Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (17)

Глава 17
Всичко е правилно

В огледалото за обратно виждане останаха изоставеният радиоцентър, десетте оцелели кули, багерът с вирнатата ръка, който така и не беше нанесъл поредния удар, съдбоносният завой от Шосето на ентусиастите към околовръстното шосе, не три и не четири, а шест бронирани камиона с брони зъби и картечници на покривите, верига от хора без опознавателни знаци и верига от заработили отново под появилия се вятър перки. Много беше останало назад, а някак си успяваше да се побере в запрашеното квадратче. Изглеждаше грамадно, а се оказа мъничко. Нямаше ги само Арсений и двамата му синове.

— А те какво? — попита Артьом. — Поне да ги бяхме погребали.

— И без теб ще ги приберат — отвърна Летягата. — И заради теб, и заради мен. Както и да е. Отпусни се.

И кучешкият строителен изкоп не попадна в огледалото.

Савелий и Льоха седяха един до друг на широката задна седалка. Артьом, когато си беше купувал неприкосновеност, ги беше включил в сделката. Савелиевата японска кола вдигаше прах отзад, привързана към офроудъра, взета в плен. Беше се отказал да я зарязва.

— Подозрителни типове — включи се и Савелий. — Още като ги видях на пътя, си го помислих.

— От Муром до тук са вървели пеша — каза Артьом. — Там си имат манастир, красив, казват. Бял със синьо.

— Казали са, че са от Муром, казали са, че пеша — поправи го Летягата. — Може хеликоптерът да ги е оставил на десет километра оттук. Дали са им легенда и напред. През цялото време някой се опитва да проникне. Все досаждат, гадовете.

— Всъщност те ме извикаха при радиостанцията… — помисли си на глас Артьом. — Когато ти се обади. За какво им е?

— Не знам — призна си Летягата. — Но заповедта ми беше ясна.

— А на мен веднага ми бръмна в главата — Савелий се премести по-близо към разговора. — Щом чух английския в приемника, и веднага: опа! Педалите не са опнали петалата! Ние тук, значи, си мислим, че сме им видели сметката окончателно, а те песнички си пеят. И аз така: а по-нататък какво? Та те няма да ни оставят да дишаме спокойно! Нали само си мечтаеха да ни съсипят! Да ни колонизират! Онези Ротшилдови, целият онзи световен педерастки интернационал. И аз веднага, ей богу: а не са ли те, които в метрото са ни набутали муцуните в лайната?

Льоха млясна с беззъбата си уста; какво имаше предвид? За дома ли му беше домъчняло?

— Аха — избоботи иззад волана Нигматулин. — Де да беше така. Ще се изцапат. Само да ни надушат — и веднага по нас с ракетите. А ние с какво да ги прехванем? Нищо не остана.

— Е, сега поне е ясно. Щом ми обяснихте и всичко си дойде на мястото! — цъкна Савелий. — Всичко се върза. Тези заглушители. А то иначе вървя, мамка му, и си мисля: е как така? Защо? Онова, което Артьомий там ги говореше: Червената линия, хората мамят, затворили са ги под земята — всичко това са глупости, така да се каже. Прости ми, братле, ама какъв е смисълът? Карам си колата и разбирам: добро момче си, ама глупости говориш. Сърцето подсказва: простотии. Не може да бъде. Нашите просто така да таковат наши. А когато ми обяснихте, сърцето така: ето. В десетката. Усещах все пак, мамка му, че всичко е твърде гладко. Че толкова години не са ни закачали. Че един вид всички са оцелели такива радостни. А сега е ясна работата. А, Артьом?

— Да.

Минаха през МКАД: единият път — надясно към мъртвото задръстване, другият — наляво, но все в една посока — връщаха се обратно към Москва да доизживяват колкото им е останало.

Добър беше офроудърът: седалките кожени, бронята дебела един пръст, апаратура си имаше. Моторът уютно мъркаше, Нигматулин караше здраво, мумиите се мяркаха бързо като кадри във филм, като един човек.

— Хубава кола — каза Артьом. — Не знаех, че имаме такива.

— Ами на, вече имаме.

Артьом задъвка вътрешната страна на бузата си — вместо да попита Летягата за всичко останало. Не му се искаше пред хората. Но после така или иначе не издържа.

— А аз вече съм я виждал тази кола. На Охотний ряд.

— Наясно съм.

— Мислех, че там и ще си остана да лежа.

— Но нали не остана.

— Защо?

— Познахме те. Нали си свой. Как срещу свой?

— Ами ако не ме бяхте познали? Все пак носех противогаз.

— Ами тогава… За чий се шляеш с радиостанция? Дори заглушителите не могат да блокират всички сигнали. Входящите всичките гасят, но изходящите невинаги. Налага се да се работи на ръка.

— И как ги търсите?

— Търсим — Летягата потупа с ръка по приборите. — Тук имаме пеленгатор. Хубава машинка.

Савелий се размърда: нещо неизяснено му тежеше на душата.

— А защо не казахте на хората? Нямаше да има такива издънки… каквито ние натворихме.

— За да няма паника — отвърна Летягата. — А после… Някой има роднини тук, друг там… Москва е това все пак. Ще плъзнат. И тогава със сигурност ще се получи демаскиране. Дори в Ордена не всички знаят.

— Не всички — кимна Артьом.

— Ами и аз може да имам роднини — обади се Савелий. — Но щом е такава работата! На тези гниди и с вазелин ли още да им се намажем?

Нигматулин зад волана го подкрепи с нечленоразделно мучене.

— Ти не се сърди на стареца — обърна се Летягата към Артьом от предната седалка. — Е, не ти е разказал. Самият аз само преди година го научих. Сигурно е смятал да го направи.

— Сигурно.

— Ти постъпи правилно, братле — каза Летягата. — Че тръгна с нас. Правилно. Всичко ще бъде наред.

