Метаданни
Данни
- Серия
- Метро (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Метро 2035, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Васил Велчев, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, форматиране и начална корекция
- Фея Моргана (2016 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2016 г.)
Издание:
Автор: Дмитрий Глуховски
Заглавие: Метро 2035
Преводач: Васил Велчев
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: април 2016
Редактор: Ганка Филиповска
Художник: Живко Петров
Коректор: Стойчо Иванов
ISBN: 978-954-28-2055-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3564
История
- — Добавяне
Глава 8
Heil
Напуснаха Цветен булевард с последния бутилков баркас: Омир и Артьом, зарадваният от скорошната им среща Льоха и унтерът с бенката между очите, който се представи на Артьом като Дитмар. Други двама, безименни, в черни униформи, налегнаха греблата и скоро от Цветен остана само една медна копейка в дъното на тунела. След това потъна и тя. Миришеше на плесен. Греблата пляскаха по водата, разкъсваха проблясващата във всички цветове на дъгата бензинова ципа, разблъскваха плаващите боклуци. Долу, под тинята и ципата, се движеха смътни, извиващи се сенки, мяркаха се някакви чевръсти гадини с дебелината на човешка ръка; по-рано ги е нямало и не е можело да ги има. Радиацията се беше натрупала и беше натворила някакви си свои същества, нелепи и зловещи.
— А знаете ли кой е в авангарда на червените? — говореше унтерът. — Там изпращат изродите. Набират изроди за революционните отряди. Въоръжават ги. Обучават ги. Триръки. Двуглави. Болни от рак, които няма какво да губят. И после към нашите граници. По-близо… По-близо. Знаят колко ни мразят тези твари. Вербуват ги из цялото метро. От разузнаването казват, че на Сретенска са направили блокпост, от Трубна са отсекли линията. А старшият на поста целият е покрит с люспи. Как да го разбираш това… Червените ли командват изродите… Или изродите — червените? Мисля си, че е второто. Затова и искат да ни прогонят. Готви се нещо… Нещо се готви…
Артьом слушаше и не чуваше. Мислеше си за друго: важното е там, в Райха, никой да не го разпознае. Никой да не си спомни за младежа, когото бяха обещали на ентусиазираната тълпа на Пушкинска да обесят на ешафода. Да не го разпознаят затворниците от тъмницата в Тверска. Рядко се случва да избяга някой, осъден на обесване. Забравя ли се такова нещо?
— А, сталкер? — Дитмар го хвана за ръката и го стисна през ръкава право по изгореното.
— Какво?
— Кои са твоите райони, питам? Къде работиш? Там, горе?
— Аз… Библиотеката. Арбат. Носех отгоре книги на брамините.
Омир зяпаше настрани и разсеяно почесваше кокошката по гребена: не бяха успели да я дадат на никого във вертепа, нито пък да я изядат, така че продължаваше да си живее.
— Хубав район. — Унтерът продължаваше да гледа Артьом; пречупените отблясъци от фенерите върху гнилата вода се лепяха върху лицето му. — Всичко ли познаваш там? И Охотний ряд[1]? А оттам далеч ли е до Болшой[2]?
— Ходил съм — предпазливо отвърна Артьом.
— А защо си работил за брамините?
— Обичам да чета.
— Браво! — похвали го Дитмар. — Браво. Такива хора като теб са нужни на Райха.
— А такива като мен? — попита Льоха.
— На Райха са му нужни всякакви хора — намигна му унтерът. — Особено сега.
* * *
Доплаваха.
Подземната река беше препречена с бент. Между бреговете бяха натрупани чували, пълни с пръст или нещо друго, и бутилковата лодка се блъсна в тях. Зад чувалите вече се издигаше истинската стена, с тунела в средата. Жужеше електрическа помпа, която изпомпваше събиращата се от другата страна на бента локва. Висяха окачени щандарти: червено поле, бял кръг, трипръста свастика. Триумвиратът на Чеховска, Тверска и Пушкинска. Разбира се, всичките отдавна бяха преименувани: Чеховска на Вагнерска, Пушкинска на Шилерска, Тверска също на нещо друго. Райхът си имаше своите кумири.
