Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (21)

Глава 21
Приятели

Свалиха чувала от главата му.

Огледа се.

Но и без това по гласовете можеше да отгатне къде са го докарали — на Цветен. Точно там, откъдето го бяха и взели. От самия бункер го бяха измъкнали в чувал, за да не може да намери обратния път.

Свалиха белезниците му, смъкнаха от гърба му мундира, изритаха го по задника; после до него падна и издрънча черният револвер.

Първата работа на Артьом беше да го сграбчи. Празен. Обърна се — а съпровождащите го вече се бяха изгубили в тълпата. Мярнаха се две сиви човешки песъчинки и останалият човешки пясък ги засипа.

От бункера го бяха изхвърлили веднага, без разтакаване. Както си беше в сервитьорската униформа, така си и остана. Докторката успя само да му напъха някакви хапчета в джоба на изгладените с ръб панталони. Добра душа. А после — чувалът върху главата.

Седна, замисли се. Хората наоколо с всички сили се съвкупяваха, защото трябваше да се живее по някакъв начин. И на Артьом сега му се налагаше да живее някак с всичко научено в крехката му, шперплатена черепна кутия. Наученото притискаше милиметровите стени отвътре, бъдещето на Артьом не беше съвместимо с него.

Не можеше да повярва, че всичко случващо се в метрото — целият ад, цялата безпросветност и цялата безсмислица — всъщност са учредени от някого и че напълно устройват някого. Зловещо беше не това, че смесваха хората с почвата, за да засипват тунелите, а че без това светът не би съществувал, би пропаднал в бездната. Не можеше да разбере такова устройство на света.

И не можеше да го прости.

Седеше и гледаше в някакъв непрекъснато мърдащ се гол бял задник и спореше с него, сякаш това беше лицето на Бессолов. Казваше му всичко, което не се беше сетил да каже на Бессолов.

— Разбира се, ако толкова години хората ги лъжат… Как да отличат истината от… Ако постоянно ги навеждаш към коритото с помията… Но това не значи, че не могат да се надигнат… Да погледнат нагоре или поне напред… Разбира се, вие така сте устроили всичко… Но това не значи, че те няма да могат… Или че не искат… Питате? И сами си подхвърляте правилните отговори… Те питат…

Беше лесно да се спори със задника. Задникът не възразяваше.

— А какво разбират хората… Вие трябва да бъдете ометени… по дяволите. Вашият бункер… да се разпердушини. Ако не се разпердушини… Ако не се отвори абсцесът… Тогава нищо… Трябва вас, тлъстите плъхове… За вратовете… Да ви покажат на хората… Вие поговорете пред хората така… За тях… Като за говеда… Ето тогава. Тогава ще видим. В бункера те… Гниди… Всички ще разгоня… Ако на мен не ми повярват — на вас ще ви повярват… Ще ви заставя да им кажете всичко… А ако не им кажете… Със същото това дуло аз вас… Не само ние имаме тилове… Гадове…

Той стисна дръжката на празния наган.

Не можеше да направи такова нещо сам. Нищо не можеше да направи сам.

Отборът му беше малък, но го имаше. Летягата, Омир, Льоха. Да ги събере. Да им разкаже — на тях, които вече знаят половината истина — останалата част от истината. Да ги попита. Да измислят заедно как да намерят и да отворят това плъхско гнездо.

Колко време беше минало — седмица? Повече? Навярно всички са се разпръснали по метрото. Вмъкнали са се в някакви процепи. Единият — за да не го намери Мелник, а другият — Ханза. Но виж, Омир… Райха вече го няма. Може би Омир знае къде да се търсят останалите? А къде да се търси Омир, беше известно.

Изправи се.

Закрачи, като разбутваше строилите се в очакване на ласки жени с номерца на ръцете, мина покрай посърнали фашисти, покрай паплач от всякакъв калибър, покрай уплашени юноши, дошли да открият любовта, покрай загорели сталкери, които искаха поне да погледат, покрай мерзавци, които животът беше изнасилил и те сега искаха чрез жените да изнасилят живота. Покрай всички тях, едва започващи или вече завършващи своята зрелост в подземието.

Къде тук е стаичката на Саша?

Намери я.

Влезе, без да чука, без да се реди на опашката, цапардоса някакъв боец без панталони по темето с дръжката на нагана, смъкна го от Сашка, сложи го в ъгъла; след това вече я поздрави, извърнал се встрани, за да може тя да се загърне.

— Къде е Омир?

— Не бива да идваш тук, Артьом. — Тя го гледаше отдолу. — Защо се върна?

— Къде е старецът? Той нали не те е оставил? Или те е оставил? Къде отиде?

— Отведоха го. Моля те, иди си.

— Отвели са го? Кой го е отвел?!

— На теб… той помогна ли ти? Алексей — помогна ли ти? Изглеждаш различно. По-добре.

— Помогна ми той. И ти ми помогна. Благодаря, бля. На всички вас. Благодетели.

— Ти нали искаше да узнаеш. Ето, узна. Нали? Или какво искаше? Просто да умреш?

— Да. Прости ми. Аз… Аз не искам от него… От тях. Това е подаяние. Не ми е нужно. Каквото било — било. А сега… Сега стига толкова.

— Защо си тръгна от тях? Там нали… Там нали животът е съвсем друг?

— А ти не си ли била? Там? Той не те ли е вземал?

— Обеща. Трябва да ме вземе. Но аз помолих да вземе вместо мен — теб. Засега.

— Нищо не си загубила. Там е същият живот като тук. Просто яденето е по-хубаво. Е… и медицината. А ти какво, би ли могла? С тях?

— Той какво ти разказа?

— Всичко ми разказа. Всичко. Невидимите наблюдатели, властта, червените, фашистите, всичко.

— И те пусна?

— Да.

— Трябва да се махаш оттук. Те отведоха всички ваши. Този твой брокер. Всички. Същия ден, когато ти… Може вече и да ги няма. Не знам.

