Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (3)

Глава 3
Тръбата

Таваните на станцията не бяха високи, точно като за хора. Но тунелите не бяха строени за хора: пет метра от стена до стена, същото разстояние — от пода до тавана.

Далеч, на другия край на метрото, живееха диваци, вярващи, че тунелите са проходи, прокопани в земната твърд от Великия червей — бог, създал Земята и родил от своята утроба хората; а хората едва след това са се отрекли от своя Творец и са приспособили тези проходи за своите нужди и вместо Червея са си построили влакове от желязо и са започнали да се самозалъгват, че те са си съществували първоначално и не е имало никакъв Червей. Защо да не се вярва в такъв бог? Той е по-приспособен към подземния живот.

Тунелите бяха тъмни, страшни, от тях струяха ручеи подпочвени води, които във всеки момент можеха да разкъсат чугунените люспи на тюбингите и да погълнат цели линии. От ручейчетата се надигаха изпарения и студената мъгла не позволяваше на лъчите на фенерите да проникват надалеч. Тунелите не бяха създадени за човека, това беше сигурно, а човекът не беше създаден за тунелите.

Дори тук, само на триста метра от станцията, беше зловещо. За да заглушат шепнещия страх, хората дърдореха.

Огънят — недосушени цепеници — леко димеше.

Тунелът, разбира се, беше жив; той дишаше със свистене, всмукваше дима от огнището със своите пробити бели дробове с наслаждение, сякаш пушеше. Димът се виеше, излиташе нагоре и изчезваше в обраслите трахеи на вентилационните шахти.

По-нататък стоеше дрезината с ръчки, с която смяната беше дошла тук. Триста метра до станцията. Ако някой дойде от северната чернота на ВДНХ, патрулът трябва да поеме удара върху себе си и ако се наложи, да загине, а на станцията да изпрати един човек, „оцелелия“. За да ги предупреди. За да успеят децата да се скрият, а жените — да вземат оръжието и заедно с мъжете да препречат входа.

Това беше работило винаги; затова и до днес, вече повече от две десетилетия, ВДНХ беше обитаема. Но през последните две години дори и да се появеше някой тук, то беше по недоразумение. Последната страшна заплаха и за станцията, и за цялото метро бяха черните — загинали, унищожени с ракетна атака точно преди две години.

И всеки на Изложбата^[1] помнеше кой е спасил хората от тези твари — Артьом.

Сега на север от ВДНХ имаше само поредица от загинали, пусти станции, първата от които беше Ботаническата градина. Градината беше плитка, съвсем близо до повърхността и херметическите врати, които би трябвало да отсичат горния от долния свят, бяха разпечатани и разбити. Животът в Ботаническата градина беше невъзможен, а какво започваше след него, беше безинтересно за хората. Затова краят на света минаваше точно през мястото, до което достигаше светлината от огъня. А по-нататък беше космосът.

Обградени от вакуума чрез чували с пясък, свалени в бруствера, седяха патрулните. Калашниците им бяха наредени в пирамида. Върху огъня грееше търбуха си очукан, окаден чайник.

Артьом се разположи с лице към огъня и с тил към пустотата на тунела. До себе си настани Омир, когото специално беше довел в тази тиха пустота; не искаше да слуша разказа му там, на велосипедите, пред всички. Съвсем без свидетели нямаше да се получи, но поне можеше тези, които им пречат, да са по-малко.

— Не бива с гръб към тръбата! — изцъка му Левашов.

Но Артьом сега вярваше на този тунел. Беше се научил да го усеща.

Останалите насядаха така, че да не свалят погледи от пастта на тунела. На Омир му беше казано да говори тихо, за да не възбужда останалите; но той не умееше тихо.

