Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (14)

Глава 14
Чуждите

— А аз си мислех Полярни зори, мислех си — хиляди километри, а ни било под носа, в Балашиха! Можеш ли да си представиш, Женя? Тук, в Балашиха, съвсем близо. Смятай, че е в Москва! Тук строят! Аванпост! Значи, земята е чиста… Щом строят! Ама кажи ми сега не са ли гадове? Червените? Тайно от всички! Никой не знае. Строят база на повърхността. Ние — да си седим в метрото, да, Жен, а те ще дишат въздух!

— Гадове, Тьомич, гадове. Ти по-спокойно седи.

— И чу ли най-важното? Радио! Той казва, онзи, че строят наблизо радиоцентър. А защо? Ясна е работата! Защото те — те! — все пак са успели да се свържат. С някого. Може би с Урал? А? Може би с базите в Урал! А, Женя? Ако не със Зорите.

— Колко си тежък, дявол да те вземе.

— А може и със Зорите? Кой ги знае? А?

— Поне не ритай с крака! Сега ще те сваля, сам ще си пълзиш!

— Мисля да отида, Жен. Ще отида. Та нали никой нищо… Нито една гад няма да си признае. Трябва сам в тази Балашиха. Да търся аванпоста. Без това няма да се разбере каква каша е забъркана! Ще дойдеш ли с мен, Жен?

— Знаеш ли какво? Честно? Омръзна ми вече. Първо на Цветна да те нося, при твоята Сашенка. Сега пък, когато едвам успяхме да се довлечем до Трубна — в Балашиха! Не си ли много нагъл? Не си ведро с лайна, че да те разнасям наоколо! Поне шейсет кила тежиш! Аз, между другото, също като теб прекарах доста време в техния ад! И размахвах кирката, докато ти обикаляше наоколо с твоята педерастка количка! Никаква съвест ли нямаш? Край, слизай.

— Почакай, Жен… Къде ти мен?

— Къде! Къде! При твоята Сашенка. Полежи тука. Ще отида да почукам. Ако не отворят… По-добре да излязат.

— Жен. Да не мислиш, че нищо не разбирам? Ти си мъртвец. Знам го. Как успя да ме донесеш дотук?

— Ти си мъртвецът!

* * *

— Още сега ви предупреждавам. Онзи мъртвец го изпратихте на оня свят, но за Тьомич се погрижете!

— Какво му е на раменете? А на крака?

— Травма. Производствена. Накратко — намажете го там с нещо.

— И с какво? Я се огледай.

— При нас, на станцията, мажат всичко с лайна, но при вас, надявам се, има нещо по-силно. Какво, нима напразно го влачих по повърхността?

— Я не се репчи, че сега ще те пратя обратно.

— Аз, между другото, също съм пациент! Вижте ми гърба, лелче! И мен не ме е изподрала някоя жена.

— По-добре щеше да е жена. А тоя изглежда така, сякаш го е прегазил вагон. Дайте малко светлина… Не е моят профил. Аз всъщност съм венеролог. При мен чака опашка.

— Лелче, знам каква сте. Просто го закърпете някак. И после ми опипайте топките, че нещо ме притесняват. Толкова неприятно нещо ми казаха!

— Той защо е в безсъзнание? Не е заради коляното! И тази червенина. Да не е изгорял от слънцето?

— Аз изгорях. В съзнание съм. Трябва да поспя. Къде е Саша?

— Кой е тоя Саша? О, а тук…

* * *

— Ей! Тази ли е?

— А?

— Тази мацка?

— Почакай… Не се отпускай… Стой…

— Тази ли е? Твоята Саша?

— Как ме намери?

— Тя те е намерила? Ха! Та аз целия тоя шибан бардак изправих на нокти! Аз! Неблагодарна гад си все пак, а?

— Помня го. Помня. Ти… Какво правиш тук?

— И аз… Аз, след като си спомних за теб… Вече не мога да те изхвърля от главата си.

— Ти си Артьом, нали? Сталкер от ВДНХ. Нали? Какво му има?

— Какво му има, какво му има… Ето какво му има.

— Не бива да остава тук.

— Защо да не бива? А? Не искам другаде. За тук вървях.

— Аха, вървял си. Вървял бил, аха.

— Не бива, защото… Защото аз работя. Това е работно помещение.

— Ами сега поработи с него. Какво, напразно съм си превивал гърба?

— А ти… Ти какво помниш, Артьом? От онази нощ?

