Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (1)

Глава 1
Тук Москва

— Не бива, Артьом.

— Отваряй. Отваряй, ти казвам.

— Началник-станцията нареди… Нареди да не пускам никого.

— Ти за идиот ли ме смяташ? Кой никой? Кой е „никой“?

— Имам заповед! С цел защита на станцията… От облъчване… Да не отварям. Имам заповед. Разбираш ли?!

— Сухия ли ти даде заповедта? Вторият ми баща ли ти даде такава заповед? Хайде, отваряй.

— Ще ме изгонят заради теб, Артьом…

— Ами тогава аз сам, ако ти не можеш.

— Ало… Сансеич… Да, на пост съм… Тук е Артьом… Вашият. Какво да правя с него? Да. Чакам.

— Доносничиш, а? Браво, Никицка. Доносничиш. Разкарай се! Така или иначе ще отворя. Така или иначе ще премина!

Но от караулката изскочиха още двама, вмъкнаха се между Артьом и вратата и започнаха леко да го бутат, щадейки го. Артьом — вече уморен, с кръгове под очите, още несъвзел се след вчерашното изкачване — не можеше да се справи с часовоите, макар че никой не възнамеряваше да се бие с него. Започнаха да прииждат любопитни: мърляви момченца с прозрачни като стъкло коси; подпухнали домакини с ръце, сиво-сини от безкрайното пране с леденостудена вода; уморени и готови на всичко безумно ококорени фермери от десния тунел. Шепнеха си. Хем гледаха в Артьом, хем сякаш не; върху лицата им беше изписано дявол знае какво.

— И все ходи и ходи. За какво ходи?

— Аха. И вратата всеки път зейва. А оттам духа, между другото, отгоре! Нещастник…

— Виж, не бива… Не бива така за него. Та той все пак… Всички нас… Спаси ни. И твоите деца.

— Спаси ги, да. А сега какво? За това ли ги е спасявал? И сам се облъчва, и всички нас тука… За компания.

— И най-важното — за чий му е там? Поне да имаше нещо! Защо?

Но ето че сред тези лица се появи едно — най-главното. Занемарени мустаци, косите — вече оредели и целите побелели, като мост пресичат плешивината. Но лицето — изсечено само с прави линии; никакви закръгляния. И всичко останало в него — сурово, гумено, не може да се сдъвче, сякаш са взели човека и са го изсушили жив. Включително и гласа му.

— Всички да се разотиват. Чухте ли ме?

— Ето го Сухия. Сухия дойде. Да си прибира своя.

— Чичо Саш…

— Пак ли ти, Артьом? Нали говорихме с теб…

— Отвори, чичо Саш.

— Разотивайте се, ви се каза! Няма какво да гледате тук! А ти — да вървим.

Вместо това Артьом седна на пода върху излъскания, студен гранит. Облегна гръб на стената.

— Достатъчно — само с устни, беззвучно отбеляза Сухия. — Хората и без това шушукат.

— Трябва. Длъжен съм.

— Там няма нищо! Нищо! Няма какво да търсиш там!

— Нали ти разправях, чичо Саш.

— Никита! Ти какво зяпаш? Хайде, изпроводи гражданите!

— Слушам, Сансеич. Така, някой отделни покани ли чака? Мърдай, мърдай… — занарежда Никицка, подкарвайки тълпата.

— Глупости ми разправяше. Чуй ме… — Сухия изпусна изпълнилия го въздух, омекна, смръщи се, приседна до Артьом. — Ти се погубваш. Мислиш си, че тази екипировка ще те спаси от радиационния фон? Та тя е като решетка! Една басмена рокля ще ти помогне повече!

— И какво?

— Дори сталкерите не се качват горе толкова, колкото ти… Пробвал ли си да пресметнеш дозата? Ти какво: да живееш ли искаш, или да пукнеш?

— Сигурен съм, че чух нещо.

— А аз съм сигурен, че ти се е причуло. Няма кой там да изпраща сигнали. Няма, Артьом! Колко пъти трябва да ти го казвам? Никой не е останал. Нищо освен Москва. Освен нас тук.

— Не вярвам.

— Мислиш ли, че ме интересува в какво там вярваш и в какво — не? Дали ще ти окапе косата, това ме интересува! Дали ще започнеш да пикаеш кръв — също! Какво, искаш да ти изсъхне оная работа ли?!

