Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (6)

Глава 6
Осем метра

— Тук, при нас, пътят е само в една посока — каза им на прощаване командирът на граничната застава, човъркайки с пръсти узряла върху шията му сочна пъпка.

И тогава им стана интересно къде ги е отвял вятърът.

Менделеевска се оказа полутъмна, мъглива от парата и напълно подгизнала. Стълбичката на прохода със съседната Новослободска се спускаше не върху гранитен под, а в езеро — тук хората живееха до глезените в студена мътна вода. Артьом разкопча куфара си — там лежаха неговите гумени ботуши. Използва случая да окачи върху себе си и автомата. Омир също беше в гума, веднага си личеше опитният пътешественик.

— Не знам какво е протекло — промърмори Льоха настръхнало.

Тук-таме във водата лежаха сковани от изгнило дърво рамки, с помощта на които човек можеше да се издигне малко над дъното. Бяха нахвърлени, както дойде, и никой не се опитваше да ги събира в острови или пътеки.

— Палети — досети се Омир, нагазвайки в студената мътилка, за да се добере до дървения мост. — По-рано използваха такива във фургоните. И цялото Подмосковие беше в рекламни табла: купувам палети! Продавам палети! Цял черен пазар за тези палети! И си мислиш: за какъв дявол изобщо му трябват на някого тези палети? Оказва се, че са ги трупали за Потопа.

Но и палетите отдавна бяха подгизнали и бяха затънали с няколко сантиметра. Можеха да се видят през мръсотията само съвсем отблизо, и то като си гледаш право в краката; а отстрани наистина изглеждаше, че тук има само едно размътено библейско море.

— Те всички тук са като пророци, разхождат си се право по водата — усмихна се Омир, гледайки джапащите местни.

Брокерът също го оцени:

— Сякаш е залято с лайна!

Скоро зениците забравиха колко ярко е сияела Ханза, и местната оскъдна светлина им стана повече от достатъчна. В светилниците гореше мас — у когото се намираше; понякога зад паравани от найлонови пазарски торбички — избледнели, но не докрай.

— Като китайските хартиени фенери — посочи Омир. — Красиво, а?

Артьом не мислеше така.

През арките, които в началото изглеждаха плътни и черни, започнаха да се виждат коловози. Но не обичайните, като на останалите станции. На Менделеевска нямаше граница между платформата и коловозите, мътната вода изравняваше всичко. Трябваше да се отгатва къде може да се стои и къде се налага да отстъпиш и да нагазиш.

Но главният въпрос беше: как от тук изобщо може да се върви нататък?

Изходът нагоре беше затрупан, проходът — отрязан. Тунелът — до шията залят със студена и мръсна вода. И на всичко отгоре тя излъчваше — иди се къпи в такава. Ще се сгърчиш, тя ще ти погълне фенера и ще се носиш с лице надолу, докато не ти се напълнят дробовете с вода.

Покрай невидимите коловози седяха местните, почесваха се, ловяха в дълбините с някакви кепчета разни неща — по-добре изобщо да не мислиш какви — и веднага ги поглъщаха сурови.

— Открадна ми глиста! Върни ми глиста, гадняр! — вкопчи се един от рибарите в къдриците на друг.

Нямаха нито лодки, нито салове. Нямаше къде да се дянат от Менделеевска, а и нямаха никакви намерения да се махат. А Артьом и Омир какво щяха да правят?

— Защо всичко е потопено? Тя какво, по-ниско ли е от Новослободска? — попита на глас Артьом.

— С осем метра по-дълбока — извлече от паметта си информацията Омир. — Така че водата оттам всичката тече насам.

Веднага щом се отдалечиха от стъпалата на прохода, в краката им се вкопчиха хилави деца. Те не смееха да се доближават до ханзейския кордон; някак успяваха да ги пропъдят оттам.

— Чичко, патронка. Чичко, патронка. Чичко, патронка.

Хилави, но жилави. Опа! — улавяш чужда ръка в джоба. Хлъзгава, бърза, ловка. Уж току-що си я хванал — а ръката ти празна. И не можеш да разбереш кое от тези дяволчета е било.

