Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (19)

Глава 19
Какво да се пише

Внесоха го в Трубна.

Летягата го вмъкна на гръб. Носи го по повърхността, страх ги беше да се спуснат в метрото.

Артьом вече кашляше ръжда. Докато размахваше крака на гърба на Летягата, все настояваше да му дадат да ходи сам. Но веднага щом застанеше на крака, падаше на колене. Пружината му се беше развила. Ключът на гърба му спираше.

Но когато пристигнаха на Цветен, някаква пружинка в гърдите му прещрака и реши да пожужи още малко. Артьом разгони с ръка червената мъгла пред очите си, изправи се. Сам чувстваше: няма да успее да направи много. Трябваше да свърши едно нещо, но важно. Напипа дръжката на нагана: нали? Наганът се съгласи.

— Отведи ме при Саша. Чуваш ли, Льоха? Помниш ли къде е?

— Аха. Куасива смъут искаш. Да умуеш въуху мацка? Не, пъуво да запушим дупките.

Ами добре. Де да бяха само дупките.

На Цветен ставаха странни неща.

Станцията беше претъпкана с бегълци фашисти. Изгубени, жалки, пребити. Железничарската фашистка униформа, подгизнала и сега изсъхваща, се свиваше и им умаляваше, сякаш я бяха шили за детски игри или спектакли, а възрастните си я бяха навлекли и бяха започнали да правят всичко на сериозно. Лицата им бяха издраскани и омазани с мръсотия, подкованите ботуши се бяха напукали.

— Какво? Какво се е суучиуо? — заразпитва Льоха познатите проститутки.

— Целият Райх е потънал. Пушкинска е рухнала. Таджиките я разширили некадърно. И рухнала. А после и съседните. Потънали.

— Таджиките некадърно… — усмихна се накриво Артьом. — Таджиките са виновни за всичко. Какви гадове.

— Всички се разбягали. От Тверска — на Маяковска. От Чеховска хората дойдоха тук.

— А войната как е?

— Не знаем. Никой нищо не знае.

Така ви се пада, мислеше си Артьом. Може би Господ наистина слуша и приема жалбите. Някой, може би онази жена от количката, е успяла да се оплаче на бог, преди арматурата да й пръсне главата. Господ е преброил грешниците и праведниците в Райха и е решил Райхът да бъде затворен и запечатан. Само че защо изобщо го е отварял?

А с Омир какво е станало?

— Знаете ли дали се е спасил един старец? От Чеховска? — питаше Артьом железничарите. — Омир?

Те отстъпваха от него.

Откараха го при лекарката; тя намери сред ухапванията от телените бичове кървящи язви, пробити в кожата като с шило. Каза: няма да издържи дълго. Нужно беше спешно кръвопреливане, но един лекар по срамни болести няма какво и от кого да прелива. Изчовърка куршума, ругаейки Артьом, заля дупките с ферментирала домашна водка, сложи измачкан парцал върху зашитата кожа. Даде му аналгин с изтекъл срок на годност. От него му стана по-добре. Ето откъде го взимаше Савелий.

— Ние сега какво? — попита Летягата. — Трябва да ти намерим нормален лекар. Не тази слива Ивановна. Ще ти върна кръвта обратно. С лихвите.

— Не. Аз при проститутките — каза Артьом веднага след като аналгинът започна да действа на раните му. — После ще се разплатим.

— Е, и аз там — намигна му Льоха. — Аз също туябва да напуавя потъукване.

— На твое място, Тьомич, по-скоро тях да се помоля — поклати глава Летягата.

— Може ли без сълзливост? — отговори Артьом.

— На, вземи патронки.

Артьом ги взе.

— Ще ходиш ли да се предаваш? — Той погледна в кривите очи на Летягата.

— Не. Старецът не прощава на дезертьорите.

— А ако ме предадеш?

— Тогава твоята Анка ще ме погне — каза му Летягата. — Което е още по-лошо. Добре. Аз тук също си имам една любима. Ей там. Като се изтощиш — ела.