Артьом сви рамене. Помълча, размишлявайки. Сухия чакаше.

— Чух го. Тогава, на кулата. По радиостанцията на Улман.

— А освен теб не го е чувал никой. През цялото време, колкото и да сме слушали. Пуст ефир. И какво?

— И аз отивам горе, ето какво. Това е.

Артьом се изправи на крака, изпъна гръб.

— А аз искам внуци — каза му изотдолу Сухия.

— За да живеят тук? В подземията?

— В метрото — поправи го Сухия.

— В метрото — съгласи се Артьом.

— И ще си живеят тук нормално. Стига да се родят. А така…

— Кажи им да отворят, чичо Саш.

Сухия гледаше в пода. В черния лъскав гранит. Явно там се виждаше нещо.

— Чувал ли си какво разправят хората? Че си превъртял. Там, на кулата.

Артьом се усмихна накриво.

Пое си въздух.

— За да имаш внуци, знаеш ли какво е трябвало, чичо Саш? Трябвало е да имаш свои деца. И тях да командваш. И внуците ти тогава щяха да приличат на теб, а не на дявол знае кого.

Сухия замижа. Мина една секунда.

— Никита, отвори му. Нека върви. Нека да пукне. Не ми дреме.

Никита се подчини мълчаливо. Артьом кимна доволно.

— Ще се върна скоро — каза той на Сухия вече от буфера.

Онзи се изправи покрай стената, обърна на Артьом превития си гръб и се затътри нататък, лъскайки гранита.

Вратата на буфера се затвори с трясък. Под тавана светна яркобялата крушка, двайсет и пет години гаранция, и като слабо зимно слънце се отрази в зацапаните плочки, с които в буфера беше облицовано всичко освен една желязна стена. Очукан пластмасов стол — да отдъхнеш или да си вържеш обувките; на кука — клюмнал костюм за противохимическа защита; в пода — улей; стърчеше и гумен маркуч — за обеззаразяване. В ъгъла имаше армейска раница. А от стената висеше синя слушалка като от телефонен автомат.

Артьом се намъкна в костюма — беше просторен, като чужд. Извади от торбата противогаз. Изпъна гумата, нахлузи си го и примигна, докато привикваше с кръглите замъглени прозорчета. Взе слушалката.

— Готов съм.

Чу се мъчително скърцане и желязната стена — не стена, а херметична врата — се плъзна нагоре. Отвън лъхна студ и влага. Артьом се сви зиморничаво. Метна на раменете си раницата — тежка, сякаш е нарамил човек.

Нагоре тръгваха протритите и хлъзгави стъпала на безкрайния ескалатор. Метростанция ВДНХ е на шейсет метра под земята. Достатъчна дълбочина, за да не я засегнат авиобомбите. Разбира се, при удар върху Москва с ядрена бойна глава тук щеше да е яма, залята със стъкло. Но всички бойни глави са били прехванати от противоракетната отбрана високо над града; над земята са валяли само отломките им — излъчващи, но неспособни да се взривят. Затова и Москва си стоеше почти цяла и дори приличаше на предишния си облик — както една мумия прилича на живия фараон. Ръцете са си на мястото, краката са си на мястото, усмивката…

А другите градове не са имали противоракетна отбрана.

Антон изпъшка, намествайки раницата по-удобно, крадешком се прекръсти, мушна палците си под твърде свободните ремъци — за уплътнение, и пое нагоре.

* * *

По желязото на каската потропваше дъжд; потропваше звънко сякаш в самата глава на Артьом. Гумените ботуши затъваха в калта, ръждиви ручеи се спускаха някъде отгоре и се оттичаха някъде надолу, на небето се бяха струпали облаци — никаква пролука — и наоколо се издигаха пусти сгради, всичките измършавели с времето. В този град нямаше жива душа. Вече от двайсет и пет години нямаше жива душа.

През алеята, образувана от влажни гладки дънери, се виждаше грамадната арка на входа на ВДНХ. Ето я кунсткамерата: върху имитациите на антични храмове са насадени зародишите на надежди за бъдещо величие. Величието е трябвало да настъпи скоро — утре. Само дето утре не е настъпило.

ВДНХ е опасно място.