Подземните реки течаха из цялото метро, чегъртаха бетона, напираха да се спуснат на дълбоките станции. Който можеше, ги изтребваше: укрепваше стените, изпомпваше кишата, изсушаваше влагата. Който не можеше — затъваше мълчаливо.

На Менделеевска народът го мързеше и да гребе, и да затъва. За момента се справяха криво-ляво. Бяха откраднали отнякъде строителни тръби, преградили бяха с тях залата, бяха си направили от тях джунгла, изкатерили се бяха нависоко, под тавана, и бяха увиснали там, на тези железни лиани. По-стеснителните бяха омотали около гнездото си найлонови пликчета, за да не зяпат външни хора живота им. По-простодушните си вършеха работата направо от горните етажи във водата — шумно и пред всички.

По-рано залата на Менделеевска, тържествена, в бял мрамор и с просторни закръглени арки, е била подходяща например за бракосъчетания. Но потоците с мръсотия бяха отлепили от стените мраморните плочи, бяха направили късо съединение в електрическата мрежа и бяха изгасили изящно извитите метални полилеи, а хората бяха превърнали в земноводни. Едва ли тук някой все още се женеше — просто се покатерваха по-нависоко, за да не си намокрят задниците, и се съвкупяваха на бърза ръка.

Тези, които не ловяха глисти, седяха на своите етажи нарове безучастно и съкрушено; взираха се в тъмнината, бърбореха безсмислици и глупаво се кикотеха. Изглежда, тук нямаше други занимания.

— Какво да хапнем? — повтори объркано Льоха, докато се измъкваше от мокро на сухо, отпъждаше просячетата и гледаше скръбно обувките си.

От неговата настойчивост стомахът на Артьом също се сви. Трябваше да хапнат още на Проспекта: там и свински шишчета се печаха, и чиния гъби можеха да им задушат. А тук…

— Патронка, чичко!

Артьом подхвана куфара си по-здраво, прогони дребосъците. В джоба му отново зашумоля нечия лапа. Намери нещо, дръпна се — но този път Артьом вече беше нащрек. Оказа се момиченце, на около шест години. Сплъстени коси, зъбите — през един.

— Пипнах те, бръмбарче! Дай, какво държиш там?!

Разтваряше пръстите й един след друг, стремейки се да изглежда ядосан. Момиченцето като че ли се уплаши, но се опитваше да наглее. Предложи на Артьом да го целуне, ако я пусне. В ръката й имаше гъба. Откъде се беше взела тази гъба в джоба на Артьом? Влажна гъба, от леха. Що за безумие?

— Ама ти к’во, давай гъбката! К’во, свиди ли ти се?

Досети се: Аня я е сложила.

Пъхнала му беше гъба на прощаване: ето те, Артьом. Ето кой си, ето я твоята природа и твоята същност и помни за това в героичните си странствания. Помни за себе си и помни за мен.

— Няма да ти я дам — каза твърдо Артьом, стискайки детската ръка по-силно, отколкото беше възнамерявал.

— Боли! Боли! Изверг! — заврещя тя.

Артьом отпусна пръсти, освободи вълчето.

— Постой. Почакай.

Тя вече се канеше да замахне към него с някакво желязо от разстояние, но застина, съгласи се да потърпи. Значи, все още вярваше мъничко в хората.

— На! — той й подаде два патрона.

— Хвърли ги! — нареди момичето на Артьом. — Изверг. Няма да се приближа към теб. Освен ако не е мъничко.

— А как да се измъкнем оттук? До Цветния булевард?

— Никак! — тя се изсекна в ръката си. — Трябва сами да ви вземат!

— Кой!

— Който трябва!

Артьом подхвърли в дланта й един патрон, после втори. Тя улови първия, но вторият й се изплъзна и веднага подир него в студената мътилка се хвърлиха едновременно трима дребосъци. Момиченцето веднага ги започна с токчето по носа, по ушите — на ти, на ти, мое си е! Но вече беше провървяло на някого другиго. То не заплака от обида, а каза на щастливеца решително:

— Добре, гадино, ще ми паднеш в ръцете!

— Чуй, приятелко — повика я Льоха, — тук някой има ли изобщо лавчица? Ама такава, че да не се отровим? Отведи ни, ще ти дам още една патронка.

Тя се вторачи в него недоверчиво, после подсмръкна.

