Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (4)

Глава 4
Заплащане

Алексеевска приличаше на ВДНХ, само че в по-калпаво изпълнение. Тук също се опитваха да отглеждат гъби и също се мъчеха със свинете, но гъбите и свинете напук се получаваха съвсем кекави, така че едва стигаха за самите алексеевци, не оставаше нищо за търгуване. Ала и местните напълно подхождаха на свинете си — хилави, примирили се с това, че в тяхната приказка и началото, и краят са скучни и предварително известни на всички. Стените тук по-рано бяха бели и мраморни, а сега вече не можеш ги разбра какви са. Каквото е можело да се откърти и продаде — го бяха откъртили и продали. Останал беше само бетон и неголямо количество човешки животи. Бетонът беше трудно да се изкърти, а и никой не би се изкушил от такава стока в метрото; така че основната търговия вървеше за това за кого да умират в битките алексеевци. Ако имаше избор — цената би била по-висока. Но освен ВДНХ купувачи не се намериха. И ето че сега главната цел на съществуване на метростанция Алексеевска беше да охраняват ВДНХ.

Затова и южният тунел на ВДНХ, водещ към съюзническата Алексеевска, се смяташе за спокоен. През другите тунели можеше да се промъкват и цяла седмица, а през този Артьом и Омир, дори с всичките задължителни предпазни мерки, изгубиха може би само половин час. Макар че минутите останаха там, където и часовникът — на ВДНХ. На Алексеевска часовника го бяха откраднали още преди десет години и от тогава насам всеки там си съществуваше по свое собствено усещане за времето. Който искаше нощ — за него беше нощ. В края на краищата нощта в метрото не беше и спирала; деня трябваше да си го представяш.

Караулът погледна пешеходците без никакъв интерес — зениците им бяха колкото иглено ухо. Над поста висеше противно бяло облаче, миришеше на партенки — пушеха трева. Старшият въздъхна тежко, стягайки се.

— Накъде?

— Към Проспекта на мира. На пазар — произнесе Артьом, без да си дава много зор.

— Няма да ви пуснат. Там.

Артьом му се усмихна топло.

— Не е твоя грижа, чичка.

— Едно върху тангенс дава котангенс — отговори старшият, който се беше заразил от Артьомовата доброта и също искаше да каже нещо приятно.

С това и се разделиха.

— Накъде ще тръгнем? — обърна се Артьом към Омир.

— От Проспекта? Ако ни пуснат в Ханза — то по Околовръстната. Все е по-добре, отколкото да продължим по нашата линия. Неприятни спомени, знаеш. По Ханза ще е по-правилно. На мен визата ми е вписана, Мелник се погрижи. Теб ще те пуснат ли?

— Нали там има карантина?

— При тях вечно има някаква карантина. Ще преминем някак. Всички проблеми ще започнат след това. Театрална… Там, откъдето и да подходиш…

— Ама че местенце си избрал за радиста си, дядка. Насред минно поле.

— Ами какво да…

— Шегувам се.

Старецът погледна някак особено вътре в себе си — във вътрешността на черепа си, където явно беше разстлана картата на метрото. На Артьом тя винаги му беше пред очите, той се беше научил да гледа право през нея. Научи се за година служба при Мелник.

— Бих казал… До Павелецка е по-добре. По-далеч, но по-бързо. И оттам вече — нагоре по зелената. Ако ни провърви, може да стигнем и за ден.

И продължиха нататък по тръбата.

Жужащото фенерче се трудеше колкото можеше — но светлото му петънце достигаше само на десетина крачки, а по-нататък тъмнината вече го разяждаше. От тавана капеше, стените блестяха влажно, нещо ръмжеше утробно и падащите отгоре върху главата капки човъркаха кожата, сякаш това не беше вода, а стомашен сок.

В стените се появяваха някакви врати, а понякога черните отвори на странични проходи — повечето преградени и заварени с арматурни решетки.