Преди някакви си две години тук все още живееха всякакви гадости, а сега дори те не са останали. Обещаваха, че всеки момент радиацията ще спадне и полека-лека може да започне връщането на повърхността — ето, горе гъмжи от мутанти, а те също са живи твари, макар и изродени…

Стана обратното: ледената кора се стопи, земята задиша и се запоти, фонът скочи. А мутантите се вкопчиха в живота със зъби и нокти — и който не избяга, той издъхна. А човекът си седеше под земята, живееше в станциите на метрото и изобщо не възнамеряваше да умира. На човек не му трябва много. Всеки един плъх му е от полза.

Броячът цъкаше и начисляваше дозата на Артьом. Няма да го взимам повече със себе си, мислеше си Артьом, само ме вбесява. Какво значение има колко там нацъква? Какво променя това? Докато работата не бъде свършена, ако ще даже да се пръсне.

— Нека говорят, Жен. Нека смятат, че съм превъртял. Те нали не бяха там тогава. Откъде да знаят, а? Превъртял… Да вървят всичките на… Обяснявам им: точно в момента, в който Улман разгърна антената на покрива… Докато я настройваше… Имаше нещо. Чух го! И не, мамка му, не ми се е счуло. Не вярват!

Пътният възел се издигаше над главата му, асфалтовите ленти бяха прелели и застинали, изсипвайки колите; те бяха нападали, както дойде — някои на четири гуми, други преобърнати — и бяха застинали в тези пози.

Артьом бързо се огледа и тръгна нагоре по грапавия изплезен език на отбивката към естакадата. Не му предстоеше да измине много — километър, може би километър и половина. При следващия език се извисяваха блоковете на комплекса „Триколор“, по-рано боядисани тържествено в бяло, синьо и червено. След това времето беше пребоядисало всичко по свой начин — в сиво.

— А защо не вярват? Просто не вярват и това е. Е, да, никой не е чул позивните. Но откъде слушат те тези позивни? Изпод земята. Никой няма да вземе да ходи горе само заради това… Нали така? Но помисли сам: нима е възможно никой освен нас да не е оцелял? В целия свят — никой? А? Безумие! Не е ли безумие?

Не му се искаше да гледа кулата в Останкино, но нямаше и как да не я види; независимо дали се извръщаш от нея, или не, тя винаги се мярка отстрани като драскотина на противогазното стъкло. Черна, влажна, пречупена през панорамната площадка, като нечия ръка със стиснат юмрук, подала се изпод земята, сякаш някакъв гигант е искал да се измъкне на повърхността. Но е потънал в червеникавата московска глина, гъстата влажна почва го е затиснала и го е задушила.

— Когато онзи път бях в кулата… — Артьом сковано кимна в нейна посока — когато те слушаха ефира, опитваха се да хванат позивните на Мелник… Там, през това шумолене… Готов съм да се закълна в каквото искаш… Имаше! Имаше нещо!

Над голата гора плуваха два колоса — Работникът и Колхозничката, хванали се един за друг в странната си поза — или плъзгащи се върху лед, или танцуващи танго — но без да се поглеждат, като безполови. А накъде гледат тогава? Интересно дали от тяхната височина се вижда какво има отвъд хоризонта?

Отляво остана дяволското колело на ВДНХ — огромно като зъбатото колело на онзи механизъм, който по-рано е въртял Земята. И заедно с целия механизъм колелото вече от двайсет години беше застинало и сега ръждясваше тихо. Пружината се беше развила напълно.

На колелото беше написано „850“; толкова е била възрастта на Москва, когато са го сложили. Артьом си помисли, че няма смисъл да се поправя това число; когато няма кой да измерва времето, то спира.

Непривлекателните и тъжни небостъргачи, някога бяло-синьо-червени, се издигаха съвсем наблизо. Най-високите здания в околността, ако не се брои пречупената кула. Точно това му трябваше. Артьом вирна глава, достигна с поглед върховете им. От това коленете му веднага омекнаха.

— Може би днес… — попита без въпросителен знак Артьом, макар и да помнеше, че небесните уши са запушени с облачен памук.

Там, разбира се, не го чуха.

Входът.

Най-обикновен вход.

Домофонът беше осиротял, желязната врата — лишена от захранване, в аквариума на портиера — умряло куче, пощенските кутии тракат металически от течението, в тях няма нито писма, нито рекламни боклуци. Отдавна са събрали всичко и са го изгорили, за да си стоплят поне ръцете.

