Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (22)

Глава 22
Истината

В преходите кипеше — на Арбатска се връщаше напусналото я население: кордоните, които го държаха по-далеч от съдилището, се намесиха в сбиването. Разколниците от Ордена отстъпваха от станцията, където намерят, и това Артьом, който беше притиснат между чужди хора, вече не го виждаше. Но крещеше на всички иззад черните глухи гърбове:

— Света го има! Не сме сами! Светът е оцелял! Вас ви лъжат! Можете да излезете от метрото! Лъжат ви! Не им вярвайте!

После отново му залепиха устата.

Онези от Ордена, които бяха останали верни на Мелник, отстъпиха към резиденцията му на Арбатска. Настаниха смачкания полковник на разкривената инвалидна количка и го разположиха на законното му място — в онзи същия кабинет с чашата и списъците.

Артьом и Иля Степанович, който също беше причислен към бунтовниците, ги държаха в едно закътано ъгълче в приемната на Мелник. Пазеха ги неизвестни войници. Влизаха в кабинета на полковника и питаха зад неплътно затворената врата дали не е време да ликвидират пленниците, но Святослав Константинович бавеше решението си.

В коридора ставаше течение, което донасяше от процепите под вратите откъслечни разговори: едни от станцията, други от кабинета на полковника. Чуваше се, че на Арбатска се събира разтревожена тълпа. Хората си разказваха един на друг какво се беше случило с Ордена, като накъсано ехо повтаряха виковете на Артьом.

Добре че се размених за Аня, помисли си Артьом.

Дано тя беше успяла да избяга!

Иля Степанович се пулеше срещу хората в черно; силно трепереше. Миришеше на урина. Може би току-що си беше представил как куршумът ще пробие челото му. Но не хленчеше. Само мърмореше едва чуто.

— Разбира се, за него всичко може. Неговата е без пръсти. А предал ли я е? Не, запазил я. Сигурно се виждат. Гледа я как расте. Играе си с нея. И жена му е жива. При него, жива. Не се е обесила. На чорапогащите си. Не се върти под тавана, оплезила език. Черен език.

На дясната ръка на единия от пазачите имаше часовник. По обърнатите му с главата надолу стрелки Артьом засичаше вечността. Изчисляваше колко ще е нужно на Омир, за да се добере до Райха. Заедно с него от разстояние проучваше устройството на печатната машина, търсеше суха хартия, диктуваше текста на стареца. Дори не беше необходимо да разпръскват листовките по цялото метро. Достатъчно беше да ги доставят само в Полиса и на Цветен, оттам всичко само щеше да плъзне.

За плана не знаеше никой освен Омир и Льоха. Всички ханзийци от Ордена бяха тук, с Мелник. Задържаха настъпващия любопитен рояк.

От кабинета се чуваше:

— Набери Бессолов! Пак! Трябва да поговоря с него! Лично!

Изгубеният, съборен от количката си, звънеше на своя господар. Не можеше да се свърже. Значи, Льоха все още имаше шанс да намери Бессолов, преди Мелник да го открие.

И Артьом мислено догреба заедно с Льоха до бардака, като междувременно остави Омир на Чеховска. Мислено се прокрадна под прикритието на ветераните от Ордена през врявата и разврата, заобиколи, невидим, стаичката на Саша и довърши, заради Льоха и заради себе си, предишното си неуспешно покушение. Не, взе го за заложник и поведе бойна група към бункера.

— Набери го! Набери го пак!

Минутната стрелка вървеше назад. Отчете половин час, три четвърти, час. Врявата на станцията растеше. Подвикваха неуверено местните разпоредители, които бяха изпратени от управляващите в Полиса. Но зяпачите не искаха да се разотиват. Питаха за кордона — какво се е случило и що за ненормалник е крещял за оцелелите в другите градове на Земята.

— А у моето какво? Мъничка опашка. Можеше да се отстрани. Още там. Такава миличка душичка. Нарине каза хайде на името на майка ти, ако бъде момиче. Марина, значи. Марина Илинична. Марина Илинична Шкуркина.

Досети се: Иля Степанович не говореше на себе си, а на него, на Артьом, разказва му, макар и да не го гледа в очите. Той поклати глава утвърдително, но си мислеше за своето си.

— Затвори си устата! — изхриптя пазачът на Иля. — Главата ме заболя от твоето мърморене! Млъкни, казах, или още тук ще те очистя! И без това и двамата сте мъртви!

— Марина Илинична — зашепна тогава Иля, за да не го чува пазачът, но достатъчно силно за Артьом. — Мъничката Марина Илинична. Баба щеше да се зарадва.

А ще успее ли Льоха да залови Бессолов?

Да прекара пленника си през половината метро? Та той не беше специално обучен за това. Той е брокер, а не боец и убиец. Там, в радиоцентъра, се справяше криво-ляво, но там просто се целеха в него самия и не беше нужно да планира нищо, а само да оцелее, да се измъкне.

