Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (9)

Глава 9
Театърът

Плю в стъклата на противогаза и ги потърка с пръсти. За да не се запотяват. Щракна тумблера на радиостанцията, послуша шума. Намери нужната честота.

— Приемам.

— Връзка след час. Вече всичко трябва да е монтирано.

— Тук е повърхността. Не мога да ти гарантирам цял час.

— Ако след един час не се свържеш с нас, значи или си избягал, или си пукнал. И в двата случая — край със старчето.

— С вашите трети ден не можете да се свържете, а аз…

— Късмет.

Отново бял шум.

Поседя още минутка. Послуша, повъртя ръчката — за да чуе какво? После стегна раницата. Пъхна предпазливо ръце в презрамките й, изправи се и я понесе нежно, като ранено дете. Десет кила взрив имаше вътре.

Бутна изподрасканата прозрачна врата и се озова в покрита зала. Редици от търговски павилиони без начало и край, витрините — изпотрошени, навсякъде мръсотия, навсякъде покрито с рисунки. Не включи фенерчето; светлината им се вижда отдалеч. Интересно, къде ли тук са пропаднали четирима сталкери? Четирима. Всичките въоръжени. С радиостанция. И нито един от тях не бе успял да каже и една дума по нея.

Тръгна напред, покрай стената, като заобиколи павилионите. Кой знае какво бяха продавали тук. Книги. Е, и смартфони сигурно. Толкова много ги има из метрото, тези смартфони… На всички битаци гъмжи от тях, на килограм ги продават; и всичките почти са сдали багажа. Всичките отнякъде са ги купували. Купували са ги, за да звънят на роднините си. Притискаш към ухото малката плоска кутийка… И оттам се чува гласът на мама. Още като малък Артьом беше успял да накара Сухия да купи един такъв на Проспекта. Той беше открил работещ. Артьом половин година си игра на него — нощем звънеше на майка си, скрит под одеялото, докато накрая батерията не се окисли.

А след това още три години звъня със счупения.

А сега, ето… Ако искаш да поговориш — мъкни на гърба си ей такава грамада. Ако можеше поне до оня свят да се позвъни… Щеше ли да се обади тя от оня свят, а?

Изкачи се по стъпалата, взирайки се с присвити очи. Сумрак.

Здравей, Москва.

Светът се разгърна пред него. Огромен площад, десететажни каменни сгради се издигат като клисури, улица Тверска е задръстена със сблъскали се ръждясали автомобили с разтворени врати, сякаш са се опитали с тези свои четири вратички да махат с криле като водни кончета, за да се измъкнат от задръстването и да се спасят. Всичко е изпотрошено — седалките са изтърбушени, багажниците са разбити. А през Тверска минават булевардите — черен гъсталак, възлестите оголени корени се протягат от двете им страни, искат да се сключат помежду си, разместват нетърпеливо автомобилните скелети.

Над сградите — огромни рекламни билбордове. Без някой от старите няма как да се разбере какво продават: часовници? Газирана вода? Дрехи? Наклонените латински букви, всяка една с човешки размери, не му говорят нищо; Артьом нямаше дори да знае, че това са реклами, ако не му го бяха обяснили по-старите. Абракадабра. Спомените на склеротици. Нека сега да я купуват тая абракадабра оголените корени и черните клони, и скитащите кучета, и подмятаните по улиците изсъхнали плевели, и разсъблечените от мародерите кости.

Вгледа се в гъсталака — никого ли няма? По-добре да не се доближава. Градът изглежда мъртъв, но нали някой тук е изял четирима бойци в пълна екипировка. Разстоянието до Театрална не е голямо: само петнайсет минути пеша. Те също са мислели така. Ако не им се е случило нещо тук, на булеварда, значи, е било някъде по-напред.

Покрай сградите ли да върви, или по средата? Ако е направо по пътя, между колите, ще бъде твърде забележимо. Ако е по тротоара, може да слуша и да гледа през цялото време — сградите може само да изглеждат пусти. Само у дома, на ВДНХ, Артьом знаеше всичко; а тук…

Увеси автомата си по-удобно, хвана се за приклада, закрачи по тротоара покрай високите два етажа търговски витрини. До улицата всичко беше засипано с дреболии, със стъклени пръски от разбитото стъкло, всички манекени лежаха убити; най-различни манекени — някои, приличащи на хора, други на черни — от блестяща тъмна пластмаса, а още и безлики, безноси, без уста. Всички лежаха тук заедно. Никой не си беше отишъл.

Магазин за украшения — разграбен, магазин за дрехи — разграбен, магазин за дявол знае какво — разграбен и изгорял. И от онази страна на улицата — същото. Хубава улица беше Тверска. Лакома. Провървяло им беше на живеещите на околните станции. Жалко само, че не е имало хранителни стоки.

Сградите се издигаха като плътна стена, а вечерното небе лежеше върху тях като тлъст търбух, подшит с памук. Поради това Тверска приличаше на огромен тунел и пътят — желязна замръзнала река — приличаше на Артьом на релси.

В светлия край на тунела сякаш в паст се мяркаха като зъби кулите на Музея на революцията, а отстрани — и Кремълските. Звездите по тях бяха угаснали, секнала беше цялата им магическа сила, останали бяха само неясни силуети от черна хартия на фона на зацапаните облаци. Беше потискащо да се гледа към тях: все пак ходещият мъртвец е по-весел от обикновения.