Отдолу — три лъскави немски асансьора, отворени и бляскащи с неръждаемите си вътрешности, сякаш можеш и сега да вземеш който искаш от тях и просто така да се качиш на самия връх на тези небостъргачи. Артьом ги мразеше заради това. До тях — вратата на аварийния изход. Той знаеше какво има зад нея. Вече беше броил — четирийсет и шест етажа пеша. На Голгота — винаги пеша.

— Винаги… Пеша…

Раницата сега тежеше цял тон и този тон притискаше Артьом към бетона, пречеше му да върви, нарушаваше ритъма на стъпките му. Но Артьом продължаваше да крачи — като омагьосан, и като омагьосан говореше:

— Е, и какво, като няма противо… ракетна… Въпреки това… Трябва да има… Трябва да има още някъде… хора… Не е възможно само тук… Само в Москва… Само в метрото… Ето — земята… Стои си… Не се е разпаднала… Небето… се разчиства… Та не е възможно такова нещо… Цялата страна… И Америка… И Франция… И Китай… А Тайланд, да речем… Той изобщо на кого е направил нещо… Него изобщо за какво…

Естествено, за своите двайсет и шест години Артьом не беше ходил нито във Франция, нито в Тайланд. Той почти не беше заварил стария свят — беше закъснял с раждането си. А на новия географията му беше по-оскъдна — метростанция ВДНХ, метростанция Лубянка, метростанция Арбатска… Околовръстната линия. Но докато разглеждаше в редките туристически списания филтрирани от плесента снимки на Париж и Ню Йорк, Артьом чувстваше със сърцето си, че тези градове все още ги има някъде, стоят си, не са загинали. Чакат — може би него.

— Защо да е… Защо да е останала само Москва? Не е логично, Жен. Разбираш ли? Не е логично… Значи, просто да уловим… Техните позивни… Не можем… Засега. Трябва просто да продължим. Не бива да отпускаме ръце. Не бива…

Небостъргачът беше пуст, но въпреки това звучеше, живееше — през балконите влиташе вятър, хлопаше дървените капандури, дишаше със свистене през асансьорните шахти, шумолеше нещо в чуждите кухни и спални, преструвайки се на завърналите се домакини. Но Артьом вече не му вярваше, дори не се обръщаше и не се отбиваше на гости.

Известно беше какво има там, зад потрепващите неспокойно врати — разграбени апартаменти. Бяха останали само разхвърлени по пода снимки — непотребни никому спомени на чужди мъртъвци — както и огромни мебели, които не можеш да замъкнеш със себе си нито в метрото, нито на оня свят. На другите сгради прозорците се бяха разлетели от взривната вълна, а тук стъклопакетите бяха издържали. Но за двайсет години се бяха покрили целите плътно с прах, ослепели като от катаракта.

По-рано в други апартаменти можеше да се срещне някой бивш стопанин: тикнал противогазния хобот в някаква играчка, плаче гъгниво в хобота и не чува как са се приближили отзад към него. Но вече отдавна не попадаше на никого. Някои бяха останали да лежат с дупка в гърба до тази своя глупава играчка, а други после бяха видели тях и бяха осъзнали — горе вече няма домове и изобщо нищо няма. Бетон, тухли, киша, напукан асфалт, жълти кости, всякакви вехтории, е, и фонът. Така е в Москва — така е и по целия свят. Никъде другаде няма живот — само в метрото. Факт. Общоизвестен.

Известен на всички освен на Артьом.

А току-виж на безкрайната Земя има още някое място, пригодно за човека? За Артьом и за Аня? За всички от станцията? Място, където над главите им не би имало чугунен таван, където може да се расте до небето? Да си изгради къща — своя, живот — свой, и от това място вече да се заселва постепенно отново цялата изпепелена земя?

— Всички наши… Бих настанил… На въздух… Да живеят…

Четирийсет и шест етажа.

Би могъл да спре и на четирийсетия, и на трийсетия; нали никой не беше казвал на Артьом, че непременно трябва да се качи до самия връх. Но той кой знае защо си беше набил в главата, че ако успее да направи нещо, ще е само там, на покрива.

