Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (10)

Глава 10
Червено

— Ей, момче! Какво търсиш?

Артьом погледна към онзи, който питаше: в мътилката плаваше малинова звезда. Сви рамене.

При арката стърчаха наклонени уморени дръжки с посърнали червени знамена. Сводовете й бяха окичени на височината на човешки ръст с табелки: „Червена линия. Държавна граница“.

— Хайде, разкарай се. Стига си зяпал.

Офицерът не откъсваше поглед от ръцете му. Червеноармейците зад гърба му очакваха команди.

Какво търся, запита се Артьом.

Не бива в никакъв случай да вдига ръце и да пристъпва напред. Не бива да тръгва подир този нещастен Умбах натам, където на Пьотър Сергеевич сега щяха да му навиват червата на палка. Не трябва да си признава, че радистът диверсант, когото са търсели, не е Умбах, а самият той, Артьом. Защото така или иначе него нямаше да го пуснат при Умбах, затова пък Артьомовите черва щяха да са следващите.

Тогава какво?

Тогава да забрави за Умбах, за чутото или не от него в туберкулозния московски ефир, да забрави за Омир, който някъде там, на Пушкинска, го чака с примка около врата, за Дитмар и неговата задачка, за хората, които седят зад гърба му в момента и се любуват на този боклук и които скоро ще ги кълцат с щиковете, да се прости с малиновата звездичка и да тръгне пешком към Новокузнецка. А зад гърба му да става каквото ще — той няма очи на тила си.

А там, на Новокузнецка, какво?

Нищо.

Същото като на ВДНХ.

Пустота. Задух. Гъби. Животът, който на Артьом му беше съдено да влачи, без да възразява, до края на дните си. Ще опише кръг, ще се върне при Аня. Някой ден, с чуждите документи на мъртвеца.

Документите ще са чужди, но животът ще си е неговият, предишният — черен, сгърчен и сух като изгоряла кибритена клечка. Иска ли такъв живот? Може ли да го живее?

Олга Айзенберг свали корсажа си. Прожекторите, осиротели без ръцете на Пьотър Сергеевич, се прицелваха в нея неумело — твърде рязко, заслепяващо, хвърляйки върху стената ярката чернота на сянката й.

Тръбата свиреше твърде бързо, твърде тънко, предизвикваше гадене, свиване в червата и под нея, на пилона, женският силует се тресеше, въртеше се бавно като побит на кол.

— Оглуша ли? Хайде, махай се!

А нали Артьом, докато търсеше Умбах, докато вървеше насам заедно с Омир, беше забравил за кратко какво е това — да нямаш къде да отидеш. Старецът му беше дал нещо. Най-малкото посока. Прости, дядо.

Как да те спася? Да направя, както дяволът иска? Да му помогна да устрои касапница? И какво, нима ще те пуснат тогава? Няма да те пуснат, дядка.

Ама че избор: накъдето и да поемеш, все безнадеждност.

— Я го обискирайте този!

Краката му сами отстъпиха крачка назад. Краката му още не бяха решили нищо.

В залата се заобръщаха, зашъткаха.

Някой от почиващите, в железничарска униформа, се вкопчи в Артьом. Не беше ли чакал всъщност него, докато отегчено е наблюдавал актрисата, извиваща се на пилона?

Краката му знаеха, че ако тръгнеш в другата посока, напред, няма да се върнеш обратно. На тялото му беше още рано да умира. А душата му не можеше да се върне обратно в стария живот.

Не искам деца от нея, осъзна Артьом. Осъзна го простичко и завинаги.

Какво има там, във ВДНХ? Там няма нищо. Там е всичко, което Артьом не е станал. И всичко, което той по-добре да умре, отколкото да стане.

Застави се с разума си да вдигне ръце — едната се плъзна малко по-бързо. По слепоочията му се стичаше пот, влизаше в очите му, щипеше. Ето че дойдох. И сега няма къде да отида. Хайде, нали не са те убили?

— Имам информация.

— Какви ги дрънкаш?

С кожата си Артьом чувстваше паяковия поглед от залата върху себе си. Затова повтори също толкова приглушено:

— Имам важна информация. За готвеща се диверсия. От страна на Райха. Искам да поговоря. С офицер. От Държавна сигурност.

— Не чувам!

Артьом избърса потта си и пристъпи напред.

* * *

Преходът до Охотний ряд беше дълъг, безкраен, сякаш специално устроен тук заради Артьом, за да може той да помисли по пътя.

Външната граница на Червената линия беше тънка — преносимо заграждение и двама задрямали бойци. Затова пък навътре, където не достигаха погледите на чужденците, имаше три реда укрепления. Чували, бодлива тел, картечници. Дулата им бяха насочени към стената, не навън и не навътре; още не знаеха от коя посока ще настъпи врагът.

На стените с боя беше изрисуван по шаблон сдвоен профил: оплешивяващи навъсени хора с големи бузи, които си приличаха страшно много, като релефните щамповки върху медалите; единият или прикриваше, или засланяше другия. Братя Москвини, знаеше Артьом. Този на преден план беше Максим. Настоящият генерален секретар. Онзи, върху когото бяха отпечатали Максим, бе предишният, починалият.

