Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (15)

Глава 15
Шосето на ентусиастите

Изкачваха се от Трубна — там имаше и вход, а както се оказа — и изход. На нея можеше да се попадне и без документи; важното беше да знаеш с кого да говориш, при кого и с какви думи.

— Не умееш да общуваш с хората, глупак! — каза Льоха на Артьом.

Затова пък той умееше. И беше отличен първоапостол.

— Ще дойда с вас — рече той меко. — Първо, нищо чак толкова особено не съм виждал на тази ваша повърхност. Второ, сталкерското заплащане не е по-лошо от останалите, а се случва и да е по-доходно. Трето, топките ми така или иначе се подуват — някой друг рентген отгоре няма да окаже решаващо въздействие. Да вървим. Една трета от това, което намерите — за мен.

— Ти си новак — възрази сталкерът, който се беше наел да откара Артьом в Балашиха. — Дължиш ми за урока и за противохимическата защита. Затова от всичко, което намериш ти, половината ще бъде мое, а ти моето ще го гледаш през крив макарон. Става ли?

— Ами добре — въздъхна Льоха след кратък размисъл. — Само че ме учи както трябва.

Сталкерът се казваше Савелий. На Савелий бръчките му вървяха не като при нормалните хора, а както дойде: и вертикално по челото, и надолу от устата, и кръстосани около очите, и на мястото на веждите. От носа към краищата на устните на Савелий бяха прорязали гънки с джобно ножче, а под челото му бяха направили дълбок разрез, та изглеждаше сякаш носът си виси от само себе си. Косите му сякаш бяха на мястото си, но бяха редки и черепът — също набръчкан — се виждаше ясно през тях. А кучешките зъби на Савелий бяха изковани от желязо; не всичките наистина — единият изобщо отсъстваше. Наближаваше петдесетте: значи, добър сталкер.

На Артьом му беше болезнено да върви — коляното го пробождаше. И израненият му гръб на всяка крачка така го измъчваше, сякаш кожата му всеки момент щеше да се пръсне и да се свие на тръбичка, а под нея да остане само кафяво спечено месо.

Пресякоха някакви булеварди, заобиколиха пълзящите корени; отминаха разбития търговски център след цирка. Циркът беше затворен. Търговският център — изяден от някаква зла плесен. Избягнаха го, спуснаха се на паркинга. Колата на Савелий стоеше там.

— Сякаш съм наминал да обиколя магазините — гъгниво сподели с тях сталкерът. — Хубаво чувство.

На Артьом това не му хареса. Хаотичните бръчки също не му харесаха, и железните зъби, и присвитите очи. И това, че този човек идва при Саша, когато си поиска, и се ползва от нея с тези същите зъби и очи. Не му се искаше да си представя това, но така се случи.

И най-главното — на ръст той стигаше до раменете на Артьом. Как можеше тя изобщо с него?!

— Ти също ли праскаш Сашка? — попита го ни в клин, ни в ръкав Савелий. — Вече ще се знаем. Хубава девойка. Макар че би могла да ми е дъщеря. Обаче аз нямам дъщеря, така че съвестта ми спи спокойно.

— Я се разкарай — каза му по този повод Артьом; и без това искаше да му го каже.

— Разбирам — намигна сталкерът и не се обиди. — И аз щях да хлътна, ако бях по-млад. Но когато бях по-млад, си имах други Сашки.

Това изобщо не се хареса на Артьом.

Колата на Савелий беше универсална. Беше покрита с платнище: сребриста, поддържана, смазана, с излъскани черни стъкла, антената изпънала мустак на метър и половина. Особена — с волан отдясно. Артьом се огледа в черното стъкло: на главата — глупавата каска, която му беше дал Савелий, затова пък оръжието — добро, със заглушител. Оръжието е важно.

Всичко останало на подземния паркинг беше изгнило или разграбено. Не й е весело тук, помисли си Артьом; само тя жива. Сякаш е дошла на гробището да навести своите.

Тя запали веднага.

— Японска — не без гордост обясни сталкерът. — Когато и да се кача, непременно я навестявам. Сега не се мотаят много съмнителни, разбира се, но все пак ми е тревожно.

Измъкнаха се от магазина, излязоха на Садовое.

— В Балашиха, казваш?

— В Балашиха.

— А къде там? Той нали не е малък. Град е все пак.

— Като пристигнем — ще намерим.

— Ама че си смешен — каза Савелий.

Понесоха се направо по Садовое. Не биваше да бързат: коридорът между ръждивите вехтории беше тесен, криволичещ. Понякога поемаш по пътека, която се оказва глуха. Налага се да се връщаш. Тротоарите също са задръстени със сблъскали се коли. Когато хората са мислели да бягат от Москва, са газели и по тротоарите. И по други хора. А къде са можели да избягат?

— Е, и какво има там?

Тръгнаха рано сутринта, за да може експедицията да е през деня с неговата мрачна светлина. Небето беше все така замазано с облаци и онова слънце като монета от десет рубли, което Артьом беше видял предишния път, сега не го прожектираха. Нощта се получи черна, изгревът — сив, утрото — изобщо безцветно.

През цялата вечер пи само и само да не мисли, че не той е господарят на Саша; от нощта оставаха още два-три часа, събуди се дори не махмурлия, а все още пиян. Повдигаше му се — може би от домашната водка, но явно от болестта.

В града нямаше гарвани, нямаше кучета, нито плъхове. Сградите стояха, изсъхнали. Само вятърът се движеше, останалото отдавна се беше вкочанило. Дозиметърът тиктакаше като личен обратен брояч на Артьом. Льоха мълчеше, сякаш си беше глътнал езика. Наоколо беше мъртвило.

— Там има аванпост. Червената линия строи колония на повърхността.

— Червената линия? Колония? Защо?

— Ще заселват повърхността — каза отчаяно Артьом.

— В Балашиха? Балашиха нали не е много далеч. Веднага след МКАД. Виж брояча. Кой може да живее там?

— Хора.

— Откъде ти хрумна това, момче?

