Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (20)

Глава 20
Чудеса

И умря.

Винаги му е било интересно има ли нещо там, или просто светлината угасва. И не трябва ли с някого да се уговори, за да се отправи назад, към детството си. В довоенното време, при все още живата си майка на още живата Земя. Ето това щеше да е един чудесен рай.

Но задгробният свят се оказа друг. Какъвто бе животът, такъв се оказа и задгробният свят: плътно затворен. Само че по-чист и стените бяха прясно боядисани. С маслена боя. Ако целият живот беше боядисан с маслени бои, то раят и адът също трябваше да са така.

Освен стените имаше и легло. Край него имаше подредени и други, празни. Странно: нали не беше умрял само той.

Имаше още и метална стойка, на която беше окачено прозрачно пликче с някаква течност. От пликчето излизаше гумена тръбичка, която стигаше до ръката на Артьом и подменяше кръвта му с някаква гадост.

Аха. Значи е жив.

Вдигна ръката си, стисна дланта си в юмрук, после разтвори пръстите си. Не беше завързана. Помръдна с крака — свободни. Отметна чаршафа, огледа се: както майка го беше родила. Дупките от куршуми бяха залепени с лейкопласт, бял. Защо беше направено това? От кого?

Размърда гърба си — не почувства нищо. Зарастваха ухапванията от бодливата тел. Погледна към изгарянията от цигара: коричките бяха паднали. Под тях — розови петна.

Какво се беше случило?

Започна да си спомня: имаше цветчета с тилове. Разговаряше със Саша. Револверът му беше в ръката. Как вместо това се беше озовал на леглото, а вместо кръв му вкарваха заместител?

Спусна краката си на пода. Хвана се за стойката като за патерица. Струваше му се непривично да стои на крака. Главата му се въртеше, звуците се изкривяваха.

Стаята беше квадратна, с една врата.

Затътри се към тази врата на своите кокили заедно със стойката и с фалшивата кръв. Дръпна я. Заключена. Почука. Никой не отговори.

Но там, зад вратата, животът течеше. Чуваха се някакви гласове, филтрирани през шперплата, музика, смях; смях. Може би все пак беше раят? А той се намираше в съблекалнята? Трябваше просто да се отърве изцяло от своята развалена кръв, да налее вместо нея ангелската, безцветна, и щяха да го пуснат?

В ключалката влезе желязна главичка, завъртя се. Чули го бяха.

Артьом си помисли: с какво да удари? Но мисли твърде дълго. Не успя.

На прага застана жена. В бял халат: изпран и изгладен бял халат. Усмихваше му се.

— А така. А ние започнахме вече да се притесняваме.

— Да се притеснявате? — внимателно попита Артьом. — Вие?

— Разбира се. Толкова време в безсъзнание.

— Колко?

— Ами вече седмица. Втората започна.

— Затова пък се наспах — рече Артьом, опитвайки се да погледне през рамото й какво му готвят там, в коридора. — Дори вече не знам с какво да се занимавам на оня свят.

— А нима бързате да отидете там? — поклати глава жената.

Беше миловидна. Бледи лунички, червеникави очи, прибрана коса. Усмивка — и си личеше, че често се усмихва: бръчките й така бяха разположени.

— Лекарката каза: още някоя друга седмица, и си пътник.

— Аз също съм лекарка. И не бих го твърдяла толкова категорично.

— А как бихте го казали?

И в гърдите на Артьом помръдна личинка — надежда.

— Ами… Според мен вие сте получили доза от пет или шест грея. Кога? Седмица или две преди хоспитализацията? Съдейки по кръвта.

— До хоспитализацията?

— Ако всичко беше направено навреме… Ако веднага бяхме започнали курса… Бих казала, че шансът ви е петдесет процента. Сега — не искам да лъжа… Терапията показва нелоши резултати. Преливането. Успяхме да приложим точните антибиотици.

— Антибиотици? Терапия? — Артьом присви очи.

— Е, и останалото… Мисля, че вие сам го чувствате. Раните зарастват. Така или иначе няма да е само една седмица. Има вероятност — съвсем солидна — да се оправите. Организмът реагира добре…

— Откъде антибиотици?

— Извинете? Ако се безпокоите за годността им, уверявам ви…

— Къде се намирам? Какво е това? Ханза ли?

— Ханза? Която е там, отвън? Околовръстната линия ли имате предвид?

— Отвън? Извън кое?

— Къде тръгнахте? Почакайте! Вие, между другото, сте без панталони!

Той я избута, измъкна се от стаята.

Отвън имаше дълъг коридор, странен — сякаш го бяха построили във вътрешността на тунел. Едната от стените заоблена, от тубинги. Но не като онези в метрото, проядени от ръжда, а чисти, оцветени с райско масло. Всичко чисто, сухо. Висят вечни лампички. Що за място? Не е станция. Такива станции няма.

Някъде засвири оркестър, весело и опияняващо.

— Къде се намираме?

— Малко странно ще е, ако тръгнете да изследвате наоколо по гол задник, Артьом. Предлагам да се върнете в стаята…

— Откъде знаете името ми?

— В картона ви е записано.

— В картона.

И ето: спомни си. Спомни си как две години по-рано бе седял в клетката при фашистите и бе чакал ранното утро, за да го обесят. Изобщо не можеше да заспи. А когато задряма за няколко минути, подлият му, жалък мозък му беше изпратил спасителен сън. Яви се Хънтър, изтрепа всички врагове, освободи Артьом. Не беше лош сънят; гадно, че после се наложи да се събуди.

Артьом вдигна ръцете си и отново ги огледа.

Адски му се прииска да повярва в това: че има шансове, че има вероятност и че може да оздравее. Мислеше, че се е примирил със смъртта, а не беше така. Достатъчно беше да му обещаят още късче живот, подмамиха го — и се продаде.