С всяка крачка по очуканата тръба — по-надалеч от Тетрална, Болшой се чуваше все по-слабо, защото от обратната посока, от Проспект Маркс, все по-гръмко и по-гръмко се носеше по тунела — право в челото — енергично, маршово, бодро многогласие, произвеждано от цял духов оркестър. Оркестровият марш се сблъскваше с тъжната тръба още там, където в тунела започваше втората третина — и я изблъскваше назад, към Театъра.

Осветлението беше противно, бледо; покрай бодливата тел — само ров от светлина, а по-нататък — налят сумрак като кисел. До следващата бодлива тел. Не срещнаха живи хора по пътя си, само мрачна военщина. Артьом напираше напред, искаше вече да изясни съдбата си, а конвоиращите не възнамеряваха да бързат, тяхната съдба беше напълно определена.

Едва издържа до Проспект на Маркс — Охотний ряд. До най-последния кордон, който изглеждаше също като първия — хилаво, духнеш ли го по-силно, ще го отнесеш. Останалото от него не се виждаше, беше скрито зад стълбите и затова изглеждаше, сякаш Театрална не се е предала на никого тук, на Червената линия.

А оркестърът беше съвсем истински — и стоеше право на входа, до границата, и с всички сили надуваше, звънтеше, барабанеше. Караше човек против волята си да изпъчи гърди; и разбира се, през него не можеха да преминат никакви тръби и други театрални звуци.

Станцията — уютна, домашна, мъничка като всичките първи станции на метрото, беше изпълнена с едноцветен народ. Тук не беше мръсно и не течеше вода от тавана, и лампите светеха; накратко — всичко беше изрядно.

Но в секундите, когато оркестърът млъкна за малко, за да смени единия марш с друг, се чу вторият глас на станцията. Непривичен — вместо глъчката, свойствена за хората, на Охотний ряд се носеше шумолене. Хората шумоляха, озъртайки се, в извити опашки, в които на дланта на всеки беше записан номер; шумоляха в пролуките на арките — зад масички, докато извършваха някаква непонятна за Артьом бюрократщина, шумоляха жени и деца. И изведнъж — докато барабаните и литаврите си поемаха дъх — на станцията престана да достига светлина и чистота. А после пуснаха оркестровия конвейер отново и прииждащото от него веселие пак подмени станцията. Лампичките засветиха по-ярко, устните на преминаващите се изопваха, а мраморът взе да блести.

За настроение имаше още и лозунги — печатани също по шаблон: „Да пресечем нищетата, капитализма, неграмотността на Червената линия!“, „Не на ограбването на бедните! Да — на всеобщото равенство!“, „Техните олигарси ядат гъбите на нашите деца!“, „На всеки — пълна дажба!“ и „Ленин, Сталин, Москвин, Москвин“. Плешивият Ленин и мустакатият Сталин бяха окачени на стената в златни рамки. До тях стоеше караул от бледи момчета с червени кърпи на вратовете; бяха положени и цветя — пластмасови.

Артьом, конвоирания, местните сякаш не го забелязваха; на всички, покрай които преминаваше, по някакъв начин им се намираха по-интересни занимания — не успя да срещне погледа на никого. Но веднага щом се разминеха, тилът започваше да го сърби — разсеяните погледи моментално се събираха на сноп върху него.

Той крачеше и се молеше Пьотър Сергеевич да не умира още малко и да не тръгва наникъде, да изчака Артьом. Беше минал само час, имаше шансове.

КГБ се намираше от опаката страна на станцията; под пода, по който тъпчеха на едно място едноцветните граждани, имаше още един етаж, нисък и никому неизвестен, и входът към него приличаше на шкаф — от онези, в които се държат метлите и кофите.

Но вътре всичко си беше привично като навсякъде, като в целия свят: коридорът — боядисан в маслено, от кръста нагоре зелен, заради влагата мазилката е станала кафява и се е издула, мяркат се вечните лампички и върволица от стаи.

Конвоиращият отвори една от тях и набута вътре Артьом.

— Спешно е! Спешно донесение!

— Донесенията са в армията — намигнаха му. — Тук са доноси.

Щракането на ключалката отвън проряза слуха му, оголените му нерви.

Погледна съседите си: жена с гримирани очи и оцветен в жълто перчем, останалото — събрано на топка на тила. И навъсен дребен мъж с бели вежди и ресници, остригани, както му е паднало. Кожата му беше щавена и потъмняла като на алкохолиците.

Умбах го нямаше в килията.

— Сядай — каза жената. — Какво стърчиш?

Мъжът се изсекна.

Артьом измери пейката с поглед и продължи да си стои, сякаш така щяха да го приемат по-бързо, да го изслушат и да се съгласят да пуснат радиста по живо, по здраво.

— Ти също си мислиш, че сега веднага тук ще разрешат всичко, а? — въздъхна жената. — Ние вече трети ден, откакто сме тук. И пак добре навярно. Те тук така разрешават нещата… по-добре изобщо да не ги разрешаваха.

— Помълчи малко — изстена мъжът. — Поне сега помълчи.

— Тук преди мен не доведоха ли един чичко? — попита Артьом жената. — С ей такива мустаци? — той показа с ръце как безсилно висят мустаците на Умбах.