Нищо, ще успее.

Ветераните ще му помогнат. Той нали ще успее да им обясни всичко?

Ще успее. Нали затова е апостол. Премина през всичко заедно с Артьом. Него не трябва да го убеждават, не е нужно да му доказват нищо. Сам всичко помни, всичко чувства.

— Не ми дреме, че не отговаря! Звъни!

Ами ако вече са пленили Бессолов? Ако вече влачат тая гнида с торба на главата към тайния вход от полугладната Таганка към техния оял се бункер? Само Омир да е успял с листовките. Но и без тях… Та той също знае всичко… Ако не успее да задейства печатницата, той ще може и сам — само с думи да разкаже всичко на хората. Както онзи Омир, истинския…

Подраскаха по вратата отвън.

Влязоха трима, загрижени и намръщени: един брамин с халат, един военен с висока фуражка с двуглав орел и още някакъв, цивилен. Похлопаха по вратата на Мелник, замърмориха зад нея напрегнато и слято. Също искаха отговори на някакви въпроси.

Там, на станцията, нещо съзряваше. Бродеше, образуваше се, надигаше се. И на тримата посланици при Мелник им се искаше непременно да усмирят това брожение, да го захлупят.

Мелник отвръщаше дръпнато, злобно.

Открехна се вратата на кабинета.

— Ще назначим заседание на Съвета на Полиса. Нямаме право да мълчим! Нека там всички се изкажат. А после ще уведомим и населението. За резултатите. А вие с вашето разцепление… Сами някак там!

— Ами ако наистина целият този Райх е фалшив — прекъсваше ги Иля. — Ако Евгений Петрович сам е фалшификат и предател, ако всичко там при нас е фалшификат, то аз какво тогава, на мене за какво, заради това, че Марина с опашчица ли и за това, че Нарине на чорапогащника тогава, и защо аз, за какво. Казваха ми пиши, а какво да пиша, къде може да се напише нещо такова, с какви думи…

А устата на Артьом е запушена с гнили парцали, не може да му отговори и дори не може да помоли Иля Степанович да замълчи.

Прошумоля на изхода неподстриганият брамин, замитайки прахта с халата си, след него мина офицерът, който миришеше на стара пот и непрано бельо, а последен се измъкна неизвестният цивилен. Край на аудиенцията.

— Продължавай да звъниш!

Троицата се омете, изниза се през отвора с размерите на кибритена кутийка в края на коридора, излезе при народа.

— Истината! — полъхна отвън през отворената врата.

Иля Степанович се надигна, без да отлепва гръб от стената, протегна се към вика, целият се напрегна срещу него, но вълненият човек го възпря с юмрук в слънчевия сплит.

И вратата отново се затвори.

Ето: хората най-после искаха да знаят, а устата на Артьом пак е запушена със смрадлив парцал. Нищо, сега други ще могат да го кажат вместо него. Да го кажат и да го направят. Навсякъде беше разпратил куриери, сега дори да умре, не го е страх чак толкова.

Дочу се нещо: онези тримата по ред мъркат нещо приспивно на събудилата се тълпа. Тя им крещеше въпроси, не искаше разни приспивни песни.

Благодаря ти, Летяга, мислеше си Артьом.

Жалко, че умря.

Странно, че умря.

Как няма повече да ме поглеждаш с кривите си очи? Няма да можеш да се шегуваш? Сега кой ще ми дава кръв? Прости ми, че се усъмних в теб в най-последните ни минути, Летяга. Но нали и ти в най-последните ни минути се съмняваше в мен.

Съмняваше се, а каза всичко, както трябва; така, че да ме измъкнеш от примката.

Жалко, че не чуваш как там, на станцията, хората искат истината.

Сега ние двамата с теб заедно им отваряме херметичните врати: ти и аз. Заедно ги пускаме нагоре, към повърхността.

А някъде там останалите наши, заговорниците, вършат своето дело. Омир печата листовките, водят Бессолов с притиснато към бледото му слепоочие дуло, апостолът разпечатва бункера. Нека тук Мелник да се тормози, да се гневи — куче без стопанин.

За какво ще говорят на Съвета на Полиса? За това как по-плътно да притиснат капака, да го завинтят по-здраво? За това как да прегазят всички бунтовници бързо, поединично, за да не плъзнат из метрото слуховете за възродения свят?

— Звъни! Където искаш звъни! На Цветен!

Няма да успеят да изпогазят всички.

— Говори! — бушуваше отвън.

— Истината ли казваш? — обърна се към Артьом Иля Степанович. — Онова всичкото, което разказа на Омир? Истината ли е?

Артьом му кимна. Какво ли се топеше в главата на учителчето, в какво ли се отливаше?

Собственикът на часовника — две шарещи очи в отворите — все по-често поднасяше стрелките пред лицето си. Тук, в антрето на приемната, от кабинета на полковника през процепите се стичаше предчувствието за сгъстяващата се необратимост на всичко, което се твореше сега в метрото.