— Един човек ми каза… Надежден. Каза, че хората от Булевард Рокосовски са ги изпращали там да строят аванпост. Затворници. Лагерът им е на Булеварда. И Булевардът е съвсем близо до Балашиха, може да се стигне пеша. Всичко се връзва, като се замислиш.

— И защо в Балашиха? Какво толкова има там? — не се предаваше Савелий. — Някакви бункери? Военна база?

— Радиоцентър. Може би. Като че ли. Така че… Логично е да се свързват с някого, щом е радиоцентър. — Артьом обърна глава, погледна Савелий — как ще реагира? — Така че мисля, че някъде има оцелели.

Аванпостът.

Докато лежеше на продънения сгъваем диван на Саша в нейната стаичка, имаше време да си го представя. Това вероятно е крепост със стени, високи няколко метра, кули с картечни гнезда — срещу враговете; затова пък вътре — като в стъклена топчица с детски сняг — уютен рай. Но как, какъв? Хората, разбира се, са без противогази, дишат въздух. Децата си играят… Всичките са сити. Има домашни животни. Патици може би? Оранжеви. Е, гъбите, ясно, са израснали огромни. И целият вътрешен двор е в сочна зеленина; шуми от вятъра, прелива се. Общо взето живеят, а не съществуват.

На лицето на Савелий вместо кожа имаше бледа зелена гума; от думите на Артьом гумата не се смръщи, не се опъна. Вместо очи Савелий имаше кръгли стъкълца, те можеха само да се пулят, но не умееха да се присвиват. Дали сега му беше смешно? Или се ядосваше, че се е хванал с такава бездарна глупост? Питаше се заради какво рискува? Само ако знаеше кой е съобщил на Артьом за Балашиха и какво са говорели в този момент останалите наоколо.

Савелий изчака малко, после протегна ръка, напипа бутона, включи радиото. Преброди РМ, прехвърли се на АМ. После — УКВ. Изоставеният ефир навсякъде виеше слабо като вятър в голите клони. Въртеше се в безвъздушното пространство отровената с инсектициди Земя и само в една нейна точка седеше човекът като самотна неотровена листна въшка. Седеше, покрит с небесен похлупак, неподвижно и сънено; нямаше къде да се дене, а смъртта не идваше.

— Добре би било, ако още някъде имаше оцелели — отговори Савелий и също погледна Артьом. — Ами ако изведнъж се окаже, че е истина?

Артьом чак не му повярва, че говори искрено.

— Та аз не съм московчанин — продължи сталкерът. — Аз съм от Екатеринбург. След казармата дойдох тук да уча. За оператор. Исках да снимам кино за войната, дебил. Имах идея да измисля филм за това как съм служил като танкист. И да покоря столицата. Всички останаха там. Мама и тате. Малката ми сестра. Баба и дядо също бяха живи. Мама ми намекваше: ако пуснеш корени в Москва, после и Варка може да дойде. И ние току-виж на стари години се прехвърлим някъде близо до вас в Подмосковието. Или пък вие ще пращате при нас внуците през лятото за гъби и ягоди. Изучих се. А с работата все не вървеше. И аз всяка година им казвам: да-да, ето-ето, всеки момент. Но не успявам да пусна корени в Москва, мамка му, и това си е. През цялото време под наем, все в самостоятелна квартира, все на ново място. Срам ме е да водя мадамите на фотосесии, камо ли да доведа сестричката. Или пък ако сестричката е тук — то мадамите къде? Уж се влюбих, а нямам пари да се оженя. На работа — с маршрутен, метро, за кола все не ми стигат парите. Пестя, пестя — а рублите си летят. Накратко — гаден живот. Така си мислех тогава. А сега съм на друго мнение.

— Слушал ли си ефира някога? — попита Артьом.

— Някога съм го слушал — отговори Савелий. — Празно. На мен по принцип не ми и пука за ефира. Колата ми затова е и в изправност и заредена с гориво, защото все си мисля: а дали да не тегля една на всичко и да не го зарежа? Да изляза някоя сутрин от метрото, да седна в нея, да сложа един диск на „Продиджи“ и да тръгна някъде на изток от тази ваша шибана Москва, докъдето успея да стигна? Ето, вече изтъргувах гориво от химиците, насолих си гъби. В багажника са, между другото. И гума е сложена, за да не се счупят бурканите от картечницата. Всичко е готово. И така вече трета година.

— Защо не тръгваш?

— Ами затова. Защото човек е тъжен и малодушен. Лесно е да реши, трудно е да се реши.

— Ясно.

— Но всяка втора нощ сънувам нашата къща. Градината, кладенецът, малиновите храсти, баща ми разхвърля торта по лехата, вика ми: помагай; а аз се крия от него. А майка ме вика да ми даде козе мляко. Това също ли е ясно?

— На мен ми е ясно — обади се от задната седалка съненият Льоха. — Не всичко, но някои неща.

— Така че — каза Савелий — не бих имал нищо против още да са живи. Или поне някой от тях. Поне дядото, който живееше срещу нас, и който ми дърпаше ушите за това, че стрелях по кокошките му с прашка.

Преминаха покрай Ленинградска гара, отминаха Казанска, оставиха зад себе си Курска. От всички тях към глухата пустош се точеха ръждиви релси. Артьом беше ходил там, докато служеше при Мелник: излизаше на коловоза, гледаше как двете релси се сливат в една-единствена нишка, и си мислеше какво ли има там, на онзи край на земята. Странно нещо е железопътната линия — уж метро, но без стени.

— А аз съм чувал — рече той, — че някъде в Метро-2 има тунел, който стига до Урал. До правителствените бункери. И ето къде са и всичките ни управници. Ядат консерви и чакат фонът да спадне.

— Ядат се един друг — възрази Савелий. — Не ги знаеш ти тези хора, не си гледал телевизия.

Артьом не знаеше тези, но знаеше други. Спомни си за неотворения плик, който лежеше някъде, вероятно в джоба на гърдите на Дитмар, надупчен с куршуми. Не успяха Мелник и онзи Феликсович в неговия телефон да спрат войната.

— Феликсович — каза Артьом, изтрезнявайки. — Алексей Феликсович. Бессолов?