— И вие така цялата ли Москва наблюдавате? — попита Артьом. — Всички ли пеленгувате?

— Ние. Ние, Орденът. Ние наблюдаваме, а не вие. Ние пеленгуваме.

— А пък аз всеки ден на повърхността… На четирийсет и шестия етаж… Всеки ден — сеанс. И какво?

— Какво?

— Не сте ли ме чували?

— Чували сме те и сме те виждали.

— Но аз нали ви де-мас-ки-рах! Ни! Нас всички!

Летягата погледна към Нигматулин. После се обърна към Артьом. Погледна го накриво.

— Мелник каза да не те пипаме.

— Защо?

— Ами ти си един вид… Роднина. Неудобно някак.

— Спри — отвърна Артьом. — Гади ми се.

Нигматулин го послуша. Позволи на Артьом да се измъкне навън. Спряха на банкета: домашна водка с натрошени зъби, целият свят е жив и говори и някъде в него се намира снежнобяла крепост с небесни куполи. Очевидно не биваше да отнася това със себе си у дома, в метрото.

Вече можеше да поспи.

— Доза ли си прихванал? — попита подозрително Летягата сънения Артьом.

— Прилоша ми — отвърна Артьом.

* * *

Отвори очи — и вече бяха в Москва. Караха по крайбрежната. Свечеряваше се.

Беше минал само един ден. И такива дни има.

Артьом не разпознаваше града през прозореца. А пък Москва си беше същата, както и сутринта. Но на него му бяха поставили нови очи.

Странно му беше. Странно и глупаво.

Наоколо всичко му изглеждаше някак измислено: изоставените домове — декорации; пустите дворци — илюзия; мъртъвците в автомобилите — манекени. Преди беше гледал през вълшебна тръба — виждаше в нея прекрасен мираж, от който му се свиваше сърцето; дяволът я дръпна и я счупи, а в ръцете му се изсипаха оцветена картонена кутия и разноцветни стъклени парчета. А как да мечтаеш за картонена кутия?

Опита се отново да обича Москва и отново да тъгува за нея — не успя. Та тя беше просто постановка. Тя цялата беше просто макет, загиналите в нея хора бяха само макет на хора, а нещастието им — слепено от папиемаше. Всичко е нагласено така за зрителите: уж за подземните, но всъщност за презокеанските.

И ето че направи откритие. Абсолютно велико: все пак беше открил цялата Земя, всички континенти наведнъж. И безполезно — за три седмици нищо не може да се направи с това познание. А и дали бяха останали три седмици? Дозата се трупа и още с колко радиация се беше надишал там? Може би оставаха две, а не три.

Преминаха покрай реката, покрай Кремъл.

Кремъл се извисяваше съвсем здравичък, а също се преструваше на мъртъв.

Спомни си как на Шилерска надзирателите за всеки случай разбиваха с арматурни железа главите на мъртвите хора, за да не погребат никой жив. Доверявай се, но проверявай.

Какво, прав ли е Мелник? Какво, струва ли си всичко това?

Хората лъжат, да: но заради своето спасение. Нали?

Може ли с това някак да се живее? Макар и само две седмици?

Ще питаме Мелник.

* * *

На Боровицка всички преминаха през обеззаразяване. Льоха и Савелий ги отведоха някъде, обещаха да не ги тормозят. Летягата поведе Артьом по тъмните преходи — към Арбатска, към Мелник. Артьом не говореше: сякаш зъбите му бяха залепени със смола. Летягата неприятно подсвиркваше.

— Как беше там, в Райха? Как се измъкна? — попита най-накрая той, когато подкара за трети път песничката.

— Мрак — отвърна Артьом. — Мислех си, че ще пукна. Онзи, Дитмар, ми отне писмото.

— Знаем.

— Виждаш ли, всичко знаете — пошегува се Артьом, без да поглежда Летягата. — Само аз май нищичко не знам.

— Прости ми, братле — помоли се онзи. — Наистина исках да те измъкна оттам. Но се започна такъв ахтунг. С червените, с Райха.

— И аз така си помислих — кимна Артьом.

— Доложих на стареца. Той каза, че ще се оправим. Не му се сърди.

— Не се сърдя.

— Сега се решава всичко. Хората не стигат. Ето, сега те доведох тук и веднага отивам на друго място. При червените настана глад. Всичките гъби изгниха. Народът помита кордоните. Сега за тях тази война е последният начин за умиротворяване на гладните. Може и на Ханза да се прехвърлят. Или изобщо на всички. Трябва да ги удържим. И пак няма кой друг освен нас. Приближава последното и решително сражение.

— Виждаш ли гъбите… колко важни се оказаха — рече Артьом.

— Оказаха се — съгласи се Летягата; посвири още малко.

— А Мелник какво?

— Казаха ми да те доставя цял и невредим и да изпълнявам всичките ти капризи — отвърна Летягата.

— Ясно.

— Аз съм дребна риба. Аз, братле, сам не искам да се вра там, където не са ме канили. Смятам, че всеки трябва да си гледа своята работа. И да не се меси в чуждата. Кой съм аз, че да решавам? Разбираш ли ме?

Най-накрая Артьом го погледна. Внимателно — за да разбере наистина.

— Всъщност въобще не си толкова дребен — отбеляза той.

* * *

— Артьом! — полковникът излезе иззад масата си и пое към него.

Артьом стоеше и немееше: всичките му предварително приготвени речи прокиснаха в устата му като свинско мляко, пресякоха се; беше ги изплюл още преди да влезе в кабинета, но въпреки това на езика му беше останала горчива суроватка.

— Слушай — каза му Мелник.