Отново си мислеше за Аня.

За това колко упорита се беше оказала любовта й.

А иначе Артьом се беше организирал вътрешно: почувства първия хлад от Аня и в отговор започна да охладнява. Сякаш не можеше сам да излъчва любов, а просто отразяваше с вдлъбнатата си душа любовта на Аня. Чувстваше върху себе си разсеяната светлина на вниманието й — събираше го в снопче и го връщаше обратно. Разпалваше я с него — и от отговора й събираше още топлина. И беше достатъчно Аня да започне да гасне, за да няма и той с какво да се разплаща. И така Артьом се топеше, докато съвсем не пресъхна; не изгуби вярата си, докато общото им бъдеще в ума му не се изсуши и не се раздроби.

А сърцето на Аня като че ли работеше на обратно, наопаки. Струваше му се, че той повече не й беше нужен — заради злонамерената му глухота, заради вредната упоритост, заради нежеланието да се откаже от своите идиотски мечти и заради пренебрегването на нейните мечти. Може би си беше мислила първа да остави Артьом. Фитилът на свещта вече само димеше. Но щом той си отиде, тя отново се разгоря — ожесточено, отчаяно. Толкова силно, че заслепи очите му, прииска му се да ги прикрие с ръка. Покри ги, но въпреки това продължаваше да грее. Аня отново се отразяваше в него — криво, смешно — но се отразяваше все по-отчетливо и все по-ярко.

Странно гориво е любовта.

— Не отговаря ли?

Сега може би вече няма къде да звъниш, татенце. Мина достатъчно време. Ако на апостола му е провървяло, ако е изпълнил всичко точно, бункерът може вече да е превзет и изпотрошен. Тлъстите плъхове вече са строени в редица на Таганка, облечени в глупавите си костюми, и разказват като ученици пред учител последния си урок по география.

— Анзор!

Анзор влезе, измервайки с неодобрителен поглед Артьом и Иля. Изслуша лая на Святослав Константинович и го изкара в коридора на клатушкащата се инвалидна количка.

— Тези какво? — попита часовоят с часовника.

— Още не съм решил. След Съвета — отговори Мелник, без да се обръща.

Така и не беше успял да се свърже.

— Те тук ли?

— Да. Не, почакай. Подкарай ги с мен. Може да потрябват. Само гледайте да мълчат.

Хванаха ги под мишниците, вдигнаха ги от пода — и залепения Артьом, и напикания Иля. Изкараха ги на сияещата Арбатска. Тръгнаха в клин, изблъскаха тълпата. Предизвикателно, с маршова стъпка преминаха през цялата станция. Вървяха като глухи, не чуваха какво им крещяха хората.

Съветът на Полиса заседаваше тук, затова на Мелник му трябваше кабинет на Арбатска. Приближиха се към вратите.

Всички от строя останаха навън, Артьом и Иля също не ги извикаха на Съвета; Орденът се разгъна като таралеж, наежи се, скри входа от зяпачите. Мелник и Анзор влязоха, последвани от още няколко закъснели брамини, и вратите се затвориха.

— Казват, че са приели някакви сигнали… — шушукаше се наоколо.

— Като че ли ние не сме единствените оцелели…

— А къде още? Кой? Кой го каза това?

— Ето, като излязат, ще стане ясно. Съвещават се.

— Как може така… Толкова години мълчаха… И изведнъж — на ви…

— Орденът го е разбрал. Скарали се — да го кажат или не.

— А тези кои са? На пейката? Вързаните — кои?

— Терористи са хванали. Скоро ще кажат.

Артьом не виждаше кой шепне. Вместо тях виждаше еднакви черни гърбове, ремъците на бронежилетките, вълнените тилове, широко разположените специални обувки. Но ги чувстваше: от любопитството им въздухът звънтеше, кислородът изгаряше, стените се приближаваха. Бяха стотици. Нека Мелник се опита да ги накара да чакат за отговорите.

Наоколо зашумя.

Някой се промъкваше през блъсканицата — умело и решително.

— На Съвета! Дайте път!

В кордона също се смутиха. Първо се хванаха по-здраво един за друг. После се люшнаха, изпълнени със съмнение.

Гласът на Тимур ли беше това? Приятелят на Летягата и Артьом. Та той е отцепник, Тимур… Та той замина заедно с Льоха, с Омир, със спасената Аня! Защо е тук? Защо се е върнал? Той сега трябва бункера да щурмува. Или вече са го превзели? Донесъл е на Съвета отрязаната глава на Бессолов?

— Път! По покана на Съвета!

Кордонът се разкъса — пропуснаха в кръга Тимур и заедно с него Княза и Лука; и двамата от стария състав. Тимур забеляза Артьом на пейката, кимна му, но не се застъпи за него. Влезе вътре. Лука и Княза останаха да караулят.