— Не, не са довеждали. И без мустаци — също не. Сами си изкукваме тук. Гризем се един-друг.

Мъжът се извърна към стената и с омраза я зачовърка с нокти.

— А ти какви си ги натворил?

— Никакви не съм ги натворил. Трябва да измъкна чичкото.

— А чичкото какви ги е забъркал?

Артьом погледна чорапогащите й в телесен цвят, целите кърпени; на ръцете — тече синя кръв съвсем близо под кожата, изпъва я. Очите иззад черната линия в първия момент изглеждат едри и страстни като за последно, но всъщност са съвсем обикновени. Усмивката — набръчкана. Бръчките — уморени.

— Чичкото също нищо. Ние изобщо сме от Театрална. Живеехме си и това е.

— И как е там, на Театрална? Гадно като че ли? — попита тя със съчувствие.

— Нормално.

— А на нас тук ни разправят, че вие там почти сте се изяли взаимно. Какво, лъжат ли?

— Юлка! Ама не си ли глупачка! — възкликна мъжът й.

— Ние тук си живеем добре — спомни си Юлка. — На нас по принцип не ни дреме как е там, при вас. — Тя се замисли, засъмнява се. — За гъби по-дълго ли стоите?

— Как така — стоим?

— Ами например застанал си на края на опашката. Кой ти е номерът?

— Каква опашка? Имам ли пари — купувам си.

— Тоест как пари? Купони ли?

— На нас тук — намеси се мъжът — не са ни нужни никакви пари. При нас който работи — той и яде. А не като при вас, на вашата Театрална. При нас трудовият човек е защитен.

— Добре — каза Артьом.

— Яжте си ги сами вашите пари — добави мъжът.

— Но ти какво, Андрюша, какво го нападна? — застъпи се Юлка.

— Затворили са тук някакъв тип и ти още малко ще му покажеш и циците си! — Андрюша се изплю в краката си, но като че ли сякаш и в Артьом.

— Че какво, току-виж и на теб ти потрябвали циците ми — усмихна се тя на мъжа.

— Аз не съм провокатор — съобщи сам на себе си Артьом.

— Аз изобщо нищо не искам да знам — каза Андрюша. — Всичко това не е моя работа.

Помълчаха.

Артьом притисна ухо към вратата. Беше тихо.

Погледна часовника си. Дитмар там какво? Вярва ли му още? И докога ще се съгласи да му вярва?

— Какво, изобщо ли няма там опашки за гъби? — попита Юлка. — А колко дават наведнъж?

— За колкото ти стигнат парите. Патроните… — поясни за всеки случай Артьом.

— Ама че работа! — възкликна възхитено Юлка. — А ако дойдем двама?

— Какво?

— Тогава и на двамата ли ще им дадат за колкото имат?

— Ами да.

— Ояли се, гадове — каза Андрюша. — Какво си мислиш, чии гъби ядат? Нашите! На нас децата ни ще пукат от глад, а те набиват!

— Как така ще пукнат! — уплаши се Юлка. — А и ние нямаме деца.

— Аз конфигурално. Образно, тоест.

Той се вторачи в Артьом с тъга и с чувство на извършена току-що непоправима грешка; обля се в руменина.

— Той не е казвал такова нещо — помоли Юля Артьом. — Става ли?

Артьом сви рамене. Кимна.

— Ти гледай себе си! — изрева Андрюша на жена си. — Овца! Ако не беше дрънкала, щяхме да сме си вкъщи! Нищо не си научила от случката с Ефимови!

— Ефимови нали мълчаха, Андрюша — прошепна тя. — И пак ги взеха. Нито думичка от тях против… Против.

— Значи е имало за какво! Имало е, значи! — възкликна той шепнешком. — Как така, ни в клин, ни в ръкав, хората ще ги вземат и… — той изхриптя. — И цялото семейство.

— Какво — цялото семейство? — попита Артьом.

— Нищо! Каквото трябва!

— А аз какво толкова казах? Че гъбите не стигат за тази година. Че реколтата е слаба заради болестта… Заради бялата гнилоч. Ще гладуваме. Но това си е така! Нали не съм си го измислила! А те — клевета… Такова… Пропаганда…

— На кого си го казала? Глупачке смотана! На Светка Дементиева си го казала! Ти какво, не знаеш ли за Дементиеви?

— Дашка на Дементиеви е в консервния цех, като че ли тя сама не разбира!

— Значи, стои и си трае! Хората и за по-дребни неща ги прибират! Василиева за какво? Че се е прекръстила за „Господи помилуй“! А Игор там от сто и пети за какво го прибраха? В почивката на по цигара разправял, че на Черкизовска хората са дошли отвън.

— Къде отвън? И какво?

— Не от Москва. Някъде от повърхността. Демек от друг град. И уж дошли без противохимическа защита. Е, и какво? Какво толкова има? Ясно е, че това е измишльотина. Тоест нали всички тези от другите градове до един са измрели в онзи ден… — той прекара пръст през гърлото си.

— Не го показвай върху себе си! — изплаши се Юлка.

— Измишльотина, е и? Защото е глупаво! Американосите, гадовете, са ни обрулили напълно, това и малките деца го знаят, че само Москва си стои. Какъв ти друг град! А Игорка Зуев на следващия ден го прибраха. Юдин там го е слушал, а Юдин също… Трябва да си голям тъпак, за да говориш пред Юдин…

— От кой град? — Артьом се напрегна. — От кой град са дошли? Онези, от Черкизовска?

