Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (12)

Глава 12
Орденът

Напускаха Боровицка.

Тухленочервена, уютна, подобна на читалня на средновековен университет. Отрупана със стелажи с книги, откраднати отгоре, от Великата библиотека, и дъсчени маси, около които тези книги се изучаваха и обсъждаха; населена от книжници чудаци, които наричаха себе си брамини, пазители на знанията.

Ниско над масите висяха лампи с платнени абажури, които хвърляха мека, добра светлина — и в Средновековието, каквото Артьом го беше виждал в историческите книжки с картинки за деца, проникваше духът на московските апартаменти, какъвто го помнеше от картинките, откъснати от книжките на своето кратко — само четиригодишно — детство.

Арките бяха преправени на жилищни стаи; Артьом преминаваше покрай една от тях, когато го застигна картина от миналото, от първото му появяване в Полиса — нощуване при добър човек, разговори до късна нощ, странна книга, която все го убеждаваше, че в рубинените кремълски звезди са заточени демони и че във всяка октомврийска звездичка седи малък демон… Смешна книга. Истината винаги е и по-проста, и по-зловеща, отколкото хората могат да предположат.

Няма го вече този добър човек и звездите са угаснали.

И този Мелник, когото беше срещнал тук Артьом, метналия „Печенег“ на рамо, окичения с картечни ленти сталкер Мелник, бойния командир, който винаги беше начело на отряда, който винаги се хвърляше пръв във всеки пъкъл, вече го няма.

И онзи Артьом — също. И двамата са се овъглили.

А Летягата си беше същият: криви очи, гърбище, което може да запуши тунел, и такава усмивка, сякаш ти е вързал обувките една за друга и само чака кога ще се спънеш; самият той е на двайсет и седем, а усмивката му е на десетгодишен. Неизгарящ човек е Летягата.

— Е? — разтегли той усмивка. — Значи, мога да те поздравя? Върна те старецът?

Артьом поклати глава.

— А какво… Задача изпитание?

— Лебедова песен. Само до Райха съм с вас.

Летягата престана да се хили.

— Какво си забравил там?

— Трябва да измъкна един човек. Много трябва да измъкна оттам един добър човек. Ако не се върна за него, ще го обесят.

— Опасен си ти. Поне жена ли е? — намигна му Летягата.

— Възрастен мъж. С брада.

— Е… — изсумтя Летягата. — Ваша си работа, но… Ъъъ…

— Ама че си идиот. Помълчи — помоли го Артьом, сдържайки усмивката си — неловко му беше пред Омир.

Но не успя да сдържи смеха си. Той изригна от него навън — ненавременен, лепкав, разяждащ; превиваше се от смях, мъчителен, опустошителен смях — и Артьом се отпусна на пейката, за да не падне на четири крака. Чрез смеха от устата му излизаше смляно всичко, което метрото го беше накарало да преглътне през последните дни. Смя се, докато очите му не се насълзиха, докато не започна да заеква. Пое си дъх — и започна отново. Летягата се смееше заедно с него — може би за свои си неща; а може би просто така.

После им мина.

— Секретна мисия със сигурност! — уверено и вече напълно сериозно обобщи Летягата. — Такива като теб, братко, не ги отписват.

Не ги отписват.

— Отдавна исках да те питам — каза му Артьом. — Ти как изобщо се прицелваш? — той изкриви очи към носа си, имитирайки Летягата. — Всичко би трябвало да ти се вижда двойно.

— Двойно ми се вижда — призна си Летягата. — Затова изразходвам много боеприпаси. Всички нормални хора имат една мишена, а аз — две. И стрелям във всяка от тях. Старецът ненапразно ме изпраща в Райха. Иска да се избави от мен, скръндзата.

— Мислиш, че това е еднопосочен билет? — изхъмка Артьом.

— Аз пътувам с жетони — намигна му Летягата, дрънкайки с нокти по жетона за разпознаване с името му, който беше увесен на бичия му врат вместо кръстче.

— За какво ти е? Теб и без това с никой не могат да те сбъркат.

— Ще ви се — изсумтя Летягата. — Това е за друго. Нали знаеш как понякога се събуждаш и се питаш: кой съм аз? И какво съм пил? И после отново: добре, де, поне кой съм аз?

— Знам — въздъхна Артьом.

Приближиха се другите двама. Единият беше скулест и с подстрижка като таралеж, с дръпнати очи, а другият — с боксьорска круша вместо нос, пъргав и небрежен.

— Какво се гласите като мацки за среща? Но си личи, че сте бързали — не сте успели да си начервите устните — каза им Летягата. — Да поемаме тогава, а?

— Това кой е? — небрежният бутна в движение Артьом.

— Ти да беше го поздравил вместо това — поклати глава Летягата — Не той кой е, а ти кой си, Юрец. Артьом беше с нас още в бункера. Той е жива легенда, ето кой е. Ти там, на Ханза, още си гонел плъховете с кречетало, а Артьом вече заедно с полковника е затривал черните с ракети.

— А после къде е пропаднал? — попита вторият.

— Трупал е сили за нови подвизи, Нигматулин. Нали, Артьом?

— Не е натрупал много — отбеляза Нигматулин, скептично оглеждайки Артьом.

— При мен всеки ден е подвиг — отвърна Артьом. — Нищо не оставям по себе си.