— Искаш ли яйце?

— Кокоше?

— Не, мамка му! Разбира се, че кокоше! Един в онзи край на селото има.

Льоха се зарадва и Артьом изведнъж също повярва в това яйце: варено, с белтък като човешко око и с жълтък като слънцето на детските рисунки, свежо и меко. И самият той пожела такова яйце, а най-добре три, изпържени със свинска мас. На ВДНХ не отглеждаха кокошки и за последен път беше ял бъркани яйца в Полиса преди повече от година. Когато всичко между тях двамата с Аня тепърва се разгаряше.

Артьом скри гъбата поздрав във вътрешния си джоб.

— Аз съм „за“ — каза той на Льоха.

— Ще нагъват яйца! — провъзгласи момичето.

Тази новина доведе дребосъците до състояние на възбуда. Всички, които се опитваха да изкрънкат от Артьом патронче, отложиха мечтите си, престанаха да просят милостиня; струпаха се мълчаливо около пришълците с опулени очи.

Наложи се цялата делегация да подскача по палетите като ято пиленца до противоположния край на платформата, при скрития някъде там кокошарник. Децата се мъкнеха подире им из гората от скелета, тичаха по горните нива, изпреварвайки ги, като от време на време падаха с врясъци в блатото.

Полудремещите на наровете гледаха тъпо и безсилно подире им, вяло разплитайки сплетените си мисли:

— Дали да не идем на солянка^[1] днес? На афиша четох, че е дошъл някакъв страхотен швед. Специалист по електроника.

— За теб е дошъл. Те в тази Швеция всички са педерасти. Вчера по телевизията го казаха.

— Насмукали са се с глисти — каза за тях момичето, докато ги отминаваха.

На един от палетите, отделен от другите, подпухваше труп.

Артьом видя как към него, държейки муцунката си по-нависоко, плава, за да се угости, някакъв плъх, и си помисли на глас:

— Разликата е само осем метра, а сякаш сме се спуснали в ада.

— Не се бой! — ободри го Льоха. — Значи, и в ада са наши! И не са забравили руския, браво!

Доскачаха до другия край на това тяхно проклето село. До самата задънена улица.

— Те! — изплю се момичето. — Той е тук. Давай патрона!

— Ей, стопанинът! — извика брокерът нагоре. — Разправят, че търгуваш с яйца?

— Има такова нещо — отгоре се надвеси сплетена брада.

— Давай ми патрона! Давай патрона, изверг! — обезпокои се момичето.

Льоха въздъхна горчиво и алчно, но се разплати с водачката. От околните нарове наблюдаваха това със завист.

— На каква цена?

— Два! — настоя брадата. — Два патрона!

— За мен две и още… И още за другарите ми — три броя. Сделката на века, братко, ще се прочуеш!

Отгоре се размърдаха, запъшкаха. След минута пред гостите се представи мъж в сако, облечено на голо. Слабините му бяха прикрити с бяла пола, направена от срязан отдолу широк пакет с изтрит надпис „Аша“; брадата беше зацапана и сплъстена, очите — пламнали и мазни.

В едната си ръка мъжът носеше уверено, като кралски скиптър, символа на властта си — зацапано с курешки кокоше яйце. С другата нежно, но надеждно прегръщаше измършавяла кокошка с наплашен поглед.

— Олег — представи се с достойнство брадатият.

— А отстъпка ще има ли, Олежка? — попазари се брокерът.

— Всичко си има своята цена — каза твърдо Олег. — Яйцето е два патрона.

— Добре… От мен да мине. Давай го тук. Варено ли е? И още четири. Ето ти. Един, два… Пет. Десет.

— Няма нужда! — поклати глава Олег.

— От кое няма нужда?

— Яйцето е само едно. Дайте два патрона. От останалото няма нужда.

— Как така едно? — обърка се Артьом.

— На цялата станция е едно. Днес. Вземайте, докато другите не са го купили. И е сурово. Тук няма на какво да се вари.

— И как ще се яде? — намръщи се Льоха.

— Ами ще го пиеш, как. Ето тук го пробий и пий — Олег му показа как. — Но първо парите.

— Добре. Ето ти патроните. Мен ме е страх от суровото. Веднъж цял месец бях на легло, за малко не пукнах. Ще го сваря сам някъде.