— Теб. Помня, че ти лежах на коленете. И ми беше… Беше ми толкова… Може ли пак да положа глава… Много ми е нужно.

— Той не бива да е тук. Трябва да го отнесеш.

— Моля те. Иначе откъде да намеря сили, че да си ида? Само пет минутки.

— Пет минутки. Добре.

— И ме погали по косата, моля те. Ето така. Да. Още. Господи, колко е хубаво.

— Хайде, аз ще платя един час за него! И без това ми е длъжник… Че заради пет минути стрували ли си да го влача дотук!

— Какво? Артьом… Виждаш ли? Погледни…

— Ами да. Общо взето това имах предвид.

— А? Какво? Не спирай, моля те.

— Косата ти пада, Артьом. Окапва ти косата.

— Моята? Наистина? Смешно… Смешно е някак…

* * *

— Нали каза, че само пет минути…

— Мълчи. Ето, глътни това. Пийни. Гълтай. Давай, гълтай, трябва. Това е йод.

— Все ми е едно какво е. Добре е, че петте минути не са свършили. Късно е вече да пия йод. Благодаря.

— Ти говореше… Насън. За Омир. Не ти се разбираше много. Познаваш ли Омир?

— Да. Да. Омир. Добро старче. Търси те. Мисли си, че си се удавила. Нали ти си се удавила? На Тулска?

— Аз.

— Но нали всъщност не си се удавила? Много ми се иска да не си!

— Не се е удавила, бе! Ето я, седи тук. Не е толкова румена като теб, разбира се…

— Аз знаеш ли какво? Спомних си твоя разказ. За града на повърхността. Един такъв глупав разказ. Та аз всеки ден излизах горе. И изведнъж… За самолети с крила като на водни кончета. За коли вагончета. И дъжд. Озовах се под дъжда там. Без гума.

— Ето, от това сигурно си се разболял! И мен ме помъкна нагоре без противохимическа! Да вървим, та да вървим! И това ми било сталкер! Да си бях стоял в тунела с ония веселяци… И така всичко не е блестящо…

— Можеш ли да излезеш? Как се казваш?

— Аха! Като трябва да плащаш за един час, това е супер, а после — иди се разходи, а?

— Льох… Иди се разходи, а?

— Ама че сте гадове! Макар че теб си те бива. Добре, гушкайте се тука. Стига щепсела ти там да не е изгорял.

— Какво си спомняш, Артьом? Какво още?

— Не знам. Помня, че някакъв човек ме вдигна от земята в коридора. Отведе ме… Не тук?

— Не тук.

— И извика теб. А после… Не знам. Помня, че ти лежах на коленете. Както сега. И още… Можеш… Можеш ли, моля те, да си повдигнеш малко блузката тук? Тук, да. На корема. Може ли? Ето… Почакай… Откъде е това? От цигари, нали?

— Не е важно.

— И аз имам същите… Ето тук, на ръката… Погледни… Появиха се. Какво е това?

— Не знам, Артьом. Може ли да си смъкна блузата? Хладничко е. А къде е сега той? Омир?

— Той е… в Райха. Пише книга. Учебник по история. Има и още една книга. За теб.

— За мен? Той… дописа ли я?

— Да. Завършва като че ли така: „Омир така и не намери тялото на Саша на Тулска“.

— Измъкнах се през вентилационната шахта.

— И аз. Също. Не е ли забавно?

— А за Хънтър там какво пише?

— За кого? Чакай малко… За кого?!

— Лежи… лежи… Болен си! Не бива!

— Ей! Излизай! Къде си? Сома ме праща!

— Това е, дойдоха при мен. Остани тук. После.

* * *

— Ей, ти какво? Недей да ми трепериш. Хайде. Ето тук. На колене.

— Първо парите.

— Парите, ей! Може пък първо да искам да пробвам! Да се уверя качествено ли е, или не! Хайде!

— Ай!

— По-широко! Дай по-широко! А така. Такаааа… Такаааа… А…

— Сега. Секундичка. Така е неудобно.

— На теб не трябва да ти е удобно, зайче. Не на теб, кучко. Не на теб, курво. Не на теб, не на теб, не на теб.

* * *

— Какво си ме зяпнал?

— Нищо.

— Ами това е. Ти какво, не знаеше ли каква съм? Къде си попаднал? И изобщо часът ти вече изтече.