И Артьом слушаше. И очите му шареха из кабинета. Маса, затрупана с хартии. На стените карти; има ли ги на тях заглушителите? Линиите на отбраната на Москва? Настенен списък на момчетата, убити, когато червените щурмуваха бункера. Къде ли се бяха дянали душите им — на Десетия, на Улман, на цялата компания? Може би си седят на тая хартийка и дишат спирта от преполовената чаша. Пияни до козирката сигурно, целият взвод от петдесет грама; на душата не й трябва много.

— Тази работа ще я потулим — произнесе Мелник. — Ще се договоря. Вината е моя. Аз не те предупредих.

— Значи, това наистина не са червените? — попита Артьом. — В камионите? В радиоцентъра?

— Не.

— Но не са и наши? Нали не съм убивал наши?

— Не, Артьом.

— Кои бяха? Чии хора бяха?

Мелник се поколеба: а нужна ли е истината на момчето? Какво ще прави то с нея?

— Облъчи ли се, какво? — приближи се той до Артьом; спря се така, че да не си затуля светлината.

— Чии бяха тези бойци?

— На Ханза. Хора на Ханза.

— Ханза? А ветрогенераторите… Кой ги е построил? Чух за политически, които Червената линия изпращала… откарвала… от булевард Рокосовски… от Лубянка… за да строят.

— Артьом — полковникът щракна запалката с единствената си ръка, разпали цигарата. — Ще запалиш ли?

— Да.

Почерпи се. Попуши. Подиша с пълни гърди. Светът стана малко по-контрастен. Не прекъсваше старшия по звание, не му помагаше.

— Артьом. Разбирам, че няма да ти е лесно да приемеш всичко на доверие. Сега. Но сам помисли — нима Червената линия ще строи нещо за Ханза? За заклетия си враг?

— Не.

— Правилно. Няма. Всичко сами направиха. Стигат им… И работниците, и техниката.

— А телата в ямата… Там има изкопан един ров. Запълнен е догоре. Кои са тези тогава?

Мелник закима: знаеше за ямата. А за кучетата знаеше ли?

— Шпиони. Диверсанти. Потенциални шпиони и потенциални диверсанти.

— Това Ханза от нас, от всички… От всички… През всичките тези години? Крила го е? Прибрала, изтрила! Цялата земя?

— За да спаси Москва.

— А те какво… Ами Запад, американците… Защо не бомбардират другите градове? Ами че аз сам чух! Питер! Владивосток! Екатеринбург! Всичките ги има! Всичките са там… Бърборят нещо… Мирно. На руски! Всичките ги има! Страната я има! Само нас ни няма! Как е там войната? Води ли се?

— Там… Какво знаеш ти за „там“? Половин час послуша ефира. Всичко това е радиоигра, Артьом. Откъде знаеш къде са нашите, а къде — наемниците? Къде са им диверсантите? Кое изобщо сега е наше освен метрото? Нищо? Само метрото ни остана! Къде има там живот? Навсякъде са пръснали спецчасти като паяци в паяжина. „Тук е Владивосток, елате при нас. Тук е Петербург, идвайте насам!“ А който отиде при тях от селата — те него веднага, на място. В челото. Никаква Русия няма! Всичко се случи така, както се бояхме. Бомбардираха, раздробиха, завзеха. Ако ние тук не издържим. Ако им разкрием, че сме оцелели. Тогава ние сме следващите. Само едно може да ни спаси, Артьом. Да се преструваме на мъртви. И да трупаме сили. За да се върнем.

— А ако при нас просто дойдат? Наши? Също от селата? Не диверсанти, а наши? Хора? Руснаци? Истински?!

— Военно време, Артьом. Няма как да се ориентираме. Врагове и точка.

— А ако не дойдат от изток, а от запад?

— Всички основни направления са покрити.

— А заглушителите?

— Това не е единствената станция.

— Значи, така или иначе нищо нямаше да мога… Нищо нямаше да постигна?

— Нямаше да успееш, Артьом. Добре че Летягата те измъкна оттам. Ако беше съборил още една кула, нямаше да мога да се споразумея с тях. Всъщност са им заповядали да не взимат пленници.

Артьом вдъхна от дима, улови разпълзелите се думи, построи ги в изречение.

— А вие следихте ли ме? Когато се качих на „Триколор“? На високо?

Полковникът зяпна с уста: Летягата се беше разприказвал.

— Знаехме.

— Защо не ми запушихте устата?

— Защото… Ти си наш. Макар че аз… Онова там, което ти казах.

— А вие — вие самите кога разбрахте? Как?

— Запознаха ни с работата. Преди известно време.

Артьом дръпна от цигарата. Седна на пода, облегна се на стената: столове нямаше. Сега Мелник в инвалидната си количка беше по-висок дори от него. Всъщност той по принцип би трябвало да е по-висок от Артьом. По-рано беше по-висок, когато имаше крака вместо колела.

— Знаете ли, Святослав Константинович… В последния ни разговор. Вие много убедително ми доказахте тогава, че съм шизоид.

— Направих го, за да те предпазя. За да не направиш… Всичко, което натвори после.

— А защо просто не ми обяснихте? Или аз все пак съм шизоид? А?

— Артьом.

— Вие кажете. Шизоид ли съм, или не? Просто ми кажете.

— Чуй ме. Твоята история с черните. Убедеността ти, че можеш да спасиш света. Че си бил избран от тях. Че заради теб човечеството загива. Как да ти кажа… Как да ти кажа такова нещо просто така?

Цялата му история с черните. Цялата му история. Цялата.

— Следователно това нямаше никакво значение? Че ние тях с ракетите… Нищо нямаше да промени, така ли? Ние тук, в Москва, никога не сме били последните хора на земята. А черните никога не са били единствената ни надежда. Аз не ги спасих, защото… защото… а и нищо страшно не се случи. Светът си живее, както си е живял. Ако ги бях спасил пък — е, щеше да има какво да показваме в зоопарка. Дали са били ангели, или не — няма никакво значение. Не някакво чудо, а просто куриоз. Чак смешно да му стане на човек. Смешно заради това какъв глупак съм, нали, Святослав Константинович?