За какво говорят? За какво се пазарят? Печелят време? Поставят ултиматуми? Опитват се да изкрънкат прошка? Разглеждат главата на подноса?

Вътре беше тихо.

Да не са ги изтровили всичките там?

— Път! Път! На Съвета!

Сега пък кой е?

Този път тълпата не се разстъпи с охота, с уважение, а с ропот: защо да го правим? Артьом протегна шия.

Черното колело също не се разтвори веднага за тези хора.

И той не ги видя веднага.

Първи премина кордона Бессолов.

Жив. Блед, съсредоточен, мълчалив. След него се появи Льоха — апостолът. Алексей Феликсович изгледа Артьом мрачно, не го поздрави. Льоха, на обратно, кимна му. И двамата влязоха вътре. Апостолът е довел заложник? С него имаше двама от Ордена, останаха навън.

Артьом скочи от пейката, започна да крещи въпросите си през парцала. Подсякоха го под колената, за да падне, и той падна. Лука и Княза изсъскаха на онзи, който го подсече, хванаха се за кобурите.

Почакаха малко и се успокоиха.

Сега всичко се решаваше зад вратите, не тук.

Съвсем задушно стана — също както на Комсомолска, току пред картечниците. Хората напираха, кордонът бавно се огъваше, макар да нямаше право да предава позицията. Бронзовите полилеи, двуметровите, половинтонни обръчи като че ли се полюляваха на веригите си, сякаш поклащани от вятъра — толкова много народ едновременно вдишаше и издишаше.

И изведнъж…

В станцията прозвуча чужд звук. Кашлица.

Бойците в кордона подскочиха, тълпата замълча, всички започнаха да се озъртат. Кашлицата — раздробена от много тонколони. Тук очевидно също си имаха собствена съобщителна система.

— Проверка. Проверка. Едно. Едно.

Из цялата станция — един такъв дълбок, приятен глас.

— Уважаеми граждани. Молим за вашето внимание. В скоро време ще бъде направено важно съобщение. Не се разотивайте.

— Истината давай! Кажи истината! — завикаха в отговор на невидимия диктор.

Но той се прокашля и замлъкна.

— Нещо важно…

— Нима наистина…

— А стига, бе…

И едва когато времето съвсем спря, вратите се разтвориха. В черния кръг излезе деловит дебелак с кафяв костюм; очите му се криеха зад очила, широкото чело преминаваше в гърбат мост към тила. Помощникът му помогна да се качи на мраморната пейка до Артьом; така тълпата можеше да го види.

— Самият председател… на Съвета…

След това през вратата излязоха Мелник и Анзор, следвани от Тимур. Отдалечиха се в различни страни от пейката.

Дебелакът се изсекна. Със сополивата кърпа избърса потното си чело. Пак с нея почисти стъклата на очилата, върна ги на носа си.

— Граждани. Днес се събрахме. По повод на едно доста неприятно събитие. В многоуважаемия Орден, който е призван да ни пази… Възникнаха разногласия, така да се каже. По-късно ще се върнем към това.

— Стига го увърта! Давай направо!

— Да. Разбира се. По същество. Става въпрос за онова, което установихме. Което, разбира се, е просто невероятно. Но разполагаме с неопровержими доказателства. Които ще представим своевременно, може да не се съмнявате. Така. Със сигурност установихме… че Москва не е единственият град, който е оцелял след Последната война. Осъществихме прехващане на радиопредаване.

Тълпата онемя. Звуците умряха — всички, с изключение на досадния гнил глас на човека в кафяво.

Артьом го гледаше онемял от долу нагоре. Както гледаше Летягата преди изстрела. Сякаш беше някой оракул. Сякаш беше светец.

— Готови сме да ви го дадем да го прослушате. Но в началото няколко думи. За мен лично, както и за всички вас, това е истински шок. Работата е там, че радиопредаването идва от другия бряг на Атлантика. Скъпи. Граждани, другари, братя. Вие разбирате какво означава това. Означава, че врагът, който унищожи нашата страна. Който вкара в гроба сто и четирийсет милиона наши съотечественици. Родители, деца, жени, мъже. Този враг е жив. Недоубит. Че войната не е приключила. Че никой от нас повече не може да се чувства в безопасност. Във всеки момент по нас може да бъде нанесен нов, последен удар. Ако ние по някакъв начин разкрием присъствието си.

Артьом замуча, зарева, плъзна се от пейката и падна на студения под.

— През всичките тези години ни е спасявало само едно. Това, че сме живели в метрото. Това, че сме били убедени, че повърхността е негодна. За живот. Благодарение на това ние оцеляхме. И сега. Това е единственият ни шанс да продължим да живеем. Знам. Това звучи страшно. В това е трудно да се повярва. Но ви моля да вярвате. Съветът на Полиса ви моли. Чуйте сами. Това е записът, който направихме днес. Предава Ню Йорк.

Тонколоните се включиха отново. Кихнаха.