Скочиха на брега, унтерът и патрулът се поздравиха със зиг хайл. Всички бяха униформени, с иглици. Явно бяха намерили горе на повърхността централата на железниците — тяхната униформа е била такава, черно-сребриста.
Претърсиха багажа и веднага намериха всичко, разбира се: ето я радиостанцията, а ето го и автомата. Спаси ги унтерът: зашепна нещо, усмихвайки се на Артьом иззад черното рамо, и граничарите се смекчиха.
Само че не ги пуснаха на самата станция.
Намериха в тунела преграден с решетка страничен проход, пред който стоеше охрана.
— Първо медицински преглед — бодро съобщи Дитмар. — В Железния легион не приемат кекави. Ще се наложи да предадете за известно време снаряжението… и кокошката.
Оставиха всичко при охраната.
Стая. Стени с бели плочки. Мирише на фенол. Кушетка, докторът носи санитарна маска и шапка, само рунтавите му вежди се подават. По-нататък — някакви врати. Унтерът влезе заедно с тях и седна на едно столче в ъгъла. Лекарят се усмихна с прошарените си вежди, погледна ги влажно с маслинените си очи. Заговори напевно, с недодялан акцент.
— И така, кой ще е пръв?
— Нека да съм аз, а? — напери се брокерът.
— Събличайте се по гащета. Минавали ли сте пред медицинска комисия?
Лекарят го огледа, почука, опипа го с гумените ръкавици, погледна му гърлото, помоли го да се озъби. Сложи си слушалката, каза му да диша.
— А сега да свалим гащетата. Надолу, надолу. А така. Ще позволите ли? Аха. А това тук какво е?
— Кое? — напрегна се Льоха.
— Ами левият тестис ми се струва… Не усещате ли?
— Така… Така да, разбира се… Усещам.
— Доста занемарен. За-не-ма-рен.
— Ами… докторе… Аз съм добър танцьор — озъби се брокерът. — Така че си е нормално, не ми пречи.
— Ами щом не пречи — хубаво. Обличайте се, уважаеми. Свободен сте. Оттам, през дясната врата.
Льоха се облече, закопча се, а лекарят написа нещо на едно листче. Унтерът го прочете и кимна.
— Добре дошъл.
Брокерът намигна на Омир и Артьом: и вие дано сте здрави, и се шмугна в посочената врата. Оттам надолу се спускаха някакви стъпала.
— Сега може би вие, уважаеми.
Говореше на Омир.
Старецът пристъпи напред. Погледна към Артьом: кой да знае, че тук си имат и медицински комисии. Артьом не го изпускаше от поглед, не изоставяше дядката. Изведнъж го връхлетя дежавю, той се сепна смаяно. Закашля се от дразненето в гърлото. Лекарят го погледна внимателно.
Омир сгъна на четири зацапания шлифер и го постави на кушетката, в края, откъм краката; съблече през глава пуловера, под него — мръсна тениска с петна на подмишниците. Изправи се — гол, с хлътнали гърди, бял корем, рехави снопчета къдрави косъмчета по раменете.
— Така… Дайте да видим шията… Щитовидната жлеза… Под брадичката… — Докторът потопи ръцете на Омир в сребърен нитрат. — Така… Няма гуша. Сега ще проверим и останалото…
Поразмачка корема на напрегнатия и навъсен Омир, накара и него да си свали панталона, провери всичко и там.
— Не напипвам никакви тумори. Пазите се, а? Не излизате на повърхността, купувате филтрирана вода, нали? — с уважение и дори с изненада нареждаше лекарят. — Поздравявам ви. Не бих имал нищо против и аз да съм в такава форма, когато стана на вашата възраст… Обличайте се.
Надраска нещо на лист хартия и я тикна в ръката на стареца.
— Лявата врата.