Ако беше сън, значи, можеше и без гащи.

И той закрачи напред, към гласовете.

* * *

На едно място стената пропадаше и се разкриваше пространство с дълъг таван; тук се виждаше как е построено всичко — нещо като тунел, ама гигантски тунел, който на височина можеше да се раздели на три човешки етажа. И от първия етаж нагоре се изкачваше широко парадно стълбище, застлано с червена подова пътека. Над стълбището висеше кълбо — изумително. Облепено с огледални квадратчета. По кълбото шареше лъчът от някакъв осветителен прибор и наоколо се разпръсваха отразени петънца, които приличаха на зайчетата от лазерните прицели. Кълбото се въртеше послушно, сякаш беше планета, а зайчетата пъплеха по стената.

Горе свиреше дръзка и юнашка музика, оттам се чуваше и смехът. По цялата стена над стъпалата беше разгърнато огромно знаме — сочно червено, обшито със злато. В средата — герб: земното кълбо, обрамчено с венец, а върху него — кръстосани сърп и чук. Познат символ за онези, които са били на Червената линия. И върху него пълзяха веселите петънца от огледалното кълбо.

При червените ли беше?

И защо им е на червените да се грижат за него?

Сън.

— Ще ме принудите да повикам охраната! — предупреди го докторката някъде отзад.

Артьом постави стойката на първото стъпало, изкачи се по-близо до музиката. Краката му бяха слаби, не бяха напомпани докрай. Изчака, после преодоля и второто стъпало.

Що за място?

Бавно, присвивайки очи, той се влачеше нагоре. Пред очите му започна да се разкрива арка; в нея се виждаше бял таван и ярка, сякаш дневна, светлина.

И ето — иззад стъпалата изплува зала…

Огромна зала. Синкавобял кръгъл свод, който сякаш светеше, на тавана — полилеи, експлозия от стъкло, подът — мек, застлан с плътен килим с изумително ярки шарки; такива не бива да се гледат, на човек започва да му се вие свят. И навсякъде маси, маси, само маси. Кръгли, застлани — покривките замърсени, но някога са били бели. Чинии с остатъци от ядене, гарафи, напълнени до средата с нещо рубинено. На пода се въргалят вилици.

И тук-таме хора.

Събрани на групички край някои маси, по другите изяли всичко и ги оставили. Някъде се прегръщат, допирайки чела, както Артьом с умиращия затворник в тунела, но не от мъка, а от водка. Някъде водят важен разговор. Облечени са странно: телата под саката не са голи, а облечени с ризи, макар и намачкани. Даже вратовръзки имат като на довоенните фотографии.

Артьом, сякаш невидим, крачеше към тях по мекия килим, къпеше босите си стъпала във вълнената трева. Някой вдигаше към него мътния си, изненадан поглед, но не можеше да го гледа дълго и се връщаше обратно към сложните салати и недопитите чаши.

Измореният оркестър вдигаше шум на сцената в дъното на залата и някакъв дебелак поривисто и тромаво танцуваше между музикантите под непохватните ръкопляскания от съседната маса.

— Артьом?

Той се спря, забелязан.

— Седни. Не се стеснявай. А и ти не се стесняваш, виждам.

Някакъв човек го гледаше с усмивка. Тъмни коси — на влажни пластове през челото, подпухнали торбички под очите, пиянският поглед блести, ризата — разкопчана. До него седи някакъв оплешивяващ шопар, зачервен и хълцукащ.

— Алексей… Феликсович?

— О! И ме помниш?

— Търсех ви.

— Ето на, намери ме! Артьом — това е Генадий Никитич, Генадий Никитич — Артьом.

— Многприятн! — изпръхтя шопарът.

Артьом едва сега се сети да се прикрие. Едва сега започна да подозира: ами ако не му се присънва? Кошмарът наоколо беше непоносим, а не е ли редно, ако насън си помислиш за това, че спиш и че скоро ще се събудиш, това веднага да те събуди?

Той седна по гол задник на кадифения стол, прикри се със салфетка. Как в такова положение да разпитва Бессолов? Къде е наганът на Артьом? С какво да го заплаши, че да му каже истината? С ножа от масата?

— Как се оказах тук?

Попита, за да не си признава за съня.

— Приятелката ти ме убеди. Общата ни приятелка.

— Кой?… Саша?

— Саша. Изключително сълзливо ми се молеше. А аз, знаеш, по природа съм мек човек. А и после си спомних колко си смешен. Не се разделихме със зло тогава… Млечен брат, така да се каже. Така че ми трепна сърцето. Аз нали те вдигнах на крака тогава. Помниш ли нещо? Ти като че ли беше прекалил с глистите. Не беше много на себе си. Но с всички задачи се справи.

— Колкопикантн!

Артьом се скри още повече под покривката. Внезапно се почувства ужасно гол, срамно, идиотски гол. Саша беше помолила тоя вампир да го спаси? Грижеха се за него, защото Саша го беше уговорила?

— Не искам. Не ми е нужно такова. Не ми трябват твоите подаяния!

— Напомняш ми за брат ми Коля. А и тогава как воюваше! Под влиянието на глистите. Канеше се да наложиш световна справедливост. Особено когато с теб разговаряхме за Мелник. Две цигари ми изхаби, за да се изгориш. Нима… нищо?

— Къде се намираме? Аз? Сега?

— Ние? В бункера. Не, не във вашия героичен бункер, не ми прави такива очи. Това са онези бункери, под Москва, знаеш… Ние си избрахме един по-приличен. С евроремонт. Останалите са що-годе. Някъде са наводнени, а другаде изобщо не може да се влезе, толкова за ръждясали вратите.

— Точнтъй!