— Кххх… Ииииууу… Шшш…

И загърмя песен. Странна, не тукашна: на чужд език под барабани и бухане, под фанфари и сигнални тръби мъжки глас в накъсан ритъм започна да рецитира не точно химн, не точно марш. Пригласяше му женски хор. Неудържима сила се лееше от тази песен. В нея имаше призив. И зла радост. И дива жизнена енергия.

На нея човек можеше и трябваше да се движи, да танцува — разюздано, свободно.

Но никой в огромната белокаменна зала под половинтонните венци полилеи не можеше да помръдне.

Полилеите се поклащаха като при земетресение. Хората вдишваха ударите на барабаните и издишваха чист ужас.

— Както сами виждате… Чувате… Сами… Ето такава пещерна, животинска музика… Докато ние търпим лишения. При тях продължава разгулът. Освен това има данни. Че са запазили ядрения си потенциал. Това е враг, който е стократно по-опасен. Тепърва има да осъзнаваме толкова неща. Животът ни едва ли ще бъде като преди. Това е началото на нова епоха. И във връзка с това… Ето заявлението. Приближете се.

Тимур — с бели косми сред черната коса, слаб и жилест, се приближи до кафявия председател. Наведе се към Артьом, помогна му да седне. След това се качи на пейката.

— Ветераните от Ордена са възмутени от произвола на бившия командващ полковник Мелник. Вместо честен съд един от нашите другари беше убит от неговите лакеи. Поднасяме на жителите на Полиса нашите извинения за безпорядъка. Заявяваме, че излизаме от състава на войсковата част. Отказваме да се подчиняваме на заповедите на полковник Мелник.

Тимур говореше отсечено, дрезгаво, през кашлица. Най-добрият разузнавач на Ордена. По-старият другар и учител на Летягин. Какво замисля?

— Базата на Ордена в Смоленск остава за нас. Ще проведем честни избори на ново командване. Но смятаме, че предвид новите обстоятелства продължението на конфликта е недопустимо. Затова като ново формирование ще се закълнем директно на Съвета на Полиса. Кълнем се във вярност и се задължаваме да защитаваме Полиса. От всякакви врагове. Явни и скрити.

Той се обърна към кафявия и му козирува.

Първоначално се чу едно ръкопляскане, после второ; след това като проливен дъжд зашумоля, затрептя, забарабани.

— Браво! Ура! Слава!

— Идиот! — изкрещя на Тимур Артьом през запушената си уста. — Идиот такъв! Няма никакъв Полис! Няма никакъв Съвет! Ти просто се кланяш на друга глава! Не им вярвай!

Тимур го погледна, кимна.

— Ще те измъкнем от тях, Тьом. Пак ще сме рамо до рамо срещу американосите.

— Не съм съгласен с въпросното заявление — каза тежко Мелник от изкривената си количка. — Но съм готов да си затворя очите. Няма да считам това за бунт. Нека го наречем временни разногласия. Когато Родината е в опасност, ние нямаме право на караници. Ще ги разрешаваме по пътя на преговорите! Нашият Орден и без това плати твърде висока цена. Аз също се заклевам на Съвета от името на Ордена. Смятам, че времето на междуособиците премина. Повече нямаме право да се унищожаваме едни други. Червени, фашисти, Ханза… Ние всичките сме най-вече руснаци. Това не бива да се забравя. Заплашва ни вечният ни враг. На него му е все едно в какво вярваме ние. Достатъчно е да разбере, че сме живи, и ще ни унищожи всичките, без да подбира!

Хората внимаваха, попиваха думите: никой не спореше, не смееше дори да шепне. Артьом прехвърли цялата си тежест напред, изправи се на колене. Люшна се, успя да се изправи. И преди омагьосаните от Мелник пазачи да се усетят, след кратка засилка той блъсна с глава Мелник в слепоочието и заедно с количката му го събори на земята.

— Дръжте го! Дръж!

Започнаха да го бият, а той се опита с крака да заклещи стария идиот за шията, да го задави, задуши. Избиха му зъб, запушалката падна от устата му.

— Лъжеш! Лъжете! Гадове!

През гъстата тълпа не можеше да се пробие път и черните започнаха да издърпват Артьом навътре, зад вратата. Вдигнаха Мелник, изтупаха го.

— Лайнар дребен. Пърхот. Аз тебе на прах. На прашец. Боклук. Тебе и оная неблагодарна кучка. И двамата ще увиснете. Плесени. Лъжа. Всичко е лъжа.

Зад него Тимур обясняваше:

— Това е арестуваният диверсант. Има основания да се смята, че е шпионирал. Опитвал се е да ни демаскира. Проверяваме.

Най-накрая качиха полковника в количката, а Артьом го вкараха вътре. Там, зад вратата, започваше дълъг коридор с много изходи. Артьом веднага го зарязаха.

И там, превит на две, той слушаше.