— Не.

— Смешнооо — възрази Артьом.

Не беше лесно да припява, трудно му беше да произнася гласните: сякаш му пречеше гушата.

— Това се опитах да ти обясня. Казвах ти, че твърде много се въртиш около тях. А като се имаше предвид състоянието ти, нямах право да разсекретя щита.

— Състоянието ми — повтори Артьом. — Да. Действително шизоид. Първо си мислех, че спасявам света, после си мислех, че съм го изгубил. Мания за величие.

— Ти просто не беше достатъчно информиран. Наложи се да си доизмисляш. А ето че сега разговарям с теб и се убеждавам, че разсъждаваш напълно трезво. Вината не е твоя.

А чия? Артьом се взря в тлеещия край на цигарата като в дуло. Всичко приличаше на джобен самоделен ад. Винаги го носиш със себе си.

— Наложи ми се ужасно много да си доизмислям — потвърди той.

— Ако си мислиш, че всичко това ми беше лесно…

— Не мисля. Просто бях такъв идиот. Изобщо за какво ни беше това? По-рано си мислех, че за Аня… Мислех си за вас… За момчетата… За втория ми баща. На повърхността. За да живеем… В града. Заедно. Вкъщи. Мислех си. Представях си. Дори в онзи манастир… Всички заедно. Или да тръгна… по железопътната линия. Да разгледам страната, земята. Това беше мечта. Ако светът беше останал, мислех си. Ето тогава аз… А всички са знаели. Мислите си, че трябва да се лъжат хората? Защо не им кажете? Нека сами избират кой какво… Ако искат да отидат — ами да ходят!

— Пак започваш като глупак… — навъси се Мелник. — Ще излязат от Москва. И какво? Един по един ще ги изпозастрелят! Всичките. Засега сме заедно. Метрото е нашата крепост. Крепост, обсадена от враговете. Ние всичките — не само Орденът, всички хора сме гарнизон. И няма да останем тук завинаги. Събираме сили за удар. За контраатака. Ясно ли е? Ще излезем оттук. Но не за да се предадем! Не с бяло знаме! Няма да избягаме! Ще излезем оттук, за да си върнем онова, което е наше! Длъжни сме да си отвоюваме обратно земята! Ясно ли е, или не?! А сега теб там никой не те чака!

— Мен и тук никой не ме чака.

— Не е вярно. Не съм те повикал тук, за да ти се оплаквам. Не те измъкнах оттам заради това.

— А за какво?

Мелник се отдалечи със своя стол бункер, дръпна към себе си един сандък, порови в него, мръщейки се, и извади нещо.

— Ето.

Сам се върна при Артьом, протегна му юмрука си. Разтвори го бавно. Не театрално, а сякаш се бореше със себе си. На дланта му лежеше един жетон. От едната му страна беше гравирано „Ако не ние, то кой?“. Артьом го взе. Облиза сухите си устни, преобърна го от другата страна. „Артьом Чорни“: името му го беше дала мама, фамилията сам си беше измислил. Неговият жетон. Същият, който Мелник му бе отнел преди година.

— Вземи.

— Това… какво е?

— Искам да се върнеш, Артьом. Обмислих всичко и искам да се върнеш в Ордена.

Артьом гледаше тъпо фамилията си: безсмислена, вече незначеща нищо. Тя беше разкаяние, беше парещ кръст, нещо, което му напомняше какъв е всъщност. А сега какво? Вината не е негова, карай да върви. Поглади с палец черничките гравирани букви. В ушите му кънтеше.

— Защо? Заради това, че демаскирах Москва?

— Няма да те предам на тях — отвърна му Мелник. — Ти си наш човек. Ще им приседне.

Артьом допуши цигарата: спря тогава, когато огънчето опари пръстите му. На тях.

— А на вас за какво съм ви?

— Сега всеки човек е нужен. Трябва да спрем червените. На всяка цена. Да се разберем с фашистите. Последна възможност да спрем войната, Артьом. Иначе тук няма да има никакви сигнали, и то не заради заглушителите… А заради нас самите. Сами ще свършим работата на Запада. Дори няма да се изненадат. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Е? С нас ли си, или не? Само да те позакърпя малко — и в строя!

— А с моите хора какво ще стане? Савелий, Льоха. Какво ще ги правите?

— Ще ги вземем на обучение. Та ти вече им оформи достъп до държавната тайна.

— В Ордена?

— В Ордена. Доколкото разбирам, вие тримата сте превзели радиоцентъра. Добра препоръка.

Това ли беше всичко? Прокара длан по главата си; Сашенка я беше обръснала.

— Облъчен си — рече утвърдително Мелник. — Ще те вкараме в болницата. Ще полежиш, ще видим кое как е. А после…

— Святослав Константинович. Разрешете един въпрос. Какво имаше в плика?

— В плика?

— В плика, който трябваше да предадем в Райха.

— А — Мелник се намръщи, припомняйки си. — Ултиматум. Ултиматум от Ордена. Искане незабавно да прекратят операцията и да изтеглят всичките си сили.

— Само това?

Полковникът се извърна на място. Стиснатата в зъбите цигара описа кръг, създаде димна завеса. Процеди през зъби:

— Ултиматум от Ордена и Ханза. Общ. Точка. Чакат те, Артьом.

Артьом издърпа шнурчето, наниза клупа през главата си, пусна жетона на гърдите и го скри под ризата.

— Благодаря за доверието.

А всъщност си мислеше — защо не убиха него в бункера? Летягата ли беше виновен? По-добре ли щеше да е, или по-зле за Артьом, ако тогава го бяха убили? По-добре ли му стана от това, което бе научил? Заради какво сега умира от облъчване? Щеше да е с момчетата точно тук, в кабинета на Мелник. Щеше да представлява буквички в списъка, вечно пиян и вечно весел.