— Това градче се нарича Полярни зори. Намира се на Колския полуостров. Край него има АЕЦ, при това, забележете — в работно състояние. Централата има срок на експлоатация още сто години! Защото захранва само един град. А те са превърнали града в крепост. Построили са ограда от колове, сложили са и други укрепления. Организирали са прилична отбрана. Наблизо е имало военни части, охранявали са атомната електроцентрала, от тях тези Полярни зори са си набавили гарнизон. Местата наоколо са опасни, север си е. Но тези се държат. Централата им дава и светлина, и топлина — за стопанството. Така че…

— Какви ги измисляш, а? — извика му от другия край Левашов — червени очи, месести уши и някак странно растящи нагоре мустаци. — Какви ти проклети зори! Та по-нататък по тръбата след Ботаническата няма никого освен бродещи кучета! Не ни стигаше една откачалка, та се пръкна и втора!

— Те сега ще си направят свой клуб тук — намигна Арменчик, чистейки с нокти заседналото между зъбите му парче свинско месо. — Клуб на мечтателите и романтиците „Алените платна“.

— Кой е приел този сигнал? Кой е говорил с тях? — Артьом гледаше стареца в брадата, в движещите се устни, четеше по тях като глух.

— Аз… — започна отново Омир. — Аз самият съм от тези места. Архангелск. Та през цялото време се опитвах да диря — може да е останал някой от нашите. Слушах… Търсех. И все пак намерих. Наистина моят Архангелск мълчи. Затова пък Полярни зори! Цял град, представяте ли си? На повърхността! Топла вода, осветление… Но най-забавното е, че там, при тях, се е съхранила прекрасна електронна библиотека. На магнитни носители, на компактдискове. Цялата световна литература, киното… Представяте ли си? Някъде има електричество, колкото щеш…

— На какви вълни? Каква честота? — вряза се в уютното му повествование Артьом.

— Тоест това е един такъв своеобразен Ноев ковчег. На който действително не се е спасила по двойка от всяка твар, а цялата култура на нашата цивилизация… — продължаваше да нарежда старецът, сякаш не го е чул.

— В колко часа беше контактът? Колко често? Къде се намираше точката ти? И с какво оборудване? От каква височина успя да хванеш сигнала? Защо на мен тогава не ми се е получавало?!

Старецът очакваше разговор, а не разпит — уютен разговор край огъня. Но Артьом твърде много беше желал тази минута, за да я прахосва за розови сополи. Първо: да се убеди, че това е истина.

Артьом и сам знаеше за миражите, които се носят в онази пустиня отгоре. Не, не му беше нужно да им се любува, а да докосне, да повярва.

— Е? — Той не го отпускаше, притискаше го; не биваше да оставя стареца да се изплъзне. — Спомняй си точно! Защо на мен вече не ми се получава?!

— Аз… — Омир подсмърчаше и размишляваше, взирайки се в тъмнината. Но накрая се предаде. — Не знам.

— Как така не знаеш? Как е възможно да не знаеш? Нали ти самият си уловил сигнала?!

Потерза се малко — и си призна, гадината.

— Не го улових аз. Просто срещнах един човек. Радист. Той ми разказа.

— Къде? Къде го срещна? На коя станция?

Старецът отново започна да въздиша.

— Театрална, струва ми се. Театрална.

— Какво означава това, по дяволите? Мислиш ли, че няма да посмея да отида и да проверя?

— Нищо такова не си мисля, млади човече — отвърна Омир с достойнство.

— Кога?

— Преди две-три години. Не помня.

Не помни.

Единственият път, когато Артьом чу нечий слаб глас в затишията между съскането и воя на ефира, завинаги се запечата у него, а този глас и сега звучеше в ушите му като изсъхнало отдавна море в раковина — достатъчно беше само да се вслуша. Как може да се забрави такова нещо?

Как може през целия си подземен живот да мечтаеш да напишеш книга за потомците, за следващите поколения, за да знаят тези поколения откъде са се взели, така че да не губят мечтата си някога да се върнат горе, и да не помниш такова нещо в най-дребните му детайли?!

И отгоре на всичко Театрална.

— Лъжеш — каза уверено Артьом. — Искаш да се харесаш.