И още — беше тихо.

Толкова тихо, колкото никога не е в метрото.

— Как мислиш, Жен? По-рано навярно градът е шумял, трябва да е шумял. Всички тези коли са бръмчали, сигнализирали са една на друга! И хората са гълчали в хор. Защото на всеки му е било по-важно да си каже думата, отколкото да чуе останалите; а още и ехото от тези сгради като от скали… А сега ето че са млъкнали всичките. Оказало се е, че няма нищо важно. Обидно е само, че не са успели да се сбогуват. А за останалото е можело и изобщо да не говорят.

И в този момент Артьом видя нещо отпред.

На тротоара.

Не манекен. Манекените не умеят да лежат така — меко. Те винаги са вдървени, ръцете им не се прегъват, краката им стърчат, гърбовете им са като палки. А ето този се е примъкнал, свил се е като малко дете. И е умрял.

Артьом се огледа бързо. Нямаше никого.

В черна фирмена униформа за противохимическа защита. Автомат в ръцете. Каската е съборена, захвърлена наблизо. Гледа в асфалта, в засъхналата кръв. В тила му има дупка. Вгледа се — и от корема му е текло, по земята се точи ивица. Значи, са го ранили, а после са се приближили и са доубили пълзящия. А на него явно му е било съвсем зле — бил е зает с борбата да не умре, да попълзи още, много е бил съсредоточен върху това. Дори не се е обърнал, не е погледнал в лицето онзи, който е стрелял. А и това не му е било интересно.

Ето го първия.

Значи, никой не ги е изяждал.

И автомата не са го взели, погнусили са се. Ето това е странно.

Артьом приклекна до трупа, опита се да вземе оръжието. Но ръцете на убития се бяха вкочанили, ако щеш — чупи пръстите. Добре, дръж си автомата.

Измъкна само пълнителя, намери и резервния. Даже му се вдигна настроението. Сякаш Дитмар му беше платил аванс за операцията. Сталкерите не вярват в мародерството. Сталкерите вярват в следното: вземеш ли на покойника снаряжението, смятай, че си го почел. На него така или иначе му е безсмислено и тъжно да си лежи със снаряжението. Ще му е по-приятно, ако то е от полза за някой добър човек.

Искаше му се да продължи по-бързо нататък.

Откъде му беше дошъл куршумът на този клетник? Защо другарите му не се бяха спрели, не го бяха вдигнали, защо не бяха понесли и тримата ранения към някое укритие?

Нали не е възможно те самите да са убили свой? А защо тогава са зарязали автомата, който се води на отчет? Бързали ли са? Да можеше да ги разпита.

Но не му се удаде да ги разпита.

Вторият лежеше триста метра по-нататък. Проснат като звезда, по гръб. Искал е за последно да погледне в небето, макар че едва ли е видял нещо: единият окуляр на противогаза му беше прострелян, другият беше целият залят в кафеникаво от вътрешната страна. И под гърба — локва. Същата работа, тоест първо са го повалили, после са се приближили — и контролен изстрел.

Нещо му се счу в далечината.

Порив на вятъра донесе бучене. Като че ли на двигател. Не можеше да се разбере добре — твърде силно свистеше въздухът във филтрите, а гумата на противогаза затискаше ушите му.

Артьом чевръсто свали пълнителя на мъртвия, приближи се все пак до стената и забърза, като се озърташе. До Охотний ряд имаше само половин километър. Стига само той самият да не се търкулне някъде.

Не забеляза веднага третия — само с периферното зрение. Този беше хитър, бе свърнал от улицата и се беше скрил в ресторанта на хотел. Но как да се скриеш, като всички стени са стъклени? Бяха го намерили и го бяха направили на решето. Бил е човек, станал бе чувал. Навярно са го измъкнали изпод масата и са го довършили.

А ето това сега беше шум. Със сигурност.

Рев на двигател.

Артьом затаи дъх. Не, не помогна. Тогава смъкна противогаза — има ли значение какво там ще стане след година — обърна ухото си срещу вятъра, за да не му пречи той да чува. И се повтори — примамлив рев. Дадоха газ някъде далеч, зад сградите.

Кола. Работеща. Чия?

Артьом вече закрачи с всички сили.

Така, значи.

Ето защо са бягали и ето защо не са успели да избягат.

Догонвали са ги, един по един, и са ги убивали — останалите са получавали временно преднина от двеста-триста метра, но после са застигали и следващия. Но защо сталкерите не са отвърнали на стрелбата? Защо не са се барикадирали зад някоя витрина и не са дали отпор?

Надявали са се все пак да успеят да се доберат до Театрална?

Отначало не му се искаше да тресе раницата, но изведнъж ревът се чу съвсем ясно — вече директно, по уличния тунел, зад гърба му. И Артьом се понесе със скокове, без да се оглежда, без да се спира — напред, напред; ако от друсането раницата се скъса, не е толкова страшно, колкото ако първо го прострелят, а после дойдат да го доубият… Даже по-добре да се скъса…

А после звукът се разслои: двигателите бяха два, не един. Право отзад и още отстрани… като че ли. От едната страна на улицата и от другата. Обграждат ли го?