Приближи се докторката, а заедно с нея и охранителите; нагласени, с кители, сякаш идват от парад. Приготвиха се да вържат ръцете на Артьом зад гърба.

— Е как така, веднага ли ще ми го вземете? — разстрои се Бессолов. — Оставете ме да си поговоря с човека. Той сигурно е пълен с въпроси.

Докторката се съгласи и се отдалечи.

— Саша мен — тук?

Гол и безсилен. Спасила го е?

— Ами да. Облъчил се е, казва, младежът. Облъчил се е, защото съвсем сам разгада всичките ви страшни тайни. Много искаше да излезе на повърхността и ето, отиде. Дори взе на щурм радиоцентъра в Балашиха. Заглушителите изключи! Към народа се обърна! Герой! Юначага!

— Тя ли ти го разказа? На теб?

Предала го е? Издала го е?

— И тя също. Е, и аз си имам и мои източници. Признавам си, че тогава те подцених. Ти наистина беше кьоркютук пиян. Харесва ми това: да си поговоря с обикновен човек. Да му поразкажа малко как стоят нещата в действителност, да надуша как започва да му пуши мозъкът. Мнозина тук с години не излизат в метрото, но аз съм любопитен. А и ми се налага да общувам с хората по работа.

— Страхотнчвек! — изказа се шопарът.

— Ние… В Москва ли сме?

— В Москва, разбира се.

— Бункер? Защо… Изглежда толкова странно? Защо знамената са съветски? Това… Не разбирам. Нима Червената линия управлява Ханза? Или всъщност Ханза е Червената линия?

— Че каква разлика има?

— Какво? — намръщи се Артьом; бялата зала изпълзя някъде встрани, нагоре.

— Има ли някаква разлика между Червената линия и Ханза? — леко се усмихна Бессолов. — Ти сигурно и между червените и фашистите ще намериш десет разлики.

— Не разбирам.

— Това е добре. А аз съм готов да ти обясня. Дай да се разходим. Само че наистина без панталони няма да е много добре. Ей! Човече!

Притича един суетлив сервитьор с папийонка, прошарен и мустакат. Бессолов му заповяда да си свали панталоните и ризата, за да се облече гостът. Артьом поиска своите дрехи, но му казаха, че всичко е изгорено. Тогава се съгласи на черно-бялата униформа с изключение на папийонката. Сервитьорът стоеше мирно и обраслият му с прошарени косъмчета корем се потрисаше. Докторката откачи ангелската кръв, а дупката в ръката залепи с лейкопласт.

Алексей Феликсович се изправи, изтри устните си със салфетка; отдалечиха се от масата.

— Многвпечатлен! — сбогува се с Артьом шопарът.

Тръгнаха между пияните и заспиващите на пиршеството, като по пътя се здрависваха с тях: Кондрат Владимирич, Иван Иванич, Андрей Оганесович и така нататък.

— Кои са те? Кои са тези хора?

— Прекрасни хора! — увери го Бессолов. — Най-добрите!

Излязоха на стълбата.

— Значи — Алексей Феликсович направи жест с ръка, обхващайки цялото пространство, — имаше следния въпрос. Защо съветска символика. Отговарям. Тук по-рано, преди да ни сполети това, се намираше московският музей на „студената война“. Частен музей. Но! Той се намираше в истински правителствен бункер от времената на същата тази „студена война“. Бившият тъй наречен ДО! Тоест — държавен обект. Някой там някак си успял да го приватизира, незнайно как, през бурните деветдесетте, няма значение. Отопляван, газифициран, занемарен. Защото по онова време на всички ни се струваше, че тези бункери вече на никого няма да потрябват. След това новите му стопани го оформили според своя носталгичен вкус: ето тези знамена, червените звезди, сърповете и чуковете и така нататък, и така нататък. С намек за СССР, но с непманска нотка. Направиха отличен ремонт, за което едно голямо благодаря. Както се казва, приеха го с дървеното рало, оставиха го с атомна бомба^[1]. Събрали любопитна експозиция от исторически артефакти и започнали да водят тук чуждестранни туристи. Но когато избухнала Третата световна, на тях бързо им напомнили какво означава това „ДО“ и кой тук е истинският собственик, кой — временният. Защото на онези, които са били тук, вече, разбира се, не им се ходело в истинските ДО. Там всичко било скъпичко и без целия този шик. Все пак ръцете на частника са си ръце на частник. А и стилистиката е величествена, със завладяващ дух. Гледаш това знаме и си спомняш как великата ни държава заплашваше целия свят. Така че не променихме нищо тук. Хем стилно, хем патриотично, хем уютно.

Зайчетата от стъкленото кълбо гъделичкаха червеното знаме, играеха си с герба.

— Но нали Червената линия… Те под тези знамена… Хората с картечниците! Сега, на Комсомолска! Вчера! Преди седмица! На мен! Едно дете… В ръцете ми… Не моето… Но…

— И какво, извинявай? Ние нямаме нищо общо.

— Но нали вие сте накарали Мелник да им даде патрони! Ханза! Там, на Комсомолска, Москвин! — Артьом най-после се пробуди.

— Първо на първо, ние не сме Ханза. Второ на второ, никого не сме карали. Патроните са наши. А Орденът е просто инкасаторска служба. На Москвин му беше изплатена компенсация заради действията на Райха. А какво са правили те с патроните — това е въпрос на етика. Затова пък ние спряхме войната. Която започна, отново не заради това как е построена системата, а заради идиотски инициативи на ниво средни звена. Както, между другото, беше и при вашия героичен бункер тогава. Ти какво, гражданска война ли искаш?

— Те там, на Комсомолска, с тези патрони толкова хора избиха! Живи! Какво ме плашиш с войната?! Там хората от глад бяха готови срещу картечниците да се хвърлят! Можеш ли да си представиш какво е това?! Как става?!