— Кой? Наблюдателите?

— Не. Не неговите хора. Твоят Орден.

— Орденът… Чуй ме. Ти… Искам да разбера. Той на теб всичко ти обясни, нали? Ти всичко знаеше. За горе. За света. Обаче! Нали това е била твоята мечта. Да се върнем там. Както и моята. За да бъдем ние всички… Там. Отново. Там! Та ти нали ми разказа. Сама! Какво правиш тук? Защо висиш в тази помийна яма? Защо не избяга? Защо си тук?

Саша стоеше пред него — тънка като скицирана с молив, обгърнала се с ръце. Гледаше го изпод вежди.

— Иди си. Наистина.

Той я хвана за китките вейки.

— Кажи ми. Аз искам да кача хората горе. Ти казваш — защо не съм останал. Защото всички други… Ние. Всички ние тук. Те трябва да знаят. Всички. Те са длъжни да знаят. Нали няма да ме предадеш? Отново. На него? Няма да ме издадеш?

— Няма да те предам.

Тя стисна устни. Артьом чакаше.

— Но няма да дойда с теб.

— Защо?

— Артьом. Аз го обичам.

— Кого?!

— Алексей.

— Този? Този… дъртак? Извратеняк?! Та той… Та той… Та той е без душа… Да беше чула какви ги говори… За хората! Ти — него?!

— Да.

Артьом отпусна ръцете й като опарен; отстъпи.

— Как?!

— Обичам го. — Тя сви загърнатите си рамене. — Той е като магнит за мен. Той е магнит, а аз — желязна стърготинка. Това е. Той е мой господар. И винаги е бил добър към мен. От самото начало.

— Та той те предоставя за ползване! Той — теб! На него му харесва да гледа как теб всякакви… Мръсни… Най-различни!

— Да — кимна Саша. — Той обича така. И на мен ми харесва.

— На теб ти харесва?!

— А какво? На теб това не ти приляга? Като на Омир? Извинявай тогава.

— И ти очакваш… Очакваш той да те вземе там? При себе си?

— При тях се е освободило едно място. Той е получил разрешение. Но аз…

— Добре. Разбрах. Ти вместо себе си — мен… Добре. Разбрах. Добре.

— Трябва да си тръгваш.

— Ти наистина ли искаш там? При тях? В тази тяхна денонощна кръчма? В бункер?! Вместо горе — още по-надълбоко?

— Все ми е едно къде. Искам да бъда с него. Аз съм негова. И това е.

— Добре. Разбрах.

Постоя още малко. После свали от шията си кръстчето. Подхвърли й го.

— Прощавай. Благодаря.

— Прощавай.

* * *

Излезе; светът се беше преобърнал надолу с главата.

Поброди сред похотливата еднодневна пияна тълпа. Казал беше на Саша, че всичко разбира, но нищичко не беше разбрал. Как може — с Бессолов? Как може да обичаш такъв? Как може да смениш своите дирижабли, дори да са мечта, за бункера? А за бардак — заради кратките бордейни срещи от снизхождение? Бессолов й носи огризки храна от своя бункер — и огризки любов също. А тя нищо — стига й и едното, и другото. Непретенциозна.

Какво не разбираше Артьом за Саша?

И как би могъл да я ненавижда?

— Хей, човече! — протегна се някой към сервитьорския му костюм. — Бутилка домашна водка!

— Я го духай!

Стигна до пристана. Високата вода си стоеше — до ръба.

Трябваше да разрушава. Да разруши всичко. Да прати всичко по дяволите.

Значи, Мелник му беше отнел всички приятели. Омир, Льоха, Летягата. Трябваше да ги освободи, ако са живи. Сам нищо нямаше да успее да направи.

Мелник.

Ако можеше да привлече на своя страна Ордена… С такава сила и против Наблюдателите нямаше да е страшно. Орденът беше отстоял един бункер, можеше и да завоюва друг.

Само че как да ги разтърси? Да им разкаже за продадените другари? Но дали ги беше продал Мелник — и на кого? И него самия го бяха продали и купили, стария идиот; а момчетата бяха загинали просто без смисъл. Заради инициативи на равнище средни звена. Старецът поне разбира ли сам за какво си е дал краката?

А ако му разкаже, ако му обясни?

Какво му е известно на него, Святослав Константинович, за метрото? Това, което му е споделил Бессолов. А нали и на него навярно са му тикнали в зъбите полуистината. Та той не може да е щастлив от факта, че от герой се е превърнал в дядовата питка в инвалидна количка — и то не заради спасението на метрото, а защото не са му доверили втората част от истината?

В другия край на платформата, до пристана, се клатушкаше бутилков сал. Край него дремеше пиян железничар. Артьом се огледа, замисли се. Да преплува през потопения Райх — там нали не е залято до покрива? — и ще стигне до Полиса. Да поиска разговор с Мелник. Да му доразкаже всичко, което онзи не е знаел, да му доразкрие истината. Ако не застане на страната на Артьом, поне да пусне хората му.

Докато вървеше към сала, свали от някакъв бардак лампа на свинска мас. Не е фенер, но поне ще има някаква светлина в тунела. Промъкна се до сала, побутна спящия с върха на лакейската обувка — непробуден.

Отвърза клатушкащия се съд, скочи върху него и пое по мътната река в тръбата. Вместо весла — черпак, завързан за бастун; гребеш ту от едната страна, ту от другата. Салът се въртеше неохотно — не му се връща обратно, но все пак се плъзга към тъмнината. Светлината от лампата — на крачка напред, дори черпакът стига по-надалеч. Тунелът вървеше надолу; таванът се снижаваше, доближаваше се до темето на Артьом. Щеше ли да му стигне въздухът?

Вече не можеше да гребе прав, таванът не му даваше. Наложи му се да седне.

Насреща му доплува плъх. Видя суша, зарадва се.