Върху дъгоцветните пътнически карти, то се знае, не беше обозначена и една трета от цялото метро, истинското. Защо да се смущават хората? Пренасяш се от една станция на друга, забил нос в телефона си, прескачаш с час напред — готово, пристигнал си. И не си успял да се замислиш на какви дълбочини си бил. И да се поинтересуваш — а какво има там, зад стените на станцията, накъде водят преградените с решетки отвърстия в тунелите? И добре че не си успял. Гледай си в телефона, мисли си за твоите важни неща и не си пъхай носа, дето не ти е работа.

Крачеха с особена тунелна крачка — по-широка, куца — така, че да попадат точно на траверсите. Трябва да извървиш много път, за да приучиш краката си към такова нещо. Тези, които живеят на станциите, не умеят по този начин, бъркат ритъма, спъват се.

— Е, а ти какво, дядо… сам ли си?

— Сам съм.

Цялата светлина отиваше напред и не можеше да се разбере какво е изписано върху лицето на стареца. Навярно нищо — брада и бръчки.

Прекрачиха още петдесетина траверси. Раницата с припасите започна да се пълни с тежест, да напомня за себе си. Слепоочията се навлажниха, гърбът плувна в пот.

— Имах жена. На Севастополска.

— Ти да не живееш чак на Севастополска?

— По-рано — да.

— Тръгна ли си? — Кой знае защо, на Артьом това му се стори най-вероятно. — Жена ти?

— Аз си тръгнах. За да пиша книга. Мислех, че книгата е по-важна. Исках да оставя нещо след себе си. А жената така или иначе няма къде да се дене. Разбираш ли?

— Оставил си жена си, за да пишеш книга? — попита Артьом. — Как така? И тя… пусна ли те?

— Аз избягах. Върнах се — а нея вече я няма.

— Тръгнала си беше?

— Беше умряла.

Артьом прехвърли куфара с противохимическата защита от лявата си ръка в дясната.

— Не знам.

— А?

— Не знам дали разбирам, или не.

— Разбираш, разбираш — уморено, но уверено изрече старецът.

На Артьом изведнъж му стана страшно. Страшно — да не извърши нещо необратимо.

Продължиха да броят траверсите мълчаливо. Слушаха ръмжащото ехо и далечните стонове — метрото смилаше някого.

* * *

Отзад не очакваха опасност; отпред — вглеждаха се, опитвайки се да засекат в тунела, в кладенеца с чернота онова леко вълнение по повърхността, подир което с плясък ще изскочи отгоре нещо зловещо, безименно. А назад не гледаха.

Напразно.

Скръц-скръц. Скръц-скръц.

Тихичко се прокрадваше в ушите им, постепенно.

И стана забележимо едва тогава, когато вече беше късно да се обръщат и да вдигат дула.

— Ей!

Ако сега искаха да вкарат олово в гърба им и да ги повалят по лице върху гнилите траверси, сигурно щяха да успеят. Поуката: в тръбата не бива да мислиш за свои си неща, може да се отнесеш. Забравяш, Артьом.

— Стой! Кой е там?!

Раницата и куфарът увиснаха върху ръцете му; пречеха да се прицели.

От тъмнината се изтърколи дрезина.

— Ей, ей. Свой.

Това беше онзи караулният, котангенсът. Сам на дрезината, безстрашен човек. Напуснал поста си и тръгнал наникъде. Тревата го беше юрнала.

За какъв дявол му е нужно това?

— Момчета. Ето какво си помислих. Може пък да ви закарам? До следващата.

И той се усмихна на двамата с най-хубавата си усмивка. Нащърбена и напукана.

Гърбът, разбира се, умоляваше да се возят, вместо да се мъкнат пеша.

Артьом изучи благодетеля: ватенка, плешивини, торби под очите, но през процепа на зениците приижда светлина като от ключалка.