— Не! — Олег не пусна яйцето и не взе патроните. — Пий тук! Пред мен! Иначе няма да го продам!

— А това пък защо? — изуми се брокерът.

— Затова. На Ряба й е нужен калций. Тя според вас от какво ги прави тези черупки?

Увълченото момиче стоеше отстрани и наблюдаваше. Учеше се на ум и разум. Останалите наизлизаха от сумрака, готвейки се за нещо. Не само децата — и възрастните, онези, които живееха наблизо, също се придвижваха.

— К’во? — попита Льоха.

— Черупката се състои от калций. Не си ли учил в училище? За да снесе ново яйце, й е нужен калций. Откъде ще го взема тук? Така че хайде, пий. И черупката — тук. Ще я изяде и утре можете да дойдете за още едно.

— И за това два патрона?

— Всичко си има своята цена! — Олег беше непреклонен. — Аз не забогатявам на гърба на хората! За единия патрон ще купя гъби за Ряба, за другия — за себе си. За един ден. А утре — ново яйце. Всичко е изчислено. Като швейцарски часовник. Ако ти не искаш — ще го продам на зондеркомандата^[2]. Те ценят гогол-могол^[3]. Е? Ще го вземеш ли?

— За кого? — попита Омир.

— Давай тук своя гогол-могол — изсумтя Льоха. — Само по-внимателно го счупи, за да не попадне вътре черупка.

— Не учи учения!

Чук.

— Майсторски го проби! — прошепна с уважение някой в събралата се наоколо тълпа.

— Вкусно, а? — попита със завист дребосък с издут корем.

— Ти не го пий толкова бързо! Задръж, почувствай го! — посъветва го една жена, едва различима от мъж.

— Жълтъчето, жълтъчето вече тръгна ли, вижда ли някой?

— Той сякаш всеки ден яде яйца!

Кибиците не пречеха на Льоха. Той не ги забелязваше.

— Че и да го вари иска! Яйцето е хубаво сурово. Белтъкът е като течно стъкло. Човешката душа сигурно изглежда по този начин — каза Олег, почесвайки се по брадата.

— Слушай, чичо — каза му Артьом, — а как да се измъкнем оттук?

— Къде? Защо?

— Какво е нататък след вас? На Цветен булевард.

— Какво може да се прави там? Нищо! — заяви категорично Олег.

— А ако, да речем… — замисли се на глас брокерът, любувайки се на вкуса на размазаното яйце. — Ако отидеш да вадиш червеи и всеки ден спестяваш по едно яйце, а после продадеш наведнъж на Ханза двайсет и с печалбата си купиш втора кокошка? Тогава нали ще престанеш да работиш без печалба. За един месец ще излезеш в плюс, а?

— И нея с глисти ли ще я храня? Кокошката е деликатно животно, тя ще пукне от глистите! Какъв учен се извъди, а!

— А ако изчакаш пиленца? Ето, ако например ти дам един патрон кредит за петле? — Льоха подрънка с останалите патрони. — Или даже инвестирам в този петел срещу петдесет процента в нашето бъдещо акционерно дружество. А?

В този момент увълченото момиче, следило всичко това, без да откъсва поглед, реши, че не може да понася повече скуката на честния живот, метна се, подскочи и удари брокера отдолу по ръката; острите месингови патрони се пръскаха и изпопадаха през дъските на палета, през мътилката — на дъното. Почитателите на яйцата се развълнуваха.

— Ах ти, дребна гадино! — зарева брокерът. — Мамка му, ще те пребия! Веднага давайте всичко обратно!

— Ето го твоя кредит! — зарадва се Олег. — Притрябвало ми е да ставам роб! За какво ми е?

— Я се разкарай! — Льоха се отпусна на колене, започна да шари през мътилката в студената вода, търсейки потъналите си патрони; държеше недопитото яйце високо в свободната си ръка.

Момичето се отдръпна някъде в безопасност, притаи се сред разкъсаните пакети и навярно там се молеше на безпризорния си бог брокерът да не извади всичките си патронки от дъното. Останалите, давайки си сметка за автомата на Артьом, се побояха да ритат срещу ръжена.