— Аз… Ти нямаш нищо общо. Извинявай. Да си ходя ли?

— И къде ще отидеш… Такъв. Лежи сега… И все така ли ще мълчиш?

— За Хънтър. Омир там за Хънтър, в тази неговата книга?

— Мислех си, че ти ще ми кажеш. Познаваш ли го?

— Хънтър? „Познаваш“? Та той нима… Нима е жив? Видяла ли си го?!

— Видях го. Всъщност за него трябваше да е книгата, не за мен. Омир с него пътуваше. Двамата бяха заедно. А после вече ние всичките.

— Кога? През коя година?

— Миналата. Всичко, което Омир пишеше, беше неговата история — аз просто му попаднах под ръка. Той все търсеше героя. От митовете. Той е такъв смешен, Омир. Надничах над рамото му, когато пишеше в тетрадката. Той изобразяваше Хънтър един такъв… Загадъчен… Като че ли в него се крие чудовище. И сякаш то се опитва да се измъкне навън. Омир… Той искаш да е поет.

— Той иска да е Омир. А пък аз…

— Какво?

— Аз нали съм от ВДНХ… Всичко това вече ти го разказах, нали? Почти целия си живот прекарах там. Вторият ми баща не ме пускаше никъде. А после се появи Хънтър. В броня. С картечница. Един такъв черен шлифер, кожен. Главата обръсната до голо. Спореха двамата със Сухия… с втория ми баща. Хънтър казваше, че няма заплаха, с която ние, хората, да не се справим. Че трябва да се борим до последно. Като жабата, която паднала в буркан с мляко и започнала да пляска с крачета, докато не му избила каймака и не изпълзяла по него. Сякаш ми е пред очите. А вторият ми баща… Мозъкът му се беше размекнал. Беше готов да се предаде.

— На кого?

— На черните. Няма значение. На когото и да е. Важното е, че видях Хънтър… И край. Разбрах: ето какъв трябва да бъда. Той не беше герой на Омир… Хех. Беше моят герой. И той ме изпрати… Даде ми една задача. Самият той се качи на повърхността, за да унищожи черните. А на мен ми каза: ако не се върна, добери се до Полиса. Вземи този патрон… Намери Мелник. Разбираш ли? Всичко това е заради него. Това, в което се превърнах. Заради него. Благодарение на него.

— Аз също се влюбих в него. И ето че ние двамата се срещнахме. Двамата глупаци.

— Сашенка! Къде си, по дяволите?

— Извинявай. Поспи сега, става ли?

* * *

— Отдавна не си идвал.

— А пък аз, ако щеш вярвай, освен с тебе — с никоя друга! Чаках срещата ни!

— Изморен ли си? Легни, сама ще свърша всичко.

— Ами ти? Някак си не е човешко така. Искам и ти, същото.

— Няма нужда. И така ми е добре. Наистина. С теб винаги ми е добре. Ти си внимателен, нежен.

— А ти… С теб знаеш ли как ми е? Не като с жената.

— Стига приказки. Край. Не е нужно да плащаш допълнително. Ето. Сваляй, хайде.

— Ах. Ах, ти… Какво пък… Ах. Аз теб… Ти моя…

* * *

— Спиш ли?

— Поспи тук.

— Почакай, ще се изплакна. Че цялата мириша… Мириша на тях. Ще почакаш ли?

— Ще почакам.

* * *

— Общо взето мислех, че е загинал. През цялото време така си мислех. А ти казваш, че е жив.

— Беше жив. Сега не знам. Не тръгнах да го търся. Когато излязох от Тулска… Където и да е, само не назад. Само не там, където може да го срещна.

— Защо?

— Омир не е ли написал какво се случи с Тулска? Защо беше залята? Не е?

— Не съм чел. Той просто каза: беше залята.

— Ами да. Той, Омир, през цялото време го оправдаваше. Чудовището се събудило… А аз в тетрадката му се опитвах да укротя това чудовище. Кой ще повярва в такова нещо?

— А всъщност как беше?

— Той се пропи. Хънтър. Непрекъснато пиеше. Всеки ден — до безумие, до безсъзнание. Клатушкаше се, не можеше да върви в права линия. Страшно беше да стоиш до него. Просто страшно. Та той е убиец. Пистолетът му винаги беше с него… Със заглушител. Ако нещо — веднага се хваща за него. В дясната ръка — пистолет, в лявата — манерка. Постоянно. И през цялото време се наливаше. Едва връзваше думите. Молех го да престане. Но той не можеше. Та така. Поздрави на Омир.