— Да те отведа ли? — попита Льоха.

— Няма нужда. Спомних си.

Наистина си беше спомнил.

Разделиха се.

Артьом се затътри нататък и след като се скри в тълпата, се огледа: наистина ли се бяха разделили? За тази важна работа не му се искаше да моли за помощ никого. Цветен гъмжеше от паплач. Кой тук е агент на червените, на Ордена, на Ханза. Ослушват се, търсят го. Със сигурност го търсят.

Дясната ръка в джоба. Не пускаше нагана.

А при Саша се оказа пусто.

Вътре — никого, вратата — заключена.

Обезпокои се: а ако Бессолов я е отвел оттук? А ако с нея се е случило нещо по-лошо?

Отсреща, малко встрани, имаше тясна мрачна кръчма, оградена с „дъждец“ от слама от покрива до тавана. Можеше да се настани така, че стаичката на Сашка да се вижда през сламените струи, а минувачите нямаше да го видят лесно.

Артьом гледаше затворената врата. Искаше му се да си мисли за Саша, а мислеше за Аня. Виж ти, Владивосток. Защо тя по-рано не беше споменавала за Владивосток? Може би щяха да живеят по-добре, ако той знаеше за Владивосток.

Наблизо бърбореха, наведени един към друг, двама фашисти. Поглеждаха към Артьом с подозрение. Той се опитваше да изпита към тях омраза, но не му се удаваше: беше прегорял на Комсомолска. За да ги успокои, си поръча алкохол към аналгина. Храната не можеше да я гледа, само при мисълта за нея му прилошаваше.

— Дитмар… — долетяха до Артьом преднамерено сдъвканите думи. — Дитмар…

Той се поколеба и се реши.

— Познавате ли Дитмар? — попита ги.

— Ти кой си?

— При него работеше един човек. Иля Степанович. Трябваше да напише книга за него. И заедно с него беше още един. Наричаше се Омир. Мой приятел.

— Кой си ти, питам.

— Аз изпълнявах задача за Дитмар — призна си шепнешком Артьом. — На Театрална.

— Агент? — фашистът седна по-близо до него.

— Диверсант.

— Дитмар геройски…

— В течение съм.

— Цялата му агентура премина към мен — заяви онзи. — Сега ще работиш с мен. Аз съм Дитрих.

На Артьом от това му стана смешно. Той вече гледаше на Дитрих малко изпод облаците. Оттам много нещо може да се окаже смешно. Но не всичко.

— Човече — Артьом изтри устните си с опакото на дланта, показа на Дитрих кръвта. — Остави ме да умра спокойно.

— Облъчен? — осъзна Дитрих и се отдръпна. — Ти онзи сталкер ли си? Вербуваният?

Артьом внимателно измъкна револвера под масата, за да не се закачи за джоба в бързината.

— Познаваше ли Омир?

— Теб нима не те убиха там, на Театрална?

— Както виждаш, не.

Изглежда, Дитмар беше определил съдбата му, без много-много да съгласува решението си.

— Добре… Щом си наш ветеран…

— Не викай. Може да ни чуе някой.

— Тук са те. Измъкнаха се. Пият наблизо. И единият, и другият. Също мои подопечни. Да те отведа ли?

— Отведи ме.

Омир е жив. Слава богу. Трябва да го намеря, ще изчакаш ли, Саша?

На Артьом му оставаше седмица или колко там. А Омир никъде не се канеше да ходи. Трябваше да му се изповяда, в неговата тетрадка. Нека да запише всичко. За кулите, за ямите, за тунелите, за гъбите и за патроните. Нека да запише всичко за проклетия Орден. И най-важното, святото — това, че света го има.

Искаше история — ето ти история.

Оказа се, че старецът седеше само на двайсет метра. Пиеха заедно с Иля Степанович — мрачно, без да се чукват.

Щом видя Артьом, лицето му грейна.