Кой може да е това? Кой?

Да се скрие? Да се шмугне в някоя сграда? Да изтича, да се укрие в някой апартамент? Не… Откъм фасадата на тази улица нямаше жилищни входове. Само аквариумите на магазини — изгорели, пусти, без изход.

Ето, има още съвсем малко до завоя.

Там е Охотний ряд… После да заобиколи Думата^[1]… И готово.

Четвъртия сталкер го нямаше никъде на Тверска; значи, беше успял да завие; значи, и Артьом можеше да успее, длъжен беше да успее.

Видя сянката си отпред — дълга, течна. И пътека от светлина.

Зад гърба му бяха пуснали фарове. Или прожектор?

През гърлото му бяха вкарали в белите му дробове бодлива тел. Бяха я вкарали и я дърпаха насам-натам, чистеха бронхите на Артьом като с четка за бутилки.

Не успя да се стърпи и се огледа в движение.

Там имаше офроудър. Широк подъл офроудър. Носеше се по тротоара — пътят целият беше задръстен с ръжда, не го пускаше. После изсвистя със спирачки и се спря — нещо му пречеше да премине.

Артьом си пое глътка от хладния въздух и зави зад ъгъла.

И веднага чу отстрани втория двигател — накъсан, жужащ, дрънчащ.

Мотор.

Държавната Дума стоеше тежка и солидна, наподобяваща грамаден надробен камък — първият етаж от сумрачен гранит; върхът — сивокаменен. Кого бяха погребали отдолу?

Моторът се носеше напред, наближаваше странично. Шофьорът, без да се отвлича от пътя, вдигна лявата си ръка и стреля напосоки; куршумите рикошираха от гробищните стени. Полъхът им помилва Артьом.

И тогава той също — без да спира, без да намалява скорост — обърна подскачащия автомат и запрати откос някъде натам, по мотора. Не уцели. Но онзи даде газ, за да не се подлага на слепите куршуми, откъсна се напред, отиде да завива някъде далеч.

Отзад отново се чу рев. Офроудърът се беше измъкнал.

А на Артьом вече му оставаше съвсем малко, само сто метра до Театрална, до входа й. Дали входът е отключен, Господи? Господи Исусе, дали е отключен?

Ако те има, трябва да е отключен. Има ли те?!

Последният, четвърти боец беше проснат при самата врата; дори не беше проснат, а седеше, облегнал гръб на затворените дървени крила. Седеше унило, гледаше простреляния си корем, дланите си, измъкналия се през пръстите му живот.

Артьом скочи към вратите, дръпна първата, втората, третата.

Истеричният мотор се връщаше от виража си, звучеше все по-силно. После изскочи иззад наноса и квадратния офроудър; той да не беше брониран? Артьом никога не беше виждал такива. Такива не можеше да има никой в метрото. Никоя от дрипавите подземни империи нямаше подобни.

Притисна гръб към вратата, вдигна автомата. Опита се да улови ниското странично стъкло с подскачащата мушка. По такова нещо нямаше никакъв смисъл да стреля. На покрива на офроудъра се появи дребна фигурка като мишена в стрелбище, дяволче от табакера^[2]. Иззвънтя куршум, направи идеално кръгла дупка в стъклото до главата на Артьом. Снайпер. Това е, капут.

Той изстреля един хаотичен откос.

На покрива на офроудъра се запали цяла рамка от прожектори. Прорязаха очите му, заслепиха го. Сега дори не можеше да се прицели. Само да стреля във въздуха.

Сега всичко ще свърши. Сега всичко ще свърши.

Само снайперът да го хване на мушката. Артьом замижа.

Едно.

Две.

Три.

Четири.

Долетя моторът, приближи се на по-удобно разстояние и изведнъж заглъхна. Артьом се опита да погледне, заслонил се с ръка. Не, и двете превозни средства си бяха цели. Стояха неподвижно, а Артьом беше в пресечната точка на лъчите им.

— Ей! Не стреляйте! — помоли ги той, дерейки гърло. — Вдигна ръце. — Вземете ме в плен, моля ви.

На тях не им пукаше какво той кукурига там. Имаха някакво свое си безсловесно съвещание. И не искаха да го взимат в плен.

— Кой? Кои сте вие?!

Шейсет и седем. Шейсет и осем. Шейсет и девет.

И изведнъж моторът се откъсна от мястото си, изпъхтя със синкав дим и се понесе към далечината. После и бронираният — изгаси прожекторите, даде на заден, обърна се и се скри в сумрака.

Има те все пак, а? Има те?! Или какво беше това, мамка му?

Неспособен да повярва, той изрита от радост последния, четвъртия клетник — а на теб не ти провървя, а? Онзи се наклони, свлече се. На хълбока му имаше сак със стърчащи проводници. Мината. Сега бих могъл да те накажа за това, каза той на Артьом. Не ме ядосвай.

Артьом се извини, но не се разкая.

Спомни си нещо, пребърка покойника.

Разтича се наоколо, по-бързо, по-бързо, докато онези, с бронираната кола, не са размислили. Пробва всички врати — трябваше да има поне една отключена! И намери, от обратната страна. Щом влезе вътре, веднага се затича по хлъзгавите стъпала надолу и едва там приседна да си отдъхне. Едва там повярва, че няма да умре. Че няма да умре сега.