— Да, Святослав Константинович — кимна с тежката си оплешивяваща глава кафявият председател. — Вие изрекохте златните думи на човек, който знае цената на човешкия живот. Тук съм напълно солидарен с вас. Предлагам още днес да изпратим наши дипломати на Червената линия, в Ханза и при представителите на Райха. Да привикаме всички на масата за преговори. Да приключим с разногласията, които ни разделяха през всичките тези години. В края на краищата не сме чак толкова различни, ахъм. Трябва веднага да се сплотим. Да обединим усилия. И заедно, колективно — ние, вие — да защитаваме метрото. То е нашият единствен, нашият общ дом. Единственият ни дом в идните десетилетия, ако искаме да оцелеем, нашият свещен дом на века!

— Не сме чак толкова различни — с ужас повтаряше след него Иля Степанович. — Не сме чак толкова различни. Ние и те. Преди всичко сме руснаци. Да се сплотим. Защо. За какво. При представителите на Райха. Наринешка.

Но тълпата поглъщаше бърборенето му. Първоначално смачкана, съкрушена от откровението, сега тя започваше да се изправя, да разбира, да обмисля онова, което я бяха захранили.

— Американосите… През цялото време… Музика… Тъпчат се… Танцчета… Животински… Но винаги съм имал усещането… Чернилестият им хипхоп… Ние тук лайна ядем… А те и от нашето лайно ще ни лишат… Последното, което остана… Знаех си, знаех си… Няма да ни оставят на мира… Нищо, ще изчакаме… Ще изтърпим… Какво ли не… Нищо, може и да не се променя…

— Както знаете, времената и без това не са лесни — продължаваше отгоре кафявият. — Гъбената зараза изтощи запасите. Ще се наложи да затегнем коланите. Но обединени, ще успеем… Нашата велика държава! Нашият народ неведнъж!

Наложи му се да надвиква нарастващата глъчка. Хората най-после успяха да сдъвчат и преглътнат истината, която искаха да чуят.

Артьом, пребит, седеше до стената и съсредоточено преглъщаше блудкавата топла кръв. Опипваше с език местата на изгубените зъби.

Изведнъж в коридора се появи Бессолов. От съвещателната стая ли излезе? След него крачеше Льоха апостолът.

— Убий го! — изхриптя Артьом. — Това е той! Той тях!

— Кой това? — Алексей Феликсович не разпозна Артьом. — А тук има ли друг изход? Не ми се иска отново да минавам през тълпата.

— Наметауото си забуавихте — каза Льоха. — Ето, ще ви помогна.

— Льоха! Льоха! Ти… Какво… Та ти… Трябва…

— Ще ме настигнеш! — Алексей Феликсович бързо закрачи в противоположната посока.

— Суушай… Аз, знаеш уи, реших… Нищо няма да постигнем така… Ако пуосто убиваме. Туябва системата отвътуе да пуоменим! Постепенно! Уевоуюцията не е нашият метод. Уазбиуаш уи? — обясни на Артьом през рамо Льоха с някак извиняващ се тон. — Ето, той ме взе като асистент. Помощник. Постепенно ще… Отвътуе… От бункеуа…

— Лайнояд си ти! — каза с хрипкав от напрежение глас Артьом. — Ти заради бункера? Заради храната? Предаде ме заради храната?! Нас?! Всички?!

— Какви нас?! — ядоса се Льоха. — Кои нас?! Няма никакви нас! Това не е нужно на никого освен на теб! Сега ти ще пукнеш, а аз дъуго ще управуявам!

— Алексей! — повика го Бессолов. — Дълго ли ще чакам? Все пак започваш работа.

Льоха не го наплю на прощаване, не го ритна. Обърна се и се затича да догони Бессолов.

Тресна се врата, вътре се вмъкна Тимур.

— Можеш ли да вървиш?

— Не искам.

— Ставай! Докато те там държат речи. Хайде!

Хвана Артьом за яката на бялата сервитьорска риза, шевът захрущя. Изправи го на крака, подложи му рамо да се облегне на него.

— Аз с вас! — зашепна умоляващо Иля Степанович. — Вземете ме! Не искам с тях! Не бива!

— Тук има още един изход. Давай засега оттам. Опомни ли се старецът — край с теб. После няма да можем да те измъкнем.

— Къде?

— На Боровицка. Там те чака Анка. Оттам на Полянка. Е, и по-нататък. Имаш ли къде да се скриеш?

— У дома. Аня… С нея всичко ли е наред?

— Чака те! Къде ще идете?

— На ВДНХ. Не бива на Полянка. Трябва да отида на Чеховска, в Райха.

— Защо?! Каква ти Чеховска?!

— Омир е там. Трябва да отида при Омир.

— Ей! — надникна от заседателната зала дългокосият брамин. — Вие къде?!

— Тимурчик. Ти не разбираш ли?… Невидимите наблюдатели. Те ни държат тук. Лъжат ви всичките. Лъжат. Те — нас!