— Грешите. Аз просто…

— Искаш да те харесам, за да ти разкажа всичко. Цялата си шибана история. Решил си да ме купиш, а? Напипал си слабото място — и веднага кукичката… А?

— Ни най-малко! Това е напълно истински случай…

— Я се разкарай!

— О! — тръбно смръкна сополите си гърбоносият Арменчик. — Мечтателите се карат чия мечта е по-мечтателна.

Артьом, озлобен към себе си и към този глупав стар лъжльо, облегна тил на набодения от куршуми пясък и стисна клепачи. Шибан разказвач на приказки. Тъкмо раните на душата хванат коричка — идва някой и я изчопля.

Старецът се нацупи — не възнамеряваше да разубеждава Артьом.

Майната му.

До края на дежурството не размениха нито дума. Когато си тръгна към станцията, Артьом не се прости със стареца дори с поглед.

* * *

— Има проверена информация. Хванат е сигнал от Колския полуостров. Там има оцелели! — Артьом погледна многозначително към Кирил.

— Вярно ли?!

— Вярно!

Кирил чак подскочи, така се зарадва. Не си направи сметката с въздуха и избухна в кашлица. Артьом, знаейки какво ще стане, му даде кърпичка — да я притисне към устните си. Кирил, след като се укроти, отдръпна кърпичката и я огледа изплашено и виновно. На Артьом сърцето му се сви.

— Всичко това ще мине. Пак ще гониш плъхове! Голяма работа, малко кръв!

— Мама ругае. Не й я показвай. Няма да я покажеш, нали?

— Какви ги говориш! Та ние с теб сме един отбор! Ти няма да ме издадеш, нито пък аз теб!

— Закълни се в Ордена.

— Заклевам се в Ордена!

— Закълни се тържествено.

— Тържествено се заклевам.

Кирил се настани върху коленете му.

— Хайде. Разказвай.

— Общо взето — започна Артьом, — има точна информация. Хванат е сигнал от север. От Колския полуостров. Там са запазили напълно непокътната атомна електроцентрала. А при нея — град. Казва се Полярни зори. Красота, а? Така че ние не сме сами тук. Разбираш ли, Кирюха? Не сме сами! Има и други оцелели! И ние ги намерихме! А?!

— Яко! — каза Кирил, мигайки с огромните си бледи очища. — А това наистина ли е?

— Наистина е. И от тази електростанция идва толкова ток, че стига да се отоплява целият град по всяко време на годината. А над града е построен огромен стъклен купол. Можеш ли да си представиш?

— Нее.

— Като чаша, само че по-голям.

— Защо?

— За да не излиза топлината. Отвън е сняг, виелица, а вътре — топлина! Дърветата цъфтят. Точно като в твоята книжка. И има овощни градини, ябълки… И домати, между другото. Хората по улиците си ходят по потници. Навсякъде има цветя. Купища храна. Всякакви там сладкиши. Играчки — не като при теб само гилзи от куршуми. Най-различни играчки.

Кирюха примижа, добросъвестно стараейки се да си представи всичко това. Изкашлюка се два-три пъти със затворена уста, тихичко. Сдържа се. Издиша продължително. Навярно не можеше да си го представи. И самият Артьом не можеше.

— А през лятото този купол го отварят и си живеят на свеж въздух. Не под земята, а на повърхността, в къщи с прозорци. През прозорците се виждат други къщи или гората например. Така си живеят. На чисто, на сухо, на свежо. Право под слънцето. И в такъв въздух не може да се спаси нито един бацил, всичките измират. А хората си ходят по улиците направо без противогази.

— Всички бацили? И този на туберкулозата ли? — Кирил веднага се окопити.

— Всички. Този на туберкулозата най-напред.

— И какво, там просто трябва да отидеш и да подишаш без противогаз, за да се излекуваш?

— Мисля, че да — каза Артьом. — Да. Тук, в тунелите, в задуха и влагата вирее този бацил. А на свеж въздух веднага умира.

— Ау! Трябва да кажа на мама! Как ще се зарадва! А ти ще отидеш ли там?