Бессолов замълча и продължи да мълчи, докато не слезе по стъпалата.

— А какво да правим? Опитваме се да намерим средство против тази гъбена гнилоч. Опитваме пестициди. Но има някакви естествени процеси. Екологията на метрото, така да се каже. Предлагам да се смята, че те така регулират числеността на популацията.

— Но самите вие тук се тъпчете!

— Може и да остава такова впечатление — съгласи се Бессолов. — Но е глупаво да се мисли, че и вихрушката на Полиса или Москвин, или Мелник не се тъпчат. Въпросът тук не е кое е кесаревото, а кое не е. Консервите от Държавното хранилище не стигат за всички. Така е устроен светът. Ако изляза оттук и нахраня с остатъците от чинията си някое нещастно гладно момиче, това няма да промени нищо. Моите остатъци не са Исусовата риба. Още повече че аз излизам и храня една гладна девойка. И нищо не се променя.

— Защото вашата Ханза с нищо не е по-добра от Райха!

— Казвам ти, че по своята същност Ханза е Райхът.

— Какво?

— Ела с мен.

Артьом се затътри след него.

След стълбата свиха вдясно под знамената. Над главите им светеше яркочервена звезда. Сияеше ален надпис „Бункер-42“. Електричеството стигаше за всичко. Това беше важно. По коридора стигнаха до празен бар. Барплотът се осветяваше от сглобен от неонови тръби „Калашников“; барман нямаше, отворените бутилки сами се предлагаха. Бессолов грабна нещо с неруски етикет, издърпа тапата със зъби, притисна го към устните си. Предложи на Артьом, но той се отдръпна отвратено.

— И така, музеят на „студената война“! — каза Бессолов, свивайки в тясно коридорче: листи стомана, закрепени чрез квадратни нитове.

Влязоха в помещение: на стената — осветена отдолу старинна карта: огромна малинова сянка върху половината свят, надписана „СССР“, сивите европейски държавици се гушат една в друга, всичко изпъстрено с щамповани силуети на ракети и крилести самолети. В ъгъла стои бледен манекен, облечен със старинна униформа; глупава, лятна. Охранява огромна дебела бомба; боядисана със сива маслена боя.

— Ето тук имаме занимателна експозиция… Макет на първата атомна бомба, разработена и създадена в Съветския съюз…

На носа на бомбата имаше стъклен капак, сякаш за да може да се надникне във вътрешността на ада. Но там, разбира се, нямаше нищо: някакво приборче със стрелкички.

Но Артьом не гледаше към нея, а към огромната карта на Европа.

— Това сте вие, нали? Вашите заглушители. Аз те търсих заради едно нещо. Защо е нужно това? Защо стоим тук?! В метрото? Ако целият свят е оцелял…

— А той какво, оцелял ли е? — Бессолов изненадано повдигна вежди. — Добре, де, добре. Оцелял е. Не се шашкай.

— Всички тези ракети, самолети на картата! Това все стари ли са? Тук дори още е СССР, не Русия! На колко години е тая карта? Всъщност няма никакви врагове, нали? Враговете, от които се страхува Мелник. Заради които са всичките тези заглушители. Войната е свършила! Още тогава! Нали?!

— Това е много субективно нещо, Артьом. За някои може би още продължава.

— Те — Западът — нямат намерение да ни правят нищо! Нали? Само ти можеш с това да баламосваш Мелник!

— Всеки вярва в онова, което му е най-удобно.

— Защо?! Тогава защо сте поставили заглушителите?! За да отстрелвате хората от другите градове? Да изглежда така, че цялата земя е разрушена от бомбите? Защо?! Че сме сами! Защо тогава седим в метрото?

— Защото — Алексей Феликсович се отърси от цялата си игривост както змия се отърсва от кожата си — извън метрото ще престанем да бъдем народ. Ще престанем да бъдем велика нация.

— Какво?!

— Ще се опитам да ти обясня. Ти спри да крещиш и се опитай да ме изслушаш. И между другото, не ние сме поставили заглушителите. Те са стари, още от съветски времена. Качество! Просто през деветдесетте ги дали на търговците, за да транслират музичка по тях. За известно време.

Костюмът на възрастния сервитьор стоеше на Артьом като торба. Някъде отзад изхъмка пазачът, сигнализирайки за присъствието си. Алексей Феликсович измъкна от джоба на гърдите си носна кърпичка с монограм в ъгъла и я прокара по бомбата, забърсвайки прахта.

— Ами нека да започнем с нея, красавицата.

— За какво ви е това тук? — Артьом се чувстваше отвратен: сякаш Бессолов целуваше в устата мъртва глава.

— Е как! Трябва да познаваме корените си — обърна се онзи към него и се усмихна. — Затова не пипаме нищо тук. Тази бомба е прародител на нашия суверенитет! — Алексей Феликсович поглади огромния корем на бомбата. — Всъщност само благодарение на нея успяхме да се защитим от посегателствата на Запада. Да защитим уникалния ни строй. Нашата цивилизация. Ако нашите учени не я бяха създали, страната ни щеше да бъде поставена на колене веднага след Втората световна! А и след това…

— За да може в Третата световна с нея нас да…

— В Третата? — прекъсна го Алексей Феликсович. — В Третата ние малко се заиграхме. Увлякохме се, тъй да се каже, по телевизионната ни истина. Човекът всъщност умее така да замества реалното с илюзорно. И да живее в съвсем измислен свят. Полезно свойство по принцип. Цялото метро например живее прекрасно в тази система от въображаеми координати.

— Цялото метро живее прекрасно?! — Артьом се приближи към него.