— Поспи — посъветва го Савелий. — Ето, твоят другар се отнесе, давай и ти. С това темпо няма да стигнем скоро до Балашиха.

Но Артьом не можеше да заспи. От напрежение му прилоша.

— Спри — помоли той. — Гади ми се.

Савелий спря и Артьом излезе да се облекчи. Без противогаза му беше по-леко, но от фона му горчеше на езика; лоша работа. Но всичко наоколо беше толкова безжизнено, че Артьом не успя дори да разсъждава кой е господарят на Саша, и кой — на Мелник.

Вместо това в главата му забуча: какъв идиот си, как позволи да те излъже един полутруп от тунела, как повярва в едно предсмъртно бълнуване. Там няма нищо: нито в Балашиха, нито в Митишчи, нито в Корольов, нито в Одинцов, никога и никъде.

— Облъчил ли си се? — избуча Савелий. — Или е от махмурлука?

— Да продължаваме нататък — Артьом хлопна вратата.

От Садовое излязоха на крайбрежието на тинеста рекичка, от която бавно се повдигаше тежка жълта пара. После през хиляди празни домове, край странна дребна червена църквичка, затисната между две ниски сгради, с избледнели кръстове. Ръката сама се надигна към шията и напипа през противохимическата защита талисмана, погали го; независимо от главата, независимо от съзнанието.

Озоваха се на прав широк път, много прав и много широк като самата Червена линия; нито чупка, нито извивка — от едната страна три платна и от другата три, и още трамвайни релси. И всичко задръстено, и то само в едната посока — на изток, далеч от отровния град. Задръстено с изгаснали и катастрофирали коли.

Запушили са артериите на Москва.

— Шосето на ентусиастите — прочете Артьом на синята табелка.

Колите са се превърнали в тенекии, в консерви. Бензинът от всичките вече отдавна са го източили, а хората от консервите не са си правили труда да ги изваждат: какво ще ги правят? Колите са толкова плътно разположени, че вратите не могат да се отварят. Ето че шофьорите им продължаваха и досега да си пътуват на изток. Черни, изсъхнали, отдавна-отдавна изгризани до костите. Кой е забил глава във волана, кой е прилегнал на задната седалка, кой люшка детенцето си. Добре че не са умрели от глад, а от облъчване или може би от газове: не са чакали дълго и нищичко не са разбрали.

Където са можели да се промъкнат осем, се бяха врязали дванайсет. По една кола на всеки четири метра. Средно по трима души в кола, да допуснем, макар че много бяха претъпкани. Колко се получава? Интересно каква ли е дължината на шосето? Докъде стига, къде завършва?

Дозиметърът се разтрака; дребният Савелий се размърда неспокойно на мястото си, което беше застлано с някаква бяла кожа — за да му е по-уютно или по-високо. Наложи се да се придвижват през банкета, едва стигаше място.

— Е, как е, ентусиасти? — попита той Артьом. — Балашиха, а?

— Тъжен и малодушен.

Той престана да разглежда забързаните пътници в застиналите джипове и седани. Омръзнали му бяха. Затвори очи. В устата си усещаше вкус на ръжда. Те със Савелий отиваха към нищото. Всички бяха прави, а Артьом — не. Беше превъртял.

Колко му беше дала Саша? Три седмици?

И докторката също толкова. Беше ударила лекарския си печат върху присъдата. Тя само този печат имаше, не и лекарства.

А какво да прави през тези три седмици? Какво друго да прави в тях?

Да се върне при всички, да иска прошка от тях.

От Аня — затова, че не беше пожелал да живее с нея живот в човешкия смисъл на думата и че не бе успял да й даде деца. От Мелник — затова, че беше завъртял главата на единствената му дъщеря. От Сухия — затова, че не можа никога да го назове баща нито когато беше на шест, нито на двайсет и шест. И да му каже вместо сбогом: тате, дай пари.

И ако се задържи малко по-дълго на крака — би могъл още и да намери Хънтър. Да пие с него за последно. Да му каже: на теб не ти се получи и на мен също. Само косите ми окапаха, в нищо друго не приличам на теб. И след мен хората ще си седят в метрото, ще нагъват глисти, ще се скитат в тъмнината, ще се измъчват със слухове, ще търгуват със свински лайна и ще воюват до последен дъх. Няма да им отворя килията, няма да ги пусна на свобода, няма да ги науча да не ослепяват от слънцето.

После щеше да вземе патроните, които ще му сипе в шепата Сухия, ще отиде на Цветен, ще ги даде всичките на Саша и ще се прегърне с нея тихичко, ще се притисне към нея, ще си допре челото и носа до нейните за тези пари и нищо няма да прави, а просто ще лежи и ще я гледа отблизо в очите. Е, и ще помоли Омир да я вземе от бардака след смъртта му.

Какво пък, това е план.

Като че ли японската кола започна да се движи по-бързо?

— Гледай.

Артьом присви очи.

Освободила се беше пътечка. Колите от нея бяха избутани, смачкани и притиснати към другите редици. Сякаш беше минал огромен булдозер и ги беше отмествал със стоманения си нож встрани. Чак до хоризонта се простираше изтърбушена в ръждата асфалтова алея.

— Ето — каза Артьом. — Ето! Според теб кой я е направил?

Сърцето заподскача като на ластик в гърдите. Тялото се изпоти под непроницаемата противохимическа защита. От вълнение в гърлото му отново се надигна жлъчен сок; но Артьом го задържа, върна го назад. Не искаше да спира, да губи дори секунди.

Намерили са някаква техника, докарали са я, работили са тайно на повърхността, разровили са вечното задръстване; пробили са път за транспортиране на изток, към Балашиха. Такова нещо, разбира се, освен червените никой друг не би могъл да свърши толкова бързо в пълна секретност. Значи, че онзи в тунела не го беше излъгал. Трябваше само да стигнат бързо до хоризонта, да го разкъсат като лента на финиша — и ето: аванпоста. Място, където хората като по чудо живеят на повърхността.

Не, не е напразно всичко.

Не е луд, не е идиот, не е жалък фантазьор.

— Дай газ — помоли Артьом Савелий.

