Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (13)

Глава 13
Жизнено пространство

Мислеше, че ще настъпи денят, в който нощната работа ще свърши; но тук нямаше нищо — нито нощ, нито ден, и смяната беше само една: от началото до края. Пиеха от маркуч, брояха глътките — не им разрешаваха да се запасяват с вода. Клозети нямаше; тунелите освен един бяха плътно преградени с бодлива тел като паяжина — нито можеш да избягаш, нито да пропълзиш. Зверочовеците се изхождаха прави, без да се откъсват от работата — мъжете пред жените, а жените пред мъжете; новодошлите се научаваха на това още в първото денонощие. Научаваха ги с бичовете от бодлива тел. Убиваха без съчувствие, рутинно: тези, които не искаха да работят, онези, които бяха пред умиране и не можеха да работят, и другите, които хитруваха, правейки се на умрели. Не жалеха работниците — докарваха нови два пъти дневно, те също трябваше да ядат, а количеството храна не се увеличаваше.

Всеки път, когато се отваряше желязната врата, когато изблъскваха вътре сащисаните новаци, изтърсваха ги в Шилерската безкрайна пещера, на Артьом му се свиваха червата: ето, сега ще влезе Дитмар. Измамата му всеки момент ще се разкрие: червените ще изпратят войници от Охотний ряд на Театрална през взривената херметична врата, през горния вестибюл, блицкригът ще се превърне в безкрайна позиционна война и Дитмар ще се върне, за да обеси Артьом за предателството.

Кога ще дойде той? Скоро?

Артьом го опипаха, определиха, че засега има много сили, и му дадоха да кара количка. Да взима от брадатите гризачи откъртеното, изровеното, да го товари в количката и да го кара в открития тунел, водещ към Кузнецки мост. Върху траверсите лежеше настилка от дъски. По нея трябваше да се тича може би триста метра и там да се изсипват пръстта и камъните на купчина, която вече се издигаше до тавана.

Работата на Артьом беше хубава, той веднага разбра това: не му оковаха краката и го задължаваха да не стои на място, а да обикаля в кръг всички останали и да гледа на кого са се натрупали най-много камънаци. Жалко, нямаше откъде да се избяга. Затова пък така щеше да успее да намери Омир.

Старецът беше прекарал тук само около половин денонощие и още беше с дрехи; но вече беше разбрал какво може да прави и какво не бива. Не биваше да кръшка. Не биваше да се скатава. Не биваше да гледа събеседника си в очите, който и да беше той. А когато говориш, без да гледаш в очите, това се прощава: в този завод от пръст и тела така или иначе не се чуваше нищо на повече от една крачка разстояние.

Омир, макар и стар, се държеше. Не стенеше, не плачеше. Млатеше скалата съсредоточено, не бързо и не бавно, не си даваше много зор. Целият мокър, омазан с кал, дрехата му скъсана на раменете и обагрена в кафеникаво, устните — изхапани.

— Дойдох за теб, Николай Иванович — каза Артьом на Омир. — А сега навярно и двамата ще останем тук.

— Благодаря. Напразно — въздъхна Омир между ударите. — Тази. Гадина. Лъжлива. Подла. Никого. Няма. Да пусне.

— Все някак ще се измъкнем — обеща му Артьом.

Разговорът им се получи накъсан; не биваше твърде често да се връща в едно и също кътче, надзирателите забелязваха такива неща и размахваха бичовете заради тях. Бичовете бяха еластични стоманени жици, шиповете им стърчаха от всички посоки — един ще те клъвне, като те ударят, друг — докато се отдръпват.

— Ти. Как. Беше. Ли. На. Театрална.

— Бях.

— Видя. Ли. Умбах.

— Червените го арестуваха. Нечий донос. За това, че е слушал радио. Прибраха го и го разстреляха. Пред мен. Не успяхме да поговорим.

— Колко. Жалко. Добър. Човек.

Натовари късовете на Омир. После взе товара от камънаци на гърбав мъж от другия край на станцията. След това помогна на една жена с увиснали гърди да се изправи на крака, докато надзирателят не можеше да го види през каменната мъгла. После се върна при Омир.

— Не е бил само той, Умбах. И други са се свързвали. Хора от друг град са идвали в Москва, вероятно от Полярни зори.

— Хора. Казваш. А къде са. Не съм срещал.

— Червените намират всички, всички премахват. Стрелят ги, на Лубянка ги откарват, в Комитета. Които са дошли, който ги е видял и който е чул за тях.

— Може. Да ги е страх. Че те. Ще помогнат. На Ханза. Срещу тях.

Взе от Омир новите камъни. После притича при един младеж — бавен, изкривен, едвам стои — да изгребе неговите огризки. После към кльощав кавказец, който беше натрупал цяла планина заради свирепото нежелание да умира. През маранята видя нещо познато, но нямаше повод да се приближава.

— Значи, ми вярваш? Аз разказах на Мелник, той не ми вярва. Разправя — бълнуване.

— Аз самият. Чух Умбах. Вярвам. Не разбирам. Но вярвам.

— Благодаря, дядка. Благодаря ти.

— Или. Шпиони. Нечии. Агенти. А?

— Не знам.

Изгреба всичко. Притича по-нататък; някой му помаха: давай, разтовари ме. И каква радост: брокерът Льоха. Изтощен, изтерзан, а се хили.

— И ти при нас!

— Жив си?! — и Артьом му се усмихна искрено; малко му олекна.

— Твърде ценен кадър съм! — изпуфтя брокерът. — За да ме съкращават!

— Не се получи с Легиона, а?

— Не се получи! — Льоха, крадешком оглеждайки се, помагаше на Артьом да товари рудата в количката. — Навярно не е за мен. Не можеш да си избягаш от призванието. — Той кимна към засъхналите купчини.

Притича надзирателят и цапардоса с веригата и Артьом, и Льоха заради разговора.

Артьом втъкна глава между раменете си, за да се предпази. Избяга в тунела, изсипа количката, върна се, огледа се: охраната го викаше. При същата онази жена, която Артьом беше вдигнал от земята, за да поживее още малко. А тя не беше издържала кой знае колко и пак беше паднала. Светеха с фенер в очите й, а тя въпреки това виждаше само мрак. Единият охранител загради Артьом с автомата, а другият хвана по-здраво арматурното си желязо, премери се и разби главата на жената като яйце. Антон забрави за автомата, хвърли се — и го удариха с арматурата по рамото, с автомата в челюстта, и го заритаха на земята с ботушите. Напъхаха в устата му желязното влажно дуло и мерникът му раздра небцето.

— Ще пробваш ли пак, гадино? Ще пробваш ли?! Ставай!

Изправиха го на крака, сложиха жената в количката му: карай я.

— Къде?

Загряха му врата, съпроводиха го в последния й път. Мъртвите там, където и камъните. На жената й беше неудобно в количката: краката й висяха, разбитата й глава се накланяше настрани. Потърпи още малко.

Като за първи път, му показаха какво да прави с такива. Мъртвите трябваше да се откарват по дъсчената настилка до планината от отломки, запушваща тунела към Кузнецки мост. И там да се стоварват върху насипа заедно с камъните. Насипът понякога се свличаше надолу, обличаше голите, натъпкваше им устата и ушите с глина и пясък. Това беше погребението им.