Омир беше разчорлен — венчето от сиви косъмчета около плешивината стърчеше и под жълтата светлина на лампата приличаше на златен ореол. Беше се възстановил. В ръцете му лежеше кокошка — онази същата, на Олежка. Никой не й беше извил врата, нито я беше направил на супа; дори си беше отяла на фашистка храна, беше се угоила, гадината.

Артьом се приближи до него, прегърна стареца. Колко време не се бяха виждали? Година?

— Жив си.

— И ти си жив.

— Как си, дядо?

— Как да съм? Ето. Започнахме с Иля… Да работим. — Омир погледна към Артьомовия водач. — Здравейте.

— И как върви? — обърна се Артьом към Иля Степанович.

— Добре — отвърна онзи към Дитрих. — Пишем. Получава се.

— Много добре — каза Артьом. — Да вървим, дядо, да се поразходим ли, какво? Благодаря, геносе — кимна той на Дитрих. — Няма да го забравя.

Дитрих, разбира се, трябваше да тръгне след тях, за да ги подслушва. Но зад сламенния дъжд изстиваха гъби и се грееше домашна водка. Пък и Райхът като че ли вече го нямаше.

— Нито крачка вън от станцията! — строго се разпореди той. — До по-нататъшно разпореждане.

Повлякоха се през стаичките: в коридора жените бяха наредени като мъниста. Как да си намерят по-закътано ъгълче?

— Получава ли се писането? — поинтересува се Артьом.

— Не точно както трябва.

— Защо?

— Жена му на Иля се обеси. Нарине. И той пие.

— Кога? Кога се случи това?

— Ами поработихме няколко дни и… А фюрерът изискваше… Всеки ден идваше лично, четеше, питаше. Наложи ми се за двамата, общо взето. Затова пък Иля обеща да ме вземе за съавтор. И на корицата, и всичко. Ласкателно, а?

— Охо — Артьом погледна Омир. — И как е той, фюрерът?

— Ами… Ако питаш за така… В ежедневието… То — обикновен.

— Обикновен — каза Артьом. — Проклет да съм. Най-обикновен човек. И сигурно е някой си Василий Петрович.

— Евгений Петрович — поправи го Омир.

— Почти го улучих — усмихна се Артьом. — До изродите стигнахте ли вече? В учебника?

— Не успяхме — отвърна Омир и погледна встрани. — И вече не е ясно дали ще успеем. Всички се разбягаха. Край с Райха. Фюрерът се дяна някъде.

Кокошката разпери криле, сякаш се канеше да отлети, а Омир, изучил вече кокошите навици, я отдръпна по-далеч от себе си. Тя се сви и се изцвъка на пода.

— Поне снася ли? — поинтересува се Артьом.

— Не. Бойкотира — усмихна се мрачно старецът. — Макар че аз и черупки й осигурих. Дявол знае какъв е проблемът.

Продължиха да вървят, разговаряха покрай пребити фашисти и вдъхновени проститутки под звуците на чужди ахкания и охкания, между просвистяванията на пръчка, настроени под ритъма на нечия извратена любов.

— Е, какво. Затова пък няма да се налага да си заглушаваш съвестта — каза Артьом, чувствайки как от умората започва да го сърби да разкаже всичко. — Сега вече можеш да напишеш своя собствена книга. Както искаше.

— Моя, която никой няма да тръгне да печата.

— Зависи какво ще напишеш в нея.

— А какво да напиша?

Стори му се, че някой се влачи след тях. Обърна се веднъж, още веднъж. Човекът като че ли се разтвори в маранята. Може би не вървеше след Артьом, а по своите си дела. А може и да беше поизостанал, за да не се набива в очите на хората.

Ръката на нагана.

— Ти намери ли своята Саша? — обърна се Артьом към Омир.

— Моята? Не. Ти…

— Тя е тук, дядка. Вчера беше тук. Разговарях с нея. За теб.

— Ти знаеш ли?… Знаеш ли къде е?