— Той… докосвал ли те е?

— Не. Нито веднъж. Като че съм от огън просто. Може би не е искал да развали момичето. А може би това изобщо не му е било нужно, жените. А пък аз, когато срещах погледа му… Коленете ми омекваха. Понякога си представях… Как той… Е, прегръща ме и така нататък. Каквото там можех да си представя тогава.

— А с Тулска какво се случи?

— Той я потопи. Постави мини близо до подземната река и я потопи. Заедно с всички болни и здрави. За да предотврати епидемия в метрото. А за да не избяга никой оттам, постави огнехвъргачки. Аз бях на Тулска. Крещях му, че има начин да се излекуват хората. Той ме чуваше. Виждаше ме. И въпреки това взриви всичко. Само трима се измъкнахме от станцията. Останалите се удавиха.

— Защо? Защо го направи?

— Каза, че е длъжен да спаси метрото. Ето така, да го спаси. Но според мен просто го сърбяха ръцете. Разбираш ли? Само пиенето не му стигаше.

— При Омир не беше така.

— А как?

— Ти там като че ли се молиш за чудо. И после, след пробива… Ти си мислиш, че е завалял дъжд. Нещо такова.

— За чудо!

* * *

— На мен… Лошо ми е. Повръща ми се. Помогни ми… До клозета.

— Можеш направо тук. Вече съм свикнала с всичко. Да ти дам ли легена?

— Не искам тук. Не искам пред теб.

* * *

— Давай! Давай! Още! Още! Моля те, още! Хайде. Хайде!

— Сладка си. Толкова си сладка. Боже, колко си сладка.

— Не спирай. Още. Още искам.

— Аз повече… Аз повече… Аз…

— Не. Не-не.

— Свърших. Свърших. Боже. Боже. Обичам те.

— Стига си дрънкал глупости.

— Не, наистина. Ще те взема оттук. Ще спестя пари и ще те взема. Не искам да стоиш тук. Не ти е мястото тук. Ще те отведа.

— Добре, нави ме.

— Ах, с-сладка моя! Колко искаш?

— Колкото миналия път.

— А отстъпчица? Направи ми отстъпчица. Като на редовен клиент?

* * *

— Защо го правиш?

— Кое?

— Защо се занимаваш с това? Не ти чета морал, просто…

— Започва се, нали?

— Не, наистина. Омир казваше, че… Че не си такава.

— Не съм каква? Ти не разбираш, нали? Има ли значение какво е казал Омир? Той живее в своя вълшебен свят. А аз в моя, истинския. И в моя истински свят е по-добре да се занимавам с това, отколкото да прострелвам хората в главите. А и какво друго да правя? Да си мечтая за това, че един ден всички ще се върнем на повърхността и как това ще е прекрасно и чудесно? Но това ще бъде по-нататък, а парите ми трябват сега.

— Само заради парите? А ако имаше пари?

— Ти имаш ли?

— Не.

— Тогава за какво говорим?

— Как попадна тук?

— Един добър човек ме доведе. Прибра ме и ме уреди. Вече си нямам никой. Няма къде да живея. Ти имаш ли дом?

— Имам.

— А жена?

— Имам. Имах. Имам.

— Добре тогава. И какво търсиш тук?

— Не искам там. Тук ми е по-спокойно.

— Скоро ще се наложи да си вървиш. Ще полежиш още малко — и напред. И после, някога, ще се върнеш.

— Защо?

— Господарят ми ще дойде. Не бива да те вижда.

— Какъв господар? Сутеньорът ти?

— Лежи. Успокой се. Ето ти бульон, пийни си. Пий.

— Тая гадост няма да я… Гади ми се. Какъв господар?!

— Няма значение.

— Ти какво, да не си някаква вещ? Какъв господар?!

— Глупак!

— Удоволствие ли получаваш от това, какво? От всичките тези мръсни мъже?

— Удоволствие… Между другото, няма да е зле и ти да се измиеш. Ставай, ще те заведа.

* * *

— Ще намериш ли Льоха? Брокера? Който ме доведе тук? Кажи му да ме вземе. Трябва да пренощувам някъде.

— Можеш… Днес можеш да останеш. Господарят сигурно няма да дойде. Заради тази война… Вече не идва всеки ден. Искаш ли?