— Аха — отвърна му Андрюша. — Ей сега ще ти кажа.

Артьом се откъсна от вратата, пристъпи към мъжа, наведе се към него.

— Но той нали го е приказвал? Приказвал го е? Този Игор?

— И се наприказва.

— Кажи! Кажи, важно е!

— Ти още не си предал доноса срещу своя чичо! Къде така напираш? — усмихна се Андрюша лошо.

— Ти си пълен идиот! Просто ми кажи! Откъде са?! — Артьом хвана мъжа за яката, нави плата на юмруците си, притисна го към стената.

— Махни се от него! Остави го! — изписка тънко Юлка. — Той нищо не знае, нищо! Охрана! Хора!

— Глупости са всичко това.

— А ако не са?!

— И какво? И какво, ако не са?!

— Всичко! Тогава можем да се махнем оттук! От това метро!

Откъснатият от пода Андрюша поклати глава. Изкриви физиономия.

— Ако беше толкова хубаво, щяха ли да идват при нас?

Артьом се опита да събере сили, за да спори — и не успя.

— Остави ме. Остави ме, където си стоях, гнидо — рече Андрюша.

Артьом го остави. Извърна се и отиде при вратата.

Искаше да облегне чело на нея — а тя се отвори.

— Онзи, дето е от Театрална. На изхода!

— Напразно ти така — каза Артьом на Андрюша.

— Ами попитай си ги сам — изграчи онзи.

* * *

— Ето, другарю майор. Този, който за диверсията…

— А гривните? Давай в гривни.

Белезниците изщракаха.

— Ето така, когато сами си признават… Винаги трябва в белезници — обясни на Артьом другарят майор, докато го посрещаше на прага. — Викай ми Глеб Иванич. А ти кой си?

А Артьом вече знаеше, че това е Глеб Иванич. Познаваше дрезгавия му и нисък глас. И кубинките му.

— Фьодор Колесников.

Като в паспорта, който му беше издал Дитмар.

— Ами докладвай, Фьодор.

Глеб Иванич беше набит, як; месеста порода. Главата му с голямо чело оплешивяваше, тлъстите му устни руменееха. Беше на ръст колкото Артьом — значи, не много висок, но двойно по-широк и четворно по-як. Мундирът не му ставаше, вратът му беше по-широк от шията на бик и панталоните му бяха издути.

Самият Глеб Иванич седна зад масата, а Артьом остана да стърчи.

— Не сте хванали този, когото трябва.

— Кой този? — настръхна майорът.

— Умбах. На Театрална. Той не е виновен за нищо. Сбъркали сте.

— А кого е трябвало да хванем?

— Друг.

— А! Аха. И ти си дошъл да го отървеш?

Майорът веднага се отегчи.

— Той не е никакъв диверсант. Инженер от театъра е — съобщи Артьом.

— Ами призна си, че е диверсант.

— Ами така… Наклеветил се е. Наклеветил е себе си.

— Тогава проблемът си е негов. Ние имаме всичко подписано.

И сега какво?

Стаята беше просторна, но семпла до строгост. Балатумът на пода се беше свил, в ъгъла имаше сейф във формата на черен куб, само дето бюрото беше пищно, трофейно — и сдвоеният портрет на стената. И това беше всичко.

Не, не всичко.

Нещо тиктакаше. Артьом се огледа — отзад, над входа, висеше часовник. Същият като неотдавна видения от него на друго място. Обикновен часовник — стъкло и синя пластмаса. На циферблата е изобразен щит, в него — втъкнат меч, и още букви в редица — всичките главни, с тирета: „ВЧЕК-НКВД-МГБ-КГБ“. Беше десет без десет.

— Бързаш ли за някъде, Фьодор? — попита го майорът. Усмихна се. — Да не закъсняваш?

— Часовникът е интересен.

— Часовник като часовник. И по него виждам, че ме чака работа. Това ли е всичко, Фьодор? Бих продължил с теб по-късно.

— Трябва да поговоря с него.

— А, виж, това изобщо няма да се получи. Какъв ти се пада той? Роднина? Или колега?

— За какво си е признал? Той не е диверсант. Никога не е бил на Райха. Не сте търсили него. А друг.

— Не, Фьодор. Търсехме него. Пьотър Сергеевич. И Райхът тук няма нищо общо. Ето — майорът размаха някаква мазна бележка. — Ориентировка. От централния апарат. Централният апарат не може да сгреши.

Значи, не са идвали за него, за Артьом? Умбах сам си е виновен?

— Това ли е всичко? — Глеб Иванич се изправи. — Защото имам ангажимент за десет.

Той се наведе към сейфа, направи някакви магии, щракна капака и измъкна черно-сив, помътнял от драскотини револвер.

В този момент Артьом си спомни какъв точно ангажимент има майорът.

— И какво… Какво ще стане сега с него, с Пьотър Сергеевич? — попита той с пресъхнало гърло.

