Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (2)

Глава 2
Метрото

— А ти поне опитваш ли се да ме слушаш? — попита той Аня.

Но нея вече я нямаше в палатката.

Дрехите му лежаха точно на мястото, където ги беше хвърлил — на прохода. Аня не ги беше прибрала, не ги беше размествала. Само беше прекрачила през тях, сякаш се боеше да не ги докосне. Да не се зарази. Може и наистина да се е бояла.

Навярно и одеялото винаги й е било по-нужно. Той все някак ще се сгрее.

Добре че си е тръгнала. Благодаря ти, Аня. Благодаря, че не взе да разговаряш с мен. Благодаря, че не почна да ми отговаряш.

— Благодарности, бля! — каза той на глас.

— Може ли? — обади се някой иззад брезента и право над ухото му. — Артьом? Нали не спите?

Артьом запълзя към панталоните си.

Навън, седнал на сгъваемо походно столче, чакаше старец с твърде меко за възрастта си лице. Беше се настанил удобно, уютно, стабилно и беше ясно, че се е разположил тук отдавна, но изобщо не възнамерява да си тръгва. Старецът беше чужд, не от станцията; мръщеше се, докато непредпазливо си поемаше дъх през носа. Личеше си, че е приходящ.

Артьом сплете пръсти в козирка, с която заслони очи от алената светлина, заливаща станцията ВДНХ, и се вгледа в госта.

— Какво ти трябва, старче?

— Вие ли сте Артьом?

— Да допуснем. — Артьом вдиша през носа. — Зависи.

— Аз съм Омир — заяви старецът, без да се изправя. — Така ми викат.

— Наистина?

— Аз пиша книги. Книга.

— Интересно — каза Артьом с гласа на човек, на когото изобщо не му е интересно.

— Историческа. Един вид. За нашите дни.

— Историческа — повтори Артьом предпазливо, оглеждайки се. — Това пък за какво? Разправят, край с историята! Свършила е.

— А ние? Нали някой трябва за всичко, което с нас тук… За всичко, което се случва тук с нас, да разкаже на потомците.

Ако не го изпраща Мелник, мислеше Артьом, тогава кой? Кой? За какво?

— Потомците. Свято нещо.

— И от една страна, трябва да се разкаже за най-важното… По какъв начин живеем тук? Всички етапи и перипетии, така да се каже, да се отразят. А от друга страна — как да се направи това? Сухите факти се забравят. За да ги запомнят хората, е нужна жива история. Нужен е герой. Та търсех материал. Опитах какво ли не. Струваше ми се, че съм намерил. Но после се захванах… И не сработи. Не се получи. А след това чух за ВДНХ и…

Явно беше, че на стареца не му е лесно да обяснява, но Артьом не възнамеряваше да му помага; той все не можеше да разбере какво ще последва. От стареца не лъхаше зло, само неловкост, но нещо се събираше във въздуха, между него и Артьом се формираше нещо, което като че ли всеки момент щеше да се взриви, да ги опари и да ги пореже с отломките си.

— Разказаха ми за ВДНХ… За черните — и за вас. И аз разбрах, че трябва да намеря именно вас, за да…

Артьом кимна: беше дошъл краят.

— Отлична история.

И без да се прощава, закрачи нататък, пъхнал вечно измръзналите си ръце в джобовете. Старецът остана зад гърба му върху удобното си столче, все още обяснявайки нещо в гръб на Артьом. Но Артьом реши да се направи на глух.

Примигна — очите му се бяха приспособили, можеше да не ги присвива повече.

Към онази светлина, която е на повърхността, те бяха привиквали по-дълго. Година. Това е бързо! Повечето жители на метрото навярно биха ослепели завинаги от слънчевата светлина, дори такава, приглушена от облаците. Та нали цял живот прекарват в тъмнина. А Артьом застави себе си да вижда горе. Да вижда света, в който се е родил. Защото, ако не можеш да понесеш слънцето — как ще се върнеш, когато дойде времето за това?

Всички, родили се в метрото, растяха вече без слънце — като гъби. Нормално — оказа се, че на хората им е нужно не слънцето, а витамин D. Оказа се, че слънчевата светлина може да се яде във вид на драже. А може да се живее и опипом.