— Парите носят нещастие! — нареждаше Олег. — На човек не му трябва много. Колко ми е нужно, едно яйце или десет? Едно ми е напълно достатъчно. А от десет може да ми се преплетат червата! Винаги съм живял така и ще продължа.

Но в този момент подлият бог на клошарите взе под внимание момичешкия шепот, откъсна косъм от сплъстената си брада, произнесе абракадабра и брокерът Льоха вместо патрон улови с гребящата си длан парче от шише. Измъкна я — разрезът беше като отворена бебешка уста, повръщаща черна кръв.

— Мръсници! Ама че мръсници сте всички тук! — Льоха направо заплака от яд, смачка проклетото яйце и го захвърли в тъмнината.

Хората слисано млъкнаха.

— Гад! Гадина! Ти какво… Ти какво… — Олег направо изгуби ума и дума от това как бързо и свирепо изхрущя черупката и как мигновено потъна. — Ти си гад! Крастава гадина! Ти си говедо!

Той нагази заедно с Ряба в противната вода с боси крака, за да търси къде е потънала черупката — ето, стори му се, че се белее — но пръв до нея се добра някакъв гладен плъх, захапа я, помъкна я с врясъци към някое по-спокойно място и изчезна.

Това докара Олег до отчаяние.

Той остави кокошката на един прът и налетя на брокера, нелепо размахвайки ръце. Толкова години беше преживял в метрото, а не се беше научил да се бие. Брокерът му вкара един къс ляв в брадичката и веднага го просна. От палета, потопил брада във водата през надупчените дъски, Олег мърмореше отчаяно и унижено:

— Целия ми живот… Говедо… Целия ми живот… Стъпка… Проклет търгаш… Учен… Защо? Защо ти така с мен?

Хората от вълнение пристъпиха напред. Артьом за всеки случай щракна с предпазителя на автомата, хвана го по-удобно. Но никой не бързаше да се застъпва за клетника.

— Ето че и Олежка си го получи — шепнеха наоколо.

— Дреме ми.

— Стига се е ояждал.

— Нека сега бъде като всичките.

Олег заплака.

— На Ханза има пясък! На Новослободска правят ремонт. Нека покълве пясък… — опита се да го успокои Омир. — Може и да й се получи още едно така, от вътрешните резерви…

— Умник! Разбира ти главата от кокоши резерви! А на Ханза иди сам! Ще ви дадат там един пясък!

Льоха, объркан, стискаше със здравата си ръка китката на срязаната, страховитата уста в дланта му не се беше затворила и на всички им беше ясно, че брокерът се нуждае спешно, още сега, от поливане със спирт, защото в тази проклета плитка вода имаше такива неща, че само след ден Льоха непременно щеше да има гангрена.

— Някой тук има ли водка? — извика Артьом към съдраната джунгла. — Да го изплакнем!

В отговор му се изхилиха по маймунски ехидно. Водка, ей сега. Ще го изплакнем.

— Та при вас е смрад! Половината станция е в боклуци! Не варите ли нещо?

— Дори и да е от лайна! — помоли Льоха.

— Та те нали смучат глисти! — обясни някой със съчувстващ глас. — Глистът им показва филмчета. Но в него няма спирт!

— За нищо не стават! — разлюти се брокерът. — Сакатници!

— Ходи да помолиш войниците — посъветваха го.

— Да, да, при войниците — засмя се друга.

— Наистина! — Артьом хвана Льоха за рамото. — Да идем при граничарите. Ще се върнеш на Ханза. Визите нали си стоят. А онзи с пуловера отдавна вече си е отишъл. Ще те зашият и там ще се разделим.

— Къде?! — развика се Олег. — Вие накъде сте се запътили? А аз?! Аз какво да правя?!

— Аз при онези не се връщам! — заинати се брокерът.

— Къде сте тръгнали? — не чу Олег. — Вие ми разказахте играта!

— Така, чичо… — Артьом се хвана за пълнителя, за да измъкне оттам утеха за Олег, но онзи разбра всичко по друг начин.

— Палач! Екзекутор! Ще ме убиеш ли?! Хайде, стреляй! — той се надигна от коленичилата си поза, хвана дулото и го тикна в корема си.

Чу се гръм.

