя историята им. Това, което са преживели, вече е минало.

Така е.

— Но сега имам чувството, че техният живот е и мой… и съм много ядосан.

За пръв път?

— Не знам. Досега баща ми и Грейс винаги са ме закриляли.

А сега се чувстваш уязвим, така ли?

— Може би — каза Дейвид, но в същия момент Ейбрахам заговори отново, настойчиво изисквайки внимание.

Той се изправи и тръгна, решен да открие Илайза дори костите му да станат на прах. Болката в коленете му бе нетърпима и Дейвид я усещаше, ала от разстояние, както му беше трудно да си припомни отшумяла болка, колкото и мъчителна да е била.

Куцукайки, Ейбрахам измина три пресечки по Четвърто авеню и после успя да се качи на благословен омнибус, пътуващ на юг. Превозното средство бе почти пълно и от всички страни измериха Ейбрахам с изпепеляващи погледи, но той сведе глава и се добра невредим до края на Бродуей Стрийт. Слезе на пряката с Пърл Стрийт и когато омнибусът се поотдалечи от бордюра, един от другите пътници — кльощаво тринайсетинагодишно момче — впи очи в неговите и прокара показалец по врата си.

Жестът порази Ейбрахам и смрази кръвта му, приковавайки го като вкаменен на тротоара дълго след като омнибусът изчезна от погледа му.

И децата ли щяха да участват в метежа? Каква надежда имаше в такъв град?

Ейбрахам чу призива на тъмното блато и с усилие на волята се обърна към чистата светлина на дъщеря си. Приведе рамене и продължи упорито напред по Довър Стрийт.

Почти всички клиенти на „Дупка в стената“ се бяха разотишли, но барът беше отворен. Гигантката, която въдворяваше ред в кръчмата, бе заела мястото на Кормак зад тезгяха. Когато Ейбрахам влезе, жената се намръщи и червената й коса сякаш пламна по-ярко.

— Пак ли ти? — попита тя и облегна юмруци върху бара, който простена страдалчески под тежестта й.

— Да. — Ейбрахам приближи до тезгяха, макар че този път не носеше писмо от господин Туид, което да го защити. — Моля за извинение, мадам, но…

— Както виждаш, нямам други бармани, които да ми вземеш — отсече тя.

— Не идвам за това.

— Не те изпраща Шефа с нова заповед?

— Не точно — отвърна Ейбрахам. — Дойдох обаче да потърся една от прислужниците му. Дъщеря ми Илайза.

— О, нея значи!

— Виждали сте я?

— Беше тук преди малко. Питаше къде си отишъл ти. — Жената се разкикоти и смехът й прозвуча като громолене на камъни, търкулнали се по склон. — Смешно, нали?

— Кажете ми, мадам, какво й отговорихте? — помоли Ейбрахам, на когото изобщо не му беше весело.

— Нямаше причина да я лъжа. Казах й какво знам. Ти донесе писмо на Кормак, той те отведе.

— И какво отговори тя?

— Май ми благодари. После й казах да се връща в къщата на господин Туид. Каквото трябва да направиш и ти.

Ейбрахам се надяваше Илайза да се е вслушала в съвета й. Ала имаше и друга възможност — да е тръгнала да търси Кормак. Ейбрахам обаче нямаше представа къде е отишъл Кормак, след като го повери на Хилавия Джо.

— Знаете ли къде е Кормак?

— Не, разбира се.

— Ясно — кимна Ейбрахам. — Благодаря ви. Бяхте много услужлива.

— Услужлива, а? — жената се разсмя отново. — Не го чувам често. Само когато обслужвам някого с питие или с юмруци.

Ейбрахам забеляза буркана с уши върху етажерката зад бара.

— Несъмнено им помагате да осъзнаят грешките си.

— Именно — съгласи се тя. — Аз съм свещеник. — Потупа бухалката, препасана на колана й. — А това е проповедта ми.

— Сигурен съм, че сте много красноречива — кимна Ейбрахам. — Лека нощ, мадам.

— Лека нощ. И Бог да ти помага утре.