После на Артьом не му се ходеше нито при Омир, нито при Льоха: надзирателите си го бяха набелязали. Вместо Омир бяха най-различни: още силни и вече износени, киргизи и руснаци, руснаци и азербайджанци, азербайджанци и таджики. Всеки даваше на Артьом камъни, всеки му отнемаше сила. Скоро престана да му стига минутата, през която товареше количката, за да си отпочиват краката му, и минутата, докато тичаше с количката, за да се възстановят ръцете му. Обръщаше се към тракащата входна врата: дали не е Дитмар? Дали не е дошъл за него?

Търпеше, докато не започна да пада. Тогава се върна при своя старец. Той го чакаше — също беше изнемощял.

— Защо. Червените. Защо. Никой. Не знае. Само. Те.

— Не позволяват никой да узнае? Мислиш ли, че те самите имат връзка със Зорите? И го държат в тайна от останалите?

— Лъжат. Водят. Преговори. Със Зорите. А?

— Преговори за какво?

— Дявол. Знае. Какво. Им трябва. На червените.

— При тях е глад… Гъбите изгниват. Може би за да им доставят продоволствия? А? Ако е така, там има земя… Плодородна!

— Е. Увлече се.

Покрай тях мина надзирател, подсвирна: ти и ти, и ти, и ти, по-живо да ядете, ваш ред е. Домъкнаха леген с помия, наредиха им да гребат с ръце. Артьом все още дори не можеше да помирише това, а останалите жвакаха и сърбаха колкото успеят.

Затова пък Омир го хранеха в същата смяна, така че им се отвориха десет минути без кирки и колички.

— Бях горе. По улица Тверска, към Театрална. И там… Някой там ловува всички, които идват по Тверска. Истинска бронирана кола. И мотор. Убили са четирима от техните сталкери. Мен… Искаха. Но кой знае защо, не ме пипнаха. А ме намериха бързо.

Омир сви рамене; после събра ръцете си в шепа, загреба от буламача, поднесе го към устата си, помириса го, поразмисли се.

— А после вървях в обратна посока… И нямаше никого. Без противохимическа защита, разсъблечен. И знаеш ли какво? Попаднах под дъжд.

— Под дъжд? — вдигна поглед старецът.

— Под дъжд — изхъмка Артьом.

Наоколо, събрали се като свине около коритото, всички се блъскаха и лочеха един през друг. Артьом не виждаше това; вместо него виждаше високи и слаби хора с широкополи шапки, виждаше дъжд от безоблачно небе и още — летящи безшумни машини.

— Какъв идиот — каза той на себе си. — Можеш ли да си представиш? Вървя под дъжда и си въобразявам разни неща… Самолети… Като дирижабли, нещо такова. Само че с прозрачни криле. Като на мухи, но по-големи. Като на водни кончета. И всичко е толкова ярко… парадно. И също вали дъжд. Присънило ми се е. — Той сниши глас от притеснение; зверочовеците ядяха, не биваше да ги отвлича с такива глупости.

А на зверочовеците не им пукаше за сънищата на Артьом, буламачът им бързо намаляваше, а те трябваше да проживеят тук още известно време и без помията това нямаше как да стане.

Но Омир го слушаше. Слушаше и не ядеше.

— И вагончета… едни такива мънички… — той се изкашля, прочиствайки гърлото си. — Вместо коли… По пътищата…

— Да — потвърди Артьом, озадачен. — С четири места.

— Ти го видя? Ти видя това? Там? Горе?

— Видях го. Сякаш си спомних сън, знаеш ли? А ти… Ти откъде?

— Това е от моята книга. От тетрадката. В тетрадката е написано!

Омир оглеждаше Артьом с присвити очи, мигаше, опитвайки се да разбере: номер ли е това? Подигравка?

— Взимал ли си я? Тетрадката ми? Чел ли си я? Кога?

— Не съм я взимал. А къде е тя?

— Конфискуваха я. Веднага. Онзи Дитмар. Документите, тетрадката… Всичко. Как така не си я чел? Откъде го знаеш тогава?

— Нали ти казвам — сън!

— Това не е твой сън, Артьом. И не е сън.

— Какво?

— Разказвах ти за девойката. За Саша. Която на Тулска… се удави. На наводнената станция.

— Нещо… Нещо такова, да. Когато на Цветен булевард се напихме с теб?

— Да. Това е… Тази Саша… Така тя си представяше света на повърхността. Тя се е родила в метрото. Никога не е била горе. И ето така, глупаво… Наивно.

— Саша? С белите коси, за която разказваше? — Артьом се почувства замаян, светът затрептя като от вълни горещ въздух.

Той потри слепоочията си. Главата го цепеше.

— Яж, защо не ядеш? — му каза уморено чичко с издут корем, откъсвайки се от коритото; брадата му беше сплъстена и по нея струеше тъмна вода. — Стига сте дрънкали! Веднъж на ден дават ядене!

Той се напъна и протяжно се изпърдя. После легна по гръб и се загледа в тавана. Беше направил каквото може за спасението на Артьом. Но Артьом днес дори не можеше да погледне в това корито — веднага започваше да му се гади.

— С бели коси. Слабичка. На осемнайсет години е. Но как можеш да знаеш това? Откъде? — Омир също се изправи, придържайки кръста си.

— Не разбирам. Не помня. Откъде. Но видях всичко това сам. Представям си го… със своите очи — Артьом вдигна ръка, сякаш искаше да хване прелитащ покрай него самолет играчка.

— Ти си я взимал. Тетрадката ми. Взимал си я — убедено и някак неприятно произнесе старецът. — Не е възможно да е иначе. Защо сега ме лъжеш?

— Не съм ти взимал шибаната тетрадка! — озлоби се Артьом. — Притрябвали сте ми и ти, и твоите летописи!

— Подиграваш ми се, а? Помияр!

Артьом, без да дочака дори изсвирването, хвана количката си.

После съжали. Оставаше му достатъчно време, за да съжали.

След това всичко му се сля в едно: натовари, тичай, разтовари. Камъни, пръст, мъртъв човек. Едно върху друго, едно под друго. Ръцете и краката му пламнаха от болка, после болката премина, после се отпуснаха отмалели; след това в тях отнякъде се появи капчица живот и въпреки тъпата болка те се движеха, вдигаха се и се спускаха, крачеха, протакаха времето.

Започна да заспива в движение — цяло денонощие не беше спал; будеха го стоманените шипове. Опитваше се да помогне на онези, които падаха — прогонваха го с веригите. Престана да се обръща, когато тракаше вратата — вече беше забравил за Дитмар. Не искаше да знае за него, не искаше да слуша хленчещите, нещастни зверочовеци, да слуша историите им кой как е попаднал тук, кой за каква ненормалност е наказан; някои от тях продължаваха да дуднат — не специално към Артьом, а към всички, за да могат всички хора да научат поне нещо за тях и да го запомнят, когато дойде моментът да издъхнат и да легнат под издигащия се насип. Умът му вече не беше способен да изгражда връзките между разстреляния радист и чекиста Свинолуп, между разприказвалия се Зуев и Лубянка, между Мелник и онзи някой си Бессолов, между Бессолов и фюрера, между фюрера и Дитмар — вече нищо не се връзваше, нищо нямаше смисъл.

Вместо начертаните с невидим молив връзки, вместо прашните изкопи, вместо коритото с помия Артьом виждаше в бетонния въздух безшумните машини, строеше в пещерата високи до небето сгради. Точно тези самолети му позволиха да дочака отбоя, евакуираха го в онзи свят, който си беше представяло удавеното момиче. Не, всъщност самият той го беше видял. Със собствените си очи. Но кога? Как?

Най-накрая отбоят все пак дойде.