— Още ще повоюваме! — обеща полковникът. — Само че теб…

— Не бива да ме вкарвате никъде. Аз и така си знам всичко. На момчетата днес им се заформя нещо?

— Какво им се заформя?

— Летягата ми каза. Операция. Срещу червените. Хората не достигат, каза.

Мелник поклати глава.

— Едва се държиш на краката си, Артьом! Къде се засили? Върви, отдъхни, с хората там… пообщувай.

— Отивам с тях. В колко?

— Защо? Къде ще ходиш? — Мелник хвърли на пода угарката. — Защо не си седиш на задника?!

— Много ми се иска да направя нещо — отвърна Артьом, пропускайки думата „за последно“. — Не да се търкалям в леглото, а най-после да направя нещо смислено.

* * *

— Прилича на стая за срещи.

— Искаш ли да се разходим?

— Искам.

Тя бутна вратата, излезе първа, Артьом — след нея.

Арбатска беше като царски палати, като Русия от мечтите: пищна, бяло-златна и безкрайна. Тук определено имаше къде да се отиде.

— Какво ти се е случило?

— Нищо. Получих доза. Ако говориш за прическата.

— Изобщо.

— Изобщо? Изобщо… А ти знаеше ли? За радиото?

— Не.

— Той никога ли не ти е разказвал?

— Не, Артьом. Досега никога не ми беше разказвал за това.

— Ясно. Ами това е, значи. Няма какво друго да добавя.

— Няма какво да добавиш?

— Че какво още да кажа? Намерих каквото търсех. И това е.

Хората се обръщаха след тях. След нея. Всичките изкопаеми от генералния щаб, хартиените войници от Арбатска скърцаха със своите вкаменелости и се извръщаха с цяло тяло, ако не можеха да извият пурпурните си, надиплени вратове. Та нали тя беше красива, Аня. Висока, лека, надменна. Подстрижката й — момчешка. Веждите смело очертани. Раздалечени. И на всичкото отгоре облечена с рокля.

— Значи, сега ще се върнеш?

Произнесе го с равен тон; сякаш вътрешно изглежда по същия начин, както и отвън. Сякаш лицето й е от порцелан, а в гърба й има ключ за навиване.

Гърбът на Артьом плувна в пот.

Има някои неща, от които се научаваш да не се страхуваш. А ето, с такива разговори не успя да свикне. Крачеше и броеше наум мълчаливите си крачки, и се получаваше нещо като всеобщ брояч на непохватността, страхливостта и нещастието.

— Баща ти ми предложи. Върна ми жетона.

— За нас говоря.

— Ами… Ако приема предложението му… А аз го приех. Иначе няма… къде. Не и на ВДНХ. Тук ще остана. Казарма. Сега има някаква операция, ще ме изпратят. И…

— Какво общо има това? Стига.

— Слушай. Аз не… Не виждам. Как. Как ще можем отново.

— Искам да се върнеш.

Говореше все така — спокойно, твърдо, тихо. Със спокойно лице. На станция Арбатска няма къде да си поговорят двама души. Сред чуждите хора е по-добре, отколкото през една стеничка от своите. Тълпата заглушава сигнала, в тълпата можеш да си разкриеш душата.

— Не ни се получи, Аня. Нищо не излезе при нас.

— Не ни се получаваше. И какво?

— И край.

— И край? Предаваш се?

— Не. Работата не е в това.

— Значи, изобщо не си искал? Просто избяга? Възползва се от идиотския повод и избяга.

— Аз…

— Казвам ти: нуждая се от теб. Ти си ми нужен, Артьом. Разбираш ли какво ми струва това? На мен? Какво… ми… струва… да кажа… това?

— Нямат залепване.

— Кое няма залепване?

— Парчетата от нашата история. В нея всичко се случи неправилно. Това, онова… Всичко. Твърде много грешки.

— И ти просто офейкваш. Твърде много грешки и аз може би ще си ходя. Така ли?

— Не.

— Така е. А аз сигурно трябва да си помисля: ами щом той си отива, голяма работа. Тук като че ли вече нищо не може да се залепи. Така ли?

— Не! Ти какво… Нямам намерение да говоря за това пред хората.

— Нима? Та нали ти ме изведе на разходка. Ти си стратегът.

— Стига.

— Или така. Аз съм горда, знаеш го, сама съм ти го казвала. И ти сигурно си решил: тя няма да тръгне да се унижава, ако просто избягам от нея, без да се сбогувам? По-скоро ще се удави, отколкото да допълзи да си изяснява защо съм я зарязал.

— Не съм те зарязвал!

— Ти офейка.

— Аня. Честно, защо е всичко това? Какви са тези женски истории? Та ти не си жена, Ан. Та ти си мъж! Та ти си ми брат по оръжие! Та ти си Летягата с цици!

— Моля те. Говори. Кажи ми: всичко свърши, Аня. В очите ми го кажи, стига го усуква. И ми обясни защо.

— Защото така или иначе нищо няма да излезе. Защото всичко не беше както трябва.

— Сега ти си като жена. Може ли по-конкретно? Какво не е както трябва? Че баща ми ти е бил командир? Че беше против брака ни? Че ти си комплексар? Че си влюбен в него повече, отколкото в мен? Че той те смята за луд? Че през цялото време се сравняваше с него? Че той беше истински герой и спасител на родината? Какъвто ти от самото начало искаше да бъдеш? Че не можеш просто да бъдеш с мен?

— Замълчи.

— Защо? Нали самият ти не можеш да го изречеш на глас. Хайде аз вместо теб. Все някой трябва да го направи.

— Защото не те обичам. Защото те разлюбих. Защото да, не знаех как да ти го кажа.

— Защото се страхуваш от мен.

— Не!

— Защото се страхуваш от баща ми.

— Я стига! Върви на майната си! И край!