Льоха дремеше. Радиото хъхреше. Вятърът шибаше в предното стъкло. Савелий караше със сто, следите от колела се сливаха в една линия, но той дори не мислеше да намалява; на Артьом му се струваше, че отдолу, под опънатата гума, сталкерът също се усмихва с желязната си уста.

Къщите свършиха, започнаха странни гъсталаци — издигаха се от двете страни на стесняващия се път, стеблата се накланяха едно към друго, протягаха клони, сплитаха ги в навес, опитваха се или да се прегърнат, или да се задушат едно друго. Но листа по тях нямаше — сякаш в битката за слънце и вода бяха изгубили остатъка от живота си. А онези, които бяха прорязали пътя през колите, бяха преминали без колебание и през този гъсталак.

След това храсталаците отминаха и се ширна простор, отрупан с многоетажни кутийки; Шосето на ентусиастите се разрасна с по още едно платно от всяка страна и всичките, с изключение на просеката, бяха изцяло затрупани с мъртъвци; накрая пред тях се усука в бетонна примка грамадна естакада.

— Пресичаме МКАД — съобщи Савелий. — След него е Балашиха.

Артьом се понадигна на седалката.

Къде ли е чудото? Веднага след пръстена? Нима трябва просто да пресекат околовръстния път и фонът веднага ще спадне? Не, броячът като че ли зацъка по-бързо; просеката се стесни, тук я бяха разчиствали по-небрежно и стана по-трудно да се движат с висока скорост.

МКАД беше много широк, като път към царството на мъртвите и като че ли безкраен. На него, в очакване да се явят пред съда, се бяха подредили наравно и леки коли, и камиони, и неугледни руски кутийки, и солидни чуждестранни лимузини. На няколко камиона кабините им бяха вдигнати напред, сякаш им бяха секли и недоотсекли главите; всичките бяха изкормени. Желязното стадо се простираше от хоризонт до хоризонт; МКАД се завърташе незнайно накъде като самата земя.

Но тук земята не свършваше. А продължаваше все същата.

Подминаха табелката „Балашиха“.

Извън МКАД нямаше нищо по-различно, отколкото вътре.

Жилищните сгради бяха поразредени; вместо хрушчовки край пътя се мяркаха развалини на фабрики. Какво друго имаше? Разбити павилиони край прекатурените автобусни спирки; автобуси като газови камери с панорамни стъкла; вятър: рентгени в лицето, летят от изток на запад. Настъпва денят, а никой не го вижда. Артьом е готов да изгуби вярата си и да се разпопи, възпира го само едно: просеката продължава нататък. Накъде?

— Е? Накъде? — попита Савелий. — Накъде да вървим, Сусанин?

— Къде? — попита Артьом онзи човек, който кашляше в тунела.

Защо му беше повярвал? Саша му беше казала: „Не вярвай на никого“.

А как да не вярва? За какво тогава да се хвана, Саш?

— Ето! Какво е това там? — размърда се отзад Льоха.

— Къде?

— Там! Какво има там, вляво? Мърда! И не е само!

Мърдаше.

Въртеше се.

Край пътя, на едно открито място, се издигаше една кула — не кула, мелница — не мелница… Заварена от релси ли, от какво, кръстовидна конструкция с височина около четири етажа, широка в основата и стесняваща се нагоре; към върха й беше прикрепено огромно витло с три перки. Източният вятър, без да подбира пътя си в бързината, попадаше в капана му и за да се освободи, въртеше перките.

— Ето и там! Погледни! И още!

Вентилаторите бяха подредени един след друг покрай банкета; зад първия се криеха останалите — един, втори, трети, четвърти, много. Перките имаха дължина от един до три метра, неравни, обковани със сива като небето ламарина; един поглед беше достатъчен, за да се разбере, че не бяха доставени от завод, а направени на ръка, сглобени след края, след Войната, сигурно неотдавна. Може би ги бяха правили съвсем скоро.

Скоро, сега!

Някой беше построил скоро на повърхността тези вентилатори, тези мелници с някаква цел!

Винтовете се въртяха несъгласувано: сякаш цяла ескадрила се канеше да излети от летището — може би ескадрила от същите онези бели тумбести бавнолети с прозрачни крила. Или тези перки искаха да задвижат цялата планета, да я преместят на някое друго място — до някоя обитаема звезда, където хората могат да се прехвърлят и така да се спасят?

— За какво служи това? — попита гъгниво Льоха от задната седалка.

Артьом знаеше за какво.

— Те са като нашите велосипеди в станцията — обясни му след известно време с прости думи, очарован от гледката. — Това са генератори. Изработват електричество. От вятъра.

— А то за какво е?

— Ти тъп ли си?! Това означава, че тук живеят хора! Тук! Къде иначе ще се нуждаят от толкова много електричество? Колко са? Погледни само! Брой: шест, седем, осем, девет! Десет, единайсет, дванайсет, тринайсет! Ей там има още! Това може да захрани цял блок! Или два! Или три! Четиринайсет! Петнайсет! Шестнайсет! Представяш ли си?! И това всичкото го е построил някой! На повърхността! Как е фонът?

— Все същият — отвърна Савелий.

— Ами майната му! Значи, някак си са му хванали цаката! Или са си построили нещо за изолация. Но поне е на повърхността! Защо на червените им е трябвало на повърхността? Какво знаят те, което ние не знаем! Тук си имат светлина! При нас в цялото метро няма толкова светлина, колкото произвеждат тези ветрогенератори! Тук целият район може денонощно да се осветява! Спри, чичка! — извика Артьом на Савелий. — Спри, искам да огледам отблизо!

Савелий спря край пътя.

Артьом изскочи, закуцука към ветрогенератора, примижа, вдигнал глава към небето, към бавно поскърцващите перки. Всичко работеше: от вятъра и скърцането тези джаджи правеха ток. Нито една не бездействаше.

Приближи се предпазливо Савелий със своя спецназовски снайперски винторез. Проучи вятърната мелница. После се огледа, ослуша се.

— А къде са тогава тези твои хора? — попита той Артьом. — Къде е този твой район с живи хора, които използват това електричество, за да си варят каша и да си светят в клозета? А?