Накараха ги да изтикат количките в ъгъла, наблъскаха ги един върху друг: спете. Артьом заспа с намерението да види онзи град, Сашиния. А видя килиите, надигналия се от праха Свинолуп и своето бягство. Само че в съня си бягаше не по правия коридор към свободата, а през лабиринт — криволичещ и без изход.

После сънят свърши и започна новата смяна.

Дойде и денят или може би беше нощ — денонощието, в което Артьом се научи, въпреки гаденето, да сърба помията заедно с останалите; в което не хукна пръв към един пребит старец; в което престана да брои количките с пръст и количките с трупове.

От ударите с бичовете дрехите му се разкъсаха, раните от шиповете не спираха да сълзят с червена течност и тя ставаше все по-прозрачна, все по-незначителна. Изтичаше неговата втора група, отрицателен резус, разреден компот. Нямаше кой да я допълни, да прелее от своята на Артьом: Летягата сигурно беше постоял, беше половил зайчета с ръце, после се бе обърнал и поел в обратна посока. Не можеше да направи нищо без заповеди. А заповедта на Мелник относно Артьом можеше да е само една: да бъде отстранен. И Дитмар не дойде за него. Не го поведе към бесилото. Сигурно беше зает на фронта.

Нито спасение очакваше Артьом, нито екзекуция.

Мина още едно денонощие.

Товареше мълчаливо камъните на Омир, а онзи мълчаливо отстъпваше. Николай Иванович изглеждаше зле; беше пожълтял, олюляваше се. Артьом можеше да му посъчувства, но старецът се дърпаше. Сърдеше се заради летописа и заради това, че Артьом му беше дал някаква надежда.

Едва намери сили да поговори с изнемощелия Льоха: как изкопават тази зала, кой разпределя работниците, кой е наредил да разглобят тюбингите? Льоха му посочи някакъв кривоглед тип. Ей този, Фарук, той е строил Москва-сити, има си свои хора, Абдулрахим и Али; на тях са им поверили всичко. Други специалисти не се намерили. Фарух обикаляше навсякъде със заместниците си, важен и без окови; но гребеше с ръце помията от общите корита. Ръководеше уверено строежа: кой да копае, кой да бърка бетон, кой да слага подпорите.

— Трябва да бягаме — каза Артьом на брокера. — Иначе ще пукнем.

— Най-сигурният начин да избягаме е да пукнем — едва се усмихна брокерът.

— Давай ти тогава пръв — засмя се едва Артьом. — Да разузнаеш.

През четвъртото денонощие Дитмар още не се беше появил; нито пък Летягата. Артьом вече нямаше и сили да мисли за бягство. Но определено му се живееше и с всеки изминал час — все по-отчаяно. Не за да довърши делото, да отмъсти, да научи истината, да види близките си, а просто ей така — да поживее заради самия живот.

Затова Артьом се научи какво да прави, за да не получава нови рани от шиповете на камшиците. От гнусния вкус на помията му се гадеше, но той се насилваше да ходи при коритото, за да почерпи поне малко сили от нея. Научи се да работи така, че да не вижда около себе си нищо освен самолетите водни кончета.

Но слепотата си имаше цена. Когато пред очите ти трошат главите на лежащите хора, а ти мълчиш, неизреченото се трупа, вкисва и гние. Докато налагаха с шиповете, душевната гной изтичаше заедно с болката и кръвта. А когато раните започнаха да хващат корички, Артьом започна да забира отвътре.

Дадоха отбой, а той не можеше да заспи; въртеше се, чегърташе раните, белеше коричките… Коричките.

Коричките.

И от безсънието, от вонята, от прекалената телесна близост с други хора му се струваше, че сякаш плува в рова с труповете. Кой му беше говорил за корички? Кой искаше да ги отмие от тялото му? А?

Главата му лежеше на коленете на някаква жена. Виждаш ли този човек с какви корички е покрит? Хайде, хлапе, по-нежно с него… Виждаше всичко смътно, сякаш през мръсен найлон… Но не, не беше сън. Истина. Главата му лежеше на коленете на… Момиче. Той я гледаше в очите отдолу, а тя към него, отгоре, наведена. Отдолу малките й гърди приличат на бели полумесеци. Гола е. И Артьом е гол. Той извръща глава и я целува по мекия хлътнал корем… По него се виждат алени следи… Като точки… Прогорени от цигари… Стари. Следи от лениви изтезания. Той я целува по изгарянията. Там е по-нежно, по-ранимо. Благодаря, Саша. Тя… Тя докосва косата му с пръсти, движи ръката си — приглажда я, а косата му е мека, но щом пръстите отминават, щръква. Усмивката й е разсеяна. Пред погледа му всичко плува. Затвори очи. Знаеш ли как си представях света там, горе?…

При следващата смяна Артьом не спираше да поглежда кога на Омир ще му се съберат достатъчно камъни; нямаше търпение да му разкаже, да му сподели — да го зарадва и да се оправдае.

Но старецът работеше съвсем бавно, сякаш заникъде не бързаше. Беше отслабнал, кожата му висеше на тялото; погледът блуждаеше. Не удряше силно по стената и откъртваше малки парчета, в повечето случаи само я дялкаше.

А после, без да е откъртил достатъчно, просто взе, че седна на пода.

Облегна гръб, изпъна крака и затвори очи.

Артьом го забеляза пръв, преди надзирателите; хвърли камък по Льоха: отвлечи им вниманието. А сам натовари стареца в количката си и го подкара, сякаш за да го погребва в тунела, а всъщност го изсипа при спящите. После отнесе шиповете заради това, че се мотае с празна количка — но не и заради стареца.

Артьом се помоли на Бога да не отписва още стареца. Много неща беше поискал за последната седмица, как щеше да се разплаща? Но и този път му отпуснаха — назаем. Омир не умря: събуди се от сигнала заедно с чуждата смяна.

Артьом успя да се срещне с него при коритото. Нямаше търпение да му разкаже.

— Дядо, чуваш ли ме? Спомних си. Спомних си откъде ми се появиха тези самолети в главата!

— А? — старецът все още беше замаян.

— Онзи път, на Цветен. Когато ти ме напи. Струва ми се, че я видях. Пред очите ми е още, знаеш ли… Привижда ми се. Ти само… Няма да ми се сърдиш, нали?

— Видял си я?

— Видях я. Там, на Цветен. Точно тя ми разказа всичко. Тетрадката ти няма нищо общо. Честна дума.

— Тя е на Цветен? Какво… Как изглежда…

— Момиче. С бели коси. Слабичка. Саша. Сашенка.

— Сега нали не ме лъжеш? — гласът му стана съвсем слаб; искаше да повярва на Артьом, опитваше се.

— Не лъжа. Не се подигравам — отвърна твърдо Артьом.

— Жива е? Та ти… Ти там яде оная гадост… От нея всякакви…

— Видях я. Разговарях с нея. Помня го. Спомних си.

— Почакай малко. Саша? Моята? В онзи змиярник? В бардака? Тя? Какво… Какво правеше там? Ти си я видял — как? Тя — какво?

— Нищо, дядо. С нея всичко… Всичко беше наред. Преди седмица беше жива.

— Но как е успяла… Как се е измъкнала? Как е тя?

— От нея ми е това. Картините. Самолетите. Дъждът. Тя каза: затвори очи и си представи…

— Но в бардака… Защо тя е в бардака?

— Тихо… Тихо, дядо. Не трябва така… да се вълнуваш. Тя е в бардака, ние с теб — ето на… Виждаш къде. Може да има и по-лоши места от бардака.