— Слушай, Тьом… Не ми дръж речи. Не искам да се меся в политиката. Аз съм войник, точка. Офицер. Не мога да те оставя тук. Но ти не ме зомбирай с твоите глупости. Дай по-добре да си останем приятели.

Какво му става? Какво им става на всичките?

Все още има шанс. Да докаже на хората. Докато те ги лъжат по проклетото им радио. Трябва да се добере дотам, до Чеховска. Да помогне при напечатването. Да помогне при разнасянето.

Тримата тръгнаха по коридорите преходи; тракат боядисани врати, някакви хора вървят срещу тях, изненадват се от костюма на Артьом и насиненото му лице, зад тях упорито крачи Иля Степанович, светлината примигва, под краката им цвърчат плъхове; накрая в лицето му полъхна на креозот. На уют. Ето я Боровицка.

— Сега ще намеря твоята благоверна… И на Полянка.

— Не, не на Полянка. На Чеховска. В Райха.

— С нея ще го обсъдиш. Стой тук. Само гледай да не попаднеш пред очите на нашите, ясно ли е?

— Добре. Аз тихо. Благодаря, Тимурчик.

Седна зад дълга дъсчена маса. Изпъна пред себе си изподраните си ръце.

Огледа се: ето я най-любимата му от всички станции.

Тъмночервени тухли, креозотът във въздуха е като смола — сладък и опушен, къщички килийки, абажурите — парцалени, отнякъде се чува нежна, струнна музика, хората в забавни халати предпазливо разлистват стари книги. Шепнешком разговарят за прочетеното и живеят в прочетеното, не се нуждаят нито от горния, нито от долния свят.

Къде е онази килийка, в която Артьом беше пренощувал у Данила, приятеля му за един ден и за цял живот? Заета е от някой друг.

— Омир?

Той се надигна.

Познат силует.

— Омир!

Как така е тук? Защо?! Нима не е в Райха?

Надигна се, потътри се… Разтърка очи. Старецът беше очарован: разглеждаше празна килийка. Млад брамин с никога небръснати глупавички мустачки му показваше стаичката, даваше му наставления, връчи му ключове.

Нима се беше припознал?

— Наистина тук няма къде да се постави маса, но можете да работите заедно с останалите… Затова пък има рафтове за книги… Единственото — при нас с животни не може. Ще трябва да се разделите с кокошката.

— Това задължително ли е?

— Задължително.

— Какво пък…

— Омир!

Старецът се обърна.

— Дядо… Ти тук какво… Как дотук… Нашите ли те скриха? Успя ли… С печатницата? Получи ли се? Работят ли печатарските машини? Хартията беше ли се намокрила?

Омир гледаше Артьом като покойник — печално и безучастно.

— Защо мълчиш? Получи ли се? Покажи ми!

— Артьом.

— Какво желаете? — сприхаво се намеси мустакатият.

— Къде са листовките, дядо? Беше ли на Чеховска?

— Да извикам ли охраната?

— Не е необходимо — поклати глава Омир.

— Почакай. Защо не си отишъл там? Те тук на Арбатска митинг организираха, започнаха да баламосват хората… С обичайните си приказки. И всички вярват…

— Това не е по моята част, Артьом.

— Какво?

— Не мога да се занимавам с това.

— С кое?

— С пропаганда. Да печатам листовки. С цялата тая революционна дейност… Стар съм вече за това.

— Дори не отиде дотам? На Чеховска?

— Не отидох.

— Защо?

— Защото не вярвам, Артьом.

— В кое? В заглушителите? В Невидимите? В какво?! В света на повърхността?! В това, че тук долу всичко е напразно?!

— Не вярвам. Че това е нужно на хората. Че хората искат да го знаят.

— Това е истината! Истината!!! Хората… се нуждаят… от истината!!!

— Не крещи. Каква истина трябва да им разкажа?

— Цялата! Всичко, което си видял! Всичко, което аз съм видял! За жената, на която главата — с арматурата! За неговия клозет! — Артьом кимна с глава, която едва се държеше на мястото си, към вцепенения Иля Степанович, който и тук се беше довлякъл с него. — За това, че стрелят в гърбовете на своите! Как убиват бебета заради опашчиците им! Как заради разни приказки прострелват хората в челото! Как ги карат да строят ветрогенератори, без да им осигурят защита! За да има електричество за заглушителите! За заглушителите! Как тях, мъртвите, ги ядат кучетата!

— А нима това е истина? — попита Омир.

— А какво е?!

— Това е тъмната страна на живота. Да не мислиш, че и без това не го знаят? Та те живеят в него. Не искат дори да си спомнят за него, а ти искаш и да го четат. Може и за живота на човекоядците да напиша, а? Или как партийната върхушка обезчестява сираци? Каквото е на Ханза, същото е и на Червената линия.

— Какво общо има това?!