— Имам предвид, че всичко работи. Всички са се увлекли. На Червената линия вярват в това, че се сражават с Ханза и фашистите. Хората в Райха вярват в това, че се бият с червените и изродите. Хората в Ханза плашат децата с Москвин и вкарват съседите си в затвора като червени шпиони. Сякаш всичко това наистина съществува!

— Сякаш?! Аз! Бях… — Артьом почувства как въздухът в този музей вече не му стига. — Аз бях в тунела. Между Пушкинска и Кузнецки мост. Където червените се сдавиха с фашистите. Десетки живи хора. Те там до смърт се… С кирки, с ножове, с арматура. Това беше наистина. Разбра ли, гадино?! Това! Беше! Наистина!

— Съчувствам. Но какво доказва това? Кой загина там? Червени? Фашисти? Не. Известно количество генетически увредени от едната страна и известно количество вредители и плямпала от другата. Управляем конфликт. И един вид своеобразно самоочистване, ако се погледне отстрани. Както ако нашата система беше жив организъм… Клетките, които пречат на оцеляването, умират и се отлющват. Но ще повторя. Не ние започнахме тая война. Средното звено във военното разузнаване на Райха, за да се докара пред началството, атакува Червената линия. Без да има представа, че всъщност нито Червената линия, нито Райха ги няма.

— Как така ги няма?

— Е, разбира се, че ги има! Съществуват имената им. За хората е много важно да се наричат по някакъв начин. Да се смятат за някакви. Много е важно да се борят срещу някого. И ние им оказваме съдействие. Та нали не сме тоталитарна държава! И им предлагаме най-широкия асортимент: ако искаш да нападаш изроди, Железният легион отправя апел. Ако си мечтаеш за безплатна спойка и за общи дела — бягай на Червената линия. Не вярваш в нищо, а просто искаш да правиш бизнес — емигрирай в Ханза. Интелигент? Фантазирай за Изумрудения град и си протърквай панталоните в Полиса. Удобна система. Аз и тогава, на Цветен, се опитах да ти го обясня. Защо ти е на повърхността? Ние и тук можем да ти осигурим свобода. Какво толкова си забравил горе?

Алексей Феликсович се спря до изхода, огледа гробницата на бомбата, угаси светлината. Артьом продължаваше да размишлява върху отговора му.

— Значи, вие не сте от Ханза? И всичко това не е Ханза?

— Каква ти Ханза? — поклати глава Бессолов. — Казвам ти: никаква Ханза няма. Има Околовръстна линия и има хора, които смятат, че живеят в Ханза.

— А откъде сте тогава?

— Ами оттук — Алексей Феликсович вдигна поглед към сводестия таван, сглобен от тубинги. — Точно оттук. Даже по-точно оттам. Следвай ме.

Излязоха в някаква стаичка с паркет на пода и маса със светеща зелена лампа; пост. На поста часовой с офицерска униформа — става, козирува. Това нечия приемна ли беше? Към втория етаж водят ескалаторни стъпала; имитация. Стаята сякаш е от друго време: не от лицемерните две хиляди, а от някакво като че ли по-старинно време, а всъщност от никога.

Изкачиха се по стъпалата, а там — врата.

Кабинет. Книжни секции със стъклени врати, претъпкани с томове; по средата на стаята — дъсчено възвишение подиум. И в ъгъла — номенклатурна маса като при Свинолуп или Мелник. Зад нея седи човек.

Неподвижно.

Отметнал глава назад. Вперил поглед в тавана. Очите му с пластмасов блясък.

— Това…

— Йосиф Висарионович. Прелест, нали?

— Сталин?

— Кукла в цял ръст на Сталин. От восък. Можеш да разгледаш.

Сталин беше положил безкостните си ръце на масата; в единия восъчен юмрук стискаше писалка, сякаш куклата вожд се канеше да подпише някаква заповед. Другият беше разтворен в плоска длан, пръстите стърчаха напред. Под мустаците имаше усмивка — изрязана с нож, постоянна. До него имаше парцалени неувяхващи рози.

Артьом не издържа и пипна Сталин по носа. На него му беше все тая. Все тая, че беше умрял и че беше възкръснал; все тая, че сега е кукла; все тая, че се е спасил на такава цена, когато светът се е превърнал в прах; все тая, че му поднасят цветя и го щипят по носа. Сталин беше в прекрасно настроение. На Сталин всичко му беше наред.

— Като жив е, а? — каза Бессолов.

— Той също ли… От музея? Експонат?

Артьом се приближи до една от секциите, забърса с пръст праха от стъклото, огледа рафтовете. Всичките бяха запълнени с една и съща книга, възпроизведена безброй пъти. На корицата на всяка една пишеше: „Й. В. Сталин. Събрани съчинения. Том 2“.

— Защо? — Артьом се обърна към Бессолов. — Що за тъпотия?

— Тук е бил Сталиновият кабинет, когато това е бил истински бункер. Наистина, казват екскурзоводите, на Йосиф Висарионович не му се е налагало да сяда тук; починал, преди да въведат обекта в експлоатация. Но заради западните туристи направили чучело и нагласили кабинета като за пред хората. Когато се настанявахме в бункера, Сталин вече беше тук. А ние всичко запазихме. Трябва да има уважение към историята на своя народ!

Алексей Феликсович също се качи на подиума, приближи се до Сталин, седна на масата му и заклати крака.

— Приемственост! Ето го него, ето ни и нас. Получава се, че той е строил този бункер за нас. Мислил е за нашето бъдеще. Велик вожд.

Артьом не се беше срещал по-рано със Сталин, като се изключат мустакатите портрети в Червената линия; какво беше почувствал, като докосна по носа великия вожд? Восък.

— Защо приемственост? Приемственост на Червената линия.