Стълбата го отведе в зала с турникети и билетни каси.

Оттам имаше два пътя. По пустия разбит ескалатор надолу — към Охотний ряд, и по някаква галерия — към Театрална. Артьом се боеше най-много, че червените са сложили тук патрул, който да довърши онова, което не бяха сторили хората от офроудъра. Но проходът не се охраняваше — явно просто бяха запечатали херметичната врата долу, на станцията, а горе също не се качваха, за да не се тровят — точно като при тях, вкъщи, на ВДНХ.

Артьом измъкна мината. Погледна я. Как се задействат те? Мината беше тъпа и страшна като властта. Тя и беше властта, дадена на Артьом — над неизмерим все още брой хора.

Какво да прави с нея?

* * *

В тръс по галерията — към входа на Театрална. Там също е затворено, застроено, зазидано. Но е оставена врата — за сталкерите, за да се изкачват. Артьом се вмъкна в противогаза си и заблъска по тази врата с всичка сила. Пет минути по-късно отдолу, от станцията, някой се заизкачва нагоре. После все още не искаха да отварят, разпитваха го иззад прикритието, не вярваха, че Артьом е сам. Най-накрая отвориха процеп — за документи — и Артьом пъхна в него конфискувания от покойника паспорт.

— Отваряй по-живо! Отваряй или ще се оплача на посланика! Отваряй, ти казвам, чуваш ли?! Мен тук едва не ме пречукаха! Боен офицер! На Райха! Ще тежа на твоята съвест! Отваряй, гадино!

Отвориха; и дори не го накараха да свали противогаза, за да го сверят с документите. Добре е, когато зад гърба ти е цяла една човекоядска държава! Добре е, когато крачиш, а в крачка с теб марширува някакъв Железен легион! Можеш да живееш уверено!

Артьом не даде на патрулните да се опомнят, не им даде да претърсят раницата му, изтръгна паспорта си и се понесе надолу; само им извика през рамо, че това е важно поръчение и достатъчно, повече не ви трябва да знаете, селяци.

Веднага щом се озова долу, свърна зад ъгъла и се скри, полиня като змия, смени зелената кожа на противохимическата защита със своята обикновена, напъха временно някъде гумата, но не изостави радиостанцията.

След само четирийсет минути трябваше да се свърже с Дитмар. Значи, за четирийсет минути трябваше да намери тук Пьотър Сергеевич Умбах, човека, който беше чул в радиоефира, че хората са оцелели още някъде. И да измъкне този Пьотър Сергеевич от станцията, преди тук да са нахлули червените — или кафявите.

Артьом се огледа — дали не го преследват? Не. Не го преследваха. Вече бяха забравили за него, бяха се върнали към своите си дела. Които навярно бяха по-важни от това да се арестуват диверсанти. Интересно какви точно?

И тогава си спомни какво изобщо представлява Театрална.

Централната зала на станцията — мъничка, уютна, ниска, с таван, обшит с ромбове като одеяло — беше зрителна зала на театър; почти цялата беше запълнена със столове, а отпред, близо към забулената с кадифени завеси сцена — и с масички. Арките също бяха със завеси, но вече не от кадифе, а от каквото дойде. От тавана висяха правоъгълни указатели, светещи мътно, приглушено, но вместо списък със станции — превзет надпис: „Добре дошли в Болшой театър!“.

А тук живееха в мотриси, разположени и на двата коловоза; единият е бил точно на станцията, когато токът в целия свят е спрял, а другият е бил успял вече да се шмугне в тунела и да тръгне към Новокузнецка. Нищо, уютно се беше получило. По-добре, отколкото при джунглата от скелета над водата. По-добре и от социално жилище, разделено с една стена от ада.

Макар че тези влакове не пътуваха доникъде и през прозорците им винаги имаше един и същи изглед — към камъните, към почвата — на местните жители все пак им беше весело; смееха се, шегуваха се, щипеха се един друг по задниците и не се обиждаха. Сякаш просто чакаха в купето си всеки момент машинистът да се извини по гръмката информационна система за двайсетгодишното забавяне, и композицията щеше да потегли, и щеше да стигне, няма къде да се дене, до следващата станция, и то, разбира се, в същия този ден, от който бяха потеглили — последния ден преди края на света. А засега се бяха приспособили и към живота тук.

Децата се носеха наоколо мърляви и всяко със своя измишльотина: биеха се с пластмасови изолационни тръби като с мечове, замеряха се с превзети фрази, извадени от някакви полуизтлели пиеси, бореха се ожесточено за откраднати, оцветени с боя картонени реквизити, кикотеха се и пищяха.

Хората тук, колкото и да бяха, всичките се хранеха от театъра. Едни играеха, други рисуваха декори, трети хранеха гостите, четвърти изпровождаха пияните. По платформите бродеха очилати бабки, хванали билетни ветрила и нареждащи пресипнало: „За днешния спектакъл! За днешния спектакъл! Последни места!“. Стигаха до края, надзъртаха в прохода към Новокузнецка: колко ли глупаци още ще дойдат оттам?

А на Артьом му се искаше да погледне през другия край, обратния.