Омир се поколеба. Не бързаше да си облича шлифера, помайваше се. Погледва въпросително към унтера, към началството.
— А дядото защо през лявата? — попита вместо него Артьом.
— Защото, уважаеми, с вашия дядо всичко е наред — отвърна лекарят. — Погледнете в бележката.
— „Нормален. Годен за служба и имиграция“ — прочете Омир, след като с опасение поотдалечи листчето от очите си.
Годен за имиграция. Тумори търсят. Ами ако намерят?
— А дясната врата накъде води?
Дитмар, към когото се беше обърнал, само се усмихна.
— А! Младия човек го пратиха за допълнителни изследвания. При него все още не е сигурно. Трябва да го погледнат специалистите. Вървете, дядо, не се бавете. Трябва да прегледам и внука — обясни лекарят с нетърпелив тон, но не грубо.
Омир плахо натисна бравата, не му се щеше да се отделя от Артьом. А той сви устни, мислейки си: а сега какво? Ще се справя ли сега? Ще мога ли да се застъпя за стареца, както можах тогава?
През разширяващата се цепнатина се разнесе жужене.
Зад лявата врата започваше каменен коридор, боядисан в зелено; той беше претъпкан с голи до кръста доброволци. Всички минаваха по ред през мустакат мъж в униформа, който им остригваше до кожа косата с трещяща електрическа машинка.
— Няма никакви причини за безпокойство! — заяви унтерът. Омир въздъхна с облекчение. Премина оттатък, при нормалните. И се скри зад вратата. Артьом леко се поотпусна.
— А сега да се заемем с вас, млади човече. Сталкер, както виждам?
— Сталкер — Артьом плъзна ръка по тила си, който преждевременно бе започнал да оплешивява: предател.
— Рискувате, рискувате, уважаеми! Така. Мъчи ви кашлица, чух. Обърнете се с гръб. Не ви ли е студено? От туберкулоза нали не боледувате? Дишайте. По-дълбоко.
— Как мислите, ще се надишам ли? — усмихна се накриво Артьом.
— Спокойно. Няма нищо страшно. Само някакви хрипове… Сега да проверим за тумори. — Той надникна в коридора. — Ще ни правите ли компания?
Вътре нахълтаха две горили.
— А това за какво?!
— Ами… Сталкер. Фонът не пада, сам знаете. Вашите хора често не изкарват и до четирийсет… Но не се притеснявайте, не се притеснявайте толкова. Момчета, подръжте го. Така. Ето, легнете. Сталкер. Шията. Така. Гърлото. А? Ааа…
Шията: на онези, които имат рак на щитовидната жлеза, причиняван най-често от облъчванията, понякога най-напред им се появява гуша. Но се случва и човек без гуша да си отиде за месец, а други и с гушата успяват някак да докретат до старостта…
А ако ей сега напипа нещо? Ще каже: остава ви половин година. Прав е докторът, при сталкерите това се среща по-често.
— А какви са допълнителните изследвания? Рентген?
— След като така или иначе питате — рентген! Така… Я чакайте… Не, сторило ми се е. Сега на хълбок. Аха. Така, засега няма нищо. Дайте корема… Не се стягайте, не е необходимо.
Гумените пръсти — меки, хладни — сякаш преминаха през кожата и мускулите и достигнаха черния дроб, погъделичкаха изплашените черва.
— На пръв допир нищо не се напипва. Да проверим половите органи. Как е, ползвате ли го още?
— По-често, отколкото вие своя.
— Е, вие сте сталкер, затова питам. Ама и занаят сте си избрали. Добре. Не откривам никакви особени патологични изменения. Изправете се. Да си бяхте седели, уважаеми, в метрото, както всички останали. Не ви свърта! Току-виж следващия път и на допълнителни изследвания да не се наложи да ви…
— А колко… Колко ще го… онзи… колко ще го доизследват?
Артьом се ослуша против волята си: какви ги вършат там, зад дясната врата? Тишина.