В метрото нямаше общо осветление. Нямаше общо електричество. Абсолютно нищо не беше общо: всеки беше сам за себе си. На някои станции се бяха научили да изработват достатъчно светлина, за да бъде почти както преди. На други едва стигаше за една лампичка, светеща насред платформата. Трети бяха обхванати от гъста чернота като в тунелите. Ако някой донесеше тук светлина в джоба си, то можеше да улавя от нищото късче по късче под, таван, мраморна колона и към лъча на фенерчето от тъмнината се плъзгаха жителите на станцията, желаещи да погледат. Но им беше по-добре да не се показват — те напълно се бяха научили да съществуват без очи, но устата им не беше се сраснала.

На станция ВДНХ животът беше добре уреден и народът беше разглезен: в палатките на отделни хора светеха отмъкнати отгоре малки диоди, а за общите места си го имаше все още старото аварийно осветление — лампи с червени стъклени капаци; под такива би било удобно, да речем, да се проявяват негативите на снимки. Та и душата на Артьом бавно се проявяваше в този червен цвят, появяваше се от проявителя и ставаше ясно, че е била заснета още там, горе, в майския ярък ден.

А в друг ден — октомврийски, навъсен — е била осветена.

— Отлична история, а, Жен? Помниш ли черните? — шепнеше Артьом; но винаги отговаряха други. Винаги отговаряха не които трябва.

— Здрасти, Артьом!

— О, Артьом!

Всички го поздравяваха. Някои се усмихваха, други се мръщеха, но всички го поздравяваха. Защото всички помнеха черните, а не само Женка и Артьом. Всички помнеха тази история, макар и никой да не я знаеше.

Метростанция ВДНХ: крайната. Родният му дом. Двеста метра дължина и на тях — двеста души. Мястото е точно колкото трябва; ако е по-малко, няма да стига въздух, ако е повече — няма да стига топлина.

Станцията е била построена преди сто години, по времето на предишната империя, от обичайния й имперски материал — мрамор и гранит. Замислена е била да бъде тържествена като дворец, но разбира се, е била закопана под земята, така че се е получило нещо средно между музей и гробница. Тук витаеше духът на прадедите, както и на всички останали станции, дори и по-новите — беше съвсем неунищожим. Уж бяха израснали като жители на метрото, а всички сядаха на бронзовите колене на някакви древни старци и не можеха да слязат оттам — не ги пускаха.

Окадени сенчести колони, в арките между тях са разпънати древни и износени армейски палатки; във всяка от тях — семейство, в някои — по две. Тези семейства може просто да се разбъркат и навярно никой няма да забележи разликата; когато живееш двайсет години на една станция, когато между твоите тайни и съседските, между всички стонове и всички викове има само един слой брезент, така се получава.

Някъде другаде хората сигурно вече щяха да са се изяли помежду си — та нали заради завистта и ревността към Бог, че обича повече чуждите деца, и невъзможността да разделиш с другите своя съпруг или съпруга и жилищната площ си струват да удушиш някого; но не и тук, не и на ВДНХ. Тук се получи някак простичко — и по свойски.

Като в село или като в комуна. Няма чужди деца; на съседа му се е родило здраво — всеобщ празник; твоето е болно — всеки помага с каквото може. Няма къде да се заселиш — другите ще се отместят. Сбиеш се с другаря си — теснотията ще те помири. Жената те напуска — ще й простиш рано или късно. Нали всъщност никъде не е отишла, а си е останала тук, в тази същата мраморна зала, отгоре над която са натрупани един милион тона почва; само дето сега спи зад друго парче брезент. Но всеки ден ще се срещате с нея, и то неведнъж, а сто пъти. Ще се наложи да се разберете. Няма да се получи да си представиш, че я няма и не я е имало. Важното е, че всички са живи, останалото вече… Като в комуна или като в пещера.

Оттук имаше изход — южният тунел, който водеше към Алексеевска и по-нататък, към голямото метро, но… Може би работата беше там, че ВДНХ беше крайна станция. И тук живееха онези, които вече не искаха и не можеха да отидат никъде. Които се нуждаеха от дом.

Артьом се спря до една палатка, застина. Стоеше, светейки във вътрешността през износения брезент, докато навън не излезе лелка с подпухнало лице.