Качи се при Артьом на сала, седна скромно на края. Артьом не се опита да го прогони. Някога се беше боял от плъховете, но вече не. Плъхове като плъхове. Лайна като лайна. Тъмнина като тъмнина. Живот — като при всички останали. Не би го и забелязвал, както и другите не го забелязваха, ако не знаеше, че има и друг живот.

Лампата беше окачена за сала, опитваше се да погледне не само напред, но и отдолу, под прозрачното дъно.

Долу водата се плискаше.

Той си мислеше за Саша. Прощаваше се с нея. Защо Саша не иска да разкаже на хората за това, че те не са длъжни да седят под земята? Защо самата тя е тук? Защо избира Бессолов?

Вонеше на свинска мас. Плъхът дишаше с наслада.

Под дъното се преобърна един удавник, вторачи се в лампата през преградата от бутилки с опесъчените си отворени очи. Отдавна не беше виждал светлина, опитваше се да си спомни какво е това. Хвана се отдолу за сала с дебелите си пръсти, пречейки му да премине, после го пусна.

Таванът се снижи още повече. Застанал на колене, Артьом можеше да докосне ребрата и спойките му.

Плъхът се замисли — и скочи във водата. Все пак заплува към Цветен, към своите.

Артьом се спря. Погледна назад — там беше също толкова тъмно. И даже още по-тъмно. Ръката му пошари по гърдите, но вече беше дал кръстчето. Добре, както и да е. Помоли се и без него.

И продължи да гребе нататък.

А после водата започна да отстъпва.

Може би беше отминал падина, дълбоко място. Таванът престана да го притиска, отмести се нагоре, даде му да подиша. Отпред се мяркаше светлина: опитваха се да мигат настанили се на самия таван лампички. Явно генераторите някак се бяха предпазили от потопа.

Когато се добра до станцията, стана съвсем плитко. На платформата водата беше едва до коленете. Но стопаните засега не бързаха да се връщат вкъщи. Онези, които не бяха успели да избягат, подпухваха вяло и неспокойно. Вонята беше гъста, усещаше се с цялото лице.

Подпочвените води бяха измили Дарвинска, бяха я остъргали — и тя отново беше станала Чеховска. Цялата й човекоядна шарения — транспаранти, стенописи, портрети — плаваше с лицето нагоре върху течната мръсотия.

Нищо. Ще си поемат дъх и ще въведат ред. Ще си завоюват зверилника отново. Вместо Дитмар ще е Дитрих и това е; Евгений Петрович ще се върне, свой човек, на системата, макар и главорез. Защото всичко е вече толкова чудесно и удобно устроено: ето, тук при нас влизат човечетата, а оттук излиза кайма. Като в Балашиха. Като в цялото метро.

И някой, разбира се, ще трябва да допише учебника по история на Евгений Петрович. Ще се наложи учителят да се бъхти сам, нали Мелник е прибрал Омир. Нищо, Иля Степанович ще напише всичко, както трябва: на Шилерска ще му се получи героична отбрана на станцията от червените, изродите няма да защитават станцията, а ще я атакуват. Е, и някакъв вдигащ духа финал. Нещо от рода на това, че са потънали заради коварството на врага, но не са се сломили и са като феникс от пепелта, и са по-добре отпреди.

Как Саша ще може да спи с това?

Разбута с черпака пяната върху някаква мокра хартия. Вгледа се — размити страници от вестници. На една от тях още можеше да се прочете „Железен“, на други — „Юмрук“. Отломки от нечии дни. Тук при тях нали е имало и печатница. Не беше лъгал Дитмар, сериозно възнамеряваше да отпечата десет хиляди тухли с правилната история.

Станцията свърши, отново започна тунел.

* * *

Измисляше най-различни варианти — как преминава през блокпоста и какво ще лъже на него. Но не можа да излъже нищо: дежуреха не кекавите обикновени охранители на Полиса, а безмълвните истукани на Ордена.

За да не го застрелят, им извика, че е Артьом и идва при Мелник. Приближиха се към него с недоверие, отупаха джобовете на шутовския му костюм, като че ли го разпознаха, но самите те не свалиха маските си. Взеха му нагана. Поведоха го по служебни коридори, за да не смущават вятърничавите местни граждани.

Но не го водеха към Мелник.

А към вратата на някаква килия. Решетки. Охрана.

Вкараха го, като злобно го бутнаха в гърба, сякаш не е свой.

А там — радост!

Всички бяха живи: Льоха, Летягата, Омир. И даже още, кой знае защо, Иля Степанович.

Похвалиха Артьом за това, че и той не е умрял, за това колко се е освежил и за това какъв се е изтупал. Посмяха се. Прегърнаха се.

Изясни се, че всичките са ги прибрали още там, на Цветен. Все пак е само на две станции от Полиса, та някой от бойците отишъл да се позабавлява с момичетата и ги разпознал — и Летягата, и Льоха. Омир и невзрачния Иля ги бяха взели покрай тях: обядвали заедно, не били успели да се разделят.

— Е, а ти — къде?

Артьом помълча. Стегна се. Погледна със съмнение към Иля Степанович, за когото се знаеше с какво се изхранва. А после осъзна: такова нещо не бива да се държи в тайна от никого. Тайните — това е тяхното оръжие, а на Артьом — да разказва всичко, както си е.

Стовари им го. Всичкото.

Бункерът, кръчмата, салатите, литровите шишета, тлъстите пияници в костюмите, антибиотиците, восъчния Сталин, неизчерпаемото електричество, чуждестранните бутилки — и след тях: марионетките, войните на глупаците, лепкавата ласка на спецслужбите, нужният глад, нужното човекоядство, нужните схватки в слепите тунели. Нужните и вечни Невидими наблюдатели.

Разказваше на тях — и на себе си. И сам се учудваше на това как всичко се подреждаше, колко стройно изглеждаше. Нищо безполезно нямаше в тази Бессоловска постройка, нищо необяснимо. Всички въпроси получаваха отговор. Освен един: за какво?