— Трябва да я изкараме. Трябва да я измъкнем оттам.

— Ще я измъкнем, дядка. Непременно ще я измъкнем. Само да имаше и нас двамата с теб кой да измъкне. Ти седни, седни, какво скочи?

Саша даде сили на Омир, надеждата измами тялото му. Но измамата не стигна задълго. Старецът едва замахваше с кирката и вече не той командваше инструмента, а инструментът — него, караше го да залита. По-рано двамата просто нямаше къде да избягат от станцията; сега нямаше и как.

Да се застъпи за Омир пред охраната, би означавало веднага да го осъди на смърт. Само едно задържаше екзекуцията: не достигаха нови работници и надзирателите започнаха да се отнасят по-снизходително към старите. Така Омир изкара още един ден.

А после дойдоха за него.

* * *

— Николаев! — изреваха от вратата по мегафон. — Николай Николаев!

Омир втъкна глава между раменете си, заудря по-бързо с кирката, за да успее да заработи нормата си преди разстрела.

Артьом дотика количката до входа, за да разузнае: в отвора, оглеждайки се гнусливо и уплашено, стоеше учителят Иля Степанович, придружаван от хора с автомати. Подпухнал, но цял; и в мундир. Поднесе мегафона към устата си и извика още веднъж:

— Николаев! Омир!

Изведнъж охраната си спомни, огледа се и завлече стареца при Иля Степанович. Учителят слезе — една крачка, втора — долу. Започна да говори нещо в мръсното му ухо, мръщейки се от вонята. Омир не го гледаше, а беше забил поглед в пода. Артьом отнесе един камшик заради разтакаването и любопитството и му се наложи да се отдалечи. Иля Степанович постоя, махна на Николай Николаев с чистата си ръка и си тръгна.

— Какво искаше? — попита Артьом стареца, когато успя да го хване при коритото.

— Искаше да ме отведе. Седнал да си пише книгата, а не върви. Осигурили му всички условия… Отделен кабинет. Специален порцион. Но не. Казва, че прочел тетрадката ми. Иска да му помогна. Подсказа ми. Да ме измъкне оттук напълно.

— Върви! Съгласи се!

— Какво да се съглася? Да му пиша книгата?

— Какво значение има? Тук ще пукнеш!

— Да му напиша книга за славата на Райха със свои думи?!

— А така никаква книга няма да има! Теб няма да те има! Няма да остане нищо!

Омир гребна от помията, преглътна; напълно нормален й беше вкусът — като на живота например.

— Казах му, че без теб не отивам никъде.

— Ще отидеш, дядо! Върви!

— Той не може. Успял да си изпроси един за работа, казва, че двама няма да му позволят.

— А какво… А с Дитмар — какво?

— Дитмар са го убили. На Театрална. Червените някак си проникнали там и го убили. Както и много други. В същия ден. Сега учителят е при самия фюрер. На него му харесала идейката за книгата.

Дитмар убит.

Артьом увисна в тунелната празнота.

Сега никой не знае, че той е тук, никой няма да си спомни; от заложник, от пленник, от двоен агент се беше превърнал в безименен изрод, заменим роб. Повече нямаше смисъл да чака, нямаше от какво да се бои, нямаше за какво да се хване. Бяха го изгубили тук, в безкрайното жизнено пространство, и нямаше кой да го търси. Изцеждаше силите си и ги трупаше в тунела, който се тъпчеше с тях като черво, а Артьом се изтощаваше и ставаше все по-зле. Устата му беше като ръждясала, залък не можеше да преглътне, главата му бучеше. Човекът, тази гадина, се изчерпва. Ето че и на Артьом започна да му се мярка краят на тунела.

— Върви, дядо. Въпреки това върви.

— Как да те оставя тук? Ти се върна за мен.

— Така поне остава някаква надежда. Аз повече не съм им нужен. Поне един от нас им е нужен. А ти ще умреш и след теб и аз със сигурност. Помоли да повикат обратно учителя. И се махай.

— Не мога така.

— Ако вземеш да пукнеш тук, как ще измъкнеш своето момиче? Извинявай, ама ти е останало само… Едва си стоиш на краката! Е?!

— Не мога.

Но през нощта малко преди да бият отбой, когато откараха с количката съседа на Омир с издутата гуша, за да го затрупат с камъни, старецът най-накрая успя да изкопае достатъчно, че Артьом да отиде и при него.

— Аз нали, ако се съглася… бих могъл да се устроя някак там и после да се опитам и теб да измъкна оттук.

— Разбира се! — каза Артьом. — Нали и аз това казвам!

— Мислиш ли, че мога да помоля…

— Помоли!

— А ти тук ще издържиш ли? Колко ще издържиш?

— Колкото трябва, дядо! — обеща Артьом възможно най-уверено. — Ти почакай, аз сам ще отида при охраната.

После, докато чакаха учителя — сега надзирателите внимаваха да не повредят нещо Омир и част от неуязвимостта му се прехвърли и върху Артьом — те успяха да си кажат още някои неща.

— Добре е, че излизаш оттук, дядо. Добре е, че ще пишеш. Та ти сигурно не само неговата книга ще напишеш, ами и своята ще продължиш, а?

— Не знам.

— Ще я продължиш. Със сигурност. Редно е от хората да остава нещо на света. Правилно си го измислил.

— Престани.

— Не, слушай… Сега няма как да се разкаже всичко… Просто исках за черните, най-важното. Ти какво смяташе да пишеш за тях в книгата?

— А какво?

— Черните, дядо… Те не са такива, каквито ние ги… Те не бяха демони, не бяха заплаха за всички. Бяха единственото ни спасение. И още… Аз бях този, който им отвори входа към метрото. Бях още малък. Все не мога да забравя един ден от детството ми… И за това…

И за това, че когато подтикваше Виталик и Женка, същите такива момченца като него, да си поиграят на сталкери и да отидат в изоставената Ботаническа градина, макар на децата да им беше строго забранено да излизат в тунелите, и когато завъртя застопоряващия винт на херметическата врата, отваряйки пътя за нагоре, и когато първи се втурна по продънените ескалаторни стъпала — как да го обясни това? — той искаше да се види с майка си, с мама от онзи ден с патките и сладоледа; отиваше на среща с нея, защото тя много му липсваше. Останалите помъкна със себе си просто защото му беше страшно самотно.

А черните… Черните го видяха не отвън, а направо отвътре: самотник, сирак, който се беше изгубил в техния свят. Видяха го и го опитомиха? Не, осиновиха го. А той си мислеше, че са го опитомили; страхуваше се, че ще го вържат с верига, че ще го обучат да изпълнява заповедите им, че ще го насъскат срещу хората. Страхуваше се, че ще искат да му бъдат господари. А това не им беше нужно. Те просто го бяха съжалили и заради това го бяха спасили. И също от жалост бяха готови да спасят всички хора под земята. Само че хората вече бяха твърде озверели. На черните им беше нужен преводач. Ето, избраният от тях Артьом можеше да чувства езика им и щеше да се научи да го предава на руски. И неговото предназначение щеше да стане мост между новия и стария човек.

А Артьом се уплаши. Побоя се да се довери, уплаши се от гласовете в главата си, от сънищата, от образите. Не им вярваше, не вярваше и на себе си; и се захвана със задачата да намери начин да изтреби черните само защото се страхуваше да ги пусне в себе си, да ги чуе и да ги изслуша. По-лесно се оказа да намери в района останалите неизползвани ракети и да унищожи всичките черни до един. Да изпепели с оранжев огън мястото, където се беше зародил новият разумен човек. Ботаническата градина. Същото онова място, където четиригодишният Артьом се е разхождал, хванал майка си за ръка.