— Знам.

— С нея всичко ли е наред? Къде сме? Дай най-добре при нея… И какво… Тя тук… какво прави?

— Какво правят тук жените, дядка? Работи.

— Стига, бе! Саша?… Не вярвам.

— Ами…

— Не е вярно!

— Я кажи… За Хънтър истина ли е? Че се е пропил? Дори не знаех, че се познавате.

— Хънтър? Ти него също ли?… Откъде?

— Той ме изпрати на поход. Тогава. Срещу черните. За ракетите. Не съм ли ти разказвал? А той не ти ли е разказвал? Не е ли пиел заради това? Не е ли заради черните? А от какво?

— Той? Не знам. Той… Всъщност ние с него малко разговаряхме. Недостатъчно.

— Та ти за него си писал в книгата си. Твоята, онази, в тетрадката. Как така?

— Не знам. Той, разбираш ли… Не е истински герой. Исках да направя герой от него. За да могат хората да четат и да се вдъхновяват.

— Затова ли го направи трезвеник?

— Ти откъде…

— Нали ти казах: Саша ми разказа всичко това. Не ми ли вярваш, какво?

— Трябва да отида при нея. Да я видя. Искам сам да се уверя.

— По-късно. Потърпи. Има нещо важно. Ето тук ми се струва, че никой… Влез. Почакай, сега ще проверя…

— Що се отнася до Хънтър… Да! Че кой ще иска да чете за алкохолик? Да го следва? Разбираш ли? Трябва да се получи мит. Красив. Хората седят в тъмното, в безнадеждността. Имат нужда от светлина. Без светлина съвсем ще се сринат.

— Разбирам. А сега ти послушай.

Артьом се наклони към него и зашепна горещо в старческото космато ухо:

— Хората седят в тъмнина, дядо, защото крият светлината от тях. Западът не е унищожен, дядо. Нито цялата Русия. Има и други оцелели. Почти целият свят е оцелял. Не знам точно как живеят там, но… Владивосток, твоите Полярни зори, Париж, Америка.

— Какво?…

— И всички тях ги крият от нас. Работят заглушители. Около Москва са разположили заглушители. Радиокули, които гасят сигналите от всички други градове.

— Какво?

— Ханза го прави. И моят Орден е наясно. Служи на Ханза. И прочиства всеки, който се добере по повърхността дотам. Намира го и го ликвидира. И всеки, който оттук се опита да се свърже с външния свят, и него. Затова и никой не знае. И мисля, че Червената линия е построила ветрогенератори за Ханза. Там такива ветрогенератори има, в Балашиха, за да снабдяват с електричество заглушителите. И един ров, изкопан с багери, огромна яма, пълна с трупове, петкраки кучета ги ядат. Наедно строители и придошли от други градове. А Ханза затова на червените дава патрони. Или не затова, а просто така, за поддръжка. Двайсет хиляди патрона, представи си! А червените с тези патрони потушават гъбените бунтове. Стрелят право в тълпата. Казваш им: можете всички да излезете оттук, от метрото! Там, на повърхността, има живот! Вървете! А те напират към Ханза и под куршумите… Затова е важно ти да запишеш всичко това. В тетрадката. А, и още. Те лъжат всички, че ние трябва да се крием тук, защото наоколо са враговете, че войната продължава, но всичко това е лъжа, сигурен съм, че е лъжа. А защо — ще разбера, ако ми се получи. Но засега така пиши. Става ли? Пиши, за да знаят хората. Това е важно.

Омир отдръпна ухото си, погледна внимателно към Артьом; така, сякаш трябваше опипом да обезвреди мина. И съчувствено също, но се опитваше да прикрие съчувствието, защото разбираше: кукичката е невидима, съчувствието може да се закачи за нея.

— Ти как си? — попита той. — Честно да ти кажа, не изглеждаш добре.

— Край с мен — отвърна Артьом. — Може би седмица ми остава. Затова пиши, дядка. Записвай.