В другия край и двата тунела отиваха към Тверска. Към Райха. Някъде там, в тъмнината, навярно бяха строени за марш колони с черни униформи и чакаха. Със строеви марш трябваше да вървят петнайсет минути. А ако летят на бензинова дрезина — само две. Две минути щяха да минат, след като Артьом каже на Дитмар в радиото „готово“, и щурмовият авангард щеше да е тук.

Насред залата в две противоположни посоки тръгваха нагоре, над коловозите, две стълбища; и двете бяха проходи към станции на Червената линия. Едната — към Охотний ряд, на която комунистите бяха върнали старото име — Проспект Маркс. А другата — към Площад на революцията; по-рано тя всъщност беше от Арбатско-Покровската линия, но след първата война с Ханза червените я бяха разменили за Библиотека Ленин.

И двата прохода бяха оградени с преносими метални оградки. Зад оградките стояха червеноармейци в прани-препрани зелени униформи и по един офицер с фуражка и кокарди с емайлови звезди, станали малинени на цвят с течение на годините. Стояха едни срещу други на десетина крачки, шушукаха си. Но тези десет крачки бяха територия на неутрална станция, над която нямаха власт. И освен това тя беше част, макар и галерийна, от зрителна зала — на Болшой театър.

Ето така живееше Театрална — притисната между двата аванпоста на Червената линия и Райха. Между чука и наковалнята. Но някак все й се удаваше да се изплъзва от съдбата, да увърта, да надхитрява желязото, да се измъква от войната, да поддържа неутралитета. Дълго й се беше удавало — чак до самия този ден.

Е, в днешния въздух, изглежда, само Артьом чувстваше буреносното електричество — останалите не разбираха и не виждаха скорошната непредотвратима касапница. На пътеките покрай заседналите мотриси се разхождаха с госпожици железопътни офицери отпускари със свастики на ръкавите и напълно спокойно се разминаваха с препрано зелени офицери отпускари с малинови звезди, които веднага, още в крачка, вдигаха в театралния бюфет тостове за здравето на господин Москвин, генералния секретар на Комунистическата партия на Метро Ленин. На всичките по един и същ начин от джобовете им стърчаха билети. Всички се готвеха да отидат на спектакъла.

Всички, но не съвсем, някои се готвеха и за друго — по сигнал да отрежат проходите към Охотний ряд и да режат човешки гърла. Освен централния проход имаше още два — един откъм тила на станцията, в самия край на платформата, а другия — нагоре, през вестибюла. Трудно беше да се блокират и трите едновременно. Нагла операция беше измислил Дитмар.

А задачата на Артьом беше двойно по-трудна.

От момента на онзи разговор при клозета Дитмар повече не беше позволил на Артьом да се окаже нито за секунда насаме с Омир. Старецът не беше успял да му предаде нито как изглежда радистът, нито като какъв работи, нито къде живее. Иди го намери, Артьом — този, който не знаеш кой е. За вече само половин час.

— Извинявайте — навря се той в купе с непознати. — Пьотър Сергеевич дали не живее тук? Умбах?

— Кой? Тук такива никога…

— Извинете…

Вмъкна се в съседното.

— Пьотър Сергеевич? Умбах? Аз съм му племенник…

— А аз сега ще викна охраната… На хората у дома… Танка, лъжиците заключени ли са…

— Абе, напъхайте си ги тази лъжици… Глупачка…

Мина, оглеждайки се за всеки случай, през още две врати.

— Дали не знаете как да намеря Пьотър Сергеевич?

— Ъххм… К’во?

— Умбах, Пьотър Сергеевич. Техничар. Чичо ми.

— Техничар? Чичо? А?

— Радист, струва ми се. Не живее ли тук?

— Не познавам радист. Ъххм! Има Пьотър Сергеевич, който работи в театъра като инженер. Който сцената, такова… Е?! Какво, не разбираш ли?

— Къде да го намеря, можете ли да ми подскажете?

— Там го търси. Попитай там. Какво? Ами директора, господи. Ти какво, тъп ли си?

— Всичко хубаво.

— Заври си го отзад. Нищо не могат сами. Младежта, бля…

От залата заскрибуцаха музиканти, загряваха. Артьом се шмугна във входа — касиерката за малко не го одраска по ръката:

— Тук всички гледат безплатно да се намърдат! Нищо свято не остана! Нахалник! Та това е Болшой! Театър!

Наложи му се да бяга обратно, да си купува билет, да плаща с патроните, които му бяха заели покойниците. Докато купуваше, все се оглеждаше — та нали някъде тук, някъде сред разхождащите се, сред дошлите на спектакъл от Новокузнецка или откъдето и да е, от цялото метро, са се разпръснали две диверсантски групи. Някъде, престорили се на театрали подривници. Някъде може би и камикадзета, преструващи се например на бащи на семейства, а всъщност опасани с взривни устройства. Ще получат сигнал, че е време да умрат за Райха, ще отидат, облени в пот, към пограничните кордони на Червената линия, ще погледнат часовниците си и едновременно ще се хвърлят напред. А след още петнайсет минути от двата тунела едновременно ще нахлуят щурмовите бригади на Железния легион.

Погледна часовника си.