— И отново в бой. А мацките само ни се присънват — подкрепи го Летягата. — Добре, момчета, хайде. Фюрерът чака. А фюрерът не чака!

Той сурово козирува на меланхоличните граничари на Боровицка и четиримата се спуснаха по подвижната стълбичка на релсите. Приближи се тунелът — първо осветен, после сумрачен, накрая съвсем безпросветен. Онези двамата се позабавиха, пропускайки Артьом и Летягата напред.

— Този е от Ханза, нали? — попита Артьом.

— И двамата са от Ханза. Нигматулин е от Комсомолска, а Юрец — от Парк на културата, поне така мисля. Нормални момчета, между другото, и двамата. Надеждни — Летягата се замисли. — Те почти всичките са от Ханза.

— Кои „те“?

— Всичките ни нови попълнения.

— И защо така?

— Е, а откъде другаде да се вземат обучени? Няма да ги търсим по тъмните станции. Или като фашагите с техния легион… Всякаква сбирщина. Това не е за нас. Мелник някак се е договорил с Ханза. И те се съгласили… Да ни комплектуват.

Артьом го погледна въпросително.

— И той се е съгласил? Та той ги проклинаше. Помниш ли? Та ние тогава… В бункера. Те нали обещаха тогава да ни помогнат. И ни зарязаха. Ако бяха дошли тогава… Ако тогава ни бяха дали хора… Можеха да ни комплектуват… И толкова от нашите момчета… Накратко.

— Накратко — каза Летягата. — Накратко, тогава не дадоха, а после дадоха. Дадоха, когато са могли. Освен това ни подхвърлиха всякаква техника, боеприпаси. Ханза, както разбираш, има куп пари. Сами ни предложиха. Е, и… Старецът поскърби, поскърби, попиянства със списъка ни за компания… Но нямаше какво друго да се направи. Няма откъде да се вземат петдесет души. Посъветва се с народа. Народът и сам всичко разбира. Започнаха полека-лека да набират хора. С изпитания, то се знае, със събеседване. Веднага отсяваха плявата. Накрая се получи. Спецчастите на Ханза най-вече. И така… Всичко е наред с тях. Не е като да сме си ние отделно и те отделно. Всички са заедно.

— Аха — изхъмка Артьом, кимайки към изостаналите. — Заедно.

— Всички на едно място — потвърди Летягата.

— Не вярвам — каза Артьом след кратък размисъл.

— В какво?

— Не вярвам, че Ханза просто така, за да заглади вината си, ни е отпуснала петдесет бойци и още техника. При тях нищо не е даром.

— Ами то не е даром. Старецът се ангажира да им обучава специалните части. Защото — Летягата цъкна със зъби — те не са и толкова специални. Особено що се отнася до повърхността. Те горе се лутат като котета. Деца на подземията, мамка му.

Последната крушка остана да виси някъде отзад. Летягата извади от раницата си подобен на палка фенер. Онези двамата отзад се приближиха, изщракаха с автоматите — междугарието е кратко и като че ли известно на всички, но въпреки това не е голямо удоволствие. По-добре да се придържат заедно.

Фенерът веднага проникна в тъмнината на тунела, наля в нея мляко, разбърка го.

— Подземия… А ти нали си на моята възраст — спомни си Артьом. — Значи, тогава също си бил на четири години, нали? Когато е била Последната война…

— Не, малкият — каза Летягата. — Аз съм с една година по-голям от теб. Това вече сме го изяснявали. Така че аз съм бил на пет.

Артьом искаше да си представи своята Москва, а в главата му отново влетяха тумбестите апарати с криле на водни кончета, нахлуха, подрънквайки, колите вагончета, заръмя топъл дъждец. Той тръсна глава и прогони тези натрапчиви безсмислици, тези небивалици.

— А ти какво си спомняш? Родителите… Апартамента ви?

— Помня телевизора. Помня как по телевизора — нашият беше един такъв голям — показват президента. И президентът казва: ние нямаме друг избор. Нас ни принудиха. Притиснаха ни в ъгъла. Не биваше да ни притискат в ъгъла. Така че аз реших… В този момент майка ми излиза от кухнята, а в ръката й — чиния с пилешка супа за мен. Казваше се фиде. Казва ми: какво гледаш всякакви ужасии. Дай да ти пусна анимационни филми. А аз на нея: не искам фиде. Навярно съм запомнил точно онзи момент. Самото начало. Е, или края. А после вече нямаше нито анимационни филми, нито фиде.

— А родителите си помниш ли ги?

— Помня ги. Но по-добре да ги бях забравил.

— Слушай, Летяга — прекъсна го небрежният Юрец. — Те първи удариха по нас. Не ние, а те. Предателски. И първия залп ние го прехванахме, а едва след това и ние ударихме. Казвам ти, сигурен съм. Тогава бях на седем.

— А аз ти казвам — фиде! Фиде и в ъгъла, и принудиха ни. Тогава си казах: ето, президент, а и него някой го слага в ъгъла.

— Какво значение има сега? — каза Артьом. — Ние или те?