— Здравей, Артьом.

— Здравейте, Катерина Сергевна.

— Жен не е тук, Артьом.

Той й кимна. Прииска му се да погали косите й, да я хване за ръката. Да й каже: знам аз, знам. Всъщност знам всичко, Екатерина Сергеевна. Или вие казвате това на себе си?

— Ела, Артьом. Ела. Не стой тук. Ела там, пийни чайче.

— Да.

Станцията беше отрязана от двете страни при ескалаторите — сами се бяха зазидали и запушили вътре, за да не идва отровен въздух от повърхността… Е, и срещу всякакви гости. От едната страна, където беше новият изход — напълно. От другата, където беше старият — бяха оставили шлюз за качване в града.

Там, където беше глухата стена, имаха кухня и клуб. Печки за готвене, домакини с престилки се суетят, приготвят нещо за обяд на децата и мъжете си; по тръбите на въглищните филтри върви вода, шурти, излива се в котлите, почти прозрачна; веднага започва да свисти чайникът — от смяната във фермата дотичва пратеник за гореща вода, избърсва си ръцете в панталоните, търси сред готвачките жена си, за да я прегърне нежно, да й напомни за любовта си и същевременно да хапне предварително някое полуготово късче храна.

И чиниите, и чайниците, и съдовете, и масите, и столовете — всичките не бяха лични, а колхозни, но хората се отнасяха грижливо към тях, не ги повреждаха.

Всичко освен храната го бяха донесли отгоре; в метрото не може да се измайстори нищо свястно. Добре че мъртвите, когато все още са възнамерявали да живеят, са си направили запас от всякакви неща: лампи, дизелови генератори, кабели, оръжия, патрони, съдове, мебели, нашили са си огромно количество дрехи. Сега местните могат да износват всичко това вместо тях като след по-големи братя и сестри. Ще стигне за дълго време. Хората в цялото метро са не повече от петдесет хиляди. А в Москва по-рано са живели петнайсет милиона. Излиза, че всеки има по петдесет такива роднини. Тълпят се безшумно, протягат мълчаливо износените си дрехи — вземи моите, един вид, почти нови са, на мен вече са ми умалели.

Остава само да провериш вещите им с дозиметър — дали не щрака твърде много — да им благодариш и можеш да ги използваш.

Артьом се добра до опашката за чай, залепи се последен.

— Артьом, къде там, какво ти става! На опашка тръгнал да се реди! Сядай, какво стоиш… Да ти сипя ли топличък?

Тук се разпореждаше Дашка Шубата, жена на вид вече към петдесет години, но абсолютно нежелаеща да мисли за това. Беше дошла в Москва от някаква дупка край Ярославъл три дни преди всичко да се сгромоляса. За да си купи шуба. Купила си я беше — и оттогава не я беше сваляла нито денем, нито нощем, нито когато ходи в клозета. Артьом никога не й се надсмиваше — ами ако у него беше останало такова късче от предишния му живот? Месец май или сладоледът, или сянката от тополите, или майчината усмивка?

— Да. Благодаря, лельо Даш.

— Все ме лельосваш! — възкликна тя с упрек и кокетство. — Е, какво става там, горе? Как е времето?

— Дъждец.

— Ох, пак ли ще ни наводнява? Чуваш ли, Айгул? Дъжд, казват.

— Аллах ни наказва. Заради греховете. Гледай да не ти изгори свинското.

— Защо веднага този твой Аллах? Тя веднага — Аллах! А, наистина загаря… Как е твоят Мехмед, върна ли се от Ханза?

— Трети ден го няма. Трети!

— Не се измъчвай така…

— Кълна ти се, Даша, намерил си е той там някоя! От вашите! В грях…

— Ваши, наши… Ти какво така… Всички сме тук, Айгулушка… Всички сме заедно…

— Намерил си е някоя дашна, в Аллах ти се…

— А ти самата да му беше давала по-често… Мъжете — те нали са както котките… Тикат се, докато не намерят…

— Какви ги дрънкате? Та той е там по работа, търговска! — намеси се мъж с полудетски размери и с почти детско лице, само че изпито; поради някаква причина не беше успял да порасне, както трябва.