— Но тези Полярни зори са много далеч. Не може да се стигне току-така. Трябва да се натрупат сили.

— Аз ще натрупам! А колко трябват? — Кирил подскочи върху коленете на Артьом.

— Много трябват. Знаеш ли колко трябва да се пътува дотам? На всъдеходи сигурно… Половин година! По повърхността. През горите, през блатата. По разрушени пътища.

— Е, и какво? Аз ще достигна!

— Не, теб няма да те взема със себе си. Навярно. Ще тръгна само с други бойци на Ордена.

— Защо така, а?

— Майка ти казва, че не ядеш нищо. Такъв слабак не ни трябва в екипажа на всъдехода. Само ще си ни в тежест. А пътят не е лек. Препятствия всякакви. Чудовища на всяка крачка. Ще се наложи да преживеем куп приключения. А ти как ще ги преживееш, след като не ядеш нищо? Още в първото приключение ще закъсаш! Не, на нашия Орден са му нужни бойци, а не дистрофици.

— Тези гъби повече не мога да ги гледам, Тьом! Бля…

— А зеленчуци? Ето, мама ти е намерила зеленчуци. Видя ли домата? Този домат е пътувал към теб от Севастополска през цялото метро.

— Пфу.

— Точно такъв домат, между другото, като онези домати, които в онези Полярни зори растат по улиците, в градините. Ето, опитай. В него има цял тон витамини.

— Добре, домата ще го изям. Щом там растат такива същите.

— Хайде, изгълтай го направо сега. Пред мен.

— А ти тогава ми разкажи още за тези зори и за купола като чаша.

 

 

Майката на Кирюха, Наталия, стоеше навън и слушаше през брезента всичко, всяка дума. През лицето й пробягваха сенки, пръстите й бяха сплетени.

— Накарах го да изяде домата — усмихна й се Артьом.

— Защо му разказа за тези твои глупости? Сега ще ме изтормози с тях. — Наталия не отговори на усмивката му.

— Защо пък да са глупости? Може и да ги има тези Полярни зори. Нека да си мечтае.

— Вчера дойде лекар. От Ханза.

Артьом забрави следващото, което искаше да каже. Побоя се да гадае какво ще му съобщи сега Наталия, и просто спря да мисли. Стараеше се да не мисли нищо, за да не донесе лош късмет.

— Остават му три месеца. Това е. Полярните ти зори.

Устата на Наталия се отпусна и Артьом разбра какво е било през цялото време в очите й, докато са говорели.

— И какво, съвсем нищо?…

Тънка коричка. Изсъхнали сълзи.

— Мааамо! Артьом ще ме вземе на север с всъдехода си. Ще ме пуснеш ли?

* * *

Той си мислеше, че Аня вече спи; или се прави, че спи — както обикновено, само и само да го избегне. Но тя седеше върху постелите, скръстила под себе си по турски голите си крака и държеше половинлитрова пластмасова бутилка с мътна течност с двете си ръце, сякаш се боеше, че ще й я отнемат. Миришеше на спирт.

— На — подаде му я тя. — Пийни.

Артьом я послуша, долнокачествената водка изгори гърлото му, той задържа дъха си, примигна. Леко го замая, леко го сгря. А сега какво?

— Седни — Аня потупа по одеялото до себе си. — Седни, моля те.

Той се отпусна на мястото, което тя му беше посочила.

Погледна я косо.

Обикновено потниче с презрамки.

Пухът върху ръцете й се беше изправил — от студ?

Беше същата като преди две години. Черни коси, късо подстригани, в момчешка прическа. Тънки, бледи устни. Носът малко възголям за такова тънко лице, с лека гърбица, но без нея би било блудкаво и скучно. Ръцете й целите сплетени във възли като при анатомичен модел, без никаква девическа мекост в тях; и раменете — мускулести като на войник. Дълга шия, артерията пулсира забързано и този неин прешлен… Ключиците й — издадени; по-рано заради тези ключици му се искаше и да я обича, и да я люби, и да я изтезава до пресъхване… Острите зърна през бялата тъкан. Защо крушката отначало гори, а после прегаря?