Осъзна: ако успее да изпълни всичко навреме, ще бъде наистина спектакъл. Това не го беше изчислил Артьом; беше го изчислил Дитмар. Артьом просто беше съумял да не умре там, горе, за да може всичко на Дитмар да му се получи по план.

А ако Артьом решеше да не прави нищо, Омир щяха да го обесят. И на Театрална вместо фашистите щяха да дойдат червените, и вместо днешния ден — утре. Като че ли един човек наистина може да промени света, но само съвсем мъничко; светът е тежък като влаковете на метрото, не можеш да го отместиш много.

Отново се метна към церберката, пъхна й билета в зъбите и още й сипа патронки в джоба. От патронките погледът й се замъгли и не видя, че той влезе в залата пръв, преди цялата публика. Премина покрай двата червеноармейски поста делово, без да поглежда бойците в очите, за да не го запомнят. Качи се на сцената, пъхна лице в кадифето.

Зад завесата беше тъмно; в меката дълбина на сцената се различаваше силуетът на някаква беседка или бледо боядисан античен храм… Артьом го докосна — шперплат. Иззад шперплата, сякаш в него можеше да се влезе и да се живее вътре, се дочуваха гласове.

— Ами и аз, повярвай ми, също бих искал да поставя нещо друго. Нима си мислиш, че ме устройва сегашният ни репертоар! Но разбери, че в нашето положение…

— Нищо не искам да разбирам, Аркадий. Уморих се от тази галиматия. Ако в този метрополитен, в този свят имаше още един театър, щях да отида в него, без да се замислям! И Бог ми е свидетел, днес изобщо не ме влече да играя!

— Не говори така! Какво мога да направя? Исках да поставя „Носорог“ на Йонеско. Отвсякъде хубава пиеса! Най-важното — костюмите са само носорогски глави, могат да се направят дори от хартия. А после разбрах — не бива! Защото за какво е пиесата? За това как нормалните хора стават като животни под въздействието на идеологията. Но как да поставя такова нещо? Райхът ще реши, че е насочено против него, Червената линия — също. И край! В най-добрия случай — бойкот! А в най-лошия… И при това тези хора с носорогските глави… В Райха със сигурност ще видят паралел с изродите. Ще решат, че осмиваме страховете им по повод мутациите…

— Господи, Аркадий… Това е параноя.

Артьом пристъпи предпазливо напред. Появиха се няколко стаички: гримьорна, склад с реквизити и още нещо затворено.

— Мислиш ли, че не търся материал? През цялото време! Постоянно! Но ето, отваряш класиката, например „Хамлет“, и какво виждаш там?

— Аз ли? Въпросът е какво виждаш ти!

— Въпросът е в това какво виждат зрителите ни от Червената линия! А сюжетчето е такова: Хамлет узнава, че баща му е убит от собствения си брат! Тоест чичото на Хамлет! Нищо ли не ти напомня?

Караха се в затворената стая; а до нея, в склада, седеше, наведен над масата, и запояваше нещо прошарен мъж с увиснали мустаци и сълзящи от дима очи. Някак по тази начин си беше представял Артьом човека с фамилия Умбах.

— Нямам никаква представа…

— А смъртта на предишния генерален секретар на Линията? В разцвета на силите си! На който Москвин му се пада какъв? Първи братовчед! Тук само сляп идиот няма да види намека. Искаме ли това ние? Чуй ме, Олга, ние просто нямаме право да ги провокираме! Те само това и чакат. И едните, и другите!

Артьом застана на прага на склада, където седеше онзи с увисналите мустаци. Човекът го усети и го погледна въпросително.

— Пьотър Сергеевич?

И изведнъж се разнесоха крачки — ситни, зли, скърцащи; подковани ботуши драскаха пода — някъде откъм залата. Няколко души. Безмълвни. Артьом се притаи, обърна ухото си така, че да чува през кадифето.

— Ти си просто страхливец, Аркаша.

— Страхливец?!

— За теб всички пиеси са твърде рисковани, за която и да се хванеш! Напомни ми например защо не можем да поставим жалката „Чайка“? Жалката, най-невинна „Чайка“! В нея щеше да се намери по-прилична роля за мен!

— Защото нея я е написал Чехов! Чехов! Както и „Вишнева градина“!

— И какво?!

— Това, че е Чехов! Чехов, а не Вагнер! Сто процента съм сигурен, че нашите съседи от Вагнерска ще решат, че това е камък в тяхната градина! Че ние злонамерено сме избрали именно Чехов, за да ги уязвим!

Крачките се разпръснаха из залата.

— Двама да поемат залата, четирима зад сцената! — прошепна някой. — Радистът трябва да е тук!

Артьом притисна умолително пръст към устните си, спусна се на пода, завъртя се и запълзя нанякъде на сляпо и случайно намери пролука под сцената.

Търсят радиста. Него, Артьом. Караулните не са тръгнали да го преследват веднага, а са доложили на някого. На службата за безопасност. Само мустакатият да не го издаде!

Двамата, каращи се зад затворената врата, не чуваха крачките.

— „Трамвай «Желание»“? Аз бих могла да изиграя Стела!

— Там цялата история се държи на това, че Бланш се срамува заради външността си и седи в полумрака!