— Артьом! Ех, Артьом! — цъкна Бессолов. — Дай сега да те просветя. Червената линия, Ханза, Райха — това са само чучела. Те, разбира се, имитират самостоятелност, конкуренция, борба. Воюват даже, когато се забравят.

— Тогава вие кои сте?

Алексей Феликсович се усмихна.

— Изящна работа е това многопартийността. Като хидра е. Избери си глава по свой вкус, сражавай се с другите глави. Смятай, че вражеската глава е дракон. Побеждавай. А сърцето? — Бессолов поглади масата, кимна с брада към кабинета. — Ето го сърцето. Не го виждаш, не знаеш за него. И ако не ти го бях показал, щеше да продължиш да се бориш с главата. Ако не с Червената линия, то с Ханза.

Артьом се отдалечи от секцията, приближи се плътно до Бессолов.

— Не съжаляваш ли, че ми го показа?

Онзи не се отдръпна, не се извърна. Не се страхуваше от Артьом, сякаш не той се беше присънил на Артьом, а Артьом на него.

— Върви, разкажи на някого за това, че си бил тук. На твоя Мелник дори. И той какво? Ще ти каже, че си се побъркал.

Артьом преглътна. Нима и за това се беше изповядал, докато беше пиян?

— А той не е ли идвал тук?

— Не, разбира се. Защо да пускаме всички тук? Това е храм. Светилище.

— А аз?

— А ти. Ти си блажен, Артьом. Юродите могат да влизат в храма. На тях и чудеса им показват.

Внезапно му прищрака.

— Невидимите наблюдатели.

— По-високо!

— Невидимите наблюдатели.

— Ето. Виждаш ли, не си безнадежден!

— Та това е легенда. Мит. Като Изумрудения град.

— Точно — съгласи се Бессолов. — Легенда. Приказка.

— Всичко е рухнало преди сто години! И месец не издържала. Държавата. После настъпил хаос. И оттогава… Това всички го знаят. И децата го знаят. Нас никой не ни управлява. Ние тук сме си сами за себе си. Невидимите наблюдатели са мит!

— Само че откъде знаете, че са мит? Ние и това ти разказахме. Разбираш ли? Дадохме ти готовия образ, в който можеш да ни подредиш. Та ти си проста душа, със сърцето мислиш, не с главата. С образи. Нищо, ще ти изсипя една камара шаблони, почерпи се. Невидимите наблюдатели. Опа! От една страна, ти умишлено не вярваш в мен, а от друга — може да се каже, че знаеш всичко за мен. Слухове! По-добро от телевизора.

— Но вие… Тоест предишните лидери… Правителството, президента… Всички сте били евакуирани в Урал? Системата за управление се разпаднала… Държавата…

— Помисли сам: за какво ни е да ходим в Урал? За какво да ходим в някакъв си усамотен бункер на края на света? Да кукуваме в самота? Какво да правим там — един друг да се изяждаме? Как така да ви изоставим? Нашето място е с народа! — той се протегна като някакъв нахранен котарак.

— И къде бяхте? Когато ние ядяхме лайната? Когато се душахме един друг? Когато ние там, на повърхността, заради вас умирахме, къде бяхте вие?

— Ами наблизо. Винаги сме били наблизо. Зад стеничката.

— Това! Не може! Да бъде!

— Нали ти казвам — работи. Който си може, го може.

Бессолов слезе от масата, надигна кехлибарената си бутилка.

— Нещо се заседяхме тук. Да вървим, ще ти покажа живота ни. Доста е аскетичен, между другото. Да не си помислиш нещо друго.

Той грижливо нагласи свличащия се Сталин и слезе от подиума. Артьом се помайваше, препълнен с информация.

— Гадове сте вие.

— Че какво толкова сме направили? — попита Алексей Феликсович. — Напротив — минимум намеса! Та ние сме просто наблюдатели! На всичкото отгоре невидими. Само ако системата даде грешка, тогава се налага да я оправяме.

— Системата?! Хората от глад децата си ядат!

— И какво от това?! — Бессолов изгледа лошо Артьом. — Нали не на нас ни харесва да ядем вашите деца. На вас ви харесва да си ядете децата. И на нас не ни харесва, че вие си ядете децата. На нас ни харесва просто да ви управляваме. Но ако искаме да ви управляваме, сме принудени да ви позволим да си ядете децата!

— Лъжа! Вие ни натикахте тук и вие ни държите тук! Вие с хората — като със свине! Навсякъде шпиони… При едните СБ, при другите КГБ, при третите… Навсякъде свинолупи… Каква наистина е разликата между Райха и всички останали…

— Защото с нашия човек иначе няма да се оправиш — строго отвърна Бессолов. — Той по природа си е такъв. Отвъртиш ли му гайките — бунт! Нуждае се от непрекъснат надзор. Какво стана на твоята Комсомолска? Ето, те си поискаха своето. Въстанаха. Как завърши всичко? С кръвопролитие! И какво, разклати ли това Червената линия? Ни най-малко! Та на нашия човек спецслужбите от бога са му изпратени! Той е буен по природа! Твоите картечници… Та те сами напираха по-близо до картечниците, първия ред заеха. Затова пък търпеливите оцеляха. Това поне е някаква селекция. Че как по друг начин да управляваш нашия човек? През цялото време трябва да му отвличаш вниманието. Да го обуздаваш. Да го канализираш, така да се каже. Да му подхвърляш по някоя идея. Религия или идеология. През цялото време да му измисляш врагове. Не му се живее без врагове! Той се чувства изгубен без врагове! Не може сам да се определи. Нищо не знае за себе си. Ето, преди две години си имахме прекрасни врагове в запас. Черните. Не може и да се измисли по-добра външна заплаха! Ровеха по повърхността. Бяха мастиленочерни, даже без бяло на очите, като дяволи. И внушаваха в нашите хора ужас и омерзение. Забележителни врагове. И веднага всичко става ясно: щом те са черни, значи, ние сме бели. Пазехме ги за краен случай. Сценарий „заплаха за човечеството“. Но не, намери се някакъв дебил, нави онзи стар глупак от Ордена, взеха и разстреляха нашите питомни дяволи с ракети право в тяхното сафари. Можеш ли да си представиш?