— Къде? Направо тук? Или на онова легло, където те…

— Тук. Ще хапнеш ли с мен? Гъби.

— Благодаря. Не знам как… После ще ти платя.

— Дай да видим коляното. Дадоха ми едно мазило. Лежи спокойно.

— Студено. И щипе. Ох.

— А когато ти деряха гърба, не щипеше ли?

— Там… Нямаше на кого да се оплача. А тук — на теб.

— Да.

— Какво да?

— Нали питаше? Защо аз? Защо съм курва. Как съм станала такава.

— Не питам.

— Ами питай ме. Не ме е срам. Да не мислиш, че си единственият? Знаеш ли колко много такива има тук? Подивели. Самотни. Които няма на кого да се оплачат. Всичките ги тегли към мен. Към мен като магнит. Разбираш ли? В мен. И ако не ги приема… Ако не им дам… Да излеят всичко това… Мръсотията, ужаса си… Злобата. Нежността. Тогава съвсем ще озвереят. Вие, мъжете, така сте устроени. Те идват при мен такива — направо ги тресе от живота. А аз ги успокоявам. Давам им покой. Разбираш ли? Покой. Утешавам ги. Помушкат, помушкат… Повикат… Позлобеят… Поплачат… Утихнат. Вдигнат си ципа. И могат още малко да поживеят без война.

— Ти така говориш… Така момиче не може да говори. Та ти си момиче. Крехко. Изящно. Ето тези твои ръце… Ръчички…

— В бардака една година се равнява на десет.

— Значи, ние с теб сме връстници?

— О, стига!

— Трябва да пийна. Помага при облъчване. Имаш ли нещо?

— И на мен ми се иска.

* * *

— Отмести се.

— А ти не мислеше ли да лягаш там? Оттатък?

— Хайде, мърдай.

— Имай предвид, че не мога просто така да лежа с теб. Виждала ли си се в огледало? Много си красива.

— Замълчи.

— Не мога да мълча.

— Къде се слагаш, боецо? Ти да се беше видял в огледалото. Сега не би трябвало да ти е до това. Скоро няма да ти остане коса. Ще приличаш на своя Хънтър, както си мечтал.

— А тогава ще се влюбиш ли в мен? Искам да се влюбиш в мен.

— Защо?

— Тогава ще ми е по-лесно да живея и да умра.

— Помълчи. Обърни се. Обърни се към мен.

— Ти… Не, почакай. Не искам така.

— Какво?

— Не искам ти с мен от жалост. От състрадание. Както с всички останали. Не бива да спиш с мен, защото ми капе косата. Ясно ли е?

— Добре, няма. Ама и видът ти е един. Утре ще те избръснем. Лека нощ.

— Почакай. А може би ще се намерят други причини?

— Какви?

— Ами… Защото първият път, тогава още, на теб ти е било хубаво с мен. Защото съм красив там, не знам… Мъжествен.

— Не помня съвсем как беше първия път.

— Дай още една глътка. И да, мисля, че съм единствен по рода си. Искам да си мисля, че съм единствен по рода си. Може ли да си го мисля? Поне за един час?

— Пий.

* * *

— Край… Край… Край… Аз всичко…

— Ти просто си… Луда… Аз още… Може ли още…

— Та ти си облъчен… Къде да те… А?

— Не знам… Нужна си ми. Може би организмът ми си мисли, че за последен път… А?

— Глупак. Тежи ми.

— Това е необяснимо от гледна точка на медицината. Това е чудо. Но ето че аз отново…

— Добре. Щом е чудо.

* * *

— Ти, между другото, си много красива. Казах ли ти го вече?

— Каза ми го.

— Особено веждите ти. И миглите. И очите. А устните — ето ъгълчетата. И тук… Извивка. Прекрасна. И шията. Шийката. Крачетата едни такива… Като кибритени клечици.

— Това се вика комплимент.

— И подстрижката… Така де… Косите.

— Сама си ги подрязах пред огледалото.

— Знаеш ли, докато те чаках тук, през деня… Докато ти там… Докато тебе…

— Стига.

— На какво ли не се наслушах.

— Можеше да станеш и да си излезеш.

— Не, почакай. Ето, сега толкова много неща ми се иска да ти кажа… Че си великолепна и че с теб ми беше толкова хубаво, и че с моята жена отдавна не ми е било така, и че искам да те отведа оттук и ще го направя, когато успея… А всичкото това днес други ти го казаха.

— И вчера също.

— Че и вчера.