— Какво да записвам?

— Всичко. Всичко, което ти разказах сега.

Омир кимна.

— Добре.

— Разбра ли всичко? Да ти го разкажа ли още веднъж? — Артьом се изправи на здравия си крак, надникна в прохода.

— Не всичко.

— Какво не ти е ясно?

Омир се поколеба.

— Ами това… Всичко… Малко странно… Звучи. Честно казано.

Артьом се отдръпна. Огледа стареца от разстояние.

— Ти си мислиш… Не ми ли вярваш? Също ли смяташ, че съм се чалнал?

— Не съм казвал такова нещо…

— Слушай. Разбирам, че всичко звучи шантаво. Но е истина, разбираш ли? Противно на всичко, което знаеш за метрото — че на повърхността няма живот, че няма къде да се дяваме, че червените са срещу Ханза, че в тази Ханза са добри, че всичко изобщо… И изобщо всичко — да, със сигурност — е лъжа! Ние просто толкова дълго сме живели с нея…

— Един град може би… Или два… — Омир се намръщи, положи усилия да повярва на Артьом. — Но целият свят? И заглушители. И Ханза.

— Няма значение. Засега просто запомни. А после ще запишеш. Ще си го запишеш ли? Мен скоро няма да ме има, дядо. И не искам всичко това да изчезне. Ето ти задача, чуваш ли? Толкова неща научих. И ако ти — ти! — не запишеш всичко това в тетрадката си… Никой никога няма да научи. Днес ще се опитам… Няма значение. Може и нищо да не ми се получи. Но ти разбираш ли? Ти можеш да промениш нещо. Ще го направиш ли? Ще запишеш ли?

Старецът примлясна. Погали кокошката. Тя седеше сънена.

— Дори всичко това да е истина… Кой ще напечата такова нещо?

— Има ли значение кой?

— Ами как… А хората как ще го разберат?

— Дядо! Какво, трябва задължително да се печата ли? Омир — онзи Омир, истинският — та нали той изобщо нищо не е писал! Бил е сляп! Той просто говорил. Пял там… И хората го слушали.

— Онзи Омир — да — съгласи се старецът. — Който е истинският — с унила усмивка повтори той. — Добре. Ще запиша, разбира се. А ти трябва да отидеш при лекаря. Що за разговор е това — остава само една седмица! И ще отидем… Ще ме отведеш ли при нея?

— Благодаря, дядо. А после аз на теб още… по-подробно. Когато разбера. Направо ще ти го издиктувам. Ако се получи.

Докато вървяха, Омир мълчеше. Нещо му се въртеше на езика и той все го смучеше, стискаше зъби, за да не го изпусне. После избоботи:

— И знаеш ли още какво? Наложи се още две статийки за тяхното вестниче да напечатам. Принудиха ме. Е, там, знаеш… За пробива на Шилерска…

— Е, нали са те принудили — каза му Артьом.

— Принудиха ме.

* * *

Върнаха се.

А там всичко се беше променило. Дитрих и другарите му бяха дояли всичко и бяха изчезнали. А в Сашината кабинка стенеха. С нея всичко беше наред.

— Ето тук — каза Артьом.

Спогледаха се.

Седнаха да чакат зад дъждеца, всеки загледан в своята чаша. Омир се въртеше, кашляше. Артьом се вслушваше в себе си: какво има там? Вътре виеше вятър. Въртеше железните перки, скърцаше, изработваше сила, за да може Артьом още малко да го бъде на земята. Къде сте, бели тумбести небесни кораби? Къде летите по този вятър? Пийваше водка: в чашата, от това че беше докосвал устните си до нея, се разтваряше розово облаче, а вътре, в Артьом, по същия начин — мътен облак. Додряма му се. Колко време не беше спал? Денонощие?

Излезе някакъв невзрачен тип, закопчаващ панталоните си. Усмихна се като победител. Какво да се направи срещу това?

Омир скочи от мястото си, затътри се натам. Заряза кокошката.