— Хората се обръщат след теб. Неловко.

— Имам си друга.

— А, намери си, значи. Търси и намери. Да беше ми казал. Аня, да беше казал, просто не търсих, където трябва. На повърхността нямаше никого, а долу за една седмица се намери.

— Давай. Упражнявай се. Цяла година се упражнява над мен. Та ти никога не ми вярваше — нито на мен, нито в мен. Също като татенцето ти. Той ме наричаше шизо. До днес. На него си се метнала.

— На мама приличам.

— Приличаш на баща си.

Аня се спря. Хората се блъскаха в тях, ругаеха, поглеждаха втренчено Анината фигура, забравяха яда си и развълнувано продължаваха нататък. Бяха ужасно заети с подземните си дела, сякаш в света не съществуваше нищо друго освен метрото.

— Хайде да пийнем.

— Аз бих… Бих поспал малко. Преди операцията.

— Длъжник си ми. Така че млъквай и да вървим.

Той и сам вече беше разбрал, че е длъжен. Длъжен беше точно преди тази операция. Преди най-после да направи нещо смислено. На нея й дължеше повече, отколкото на който и да е друг.

Намериха в прехода някакво интелигентско свърталище, седнаха на натъпканите чували, дръпнаха пердето. Като че ли останаха насаме.

— А ти как се оказа тук?

— Той ми прати човек. Помолил го да ми предаде, че си ме освободил от себе си. Отличен начин за раздяла: да го съобщиш чрез бащата и двама въоръжени кретени.

— Не исках така…

— Мъжествен човек си ти, Артьом. Уважавам те.

— Аз съм лайно, добре, съгласих се. Сега пък какво?! Нали се върна при идеалното си татенце! А? Край! Ура! Защо продължаваш да ме ядеш?!

— Ти все пак си идиот.

— Прието: лайно и идиот.

— А запитвал ли си се защо изобщо дойдох с теб на ВДНХ? Не си ли се запитвал какво съм намерила в теб? Тук е целият Орден, цялата глутница песове ходеше по петите ми, герой до героя, опитваха се да ми душат под опашката, точеха лиги. Включително и твоят Хънтър, между другото! Защо теб?

— Питал съм се.

— Може би не съм искала герой! Не ми е бил нужен психопат, не ми е бил нужен мъж, който да отреже на човек главата с нож и дори да не присвие очи, когато кръвта плисне! Не ми е нужен! Не ми трябва такъв мъж като баща ми! Ясно ли е? Исках хубав, добър, нормален! Човек! Такъв като теб. Какъвто беше. Който с всички сили се опитва да не убива хора. За да може и децата му да се родят такива. Добри.

— Под земята такива умират.

— Под земята умират всякакви. И какво? Да не се ражда?

— Значи, да не се ражда.

— Смятал ли си някога да живееш? Да живееш с мен?

Отпиха, без да се чукнат. Артьом отпи голяма глътка. Празният му стомах веднага попи всичко. Сгря кръвта, завъртя глобуса.

— Не мога да живея, Аня. Вече не умея.

— А кой тогава?

— Баща ти ще ти избере някого. Някой достоен. Не шизо.

— Ти идиот ли си? Слушаш ли ме въобще? Или само себе си? Кого ще ми избере баща ми? Той до тринайсет години сам ме къпеше под душа! До тринайсет! Разбираш ли?! Аз от него — от него! — избягах! При теб! За да живея нормално! За да живея! А ти искаш да станеш като него! Като него, като Хънтър, не знам като кого!

— Аз не… По дяволите. Трябва ли да го слушам това?

— А какво? Страх те е да не се разчувстваш? Страх те е, че ще се наложи да ме прибереш?

— Не. Да…

— Тогава послушай още малко: какво се случи с моята майка?

— Умряла. Боледувала. Била си още малка.

— Отрови се с водка менте. Пиеше, защото той я биеше през ден. Как ти се струва това? А? Как ти се струва таткото герой?

— Аня.

— Върви да служиш при него. Татко прости ли ти?

— Та той те обожава… Нима той…

— Не. Достатъчно му беше да изкара душицата на мама. Мен татенцето ме пази. Обожава ме, да. Всичко ще бъде така, както аз кажа. Само да му седя на коленете.

— Почакай. Той… Той защо… Когато бях в радиоцентъра… Тогава трябваше да ме… Когато се канеха да щурмуват… Ти… Къде беше ти? Тогава?

Аня изпи остатъка на екс; очите й бяха червени, неспособни да заплачат, същите като на Артьом. Сложила си е туш на миглите, досети се той. Аня. Мигли.

— Казах му: ако с моя се случи нещо… Трябва от време на време да му се напомня.

Артьом се усмихна — искаше да е презрително, но силите на лицето не му стигаха.

— Ей! Още!

— И на мен.

— Ето защо. Ето защо.

— За мама! — Аня вдигна стъклената чаша. — За мама, която пиеше, защото се беше омъжила за герой. Така че не си прав ти. На нея приличам, Артьом, а не на него.

Той вдигна чашата с вдървената си ръка и удари вяло и неизразително стъкло в стъклото.

— Тя беше от Владивосток. Когато ме слагаше да спя, ми разказваше за плажа. За океана. Слагаше ме и се хващаше за манерката. Аз, знаеш ли, умеех така, да притворя очи, сякаш спя, и да поглеждам през миглите. Как е там Владивосток, отговаря ли?

— Отговаря.

* * *

— Как си, братле, нормално? Температура има ли? Бузите ти пламтят.

— Нормално.

— Сигурен ли си, че пак искаш да се замъкнеш горе?

— Сигурен съм.

— Беше ли в медицинския пункт?

— Бях. Намазаха ми гърба с мехлем.

— Добре. Като се върнем от задачата, на ръце ще те отнеса там.