— Това също е истина. Такова ли ще искат хората да четат? Такова ли им е нужно? Не бива да ги тъпча с такива гадости. На тях са им нужни герои. Нужен им е мит. Трябва да виждат красотата в другите, за да може самите те да остават хора. Какво да им разкажа тук? Че някаква си групичка бюрократи ги управлява от памтивека? Че напразно се тъпчат в метрото? Че тук няма какво да се прави? Това създава параноя. Мрак. На тях им е нужна светлина! Те я търсят. Дори да е от остатък от свещ. Поне някакъв проблясък да има. А ти какво искаш да им разкажеш? Че всичките са роби? Нищожества? Овце? Никой няма да те слуша! Ще се надигнат! Ще те разпнат!

— А ти какво ще им дадеш?! Вместо истината?!

— На тях? Аз например… легенда ще им дам. За Артьом. Който бил също толкова обикновен младеж като тях. Който живял на една крайна станция, наречена ВДНХ. И домът му, заедно с всички останали в метрото, бил изложен на страшна опасност. От кошмарни чудовища, които живеят на повърхността и се опитват да лишат притиснатото в ъгъла човечество от последния му пристан. За това как този младеж преминава през цялото метро, как се закалява в боевете, как се превръща от неудачник в герой. Как спасява човечеството. Ето такава история ще се хареса на всички. Защото тя е за тях, за всеки един от тях. Защото е красива и простичка.

— Това ли смяташ да напишеш? Това? А всичко, което сега…

— Това е политика, Артьом. Това е пропаганда. Това е борба за власт. Всичко ще премине твърде бързо. Всичко ще се смени. Не искам да пиша памфлети, те се забравят веднага след написването им.

— А какво искаш?! Нещо вечно?!

— Ами… Вечно звучи гръмко…

— Забранявам ти да пишеш за мен. Забранявам! Ясно ли е?!

— Как? Това вече не принадлежи на теб, а на човечеството.

— Не искам да съм захарно петле в твоята захаросана книжка!

— Хората ще я прочетат. Ще научат за теб.

— Дреме ми дали хората ще научат за мен, или не! Какво общо има това?!

— Ти си млад, Артьом.

— Какво… общо… има това?!

— Не бива така… С мен. Ти си герой. Ще научат за теб. От теб ще останат думите ти. Ти може и деца да имаш някой ден. А аз? Как ще я карам аз? Какво ще остане от мен? Безименно листче? Късче хартия?

— Почакай… Те на теб… На теб тук стая ти дават… Дават ли ти стая?!

— Създават ми условия за работа.

— Условия за работа. Ти за тях ли ще го пишеш това? За Бессолов?! За мен?! Значи, са те купили?!

— Те — мен, или аз — тях? Ще има книга. За теб. Истинска книга, с приличен тираж. Не мога да разбера какво не те устройва.

— Артьом! — Викът на Аня.

— Попитай Илюша. Той ще ти каже. Кой би се отказал от нещо такова? Истинска книга, подписана с моето име! Не учебник за човекоядци. Мит. Легенда. На века.

— Те ни заравят в лайната. Отнасят се с нас като с добитък. Като строителен материал. За хора не ни… А ти… Ти им помагаш… Ти… — В този миг го връхлетя като взривна вълна; разбра и разбирането го смаза; гласът му съвсем изчезна и Артьом продължи беззвучно да изсича думите от въздуха, като гърлото му само просвистяваше при издишането. — По дяволите. Та той е прав. Абсолютно права е тази гадина. Та тук няма никакви „нас“ и никакви „тях“. Ето я на, хидрата. Ние самите сме хидра. Та те нали от нас са се създали. Цялата аристокрация е била разстреляна преди сто години. Кого да обвиняваш? Никого. Та ние сами сме постъпили така със себе си. Те там, в бункера, от кого са се взели? От нас. И сега… Ти, Льоха… Как да я победиш тази хидра? Никой не мисли сериозно да я посече. Всеки само си мечтае своята глава да й предложи, да стане една от нейните глави, сам казва — на, отхапи я, вземи ме, искам в теб, искам с теб. Няма нито един Херакъл, затова пък главите са цяла колона. Каква власт… Какво общо има тук властта… Господи, какъв съм идиот… Знаеш ли какво? Пиши, дядка. Печатай. Дълги години да живееш. Господи, бля…

Избухна в смях.

Беше се страхувал, че ще се разплаче, а от устата му изригна смях като пяна у побеснял.

— Артьом!

Той видя Аня. Падна пред нея на колене.

— Прости ми.

— Артьом, какво ти има?

— Какво, наистина ли искаш на Чеховска? — попита Тимур. — Там всеки момент ще се върнат фашистите. Може би все пак Полянка?

— Не. Отвори херметичната врата. На повърхността. Ще отида на повърхността.

— Какво?

— Артьом!

— Отваряй вратата! Отваряй!

— Артьом, какво ти става?

— Качваме се на повърхността, Анечка! На повърхността! На повърхността.