— Най-тежкото наказание — отсъди майорът. — Добре, Фьодор. Дочакай утрешния ден. Утре пак ще разговаряме с теб. Чувствам, че разговорът ни няма да е кратък. Ти искаш да ми кажеш нещо, а се помайваш. Трябва да те накарам да се размърдаш някак, а за беда времето днес е кът. Работа.

Той порови още там, в сейфа, извади от една кутия шепа медни фигурки, разстла ги върху бюрото. Извади барабана на револвера, започна да го пълни. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем. И останаха още.

— Него не бива да го застрелвате! — извика Артьом. — Умбах!

— Защо?

— Той има сведения… Той е радист. И знае нещо…

— Всичко, което знае, го знаем и ние — успокои го майорът. — Не може да има тайни от нас. Това е. Иди и се наспи. Мен тук… хората ме чакат.

Глеб Иванич се почеса, погали се по изпънатия цип, сладко се протегна.

— Та вие нямате никаква представа! Той има информация! Ценна… Той… — Артьом се прехапа по устната, за последен път претегли нещата. — Намерил е оцелели! Свързал се е! С други! Разбирате ли? С други оцелели! Не в Москва! — Той погледна майора в широкото плоско лице.

Там нищо не се измени, не трепна.

— Глупост някаква.

После като сянка по устните му се плъзна усмивка. Глеб Иванич поглади с ръка косите си. Видът му беше замечтан. Той очакваше, очакваше вечерта, очакваше десет часа, очакваше и онова, което ще стане после — уговорената среща с красивата си кучка в балетен костюм. Ето за това му се искаше да мисли.

Артьом вдигна напред вдървените си ръце.

— А ако има още някакви места, където може да се живее? Ако не сме длъжни тук, в метрото… до края… А? И той — той! — може да знае това!

Майорът измери с ръка револвера, замижа с едното око, погледна бюрото през мушката.

— Това се вика качество — изрече замислено. — От него навярно са стреляли още преди сто години. И въпреки това… Няма по-надеждна машинка от нагана. Особено за тази работа. Няма да засече, няма да се прегрее.

— Ти какво, не ме ли слушаш?! — побесня Артьом. — Или знаеш нещо по въпроса?!

— Добре, достатъчно. Конвой!

— Не, не е достатъчно! Ако го разстреляш сега, ние никога, нищо… Никога!

— Конвой, бе! — изрева майорът към вратата.

— Никога! Той е единственият, разбираш ли ти? На никой друг не се е удавало! Да ги намери, да се свърже… Не бива да бъде убиван!

— Не трябва все пак?

— Не трябва!

— Ценна информация?

— Да!

— Оцелели!

— Оцелели!

— Добре, да вървим.

Майорът сграбчи Артьом за рамото с ръчището си като хидравлична преса, ритна вратата, изведе го в коридора. Конвоят дотича, виновен и уплашен, допушващ цигарата си, но майорът само му тикна гарваново черното дуло в муцуната и го блъсна.

Измъкна от джоба си връзка ключове, раздрънка я пред някаква врата. Отключи я, избута Артьом в килията. Там седяха седем души, бледи и потни.

— Умбах!

— Аз.

Пьотър Сергеевич с увисналите мустаци се надигна, озъртайки се с неспокойно лице. Целият беше омазан в кафеникаво, засъхващо; основата на носа му беше разкъсана и устата му беше нащърбена. Беше отметнал глава леко назад, за да не му тече кръв от носа.

През лицето му преминава ту сянка, ту петънце светлина: какво да очаква?

Майорът вдигна пистолета към челото му и веднага се чу режещ слуха пукот, вряза се като удар с чук и наоколо пръснаха червени капчици — на ръката му, на лицето, на мундира. Умбах се отпусна и се свлече на пода като чувал с пясък. Останалите, пребледнели, стиснаха ушите си, една жена изпищя. Цялата стена беше в мокри лъскави пръски. В килията пъхна глава един надзирател, изруга едва чуто, попита нещо неразбираемо. В ушите на Артьом кънтеше.

Майорът хвана Артьом за рамото и го измъкна в коридора, хлопна вратата. Закрещя през кънтенето:

— Кой не бива? Аз? Аз ли не бива? Ти, дребен кучи син! Аз ли не бива?!

Гадеше му се, виеше му се свят. Артьом преглъщаше, сдържаше се. Повърне ли — ще покаже слабост.

— Извеждайте ги за разстрел! Колкото можете! — изкрещя майорът на надзирателите, като едва надвика кънтенето. — Колко са там, при нас?

— Бяха седем с Умбах.

— Точно, значи барабанът ще стигне. И измийте килията!

Майорът пристъпи и застана право пред очите на Артьом. Каза на дотичалите от караулката:

— Него — при мен.

Върнаха се в кабинета.

— Не трябва, казваш. Трябва! Трябва да ви разстрелваме. И то публично. Полезно нещо е разстрелът. Че всеки боклук си мисли, че е главният герой, че този филм е сниман за него. А виж как хората стават като чували с лайна. Щрак! И готово. И няма да си въобразяваш толкова много за себе си!

Той взе един патрон, останал на масата, и го пъхна под носа на Артьом.

— Виж. Това е за теб. Исках утре да се разбера с теб, без да бързам. С твоите бълнувания. Но ти направо риташ срещу ръжена.

Извади барабана, пъхна в него патрона за Артьом.