— Защо?

— Обиждаш ме. Ти нали си син на Сухия? Началникът на станцията. Аз просто така. За мир в целия свят.

Артьом тръсна глава; раницата подскочи и го оседла още по-ловко.

— Благодаря — реши се Артьом.

— А така! — зарадва се караулният и размаха ръце, сякаш за да разпръсне натрупаната от години димене мъгла. — Та ти си голямо момче, сам трябва да разбираш тънкостите! Тук не може да се мине без шублер!

Той не млъкна до самата Рижска.

* * *

— Докарахте ли ни лайна?

Пръв — преди патрулните — ги посрещна остриган скулест мъжага със свити уши. Очите му бяха леко скосени, а цветът им беше циментов като небето. Кожухът му не се закопчаваше, а през разтворената риза, измежду къдрици и сини рисунки, от кръста гледаше спокойно доста едър Исус.

Между краката на младежа надеждно беше стисната тенекиена кофа, а през рамото му висеше торба, по която той почукваше така, че изглеждаше, сякаш тя издава съблазнително дрънчене:

— Ще ви дам най-добрата цена.

А всъщност дрънчеше кофата.

В предишните времена над тази станция се беше намирал Рижският пазар, прочут из цяла Москва с евтините си рози. След като завиха сирените, на хората им дадоха още седем минути, за да разберат, да повярват, да сграбчат документите си и да дотичат до най-близкия вход на метрото. И ловките цветари, които тук бяха само на две крачки, се напъхаха първи, разбутвайки с лакти останалите загиващи.

Когато се повдигна въпросът с какво ще се живее под земята, те отвориха херметичните врати, отместиха натрупаните отвън тела и се върнаха на своя пазар за розите и лалетата; те вече бяха увехнали, но бяха напълно годни за хербарий. И обитателите на Рижска още дълго време търгуваха с изсушени цветя. Цветята бяха нападнати от плесени и излъчваха, но хората въпреки това ги взимаха — в метрото не можеше да се намери нищо по-добро. Нали трябваше да продължат и да обичат, и да скърбят; а как да правят това без цветя?

Благодарение на сушените рози, на спомена за още като че ли едва вчерашното и вече безвъзвратно загинало щастие Рижска разпери криле. Но под земята не можеха да се отглеждат нови цветя; цветята не са гъби, не са хора, трябва им слънце. А пазарът над станцията, макар и да изглеждаше неизчерпаем, секна.

Настана криза.

Рижаните, свикнали вече с красивия живот, би трябвало да преминат на орязан порцион и изобщо — да ядат плъхове както останалите клетници на обикновените станции, които не са благословени с нищо. Но ги спаси една търговска хватка.

Помислиха над възможностите, оцениха предимствата на своето разположение и предложиха на северните си съседи сделка: да купуват излишъците от свински изпражнения, за да търгуват на свой ред самите те с тях, пласирайки ги като тор на всички онези станции, които отглеждаха гъби. ВДНХ приеха предложението — те разполагаха с изобилие от тази стока.

И Рижска, вече угасваща, посивяла от настъпващата нищета, разцъфтя отново. Новата стока, естествено, не миришеше по същия начин, но затова пък беше по-надеждна. А в днешната трудна епоха не върви да си придирчив.

— Момчета, вие какво, нищо ли не носите? — разочарова се от гостите остриганият младеж, след като за кратко подуши въздуха.

В този момент дотичаха, малко позакъснели, други такива с кофи, вкупом, един през друг, крещейки:

— Лайна!

— Няма ли лайна? Добре плащам!

— Патронка за кило давам!

Тук, както и навсякъде в метрото, плащаха с патрони от „Калашников“, понастоящем единствената твърда валута. Рублите бяха загубили смисъл още в самото начало: с какво да се обезпечат в свят, където честната дума не струва нищо и няма държава? Друга работа са си патроните.