Преди да разреши изстрелването на ракетите, преди да предаде координатите на Мелник, Артьом разполагаше с една секунда. И през тази секунда той все пак пусна черните; и те — не за да се спасят, а от жалост към него, защото вече знаеха, че Артьом така или иначе няма да отмени екзекуцията им — все пак му показаха на изпроводяк майка му. Усмихнатото й лице. Казаха му — с нейния глас — че го обичат и му прощават.

Тогава все още можеше да оправи всичко. Да спре Мелник, да изключи радиото… Но пак се уплаши.

А когато ракетите започнаха да падат… Вече нямаше кого да обича. Нямаше кого да моли за прошка. И майчиното лице изчезна завинаги. И Ботаническата градина се превърна в разтопен асфалт и черни въглени; няколко квадратни километра въглени и сажди. Артьом вече нямаше къде да се върне.

Той се спусна от Останкинската кула, прибра се вкъщи, във ВДНХ — посрещнаха го като герой, като избавител. Като светец, успял да повали чудовищния змей. А той продължаваше да се страхува: не да не полудее, а да не започнат да го смятат за луд. И на никого освен на своята Аня и на Мелник не разказа какво всъщност се беше случило там. Не каза, че той може би е унищожил последната възможност на човечеството да си върне земята. На двама души си призна и никой от тях не му повярва.

И чак след това, след една година започна да си спомня: като че ли когато двамата с Улман бяха разпъвали антената на кулата в Останкино, в неговата радиостанция нещо се беше мярнало още преди Мелник. Нещо се беше обадило… Но слушалките не бяха у Артьом; можеше и да му се е причуло.

Но ако се беше причуло, значи…

Значи край. Безвъзвратно. Окончателно. Със собствените си непохватни, хлъзгави от гъбите пръсти беше удушил единствената надежда за себе си и за всички останали. Сам. Той. Той, Артьом, беше осъдил хората от станцията и от цялото метро на доживотен затвор. Тях, децата им и децата на децата им.

Но ако имаше поне още едно място на земята, където хората са оцелели…

Поне едно…

— Поне едно.

— Николаев! Николай Николаев!

— Върви. Да вървим, аз ще дойда с теб дотам… Току-виж пък не ме прогонят.

— Всичко това истина ли е? — Омир държеше Артьом за ръката, сякаш Артьом помагаше на стареца да върви; а всъщност старецът помагаше на Артьом.

— Истина е. Разказах ти го бързо… Колкото можах. За да успея.

— Когато те измъкна оттук, ще ми разкажеш всичко по-подробно, нали? По-обстоятелствено? — Омир го погледна в очите. — За да го има всичко в книгата, да не объркам нещо.

— Разбира се. Когато ме измъкнеш. Но това е главното. Просто… Прииска ми се да ти го кажа. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

— И така ще го напишеш?

— Така ще го напиша.

— Добре — рече Артьом. — Правилно.

Иля Степанович стоеше нетърпеливо и оглеждаше зверочовеците; може би обмисляше как по-майсторски да ги изключи от учебника си. Зарадва се на Омир, заусмихва се, наметна на раменете му ватенка. Старецът протегна ръка на Артьом за прощаване.

— До после.

Лицето на учителя потрепна; той знаеше, че няма да има „после“, но не пожела да спори с Омир.

Артьом също знаеше и също не пожела.

— Иля Степанич! — повика той учителя, след като онзи вече беше повел стареца към живота.

Човекът неохотно се обърна през рамо. Охраната се пробуди, вдигна над Артьом бодливите бичове.

— А с жена ви какво стана, роди ли? — попита Артьом предпазливо. — С какво да ви поздравя?

Иля Степанович пребледня, изведнъж се състари.

— Роди се мъртво — произнесе беззвучно той, но Артьом въпреки това успя да го разбере по устните му.

Вратата се тресна и бичът сладко опари раменете му. Рукна кръв. Добре. Нека тече. Нека изкара всичко навън.

Когато докараха помията, Артьом яде не просто така.

Правеше помен на Дитмар.

* * *

Добре че успя да изкара стареца.

Добре че успя да го убеди, че и самият той може да бъде измъкнат оттук.

Добре че не си позволи сам да се убеди в това. Но поне вече не се обръщаше, когато входната врата дрънчеше. На нищо не се надяваше. Не броеше дните. Така, в безвремието, беше по-лесно.

Добре беше и че успя да разкаже на Омир най-важното за себе си и за черните. Че му стигнаха въздухът и времето. Сега вече не беше толкова страшно да остане тук, забравен.

На другите станции ставаше нещо: може би война; но това по никакъв начин не засягаше Шилерска. Тук всичко си вървеше по реда: жизненото пространство изяждаше рудата, тунелът към Кузнецки мост се хранеше със земя и хора, допълзяваше все по-близо до станцията. Артьом слабееше, но все още се стараеше да съществува. Брокерът Льоха заприлича на ходещ скелет, но все така искаше да се покаже по̀ инат от Артьом.

Те вече не общуваха помежду си: нямаше за какво. Имаше хора, които се опитаха да избягат, хвърлиха се с кирките срещу бодливите бичове, срещу охраната — всичките ги разстреляха и за назидание разстреляха още няколко случайно подбрани. Оттогава всички се бояха от бягството, страх ги беше да говорят за бягство, дори да мислят за него.

Единствен Артьом се държеше: след отбоя, облегнал се на нечие тяло в спалния ров, той затваряше очи и си представяше, че главата му лежи върху коленете на момичето Саша, гола и прекрасна; и сам се галеше по косата, без да чувства тежестта на собствената си ръка. Представяше си как тя му показва града на повърхността. Без Саша просто щеше да умре.

Проспиваше отредените четири часа, ставаше и тичаше, и хвърляше, и вдигаше, и мяташе, и возеше, и разтоварваше. И вървеше, и пълзеше, и падаше. И отново ставаше. Колко дни? Колко нощи? Неизвестно. Вече пълнеше количката само до половината: повече не можеше. Добре че и изродите се бяха стопили от гадната храна, иначе нямаше да може да ги вдига, да ги зарива.

Денем имаше още едно тайно развлечение: онази там стена, знаеше Артьом, никой не я къртеше, защото близо зад нея започваше онзи същият проход със социалните жилища. Там, зад стената, по негови сметки се намираше уютното апартаментче на Иля Степанович и Нарине. Веднъж дневно Артьом крадешком се оглеждаше, притичваше до стената и чукаше по нея: чук-чук. Охраната не чуваше, Иля Степанович не чуваше, самият Артьом не чуваше чукането; но всеки път това го караше да избухва в безшумен див смях.

А после, насред вечността, се появи избавлението, което хората вече бяха забравили как да чакат. Страшно избавление.

Отвън в техния малък свят нахлу войната.

* * *

Вратата започна да се тряска начесто и Шилерска се напълни с охранени мъже в униформата на Железния легион. Изродите и зверочовеците спряха да ровят наоколо и застинаха, зяпайки тъпо гостите. Станаха непослушни, опитвайки се със закостенелите си мозъци да подредят мозайка от изтърваните от пришълците думи.

— Червените превзеха Кузнецки мост!

— Прехвърлиха войска от Лубянка! Ще се опитат да проникнат оттук!

— Всеки момент! Заповед за блокиране!

— Къде са подривниците? Защо се бавят подривниците?