— Този — при останалите!

— Не. — Артьом заклати бодящата го глава. — Не!

— Марш!

— Днес… Сега… Райхът… ще влезе… на Театрална.

— Марш, твар!

— Умбах… Той е техен… агент. Беше. Аз трябваше да… Да го измъкна. Оттук. Аз също съм… дивер… сант.

— Дрънкало си ти.

— Стой. Стой. Всичко излъгах за радиста. Не ме убивайте. Наистина. Кълна се… Там сега има две… групи. Минират проходите.

Глеб Иванич най-накрая се обърна към него.

— Защо?

— Ще превземат Театрална.

— Е?

— В тунелите имат две щурмови бригади. Приготвени. И две диверсантски групи на Театрална. Ще взривят проходите към вас тук. И когато отрежат Театрална… След пет минути… ще бъдат там.

— А Умбах какво? Защо той?

— Той е радист. Трябваше да получи сигнала за началото.

— А ти?

— Аз съм към него. Свръзка.

— Кой даде задачата? На теб — кой?

— Дитмар.

— Познаваме се.

Майорът се вкамени. Часовникът над главата на Артьом отброяваше: цък, цък, цък. Същият часовник като при майора от Ханза. Само че завършекът на абревиатурната история на ВЧК беше по-различен, от предишно време.

— Но нали ти си тук. При нас. И Умбах е при нас. Значи те засега чакат. Колко ще чакат?

— Би трябвало да ударят след края на спектакъла. Ако се забави… Ще изпратят някого да провери. И пак ще нахлуят.

Цък. Цък. Веждите на майора се събираха.

— Останалите познаваш ли ги по лице? От тези две групи?

— Познавам ги. Водачите.

— Ще помогнеш ли?

Той кимна веднъж ръждясало, натегнато.

— Толкова бързо няма да успеем да съберем хора… — каза майорът на глас. — Трябва да спечелим време. Трябва да спечелим време.

Артьом искаше да подскаже на майора, но се боеше — току-виж онзи направи тъкмо обратното. Трябваше да се сети сам. Мисли, мисли, майоре. Е?!

— А ако ги дезинформираме? Че групите вече са неутрализирани?

— Как? Няма да успеем.

На Артьом му се искаше да зажуми, да се скрие, да загърне вътрешностите си, така че майорът да не разбере молбата му, намека му; но се застави да държи очите си опулени, сякаш самият той канеше Глеб Иванич в себе си. И онзи влезе в Артьом през зениците, разчовърка роговицата му, поизбърса се и омаза всичко там с дребни пръски от Пьотър Сергеевич.

— Имаш ли парола, отговор за радиообмена? — реши най-накрая той.

Артьом безмълвно наведе глава. После предпазливо я върна в старото й положение. Боеше се да не подплаши решението на майора — единственото спасително за него.

— Да вървим.

През коридора, покрай отворената вече килия — където стояха осъдените на смърт и се взираха в пода, в стените, сякаш бързаха да скрият и да предпазят душите си в процепите между плочките, под свивките на балатума — отидоха в друга стая с надпис на вратата „Свръзка“.

Уморен свързочник със заешка устна беше застинал в стойка „мирно“. Маса с телефон, зелени кутии с тумблери и стрелки, слушалки.

Конвоиращият застана до вратата, а Артьом с ритник го подканиха към апарата. Но преди това Глеб Иванич свали телефонната слушалка, поскърца с клавишите.

— Ало. Свинолуп е. Да, Свинолуп. Дайте ми Анциферов.

Артьом се изпоти. Часовниците близнаци се наложиха върху глупавата и нещастна фамилия. Не можеше да има такова съвпадение. Не можеше да е съвпадение.

Онзи беше Борис Иванович. Този — Глеб. Едно и също бащино име. Не си приличаха много. Но все пак повярва веднага, макар да изглеждаше фантастика.

— Да, другарю полковник. Тук при мен има един осъзнал се активист. Казва, че Райхът възнамерява да превземе Театрална. Още сега.

Гласът. Артьом разпозна гласа — там, докато лежеше под сцената, защото гласът на братята беше един и същ. С този глас те произнасяха различни думи и сглобяваха от тях различни изречения; и мундирите им бяха различни, и часовниците им бяха спрели в различни времена. Но въпреки това гласът беше един и същ.

Глеб навярно беше по-големият. Изглеждаше по-възрастен. А Борис следователно се издигаше по-бързо в службата. Как се е случило това с тях, помисли си Артьом кой знае защо. Вместо да се чуди дали няма да се скъса бялата нишка, по която възнамеряваше да върви над пропастта. Как се беше случило така, че двамата братя са се оказали от двете страни на фронта с едно и също звание? Знаят ли те един за друг? Би трябвало. Не можеше да не знаят. Воюват ли? Мразят ли се взаимно? Опитват ли се да се убият? Играят ли? Какво?

— Давате зелена светлина? Слушам. И тъкмо ще успеете тогава да ни пратите подкрепление… Да. Съгласен съм. Не започнахме ние това. И аз също не виждам друг… Слушам. Прието.

Артьом чакаше тихо, вече даже не мислеше, да не би шумът от мислите му да уплаши кацналата на рамото му вълшебна жар-птица, късмета. Шансът беше едно на хиляда.