— Мога.

— Опитахме се да попречим чрез Съвета на Полиса, намекнахме, че черните засега не представляват никаква заплаха, но къде ти. С две думи, сценарият се прецака. Наложи се и твоя Мелник да опитомяваме. Аз на някои места за подобни инициативи направо ръце бих късал. Ако при нас беше диктатура. Идваш ли?

Артьом, замаян, смачкан, се повлече след Бессолов. Минаха покрай часовоя, онзи отново скочи и отдаде чест. Озоваха се в тесен коридор, стъпките им зазвънтяха по железния под. Стигнаха разклонението, след което се намираше ресторантът. Долетя зайче от огледалното кълбо, светна в очите на Артьом. Кълбото се въртеше като главата на Артьом — тук по-рано е имало огледално платно и в него се е отразявал целият свят. Но взели, че разбили огледалото на парченца и го налепили дявол знае на какво и сега прожекторът биеше в него за развлечение и красота.

Подминаха завоя, продължиха нататък.

— А него с какво? Всичките с какво? — попита тъпо той. — С какво ги купихте? Москвин? Фюрера?

— Е! Тук не бива да се обобщава. Към всеки човек подходът е различен. Москвин обича парите и отрови брат си. А на Евгений Петрович например дъщеричката му расте без пръсти. Така се е родила. Сантиментален човек. Прие една камара закони срещу уродствата, а сам не може да ги спазва. А ние на него — снимчица. Ето, Евгений Петрович, вие с дъщеря ви на ръце и жена ви до вас, за да няма съмнения. Така че играйте по правилата, Евгений Петрович, и то вдъхновено, защото вашите граждани трябва да ви вярват. Нито един от гражданите ви не трябва да се усъмни в това, че вашият Райх е най-истинският Райх на света. Той трябва да е готов живота си да даде за Райха.

— Никакъв Райх няма вече. Сам се изяде, смля се и се изходи. И вашият фюрер избяга.

— А ние ще го върнем обратно на мястото му. И нов Райх ще му построим, още по-хубав от предишния. Ето, вече прибрахме жена му и дъщеря му и той ще се огъне.

— Защо?! Та той е човекоядище!

— Защото е човек чудак. Защото с Евгений Петрович сме свикнали да работим. И знаем как. Компроматът още не е изгърмял. Защо да търсим нов човек, да проучваме слабостите му, да му пускаме стръв, да хвърляме въдицата, когато си имаме чудесен готов вариант? Сгафил — да — ами ще го глобим. Че закъде сме без Райха?

— Та те там са гадини! Зверове! Едните са зверове, а другите — страхливци!

— Зверовете не са само там, а в цялото метро. И ето, че са им построили чудесна красива волиера. И зверовете сами пропълзяват в нея от всички краища. Железният легион и други подобни. Воюват с изродите. Изпускат парата. Ако Райхът го няма, къде ще отидат? Помисли за хората. Не, по-добре да се бият за Райха. Или за Червената линия. Или за Ордена. Избор по вкус. Свобода! Ето я на, свободата!

— Хората не се нуждаят от това!

— Това. Точно от това. За да не им е скучно. За да има с какво да се занимават. За да имат избор. При нас под земята има цял един свят! Самодостатъчен истински свят. И не ни е нужен никакъв друг свят на повърхността.

— На мен ми е нужен!

— Ами на теб ти е нужен, но освен теб на никой друг.

— Там може би имат роднини! Дори само заради това!

— Сега всичките им роднини са тук. Ей, богу, не те разбирам. Само си съсипа здравето. Едва те спасиха, глупако. Какво толкова търсиш там?

— Мен горе са ме родили. Там е нашето място. На въздух. Там по друг начин дишам! По друг начин мисля! Тук не ми стигат посоките! Има само напред и назад. Тясно ми е тук, разбра ли? Ти самият не го ли чувстваш?

— Не. При мен, знаеш ли, е на обратно: на улицата ми се върти главата. Веднага ми се приисква да се върна обратно, в бункера. В уюта. Да. Тук си имаме жилищен блок. Апартаменти.

Завиха.

В един такъв грамаден, десет метра в диаметър, задънен тунел, започващ някъде посред земята и стигащ до земя. Колко такива има още? Коридорът продължаваше по-нататък.

Очевидно вече беше късно. Обитателите на бункера се разотиваха от кръчмата, разгърдени и ломотещи, пълзяха към дома. Артьом надникна през прозореца в един апартамент, построен на пода на тунела. После в още един. Наистина уютно.

По човешки.

— Защо ми показваш всичко това? Защо ми разказваш?

— Ами на мен, знаеш ли, ми харесва. Да поспоря. Ти нали си революционер? Защо седя там, при Сашка? Чакаше ме. Романтик. Искаше да ме застреляш с онзи твой револвер? Какво, мислеше, че като ме убиеш, и животът ви ще се нареди? Аз какво, просто водя вътрешната политика. Отсечи ме — нова глава ще израсте. Още тогава, на Цветен, се опитах да ти налея разум в главата. Но виждаш ли, ти изгуби паметта си.

— На Цветен?

— Казвам ти, изгуби я. Но какво изненадващо има? Това е нещо символично всъщност. Това е вашето безпаметство — което, разбира се, е наша благословия. Никой нищо не помни. Народ еднодневка. Вчерашния ден сякаш изобщо го е нямало. И за утрешния никой не иска да мисли. Всичко е днес.