— Добре, добре. Ти, Коля, не си прикривай съратниците! А ти, Артьом, не ни слушай нас, женорята. Ето. Подухай, горещо е.

— Благодаря.

Приближи се човек, разчертан със стари бели белези и съвсем плешив, но при това без да изглежда свиреп въпреки буйните вежди и отсечената реч.

— Поздравявам всички присъстващи, дамите отделно! А кой тук е за чай? Тогава съм след теб, Колюн. Чухте ли вече за Ханза?

— Какво за Ханза?

— Границата е затворена. Както е казал класикът, светна червено, няма минаване^[1]. Петима наши са заседнали там.

— Виж какво, Айгулка, гъбите си разбъркай там, гъбките.

— Но моят е там! А аз какво! Аллах… Как така е затворена? А, Кстантин?

— Затворена е и туй то. Не е наша работа. Заповедта си е заповед.

— Ето че пак воюват! Сигурно с Червената линия пак воюват, а? Дано поне да пукнат всичките там най-накрая!

— А кой знае, а, Кстантин? При кого да отида аз? Та моят Мехмед…

— Това е само за профилактика. Тъкмо идвам оттам. Някаква търговска карантина. Скоро ще отворят. Здравейте.

— О, здрасти, мъжага. На гости при нас? Откъде?

— От Севастополска съм. Мога ли да поседна тук?

Артьом престана да диша горещата пара, откъсна се от бялата нащърбена чаша със златен кант. Старецът се беше дотътрил дотук, беше го намерил, и сега крадешком, с крайчеца на окото, го изучаваше. Добре. Няма да тръгне да бяга от него.

— А ти как се добра до нас, дядка? Щом са закрили всичко? — Артьом предизвика упорития старец да го погледне в очите.

— Промъкнах се последен — онзи не мигаше, не извърна поглед. — Веднага след мен затвориха.

— Щяхме да сме си много добре и без тях, без тази Ханза! А виж, те, без нашия чаец, без гъбките — нека да опитат нашите, готованците! Ще оцелеем с божията помощ!

— Ще я отворят! А ако не я отворят? А моят Мехмед?!

— А ти, Айгулка, отиди при Сухия. Той ще намери твоя Мехметик за нула време. Няма да вземе да го зареже, я. Чайче може би? Опита ли нашия?

— Няма да откажа — с достойнство люшна брада самозваният Омир.

Той седеше срещу Артьом, сърбаше от местната гъбена отвара, горделиво, но безпричинно наричана чай — истинският чай, разбира се, беше изпит напълно още преди десет години — и чакаше. Артьом също чакаше.

— Кой чака за вряла вода?

Артьом застина — беше дошла Аня. Стоеше, без да го забелязва, с гръб към него.

— Трудиш ли се днес, Анют? — веднага я включи в разговора Шубата, докато бършеше ръце в протритите кожени джобове. — Гъбки?

— Гъбки — отговори Аня гърбом само и само да не се обръща; значи, всичко беше видяла.

— Кръстът май, а? Заради навеждането.

— Оставете ме на мира, лельо Даш.

— Гъбите не са свине! — изказа се кривогледата, набита Айгул, като подсмръкна неодобрително. — Какво ти навеждане! Я опитай да газиш в лайната!

— Сама гази! Всеки си избира работа, която му е по душата — възрази монотонно Аня.

Възрази монотонно, но Артьом знаеше — точно когато говори с такъв глас, спокоен — може да удари. И изобщо — всичко може, обучена е. С такъв баща…

— Не се карайте, момичета — избуча разчертаният Константин. — Всички професии са нужни, всички професии са важни, както е казал класикът. Ако нямаше гъби, с какво щяхме да храним прасетата?

Гъбите печурки растяха в затрупания северен тунел, един от двата, които по-рано водеха към станцията „Ботаническа градина“. Триста метра гъбени плантации, а след тях — и свинеферма. Бяха изтикали свинете по-нататък, за да не вони толкова. Сякаш триста метра повече можеха да ги спасят. Спасяваше ги друго — механизмът на човешките възприятия.

Върналите се отнякъде усещаха ден-два отвратителната свинска воня. После привикваха. Аня не привикна веднага. Местните жители отдавна не усещаха нищо. Те нямаше и с какво да сравняват. А Артьом имаше.