— Саша?!

— Омир… Ти?…

Артьом не се помръдна. Това не беше неговият разговор. Но не можеше да не чува.

— Боже… Ти си тук… Защо така? Сашенка…

— С мен всичко е наред.

— Аз… Мислех, че си умряла… Търсих те там, на Тулска…

— Прости ми.

— Защо не ми каза? Не ме намери?

— И ти как ме намери?

— Аз… Артьом. Познаваш ли го? Той ми показа.

— Той тук ли е?

— Ти… Защо се занимаваш с това? Саша? Защо с тази мръсотия?

— Нима това е мръсотия?

— Не бива. Не бива с това. Хайде, ти… Събирай си нещата. И да вървим.

Артьом поглади барабана на нагана. Не точно сега. Утре, вдругиден — когато при нея се появи Бессолов. Нека му отвори. След това — моля. Става ли? Кокошката го гледаше, наклони глава на една страна.

— Къде? Никъде няма да ходя.

— Как така? Задържали са те тук? Ти си робиня? Можем… Ще помоля…

— Не.

— Не разбирам! Можеш и друго да работиш… Ако трябва да те откупя… Трябва ли?

— Не съм робиня.

— Тогава какво?! Не разбирам…

— Тук съм на своето място. По-добре ми разкажи за себе си, как си? Как е… Хънтър?

— Не знам. Господи… Какво означава на своето място?!

— Там, където съм нужна на хората.

— Това са глупости, това са безсмислици! Та ти още нямаш осемнайсет! Какви ги говориш?! Това е бардак! Вертеп! Всички тези мръсни мъже… Това не може да продължава така! Махаме се оттук!

— Не.

— Тръгваме!

— Пусни ме!

Кокошката се вслушваше: безпокоеше се за Омир. А Артьом не се месеше. Нямаше право. А и на чия страна да се намеси?

— Не си длъжна! Нямаш право! Ти не си проститутка!

— Като че ли това е най-лошото, което може да се случи на човек.

— Ти… Бедното момиче. Аз те изгубих… Аз съм виновен…

— Не си виновен ти. Не си ми баща.

— Аз и не… Защо трябва да си тук? Не е нужно!

— Това ли е всичко? Нали си мислеше, че съм умряла. Ето ме, жива — каква разлика има дали съм проститутка, или не?

— Ти! Не! Си! Проститутка!

— А каква съм?

Някакъв човек се спря до отворената врата. Обръснатият му врат беше нагънат на дипли. На раменете му се мъдреше кожено яке. Охрана? Проверява дали господарят му може да влезе? Артьом разтърка очи, подаде се напред, огледа се наляво и надясно. Тъмни коси, сресани на път, торбички под очите — няма ли такъв човек в тълпата?

— Ти не си такова момиче, което е готово за патрони… Която позволява… Да й… На нея… Не си те спомням такава!

— Ясно. Ами ако съм такава, тогава?

— Не! Това е гадно!

— Ами направи ме друга в своята книжка. Направи ме такава, каквато ти харесвам. Какво значение има с какво се занимавам? Какво значение има какво става с Хънтър?

— Какво общо има той с това?

— Ти завърши ли книгата си? Как? Какво се случи на Тулска?

— Не разбирам. Потоп! Нахлу вода.

— Чудо. Все още ли си го описал като чудо?

— Това не е финалният вариант.

— Но превърна касапницата в чудо. Ето, и мен ще поправиш. Направи ме фея. Извинявай. Скоро ще пристигне следващият ми гост. Приемам по график. Като лекар. Направи ме лекарка.

— Няма да си тръгна!

Човекът с надипления врат изслуша всичко, плю и си замина. Артьом омекна. Поглади с пръсти Ряба. Кокошката дремеше. Наганът не спеше.

* * *

Аналгинът и спиртът въртяха този вертеп, въртяха света, въртяха ненадеждно закрепената глава на Артьом. Най-накрая Омир излезе — изгубен, като залян с ледена вода и треснат с ток.