— За какъв утрешен ден?! Как може да се правят планове за утре, когато храната едва стига за днес? И то на онези, на които им е провървяло?!

— А това вече е нашето изкуство. Храна трябва да има винаги само за днес и винаги да не достига. На гладен стомах се мечтае за разбираеми неща. Трябва да се балансира. Ако им дадеш да се оядат — увеличават се проблемите с храносмилането и нараства самомнението им. Ако не им дадеш достатъчно — тръгват да свалят властта. Е, или онова, което приемат като власт. Ще пийнеш ли с мен за нашето изкуство?

— Не!

— Жалко. Трябва да се пие повече. Спасението на народа е във водката. Тя, между другото, и срещу радиацията помага.

Напомни му.

Чуждата чистичка кръв пълзеше по вените на Артьом гъсто, като гел, пареше и пречеше. На Артьом му се искаше да си върне своята, рядката и мръсната, отровената. Само и само да не е длъжник на тези гадове. Ако ще само една седмица да живее, но да е своя собствен живот, а не да се пъчи с взет назаем.

— Ти за народа така… А самият ти… Откъде си?

— Да… Може би прозвуча така, сякаш не обичам народа. Или че го презирам. А мен, напротив, с цялата ми душа ме тегли към него! Обичам го, вярваш ли ми? Ето, излизам сред хората, запознавам се, общувам. Така се запознах с теб. Просто като обичаш народа, трябва да разбираш всичко за него. И трябва да си честен. Не трябва да си правиш илюзии. Да, такива са нашите хора. Трябва да чувстваш какви хора управляваш. Трябва да помагаш на народа си. Да го насочваш. Бесовете му да улавяш.

— Управляваш? Кой управлява? Елоите — морлоците? Ти да не си някакъв аристократ?

— Аз ли? — Бессолов се усмихна. — Каква ти аристокрация! Нея отдавна я разстреляха! Дори не съм от Москва. Започнах като телевизионен журналист. Заплащането беше посредствено, насочих се към политтехнологията. И после нещата се завъртяха. Така че аз съм си напълно плът от плътта.

И изведнъж Артьом разбра: нека тече гелът във вените му. Това е отсрочка, през която все ще успее да направи още нещо.

Огледа се настрани: тук няма и голяма охрана. Ще трябва да премине през целия бункер, разбира се. Току-виж в някой от тунелите се окаже военна база? На кого разчитат те?

— А там какво има?

— Ако искаш, ще отидем. В третия тунел ни е складът, а четвъртият така и стои празен. Търговците не успяха да го ремонтират преди войната, а на нас не ни остава свободно време. Какво си мислиш, как по-умело да отмъкнеш всичко това от нас ли? — намигна му Бессолов. — Аз теб и така мога да те взема за калфа, само кажи.

— Мисля, че ти така и не ми обясни защо да стърча тук. Не разбираш ли? По-добре или по-зле — все си е под земята, в метрото. На кого му е нужно това, по дяволите? Когато на повърхността има цели градове? Гори! Полета! Океан, мамка му!

Стигнаха до края: до пуст грамаден тунел, оребрен, залят с ръждива вода. Облегнаха се на парапета. Жужеше помпа, изкарваше мокротата от кухината.

— А ти откъде знаеш какво има там? А? Там може да е същото като при нас, само че без таван. Е, свири радиото. Какво, да не би заради това при тях да е рай? Свобода? Братска любов? Не ме разсмивай. Ще се пръснат из цялата земя, ще подивеят поединично без власт, без държава, ще забравят как се чете, как се пише. Аз ти говорих за изключителността. Нас метрото ни прави изключителни! Петдесет хиляди души на едно място. Само при такава концентрация могат да се запазят цивилизацията, културата. Само по този начин. Да, в метрото. И какво? Онези там, на чистия въздух, ще озвереят по-бързо, ще забравят по-бързо какво е това да си човек. Там! На повърхността ще бъдат неандерталците, многоженците, содомитите! А хората, духовните, разумните хора ще бъдат тук!

— Духовните?! Онези, които ядат своите?

— Е! Петкан на Робинзон също не се е отказал веднага от човешкото. Ние просто не правим резки движения. Но рано или късно…

— А защо не ни оставите сами да избираме? Дали да живеем на повърхността, или долу? Защо не сте ни питали?

— Питали сме — усмихна се Бессолов. — И питаме.

— Няма с какво да ги нахраниш! По гъбите е плъпнала болест! Пусни ги поне да не умрат от глад тук!

— Нашият велик народ е преживял какви ли не изпитания. Ще оцелеят някак. Знаеш ли какви са издръжливи? Железни са.

— Нека се качат на повърхността! Поне им дай шанс!

— На повърхността? А там какво, реки от мляко и мед? Ти беше там! В Балашиха например. Какво ще ядат там?

— Ще намерят с какво да се нахранят!

— Проклет романтик си ти. За какъв дявол си хабя времето с теб?

— Ами пусни ме! Не съм ви молил да ме спасявате! Да може такива като теб…

— А ти какво, да не мислиш, че ако те пусна, след теб ще излезе цялото метро? Ще ни зарежеш, ще разкажеш истината на хората и ще ги поведеш след себе си към повърхността? И там всичко ще бъде различно оттук?

— Ще бъде!

— Ами върви — рече равнодушно Алексей Феликсович. — Разкарай се. Даже ще ти върна революционния наган! На тебе там никой няма да ти повярва, както ти тук не повярва на мен. Поне осъзнаваш ли, че там просто ще им преразказваш легендата за Невидимите наблюдатели? Събуди се, Артьом!

Артьом кимна. Усмихна се.

— Ще я видим тая работа.