— Добре е, когато гъбите са ти на душата — изрече той отчетливо, вперил поглед в тила на Аня. — С гъбите е по-лесно да се разбереш, отколкото с хората.

— Напразно някои говорят с такова презрение за гъбите — каза тя. — Има хора, които на пръв поглед не можеш да отличиш от гъби. И болестите им дори са едни и същи. — Аня най-накрая се обърна към него. — Ето например днес при мен. На половината гъби има някаква гнилоч. Гнилоч се е появила, разбираш ли? Откъде се е взела?

— Каква гнилоч? — обезпокои се Айгул. — Само гнилоч ни липсваше тук, Аллах да ни е на помощ!

— Някой да иска чай? — появи се Шубата.

— Та набрах кошница гнилоч — каза Аня право в очите на Артьом. — А по-рано си бяха нормални гъби. Здрави.

— Това е направо някакво бедствие! — поклати глава Артьом. — Гъбите са се вмирисали.

— А какво ще ядем? — отбеляза с основание Шубата.

— Но разбира се, нима това е бедствие? — отговори му тихо и с желязна нотка Аня. — Виж, когато великия герой и спасителя на цялото метро вече никой не го възприема сериозно — ето това е бедствие!

— Да вървим, Айгулка, да вземем глътка въздух — повдигна нарисуваната си вежда Шубата. — Тук нещо започва да става горещо.

— Ъхъм… — Омир се изправи подир останалите.

— Не — спря го Артьом. — Ето. Ти нали искаше да послушаш за героя? За Артьом, който е спасил цялото метро? Ето, слушай. Чуй истината. Мислиш ли, че на хората им е до това?

— Защото хората си имат своя работа. Истинска работа. Да се трудят. Да хранят своите. Да отглеждат деца. А когато някой се пречупи и не може да си намери работа и си измисля всякакви глупости — да, това вече е бедствие. — Аня беше заела позиция и го обстрелваше с откоси: кратък, кратък, продължителен.

— Не, бедствие е, когато човекът не иска да живее като човек, а иска като прасе и като гъба — отговори Артьом. — Когато само за едно нещо го е грижа…

— Бедствие е, когато гъбата реши, че е човек — каза Аня вече без да крие своята неприязън. — И никой не му казва истината, за да не го разстрои.

— Наистина ли по гъбите има гнилоч? — попита вече доста отдалечилата се Дашка Шубата.

— Наистина.

— Пфу, да му се не види.

— Аллах ни наказва! — заяви гръмогласно Айгул от разстояние. — За греховете! Защото ядем свинско, ето защо!

— Хайде, върви и ти… Върви… Гъбите те зоват… — побутна застиналата Аня Артьом. — Кашлят, кихат. Къде си, мамо, казват.

— Мръсник си ти. Безполезен.

— Върви!

— От гъбите по-скоро ще го дочакаш.

— Върви! Хайде, върви!

— Върви ти. Сам върви. Хайде, връщай се там, горе. Ако щеш, над целия град разгърни антената си. Прережи си гърлото с твоите оплаквания. Там няма никого, разбра ли? Никого. Всички са измрели. Радиолюбител. Тъпак.

— После ти сама…

— Няма да има никакво „после“, Артьом. Няма да има.

Очите й бяха сухи. Баща й я беше научил как да не плаче. Тя си имаше баща. Свой, собствен.

Обърна се и си тръгна.

Артьом остана над гъбената отвара: бяла, със златисто пръстенче по ръба на чашата. Омир седеше наблизо и предпазливо мълчеше. Хората започнаха да се връщат в кухнята. Говореха за това, че някаква бяла гнилоч е нападнала гъбите, въздишаха, опасявайки се от нова война, одумваха нечий съпруг за това какво е изнесъл от свинефермата. Отстрани притича малко розово врещящо прасенце, след него — бледо туберкулозно момиченце; котка с вдигната като тръба опашка заобиколи масата, потърка се в коляното на Артьом, погледна в устата му. Парата над чашката изстина, чаят се покри с пяна. И вътре в Артьом всичко започна да се обвива в пяна. Той пусна чашата, погледна напред. Там беше този старец.

— Та такива работи, дядка.

— Аз… мен… Извинете.