Кокошката, пърхайки с проскубаните си криле, политна и задрапа полубезумно по палета. Хората се слисаха, зашеметени. Зазвънтя безкрайно ехо, отдалечавайки се по подземната река.

— Ти какво? — попита Артьом.

Олег седна.

— Ето така на — отговори той.

Сакото на корема на Олег подгизваше с нещо лъскаво, което при стичането си надолу върху бялата найлонова пола вече изглеждаше като оранжева кръв.

Глупост някаква.

— Ти какво, чичо? — попита го Артьом. — Защо?

Олег потърси с поглед кокошката.

— На кого да оставя Ряба? — попита той тъжно и тихо. — На кого да я оставя? Ще я изядат.

— Защо го направи, идиот такъв?! А, тъпако?! — Артьом крещеше заради своята безполезност и тази на Олег, и на всичките.

— Не викай така — помоли го Олег. — Искам да умра спокойно. Ела, Рябушка… Ела при мен…

— Ах ти, гадино! Ах ти, идиот! Хващай го! Хващай го бързо за краката! Да вървим на Ханза! — крещеше брокерът на Артьом, улавяйки Олег под мишниците.

Но Льоха не можеше да държи нищо с разпорената си ръка. Тогава Артьом връчи на Омир куфара, нарами раницата на брокера, а самият той взе Олег — лек, омекнал — и го понесе на гръб към прохода.

— Дотук беше Олежка — казаха в тълпата.

— Да, замина си.

— И яйцето не го спаси.

Омир закрачи след тях; и Льоха също, глупаво гледайки в дланта си. Съвзелата се от шока кокошка закряка и се понесе след стопанина си, прелитайки от палет на палет. И всички кибици се понесоха след процесията, като се кикотеха и потриваха ръце.

Всички с изключение на един.

Веднага щом се отдалечиха, от джунглата се плъзна надолу половинчата сянка, притисна лице към дъските, пъхна ръчичка в мръсотията, в разбитото стъкло — няма страшно, на бездомниците всичко само им зараства, на тях кръвта им сама ще смели всякаква гангрена, а смъртта прибира само изнежените домашни деца, тя не иска да си хаби в тях костеливите зъби.

Докато се върнат в центъра на залата, при стъпалата, които се издигаха от подземното море до същите тези осем метра в далечните небеса, джунглите наоколо вече бяха окичени с менделеевци. Врявата беше утихнала, всички чакаха нещо.

Артьом излезе на брега, стъпи с гумените си ботуши върху гранита и продължи да се изкачва нагоре, като оставяше подире си мръсни локви.

— Ей, мъжаги! — извика той на граничарите, пристъпвайки тежко. — При нас тук има извънредно произшествие! Трябва в лазарета! Чувате ли?

Менделеевците се бяха скупчили, жадно гледаха и шушукаха.

От онази страна не последва никакъв отговор. Цареше мъртва тишина.

— Мъжаги! Чувате ли ме?

По стъпалата шуртеше ручейче и преливаше заразена кръв от оздравяващата Новослободска към трескавата Менделеевска; и това шуртене беше ясно и отчетливо. Артьом се изкачи още едно стъпало, изшътка през рамо, повика при себе си застаналите в самото начало на небесната стълбица Льоха и Омир.

— Няма да отида! — упорито заклати глава брокерът.

— Ами както щеш!

А как се получава така, помисли си Артьом, че ето, Ханза е сита, умита, сресана на път, а до нея, на осем метра дълбочина, е пещера с пещерни хора? Нали съдовете са скачени, как е възможно да…

Всички те бяха на мястото си. Командирът имаше озадачен вид: постоянно се пипаше по шията, после поглеждаше ръката си. Други двама пушеха; и това, кой знае защо, успокои Артьом. Пушат — значи са хора.

— Раненият в лазарета… Огнестрелна рана… Случайно се получи… — запъхтя той, мъкнейки Олег към чувалените бруствери.

И наистина, я колко пясък, мислеше си Артьом. И за какво Олег да умира?

— Входът към станция Новослободска е затворен — казаха му. — Карантина. Нали предупреждавахме.

Артьом се приближи още повече, доколкото можеше, но бойците, без да изпускат цигарите от зъбите, вдигнаха дулата си.

— Стооой — произнесе командирът.