Банкнотите отдавна ги бяха свили на цигари и ги бяха изпушили; едрите се ценяха повече от дребните — те бяха по-чисти, горяха по-добре и не димяха толкова. С монетите си играеха по-бедните деца, които нямаха гилзи. А истинската цена на всичко сега беше в патронки, както гальовно наричаха патроните.

Патрон за килограм на Рижска — а някъде на Севастополска килото вече струва цели три. Разбира се, не всеки ще тръгне да се занимава с тази работа. Нищо — конкуренцията е по-малка.

— Слушай, Льох, разкарай се! Аз въобще бях първи тук! — Мургав пъргав мустакатко бутна в Христос татуиран младеж; онзи се озъби, но отстъпи.

— Къде се вреш, мамка му? Мислиш си, че като ги посрещнеш в тунела, всичките лайна са твои? — подскочи друг, плешив, с посинели бузи.

— Виж какви ги върши новакът!

— Добре, мъжаги, вие какво… Те така или иначе нищо не носят!

— Дай да проверя!

Нюхът на остригания Льох с кръста не го беше подвел. Котангенса не возеше нищо.

Той разпери добродушно ръце и разтовари Артьом и Омир:

— Моите владения свършват тук!

И отпътува обратно в тъмнината, подсвирквайки си нещо непоносимо.

Патрулът рутинно, доколкото беше необходимо, се запозна с гостите и ги пропусна; струпалите се търговци се разотидоха. Остана само най-първият — Льоха. Явно най-гладният.

— Може би една екскурзия, момчета? Туристите има какво да видят при нас. Кога за последен път сте виждали влак? Хотелът ни е в него. Стаите са шик! С ток! В коридора. Ще ви издействам намаление.

— Познавам всичко тук като пръстите на ръката си — обясни добродушно Артьом и тръгна напред; Омир се затътри след него.

Рижска беше направена от два щастливи цвята, червено и жълто, но за да се открие това, беше необходимо да се изстърже с нокти слоят мазнина от плочките, с които беше облицована станцията. Един от тунелите беше преграден със заспала мотриса, преправена на общежитие. А през втория се осъществяваше целият местен живот.

— А бара ни знаете ли го? Току-що го откриха. Бирата е първокласна. Карат я наистина също от…

— Няма нужда.

— Но момчета, все с нещо ще ви се наложи да се развличате тук. Проспектът е затворен. Карантина. Има заграждение през релсите, хора с автомати и кучета. Какво, не сте ли в течение?

Артьом сви рамене.

— И какво, никакъв начин ли няма? Сигурно ще можем да се договорим?

Льоха изхъмка.

— Ходи, договаряй се. При тях, в Ханза, сега има кампания. Борят се с корупцията. Като нищо ще те приберат. Тези, които хванат, после ще ги оправдаят. Нали са си свои. Но все някого трябва да арестуват.

— А заради какво са затворили границата?

— Някаква гъбена болест. Един вид гнилоч. Или лети през въздуха, или хората я пренасят. Така че засега никого не пускат.

— Просто ме преследват — каза си под носа Артьом. — Не ме пускат.

— А? — смръщи чело Льоха.

— Тия гъби бих ги изравнил със земята — изрече Артьом отчетливо.

— Разбирам — съгласи се Льоха. — Унил бизнес.

Край тях преминаха няколко мъже, дрънчащи с тенекиени кофи. Льоха понечи да хукне след тях, но се спря. Навярно реши, че с упоритите туристи ще му е по-интересно.

— Вашият бизнес да не е по-весел? — отбеляза Омир.

— Напразно ти така, дядка — намръщи се онзи. — Не всеки може да бъде брокер. Тук е нужен талант.

— Брокер?

— Ами да. Като мен. Като тези момчета. Брокер. А как се нарича според теб това?

Омир не можеше дори да предположи. Той беше зает — стараеше се да не се усмихне. Но краищата на устните му все пак се помръднаха нагоре колкото и да ги сдържаше.