А вътре в него, в Артьом, какво ли става? Важно ли е сега дали на брокера му правят рентген, или не? Също тишина.
Сега трябва да действа ловко, да хване Омир за яката и да го измъкне жив оттук. И да стигнат до Театрална, докато червените не са се добрали дотам. Това е само един преход. Една крачка до целта. А Льоха… Нали искаше да се бие с изродите. Първо сам да докаже, че не е такъв. Идиот.
— Колко, колко… Колкото трябва, толкова ще го изследват — замислено промърмори лекарят, докато пишеше направлението на Артьом. — В тази работа, уважаеми, нищо не се знае предварително.
* * *
Дитмар се оглеждаше с гордост.
— Ето, добре дошли! Станция Дарвинска, бившата Тверска. Били си сте тук преди?
— Не. Никога.
Отново нещо го подразни в гърлото.
— Жалко. Няма да познаете станцията!
И Артьом наистина не можа да познае Тверска.
Две години по-рано ниските арки бяха преградени с решетки и превърнати в клетки. И в тези клетки клечаха в собствените си фекалии изловените в съюзените станции не-руснаци. Преди две години Артьом беше прекарал цяла нощ в една от клетките, като броеше минутите до сутрешната екзекуция и се опитваше да се надиша и намисли.
— Напълно е реконструирана!
Клетките бяха изчезнали. Таванът не беше окаден от факлите, по пода не се виждаха ръждивите петна от изтеклите човешки течности. Всичко беше изчистено, измито, дезинфекцирано и забравено. И вместо килии имаше търговски сергии, спретнати, боядисани, с номерца. Празничен пазар. Из него снове тълпа: щастлива, спокойна, ленива. Разхождат се семейства. Дечицата седят на раменете на бащите си и размахват крачета. Избират си нещо от сергиите. Свири музичка.
Искаше му се да разтърка очите си.
Потърси мястото, където искаха да го обесят… Не можа да го открие.
— Целия Райх няма да го познаете! — каза унтерът. — След като генералната линия на партията се промени… започнаха реформи. Ставаме съвременна държава. Без ексцесии.
Черните униформи в тълпата бяха само капка, не дразнеха погледа. Нямаше ги ръчно изрисуваните плакати на тема превъзходството на бялата раса, изчезнали бяха банерите „Метрото — за руснаците!“. А от предишните лозунги беше останал само един: „Здрав дух в здраво тяло!“. И наистина: наоколо се виждаха всякакви лица, а не само чипоноси и млечно луничави. И най-важното — всички хора изглеждаха спретнати и поддържани, както и на Чеховска-Вагнерска, на която бяха попаднали първоначално. Не се чуваше мъчителната кашлица, задължителна за ВДНХ, нямаше гушави облъчени, а дечурлигата бяха като подбрани: две ръце — два крака, бузките — като доматки от Севастополска.
Спомни си за Кирюха, който чакаше експедицията на север.
— Направо като твоите Полярни зори — обърна се Артьом към Омир. Той тътреше крака след него, въртеше брада и попиваше всичко, което виждаше — за книжката си, не за друго. Кокошката поклащаше глава под мишницата му, тетрадката стърчеше, сгъната на две, от задния джоб. Всичко останало, включително снаряжението на Артьом, унтерът засега беше отказал да го върне.
— А там, зад ъгъла, в служебните помещения, се помещава болницата. Безплатна, разбира се. Два пъти в годината провеждат диспансеризация на населението. Децата — на всяко тримесечие! Ще отидете ли да разгледате?
— Не, благодаря — отвърна Артьом. — Тъкмо идвам от лекаря.
— Разбирам! Добре, тогава знаете ли какво… Ето какво!
Надолу по пътя се бяха разперили подемните си стрели товарни кранове и се бяха струпали дрезини. Отидоха да им се повъзхищават.
— Сега Дарвинска е главният ни търговски шлюз! — обясни с гордост Дитмар. — Особено голям е товарооборотът с Ханза и непрекъснато нараства. Смятам, че в тези трудни, тревожни времена всички цивилизовани сили в метрото трябва да се сплотят!