— Тоест… Докато ние тук ядем уайна… Те там… Те там — сауатки? — промърмори Льоха пресипнало от натрупалата се омраза. — Чуждестуанна водчица. Месце, сигууно по-пуясно от нашето… А?

— И не го дояждат. Чиниите си стоят, пълни с остатъци… Те сигурно и тогава са яли. Яли са в същите тези минути, когато ние заедно с всичките… На Комсомолска… Под куршумите.

— Гадини — каза Льоха. — Ама че гадини. И медицина, говоуиш?

— Нали сам виждаш? Ето, мен… Изправиха ме на крака. Не знам дали е задълго. Но все пак! Разбираш ли?

— Виждам. А тук, пуи нас, има дууга медицина, науи? Такава: да хванат човек за топките и да му кажат: пъузи, човече, сам към гуобището. Защото ние и без това не можем да ти помогнем с нищо за твоя уак. Значи, с нас така. Не са ли гадове, а?

Омир стоеше безмълвно. Той не можеше да повярва в това със същата скорост като Льоха.

— А защо тогава се отнасят с нас като с уайна?! — питаше апостолът. — Ако ще сме в уайната, тогава нека всички да са в уайната! А не едни да са в тях до шията, а други да си хапват сауатка и да си пийват. А къде е този бункеу? Можем да го наводним, а?

— На мен ми сложиха торба на главата, когато оттам… А натам изобщо бях в безсъзнание… Не знам къде е.

— А аз съм бил там. В този музей — каза Омир. — Още преди войната съм бил. На екскурзия. Пълното му название тогава беше „ЗКП Тагански“. Защитен команден пункт. Тагански — защото е право на Таганка. Единият вход беше откъм улицата. Едни такива старомосковски пресечки, при река Москва. Стари сгради. И едната от тях, двуетажна, всъщност е фалшива. Тогава ни обясниха, че зад стената има бетонен похлупак, за да предпазва асансьорната шахта от бомби. Двайсет етажа надолу — и там е този бункер. И да, всичко е, както ти го описваш. Неон, ресторант, ремонт.

— Но те как са попаднали в метрото?

— Там имаше вход. Даже не един. И на станцията, точно на Таганска, и в тунела, на Околовръстната.

— Таганска… Това нали е само на две станции от Комсомолска… — рече Артьом. — На две. Нима те не са чули виковете? Щом като ние ги чухме даже от повърхността?

— Невидимите наблюдатели… — поклати глава Омир. — По-добре Изумруденият град да се беше оказал истина.

— Можем да ги изхвърлим оттам! — каза разпалено Артьом. — Да ги изгоним в метрото! Да изправим пред хората тези гадини. Нека сами си признаят, нека Бессолов си признае, че са ни лъгали толкова години. Нека да кажат, че светът отгоре си го има, че ние тук, долу, само напразно измираме. Нека да заповядат на своите да изключат заглушителите. Това реално ще преобърне всичко! Охраната там е малко. Само да разберем как да попаднем вътре…

— А откъде имат тоукова за пуюскане? — попита Льоха.

— Складове. Държавното хранилище. Но мисля, че взимат и от метрото. От Ханза… Та Ханза им е в джоба! Всичко им е в джоба. Червените изпращат затворниците си на строежите им, Ханза ги храни, а Орденът… почиства. Ти знаеше ли за това? А, Летяга?

— Не. — Летягата гледаше покрай Артьом, в стената.

— А Мелник?

— Не мисля.

— Трябва да му се каже!

— Ще му кажеш. Ще имаш възможност.

— Той говори ли с теб? Ти видя ли го изобщо?

— Видях го. Ще има трибунал. Тоест той сам ще реши. А Анзор ще подпише. Дезертьорство. Изобщо за такова ми се полага… И на Льоха. Него нали уж го приеха при нас. Така че ще отговаря. Е, сега и теб. Знаеш какво се полага. Бесило.

— Уично мен мама не за това ме е уаждала. Тя на мен, между дуугото, гоуямо бъдеще… — съобщи Льоха.

— А теб какво? — обърна се Артьом към Омир. — При теб за какво се хванаха?

— Водя се свидетел — сви рамене онзи. — Аз какво? Мелник дори не ме помни. Може и да ме пуснат.

— Свидетел — повтори Артьом. — Мислиш ли, че са му нужни свидетели? Аз също не съм точно дезертьор. Ако не го убедим… Край с всичко.

— А Иля?

Артьом се обърна, погледна Иля Степанович. Той седеше на студения под, без да сваля поглед от Артьом. Погледите им се срещнаха — сепна се.

— Всичко това истина ли е?! За Райха?… За Евгений Петрович?… За дъщеря му?!

— Имаше пакет със снимки. Аз самият го държах в ръцете си. И Бессолов го каза. Мисля, че е истина.

— Той избяга. Фюрерът. Избяга.

— Знам. Ето, търсят го, искат да го върнат. Разправят, че ще ви построят нов Райх.

— Аз също… имах… дъщеря — каза Иля Степанович, преглъщайки със сухо гърло. — И я взеха. И… А той, значи… Той си я е оставил.

Артьом кимна. Иля Степанович се скри зад коленете си, сви се.

— Нима те никъде не са се дянали? — каза Омир. — Досега? Властта? И управляват цялото метро?

— Управляват го. Но в това е и тяхната уязвимост. Ако ги извадим оттам… И ги арестуваме… Може най-накрая да пуснат всички! Горе! Всички ние можем да излезем. А?

— Ами да.

— Трябва просто да убедим Мелник. Да му обясним как са манипулирали него самия.

Замислиха се. Навярно всеки за свои си неща.

В коридора се чу тътрене. Изскърца и се отвори малкото прозорче на височината на лицето. Зад решетката се показа силует. Не му достигаше ръст.

— Артьом!

Той потрепна. Приближи се до вратата. Прошепна:

— Аня?