И изведнъж — забеляза Артьом — той се промени. Лицето му стана студено и изплашено като на мъртвец. Гледаше покрай брокера — някъде встрани.

— Напразно ти така — продължаваше да говори на оглушалия старец Льоха. — Лайното, между другото, е кръвта на икономиката. Гъбите от какво растат? Севастополските домати с какво ги наторяват? Така че — напразно.

А Омир му кимна насред изречението, на някаква случайна дума, и полека-лека започна да се отдалечава странично от него. И от Артьом. Артьом проследи посоката на погледа му; видя, но не разбра.

На няколко крачки от тях с гръб стоеше слаба девойка с бели коси. Целуваше се с пълен и доста солиден брокер; онзи, докато се целуваше, сам незабележимо отместваше с крак встрани кофата си, за не пречи на очарованието. Точно към нея се насочи неуверено Омир.

— И какво, мислиш ли, че печелим много от това? — Изгубил стареца, Льоха се прехвърли на Артьом.

Омир се приближи към двойката и мъчително започна да избира ъгъл, под който да погледне целуващите се в лицето. Познал ли беше някого? Но не смееше да се намеси, да ги изтръгне от целувката.

— Ти к’во? — усети го с гънките на тила си пълният. — Какво искаш, старче?

Лицето на девойката, откъсната от целувката, беше разгорещено и смачкано като смукало на пиявица, която са свалили от ръката. Това не беше търсеното от Омир лице, осъзна Артьом.

— Разкарай се — каза пиявицата.

И Омир, посърнал, но още неуспял да се успокои, се върна отново при Артьом и Льоха.

— Обърках се — обясни той.

Артьом реши да не пита нищо — като отвъртиш крана със старческите откровения, току-виж му се скъса резбата.

— Разбира се, че не би могла… С такъв за нищо на света… Стар глупак… — каза тогава Омир сам на себе си.

— А да не би да работите на загуба? — попита Артьом Льоха.

— Загуба, не загуба… Ханза от всяка доставка взима половината във формата на мита. А сега изобщо… С тази карантина…

Ханза се наричаше съюзът от станции на Околовръстната линия. Транзитът от всякакви стоки от всички краища на метрото минаваше през пазарите на Ханза и през нейните митници. Мнозина пътуващи търговци, вместо да се промъкват през цялото метро, рискувайки главата си, предпочитаха да докарат стоката си до най-близкия пазар на пресечката на Околовръстната с радиалните разклонения и да предадат всичко на местните търговски дейци. И печалбата беше по-спокойно да се остави тук, в някоя от банките на Ханза, за да не ти отрежат главата заради нея в тъмните тунели зли хора, надушили удачната сделка. Тези, които упорстваха и мъкнеха през Ханза стоките си сами, така или иначе биваха облагани с такси. И както и да живееха останалите станции, Ханза забогатяваше. В цялото метро никой нямаше право да й се меси. И това правеше гражданите й горди и щастливи; а всички останали мечтаеха да получат нейно гражданство.

От средата на платформата се виждаше отдалечаващата се в тунела редица от товарни дрезини, които не ги пускаха на Рижска; брокерите затова и бяха брокери, за да се надпреварват да купят стоката в северния тунел и да я продадат в южния. По-нататък с нея вече се хранеха други хора.

— Цялата търговия спря — оплака се Льоха. — Задушават предприемача, гниди. Шибани монополисти. Човек си се занимава честно с работата си, но не! Само че кой им е дал право да се гушат на наш гръб? Аз ще се превивам от работа, а на тях ще им растат търбусите? Та това е гнет, мамка му! Ако ни бяха дали да търгуваме свободно, цялото метро щеше да процъфтява!

На Артьом изведнъж му стана приятно въпреки миризмата. Прииска му се да поддържа този смешен разговор.