— Не знам, чичка. Крият се. Това е коларски път. Какво да търсят тук? — обясни Артьом.

— Тоест сега ни гледат?

— Може би.

Савелий вдигна винтореза. Притисна око към оптичния мерник и огледа наоколо.

— Едва ли. Тук е както в Москва, Артьом. Умряла работа.

— Път има, ветрогенератори са построили. Все някой е направил всичко това. Работници, инженери, електричари!

— Никой няма, сляп ли си, що ли? Построили са ги и са се върнали в метрото. Дозиметърът откачи! Не ти се получи експериментът.

Продължиха по-нататък: съвсем бавно, със спуснати стъкла, за да не пропуснат нито един човек, дори най-дребничкия. Но нямаше никого. Голите дървета протягаха към небето кривите си пръсти, сякаш молеха за нещо. Зад дърветата стърчаха електрическите стълбове с накъсани проводници, които не можеха да се видят отдалеч: скриваха ги блоковете. Вятърът се мотаеше сред перките. Тромавите витла поскърцваха нестройно и скърцането им не спираше и за секунда. А после се видя, че редицата им свършва. Но аванпостът така и не се появи.

— Давай назад. Сигурно сме го подминали.

Савелий го послуша. Докато обръщаше, Артьом не се стърпя и отново слезе от колата. Тръгна пеша, като се ослушваше и оглеждаше.

Къде сте, хора?

Нали ви има! Нали сте тук! Хайде! Излизайте! Не се страхувайте, аз съм свой!

Дори да сте червени. Каквито и да сте. Нима на повърхността важат подземните цветове? Та нали тук, под слънцето, всичките ще изгорят?

На края на пътя се появи куче.

Подуши въздуха, залая мързеливо.

Артьом се затътри към него. Не беше куче пазач: нито нашийник имаше, нито порода, нито нищо; белезникавата му козина беше проскубана, мръсна.

— Какво? — настигна го Савелий.

— Виждаш ли?!

— Псе.

— Не се страхува от нас. Не се страхува от хората. И гледай, гледай колко е дебело! Какво е лъскаво! Домашно! Разбираш ли? А? Тук има селище. Някъде зад дърветата. Кучето е опитомено, живее в селище като нашите дворните, в станцията. Гледай го какво е охранено!

Към белезникавото се присъединиха още няколко. Ако Артьом срещнеше кучета в Москва, веднага щеше да застреля водача им, иначе нямаше измъкване. Но тукашните бяха други: не ръмжаха, не се разпръсваха, за да заобиколят в кръг плячката; просто зяпаха спокойно и поджафкваха от време на време. Радиацията ги беше осакатила — едно имаше пет лапи, на друго до голямата глава имаше още една, по-малка и сляпа — беше ги осакатила, но не ги беше направила злобни. Просто бяха сити, това е.

— Откъде се появиха? Ето, погледни! Зад дърветата има пътечка! Там са и хората! — извика Артьом на Савелий.

Савелий паркира колата, извади ключа. Льоха отвори вратата, излезе навън. Беше си сложил против слънцето върху противогаза слънчеви очила — с розови рамки във формата на сърчица. Савелий му ги беше заел.

Кучетата подушиха хората; Савелий замахна към тях с автомата си и те мързеливо, невярващо отстъпиха няколко крачки назад. Търбусите им пречеха да тичат бързо. Охранени.

Артьом вдигна празните си ръце и тръгна напред по пътеката.

— Хора! Ей! Не стреляйте! Ние просто минаваме оттук!

Дали го чуваха? Нямаше как да разбере: ветрогенераторите скърцаха отчаяно и гласът на Артьом може и да не се чуваше.

— Има ли някой тук? Ехо! Не се бойте, нищо лошо няма…

Дишаше се трудно: през филтрите не влизаше достатъчно въздух, колкото му беше нужен. И илюминаторите се запотяваха, замъгляваха се. Но не му се искаше да поема нова доза: радиацията се трупа, всяко вдъхване скъсява живота, а тепърва трябваше да разбере всичко, за да може да успокои и обнадежди и себе си, и цялото метро.

Савелий и Льоха вървяха след него.

Кучетата ги последваха в тръс, после ги изпревариха, показвайки им пътя. Зад голите дървета не се виждаше нито къща, нито хамбар, нито ограда, но на стотина крачки от пътеката се извисяваше нещо червеникаво.

Излязоха на една поляна.

Кучетата замахаха виновно с опашки, погледнаха гостите в очите и затичаха към центъра й. Стигнаха до него и пропаднаха. Артьом се приближи. Землянка ли имаше там, какво ли?

Беше голяма яма.

Огромно ямище, изкопано с багер. Не яма — строителен изкоп. Червеникавото, което се виждаше между дърветата, беше изкопаната глина, цяла планина, не беше никаква землянка.

А в изкопа — натрупани хора.

Облечени в каквото им е паднало.

Всичките бяха мъже. Друго не можеше да се разбере. Кучетата ги бяха изяли.

Колко бяха там? Много. Само отгоре се виждаха двайсетина може би. Но беше ясно, че под тях имаше и втори пласт, и трети, и така нататък.

И кучетата бяха много — но стигаше за всички, затова бяха такива мирнички, такива добрички. Скочиха долу и започнаха тихичко да глозгат някого. Точно от това им занимание ги беше откъснал Артьом с виковете си.

— Ето ги твоите строители — каза зад гърба му Савелий. — Строителите, инженерите и електричарите. Всичките лежат тук. Свършил си си работата — пътувай.

Артьом го погледна.

— Защо са го направили? — попита той. — За какво?

— Как за какво? — промърмори Льоха иззад очилата сърчица. — А на Райха за какво му е? Ти какво, не разбираш ли? Нима си мислеше, че тук ще е по-различно?

Артьом хвана хобота и рязко свали гумената маска. Искаше да си поеме въздух, за да не се побърка; беше забравил, че труповете миришат. Сладникавата, противна миризма го удари право в главата, той се задъха и повърна жлъчка.