— Разбира се… Не е… Не е толкова… високо… като на кулата… тогава… Но… Но…

Прозорчетата на противогаза се замъглиха, сърцето се блъскаше в гръдния кош и сякаш нещо остро опипваше къде под ребрата на Артьом може да се плъзне. Дишането през филтрите на противогаза беше трудно и мъчително, не стигаше живот и когато Артьом се добра до четирийсет и петия етаж, както онзи път, на кулата, не издържа и съдра от себе си тежката гумена кожа. Пое си от сладкия и горчив въздух. Съвсем различен въздух от онзи в метрото. Свеж.

— Височината… Може… Та там… Триста метра… Височина… Затова може… Затова навярно… От височината… се лови…

Той смъкна от себе си раницата — довлякъл я беше. Облегна вкаменения си гръб в капака на люка, отвори го навън, измъкна се на площадката. И едва там падна. Лежеше по гръб, гледаше облаците, които сякаш бяха на една ръка разстояние; усмиряваше сърцето си, успокояваше дишането си. После се изправи.

Каква гледка имаше оттук…

Сякаш вече си умрял, полетял си към рая, но изведнъж си се натъкнал на стъклен таван и си увиснал там, и се мяташ под този таван ни натам, ни насам. Ала е ясно, че от такава височина вече не можеш да се върнеш — когато си видял отгоре колко миниатюрно е всичко на земята, как след това ще го възприемеш отново сериозно?

Наоколо се извисяваха още два такива небостъргача, някога пъстри, а сега сиви. Но Артьом винаги се изкачваше именно на този. Така му беше по-уютно.

За миг се появи пролука между облаците, през нея се стрелна слънцето; и изведнъж му се стори, че проблесна нещо от съседната сграда — или от покрива, или от прашния прозорец на един от най-горните апартаменти. Сякаш някой беше хванал слънчев лъч с огледалце. Но докато успее да се вгледа, слънцето се барикадира обратно и блясъкът изчезна. Вече го нямаше.

Погледът му постоянно се насочваше — колкото и Артьом да го отклоняваше — към преродилата се гора, която се беше разраснала на мястото на Ботаническата градина. И към черната плешива пустош в самата й сърцевина. Толкова мъртво място, сякаш Господ е излял върху него остатъците от горящата сяра. Но не, не беше Господ.

Ботаническата градина.

Артьом я помнеше друга. Само това си спомняше от целия изчезнал довоенен свят.

Странна работа — ето че целият ти живот се състои от плочки, тюбинги, протекли тавани и ручеи на пода покрай релсите, от гранит и от мрамор, от задух и от електрическа светлина.

Но ако изведнъж се окаже, че в него има късче от нещо друго: майско прохладно утро, по детски нежна свежа зеленина върху стройните дървета, изрисувани с цветни тебешири паркови алеи, отегчителна опашка за сладолед и самия този сладолед — в чашка, не просто сладък, а неземен. И гласът на мама — отслабнал и изкривен от времето като меден телефонен кабел. И топлината на ръцете й, от които се стараеш да не се откъсваш, за да не се изгубиш — и ги стискаш с всичка сила. Макар че нима е възможно да се помни такова нещо? Навярно не.

И всичко това, другото, е толкова неуместно и невъзможно, че ти вече не разбираш дали ти се е случило наяве, или просто ти се е присънило. Но как може да ти се присъни, ако никога не си виждал подобно нещо и не си знаел за него?

Пред погледа на Артьом стояха рисунките с тебешир върху алеите и слънцето през рехавия гъсталак от златисти иглички, и сладоледът в ръката, и оранжевите смешни патици по кафеникавото огледало на езерцето, и неустойчивите мостчета през същото това есенно езерце — толкова е страшно да паднеш във водата, но е още по-страшно да изпуснеш в нея вафлената чашка!

Но виж, лицето й — лицето на майка си — Артьом не можеше да си го спомни. Стараеше се да го извика, през нощта се молеше да го види поне насън дори и отново да го забрави на сутринта — но нищо не се получаваше. Нима не се е намерило в главата му малко кътче, където майка му да може да се скрие и да преживее смъртта и чернотата? Явно не се е намерило. Но как може един човек да го има — и съвсем да изчезне?

А онзи ден и онзи свят — къде са могли да пропаднат? Ето, имало ги е — тук, наблизо, достатъчно е само да си затвориш очите. Разбира се, че може да се върне в тях. Някъде на света те трябва да са се спасили, да са останали — и да викат онези, които са се изгубили: „Ние сме тук, а вие къде сте?“. Трябва само да ги чуеш. Трябва само да умееш да слушаш.