— Прегърни ме.

Артьом протегна ръка, настани я неловко върху рамото на Аня — нещо средно между братска прегръдка и прегръщане на дете. Тя се отмести към него, сякаш искаше да се притисне; но всичките й възли си останаха опънати, стегнати. Артьом също не можеше да се отърси от вцепенението. Отпи с надежда още една глътка.

Не беше способен и да каже нищо, което да е на място; отвикнал беше.

Аня се допря до него. После прекара устни по бузата му.

— Бодеш.

Артьом разклати мътилката в пластмасовата бутилка, отпи голяма глътка. В главата му се въртяха север и всъдеход.

— Хайде… Хайде да опитаме, Артьом. Хайде да опитаме още веднъж. Длъжни сме. Още веднъж. Всичко отначало.

Тя спусна пръстите си — студени, твърди — към колана му. Умело разкопча токата.

— Целуни ме. Хайде. Целуни ме.

— Да. Аз…

— Ела при мен.

— Почакай… Сега…

— Но ти какво? Свали… Свали от мен… Тясно е. Да. И това свали. Искам да ме съблечеш. Ти.

— Аня…

— Какво? Ето… Зззз… Студено.

— Да. Аз…

— Ела тук. Ето… И ти също… Хайде… Хайде… Тази гадна риза…

— Сега. Сега.

— Ето. Боже. Дай глътка.

— Дръж.

— А! Ах! Е… Ето тук. Ето тук. Както правеше преди. Помниш ли? Помниш ли все още?

— Ан… Аночк…

— Е, какво ти там?… Е?

— Ти… Ти си такава…

— Не бива толкова дълго. Хайде.

— Отвикнал съм… Прости…

— Дай аз… Защо ти?… Дай на мен.

— Аня…

— Е? Е! Давай… Ето тук… Чувстваш ли?

— Да… Да.

— Мен толкова отдавна… Ти съвсем… Защо ти?… Не разбираш ли? Нуждая се. От теб. Какво?

— Сега. Аз сега. Просто… Просто такъв ден…

— Млъкни. Млъкни. Дай да опитам аз… Просто лежи.

— Аз днес…

— Млъкни. Затвори очи и млъкни. Ето. Ето. Е… А сега… Сега просто… Но какво ти там? Какво?!

— Не знам. Не се получава.

— Защо?!

— Дявол знае. Не. В главата ми всякакви…

— Какво? Какво ти е там, в главата?

— Извинявай.

— Дръпни се. Махай се!

— Ан…

— Къде ми е потничето?

— Почакай.

— Потничето ми къде е?! Студено ми е!

— Но ти какво… Защо така? Работата не е в теб, не е заради теб…

— Край, стига толкова. И стига си изобразявал страст.

— Не е вярно…

— Махай се, чуваш ли?! Махай се!

— Добре. Аз…

— Къде са тия шибани гащи?! Това е. Не искаш — добре. Или всичко там ти е изсъхнало? От облъчването?

— Не, разбира се, какви ги…

— Ти просто не искаш с мен… От мен…

— Казвам ти… Такъв ден е.

— Те и затова не ни се получават, защото знаят — ти не ги искаш, ти не ги чакаш!

— Не е вярно!

— Аз… Артьом! Заради теб! Си тръгнах! От баща ми — окончателно… Заради теб! Той след тази война, след битката… с червените… е в инвалиден стол — той! Краката му са неподвижни… И е без една ръка… Разбираш ли какво означава това за него?! Да е инвалид! И от него, от баща си, дойдох при теб! Против него! Против волята му!

— А какво да се прави? Той мен въобще за човек не ме… Аз исках цялата истина да му… А той… Той е този, който не иска да сме заедно с теб, аз какво общо имам тук?