Побягна, повлече крак по-далеч от разровения гроб, а в ушите му скърцаха перките на ветрогенераторите. Той стигна до тях — ето ги, стоят в стройна колона; много труд, много усилия са нужни, за да ги издигнат тук. Но са ги издигнали. Сигурно много време е минало, докато ги поставят всичките. Едните тихичко са умирали, на тяхно място са идвали други — не, не са идвали сами, довеждали са ги, политически и всякакви други всъщност, да стоят аванпоста — и почти никой не се връщал; сигурно само онези, зуевските хора, са успели да избягат, но тях и в метрото успели да ги намерят, очистили ги набързо, за да не се разприказват. Ето така.

Тенекиените крила на ветрогенераторите се въртяха, без да спират, проблясваха безжизнено под бледото слънце, но това не беше самолетната ескадрила от сънищата, а ножовете на месомелачка, към която от Москва, от метрото, докарваха хора, за да ги превърнат в храна за кучетата, а от живота им да изпомпат електричество.

— За какво? — попита Артьом. — За какво ви е толкова много светлина?

Изплю кисела, горчива храчка и си сложи противогаза.

И в този миг зад дърветата изрева кола!

Артьом се просна на земята и започна да маха с ръка на спътниците си, които се връщаха от ямата. Те също залегнаха, за да не ги забележат през оголената гора.

На пътя излезе камион — с шест огромни колела, на прозорците решетки, вместо броня — зъбат таран, вместо каросерия — железен фургон с тесни бойници и малка вратичка, целият боядисан в сиво. От страничния път той излезе на безкрайното Шосе на ентусиастите, на просеката — през същото място, откъдето бяха минали те с тяхната японска кола. И там се спря. Какво чакаше?

Артьом не дишаше. Бяха ли ги чули? Търсят ли ги? Виждат ли небрежно зарязаната зад тях кола?

Не. Отново се чу бръмчене и иззад завоя се появи още един камион, същият като първия. Прясно боядисан. Застанаха един зад друг, блъвнаха черен дим, забоботиха и поеха към Москва. Движеха се по просеката, вписвайки се идеално между струпаните консерви, и съвсем скоро вече почти не се различаваха върху сивия асфалт.

— Оттам — каза Артьом. — Зад завоя. Какво има там?

А точно там над дърветата стърчаха електрическите стълбове.

Той тръгна по банкета, пръстите му несъзнателно обхванаха дръжката на автомата; нямаше значение дали Савелий и Льоха вървят след него, или бяха размислили. Трябваше да намери това място. Трябваше да разбере какво има там. Заради какво бяха докарали тук всички тези хора.

От Шосето на ентусиастите свърна по страничния път; на табелата пишеше Обходно шосе.

И още преди да стигне до тях, започна да се досеща. Това не бяха електрически стълбове.

Това бяха радиокули.

Една, две, три, десет, колко? Та това беше радиоцентър!

Той се затича към него с накуцване и кулите изпълзяха иззад дърветата, където досега се бяха крили. Издигаха се към небето, изплетени от желязо, ажурни и огромни. Къде се слагаше жицата на Антон, която той размахваше по покрива на небостъргача! Ето това са антени, които трябваше да достигат до края на света! Ако и те не успеят да хванат сигнала от Полярни зори, кой би могъл?

— Почакай! — улови го за ръката Савелий. — Къде хукна? През главния вход?! Покрай пропускателния пункт?!

— Майната му — каза Артьом. — Ако ще и през главния да е. Това е радио, разбираш ли? Това са антени! Радиостанция! Ето за какво са всичките тези генератори! Построени са близо до нея! Не до селище! Няма селище! Те са тук! За да захранват антените! А всичките онези работници са ги заровили тук, за да може да заработи радиото! Разбираш ли?! Значи какво? Има с кого да се свържат! С твоя Урал може би! С бункера в Ямантау! Комунягите разговарят с някого! Разбра ли? Иначе защо да го охраняват?… Ти, чичка, прави каквото щеш. На мен така или иначе ми остават три седмици, трябва да разбера.

Той си издърпа ръката и закрачи нататък.

— Почакай, тъпако! — зашепна му яростно Савелий. — Къде хукна? Какво можем срещу тях ние тримата… Дай първо да поседим, да помислим.

— Ти седи, аз ще разузная.

Покуцука под дърветата — вече виждаше бетонната ограда, зад която се издигаха кулите. Само да можеше някак през оградата… Дали няма врата? Не, не бива през вратите.

На едно място дърветата се приближаваха до оградата, Артьом се изкатери по клоните им; отгоре по бетонната стена беше опъната бодлива тел. Нищо: това вече не го плашеше. Тикна автомата — бие ли ток? Не. Хвана се, скъса си ръкавиците, разпра панталона, кракът му пак се окървави, но дори не го забеляза веднага. Прехвърли се от другата страна. Скочи върху здравия крак. Криво-ляво.

Ако го видят, ще го трупясат на мига.

На хубаво място скочи. Не го видяха веднага: теренът беше обрасъл с храсти, задръстен с кирпичени постройки, с разни вехтории, в ъгъла даже един багер се беше свил, спеше — същият може би, с който бяха копали землянката за строителите.

Залая изненадана овчарка, скочи иззад ъгъла върху Артьом, а той тихичко й пусна един куршум в муцуната. Кучето изгъргори и се катурна настрани.

Пропълзя покрай сградата; до портата — караулка. Надникна през задния прозорец: хора. Облечени в гума, през скафандъра няма как да се разбере червени ли са, или някакъв друг цвят.

Заобиколи, почука по вратата. Отвориха му, а той — куршум. Както вие с нас, тъй и ние с вас. После ще се изясняваме нарочно ли съм го направил, или не, след три седмици ще се изясняваме.

На масата работи малък телевизор, показва вратата, оградата.

Представя си картината — пропуснали са скока му, извърнали са се, решили са да се поразтъпчат, не са успели… Бог го е прикривал. Богът Отец. Той ги обича тези неща… Целият стар завет… Само войни… и спецоперации.

Намери бутон с надпис „врата“. Натисна го, излезе в двора.