— Каква е честотата?

Кривоустият радист седна пред радиото; Артьом му каза честотата. Започнаха да претърсват ефира. Нахлузиха слушалките върху Артьом накриво: едната — покрила ухото, другата — обърната към хората.

— Изкарали ли сте антените на повърхността? — попита той. — Как ги ловите оттук?

— Ти по-добре си мисли за своята работа — посъветва го Свинолуп. — За нашата.

— А вие… На вас никога ли не ви се е удавало… Да чуете други градове?

Свързочникът поклати глава, сякаш въпросът беше към него.

— Няма никакви други градове, момче — каза майорът. — Забрави.

— Но нали идват хора… Нали са идвали хора от други градове? Идвали са в метрото.

— Измишльотини.

— А тях са ги отстранявали. Вашите.

— Също измишльотини.

— И тези, които са дрънкали за това…

Глеб Иванович се навъси. Почука с дулото по железния сандък.

— Няма защо да се преразказват лъжи! Седим си тук — и това е! Защо да се объркват душите на хората? Нека да си мечтаят за това, за което е казано да мечтаят. За това, че ще победим Ханза, ще изправим всички буржоа до стената и тогава ще настъпи комунизъм в метрото. И ще има за всички пълна дажба гъби. Тук ще бъде хубаво. Тук. При нас. Родината трябва да се обича, разбра ли? Където си се родил, там ще си от полза.

— Аз съм се родил горе.

— А ще умреш долу!

Свинолуп го тупна по рамото и се изкикоти. Това беше първата му шега.

От кашата в ефира се измъкна някакъв глас. Майорът кимна на Артьом, допря дулото до главата му, за да го поощри и наставлява.

— Дитмар.

— Сталкерът е.

— О! Сталкер. Е, как е?

— Момините сълзи цъфнаха.

— Значи е пролет.

Дулото влезе в свободното ухо на Артьом — студено, желязно. Право в слуховия канал. Вълнуваше се, искаше да разбере дали не го мамят.

— А на мен повече ми харесваше зимата.

— Ами ходи и се скрий.

Опита се да погледне накриво Свинолуп, но револверът не му позволи. Трябваше да брои, а не се получаваше. Дулото го одраска, притисна се към отвора; запуши ухото му.

— Що за глупост? — изскърца през дулото майорът право в мозъка му.

— Отменяме операцията — каза Артьом. — Дитмар, отменяме…

И тогава — стана за миг.

Изгърмя!!!

Всичко подскочи, таванът се разпадна, заваля прах, увисна във въздуха, светлината примигна и изчезна, всичко ослепя, оглуша.

Само Артьом очакваше това. Единствено това очакваше.

Гмурна се странично, с окованите си ръце хвана пистолета за дулото и го изтръгна от отслабилите хватката си дебели пръсти, отскочи встрани.

Светлината замъждука.

Конвоиращият лежеше на пода, притиснат към бетона. Свинолуп, посечен от дребни камъни, окървавен, опипваше наоколо. Свързочникът така и си седеше над апаратурата си, без да осъзнава какво става.

Виковете проникнаха през памука в ушите… Тропот.

Свинолуп най-накрая видя Артьом.

— Ръцете! Ръцете!!!

Майорът ги вдигна лениво. Очите му шареха. Вече търсеше начин как да се добере до него по-ловко.

— Стани! Към изхода! По-живо! Какво?!

Наганът стоеше в ръката му неудобно, зле, като чужд.

— Какво беше това? — попита го Свинолуп, като едва помръдна.

Напук му прави, гадината.

Артьом леко натисна спусъка; задвижи се тегаво. Петлето се отдръпна, замахна.

— Ставай!!! Тръгвааай!!!

— Къде така се разбърза?

Донатисна: изгърмя още веднъж, но вече не толкова болезнено, колкото в камерата, когато убиваха Умбах. Ушите вече се бяха запушили. Свинолуп са хвана с лявата ръка за петното на дясното рамо. Най-накрая го послуша, изправи се. Прекрачи през конвоиращия, надникна в коридора.

Там се мотаеше още един надзирател, контузен; понечи да вдигне автомата си. Артьом стреля напосоки някъде в корема му, изрита автомата настрани.

— В кого са ключовете?! В кого са ключовете от килиите?!

— Аз имам.

— Отваряй! Отваряй всичките! Къде е тук този… Който е лъгал за оцелелите? Зуев! Къде е той?!

— Няма го. Изпратихме го на Лубянка. Поискаха го. Няма го!

— Ела тук. Тук. Къде е моята килия? Това ли е? Отваряй!

Майорът си поигра с беззвучната ключалка, отвори. Гримираната Юлка и навъсеният плювач бяха живи и здрави.

— Излизайте! Да бягаме оттук!

Свинолуп изкриви физиономия.

— Къде да бягаме? — попита Андрюша.

— Къде?! На свобода оттук!

— Те никъде няма да избягат с теб — каза Свинолуп.

— От Линията! Ще ви измъкна оттук!

Юлка мълчеше. Мъжът примигна с напрашените си очи. Съобразяваше нещо и си поемаше дъх. А после дори не закрещя, а зарева.