Артьом примигна и потърка клепачите си, за да могат очите му отново да видят днешния ден, а не миналото отпреди двайсет и пет години. Седна, разтвори раницата.

Там имаше радиостанция — армейска, грамадна, зелена, издраскана — и още един обемист предмет: желязна кутия с въртяща се ръкохватка. Самоделна динамо машина. И на самото дъно — четирийсетметрова жица, антена към радиостанцията.

Артьом свърза всички проводници, обиколи покрива, размотавайки жицата, избърса водата от лицето си и отново неохотно се напъха в противогаза. Притисна към главата си слушалките. Поглади с пръсти клавишите. Завъртя ръкохватката на динамо машината — примигна диод, апаратът зажужа, завибрира в дланите му като жив.

Изщрака тумблер.

Артьом затвори очи, защото се боеше, че те ще му попречат да улови в шума на радиоприбоя бутилката с писмо от далечния континент, където е оцелял още някой. Започна да прескача през вълните. И въртеше динамото — сякаш гребеше с ръка от надуваема лодка.

Слушалките засъскаха, започнаха тънко да вият „Ииииу…“ през шума, закашляха туберкулозно; замълчаха и отново засъскаха. Сякаш Артьом бродеше из туберкулозна клиника, търсейки с кого да си поговори, но нито един от болните не беше в съзнание; само санитарките допираха пръст до устните и строго правеха „Шшшш…“. Никой тук не искаше да отговаря на Артьом, никой не възнамеряваше да живее.

Нищо от Питер. Нищо от Екатеринбург.

Мълчеше Лондон. Мълчеше Париж. Мълчаха Банкок и Ню Йорк.

Отдавна вече нямаше значение кой е започнал тази война. Отдавна нямаше значение с какво е започнала тя. За какво? За историята? Историята я пишат победителите, а тук нямаше кой да пише и скоро нямаше да има и кой да чете.

Шшшш…

В ефира цареше пустота. Безкрайна пустота.

Ииииу…

В орбита се носеха забравени комуникационни спътници; никой не ги викаше и те полудяваха от самота, и се хвърляха към Земята, защото по-добре да изгорят във въздуха, отколкото да продължава така.

Нито дума от Пекин. И Токио — гробно мълчание.

А Артьом продължаваше да върти проклетата ръчка, въртеше, гребеше, гребеше, въртеше.

Колко тихо беше! Невъзможно тихо. Непоносимо.

— Тук Москва! Тук Москва! Отговорете!

Това е неговият глас, на Артьом. Той, както винаги, не издържа, не изтърпя.

— Тук Москва! Приемам! Отговорете!

Ииииииу.

Не спирай. Не се предавай.

— Петербург! Отговорете! Владивосток! Отговорете на Москва! Ростов! Отговорете!

Какво ти има, град Питер? Нима се оказа толкова кекав, по-кекав от Москва?! Какво има там, на твоето място? Стъклено езеро? Или те е изяла плесента? Защо не отговаряш? А?

Къде си се дянал, Владивосток, горд град на другия край на света? Ти нали беше толкова далеч от нас, нима и теб те загробиха? Нима и теб не те пожалиха? Кхх. Кхх.

— Отговорете, Владивосток! Тук Москва!

Целият свят лежи по очи, с лице в калта и не чува капките от този безкраен дъжд по гърба, и не усеща, че и устата му, и носът му са пълни с ръждива вода.

А Москва… Ето я. Стои си. На крака. Като жива.

— Вие какво, пукнали ли сте там, какво, всичките ли?!

Шшшшш…

Може би сега му отговаряха душите им, преселили се в радиоефира? А може би така звучеше фонът? Смъртта също би трябвало да си има свой глас. Може би точно такъв: шепот. Цццц… Хайде, хайде. Не шуми. Успокой се. Успокой се.

— Тук Москва! Отговорете!

Може би сега ще чуят?

Ето, точно сега в слушалката ще се изкашля някой, ще се промъкне развълнувано през съскането, ще закрещи отдалеч-отдалеч:

— Тук сме! Москва! Чувам ви! Приемам! Москва! Само не се изключвайте! Чувам ви! Господи! Москва! Москва излезе на линията за свръзка! Колко сте оцелелите там?! Ние тук имаме колония, двайсет и пет хиляди души! Земята е чиста! Фонът е нулев! Водата е незаразена! Храна? Разбира се! Има лекарства, има! Изпращаме спасителна експедиция за вас! Само се дръжте! Чувате ли, Москва?! Най-важното е да се държите!