И точно тук отнесе куршума, който си търсеше от самото начало. В рамото. Успя да дотича до стената, дано да беше правилната, спасителната, под стрелеца, а не срещу него. Притисна се. Протегна едната си ръка с тежкия автомат и стреля напосоки. Не е правилната стена, не е! Още един куршум одраска стената до главата му, една тухлена отломка отхвръкна към стъкленото око, стъклото се пропука. Хукна към отсрещната стена — пресили си коляното, прониза го болка, подкоси му се кракът, падна. По земята хукна поредица от прашни фонтанчета, почти стигна до корема му — и изведнъж някой затрака откъм вратата. Хвърли едно око: Льоха! Отвлече им вниманието, благодаря!

Артьом се надигна, краката му се плъзгаха в прахта, а от сградата тичаха още трима като че ли. Всичките с противохимическа защита, очевидно се бяха забавили, докато пристегнат всичко. Льоха се скри зад ъгъла, от покрива го замлатиха с картечница, не можа да излезе и тези тримата забелязаха Артьом, който още беше на четири крака, а му трябваха само още две крачки, за да се измъкне. Но нямаше да може да ги направи и тези сигурно щяха да го проснат направо там, в прахта, подгизнал в кръв, ако през вратата не беше влетяла японската кола, която поднесе, задницата й се извъртя със скърцане и помете сащисаните бойци. От покрива се прехвърлиха върху нея. Льоха надникна и отново отвлече вниманието на картечаря. Артьом успя да се отдалечи, добра се до вратата; сталкерът изскочи от колата си и се скри зад нея. Савелий намери човека на покрива през оптиката на винтореза си, заглушителят изжвака два пъти и картечницата замлъкна. Единият от прегазените се надигна, клатушкайки се, и удари с приклада си Льоха в брадичката. Започна да върти като пиян автомата си в ръце, за да доубие зашеметения брокер, но Артьом се приближи до него, простреля го в лицето и спаси спасителя си. Блъсна вратата и се затича по коридорите, върху него се хвърли някой с пистолет, той дори не успя да осъзнае кой и какво, просто натисна спусъка, човекът залитна назад и край. И край. И край.

Нататък вече беше пусто и тихо. На двора също се бяха настреляли. През прозореца се виждаше как Савелий подритва с крак убитите, проверява дали наистина са умрели.

Сградата не се оказа много голяма.

Коридорът и няколко стаи. Всичките врати — разтворени, ето я стълбата към втория етаж, и там същата картинка. Имаше апаратна, но Артьом уби мимоходом човека, който се занимаваше с нещо в нея.

Там имаше цяла камара бутони и цяла гора от тумблери, но всичките бяха надписани, макар и с руски букви, на някакъв кучешки език — само съкращения; и нямаше кой да състави от тях дълги думи.

Артьом седна на стола с колелца.

Свали едноокия си противогаз.

Натисна няколко бутона. Е? Кой от вас ще ме свърже с Полярни зори?

Някак си успя да разбере как се превключват честотите. Ето и слушалките. В тях шумеше море: фффффшшшшшфффф…

По-нататък.

Кхххх… Кххххх…

Изолатор за туберкулозни. Черен тунел, пълен с голи зверочовеци. Кашлят. Дишат през пробитите с кирките дупки. Никъде не искат да ходят. Не искат да се качат след него на повърхността. Там, казват, няма къде да се отиде. Всичко е избомбено, всичко е отровено, всичко е заразено. Върви сам на любимата си повърхност, шибани човече.

Кххх…

Тряаас! Удари силно с юмрук по пулта.

— Работи!

Тряаас!

— Работи, куче! Работи, гад такава! Какво?! Какво сте слушали тука?! С кого сте разговаряли?! Всички онези хора в ямата! За какво са ви били? Всички онези в двора! Те за какво са?! Работи! Работи!

Тряаас!

Кххх…

Ффффшшшшххх…

Такива огромни антени! Същински кули! Десет парчета! Могат и да предават, и да приемат на всички вълни! Защо сте толкова грамадни и толкова глухи, мамка ви?!

Как се предава оттук?! Как да се изкаже пред целия този умрял свят? Как да го прати, как да прати всичките седем милиарда мъртъвци по дяволите?!

Влезе Савелий.

— Е? Как са там мама и татко?

— Никак! Никак!

— Поне някой отговаря ли? Или всичко това беше напразно?

— И тях ли напразно?! Тях защо?!

Савелий се умълча. Подритна с надежда ръката на убития радист. Но онзи беше безвъзвратно мъртъв.

— Ами хубаво. В такъв случай да се махаме оттук. Може и да е предупредил своите, с уралите. Набързо. Сега ще се върнат и край с нас. Алексей например е извън строя.

— Жив ли е?

— В нокаут. Добре са го уцелили. Прибрах го в колата. Накратко, давай, събирай пистолетите на момчетата и да се прибираме у дома. Поне някаква полза да има от това пътуване.

Артьом кимна.

Нямаше какво повече да се прави тук. Той лично нямаше какво да прави където и да е.

Артьом стана от стола. Краката му не се подвиха. Очите бяха пресъхнали. Пръстите, които на Пушкинска се бяха сковали в кръг около дръжките на количката, сега напразно бяха разположени така, сякаш стискаха приклада на автомат: с показалец, леко щръкнал напред.

Отиде до радиста, взе му пистолета. На радиста не му се досвидя, веднага му го даде. Униформата му беше безлична някаква, без отличителни знаци. Кой си ти? Какъв си?

Затътри се до улицата. Взе автомата на един, на друг. Спомни си, че на покрива има картечница. Не му се искаше да се връща обратно в радиоцентъра.

Вратите на колата бяха разтворени. Льоха идваше на себе си и леко простенваше. Радиото в автомобила пропращяваше силно, отчетливо. Точно както в апаратната. Можеше изобщо да не ходи там. Можеше и да не убива други хора. Да не си трупа на душата грях, за който ще трябва да се отчита след три седмици.

Артьом седна на земята. Огледа се тъпо.

Вратата на караулното зее отворена. Иззад крилото й стърчи ръка, вкопчила пръсти в асфалта. Наблизо е трансформаторната подстанция, на капака й — жълта табелка с мълния. Двуетажният център с необщителния радист. Какво толкова има да се охранява тук? За какво са им били двата урала? Защо им е притрябвало да строят ветрогенератори? Защо са изкопали ямата с багера? За да докарват хора от метрото? За да хранят кучетата? Бегълци да търсят?