— Не разбирам…

— А не си ли чувала за жената на фюрера?!

— Празни клюки!

— Скъпа! Оленка. Чуй ме. Нали хората ще дойдат да те гледат… Дошли са… Билетите са разпродадени… Мога ли да те прегърна?

— Страхливец… Селяндур…

— Ние изнасяме неутрален, разбираш ли, неутрален спектакъл! Спектакъл, който не може да засегне ничии чувства! Изкуството не бива да оскърбява хората! То им е дадено за утеха! То трябва да пробуди в тях най-доброто!

Ръцете му се вдървиха, гърбът започваше да го боли. Много предпазливо Артьом приближи китката си с часовника към ивицата светлина. Погледна циферблата: след десет минути трябваше да се свърже, да каже на Дитмар, че мината е сложена, и да изпълни следващата му заповед.

Женският глас зазвънтя:

— И какво аз според теб будя в тях? А?!

— Разбирам какво имаш предвид, но нали и в „Лебедово езеро“ балерините са излизали на сцената с голи крака! Ах, ако можехме само да поставим „Лебедово езеро“… Но ясно ни беше казано: „Лебедово езеро“ се възприема от народа като намек за пучове и дворцови преврати. Ситуацията и без това е напрегната, не бива да нервираме нито едните, нито другите! И освен това твоите крачета… тези твои крачета…

— Животно. Носорог.

— Хайде, кажи, че ще излезеш днес… Кажи, че ще играеш… Сега ще дойдат и момичетата от кордебалета…

— Чукаш ли някоя от тях, а? Зинка чукал ли си я?

— Боже, какви глупости! Аз на нея за изкуството, а тя на мен… Защо да се пилея по нищожни курвички, когато съм влюбен в примата?

— И какво ти на мен за изкуството, а, носорогище смотано? Истината ми говори!

— Знаеш ли как самият аз съм се уморил от този… От този неутралитет… От това, че изкуството… Бла-бла-бла… Вече на самия мен ми се иска да се подчиня на някого… Разбираш ли ме? На когото и да е.

— Не започвай. До спектакъла остават само…

— Дори да са червените, дори да са кафявите, но на някого…

— Много добре те разбирам… Не трябва.

— Трябва.

— Няма да успеем.

Над ухото на Артьом някой изшътка и се чу непохватно шумолене и пъшкане. Който и да беше и за когото и да беше дошъл, той сега стоеше пред затворената врата и жадно подслушваше. Оставаха шест минути до ефира.

— Ще успеем. Някой, който и да е. Кой е измислил, господи, че изкуството трябва да е независимо?

— Гъделичкаш ми ухото, Аркаша.

— Кой е измислил, че артистът трябва да е гладен? Някой идиот го е измислил.

— Съгласна съм. И на мен, знаеш ли… Вече ми се иска яснота. Еднозначност. Сигурност. Иска ми се.

— Разбираш ме, нали? Ако ще дори да ни притежават, но да ни дадат ясен кодекс, правила, дори цензура да ни сложат — но да е някой, един. Тогава бихме могли например да поставим „Трамвая“ или „Чайката“… Или обратното, „Хамлет“ и…

— Да, да…

— За утеха, разбираш ли? Изкуството на нас… С теб…

— Тихо… Ето така…

Почукване на вратата.

— Добър вечер! Аркадий Павлович! — Гласът беше дрезгав, нисък — и странно познат на Артьом.

— Кой е? Кой е там?!

— Господи…

— Да, и Олга Константиновна е там. Ще отворите ли?

— А… О! Господин майор! Глеб Иванович! Какво ви води насам? На какво дължим… Отваряме. Ние тук… Разкрасяваме… Олга Константиновна. Преди спектакъла. Отварям вече.

Артьом видя през процепа: четири чифта подковани ботуши и кубинки. Вратата се отвори.

— О… Какво става? Вие нима имате право тук… С въоръжени хора… Глеб Иванович! Това е неутрална станция! Ние, разбира се, винаги се радваме да ви… Като гост… Но какво става?!

— В изключителни случаи. А сега е точно изключителен. При нас постъпи сигнал. На станцията се крие шпионин. Ето документа. Всичко е официално, от Комитета за държавна сигурност. Известно е, че той осъществява незаконен радиообмен с врага. Подготвя диверсия.

Артьом съвсем престана да диша. Кой знае защо си помисли, че нито един от четирите застреляни горе сталкери нямаше радиостанция. Мина се намери, но радиостанцията беше изчезнала.

— Имате ли хора, притежаващи радиооборудване?

— Къде? Стой! Документите! — прогърмя от съседната стая. — Дръж го!

— А кой е там?

— Наш сътрудник. По техническата част. Пьотър Сергеевич.

— Къде отивате, Пьотър Сергеевич?

Чуха се гърмежи, стонове. В процепа се показа сваления на колене Умбах с увисналите мустаци; единият, щръкнал, му го залепиха с ритник на кубинка. Артьом се помоли Умбах да не погледне в мрака под сцената. И от страх да забрави да продаде на Артьом ботушите, за да си откупи живота с тях.

— И момчета, вижте какво има тук зад вехториите на Пьотър Сергеевич…

— Това… Това е професионално… Аз съм инженер…

— Знаем вече какъв сте. Насочиха ни към вас. Атентати ли готвехте?