— Има значение — възрази Нигматулин. — Ние не бихме започнали. Ние имаме разумен народ. Ние винаги сме били за мир. Тези гадове ни обсадиха, вкараха ни в надпревара на въоръжаването, за да ни изтощят. Искаха да раздробят страната. Да я разкъсат на парчета. Заради нефта и газа. Защото нашата държава им беше застанала като кост в гърлото. На тях изобщо не им трябваха независими държави. Всички им бяха налягали, разтворили крака. Само ние… Им се озъбвахме. И тези гниди, те ни нападнаха… Те просто не очакваха, че ще стигнем докрай. Мислеха, че ще се напикаем от страх. А ние… За да ни разчленят, аха. Ние не се предаваме на врага. На ви сега нефт. Ще ни колонизирате. И ето че те сами се оакаха, капутите. Когато по телевизорите им са показали какво лети към тях. Давайте при нас с мечовете. Ние и под земята няма да измрем.

— А ти на колко години си бил?

— Какво значение има? На годинка. Хората са ми разказвали. И к’во?

— Нищо — отвърна Артьом. — И от онази страна на океана нищо, и от тази.

Летягата примирително се изкашля. Повече не говориха нищо.

* * *

— Стой! Изгаси фенера!

Нигматулин и Юрец отстъпиха встрани, притиснаха се към стените, леко надигнаха автоматите си; Артьом и Летягата останаха по средата. Чу се изщракването на бутона, светлината изчезна. Настана нощ.

— Границата е затворена! Обръщайте се и тръгвайте обратно!

— Ние сме от Ордена! — извика в кънтящия кладенец Летягата. — С послание до вашето ръководство!

— Обръщайте се! И откъдето сте дошли! — повториха от кладенеца.

— Казвам ви, че имаме писмо за фюрера! Лично! От полковник Мелников!

От тъмнината изскочиха червените зайчета на лазерни прицели, замятаха се, скочиха на челото на Летягата и на гърдите на Артьом.

— Назад! Имаме заповед да стреляме на месо!

— Ето ти цялата дипломация, мамка му — обобщи Летягата.

— Няма да ни пуснат — прошепна Юрец.

— Нямаме заповед да си пробиваме път — отговори Нигматулин.

— Но ни е казано да доставим плика — възрази Летягата. — Старецът иначе ще ми откъсне главата. Не знам каква точно е работата… но каза така: ако не му връчиш плика — край на всичко.

Миришеше сладникаво и отвратително на прясна урина — явно на поста не бяха предвидени удобства и часовоите, когато са на зор, влизаха в тъмнината на тунела, на ничия територия.

Артьом гледаше рубиненото петънце, осветяващо сърцето му. Помисли си за Мелник. За последната си неизпълнена мисия: да отиде у дома при Аня и да й заяви, че я изоставя. Да й го заяви в лицето, а не да избяга тайно, с подвита опашка, заради велики дела.

Той и без това беше забъркал големи каши заради велики дела. Ето, Олежка го беше оставил на лекарката: направи каквото можа. Остави надупченото тяло, изтупа ръце и отиде да пие водка. Позволи Льоха да слезе по стълбата в нищото, подсвирквайки си, реши да не се намесва, да не го връща. Някои вдясно, други вляво, всекиму своето. Осъдените на смърт не ги погна с нагана на Свинолупов. Не попита за женските пантофи в кабинета на майора. Нито пък дръпна завесата. Нищо не направи и не видя има ли някой там, или няма. А щом не е видял, значи, не е имало никого: може да си каже това и да си живее спокойно с него. И за Омир можеше да си обясни нещо, за незначителния старец, за неграмотния драскач. Всички лъжат за мъките на съвестта — човекът е силен, той може да се справи с всичко. Великите дела извиняват всичко.

Той се опита да прикрие трепкащото зайче с дланта си, а то подскочи върху ръката му.

— Последно предупреждение! — извикаха от кладенеца.

— Какво, да си тръгваме ли? — попита себе си Летягата.

Остави стареца. Остави всичките си трупове, махни се от този кладенец и затвори капака след себе си. Ти имаш по-важна задача, Артьом: да спасиш света. Не бива да се разпиляваш по гъбите.

— Намерете Дитмар! — извика пискливо Артьом към дълбината.

— Кого?!

— Дитмар! Кажете му, че сталкерът се е върнал!

— Това пък какво е? — обърна се Летягата. — Що за история?

— Същата онази история. За възрастния мъж с брадата — на Артьом му се искаше да се усмихне. — И още за един идиот. Секретната ми задача.

И в този момент в нищожния им космос светна свръхнова.

* * *

Дитмар излезе към първия блокпост, към картечното гнездо. Навярно погледна към скрилите се зад дланите си храбри бойци на ордена и навярно се усмихна по своя си начин. Но не изгаси прожектора.

— Кой ме е викал?

Артьом видя само силует в морето от ослепителна светлина; наложи се да го разпознава по гласа.

— Аз! Артьом!

— Артьом? — Дитмар сякаш го беше забравил. — Какъв Артьом?

— Така си и знаех! — изпъшка Нигматулин.

— Сталкерът! Послание! За фюрера! Лично в ръцете! От Мелник! От водача на Ордена! По повод ситуацията!

— По повод каква ситуация? — Дитмар не искаше да го разбере.

— На Театрална! По повод вашето нахлуване!