— Тунелът към Моста е миниран! По-надалеч от станцията!

— Къде са взривовете? Къде са подривниците?

— Вече идват! Близо са! Авангардът! Техните картечари? Живо! И какво?!

— Режете! Срежете кабела! Минирайте по-надалеч от станцията!

— По-надалеч! Сега!

Дотичаха потните подривници, довлякоха тежките сандъци с взрив; зверочовеците все още нищо не разбираха. Артьом наблюдаваше суетнята през обичайния издраскан и запарен найлон. Като че ли всичко това изобщо не го засягаше.

— Няма да успеем! Твърде близо! Трябва да спечелим време! Време!

— Какво да направим?! Как?! Ще дойдат тук! Превъзхождащи ни сили! Ще изгубим станцията! Недопустимо!

В този момент някой се сети.

— Подкарайте изродите! В тунела!

— Какво?!

— Изродите в тунела! Да поемат удара! С кирките! Лопатите! Да задържат червените! Докато ги кълцат, ние ще успеем да минираме!

— Няма да се бият те! Погледни ги…

— Заградителен отряд, значи! Да ги погнем… Соловьов! Борман! Зъб! Подкарвайте ги! Хайде! Размърдайте се, хлебарки! По-живо!

Охраната засвистя с бичовете, с веригите, започна да дърпа прилепените към стените вцепенени копачи, да ги събира в стадо, да ги насочва към тунелния отвор. Допреди малко тук имаше непреодолима преграда — три реда бодлива тел. А сега мрежата висеше на парцали и се оказа, че зад нея има преход. Още един преход към Кузнецки мост. И оттам, от дълбините му, се задаваше нещо лошо.

Зверочовеците се влачеха в тунела безчувствени, безпомощни и поглеждаха с неразбиране към надзирателите: какво искат от тях? Всеки държеше в ръцете си инструмента, с който бе работил винаги: кой с кирка, кой с чук. Артьом тръгна с количката си, но тя пречеше на останалите, блъскаше ги под коленете, не можеше да минава през релсите и му наредиха да я захвърли. Той я заряза и продължи да крачи напред с празни ръце. На ръцете им беше неуютно, търсеха си инструмента. Пръстите му вече бяха загрубели, бяха се вдървили в кръг, в който точно да влизат дръжките на количката или дръжката на лопатата.

Хората с автоматите удряха и блъскаха онези, които се влачеха последни. След автоматчиците идваха сапьорите; мъкнеха сандъци, размотаваха кабели.

— Къде? Къде? Защо? — блееха голите, блещеха се в тъмнината, обръщаха се към фенерите и оръжията на конвоиращите.

* * *

А от зейнала пред тях черна дупка, в която трябваше да се натикат всички, заедно с тъничките крайрелсови ручейчета изтичаха и отгласите от едно далечно „ураааааа“.

— Какво? Какво е това там?

— Къде отиваме? Освобождават ли ни?

— Казват, че ни освобождават! Там някой го каза!

— Млъкни! Млъквайте всички! Напред! Напред, твари!

— … урааааа…

— Чу ли? Чухте ли?! С тия пълзящи гниди и сто метра няма да успеем… Те едва кретат! Това е саботаж!

— Тук! Тук! Започвай да минираш!

— Подкарвай изродите по-нататък! Давай с щиковете!

— … ураааааааааааааааааааа…

— Няма да успеем! Тук! Тези — напред!

Сапьорите се спряха, засуетиха се, отвориха си сандъците, започнаха да вадят брикети, да ги закрепят към тунелните стени, да ги затъкват в кухините на тюбингите.

Блъснаха Артьом с оръжие в гърба, той запреплита по-бързо крака и нервните подривници изостанаха назад. Бичовете разсичаха въздуха, фенери с милиони ватове осветяваха бродещите в тъмнината, рисувайки по влажните траверси издължени сенки; лаеше някакъв високоговорител:

— Ей, вие! Всички вие! Предстоят ви велики дела! Вие трябва да спасите Райха! Приближават ни пълчища изроди! Червени човекоядци, които няма да се спрат пред нищо! Днес вие можете да си заслужите опрощаване! Да заплатите с кръв за правото да се наричате хора! Те ще унищожат Райха, а след него и цялото метро! Сега няма кой друг да ги спре освен вас! Те искаха да ни ударят в гръб, но не знаеха, че вие прикривате гърба ни! Те са по-добре въоръжени, но и вие имате оръжия! Няма какво да губите, затова няма от какво да се страхувате!

— Аз… Къде? Няма да отида! Няма! Не умея да се бия!

Разнесе се гръм. Ехото от изстрела погълна ехото от вика. И веднага, без да чакат всички от стадото да осъзнаят какво се е случило, автоматите загърмяха по гърбовете на изоставащите. Някой изпусна последния си дъх. Закрещя някой недоубит. Някаква жена нададе вой. Съседът на Артьом се огледа — нещо изсвистя — той избълбука с гърло и се преметна през глава на пода.

— Напред, нищожества!!! Не смейте!!! Не смейте да спирате!!!

— Убиват! Не спирайте! Стрелят! Бягайте!

Артьом блъсна нечий превит гръб, промъкна се между изостаналите, подаде ръка и издърпа изпод краката им паднало момче, забрави веднага за него и като не спираше да се обръща към преследвачите, започна да си проправя път към средата, към по-безопасно място.

— Напред! Напред!

Загиващите, падащи по лице върху релсите заблъскаха като плочки домино гърбовете на следващите — едни се спънаха, други се юрнаха вкупом напред, към неясното и страховито УРРРААААААА, което бучеше и се вихреше, и се носеше към тях през тунела като избила подземна река.

— Ние не сме овце! — изведнъж закрещя някой отпред, някой от изродите. — Няма да се дадем просто така!

— Да вървим!!! Няма да се дадем!!!

— Смърт за тях!!!

— Бой по тях! — закрещя още някой в тълпата. — Напред! Напреееед!

И бавно — като маховото колело на парен локомотив, като пробуждащ се болник — се задвижи цялата тази дълга тълпа от голтаци: обраслите и пребити зверочовеци с кирки и чукове започнаха да ускоряват ход, да търсят в себе си сили, за да вдигнат инструментите над главите си, така че да убият някого, преди да загинат самите те.

— Смърт за тях! Няма да се предадем! Напред!

— НАПРЕЕЕЕЕД!

След минута всички тичаха с ревове, с крясъци, с плач; и пастирите с автоматите също трябваше да тичат в крак с развълнуваното стадо, но ги мързеше и ги беше гнус. Светлините от фенерите в гърбовете избледняха; преследвачите изостанаха, защото не искаха да се смесват с пушечното месо. Тунелът стана сумрачен и мочурлив, сенките на тичащите се разтваряха в настъпващия мрак.

Ръцете на Артьом все още бяха празни, но той вече не можеше да се спре: ако някой понечеше да спре в средата на тази лавина, веднага щяха да го съборят и да го стъпчат. Изравни се с Льоха: онзи гледаше диво, безумно, не разпозна Артьом. После го изпревари.

— УРААААААА!

Червените се появиха внезапно.

Разкъсаха мъгливата пелена и веднага се озоваха лице в лице, муцуна в муцуна със зверочовеците. Едва се появиха от тунела и веднага се сблъскаха с онези насреща, врязаха чела в челата им.

— АААААААААААА!

И те нямаха фенери както стадото от Шилерска; вървяха напосоки в тъмното. Първите в стадото едва успяха да вдигнат кирките…

И веднага:

УУААААААХХХХ!