— Напразно си бил път, а? Потомците няма да се зарадват на такова нещо. Ако има потомци.

— Не е напразно.

Артьом цъкна със зъби — какъв упорит старец.

Смъкна задника си от пейката, понесе го извън кухнята — закуската е приключила, сега трябва да се отработи трудовата повинност. Омир се залепи за него.

— А за какво, извинете… Вие там… За какво говореше това момиче? Антена… Радиолюбител… Разбира се, не е моя работа, но… Вие се качвате на повърхността, нали? Слушате радио?

— Качвам се и слушам.

— Надявате се да намерите други оцелели?

— Надявам се да намеря други оцелели.

— И как се справяте?

Артьом не усети никаква подигравка в гласа му. Човекът просто любопитстваше, сякаш Артьом се занимава с нещо напълно обикновено. Да речем, превозва сушени бутове до Ханза.

— Никак.

Омир му кимна, намръщи се. Накани се да разкаже нещо, но размисли. Да изкаже съболезнования? Да се опита да го вразуми? Да се престори на заинтересован? На Артьом му беше все едно.

Стигнаха до стоянката на велосипедите.

Артьом не обичаше гъбите, защото Аня ги обичаше; прасетата — заради вонята, която единствено той тук усещаше. И се договори — като герой го освободиха от тези неща. Но на ВДНХ не хранеха готованковци. Започна да дежури в тунела на блокпоста — налагаше се да работи допълнително и на станцията. И Артьом избра велосипедите.

Те бяха четиринайсет, строени в редица с кормилата към стената, на която бяха налепени плакати. На единия плакат бяха Кремъл и река Москва, на другия — избеляла красавица с розов бански, на третия — небостъргачите на Ню Йорк, на четвъртия — заснежен манастир и календар с православните празници. Избираш си настроение и въртиш педалите. Велосипедите бяха сложени на стойки, колелата бяха свързани чрез ремъци с динамо машина. Всяко от тях с прикрепено фенерче, светещо слабо към днешната ти плакатна мечта. Останалото електричество — към акумулаторите, да захранва станцията.

Велосипедите стояха в затрупания южен тунел, до тях не допускаха външни хора — стратегически обект. Старецът, изглежда, още не беше надзъртал тук.

— Той е с мен — неясно защо махна с ръка на охранителя Артьом, и Омир беше пуснат да мине.

Артьом възседна ръждясалата рамка, хвана се за гумените дръжки. Отпред заблестя изкрънкания от ханзийските книготърговци Берлин: Бранденбургската врата, телевизионната кула и черната скулптура на жена с вдигнати към главата ръце. Тази Врата, осъзна Артьом, беше много сходна с входа на ВДНХ, а берлинската телевизионна кула, макар и по средата да имаше кълбообразен израстък мехур, наподобяваше Останкинската. И тази статуя на жената — неясно дали крещяща, или притиснала ушите си… Сякаш си е тук.

— Не искаш ли да се повозиш, дядо? — обърна се към Омир Артьом. — Полезно е за сърцето. Ще изкараш по-дълго. Тук.

Но старецът не отговаряше — оцъклено гледаше как се въртят колелата, опитвайки се да си поеме въздух. Лицето му беше изкривено като на паралитик — половината се усмихваше, другата половина беше скована.

— Всичко ли е наред с теб, дядка? — попита Артьом.

— Да. Спомних си за нещо. За някого — Омир изхриптя, прочисти гърлото си.

— А…

Всички имаха за кого да си спомнят. По триста сенки на човек. Само чакат да си помислиш за тях. Сложили са своите примки, заложили са мините си, протегнали са паяжините си и чакат. На един безколесният велосипед ще му напомни как е учил децата да карат по двора, на друг ще му засвисти чайникът точно както при родителите му в кухнята, когато е идвал в почивните дни да обядва и да разказва за живота си. Примигваш — и в този миг между сега и сега изведнъж очите ти виждат вчера и виждат лицата им. Наистина с течение на годините ги виждат все по-зле. И добре че е така.

— Откъде научи за мен?

— Слава — усмихна се Омир. — Всички ви знаят.

Артьом изкриви лице.

— Слава… — изплю той думата обратно.

— Та вие спасихте метрото. Хората. Ако тогава не бяхте ударили с ракетите тези твари… Честно казано, не разбирам. Защо не искате да разказвате за това?