До Библиотеката чакаше онзи същият офроудър със запален двигател; зад него — сив „Урал“ с кучешки зъби. Савелий и Льоха, облечени в черната униформа на Ордена под костюма за противохимическа защита, се спогледаха.

— Това… — каза Артьом.

— Това са наши. Не се притеснявай. Те просто ни докараха техника. Иначе откъде щяхме да намерим такова нещо?

— Наистина.

Потеглиха със свистене, поеха в шествие по Нов Арбат. Летягата взе Артьом при себе си, в офроудъра. Непрекъснато го поглеждаше многозначително от предната седалка.

— Що за задача е това? — попита Артьом.

— На Комсомолска — обясни Летягата. — Ще видиш.

Профучаха по пустия Арбат; Артьом не успя да си спомни нищо. Къде, мина му само през ума, са се дянали всички живи твари от Москва? Защо са избягали? Москва си стоеше каменна и една такава пуста като затрупания преди три хиляди години от пясъците Вавилон.

Стигнаха бързо до Садовое, завиха през смешните забранителни линии по асфалта, накъдето им беше нужно, минаха покрай грамадни хотели без гости, офисни центрове без служители; покрай островърхото Министерство на външните работи, омагьосаната Лисая гора.

— Интересно какви са сега „външните работи“?

— Не се меся — Летягата гледаше напред. — Всеки си работи своето.

— Но все пак някой слуша радио, а? За да знае въобще как са там хората… Как е противникът. Какво замисля. Коварно.

— А как? — възрази Летягата. — Нали заглушителите пречат.

— Наистина — потърка гумата на лицето си Артьом.

След МИД се гмурнаха в тесни малки улички, спряха пред занемарена богаташка къща зад висока ограда. Посолство някакво. Подмяташе се късче от знаме на неизвестна държава, изтъркано до бяло от злите дъждове.

Изсвириха уговорения сигнал. Портата се отвори безшумно и пропусна кортежа във вътрешния двор. Вътре колата беше заобиколена от фигури с нашивки на Ордена, които огледаха дали гостите не водят някого със себе си. Артьом излезе и видя като че ли познати очи зад стъклените панички.

— Какво е това?

Никой не му обясни. Отвори се врата, фигури започнаха да товарят в камиона зелени метални кутии с шаблонни надписи — по две, по три и още, и още.

Сандъчета с патрони.

Работеха бързо, справиха се за една минута. Козируваха, подписаха набързо някакъв документ за отчитане, изпратиха ги до вратата и богаташката къща отново стана необитаема.

— Закъде толкова нещо? — попита Артьом Летягата.

— На Комсомолска — отвърна онзи.

— Какво има там? Червената линия се среща с Ханза — досети се сам Артьом. — Фронтовата линия сега оттам ли минава? Ханза започна ли вече войната?

— Започна.

— А ние какво? Нашите там ли са вече? На Ханза ще помагаме, нали? Ние, Орденът?

— Ще помагаме.

Ясно беше, че на Летягата му бяха забранили да откровеничи пред Артьом: процеди думата през стиснати зъби, но тъй като Артьом и сам вече се беше досетил, нямаше как да не потвърди.

— Нашите момчета вече там ли са? За тях ли са тези патрони? Задържат червените?

— Да.

— Това… Повтаря се същото като в бункера? Нали? Нали, братле? Пак ние и пак червените… И пак ако не ги спрем ние, няма кой друг.

— Може и да се повтори — неохотно призна Летягата.

— Добре че отиваме там — изрече на глас Артьом. — Правилна задача.

* * *

И отново се повтори: Садовое колцо, ръждясалите купчини автомобили в светлините на фаровете, къщите в клисурата, летящите във въздуха найлонови пликчета, окислената луна едва очертава облаците; бръмчат двигатели, избива го на сън. Покрай Цветен булевард, по трамплините на естакадите, през заплетени малки улички, тайни пътечки, непознати на покойниците, по друсащи трамвайни линии към крайгаровия площад, към станцията на метрото Комсомолска.

Три гари: от едната влаковете тръгват на изток чак до Аниния Владивосток; от другата — за Петербург, на север; от третата — до Казан и нататък, под корема на Русия. Пътувай, накъдето искаш, ето ги релсите, започват веднага след сградите. Пускай по тях дрезината, натискай ръчките и се вози, вози, докато ти стигнат силите, всичките чудеса на света тебе чакат. Но не — никъде няма да отидеш. Как така няма никакъв похлупак, Святослав Константинович? Ето го на похлупачето.

Качиха се на тротоара, подкараха колата към самите врати на павилионите.

— Сега по-бързо — нареди Летягата. — Не сме на наш терен.

Отвориха вратите едновременно, изсипаха се в кръг наоколо, сложиха приборите за нощно виждане: на чужд терен нощем всичко може да се случи. Разтовариха във верига сандъчетата с патрони, Артьом стоеше последен до дървената врата. Получаваше сандъчетата, подреждаше ги на пирамида. Чувстваше се странно — спокойно. Виждаше се застанал зад бруствера, стиснал в ръце приклада на автомата, лови с чело куршумите. Добре беше в бункера: всичко точно, всичко ясно. Много му се искаше пак да е в бункера. Всичките тези патрони да изхаби, до последния. Или колкото там успееше.

Сега не искаше нито да се прощава със Саша, нито със Сухия да се помирява, нито да се вижда с Хънтър. Нямаше какво да им каже. За тях нямаше точка, ще се задоволят със запетаята.

— Сега след мен!

Всеки грабна по две сандъчета, тръгнаха в тъмното след него, влязоха в полуразрушения павилион, сякаш понесли деца в ръцете си; Летягата им забрани да пускат фенерчетата. Заслизаха по неравния ескалатор, използвайки нощното зрение, за да оглеждат хладните очертания. И едва когато слязоха долу, на екрана се появиха топли проблясъци. Топлината на човешки тела, които се опитваха да сгреят земята отвътре.