Какъв рев се надигна отзад!

Как се разтърси цялата земя!

Колко смело последните редици бягащи се хвърлиха в горещия полъх на взрива, как забуча тунелът като йерихонска тръба, как изгаснаха в миг всички фенери и замлъкнаха всички автомати, и наоколо вече нямаше нищо, само черно, черно, непрогледно черно, сякаш целият свят беше изчезнал; изригна пълна абсолютна, безнадеждна тъмнина и погълна всичко.

Артьом ослепя и оглуша, и тичащите след него оглушаха, и тичащите отпред. Който паднеше, съборен и контузен, веднага започваше да се изправя на крака и да шари с ръце в тъмното за кирката си, за чука си…

Защото не с ушите си, а с кожата, с подкожието си чуваха как смъртта вършее, размахва сърпа си, млати на сляпо, опипом хората. И се налагаше да стават, да се предпазват от нея с кирката, а още по-добре — да замахват и да й разбиват празния череп, да забиват острие в сухите й очни кухини, да го измъкват, да замахват отново от рамото и пак да удрят.

Вече никой не ги гонеше напред, всички сами тичаха, защото смъртта ги зовеше, защото по-страшно беше да се скриеш и да чакаш, докато сама не те намери, защото ти се иска да удариш пръв, преди да са ударили теб.

Не се чу нито един изстрел: те, червените, също нямаха пистолети и автомати, хвърлиха се в ръкопашния бой с каквото им беше попаднало под ръка, в пълната тъмнина не можеше да се разбере с какво.

Артьом разпери ръце, докопа някаква дръжка, издърпа чуждата кирка и също се втурна напред, опиянен от страх и хъс — след голите хора, за да си навре главата между воденичните камъни, така че да бъде в тази касапница не сляпо добиче, а поне сляп касапин, след като нямаше друга възможност.

Там — вече близко — се колеха, сечаха, разбиваха си главите; ожесточено, нечовешки, без да знаят кого убиват и защо, и вече не крещяха нито „Смърт!“, нито „Ура!“, защото бяха забравили руския език, бяха забравили и всички други езици, а само охкаха и пъшкаха или просто ревяха, крещяха несвързано, безсмислено.

Чуваше се свистене, бучене, разсичане на въздуха.

Звънтяха кирки, пропуснали месото и ударили бетона. Жвакаха, забивайки се напосоки.

В лицето на Артьом полъхна ръждив въздух: на една педя от него профуча остро желязо; той се отдръпна, удари в отговор — свой ли, чужд ли — а тук имаше ли свои? Кръвта миришеше на ръжда, а хората — на лайна.

Зверочовеците и човекозверовете от двете страни бързаха един към друг с всичките си, с последните си сили бързаха да се избият, за да свърши най-после всичко и да престанат да се страхуват.

Артьом замахна веднъж, втори, трети път — и няколко пъти улучи някого. Разнесе се жвакане, плисна нещо топло; кирката се заклещи, повлече го надолу и го спаси — над него профуча нещо тежко, за малко да му разбие главата.

После нещо избухна някъде в коленете му, отхвърли го върху релсите; не биваше повече да стои прав и той запълзя, искаше да се скрие в мекото, но мекото риташе, докато можеше, отблъскваше го, зъбеше се безсловесно, цапаше го с нещо лепкаво, нещо горещо.

Измина безкрайно много време, а наоколо не се развиделяваше; и хората все се мелеха един-друг, преминаваха в плач, в стонове, замахваха наслуки, пропускаха, удряха с камбанен звън релсите. Артьом чуваше звъна, кръстеше се тихо и не издаваше нито звук. Облегна главата си върху някакъв мъртвец, престори се, че Сашенка е положила главата му върху коленете си. Придърпа върху себе си друго тяло, скри се в него.

Доста време мина, преди всичко да се успокои.

Спряха да убиват едва когато вече никой не можеше да стои на краката си.

Тогава се размърдаха недоумрелите, започнаха наново да се учат да разговарят. Придържайки осакатеното си коляно, Артьом се откъсна от Сашините колене и седна. Зашепна:

— Край… Край. Повече не искам. Повече никого няма да убивам. Ти кой си? — той зашари с ръце около себе си. — Кой е тук? От Шилерска ли си?

— Аз съм от Шилерска — обадиха се отнякъде.

— Ние сме от Лубянка — отвърнаха по-отблизо.

— От Лубянка?

— Вие фашистите ли сте? Железният легион? Човекоядците?

— Ние сме от Шилерска — каза Артьом. — Ние сме изроди, затворници. Подкараха ни напред. Заградителен отряд.

— Ние сме от Лубянка — повториха оттатък. — Затворници сме. Политически. Хвърлиха ни напред… На Пушкинска. Като пушечно месо ни хвърлиха… Пред истинските войски… Пред амбразурите… За да поемем… Върху нас…

— За да поемем върху нас… Като пушечно месо… — повтори Артьом. — За да поемем върху нас! Ние сме изроди…

— Тук са всичките от Лубянка, всичките от килиите, все арестанти — продължаваха да му говорят. — Зад нас е заградителният отряд… Чекистите стреляха в гърбовете ни… За да…

— В нас… В нас стреляха… Охраната…

— Не тръгна след нас… Заградителният отряд остана назад…

— Взривиха тунела отзад. Там няма накъде… Ние няма накъде… Те не тръгнаха след нас. Зарязаха ни…

— А вие защо… Вие защо нас?

— Вие защо нас?! Защо? А?!

Някой повлече с усилие строшените си крака към гласа на Артьом. Той го чу — но повече не можеше да бие. На човека му беше трудно да се приближи и Артьом също се насочи към него. Протегна се, улови ръцете на другия човек и го привлече към себе си.

— Вие защо нас, господи?

— Прости… прости… Господи, прости.

И те се притиснаха един към друг. Артьом го прегърна — като че ли беше възрастен човек; допряха челата си; мъжът се тресеше от ридания и Артьом също се сгърчи като от спазъм — разтресе се, потекоха му сълзи. След като се наплака, мъжът въздъхна и умря. И тогава Артьом също го пусна.

Полежа.

В главата му изщрака някаква пружинка, спомни си нещо.

— От Лубянка… Кой още е от Лубянка?

Тук-там оживяваха тела, опитваха се да мърдат счупените си ръце, да мислят с хлътналите си чела, пъшкаха, бълнуваха.

— Наташенка… Сложи чайничето, любов моя… Тортичка донесох.

— Като се върна от Турция, веднага ще се чуем!

— Аз строих Москва-сити! Строих!

— Защо е толкова тъмно? Страхувам се от тъмното! Светни лампата! Серьожка!

— Господи, бабче, ти защо си тук? Защо си дошла?

— Ще разширяваме жизненото пространство! За да има място за всички!

— Вода ми дай… Дай вода…

— Альонка! Альонка, немирнице!

— Аз съм от Лубянка. Аз.

На едно коляно и два лакътя Артьом запълзя натам, откъдето си бяха признали.

— Кой? Кой? Говори, не се бой! Ти? Къде си?

— Ти кой си? — жена някаква.

— Зуев. Зуев беше ли тук с вас?

— Какъв Зуев? Нямаше никакъв…

— Зуев! — закрещя Артьом. — Игор Зуев! Зуев, жив ли си?! Зуев!

Изправи се на един крак, опря се на стената, заскача напред на сляпо, като се придържаше за тюбинга.

— Зуев! Игор Зуев! Кой е Игор Зуев от Охотний? От Проспект Маркс — кой?!