Отпред бяха телевизионната кула, портата на ВДНХ, черната жена с вдигнатите ръце. Трябваше да се качи на друг велосипед, но другите всичките вече бяха заети и на Артьом се падна именно този. Искаше му се да върти педалите в обратна посока, назад, надалеч от кулата, но по този начин не се изработваше електричество.

— Чух за вас от Мелник.

— Какво?

— Мелник. Познавате ли го? Командирът на Ордена. За Ордена, естествено, сте осведомен? Спартанци… Нали вие самият, доколкото знам, сте били в него… по-рано?

— Мелник ли ви изпрати при мен?

— Не. Мелник просто ми разказа. Че вие сте им съобщили това. За черните. Че сте преминали през цялото метро… Е, и след това вече аз самият… Започнах да разравям. Каквото можах. Но все едно си оставаха много неясни неща. Разбрах, че без вас изобщо не мога да се ориентирам, и реших…

— Той каза ли нещо друго?

— А? Кой?

— Мелник каза ли нещо друго за мен?

— Каза.

Артьом престана да върти педалите. Прехвърли крак през рамката, скочи на пода. Скръсти ръце на гърдите си.

— Е?

— Че… Че сте се оженили. Че сте заживели нормален човешки живот.

— Така ли каза?

— Така каза.

— Нормален човешки живот — Артьом се усмихна.

— Ако нещо не бъркам.

— А не уточни ли, че се ожених за дъщеря му?

Омир поклати глава.

— Това ли е всичко?

Старецът прехапа устни. Въздъхна. Призна си.

— Каза, че сте се побъркали.

— Ама, разбира се. Аз.

— Просто ви предавам какво съм чул…

— И нищо повече?

— Така ми се струва…

— Че възнамерява да ме убие например? Заради дъщеря си… Или…

— Не, нищо подобно!

— Или ме чака обратно… В строя?

— Не си спомням…

Помълча, премисляйки. Спомни си, че Омир все още е тук и го изучава.

— Побъркал съм се! — Артьом се изкикоти невъздържано.

— Аз не мисля така — предупреди го Омир. — Кой каквото и да говори, аз съм напълно убеден, че…

— Откъде ще знаете вие? Ти?

— Само защото продължавате да търсите оцелели? Само защото не искате да се предавате — да ви смятам за побъркан? Чуйте — старецът погледна сериозно към Артьом. — Та вие се погубвате заради хората и аз наистина не разбирам защо се отнасят така с вас.

— Всеки божи ден ходя.

— Горе?

— Всеки ден — по ескалатора и на повърхността. После до онзи небостъргач. Пеша — до покрива по стълбите. С раницата.

Велосипедните съседи се заслушаха, забавиха своя бяг.

— И да! Нито веднъж не чух да отговарят! И какво? Какво доказва това?! — Артьом вече не крещеше на Омир, а на всички тези шибани велосипедисти, носещи се към стената, към почвата. — Това не доказва нищо! Как не усещате! Трябва да има още хора! Трябва да има още градове! Не може да сме единствените в тази дупка, в тези пещери!

— О, стига, Артьом! Досаден си вече! — не издържа един младеж с дълъг нос и дребни очи. — Американците са избомбили всичко! Нищо няма! Какво все страдаш? Те нас, ние тях, точка по въпроса!

— А ако не сме единствените? — попита сякаш себе си Омир. — Ако ви кажа, че…

— Вре се там като на празненство! Сам излъчва и облъчва другите! Ходещ труп! — младежът изобщо не можеше да се спре. — Сега и всички нас тук ли трябва да изтрови?!

— Ако ви кажа, че има… оцелели? Ако ви кажа, че е имало сигнали от други градове? И че са ги хващали?

— Повтори.

— Имало е сигнали от други градове — каза твърдо Омир. — Хващали са ги. Разговаряли са.

— Лъжеш.

— Познавам лично човека, който е водил радиообмена…

— Лъжеш.

— А ако самият той сега стои пред вас? Тогава какво ще кажете? — Омир намигна на Артьом. — А?

— Че ти хлопа дъската, дядо. Или че нарочно лъжеш. Лъжеш, нали? Лъжеш?!