И там, някъде отдолу, се носеше неразбираемо бучене — като жужене на кошер. Уж отдолу, пък сякаш отвсякъде едновременно. Нямаше за кога да се оглеждат настрани — тичаха по хлъзгавите стъпала, можеше да стъпят накриво. Но от някакви вентилационни отвори ли, или през тънките стени нещо виеше уморено, ревеше глухо, сякаш вятърът виеше в тръбите, но в заварени тръби, безнадеждно, и с всяка крачка надолу звукът се чуваше все по-силно, ставаше все по-горещо.

— Какво е това? — изпъшка на бегом Льоха.

— Червената линия е там. Нещо става при тях. Но ние няма да ходим там.

Спряха се някъде.

— Сега наляво.

Запромъкваха се покрай стените — червени проблясъци в чернотата. Процеждащата се през процепите в стените топлина означаваше, че тук някъде има нещо живо, грее се, диша парата. Но отпред нямаше никого. Може би беше някакъв таен проход? Ще излязат в тила на врага? Или тук има засада? Защо не се чува боят? Не е започнал ли? В самото му навечерие ли бяха пристигнали? Толкова патрони. С такова количество цял месец можеха да се отбраняват. Само че къде ги чакат останалите от Ордена? Защо не бива да пускат фенерчетата тук — за да не разкрият своите?

— Сега ходом.

Отпред в тъмнината се появиха червени петна: човешки фигури. Чуха се гласове — насложени върху гамата от вентилацията. Топлината се преливаше към тръбите на тавана (всмукване?) и в канализационните решетки под краката им. Като че ли съвсем наблизо се намираха големи помещения, в които се палеха печки, гореше светлина и хора си шепнеха нещо, а държаха Артьом и останалите от Ордена в мрака.

— Стой.

Застанаха под решетъчен мангал в стената. Отпред проблясваха няколко алени тела. Едното повече приличаше на бик, отколкото на човек, и пламтеше яростно, а две бяха размазани, неясни, сякаш кръвта им беше застинала.

От мангала се процеждаше разговор. Думите се сливаха, срастваха изгризаните си краища, тръбното ехо уеднаквяваше тембъра на гласовете, превръщаше ги в един, тенекиен, не можеше да се разбере кой с кого разговаря, сякаш някой четеше монолог с желязна фуния в гръкляна.

— Всички ли са тук? Да, вече са на мястото. Колко? Толкова, колкото се разбрахме. Двайсет хиляди. Ако трябва да съм точен, двайсет хиляди и четиристотин. Значи, се разбрахме? Благодаря за гъвкавостта. Вие пък. И разбира се, ми се иска да избягваме подобни ексцесии в бъдеще. Вие прекрасно разбирате, че ситуацията просто излезе от контрол. Вината не е наша. Инициативата дойде отдолу. Въпрос на управляемост. Договорките ни винаги са в сила. Ще направите ли нещо, за да възстановите баланса? Вече. Е, отделно ми се иска за тези слухове. Знаете, като брат на брата. Злите езици говорят, че може би има изтичане. Вие пък, вие пък. Това не е в наш интерес. Ние държим на нашите отношения. Вие пък. Може ли да прибираме? Да, ще се разпоредим. Благодаря, Максим Петрович. На вас благодаря, Алексей Феликсович.

— Насам!

— Напред! — изкомандва Летягата. — Към онези тримата.

Алексей Феликсович, Феликсович, Феликсович. Благодаря, Алексей Феликсович. Тъй вярно, Алексей Феликсович. Прието. Артьом го засърбя ръката — до лакътя. Там вместо татуировка вече имаше корички.

— Насам, мъжаги, по-живо! — викнаха им от тъмното. — Давайте метала!

Хриплив глас. Нисък, гръден.

Светна малко фенерче. Лъчът се плъзна надолу по зелените сандъци, по шаблонните надписи, броейки кутиите.

— Раз. Два. Свободен си, какво стоиш? Циркулирай. Три, четири. Край, отчете се. Духвай. Пет, шест.

Идваше редът на Артьом, сърцето му вече подскачаше още откакто разпозна гласа, главата му вече започваше да пламти, а той все още чакаше своя ред, за да се приближи, за да разбере точно…

— Седем, осем. Тук ги остави, тук. Следващият. Девет, десет. Остави — и си свободен.

Даваха патроните на някого. Всичките двайсет сандъка — бяха ги докарали тук не за да могат момчетата от Ордена да се отбраняват. Единственото, което се искаше от тях, беше да докарат двайсет хиляди патрона и да ги предадат на някого. Това беше цялата задача.

— Единайсет, дванайсет.

Артьом чу: единайсет, дванайсет. Идваше неговият ред. Единайсет. Та това са зайци. Къде ще избягат. Дванайсет. Ще пукнеш долу. Тринайсет, кротки зайци, четиринайсет.

Той остави двата си сандъка на пода. С неуверена ръка бръкна в джоба на тактическата жилетка. Извади я. Не можа да напипа бутона.

— Следващият! Ти какво се спря там?

Вместо шаблонните букви в очите на Артьом се вряза лъчът на мъничко фенерче и в същото време в ухото му беше напъхано дулото на револвер.

Тогава Артьом вдигна срещу него собственото си фенерче — тежко, дълго, с мощността на милион свещи — и натиска копчето му.

В свирепия лъч си личеше, че докато се е връщал от оня свят, се е съсухрил, побледнял и набръчкал — но ето, че беше тук, стоеше уверено, разкрачил широко дебелите си крака, с едната ръка награбил собственически поднесените му зелени кутии, а с другата — прикриващ се от светлината. Застрелян от Артьом в отчаянието му и ни най-малко неубит от сополивите куршумчета. В нова червеноармейска униформа, ушита по поръчка за бичето му туловище.

Глеб Иванович Свинолуп.