— Тя защо така?

— Ти върви. Върви, дядка. Остави ме да поговоря с нея. После… Ще се видим. Хайде пак в оная кръчма. Където бяхте с Иля. Предай му моите съболезнования.

— Ти също ли… с нея?

— Погледни ме. Къде ме слагаш? Трябва да поговоря с нея.

— Отведи я оттук, Артьом. Ти си добро момче. Искрено. Отведи я.

— Искрено. Добре.

Почука. Тя вече беше чула гласа му и не се изненада. Той влезе вътре, олюлявайки се.

— Здрасти.

— Ти се върна! Беше ли в твоята Балашиха?

— Бях.

— Изглеждаш разстроен. Седни. Искаш ли нещо? Вода? Ето тук, заповядай.

Тя беше изумително чиста, Саша. Свежа. По нея не полепваше никаква мръсотия. Ето, току-що я бяха мачкали, бяха я разкъсвали на късчета, а тя само си оправя косата и отново се изправя. Как го правеше? Как го правят жените? Може би изпиват мъжете?

— Там… Там има заглушители. В Балашиха.

— Какви заглушители?

— Сашенка. Онзи човек, когото наричаш свой господар… Бессолов…

— Почакай. Какво е това тук? Господи, какви ужасни рани! И това… Целият гориш… Имаш температура.

— Спри се. Чуваш ли ме? Този Бессолов. Що за човек е?

— Имаш пистолет.

— Кога ще дойде?

— Бедничкият. По-зле ти е, нали?

— Това той ли беше? Онзи извратеняк, който те използва тогава, през нощта? Който използва и мен? Който ни гледаше?

— Който ни запозна?

— Чуй ме. Изслушай ме. Кога ще дойде той? Искам да поговоря с него. Трябва.

— Защо?

— Защо. Той стои начело на тази пирамида. Той ръководи всичко тук. Червените върти, фашистите… Мелник. Искам да разбера. Какъв е смисълът. Всички да сме в метрото. Какъв е планът. Нека ми каже.

— Погледни. Коричките ти са паднали. От изгарянето. Може ли?

— Ето… Ти ми каза, че сам съм се изгорил?

— Да.

— Защо съм го направил? Защо?

— Поговори с него и се изгори. С Алексей.

— Аз? Тоест… Заради Ордена? Аз… Аз съм си изгорил девиза на Ордена… Той ми е разказал нещо за него? С какво се занимават сега?

— Спомни ли си?

— Значи, и ти всичко си знаела?

— Артьом. Искаш ли да полегнеш? Едва се държиш на краката си.

Той приклекна до стената.

— Защо не ми обясни? Защо ме изпрати в Балашиха?

— Тук няма какво да направиш, Артьом. Понякога може само да се изгориш с цигара. И това е.

— И за заглушителите?! И за света?!

— Да.

— Кога ще дойде той? Кога?!

— Не знам.

— Знаеш! Нали каза, че го чувстваш! Кажи!

— Какво искаш от него?

— Скрий ме. Скрий. Моля те. Скрий ме тук.

— Ще те скрия — тя клекна до него, погали го нежно по голите слепоочия, по темето. — Ето, седни зад пердето.

Дръпна завеската.

— Още може да се направи. Все още е възможно.

Той се загледа в плата, обсипан с цветенца, и в сърцевината на всяко цветче виждаше нечий безок тил, цяло цветно поле от тилове. Тук бяха изобразени всички хора от Червената линия, безлики, живеещи само заради това един ден да ги прострелят в тила: такъв орнамент.

— Защо — шепнеше си упорито Артьом, за да не заспи. — Дори да си господарят, дори да си самият дявол. Всичко ще разкажеш. Защо постъпваш така с нас. Защо така постъпваш с хората. Защо трябва да седим тук. Ако не ми кажеш — право в челото. Точно от вашия наган. Между очите. Гадина.

Мърмори си, мърмори си и заспа.