— Стига, де! Стига крещя! Ей сега ще дойдат онези! Онези!

— Искаш ли довечера на кино? А? Толкова хубаво време, жалко ще е да си седим у дома.

Игор не отговаряше.

Може би лежеше тук, близо до него, но с половин глава му беше трудно да отговори. А може би се беше стаил, хитрецът, и мълчеше, защото не искаше да го намерят.

— Игор! Зуев! Кой е лежал със Зуев? Който за оцелелите в другите градове… В Полярни зори… Които сами са пристигнали в Москва… Кой е седял с него?! Зуев!

— Какво?

— Легенди разказва! Че в някакъв друг град са оцелели хора! Че са пристигнали в Москва!

— Да знаете, момчета, на Шилерска колко лайна отиват зян.

— Няма го тук, него. Ех-кхххх. Няма го тук Зуев.

— Какво? Ти къде си? Кой го каза?!

— Няма го Зуев. На Ханза го предадоха.

— Почакай, почакай. Повтори. Къде си? Къде си, гад?! Кажи, де, не се крий!

— Защо го търсиш? Приятел ли ти е?

— Трябва да разбера! Трябва да разбера какво е говорил! Какви хора? Откъде са пристигнали? Откъде?! Защо на Ханза?

— Хора, ехххкх. Не от Полярни зори. Полярни зори, бля. Провокаторите разказват лъжи за Полярни зори. Провокаторите. Слухове… Пускат… Нашите… се върнаха… От Рокосовски. Кхххъ. Нашите, ударниците… Кх-кх. Които на строежа на века… В Балашиха… Оттам се върнаха. От Балашиха.

— Почакай. Къде си, де?!

Подскачаше, ръката му хлътна в стената — дупка ли, какво?! Падна, надигна се; седна, започна да се влачи по пода към гласа, към мъчителната кашлица.

— Красив град е Казан. Джамията им е забележителна.

— Бих забогатял от тези лайна, ако сключа договор.

— Аз съм от Казан! А баба ми е от село. По дядо сме Хайрулини. Баба дори не може да говори по руски.

— Къде си? Ти, който говореше за новодошлите, ти? Какво, Балашиха е оцеляла? А в Полярни зори как е? Загинали ли са?! Не разбирам!

— А в чайчето млекце може ли?

— Кой знае какво е оцеляло там. За Полярни зори разказват провокаторите. Кх-кх. Красива история. Идиотите се връзват. Кх-кх-кх. В Балашиха… Аванпост. На повърхността. Там… Радио… Радиоцентър… И с другите градове… В случай че… Зуев каза…

— Какво?! Какво каза Зуев?

— Кой ще прибере днес Танюша от детската градина, аз или ти?

— Махай се, сатана, не ме докосвай. Върви си, махай се, моля ти се. Аз не съм твой. Мен на небенцето ме чакат.

— Аванпост? На повърхността? Кой строи, не разбирам! Що за радио?!

— Кххх… кххх…

— Къде си? Говори! Защо радио?!

— И въобще фашистите са гадове. Мъчат човек за нищо. И лайната ги нямат за нищо.

— Червените… Червената линия строи… Кххх… На повърхността… В Балашиха… Специален обект… Станция… И аванпост… За да… Вместо… Метрото… Радио… Станцията… Да откарат хората…

— В Балашиха има станция?! Що за станция?

— Там хора… От Рокосовски… А тези… се върнаха… Сами. Кххх. Хххх. Хххх.

— Там ловят сигнали? Оттук може ли да се хване?! А?! А?!

— Иииих… ииих… иих.

И човекът се изгуби, сякаш не го е имало. Излезе от тъмнината — и в тъмнината си отиде. Артьом разтърсваше живите, умоляваше мъртъвците, но без никаква полза.

— В Балашиха! — говореше си той, за да не забрави и за да не реши, че си е представил целия разговор. — В Балашиха. В Балашиха. В Балашиха, в Балашиха!

Сега вече в никакъв случай не биваше да умира. Сега Артьом беше длъжен да изпълзи изпод тези хора, да се измъкне от бетонната утроба, да се роди отново, да закърпи всичките си дупки и да върви, да пълзи към тази шибана обетована Балашиха независимо кой или какво има там.

Той се изправи отново, хвана се за тюбинга като за ръката на майка си. Шилерска беше отрязана. На Кузнецки мост бяха червените. Все още не идваха насам, сигурно бяха чули, че тунелът е срутен; но и при тях не можеше.

Спомни си за хлътването в стената. Може пък да е някакъв проход между линиите? Заподскача натам, напипа го… Вмъкна се вътре… Разбягаха се плъхове… Да беше и той плъх. Плъховете и с извадени очи няма да се изгубят.

Подухна. Приглади назад попорасналата му коса.

Както го бяха гладили Сашините пръсти.

Той вдигна очи нагоре.

Подухна още веднъж — нежно и игриво, както подухва майка в лицето на детето си.

Вкопчи се с пръсти в празнотата, счупи си ноктите в бетона… И напипа желязо.

Скоба. Още една. Кладенчова стълба. Нагоре имаше вентилационна шахта. Оттам духаше. От повърхността.

— Еееей! — закрещя той. — Ееее! Ехей! Вие! Вие там! Насам! Тук има изход! Изход нагоре! Тук има шахта! Можем да излезем на повърхността! Чувате ли! Вие, изродите! Оттук може нагоре!!

— Нагоре! Ти какво, чалнал ли си се? — замърмориха невидимите зверочовеци.

— Нагоре! — извика им Артьом. — След мен! След мен, изроди!

Те се страхуваха, не му вярваха. Не знаеха, че там има и вятър, и дъжд, и че от първия път там не се умира. Трябваше да им даде пример.

Той обхвана ръждивата скоба с вдървените си пръсти: металът пасна идеално в кръга. Подскочи, притегли разбития си крак. Захвана се, издърпа се нагоре. Още. Още. Още.

Виеше му се свят.

Подхлъзваше се, свличаше се надолу, но веднага отново се вкопчваше в някоя скоба. Не чувстваше разбития си крак, шибания от бичовете гръб, раздраните ръце. Катереше се. Подрипваше. Пълзеше.

Погледна надолу — някой го беше последвал.

Ненапразно, значи.

Спря се за секунда и продължи. Ако сега не се измъкнеш, значи, че никога няма да се измъкнеш.

Незнайно след колко време се изтърси в мъничка стаичка, в преградена с решетки кабина. Вратата — залостена с резе отвътре, резето — ръждясало. Ръцете му бяха съвсем изподрани, превърнали се бяха в кървава каша, ръждата се смесваше с ръжда; но успя да го надвие. Отвори вратата, изпълзя навън на четири крака и се просна по гръб. В света беше ранно утро; издигаше се медно слънце.

Той просто лежеше на земята. На земята, не под нея. И не, не му се виеше свят — а целият шибан глобус, задвижен от Артьом, се въртеше като пумпал.

До него някой падна, легна. Само един, други не се бяха изкатерили.

— Кой си ти? — попита го Артьом, усмихвайки се блажено, със затворени клепачи, на розовото утринно небе, без дори да се обръща към единствения си последовател. — Кой, мамка му, си ти, човече?

— Льохха, кой — отвърнаха му. — Брокерът. Ссс… Сс кх-оженото п-палто.

— Преди си бил брокер — каза Артьом, щастлив, че е успял да доживее дотук. — А сега ще бъдеш първоапостол.

И в този момент го изключиха.