— В Ханза и така всичко си е нормално — каза той, спомняйки си. — Имаше един случай, наложи ми се да работя на Павелецка. На Околовръстната. Да разгребвам клозетите. Осъдиха ме на година работа. След една седмица избягах.

— Смятай, че си минал през посвещаването — кимна Льоха.

— Те цялата тази стока — в ямите и шахтите. Не благоволяваха да търгуват.

Льоха се усмихна тъжно.

— Богато си живеят.

Извади табакера с нарязани хартийки, кесия с тютюн. Предложи им. Омир отказа, Артьом си взе. Обърна се към клатещата се под тавана крушка и се вторачи в буквите на хартийката, преди да ги свие в самоделна цигара. Жълта книжна страница, буквите бяха отпечатани старателно; откъсната беше ръчно, и то от онзи край, който е нужен, за да се свие цигара, а не за да можеш да прочетеш с разбиране — дявол знае какво:

И младата сила на тежестта:

Така е започнала властта на малцина.

 

И така, гответе се да живеете във време,

Когато няма нито вълк, нито тапир,

А небето е с бъдеще бременно —

Пшеницата на сития ефир.

Че днес победителите

Гроба на лятото обхождаха,

Чупеха крилете на морските кончета…^[1]

И крилете сякаш ги скъсаха. Артьом натъпка тези безполезни букви с тютюн, сви ги грижливо, наслюнчи ги, за да се залепи единият край с другия, помоли за огънче. Льоха щракна със спиртова запалка, направена от гилза за картечница. Хартията гореше вкусно, сладко. Цигарата беше гадна.

— А толкова много ли ви е нужно да отидете на Проспекта? — прошепна Льоха, примижавайки срещу дима.

— В Ханза. Да, нужно е.

— Визите вписани ли са ви?

— Да.

Дръпнаха си пак от цигарите. Омир се закашля. На Артьом му беше все едно.

— Колко си готов да платиш?

— Кажи цена.

— Не съм аз този, който ще каже цената, братко. Там решават други хора. Аз просто мога да те запозная.

— Запознай ме.

Льоха предложи да пийнат на изпроводяк във веселяшкия местен бар, наричан „За последен път“, но Артьом си спомни от какво правят спирта.

Договориха се за десет патрона срещу отвеждането и запознаването. Приемлива цена, по братски.

* * *

Санитарният кордон беше преградил тунела преди самото излизане на Проспекта на мира. Формално на Ханза принадлежаха само околовръстните станции, а радиалните бяха уж сами за себе си; но това беше само формално и уж. Наложило се беше да отсекат другите линии — отсекли ги бяха за нула време.

Ханзейските граничари в сиви камуфлажни униформи тикаха в лицата на хората бялата рязка светлина на своите фенери, ръмжаха им да се обръщат и да се връщат там, откъдето са дошли. Като плашило върху един прът беше закачен плакат „КАРАНТИНА“ с портрет на покрита с гнойни рани гъба. Караулните отказваха да говорят с пътуващите търговци и дори не беше възможно да срещнеш погледа им — прикриваха очите си със смъкнатите козирки на петнистите си кепета. Това укрепление можеше да се превземе само с щурм.

Брокерът Льоха обикаляше, търсеше под козирките познати. Най-накрая се гмурна, прошепна нещо под една от тях; полуобърнат, намигна на Артьом и му кимна с брадичка, посочвайки — давай насам.

— Арестувани са! — обясни мутрата с кепето на тълпата, която се разкипя по повод пропускането на тримата. — Хайде, назад! Ще пренесете заразата!