— Тогава какво? Сега няма да ми кажеш нищо такова?

— Да кажа?

— По-добре ми дай вода. Ей там е.

* * *

— Кръстче… Вярваща ли си?

— Не знам. А ти?

— По-рано не вярвах. Някак успях да попадна сред Свидетелите на Йехова. Беше толкова глупаво и смешно. След това още дълго време… Като се замисля… Да. А сега… Вероятно да. Аз… Понякога се моля. Често. Но не като да чета молитви… А моля за нещо. Дай, Господи, да я караме така: ти на мен, аз на теб.

— Тоест искаш да се спазариш с Бог. Както всички мъже.

— Пак ли ти?

— Ох!

— А жените не са ли така?

— Не са.

— А как?

— Така, че ако Бог не съществува, значи, човек просто няма за какво да се държи тук, в това метро. Тогава работата е съвсем безнадеждна. А той… Прощава. Казва: потърпи. Трябва да се търпи, но това е за добро. Да, хората се мъчат, хората умират. Но не просто ей така. Това е изпитание. Трябва да се издържи. Ти не се мърсиш, ти се пречистваш. Просто си спомняй за мен. Пред мен винаги можеш да си излееш душата. Самият аз не мога да говоря, но слухът ми си е съвсем в ред. Ако ти се иска да се извиниш — извини се пред мен. Ако ти се иска да изпуснеш парата — също може. Давай. Удари ме. Не го задържай в себе си. Ако искаш да обичаш някого — обичай мен. Аз съм ти и баща, и съпруг. Остави се в ръцете ми. Аз всичко ще понеса. Понесъл съм какво ли не. Разбираш ли? Земята без Бог не е кръгла, а като чакъл. Едни ъгли, едни остри ръбове. Бог я прави такава кръгла, гладка.

— Да. Без Него няма за какво да се държим. Така е.

— Трябва само да Му простим за онова, което е сторил с човека, за войната, за разрушената планета, за всички убити.

— Не е той. Ние сме. Той и после още ни е протягал ръка, за да ни измъкне от ямата. А ние в нея — със зъби и нокти. Всъщност Той трябва да ни прости. Не знам дали ще го направи. Аз на негово място не бих го направил. Богът Отец никога не прощава. Целият Стар завет е само войни и спецоперации. А Исус, обратното, прощавал на всички.

— Не съм я чела. Библията е за онези, които не вярват. За да ги убеди. А ако просто вярваш, това е, всичките тези приказки просто те отминават. Добре. Късно стана вече.

— Ами ако тя не е разрушена цялата? Планетата?

— Лека нощ.

* * *

— Спиш ли?

— Как да заспя с такива съседи.

— Ами ако все пак ти кажа, че не цялата планета е унищожена? Ако не всичко е заразено?

— Нещо присъни ли ти се, какво?

— Истина ти казвам. Знам го. Чух го от един човек. И не е далеч, а тук, при нас, под Москва. Наново усвояват повърхността. Тайно от всички. В Балашиха. По картата се намира на по-малко от час оттук. Там строят нещо. Аванпост на повърхността. Значи, че там земята позволява…

— Колко време прекара горе без гума? И какво ти се случи? Помисли.

— А най-важното е, че този аванпост го строят до радиостанция. Какво ти говори това? Че се свързват с някого. Може би готвят евакуация? Представи си: връщане на повърхността! Само трябва да се отиде в Балашиха.

— Кой ти го каза това?

— Един човек. Какво значение има?

— Тук много хора разказват… различни неща. Просто хора — и не просто. Не бива да се вярва на всичко. Не бива да се вярва на нищо.

— Ще дойдеш ли с мен, а? В Балашиха?

— Не.

— Смяташ, че там няма нищо? Ти също ли си мислиш, че сме единствените? Че напразно излизам горе? Че съм безполезен идиот? Че ще ми се родят изроди? И че всичко ще бъде напразно?

— Просто не ми се иска да умреш. Точно сега кой знае защо, не ми се иска.

— Нямам и намерение. Но въпреки това ще отида там. Само да се пооправя — и напред.

— Прегърни ме.

* * *

— По-дълбоко! По-дълбоко! Какво ми се правиш на девственица?!

— Ой… Боли ме!

— Затваряй си плювалника, курво. Да не искаш да те вържа?

— Недей. Не е нужно, моля те.