— За да имам твои деца, разбираш ли — твои! Изоставих… Престанах да ходя на повърхността! За да са здрави… Всички тези женски органи… като гъба… излъчването… Ти нали знаеш! Тези проклети гъби… За да дойда тук… На тази твоя станция! Мислиш, че аз така себе си… Своето бъдеще?! Отказах се от службата си! Да дундуркам свине! Защо? За какво? А ти — ти продължаваш! Нито за ден не престана! Всичко там вече си си го изгорил! Разбираш ли? Може би затова не ни се получи! И не се получава! Толкова те молих! Баща ти толкова ти се моли!

— Сухия изобщо…

— Ти защо това?! Ти просто не ги искаш, нали? Просто не обичаш децата, нали?! Не искаш от мен! Изобщо не искаш! На теб не ти пука за всичко това, искаш само да си спасяваш света! А аз? А мен?! Ето ме! Ти ме пускаш! Ти ме губиш! И ти искаш да ме загубиш, нали?

— Аня, защо ти…

— Не мога повече. Не искам повече. Не искам да чакам. Не искам да си прося секс. Не искам да си мечтая да забременея. И не искам да се боя, че ако най-накрая забременея от тебе, ще се роди изрод.

— Стига! Млъкни!

— А на теб ще ти се роди изрод, Артьом. Ти също си като гъба! Всеки твой поход догоре ти се отразява! Не разбираш ли това?!

— Млъкни, кучко!

— Иди си. Иди си, Артьом. Иди си окончателно.

— Ще си отида.

— Иди си.

Всичко това — шепнешком. Шепнешком — вик, шепнешком — стонове. Шепнешком — сълзи.

Беззвучно като при мравките.

А всички съседи се правят, че спят.

И всички знаят всичко.

* * *

Костюмът за противохимическа защита се побра в куфара. Отгоре Артьом сложи служебния си калашник, който беше забранено да се изнася от станцията, патрони — шест пълнителя, омотани по два със син изолирбанд, и пакет сушени гъби. Противогазът го зяпаше мътно, докато Артьом не го закопча с ципа — накъсано, нервно — като омразен мъртвец в чувал. После метна върху раменете си раницата — своето проклятие, сизифовия си камък.

 

 

— Дядо! Ставай! Приготвяй се! Само не вдигай шум.

Старецът сякаш спеше с отворени очи — веднага се събуди.

— Къде?

— Истината ли ми каза за Театрална? За онзи твой радист? Че той е там?

— Да… Да.

— Е, какво… Ще ме преведеш ли дотам?

— До Театрална? — Омир се обърка.

— А ти какво си мислеше, че ще ме хване шубето? Друг път, дядка. Това за някой друг може и да е пъкъл, а за нас си е място на бойна слава. Е? Или си излъгал за всичко?

— Не съм лъгал.

— Тогава тръгваме двамата за Театрална. Аз трябва този твой човек да го видя сам. С очите си. И да го разпитам. Искам да ме научи. Нека да ми даде своя приемник… За да повярвам.

— Но това беше преди две години…

— Нека да се договорим с теб. Ти ме отвеждаш при този радист, а аз ти разказвам за всичко, за което искаше да попиташ. Съвсем откровено. За черните, жълтите, зелените — каквото ти е по вкуса. Историята на моя героичен подвиг. Ще ти разкажа онова, което не съм разказвал на другите. Цялата шибана гръцка трагедия от алфа до омега. Става ли? Честна дума. Е? Дай лапа.

Омир му подаде ръка — бавно, със съмнение, сякаш се чудеше дали Артьом не се е изплюл в дланта си — но стисна здраво.

Докато старецът си събираше дрехите в пътната чанта, Артьом се занимаваше със самозареждащото се фенерче: стискаше и отпускаше ръкохватката, слушаше жуженето на механизма, пълнеше акумулатора. Интересуваше се само от него. После прекъсна заниманието си.

— Обясни ми. Тази твоя книга. За какво е тя?