— Защо дойде? Защо се върна тук? Защо? Той ще те убие.

— Трябва да измъкна своите хора. И искам с баща ти… Още веднъж. За последен път. Да поговоря. Трябва само да поговоря с него. Можеш ли да го помолиш?

— Нищо не мога. Той вече не ме слуша.

— Трябва да му обясня! Кажи му! За Невидимите наблюдатели!

— Чуй ме. Той назначи съд. Днес. Ще има другарски съд вместо трибунал.

— Другарски съд? — потрепери Летягата. — За какво му е този цирк?

— Защо? — попита Артьом.

— Не знам… — Аня говореше с разтреперан глас. — Заради мен. Иска да те осъдят всички. Вас да ви осъдят. За да не е лично той.

— Анечка… Нека. Това е добре, че е другарски… Добре, че всички. Нека слушат. Ще им разкажа всичко. Ще видим тепърва кой кой е. Ти не се безпокой. Благодаря ти, че ми каза.

— Това с нищо няма да помогне. Там повече от половината са ханзийци. Те ще гласуват така, както е нужно. Дори и всички наши… гласовете няма да са достатъчно.

— Но ние ще опитаме. Ще опитаме. Благодаря ти, че дойде. А аз се чудех как да поговоря с момчетата. И ето, че той сам… Сам ми дава такава възможност.

— Ей! Ан! — извикаха от коридора. — Достатъчно!

— Артьом… — Капачето се спусна; Аня изчезна. — Аз…

Отведоха я.

— Слушайте. Ще успеем. Летяга? Чуваш ли ме! Ако ме подкрепиш — всичко ще се получи.

— Как?

— Бессолов трябва скоро да дойде за Саша. На Цветен. Ако имаме поне няколко бойци… На него охраната му е само двама-трима души. Ще го хванем. Ще го отведем в бункера. На Таганка, през Китай-город. А самият бункер… Там защитата е почти никаква. Ако ни го отворят… На Бессолов… Отвътре…

— Няколко души нищо няма да решат.

— Мислех си за това. Аз плавах дотук през Райха. Водата вече е спаднала. На Чеховска е почти сухо. И навсякъде плават вестници. Омир? Те там имат ли печатница? На Чеховска?

— На Чеховска — каза Омир. — В служебните помещения.

— Там все още има електричество тук-там. Видях. Може и да не е заляло машината. А ако вместо вестниците им напечатаме листовки? Да разкажем на хората как ги правят на глупаци. Да им кажем за Наблюдателите. За заглушителите. Как мислиш, ще се справим ли? А?

— Аз, когато бях там… На нас ни показваха. На мен.

— Ако можем да попаднем там… Ние цялата тази тяхна система… Ще напечатим поне няколко хиляди листовки. А? И ще раздадем на народа на Таганска. Е, и по пътя на други… Прочети и предай на следващия. На Китай-град… И в листовките направо ще разкажем за бункера! Ще доведем тълпата до входа! Бессолов ще ни отвори, мръсникът, няма къде да се дене… И край! Нека кажат истината в лицата на хората! Тогава няма да бъдем сами, Летяжка. Дори и да не се получи веднага с щурм… Листовките пак ще се разпространят из цялото метро!

— Туябва уи да пуснем науода от Таганска в бункеуа? — уточни Льоха. — Всичките уи?

— Колкото повече, толкова по-добре. Нека сами да видят как тези твари затлъстяват и винаги са затлъстявали. Като го видят, може и да повярват в останалото. А? А, Льоха? Дядка, ще можем ли?

— Теоретически — каза Омир. — Ако хартията е оцеляла… Нея по принцип я съхраняваха в пластмасови кутии… За да не се навлажнява… Може и да е оцеляла…

— А, Летяжка? Нашите там какво разправят? Забравили ли са вече всички, които червените избиха?

— Такова… — Летягата въздъхна. — Как да го забравиш?

— Значи, имаме план. Рискован, разбирам. Но може да се получи, а?

— Може — призна Льоха.

— Мислиш ли, че ще ни позволят да раздаваме явно тези листовки? — усъмни се Омир. — Ако тук, както казваш… Ако държавата не се е дянала никъде… Ти представяш ли си, че това е нашата държава?

— Не. Майната му, дядо! Трябва да се опитаме! Трябва да кажем всичко на хората! Те трябва да бъдат пуснати!

Омир кимна.

— А ти… Какво ще правиш на повърхността! Когато излезем? — попита той Артьом. — Поне къде ще отидеш? Решил ли си?

— Ще живея! Като по-рано! Там ще решим! Като хора! А какво? Не е ли ясно?

— Не много — въздъхна Омир. — Ето, аз не знам какво.

— Какво значение има? Ако ще гъби да се садят, ако ще пшеница, аз съм готов! Ако съм там. Но първо… Та там е такава огромна земя. Може да се обходи цялата. Да си намериш място… Каквото ти душа иска. Град… Или океански бряг. На вас какво, не ви ли е обидно, че има шепа вампири, които са решили вместо нас, че никога няма да видим всичко това?!

— И седят по цяу ден и пуюскат! — добави Льоха.

— Трябва да има причина! — отново увери Летягата.

— Има причина! На тях им прилошава от откритото пространство! А теб те държат при себе си като говедо!

— Да ги изхвъууим от този бункеу на майната им — реши апостолът. — Ноумауен ти е пуанът. Стига да не ни пуецакат.

— Ти разбираш ли, брат? — Артьом хвана Летягата за огромното рамо. — Ти там, горе, ще направиш повече за хората! За какво си се клел! За това, че ще помагаш на някакви червеношкембести плъхове да стрелят в своите? Ти си се клел да защитаваш хората! Всички! Метрото! Ако ние изведем всички тях горе — ето там, ето тогава ще сме им наистина нужни! На хората! Защото ние, Орденът — ние имаме опит. Ние умеем. Там. Разбираме рисковете. Познаваме зверовете… За фона знаем всичко. Там ни е мястото! Не тук! Не да режем гърлата на онези, които идват при нас от другите места! А с наша помощ всички да се доберат до жива земя! Е? Съгласен ли си?