— Вие всичките мрънкате. Все мрънкате, кучки. Мислиш си, че ще ти повярвам, че си такава мъничка и чистичка? Ти си мръсна, мръсна твар. И ти харесва, когато тебе така… Когато така… Когато те нанизват на кола?

— Боли!

— А така?! Така не те ли боли?! На! На ти още!

— Негодник… Само ако…

— Кой си ти? Какъв си? А? Ти какво?!

— Боклук. Боклук. Гнус. Ще те загробя.

— Убиват ме! Охрана! Убиват! Убииииии…

* * *

— Довечера не бива да нощуваш тук. Той ще дойде.

— Кой той? Господарят ли?

— Няма значение.

— Онзи твоя белег, на корема. Изгореното от цигари. Той ли ти го направи?

— Не. Не е той.

— Лъжеш ме, нали? И аз имам изгаряния, ето тук. След онази нощ. След онази нощ, когато с теб… Когато се запознахме. Онзи мъж, който ме намери в коридора. Пълзях пиян. Той ме подбра и ме заведе при теб. Той те даде на мен. Това ли е господарят ти?

— Какво те интересува?

— Той ли те изгори с цигара? Защо търпиш такива неща? А на мен защо? Там, на ръката, е татуировката на Ордена. Беше.

— Знам какво имаше там, Артьом. Прочетох. Помня онази нощ.

— Защо господарят ти я изгори? Защо те е измъчвал?

— Не беше той, Артьом. Не ме изгори той. Той няма нищо общо.

— А кой?

— Аз сама. Сама се изгорих.

— Ти? Защо? Що за глупост? А аз? Мене кой? Татуировката ми — кой? Ти ли?

— Ти сам, Артьом.

— Какво? Защо? От какъв зор?

— Наистина вече трябва да тръгваш. А ако не помниш нищо — така е по-добре. Наистина.

— Не ти вярвам. Ти го прикриваш. Що за човек е той?

— Днес можеш да преспиш у една приятелка, у Кристина. Разбрах се с нея. И не идвай тук. Не искам да идваш тук. И утре също.

— Защо?!

— Караш ме да се чувствам по-зле. Иска ми се пак да се изгоря.

* * *

— Как си? Как се чувстваш?

— Не знам. Жив.

— Мислех си… Онези неща, които ми говореше за Балашиха. Имам един… Поклонник. Също сталкер. Свободен.

— Той бил ли е там?

— Не. Той има кола. Скрита е някъде на повърхността. Мога да го помоля да… Да те вземе със себе си. Дотам. Днес има излизане.

— Това някой от клиентите ти ли е?

— Да. Един от клиентите ми.

— Не искам. По-добре да ида пеша.

— Артьом. Никъде няма да ходиш. Погледни си крака. И… Чувала съм от лекари… Ако лъчевата болест не се лекува… Може би ти остават три седмици. А как да я лекуваме тук? Къде?

— Ти просто искаш да ме изгониш, нали? За да не сблъскаме чела с господаря ти?

— Не ми вярваш, нали?

— Просто не знаеш къде да ме денеш. Ако ще да е на майната си, само и само вечерта да не съм тук.

— Излизането е днес, Артьом. Ще отидеш ли?

— Ще отида.

— Не искам да ти се случи нещо.

— Не вярвам.

— Ето… Наведи се.

— Това за какво е?

— Засега ще го носиш. За да има за какво да се държиш. Като се върнеш, ще си го взема.

* * *

— Привет. Сашенка, днес обаче съм изморен, така че може ли само да пийна чайче и да поспя, а? Да идем в моя кабинет.

— Добре.

— Представяш ли си, онези идиоти съборили прехода към Кузнецки мост, цялата Пушкинска се срутила и сега няма къде да се дянат, а червените не щат да чуват нищо. Пълен бардак. Сили нямам. Всичко развалят, а аз — оправяй.

— Разбирам.

— А ти какво правиш тук? А? Подслушваш ли, какво? Кой си ти?!

— Аз…

— Той е с мен. Дойде на посещение. Така да се каже. Объркал приемните часове. Прибирам си го… Прибирам го!

— Обърках се. Извинете. Не е точното време, не е точното място.

— Пиян ли си, какво?

— Естествено, че е пиян! До ушите е в лайната, не си ли личи? Край, хайде, да тръгваме, герой.

— Кой е там?! Какво?!

— Нищо, Алексей Феликсович. Лъжлива тревога.

— Лъжжжжлива. Тревоооога.