Скърцаха вятърните мелници, произвеждаха електричество, пълнеха контролната зала, зареждаха проклетите кули.

Мелеха душите на брашно, живота — на прах.

Скърцаха, скърцаха отегчително, намотаваха червата на Артьом на своите перки: ииии, ииии, ииии, ииии, ииии, ииии.

Глухите, безполезни кули стърчаха над главата му.

Ииии, ииии, ииии, ииии, ииии!

Той скочи и закуцука с изненадваща бързина, породена от насъбралата се в него омраза, към трансформаторната подстанция. Разби ключалката с приклада, ритна вратата — тя издрънка като пропукана камбана — и влетя вътре. Ето го електрическото табло: лампички, превключватели.

Глупаво, несръчно мушна дулото в таблото. Лампичките изхрушяха.

— Защо, гадове такива?! За какво ви е толкова много светлина?!

Обърна автомата, хвана го като пръчка, като тояга и със замах го стовари върху таблото.

Разхвърча се пластмаса, разхвърча се стъкло, на пода изпопадаха изкъртените бушони, лампата угасна.

Сграбчи снопче цветни, сякаш детски шнурчета, и ги дръпна към себе си.

Вътрешностите на Артьом горяха, вътре всичко беше сгърчено, свито и изобщо не го отпускаше. Искаше му се да унищожи всичко тук докрай, да го разруши до основи, да разпилее тази проклета безсмислена станция, да пусне тока от месомелачките в земята, в слънцето, в космоса.

Сълзите може би щяха да помогнат. Но в очите му нещо беше умряло и сълзите не можеха да потекат.

— Ей! Артьом, насам!

Той излезе от угасналата подстанция на улицата — напрегнат, неудовлетворен, неуспял да се освободи нито от отвращението, нито от глупостта, нито от мрака. В ушите му звънтеше. В устата му отново ръждавееше от кръвта.

Видя, че от японската кола с разтворени врати му маха Савелий.

Незнайно защо не носеше противогаз.

— Какво?! — изкрещя Артьом, за да надвика звънтенето.

Сталкерът отвърна нещо шепнешком, нечуто, повика Артьом с жест. Той се затътри към колата.

— А?!

— Ела тук, тъпако.

Бръчките по лицето на Савелий се бяха събрали в странен рисунък. Сякаш се усмихваше. И едновременно с това като че ли му беше непоносимо страшно. Усмивката му беше налудничава, с железен блясък.

— Какво?!

— Не чуваш ли?!

Артьом най-после докуцука до него. Намръщи се. Какво още?!

От вътрешността на колата нещо… Нещо…

Той погледна смаяно сталкера, скочи на предната седалка и с треперещи ръце започна да шари по копчетата: как се усилва тук?!

— Това твоят диск ли е?! Подиграваш ли се, гадино?!

— Дебил! — смееше се Савелий, надничайки през отворения прозорец. — Не можеш ли да различиш „Продиджи“ от Лейди Гага?

От колоните се лееше музика.

Тиха, неясна, примесена със свистене и по нищо неприличаща на онази музика, която на Артьом му се беше случвало да чува в метрото. Не китара, не раздрънкано пиано, не меланхоличните басови химни за Деня на победата; някакви смешни предвземки, не музика — но дръзки, стимулиращи, живи. Прииска му се да потанцува на тая песен. А върху нея се носеше познатото: фффффффффшшшшххххх… Това беше радиото, а не диск. Със сигурност беше радиото. Музика! Не позивни, а музика! Някъде хора слушат музика! И я пускат! Не говорят: ние тук оцеляхме някак си, а вие там оцеляхте ли? А пускат музика, за да могат другите хора да танцуват на нея.

— Какво е това? — попита Артьом.

— Това, мамка му, е радио! — обясни му Савелий.

— А от кой град?

— Знам ли го кой!

Артьом завъртя копчето, за да смени честотата. Ами ако има и някъде другаде?

И веднага го улови. Веднага го улови! След секунда!

— Приемам, приемам! Тук Петербург, тук Петербург…

Оттук беше невъзможно да отговори, затова Артьом продължи да върти напред. Някой задрънка нещо на чужд език, сякаш си е натъпкал гъби в устата и се опитва да говори.

— Английски! — блъсна го в простреляното рамо Савелий. — Английски, чаткаш ли?! Даже тия гадове са оцелели!

Кхххх…

— Бехлин… Бехлин…

— Казан… Как ме чувате? Добре ви чувам! Тук Уфа…

— Владивосток — до остров Мирний…

Шшшшшххххффф…

— Приветстваме свердловчани и областта… Който ни чува…

Артьом — насмукал се от ефира, опиянен — се откъсна от приемника. Опули се срещу сталкера и едва успя да произнесе със заплитащ се език:

— Как така? Как се случи това?! Как това?!

— Ти какво направи?!

— Счупих… Апаратната… Сигурно съм я оставил без ток? Исках да я оставя без ток.

— Ами ето, оставил си я.

— Аз не… разбирам.

— Че какво друго може да е?!

— А? Какво?!

— Според теб тези кули за какво са?!

Артьом се изтърси от колата, отметна глава назад, погледна към подпиращите небето антени. На вид те си бяха същите, както и преди половин час; само че сега бяха умрели.

— И какво?!

— Ами ти ги изключи, тъпако, и радиото оживя! Цялата земя се разкри! Какво означава това?!

— Не знам. Не знам!

— Това са заглушители!

— Заглушители! Създават смущения! По всички честоти пускат шум на пълна мощност!

— И какво?

— И заглушават целия ефир! Целия! Целия свят! Както по съветско време!

— Целия свят?

— Бесс майтап… — тихо се обади от задната седалка Льоха със своята незатваряща се уста.

— Целият свят, брат! Целият! Ти поне разбра ли, че целият свят е жив?! Ние само си мислим, че го няма! Заради това си го мислим! А той е там! Ти… това… разбра ли го?