И какво го е ядосало? Артьом се вгледа.

Оттук вече беше ясно: командирът все пак беше успял да спука пъпката. И сега от нея се точеше по капка кръв; веднага щом той я избършеше, тя отново започваше да набира, да набъбва. И отново трябваше да я дои.

— Ние имаме визи! Визи! Току-що излязохме от вас!

— Къде е моята Ряба?

— Отстъпи!

Той дори не поглеждаше нито Артьом, нито простреляния Олежка. Само пръстите си, червените капки. И смешно извиваше очи настрани, сякаш се надяваше да види разчоплената си шия.

— Може би ще се договорим? Само до лазарета… Ще платим. Аз ще платя.

На бойците им беше все едно: цигарите ги успокояваха. Те чакаха търпеливо какво ще нареди началникът им — да стрелят или не. Олежек не ги трогваше.

— Ти кого мъкнеш там, дивак ли? — раздразнено попита командирът пъпката си.

— Рябушка.

— Гледайте, това е онзи, с яйцето! По килта го познах! — зарадва се най-накрая един от бойците.

Кокошката, хваната от Омир, биеше с глупавите си слаби криле. Искаше при стопанина си — на небето.

— Дивак? Как така дивак?

— Отстъпи!

— Та той сега ще умре тук!

— Той има ли виза? — Командирът си спомни нещо; извади от джоба си парче хартиена салфетка, затъкна с нея раната си.

— Няма виза. Не знам!

— Отстъпи! Едно. Броя до три.

— Него поне временно! Колкото да му зашият дупката!

— Две — командирът вдигна салфетката, погледна — много ли кръв е изтекло? — и остана недоволен.

— Колко жалко. За яйцето. Жалко.

— Пуснете ни, гадове!

— Слушай, Дон Кихот! Та те там като мухи… — каза на Артьом един от бойците.

— Ти тях всичките ли се каниш да ги спасяваш? Няма да ти е по силите! — изсумтя друг, изплювайки изтлялата угарка.

— Моля ви! А? Моля ви!

— Три. Нарушаване на държавната граница. — Командирът се намръщи — пъпката никак не искаше да се затваря.

И погледна за пръв път към Олег, за да се прицели в него.

Нещо драсна като кремък, изщрака — автомати със заглушители, на Ханза пазят слуха на войниците — и куршумите нащърбиха стената, клъвнаха тавана. Надолу се спусна прах като завеса.

Спаси го само службата при Мелник. Науката на тялото се справя и без ума. Всеки усеща къде автоматното дуло ще посее бъдещата гибел, и пада, хвърля се на земята, изплъзва се от гибелта, преди главата още да е разбрала.

Падна, смъкна от себе си живия чувал, запълзя, помъкнал Олежка след себе си. Продължиха да стрелят по тях, опитвайки се да ги уцелят, но прахта пречеше.

— Гадини сте вие!

Шибна още един куршум — по посока на гласа. Откърти малко бетон.

Маймуните отзад избухнаха във възторжени подигравки.

— А така, виж как ни е на нас!

— Пясък ли ти сипаха!

— Мислеше, че си бял човек, а?

— Хайде, опитай още веднъж!

Тук можеше само безполезно да се умре. Нищо друго не можеше да се направи.

Артьом се спусна едно стъпало по-надолу и още едно. Придърпа Олег. Онзи дишаше напрегнато и се стараеше да не кърви много, но ставаше все по-блед.

— Чуваш ли, чичо! Дори не си го помисляй, ясно? Как да се измъкнем от вас?! На Цветен булевард трябва да има нещо… Трябва да има нещо, нали, чичо?!

— Там имаше бордей — спомни си Омир.

— Ето! В бордея може да има лекар. Може, нали? Да отплаваме дотам. Не ми заспивай, гадино! Аз теб сега… Не заспивай!

Но до бордея не можеше да се доплава. Нито Олег, нито никой. Нямаше на какво. Двата канала по краищата на платформата бяха с пусти брегове.

— Напразно. Той е пътник за онзи свят — сънено осъди брокерът Олежка.

— Ей сега — каза Артьом. — Ей сега.

— Искам да умра — потвърди Олег. — И яйцето ми разбиха. Много се уморих да живея.