— Нашето нахлуване? От Мелник? — Дитмар звучеше учудено. — Няма никакво нахлуване. На Театрална има безредици. Към нас тече река от бежанци. Фюрерът нареди да се започне миротворческа мисия на станцията с цел предотвратяване на човешките жертви. А сега е три след полунощ. Той спи. И не очаква писма от гражданина Мелников. Но вие, ако искате, можете да връчите посланието на мен. Сутринта ще го предам в секретариата му.

— Изключено — подсказа Летягата шепнешком. — Разпореждането е лично в ръцете му или да се унищожи документът.

— Изключено! — повтори с вик Артьом. — Само на фюрера, лично!

— Много жалко! — въздъхна Дитмар. — Фюрерът не приема никого. Особено пък професионални главорези. При всички случаи преди връчването пликът ще бъде отворен и огледан, за да се избегнат опити за отравяне.

— Имам информация — рече Артьом, окопитвайки се. — Че това на Театрална не са безредици. А планирана диверсия. С цел завземането на станцията.

— Ние имаме друга информация относно Театрална — отговори равнодушно Дитмар. — И тя няма да се хареса на всички, господин сталкер. Например на вашите другари. Довиждане.

Той им отдаде чест, обърна се и закрачи към станцията.

— Почакай! — извика Летягата. — Стой! Пликът не е от Мелник!

На Дитмар му беше все едно. Картечарят размърда дългото жило, набелязвайки пътечка за оловото. Снайперистите пуснаха зайчетата си; те се промъкнаха дори през светлината на прожекторите, бяла и ярка като първата секунда на смъртта.

— Чуваш ли?! — изрева Летягата. — Пликът не е от Мелник! От Бессолов е!

Черната фигура, вече почти разтворила се в бялото, застина.

— Повтори.

— От Бессолов е! За фюрера! Лично! Спешно!

Артьом се обърна към Летягата. Тук ставаше нещо, което той не можеше да разбере. Нигматулин и Юрец си шепнеха възбудено непознатата фамилия. Дитмар мълчеше; но вече не можеше да помръдне от мястото си.

— Добре. Един човек ще бъде допуснат на станцията. Останалите могат да почакат.

Летягата изпъна свитите си рамене, приемайки условието. Пристъпи напред.

— Не ти! — спря го Дитмар. — Дай посланието на онова момче. Артьом.

— Аз имам заповед…

— И аз имам заповед. Ще пропусна само него. И едва след претърсване.

— Защо него?! Артьом, това що за…

— Дай плика — каза му Артьом. — Дай го, Летяга. Ти ме разкри. Секретна задача. Мелник заради това ме изпрати. Ако не ви пуснат… Аз тук си имам своя история. Ти не бива. Как си мислиш, че узнах за Театрална?

— Тук всеки си има своя история, бля! — оригна се Летягата. — Един от друг… Стар параноик…

— Не му го давай, ти какво? — изсъска Нигматулин. — Той изобщо кой е. Полковникът каза ти… Или ние…

— Затваряй си устата, Русланчик — помоли го Летягата. — Това е Артьом, ясно ли е? Той е наш! Наш човек! Ясно ли е?

— Както искате! — охладня Дитмар. — Нямам повече време за това. Вече трябваше да съм на Театрална и да раздавам на населението хуманитарна помощ.

Летягата го прокле, изплю се с досада и извади от джоба на гърдите си плътния, непроницаем плик — неголям, кафяв. Връчи го на Артьом.

— Това е наш човек, ясно?! — извика той на картечаря, снайперските винтовки, лазерните зайчета, черните щампи, опикания космос и ослепителната звезда. — Ще го чакаме тук!

— Със здраве — отговори Дитмар. — Но фюрерът може да спи и до пладне. Чакайте го.

— Ще те чакаме, ще бъдем тук, Артьом — зашепна разпалено Летягата. — Ти ще се върнеш. Ако той и косъмче от главата ти… Старецът ти се репчи, разбира се, но за своите планини ще обърне… Ние нали сме една кръв с теб, ти и аз… Нали?

— Да — каза Артьом. Той вече малко неща чуваше. — Да, Летяга. Благодаря. Не знам.

И долепил проклетия плик към кожата си, препъвайки се в траверсите, той полетя към свръхновата, право в нея самата; в милиардите градуси.

* * *

— ВРАГОВЕ НА РАЙХА! ВРАГОВЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО! НА НАШИЯ ПРАГ! СТОИ ОРДА ИЗРОДИ!

Дикторът беше един, но вещаеше от десетки леко изоставащи един от друг мегафони и от това се надробяваше, повтаряше сам себе си като ехо; и този хор от един човек звучеше като глас на хидра — зловещо и омайващо. От този глас капеше отрова.

— АКО НЕ СЕ БИЕМ ДОКРАЙ! НИ ЗАПЛАШВА ПЪЛНО ИЗТРЕБЛЕНИЕ!

Той посрещна Артьом по-рано, отколкото светлината на Чеховска-Вагнерска; светлината не умееше да се отразява от извитите и огънати стени на тунела, а гласът можеше.

— СЛЕД КАТО УЗНАХ ЗА ПРЕДАТЕЛСКИТЕ ПЛАНОВЕ НА ЧЕРВЕНАТА ЛИНИЯ! В НАРУШЕНИЕ НА МИРНИЯ ДОГОВОР! ДА ПРЕВЗЕМЕ СТАНЦИЯ ТЕАТРАЛНА! АЗ! РЕШИХ ДА НАНЕСА ИЗПРЕВАРВАЩ УДАР!