— Разкарай се, мерзавец! Мерзавец, провокатор! Махай се! Никъде няма да отидем. Ние живеем тук! Тук!

— Загря ли? — попита Свинолуп, усмихвайки се. — Ето това е любовта към Родината.

— Та вас тук ще ви изправят до стената! Той ще ви изправи! Ето този! Свинолуп!

— Върви на майната си! Сядай, Юлка, какво скочи като глупачка?!

— Правилно — каза Свинолуп. — Ето, всичко е правилно. А ти, кучи сине…

Артьом озверя.

— Влизай в килията! Влизай! Тях ги е страх от теб! Ключовете тук! Хвърли ги! Той никъде няма да се дене оттук, ясно! Край, ето го! Да вървим! Как се казваше ти? Андрей. Аз ще ви измъкна оттук! Ще ви измъкна, а? По-бързо! Няма време!

— Няма да тръгнем — каза след мъжа си и Юлка.

— Глупак си ти, Фьодор — засмя се Свинолуп. — Наивно нищожество… Та това са зайци! Кротки! Къде ще избягат?!

— Какви ти зайци?!

— Кротки! Ето, виж!

Свинолуп вдигна полата на Юлка, свали закърпените й чорапогащи заедно с гащетата, показа рижия й пух. Тя само покри устата си с длани.

— Е?! — извика той на Андрюша. — Е?! Какво стоиш?!

И стисна с ръчището си мършавия задник на Юлка. Пъхна длан между краката й, стисна я и там.

— Какво?! Стоиш?!

Андрюша се изплю в пода.

— Лайно! — Свинолуп му заби с лявата ръка шамар, с който го свали на пода. — Върви, лайно! Бягай! Хвани тоя боклук, жена ти, и бягай! А?!

Андрюша отпълзя към пейката, седна, хвана се за бузата.

Юлка тихо виеше. Тушът й течеше.

— Никой няма да тръгне с теб!

— Лъжеш, гадино. Лъжеш!

Някой тичаше по коридора, трополеше с ботушите си. Нима подкреплението вече беше пристигнало? Артьом стреля нататък, в прахта. Там се свиха, скриха се, а може и да умряха.

Къде тук бяха осъдените на смърт?

Скочи, намери килията. Вратата — отворена. Няма конвоиращи. Всички седят вътре. Шестима. Две жени и четирима мъже.

— Бягайте! Да бягаме! След мен! Ще ви измъкна!

Никой не вярва. Никой не помръдва.

— Та вас ще ви разстрелят… Всички ще ви сложат до стената! Е! Е?! Какво се боите? Какво губите?!

Дори не му отговаряха.

Поклащайки се, към него по коридора се движеше Свинолуп. Душеше ръката си. Усмихваше се.

— Зайци. Зай-ци. Тези веднъж вече се опитаха. Знаят как ще приключи.

— Ти си гадина.

— Ти отиди, отвори всички килии. Давай, момче. Освободи ги. Ето, има ключове, оръжие. Ти си господарят. Е?

— Млъкни.

Свинолуп се приближи плътно — страшен, зловещ, як — и Артьом отстъпи от него, и още веднъж.

— Никой няма да тръгне след теб. Свобода, мамка му. Герой, мамка му, освободител.

— Той вас ви водеше на разстрел! — извика Артьом на осъдените. — Още сега!

— А сега може да ни простят? — измънка някой. — Ето, ние сме тук, ние никъде…

— Може! — подкрепи го Свинолуп. — Всичко може! Разбра ли, лайно! Разбра ли?! Разбра ли всичко?!

Артьом стреля в гърдите му, стреля в центъра на този човек и куршумът потъна в него, и той отстъпи, и пак се засмя. Тогава Артьом му вкара още един куршум от чуждия, неверния пистолет — в корема. Не можеше да стреля в лицето му, не можеше да погледне в очите Свинолуп. В неговите уверени, нагли, господарски очи.

Онзи все пак падна неохотно.

— Е?! — повтори Артьом на осъдените. — Край! Край с него! Да вървим!

— Край с този. Има и други — измънкаха му. — Къде да бягаме? Няма къде.

Отгоре крещяха, лаеха команди. Ей сега ще се спуснат.

— Ами оставайте! Вие! — закрещя им Артьом. — Ами пукнете тук! Като искате да умрете — умирайте! Като лайна!

Той пъхна дулото на нагана в панталоните си, вдигна автомата на простреляния надзирател, потърси ключове за белезниците, но не успя да ги свали — вече тичаха насреща му. Пусна един откос с автомата, притича през коридора, изкачи се по стълбите, изскочи в залата.

Там имаше дим, мръсотия, тъпканица.

Оркестърът продължаваше да гърми и да весели като на „Титаник“.

Мината беше гръмнала там, където я беше сложил Артьом — в долния край на ескалатора, от обратната страна на преградата, точно над килиите. Но не ги беше съборила — напротив, беше изтръгнала портите, както се беше надявал.

Добре че станцията не беше дълбока, сигналът беше достигнал. И добре че Дитмар не се беше доверил на наемника — беше му връчил мина не с таймер, а радиоуправляема.

Добра се до пробива, разбута суетящите се, бели от прахта спасители и хукна нагоре по стъпалата. Освен на него на никого другиго не му хрумна тази мисъл.