Ииииииу. Пустота.

Това не беше опит за радиосвръзка, а спиритичен сеанс. А той изобщо не се удаваше на Артьом. Духовете, които призоваваше, не искаха да идват при него. На тях и на онзи свят си им беше хубаво. Те гледаха отгоре към фигурката на Артьом, прегърбена в редките пролуки между облаците, и само се усмихваха: там? При вас? Благодаря, не!

Кхххххх.

Спря да върти проклетата ръчка. Смъкна слушалките. Изправи се, прецизно намота проводника на антената — бавно, насилвайки се с тази прецизност, защото му се искаше да го накъса на парчета и да го запрати от четирийсет и шестия етаж в пропастта.

Прибра всичко в раницата. Метна го на гръб — дявол изкусител. Понесе го надолу. Към метрото. До утре.

* * *

— Направи ли обеззаразяване?

— Направих.

— По-ясно!

— Направих!

— Направил бил, аха… — изцъка недоверчиво слушалката и Артьом я запрати към стената с омраза.

Вътре във вратата заскърца ключалката, прибирайки езиците си. После вратата изпъшка протяжно, отвори се и метрото лъхна към Артьом със застоялия си, тежък дъх.

На прага го посрещна Сухия. Или усещаше кога Артьом ще се върне, или всъщност изобщо не си тръгваше оттук. Навярно усещаше.

— Как си? — попита той уморено, беззлобно.

Артьом сви рамене. Сухия го обходи с поглед. Меко, като детски лекар.

— Там един човек те търсеше. Дошъл е от друга станция.

Артьом се приближи.

— Да не го изпраща Мелник?

В гласа му прокънтя нещо, сякаш са изпуснали гилза на пода. Надежда? Или малодушие? Или нещо друго?

— Не. Някакъв старец.

— Какъв старец? — Цялата му последна сила, събрана за в случай, че вторият му баща отговори „да“, веднага изтече от Артьом, моментално отиде в канала и сега му се искаше единствено да легне.

— Омир. Нарече се Омир. Познаваш ли такъв?

— Не. Лягам да спя, чичо Саш.

* * *

Тя не помръдна. „Спи ли, или не?“ — чудеше се Артьом. Мислеше си го така, машинално, защото за него вече нямаше никакво значение дали тя спи, или се преструва. Свали дрехите си и ги натрупа на купчина до входа, потърка зиморничаво рамене, притисна се сиротно към гърба на Аня, придърпа към себе си одеялото. Ако имаше второ, дори нямаше да я докосне.

По часовниците на станцията беше някъде седем вечерта. Но Аня трябваше да стане в десет — и за гъби. А Артьом го бяха освободили от гъбите като герой. Или като инвалид? И с останалото се занимаваше по свое желание. Събуждаше се, когато тя се върне от смяна — и се качваше горе. Изключваше се, когато тя все още се правеше, че спи. Така живееха — в противоположни фази. В едно и също легло, но в различни измерения.

Внимателно, за да не я събуди, Артьом започна да придърпва капитонираната червена завивка върху себе си. Аня го усети и без да каже нито дума, яростно придърпа одеялото в обратна посока. След като тази идиотска борба продължи минута, Артьом се предаде и остана да лежи гол на края на леглото.

— Супер — каза той.

Тя мълчеше.

Защо лампичката гори отначало, а после прегаря?

Тогава той легна с лице към възглавницата — за щастие, имаха две, затопли я с дъха си и така заспа. А в подлия си сън видя Аня друга — смееща се, дръзка, закачаща се весело с него, някаква съвсем млада. Макар че колко беше минало? Две години? Два дни? Дявол знае кога може да е било това. Тогава им се струваше, че пред тях има цяла вечност, и на двамата им се струваше така. Получаваше се, че всичко това е било преди цяла вечност.

В съня му също беше студено, но там Аня го изстудяваше — изглежда, го гонеше из станцията гол — от закачливост, а не от омраза. И когато Артьом се събуди, по инерция от съня още цяла минута вярваше, че вечността още не е свършила, че те с Аня се намират едва в средата й. Искаше да я повика, да й прости, да обърне всичко на шега. После си спомни.