— Опази… Опази! Аз съм инженер! Аз съм по техническата поддръжка! В театъра!

— Взимайте го този заплес. Отива на Лубянка!

— Протестирам! — Гласът на Аркадий от решителност прозвуча пискливо.

— Взимайте го, взимайте го. Елате тук, Аркадий Палич. За секунда. — Гласовете се изместиха нататък по сцената и оттам вече тихо и съвсем разбираемо зашептяха: — Слушай, нищожество! Ти кого си приютил тук? Да не мислиш, че ще ни е трудно сега и теб да те приберем заедно с него? Ще отпътуваш по Червената линия до крайната спирка и никой тук няма да се застъпи за теб. И твоята Оленка… Твоята… Докоснеш ли я още веднъж, ще ти отрежа оная работа. И топките. Сам. Умея го това. Герой, бля, любовник. Ходи да мушкаш своя кордебалет, а Олга дори не я поглеждай. Разбра ли? Разбра ли ме, лайно?

— Аз… ррр…

— Кажи: тъй вярно! Тъй вярно, господин майор!

— Тъй вярно. Г-глеб Иванович.

— Това. Тръгвай. Разходи се.

— Къде?

— Където искаш. Марш!

Сцената над главата му заскърца: объркани, несигурни крачки. Аркадий Павлович не знаеше къде да иде. После скочи на земята, изруга. Затътри се сломено. Стана тихо: Умбах вече го бяха вдигнали и отвели и подкованите ботуши изчезваха от хоризонта.

Освен това беше отминал моментът, в който трябваше да се свърже с Дитмар.

Отново почукване по врата. Сега вече друго — грубо, властно, без преструвки.

— Олга.

— А… Глеб. Глеб, толкова се радвам…

— Стоях пред вратата. Радвала се била, кучка.

— Но, Глеб! Той ме шантажира. Не ми дава нормални роли. Ту едно, ту друго… Държи ме на каишка, дава ми обещания!

— Замълчи. Ела.

Зацелуваха се шумно и сочно. Откъснаха се един от друг с явно усилие.

— Значи, така. Ще дойда тази нощ. Тази вечер имам разстрели. Ще разчистваме предатели. А аз след такова нещо… Винаги съм възбуден. Чак ми иде да вия. Така че стой тук и чакай. Ясно ли е? И да си с костюма. Балетния.

— Разбрах. Ще бъда.

— И да няма никакви други — твоя Аркаша или…

— Разбира се, разбира се, Глеб… А какво… Какви предатели?

— Хванахме един поп. Проповядваше. А останалите — изменници. Има проблеми с гъбите на Линията. Някаква болест. И тези взели, че побягнали. Помнят как миналата година дебелееха. Нищо. Няма да избягат далеч. Сега за назидание ще очистим десетина, останалите веднага ще се успокоят. Добре. Не е твой проблем. Ти по-добре се изкъпи, а не задавай въпроси. И да не забравиш костюма.

— Тъй вярно.

Плеснаха я сочно по задника, изтропаха през сцената с ботушите, тежко скочиха върху гранита и изчезнаха в нищото — в същата бездна, от която се бяха изтърсили.

Артьом все лежеше, все чакаше — ще се разплаче ли тя? Ще изпадне ли в истерия, в гърчове, ще повика ли обратно своя Аркадий?

Тя запя.

„Тореадор… смел… в битка…“

* * *

— Дами и господа! И! Позволете! Да ви представя! Суперзвездата! На Болшой! Теааааатъъъър… Олга Айзенберг!

Музиката на някаква тръба — печална и прекрасна — утихна и Олга Айзенберг излезе с дългите си и съвсем неподходящи за живота в катакомбите крака на сцената — при пилона. Лицето не се виждаше от задната страна на кулисите, само сянката й, очертана с туш — но и сянката беше невероятна.

Излезе на сцената в дълга рокля и първата й работа още преди да обхване с чудесните си крака пилона, беше да се освободи от дрехата.

Артьом сложи върху пода от метални тръби антената и я насочи нататък, където според неговите представи трябваше да се намира Тверска. Нахлузи слушалките, щракна тумблера. Нямаше време, нямаше кураж да си пробива път с радиостанцията на раменете си през претъпканата зала, да се ругае с караулните, да пълзи нагоре през ескалатора. Дано сигналът се добере по тунела до Тверска-Дарвинска. Пък после, ако ще, да умре.

— Приемам… Приемам…

В главата му изшумоля, прокашля се и се смили:

— О! Сталкер! А ние тук на твоя дядо вече му взимаме мярка за вратовръзка. Закъсняваш.

— Отменете операцията! Приемам! Отменяйте! Те не се готвят да завземат Театрална! Приемам! При тях там има глад… На линията. Те тези блокпостове… ги слагат… за да ловят бегълци…

Дитмар издаде някакъв непонятен звук — или се изхрачи, или изгрухтя.

— Ти какво, да не мислиш, че сега ме светна?

— Какво?

— Къде е мината, кретен? Заложи ли мината?

— Ти не ме ли чу? Няма да има никакво нахлуване на Театрална!

— Как така… — В този момент осъзна — Дитмар се смееше. — Как няма да има? Непременно ще има!