— Фюрерът? А ти разправяше, че той спи… — каза Артьом на Дитмар.

— Сега никой в Райха не спи — отговори онзи.

На Чеховска-Вагнерска Артьом беше посрещнат от транспарант: „Добре дошли, драги гости от Полиса!“; насред залата се беше строила редица от мъже на най-различна възраст — облечени както им падне, опулили червените си сънени очи, шушукащи си неуверено. Покрай редиците сновяха приличащи на пастири прапоршчици, които подвикваха, потупваха, поплясваха. Редяха маси с табли, трупаха върху тях планини от камуфлажни парцали; караха дрънчащи колички с оръжие. В противоположния край на платформата разпъваха палатка с червен кръст, която непрекъснато привличаше погледите от редицата.

— НО ЧЕРВЕНАТА ЛИНИЯ НЯМА ДА СЕ СПРЕ ПРЕД НИЩО! ЗА ДА ЛИШИ ГРАЖДАНИТЕ НА ТЕАТРАЛНА! ОТ ТЯХНОТО ЗАКОННО ПРАВО! ДА ЖИВЕЯТ СПОКОЕН И ЩАСТЛИВ ЖИВОТ!

Станцията беше странна — с кръгъл свод като тунел и с арки, приличащи на пробити в стените бойници. Белият й мрамор блещукаше; бяха изчистени и светилниците — стари, истински. Те изглеждаха забавно — не отделени един от друг като на останалите станции, не сдвоени и не свързани в съцветие, а подредени в две редици по двайсет; сякаш тях също са ги събудили посред нощ и са ги накарали да се строят. А още приличаха на робски души, които гребат на летящи галери по удивително белия тунел към честно заработения си рай.

— Къде заложи мината?

Дитмар вървеше бързо, Артьом едвам успяваше да не изостава; лицата в редицата се мяркаха набързо и нито едно не можеше да се оформи. Зад гърба му скърцаха в гранита подкованите ботуши на охраната.

— Надолу, спуснах се по ескалатора — доложи Артьом. — При херметичните врати.

— Добре ли се срути?

— Сериозно.

— Виж. На Театрална засега всичко е под наш контрол, така че ми се иска да ти вярвам. Но ще проверя, разбира се. Ако си изпълнил всичко, те чака награда… Орден! — Дитмар се усмихна. — За това ти се полага орден.

Изведнъж някой от редицата изскочи на пътя им; охраната се хвърли напред, вдигна калашниците. Но това беше някакъв дребен, глупаво изглеждащ, безобиден човечец: малка брада, запотени очила…

— Простете! Простете! Гражданино офицер… Господин Дитмар… В името на всичко свято! Тук им грешка. Мен ме мобилизираха по погрешка. Аз имам жена… Нарине… Вие нали току-що при нас… От нас…

Дитмар си спомни, застана, отпрати охраната.

— Иля Степанович. А ние тук сме с вашия познат. В какво е грешката?

— ДА НАВОДНЯТ СТАНЦИЯТА С ИЗРОДИ! ЕТО КАКВО ИСКАТ ТЕ! ТЕ СА БЕСНИ! ОТ НАШАТА СЪПРОТИВА! И ТАЗИ ОРДА ВЕЧЕ! Е НА НАШИТЕ! ГРАНИЦИ!

— Моята Нарине… Започнаха й болките. След тези взривове на Театрална… Нея я взеха. В родилното. Казаха всеки момент водите могат… А на нея срокът все още… Не е дошъл, разбирате ли? Може би ще е под наблюдение… Ние имаме такова прекрасно родилно! Но ако ме призоват… Или нещо се случи там… Как ли е тя? Сега? С кого? А ако започне да ражда? Трябва да съм там… Аз трябва да знам… Какво ще се роди… Момче или…

— ТОЧНО ЗАТОВА! АЗ ОБЯВЯВАМ! ВСЕОБЩА! МОБИЛИЗАЦИЯ!

Унтерът се усмихна на учителя, положи ръка на рамото му.

— Така да се каже, роди царицата в нощта… Не съвсем син… Нали, Иля Степанович? Не съвсем дъщеря.

— Защо вие… Защо вие така?

— О, господи, шегичка. Помня нашия разговор. Помня го. Нека да се разходим.

Той даде знак на овчарите прапоршчици, прегърна Иля Степанович и го повлече със себе си. Артьом крачеше до тях и мачкаше плика в джоба си. Какво има там? Пликът беше твърд, в него имаше нещо… На какво приличаше? Не писмо, не листа… Главата го цепеше. Енергията му свършваше.

— Вие нали се канехте да пишете учебник по история, а? — казваше Дитмар на учителя.

— Господин офицер… А ако… Ако нещо при раждането…

— Та ето — сядайте и пишете! Започнете още веднага! Историята се случва право пред очите ви! — той се спря, свали очилата на Иля Степанович, подиша в тях, избърса ги и ги заби на мястото им. — Ще ви отделя ъгълче при мен в щаба. Че да не вземат да ви убият…

— ДА ЗАЩИТИМ ОТ ЧЕРВЕНАТА ОРДА НЕУТРАЛНАТА СТАНЦИЯ. ТОВА Е НАШ ДЪЛГ! ПОМОЛИХА НИ ЗА ПОМОЩ! И НИЕ ИДВАМЕ!