Поведоха ги под конвой през притихналия Проспект — редиците сергии, закрити с щитове, купувачи, обсадили кордона, разрешените продавачки върху гранита търкат премръзналите си ръце и плещят за живота, смъртта и съдбата. И е почти тъмно — пазарът не работи, светлината трябва да се икономисва. По друго време тук щеше да гъмжи от народ; Проспектът на мира е централно място, тук докарваха какво ли не от всички околности. Дрехи за всякакви вкусове, сергии с книги, покрай които по-рано Артьом не можеше да си проправи път, купчини обгорели смартфони — току-виж сред тях се окаже някой работещ, а в него снимки, пълноцветни, измъкнати направо из нечия памет… Да си го вземеш? Само ако искаш да си спомняш за чужди деца; на такъв можеш да се обадиш само до нищото. И оръжие, разбира се. Всякакво. Цената на всичко това — в патрони. Продаваш излишното, купуваш нужното и отминаваш нататък.

Конвоят беше строг — наблюдаваше внимателно Артьом и Омир да не избягат. Блъскаха ги в гърба до прехода от радиалната линия към Околовръстната. Оставиха ги да чакат до желязната вратичка в бялата каменна стена.

След десет минути ги повикаха.

Наложи се да се превият и после пак, и пак — служебните помещения ги правеха като за морлоци. Макар че поколението, което се беше родило вече под земята, беше цялото недорасло и тук точно би му паснало по размери.

В малката стаичка заседаваха двама. Първият имаше тлъста муцуна и очила, но не му липсваше коса; целият му останал организъм беше скрит някъде в недрата на тежката полирана маса. Изглеждаше, сякаш тук има само една автономна глава.

У втория човек изобщо нямаше нищо интересно.

— Заместник-началникът на станцията Проспект на мира — Околовръстна, Сергей Сергеевич Рожин — каза незабележимият, почтително посочвайки мутрестия.

— Слушам — произнесе солидно и басово муцуната.

— Работата е такава, Сергей Сергеич. Хората трябва да отидат в Ханза. Визите са им вписани — помоли Льоха.

Главата с очилата натегнато, с усилие насочи към него своя набъбнал нос и шумно си пое въздух. Подуши миризмата и се изкриви. Явно в този кабинет не пускаха често брокери.

— Влизането в територията на Ханза до по-нататъшни разпореждания таковата се отказва и точка! — откликна Рожин.

Ситуацията стана неловка.

— И какво… никакви варианти ли няма? — попита навъсено Артьом, но Льоха му изшътка.

— Какви варианти тук подкуп на длъжностно лице таковата незабавно сега край и повече да не сте посмели никога ясно ли е или не? — занарежда страховито главата на Рожин. — В момент в който хората из цялото метро вие просто нямате право! Карантината затова и е сложена на човек за да а не това ситуацията може да излезе разбирате ли вие това или не! И ако ние сме поставени тук за да съблюдаваме ще съблюдаваме и съблюдаваме до последно понеже е заложено сами знаете какво! Мерки за фитосанитарен контрол! Суха гнилоч между другото! Този разговор е приключен!

Той замълча и в стаята настана тишина, сякаш отказът беше предварително записан на касета; ето че тя се беше превъртяла докрай, бе изщракала — и подир нея не следваше никаква музика.

Рожин изгаряше с поглед Артьом и Льоха през дебелите стъкла на очилата си, тишината се сгъстяваше и сгъстяваше; сякаш очакваха нещо от тях.

Избръмча торна муха — тежка както бомбардировач. Какво, Льоха да не я беше донесъл в джоба си?

— Значи, ще мина по повърхността — разпери ръце Артьом. — Скапаняк си ти, Алексей.

— Въпреки това моите десет си ми ги…

— Защо пък по повърхността? — обади се най-накрая незабележимият човек. — Това не е безопасно.

Той, за разлика от Рожин, през цялата среща нито веднъж не се намуси и не изсумтя. И изобщо явно се мръщеше рядко. Лицето му беше гладко, чертите — безгрижни, гласът — приспивен.