— Книгата? Ами така се получава, че ние тук си живеем, а времето е спряло, разбирате ли? Няма историци и няма кой да запише, че ние също сме живели и как сме живели, и както излиза, сякаш животът ни е напразен. А това не е вярно. — Омир застина със смачкана сива калъфка в ръката. — Ето, ще ни разкопаят след десет хиляди години, а ние не сме написали нито ред. Ще гадаят по костите, по паниците в кого сме вярвали и за какво сме мечтали. И всичко ще объркат.

— Кой ще ни разкопае, дядо?

— Археолозите. Нашите потомци.

Артьом поклати глава. Облиза устните си, опита се да задържи кипящата злоба в себе си, но тя изригна като жлъч, опари и самия него:

— А аз може и да не искам нас с теб да ни разкопават. Не искам да съм кости и паници в братска могила. Нека аз да разкопавам, а не мен. Тук и без това има достатъчно желаещи да прекарат целия си живот в могила. По-добре да опна петалата горе от предозиране, отколкото да седя в метрото, докато побелея. Това не е човешко, дядо. Не е човешко. Метрото. Потомците, мамка му. Потомците! Аз не искам потомците ми да висят цял живот под земята. Потомците ми да се хранят с туберкулозни бацили?! Не искам! Да си режат гърлата за последните консерви? Не искам! Да се търкалят и да грухтят заедно със свинете?! Ти пишеш книга за тях, дядо, а те дори няма да могат да я прочетат! Очите им ще изсъхнат поради непотребност, разбираш ли? Затова пък нюхът им ще е като на плъхове! Това няма да бъдат хора! Да плодим такива?! Ако има шанс поне един на милион, че някъде там, поне на едно място, може да се живее на повърхността под небе със звезди, под слънце, ако поне на едно място в този шибан свят може да се диша не през хобот, а просто с уста — аз ще намеря това място, ясно ли е? Там ще може да се гради нов живот! Там да се раждат деца. За да растат — не плъхове, не морлоци, а хора! За това трябва да се борим! А предварително да се закопаем до живот в земята, да се свием на кравай и полека-лека да гаснем — не бива!

Омир, облъчен от него, зашеметен, нищо не казваше. А Артьом искаше старецът да поспори, беше му нужно да удари здраво поне още веднъж. Но дядото вместо това му се усмихна — честно, топло и полубеззъбо.

— Ненапразно бих този път. Чувствах, че не е напразно.

Артьом само се изплю. Но това, което изплю, беше отровата, жлъчта му; от щърбата старческа усмивка кой знае защо му стана по-леко, отпусна го. Един такъв нелеп дядо, непохватен — и изведнъж такова чувство, че той и Артьом са заедно. Онзи беше усетил нещо подобно и вече съвсем по момчешки, бодро махна на Артьом:

— Готов съм.

Вървяха през станцията, прокрадвайки се. Часовникът на станцията, висящ над отвора на тунела, местната светиня, показваше, че е нощем. Значи, за всички беше нощ. Само Артьом би могъл да поспори с него, но Артьом вече си отиваше от станцията. Залата почти беше опустяла, само в кухнята някой късно правеше чай. Пурпурното общо осветление беше притъпено, хората се бяха разфасовали по своите палатки, бяха запалили отвътре слаби светодиоди и бяха превърнали брезента в театър на сенките. На всяка от сцените даваха свой спектакъл. Минаха покрай палатката на Сухия — склонил се над масата силует; преминаха покрай онази, в която седеше, скрила лице в коленете си, Аня.

Старецът предпазливо попита:

— Какво, не искаш ли да се сбогуваш?

— Няма с кого, дядка.

Омир не взе да спори.

— До Алексеевска! — заяви Артьом на караулния на изхода на южния тунел. — Сухия е в течение.

Онези козируваха — щом е в течение, значи, е в течение. Благодарим, че не е пак към повърхността.

Спуснаха се на релсите по заварена желязна стълбичка.

— Тръбата — каза сам на себе си Артьом, докато пристъпваше в тъмнината, нежно докосващ грапавия и плесенясал чугун на тюбинга и преценявайки с поглед петметровия таван на тунела и неизмеримата му дълбочина. — Тръбата зове.