— Благодаря. Благодарен съм ви. Господин… Дитмар… Но… Позволете ми при жена ми… Сега… Да я подкрепя… Тя беше толкова пребледняла… Да знае, че всичко е наред… Че вие сте се застъпили… И ако започне да ражда…

— А защо? — попита го Дитмар. — Там вече нито вие ще промените нещо, нито аз. Ако се роди здраво дете — добре. В родилното има кой да поздрави майката от името на Партията.

— Но… Ако изведнъж… Пу-пу-пу… Ако не дай си боже…

— А ако е изрод… Тихо, тихо. Ние имаме прекрасно родилно, вие сам казахте. Наркоза. Когато тя се събуди, всичко ще е свършило. А детето нищо няма да почувства, повярвайте ми. Та там нали всички са професионалисти. Същата наркоза, само че друга доза. Всичко е хуманно. Щрак и готово.

— Разбира се… Да, аз разбирам… — Иля Степанович беше пребледнял. — Просто това се случи толкова бързо. Болките й. Тя така се вълнуваше. Моята Нарине… Мислех си, че ще има още време…

— И ще има време, Иля Степанович! — стисна го по-здраво унтерът. — Какво хубаво време ще бъде! Така че няма какво да правите в родилното. Това е. Ще ви дадат хартия и молив. Ще ви стискам палци! — той побутна сащисания учител към един от охранителите. — Разпредели гражданина при мен.

— НИКОЙ НЯМА ДА НИ СПРЕ! КОГАТО ИЗПЪЛНЯВАМЕ! НАШИЯ! СВЕЩЕН! ДЪЛГ!

— Къде отиваме? — разтревожи се Артьом, когато почти цялата станция вече беше зад гърба им — тя свършваше със стъпалата на прехода, до които стоеше караул.

— Нали трябва да връчиш това ваше послание? — погледна го Дитмар. — Какво има там, между другото? Ултиматум? Молба? Предложение за подялба на Театрална между заинтересованите страни?

— Не знам — каза Артьом.

— Орденът, а? Трябваше да се досетя аз, глупакът, какво именно си правил в Полиса, сталкер.

— НИЕ НИКОГА НЯМА ДА ПОЗВОЛИМ ДА НАВРЕДЯТ НА МИРНИ ЖИТЕЛИ! ПОЕМАМЕ ТЕАТРАЛНА ПОД СВОЯ ОПЕКА! ЩЕ Я ЗАЩИТИМ ОТ ПЪЛЧИЩАТА ИЗРОДИ!

— Кой е Бессолов?

— Тоест ти наистина нямаш никаква представа какво искаш да връчиш на фюрера.

— Това не е моя работа. Аз просто изпълнявам заповед.

— Ти ми харесваш все повече и повече! Бих казал, че си моят идеал — усмихна се Дитмар. — Казва му се на човек да взриви прехода — взривява прехода. Казва му се: връчи плик с дявол знае какво и дявол знае от кого — прави и това. Казва му се: пъхни си топките под пресата — и там няма да откаже! Да имаше повече такива като теб!

— И НИЕ СМЕ ГОТОВИ ДА ПЛАТИМ ВСЯКАКВА ЦЕНА ЗА ПРАВОТО ДА СЕ НАРИЧАМЕ ХОРА!

— Омир жив ли е? — попита го Артьом. — Какво става с моя старец? Къде е той?

— Жив е. Чака те — успокои го Дитмар.

— Искам първо да го взема.

— Предсказуемо. Затова и отиваме при него. Ето другото, което е хубаво у теб, сталкер — твоята предсказуемост. Истинско удоволствие е да се работи с такива хора.

Караулните изскърцаха с токове, старшият вдигна ръка; побоя се дори да погледне в очите Дитмар. Започнаха да се изкачват по тесни стъпала.

— Ти… За какво са ти тези пагони? Та ти не си никакъв унтер, нали? Кой си ти?

— Аз ли? Инженер на човешките души! — намигна му Дитмар. — И малко вълшебник.

Преходът беше даден на казармите, предишния път Артьом и Омир не ги пуснаха тук. Точеха се редици с нарове. Дневалните козируваха. От плакатите се мръщеше фюрерът. От тавана висяха щандарти на Железния легион: сив юмрук, черна трипръста свастика. Високоговорителите израстваха от стените като гъби и се надвикваха:

— НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД! И НИЕ НЕ ВЪЗНАМЕРЯВАМЕ ДА ОТСТЪПВАМЕ! ЗАРАДИ ВАШЕТО, ЗАРАДИ НАШЕТО БЪДЕЩЕ! ЗАРАДИ БЪДЕЩЕТО НА НАШИТЕ ДЕЦА! ЗАРАДИ БЪДЕЩЕТО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО!

— На какво разчитате с този плик? — изсумтя Дитмар. — Влакът вече е тръгнал, не можеш да го спреш, ако щеш да се хвърлиш на пътя му. Театрална ще бъде наша. И Площад на революцията. Червените няма да успеят да направят нищо. Те трябва да потушават и гладните си бунтове. Половината гъби се скапаха заради тази суха гнилоч. Разпространява се като пожар.

— Кой е този Бессолов? — повтори Артьом. Мислеше си: от кого ще тръгне Мелник да приема заповеди?