— Съгласен, съгласен — промърмори Летягата.

— Дядо?

— Не знам.

— Дядо, разбирам, че те е страх да ходиш горе. Толкова години си седял под земята. Тук вече всичко ти е ясно. Уж тясно, уж тъмно, но вече като родно, нали? И горе някак… И не си само ти така. Аз нали на Комсомолска виках хората след себе си… Нито един не повярва, никой не тръгна. Ти не си виновен. И те не са виновни. Тези гадини от бункера са виновни, ето кой. Теб са те лъгали, нас всички са ни лъгали. Приучили са ни да сме къртици. Доказали са ни, че сме червеи. Но всичко това е лъжа и е изградено върху лъжа. Ако не им кажем истината, ако ти не я кажеш — на теб ти се получава! Нали, Иля Степанич? Той е талант? Ако не им кажеш истината за количките с труповете, за арматурата, за моя тунел, за кучешките ями, за картечниците на Комсомолска — тогава кой ще им я каже? Никой! Знам, няма да повярват! Няма да повярват веднага! На мен никой не ми вярваше! Дори вие не ми вярвате докрай! В такова е трудно да се повярва… Но трябва. Нека те тикат с пръсти. Нека те наричат смахнат. Нека те смятат за враг. Някой трябва да им каже. Нека се посъмняват… Току-виж някой повярва! И някой тръгне след нас! А?! Трябва да направим това за хората. Дори и те сега да са против. После ще разберат. Или ти — какво? Пак ли ще печаташ фашистки листовки?!

Иля Степанович не се показваше иззад коленете си, сякаш беше умрял. Когато светът се бе разкъсал на парчета, него го беше ударил в сърцето.

— Не — поклати глава Омир. — С това е свършено.

— Значи така? Ако има шанс, ще го направим? С мен ли сте?

— С теб сме! — отвърна Льоха. — Да опънем буужоата!

* * *

Времето преди съда започва да се свива в спирална пружина — колкото по-натегната беше, толкова по-бавно вървеше. Артьом искаше от надзирателите среща с Мелник — но те бяха с черни плетени лица, не разпознаваха Артьом и Мелник също не искаше да си спомня за Артьом.

Защо се бавеше Святослав Константинович, с какво беше зает? Слагаше бесилките предварително, защото вече знаеше как ще гласува Орденът, тъй като беше уговорил с всеки боец вота му?

Но Артьом въпреки това се готвеше.

Разхождаше се из килията, настъпваше останалите по краката, повтаряше си наум това, което трябваше да каже. Щеше да има само една възможност. Да спаси себе си, да отърве Летягата и Льоха. Да подпали плъхското гнездо и да спаси хората от плъховете.

Добре е, че ще е другарски съд, казваше си той. Това е правилно. Те не са истукани. Не са от глина, не са от гранит. Макар и да са служили само година заедно, тази година се равнява на седем при други хора. Те всичките са зашити помежду си с червени шевове. Тимур, Княза, Сам. Нека Мелник вдига бесилки. Това не е толкова лесно — да осъдиш своя брат на смърт.

Дойдоха внезапно.

Повикаха ги един по един.

— Летяга!

Онзи прегърби мечешките си рамене: даде да му сложат белезниците.

Как беше той?

Докато Артьом му говореше, Летягата като че ли прихващаше свирепото му настроение, започваше да кима в такт. Но достатъчно беше да замълчи — и треската му спадаше и отминаваше, не успяваше да се задържи сама. Летягата беше от онези, които решават веднъж завинаги какви ще бъдат в живота и какво ще мислят по всички поводи. И той беше решил отдавна и сигурно. Новата истина удряше по дебелата му кожа дори не като сачми, а като сол.

— Звонарьов!

Това се оказа Льоха. Ето: Мелник беше успял да узнае за него повече, отколкото Артьом. Интересно, бяха ли ги разпитвали? За какво? Льоха също го оковаха. Когато го извеждаха, той погледна назад.

— Тьомич! Не туябва да се омазваме!

Заветът му.

— Чорни!

Сърцето му се разтуптя. Мислеше, че няма да му пука, но то все пак се вълнуваше. Глупаво беше някак. Ти нали само допреди седмица дори не разчиташе, че ще можеш да изкараш повече от тази седмица. Ето че срокът изтече. Нали така?

Не. Не е така. Няма да стане такова нещо.

Не биваше да умира сега. Сега — вече е рано.

— Как го каза ти, дядо? Всеки си има крайна спирка?

Омир вдигна глава. Усмихна се уморено и учудено.

— Запомнил си го?

— Не мога да го забравя.

— Дай си ръцете тук! — изреваха.

Той протегна китките си. Обрамчиха ги.

— Крайните могат да бъдат много — поправи го Омир. — Но местоназначението на всеки е само едно. То трябва да се намери. Местоназначението.

— Мислиш ли, че не е то? — попита го Артьом, разглеждайки отново белезниците си.

— Мисля, че още не е крайната — каза Омир.

Стоманени пръсти стиснаха шията на Артьом, приближиха го към пода. За по-сигурно извиха нагоре и ръцете зад гърба му.

— Ще се видим — каза Артьом на стареца.

Побягна заедно с конвоиращите по коридорите с поглед, забит в протрития гранит. Конвоиращите го наглеждаха, а той мислеше за тях. Няма лош момент за проповед.

— Мъжаги… Не знам дали сте наши, или ханзейски… Вас ви лъжат. Всички. Всички нас. Знаете ли за заглушителите? Те са само за да стоим ние в метрото…

Спряха се.

Плъзнаха по скулата му твърда кост, затрещя, развивайки се, лепкава лента. Залепиха устата му с широка черна ивица. Сложиха отгоре й още една, на кръст.

И го помъкнаха нататък.

Така, значи.