— Сергей Сергеевич изказа официалната позиция. Той нали е на работа. Можем да го разберем. И Сергей Сергеевич правилно обозначи проблема: нашата задача е да попречим на разпространението на сухата гнилоч, опасната гъбена инфекция, която поразява печурките. Ако в главите ви е съзрял компромис, обсъдете го с мен. Ситуацията е сериозна. Сто патрона за тримата.

— Аз не съм с тях — каза Льоха.

— Сто патрона за двамата.

Артьом погледна какво става с Рожин: от такъв заговор обезателно би трябвало да изпадне в гърчове. Но не, заместник-началникът на станцията изобщо не беше пострадал — сякаш незабележимият човек издаваше инфразвук, недоловим за ушите му.

Сто патрона.

Повече от три пълнителя — от шестте, които Артьом беше взел със себе си. Само за възможността да премине в Ханза. А това е самото начало на пътя. И все пак… Всички останали маршрути, включително и минаването през повърхността, можеха да им струват още по-скъпо — например главите.

Картата пред очите: спускат се по Ханза, достигат по удобните й, скоростни маршрути до Павелецка, а оттам — вече по права линия, без трудности и препятствия — се добират до Театрална. И не е нужно да минават границата с Червената линия, Райха също могат да го избегнат…

— Става — каза Артьом. — Право тук ли да ги предам?

— Ами, естествено — отговори ласкаво незабележимият.

Артьом свали раницата, отвори куфара, напипа скритите сред вехториите пълнители, започна да рони с щракане матовите островърхи патрони върху масата.

— Десет — той прибута първата партида към Сергей Сергеевич.

— Но що за нетактичност! — разстрои се незабележимият; вдигна се от мястото си и придърпа патроните към себе си. — Та човекът е на работа! Вие какво? Аз за какво съм според вас?

За щастие, Сергей Сергеевич не видя патроните.

Смръщил се непристъпно, той прочисти гърлото си и се зае да прехвърля струпаните върху масата документи, като ги преместваше от една купчина в друга. Сега изглеждаше, че той е останал сам в кабинета — изобщо не можеше да регистрира със сетивата си другите присъстващи.

— Осем, девет, десет: сто.

— Точно така — заключи незабележимият. — Благодаря. Ще ви съпроводят.

Льоха потупа одобрително Христос.

— И повече без таковата! — заговори главата на Рожин. — Защото трябва да има някакви принципи! И в такъв труден момент когато трябва солидарност! Суха гнилоч! Без отлагане! Всичко хубаво!

Омир, останал ням от смайване по време на цялата среща, се поклони на говорещата глава с искрена почтителност.

— Красиво — каза той.

— Всичко хубаво! — повтори строго главата.

Артьом метна на рамо раницата си; прекалено се засили и зеленият железен ръб на кутията се подаде от горния ъгъл.

Сергей Сергеевич оживя и започна да повдига иззад масата късото си пълно туловище, което поне се оказа, че съществува.

— Това там при вас да не е радиостанция или таковата? Много наподобява армейска радиостанция в известен смисъл в план на внасяне на територията на Ханза!

Артьом погледна накриво незабележимия; но сега, когато Рожин се беше пробудил, онзи, едва успял да сгребе стоте си патрона някъде под масата, беше изгубил всякакъв интерес към действителността и разсеяно почистваше мръсотията под ноктите си.

— Благодаря! — отвърна Артьом, взе куфара и помъкна Омир към изхода.

— А моите десет! — напомни брокерът, докато се измъкваше след тях.

Артьом чу мърморене през хлопналата се врата.

А на платформата вече ги чакаха.

Не онези караулни в камуфлаж, които ги бяха довели тук. Хора с цивилни дрехи, с отворени книжки, в които заради полумрака не можеше да се прочете нищо.

— Служба за безопасност — коректно изрече единият, висок тип. — Майор Свинолуп, Борис Иванович. Моля, предайте оръжието и свързочното оборудване. Задържани сте по подозрение в шпионаж за Червената линия.