— Нямам никаква представа.

— Защо тогава писмото от него е по-важно от писмото от Мелников?

— За мен не е важно писмото от някакъв си Бессолов, сталкер. За мен си важен ти.

Казармите свършиха, по-нататък се издигаха укрепления с бодлива тел, чернееха се картечници, обърнати с дулата напред — нататък, накъдето Дитмар водеше Артьом; залаяха кучета пазачи, надвиквайки фюрера, а после в тяхното накъсано пеене се вля протяжен мъжки стон, с който навярно от някого си отиваше животът. Пушкинска, осъзна Артьом. Дитмар го водеше на Пушкинска.

— Той там ли е? На Пушкинска? Ти обеща да не го закачаш!

Спряха се при тухлена стена до тавана с желязна врата. Дитмар отпъди охраната с показалеца си. Измъкна кесия, извади от джоба си разкъсан вестник, засипа чудноватите дебели букви със сушена трева, лизна го, сви цигара.

— На, попуши и ти.

Артьом не се погнуси. Душата му молеше за отровата още там, при Мелник; но Мелник се поскъпи за последната цигара, преди завинаги да отблъсне Артьом от себе си, а Дитмар го почерпи.

Унтерът се облегна с гръб към стената, опря на нея тила си, погледна в тавана.

— Как мислиш, ако на неговата арменка й се роди изрод, учителят ще ни напише ли книжка?

— Ако вие го убиете? Детето?

— Ако го приспим. Какво, няма да ни възхвалява в книгите?

— Няма — отговори Артьом. — Не може да е такава гадина.

— Ами ето — Дитмар зажумя, изпускайки дима. — А аз мисля, че напротив. Арменката ще се терзае, ще кълне нашия Иля Степанович, но той после ще я убеди, че така е хубаво и правилно. Че просто трябва да опитат пак. И ще напише книга за Райха, а после ние ще я издадем в тираж десет хиляди. За да я прочете всеки в метрото, който може да чете. А останалите ще се научат да четат по нея. И всеки ще знае фамилията Иля Степанович. И ето затова Иля Степанович ще ни прости, че сме приспали детето му.

— За десет хиляди книги? Той тепърва ще те изненада — усмихна се Артьом накриво на Дитмар. — Ще избяга от станцията, а може да извърши и покушение. Такова нещо не може да се прости.

— Да се прости не може, но да се забрави — може. Всички се договарят със себе си. Хората рядко ме изненадват, сталкер. Човекът е устроен просто. Зъбните колела в главите на всички са еднакви. Ето тук е желанието да живееш по-добре, ето тук — страхът, ето тук — чувството за вина. А други зъбни колела в човека няма. Алчните ги съблазняваш, безстрашните ги мориш с вина, безсъвестните ги плашиш. А ти какво, за какъв дявол се върна обратно? Нали знаеше, че си рискуваш главата. Не, ти си съвестен. Измъчваш се за своя старец. Взриви прехода, защото си съвестен. Помогна за войната, защото си съвестен. А сега вече ето я кукичката, стърчи оттук — Дитмар докосна с вмирисаните от цигарата пръсти бузата на Артьом; той се отдръпна.

— Налапа я. И къде ще се измъкнеш от мен? Та ти нали предаде своя Орден. Сдуши се с врага. Ето, твоите приятелчета стоят там, чакат те. Мислят, че си техен човек. Но не, ти си мой.

Артьом забрави да пуши. Цигарата угасна.

— Тютюнът ти е лайно — каза той на Дитмар.

— Затова пък, когато Райхът победи в цялото метро, всички ще имат отличен тютюн! — обеща му Дитмар. — Добре. Да отидем при Омир Иванич.

Намигна на охраната, тръгна към еднометрово резе с огромна ключалка и ги пуснаха на станция Шилерска.

* * *

Артьом я помнеше като Пушкинска; също толкова бяла, също толкова мраморна като съседната Чеховска, макар и оцапана с омраза към не-руснаците. На Пушкинска го показваха на тълпата, обясняваха за какво са го осъдили на обесване: за убийството на фашистки офицер. Офицера Артьом го уби ей така — насочи към него автомата и напипа спусъка; спазъм сви пръста му. Сви го, когато този офицер пробиваше с куршуми главата на юноша със синдром на Даун. Разбираемо е: Артьом беше млад, впечатлителен. Сега навярно би изтърпял, би се извърнал. Примката прекалено дразни гърлото.

Обаче този път се озоваха не на Пушкинска и не на Шилерска.

Озоваха се никъде.

Цялата станция беше разбита, разглобена. От мрамора не беше останала нито плочка, бяха го откъртили всичкия и го бяха отнесли някъде. Имаше само оголен бетон, планини от пръст, реки от кал, грохнали дървени подпори; вместо въздух имаше влажна прах, смесена с циментен прахоляк, и от нея въздухът ставаше също бетонен. През парата се взираха прожектори и лъчите им се виждаха от край до край като огромни тояги.

Тези тояги удряха по гърбовете и муцуните зловещи голи хора — кой прикрил слабините си с парцал, кой вече и за това не си правеше труда да се погрижи; всичките бяха омазани в черно, всичките кървяха. Онези, които са били мъже, бяха обрасли до очите. Онези, които са били жени, изобщо бяха станали безоки заради сплъстените коси. Но всички бяха нормални, двуръки и двуноги. Само юношите бяха деформирани. Изкривени гърбове, сраснали се пръсти, сплескани глави; и циклопи, и двуглави, и с козина като зверове. Изроди.