Сега се обля в пот. А ако не я свалят? Ако не му дадат да се изкаже?

Внесоха го в залата. На Арбатска.

Цялата станция беше запълнена само с мъже в черно. Бяха помолили външните да се разотидат, докато Орденът линчува своите. Тези, които се бяха събрали тук, нямаха маски. Поименно гласуване, сети се Артьом. На всеки после щеше да му се наложи да отговаря за гласа си, нека да помнят за това, ако изведнъж решат да го помилват.

Изтикаха го в празния кръг по средата. Там вече бяха Льоха и Летягата. И двамата свити — ръцете зад гърба, лицата им отпред — разкрасени. Явно се бяха отклонявали от курса си по пътя насам и ги бяха насочвали.

Летягата видя черния кръст на мястото на Артьомовата уста и запримигва със скосените си очи. Артьом също се задърпа: сваляйте! Започна да търси с поглед Мелник, за да поиска от него справедливост.

Мелник скоро беше докаран от Анзор.

Но Мелник така и не видя Артьом — кой знае защо гледаше все в други посоки. Артьом се кривеше като глист върху тиган със своята залепена уста, хапеше ръждивите си устни, за да може през някоя дупка в тях да изговори всичко. Но лентата беше широка, а лепилото държеше здраво.

Още не бяха започнали.

Най-накрая избутаха през тълпата Омир и Иля Степанович. Те не бяха завързани: свидетели. За какво щяха да дават показания? Артьом се вгледа в посърналия учител. Той беше чул всичко там, в килията. Какво щеше да реши да разкаже? Дали не е купен? Спомни си Дитмар с неговата проста и точна формула за това как се управляват хората. Спомни си как за упокой на душата му беше сърбал помия след разговора с Иля Степанович.

Поднови усилията си да разлепи устните си; но бяха здраво залепени. Сраснали се.

— Готови сме — каза Анзор.

— Разглеждаме делото за дезертьорство и предателство на трима бивши наши другари — засъска Святослав Константинович от своя трон. — Летяга, Артьом и новичкият, току-що приет. Звонарьов. По предварителен заговор. Саботираха две важни задачи. Чиято цел беше да се спре войната между червените и Райха. В интерес на нас. И на цялото метро. Провалиха доставянето на послание с ултиматум до фюрера. А после и операция по принуждаването на Москвин да приеме мира. В центъра на заговора е Артьом Чорни. Летягата, по наше мнение, просто се е поддал на влиянието му. За Артьом предлагаме без обсъждане най-строгото наказание. Летягата сме готови да обсъждаме. Третият е протеже на Артьом. Шпионин, общо взето. Него също за отстраняване.

— Вие поуудеуи уи сте? Какво съм напуавиу аз? И Аутьом!

— Така. Този какво, непълноценен ли е? Укротете го. Някой изрита отзад Льоха, затъкна щърбата му уста.

— А на Артьом какво му е това на устата? — промърмориха от тълпата. — Той как ще се защити?

— Има основания да смятаме, че е превъртял — обясни неохотно Мелник. — Нищо, като му дойде редът, ще го изслушаме. Сами ще се убедите. На мен всичко ми е ясно. Но ще решим, както си е честно. Открито и с участието на всички. Ще започнем с Летягата. После — свидетелите. Ще гласуваме за Летягата, после онзи с дефекта, после Артьом. Отделно искам да кажа: не бива да си мислите, че тук при нас е панаир. Съдете с цялата строгост. Бивш роднина — няма значение. Човекът ни е предал. Законът е един за всички. Специално го изправих на другарски съд, за да няма после приказки. Ясно ли е?

Тълпата забуча; но и да бучи, й се получаваше само в хор, само съгласувано, като в строй.

— Така, Летяга. Хайде, разказвай. Кога беше първият опит за вербуване на Артьом Чорни, какво ти каза. Как те накара да му дадеш секретното послание. И подробности за това как провали преговорите с Москвин. Хората могат да го научат. Ние тук нямаме тайни помежду си. И в чии интереси е действал Чорни.

Лицето на Мелник беше спокойно като на паралитик. Но единствената му жива ръка беше така вкопчена в колелото на инвалидния му стол, че пръстите бяха побелели. Гледаше към Летягата с очи от бронз и зениците бяха пробити в бронза дупки.

Летягата пристъпи напред като мечка на каишка. Завъртя глава, погледна виновно Артьом. Издиша шумно излишния въздух. Погледна гранита. Тълпата мълчеше. Артьом не можеше да отлепи устните си, Льоха дъвчеше желе от кръв.

— Ние отдавна следяхме Артьом — започна Летягата. — През цялата последна година. Знаехме, че няколко пъти седмично се качва горе. Излиза от станция ВДНХ, отива при небостъргача „Триколор“ там, по „Ярославка“. Няколко пъти седмично се опитва да влезе във връзка по радиото.

Летягата го предаваше. Артьом слушаше. Тикаше език в горчивото лепило, мучеше през ноздрите си. Налягаше го — като студен остър чакъл, като сива току-що нахвърляна пръст върху краката му, върху ръцете, върху гърдите — безсилие.

Тук бяха приятелите на Артьом: Сам, Стьопа, Тимур, Княза. Мярна му се Аня, натикана зад мъжките рамене. Вгледа се — дали е тя? Изгуби я.

— Вие знаете… — говореше Летягата. — За това, че войната със Запада не е свършила. Че те само това и чакат — да се издадем. Ние, разбира се, веднага заподозряхме Артьом в това, че се опитва да влезе във връзка с някой там. Да ни демаскира. Може би дори да им помогне да се прицелят към нас… Той беше нов при нас. И полковникът ми нареди да го следя. Въпреки… Ами накратко. После беше и тази история… С радиоцентъра. Вие сигурно сте чули навярно.

Хората зашумяха.

Аня!

Аня се появи. Изтръгна се от нечия хватка, промъкна се в първия ред. Намери Артьом с очи и повече не го изпусна.