— Затваряй си устата! — Артьом сръчка с цевта застиналия брокер. — Да беше намерил как да се ометем оттук! А ти си покажи тумбака!

Ами какво: мръсна кожа, в кожата — дупка, от вътре навън прелива рядка водица, всичко е размазано. Омир също погледна, сви рамене. Един Бог знае дали ще умре, или не. Навярно ще умре.

Льоха се хвана за своя Христос като за парашутно въже, размърда се и тръгна, като се плъзгаше и привеждаше, да търси спасение. Да търси изход от вълчата яма.

Кой е виновен за това, опитваше се да определи Артьом. Той сам си е виновен, този човек с яйцето. Аз не съм стрелял в него. Когато умре, сам ще си бъде виновен.

— Между другото, той ми обеща кокошката, ако умре — каза току над ухото му едра жена с издута гръд и подуто око. — Много неща ни свързваха с него.

— Махай се — помоли тихо Олежек. — Вещице.

— Не си вземай грях на душата. Там кокошката няма да ти трябва. Кажи им, че ми я даваш. Докато още можеш.

— Махай се. Остави ме да си помисля за Бог.

— Завещай ми кокошката и си мисли. А най-добре веднага ми я…

Кокошката скри очи под дланта на Омир. На нея вече й беше все едно.

— Как да се измъкнем оттук, лельо? — попита Артьом насинената.

— Къде си тръгнал, сладур? И защо? Тук нали също хора живеят. Кокошката може и заедно да я държим. Ето, Олег ще издъхне… А ние с теб ще се договорим! — тя му намигна с онова око, с което все още можеше да намига.

Не го убих аз, реши Артьом.

— Ей, ей!

Чуваше се някаква песен, носеше се отдалеч.

Марш.

— Ей! Там!

— Какво?!

— Там някой плава! От тунела плава!

Льоха стоеше, втренчен смаяно в задействалия се Исус.

Артьом подхвана Олежка, който, като изсъхваше, ставаше все по-лек и всички се затичаха към канала коловоз.

Там наистина се показа нещо. Сал? Сал!

Светеше закачен на нечие чело фенер, пляскаха весла, звучеше нестроен хор. Гребяха откъм Савеловска и отиваха точно към Цветен.

Артьом изскочи насреща им, като за малко не пропадна заедно с ранения в канала, за да потънат идиотски в последния момент.

— Стойте! Ей! Стойте!

Веслата престанаха да бързат. Но още не можеше да се разбере какво има там. Кой е там.

— Не стреляйте! Не стреляйте! Вземете ни! До Цветен! Имаме пари!

Салът се плъзна по-близо. Беше настръхнал от дула. На него имаше петима души, въоръжени. И сега можеше да се види — оставаше място за още няколко.

Всички се събраха на края: Артьом с умиращия, Омир с кокошката и Льоха със своята ръка. Осветиха ги поред с широк лъч.

— Като че ли не са изроди!

— За един пълнител ще ви закараме! Намествайте се…

— Слава на тебе… — Артьом дори не довърши израза; искаше му се да пее.

Чувствайки се така, сякаш са помилвали родния му брат, той положи Олежка върху сала — непотопим, съставен от хиляди завързани пластмасови бутилки, пълни с пустота. И сам се просна до него.

— Погледни ме, само да си пукнал преди Цветен! — ободри той Олежка.

— Аз не отивам никъде — възрази той. — Къде да ходя? Какъв смисъл?

— Не го откарвай! Не разбивай женското сърце! — занарежда жената със синината.

— Къде ще го караш? — изказаха се в нейна подкрепа от джунглата. — Не мъчи човека, остави го тук. Тук е живял, нека тук да предаде Богу дух.

— Та вие ще го изядете, преди да се вкочани!

— Обиждаш ни!

Нямаше време да се препират; трябваше да отплават.

— Кокошката! Кокошката остави! Да ослепееш и с двете очи дано!

* * *

Станция Менделеевска отиде в миналото. Напред беше плаването по помийната тръба до другия край на света, откъдето като фар блещукаше животът.

— А вие самите накъде сте, братя? — обърна се брокерът към гребците на сала от шишета.

— Плаваме към Четвъртия райх — отговориха му. — Доброволци сме.