Никой тук нямаше облекло; бяха голи и това им беше униформата.

Охраната освен автомати носеше и респиратори — в противен случай би било вредно за здравето. Респираторите изглеждаха като намордници, сякаш без тях охраната можеше да се нахвърли върху голите и да започне да ги гризе със зъби. А заради намордниците се налагаше да общуват с изродите иначе — с вериги и бичове от бодлива тел. От тях се раждаше и онзи рев, който Артьом беше чул иззад стената, от тоалетната на учителя.

А най-страшното в станцията беше това, че тя никъде не свършваше. Тези голи зверочовеци ровеха в нея от всички посоки — с кирки, лопати, чукове, нокти; отчаяно човъркаха земята, камъка, прогризваха пустотата наляво и надясно, и нагоре, и надолу. Шилерска беше станала по-голяма и от най-просторната от станциите, които на Артьом му се беше налагало да посещава; и с всяка изминала минута тя продължаваше да се раздува.

— Вие тях като роби?! — попита Артьом.

— Че какво? По-хуманно е, отколкото просто да ги елиминираме, нали? Нека да принасят полза! Разширяваме жизненото пространство! Такъв приток на доброволци от цялото метро, няма къде да ги настаняваме! — обясняваше му Дитмар, надвиквайки рева на изродите. — Когато завърши реконструкцията, тук ще бъде град градина! Най-голямата станция на метрото! Столицата на Райха! Кино, спортна зала, библиотека и болница!

— Значи, това е измислил за изродите вашият фюрер? Заради робството? От тези тук дори една четвърт не са изроди!

— А това кой е изрод и кой не, не го решаваш ти, сталкер! Фюрерът е гений! — засмя се Дитмар. — Глупаво е да изтребваш хората заради това, че са арменци! Или евреи! Ефектът е нулев. Ако човек се е родил евреин, вече нищо не може да се направи. На някои дори на лицето им е изписано: евреин. Чеченец. Казах. И това е! Той е твоя мишена, той е твой враг и никога няма да ти стане верен. А този, който е руснак, той сега какво, имунитет ли има? Той какво, по рождение ли е избран? На него всичко ли му е позволено? Той може би вече не бива да се бои от нищо? Безсмислица! А уродливостта?! Съвсем друго нещо! Уродливостта е тънка работа! Мутация! Раждаш се здрав, а после започва да ти расте тумор! Или гуша! Или отклонения! А може би това изобщо не се вижда с просто око! Само лекарят може да каже със сигурност! И затова всяка гадина трябва да се тресе от страх, когато отива на преглед при лекаря. И лекарят сам трябва да трепери. И вече с нас, в консилиум, да решава кой е изрод и кой — не. И никой не може да бъде сигурен в нищо. Никога. И цял живот трябва да се оправдава. И да оправдава и нас. Това се вика красота! А? Красотище!

Той положи ръка върху рамото на Артьом. Бенката на основата на носа му изглеждаше като трето око, полагащо му се като на демон, за да вижда по-добре гнилите и меки човешки вътрешности.

— Къде е той? Къде е Омир?! — извика му Артьом.

— Дай плика!

— Какво?!

— Дай тук плика!

— Имахме уговорка!

Разлетяха се искри, зъбите му изхрушяха, пещерата се наклони: Дитмар млатеше Артьом с дръжката на пистолета по бузата, по скулата. После хвана оръжието по човешки и опря дулото му в челото на Артьом: боен пистолет, „Стечкин“.

— Искаш да го взема от трупа ти ли?

Артьом отстъпи назад, трескаво чудейки се как да унищожи посланието, а отзад вече дебнеше охраната. Извиха ръцете му, събориха го, притиснаха го към калта, изтръгнаха плика от ръцете му. Предадоха го грижливо на Дитмар. Той го повъртя в пръстите си, опита се да го сгъне, погледна го на светлината на прожектор.

— Снимки, струва ми се — каза той и приклекна до Артьом. — Много любопитно. Снимките, които спрели войната. Красиво, а?

Прибра го във вътрешния си джоб.

— Дяволски хубави трябва да са тези снимки. И много трябва да се харесат именно на фюрера, след като никой друг не бива да ги вижда. Нали така? Е, кой ще се откаже от съблазънта да ги погледне поне с крайчеца на окото? Ето на теб — не ти ли е интересно?

— Къде е Омир?

— Тук някъде. Потърси го. Аз нямам време. Трябва да тръгвам към Театрална. Хуманитарна помощ, разкриване на агентура… Ти засега остани тук. Посвикни… Поработи.

— Те няма да ме изоставят! Летягата! Орденът! Те ме чакат! Край с всички вас тук! Чуваш ли ме, гадино?! Твар?! Чу ли, гнидо?!

Артьом се хвърли напред, но охранителите бяха охранени, опитни, държаха го здраво; така и си остана на колене, забил муцуна в калта.

Дитмар, преди да се изправи, погали Артьом по главата.

— Чакат. Да, със сигурност чакат. А аз ще отида и ще им разкажа чий човек си ти.

И нежно потупа Артьом по задника.