— Отклоняваш се — каза строго Мелник. — Отначало за посланието.

— Да. Ами. Така. Общо взето, с Артьом всичко беше почти ясно. Че вероятно работи за врага. Преследва цел да нажежи обстановката. Да демаскира Москва. Да насочи към нея вражеския огън. И с посланието…

Артьом се дърпаше, извиваше се, но го държаха здраво. И в устата му нямаше дори мъничък отвор, за да каже през него на Летягата за втората отрицателна — а и Летягата вече беше върнал този дълг, и самият Артьом беше заел кръв от Бессолов. И за какво? За да може сам да стигне до бесилото?

Летягата повече не искаше да го поглежда.

Той вече говореше ясно — като запис на диск.

Даже и редките познати от тълпата сега се взираха към Артьом като към чужд, като към отровна твар, която искат да сплескат.

— А относно Москвин? — попита Мелник.

— Относно Москвин — повтори след него Летягата. — Относно Москвин историята е такава. Артьом ме измъкна от бункера, когато ние седяхме там срещу Корбут с неговите спецчасти. Когато погребахме Десетия, Андроида, Улман, Рижия, Антончик…

— Помня ги всичките — прекъсна го Мелник. — Няма нужда.

— Вие всички ги помните, да. Вие имате оня списък. Ние всички сме го виждали. И аз самият едва не умрях. И Артьом ми каза: ти разбираш ли, че ние докарахме патрони, двайсет хиляди патрона, на червените? На Москвин? Ние ги докарахме на гадините, които убиваха нашите момчета? По заповед на Мелник. И аз разбрах. Че сме продали паметта им. Разбрах за какво са умрели. За нищо. Че това е политика.

— Летяга!

— Че политиката е по-важна. Че вчера е война, а днес — мир. Жалко, че всички момчета умряха напразно и за вчера, когато беше война, защото днес нали е мир. Днес ние ще заредим с двайсет хиляди патрона тези гадове, за да може утре, когато е отново война, те да ни избият и нас, останалите.

— Достатъчно!

— А после Артьом казва: изобщо няма никакви червени и никакви фашисти. И никакъв Орден няма. Има само една структура. Невидимите наблюдатели. Или дявол знае там какви са, без значение. И ние сме един от отделите на тази структура, а червените — друг. И това не е била истинска война, а отбраната на бункера е фарс. Всичко това е спектакъл. А аз си мисля — а пиенето на водка с нашите момчета също ли е спектакъл?!

— Летяга!

— Нека да говори! — развикаха се в тълпата. — Дай му думата! Летягата е наш! Наш човек! Не му затваряй устата!

— Освободи го! Що за глупост?!

— Така, Летягата приключи… Аз, между другото, двата си крака…

— И Артьом казва — а Ханза къде беше в бункера?! Защо те ни помогнаха с хора чак след това? А не когато ги молехме?! Не е ли разменил краката си за това?

— Летягата командир! — изрева някой.

В този момент нещо бързо изсъска и Летягата опръска в червено-бялата красива стена зад гърба си. Опръска я, отпусна се, седна и легна с лице към пода. Тилът му го нямаше, вместо него се беше отворила месеста фуния.

Такава фуния се отвори веднага и някъде в душата на Артьом.

— Летяга!!!

— Летяаага! Това е Ханза!!!

— Бой по Ханза!

Някой в движение отнесе количката на Мелник, той падна върху гранита близо до гъстата локва, започна да гърчи лапа като обърната по гръб хлебарка, опитвайки се да се изправи, колелетата се въртяха, спиците се гонеха, а над него вече се биеха хора, неотличими един от друг, но много добре знаещи кой е чужд и кой — свой.

Хванаха Артьом, отместиха го, откъснаха му лентата, дадоха му да говори, прикриха го с гърдите си, издърпаха Льоха, а Артьом вече — Омир; оказаха се оградени в кръг от свои; биеха се озверяло, с голи ръце — никой не можеше да внася оръжие по време на съд освен конвоя и палачите.

— Шанс! Шанс! — викаше Артьом в ухото на Льоха, докато му отключваше белезниците с изтръгнатите от конвоя ключове. — Взимаме хората! На Цветен! И Омир! В Райха! В печатницата! Ще направим всичко! Всичко по плана!

— Да! Да! — викаше Льоха.

Двете сплели се вълни започнаха да се раздалечават помежду си, да се отдръпват: едната взе със себе си мъртвия Летяга, другата — гърчещия ръката си Мелник и количката с огънати колелета.

Но Артьом още не можеше да избяга заедно с останалите. Той изскочи от тълпата, огледа се. Къде е тя?!

— Ей! Ееей! — извикаха му от другата страна.

Показаха му я — хваната за косата, със скъсана риза; Аня.

— Къде е подстрекателят?! Дайте ни Чорни! Държим жена му!

— Аня!

— Ела тук, изрод! Ние иначе на нея… Ние нея пред всички тук… Разбра ли?! Пълзи към нас, нищожество!

— Да не си посмял!

Аня пълзеше и ги кълнеше; удареното й око вече потъмняваше. Гръдта й стърчеше като кафяв биберон, жалко и предизвикателно.

Артьом хвана Омир за ръката.

— Листовките! За заглушителите, за оцелелите, за Наблюдателите! За тези, които ни правят на глупаци всичките! Истината! Истината, дядка!

Омир закима.

— Льоха! Ти го познаваш! По физиономия! Бессолов! Любовника на Саша. Само ти го знаеш! Вземи хората оттук. На Цветен. Нека тази гадина ви…

— Хайде, Чорни!

— Или ще я пусне… Или го убий направо там! Да не я докосва, мръсникът!

Льоха примигна.

— Добре! — извика Артьом на онези. — Добре! Идвам! Идвам при вас! Пуснете я! Е?!

Срещнаха се с Аня за половин секунда — между двата полюса на черното. Срещнаха се и се разминаха.