Артьом кимна.
Какво искаше от него Дитмар? Защо го беше отървал от мобилизацията и строевата подготовка, към които бяха подкарали останалите доброволци? Защо беше отстъпил, когато Артьом поиска да му доведат Омир? Защо оказваше на редовия доброволец честта да го разведе из станцията — първо на Чеховска, а сега и тук?
В тези трудни времена. Тревожни.
— А ето го и тунела към Театрална.
Да захвърли всичко и да хукне натам.
— Най-неспокойният участък от границата. Укрепяваме го. Готвим се. Така че и мишка да не може да се промуши. Затова извинете, обаче сега няма да отидем там.
А как тогава? Как сега ще стигне до Театрална? Кокошката закудкудяка, запляска с криле — явно Омир я беше стиснал твърде силно, едва не я беше задушил. Но тя не успя да се измъкне; старецът я държеше здраво. Артьом се чувстваше като нея. А сега какво?
— А вижте тук, в ей този край — производство на лоени свещи, едно от малкото в метрото, колкото и да е странно, а ей там се намира тъкачният ни колектив, ударници! Чорапите им са просто вълшебни, всички, които страдат от ревматизъм, са готови да платят за тях каквато и да е цена! Така… Какво още? Дайте да се спуснем в прохода. Там е жилищният ни сектор.
До прохода към Пушкинска-Шилерска водеха два ескалатора, гмурващи се директно до гранитния под на залата. Спуснаха се по ръбестите черни стъпала и се озоваха на истински булевард — проходът беше застроен от двете страни с къщи кабинки, бронзовите светилници факли, разположени между тях, галеха мрамора. В една от къщичките имаше дори училище и щом се раздрънка звънецът за междучасието, децата — измити, живи и здрави — се изляха през вратата върху Артьом, право срещу гърдите му.
— Ще влезем ли?
Вдигнаха замислилия се над дневника учител Иля Степанович, той им показа учебната стая: портрет на фюрера с молив — младолик сериозен човек с набола брада, карта на Райха, карикатури на червените, призиви да се прави физзарядка.
— Артьом е наш съмишленик, постъпи като доброволец в Железния легион! — препоръча го Дитмар. — А това е…
— Омир.
— Какво интересно име! — Слабият Иля Степанович свали очилата си и се почеса по носа. — Руснак ли сте?
— Ил-я Сте-панович! — провлачи с упрек Дитмар. — Нима вече има значение?
— Това е прозвище — отвърна Омир. — И Дитмар сигурно се е казвал Дмитрий, нали?
— Бях някога — усмихна се унтерът. — А вие как станахте Омир?
— Хората се майтапят с мен. Опитвах се да пиша книги. История на нашето време.
— Какво говорите! — Иля Степанович подръпна брадичката си. — А дали ще бъдете така любезен да ни дойдете на гости, на чай? Интересно ще бъде! Жена ми дори ще ви нагости с обяд, ако сте огладнели.
— Ще дойдем, ще дойдем! — зарадва се Дитмар. — А чаят колко е силен?
— Силен е като любовта към Родината! — усмихна се Иля Степанович, разкривайки пожълтелите си конски зъби. — Живеем в самия край на прохода, точно срещу циганското семейство.
— Социално жилище! — вдигна пръст към небето върху мазилката Дитмар. — Грижите на фюрера!
* * *
Жилищната сграда се оказа като излязла от някаква фантазия — подът беше покрит с уютни дървени дъсчици, точещи се по целия безкраен коридор; на стените висяха репродукции на всякакви тържествени старини и календари с котки и цветя. По пътя срещаха ту жени в престилки, ту мъже с тиранти на голо, течението носеше от нечия кухня миризмата на гъбено рагу, а иззад завоя внезапно изскочи някакъв дебеланчо на триколесен велосипед и се понесе по булеварда, примижал и кикотещ се.
— Оказва се, че и на Марс има живот — рече Артьом.
— Виждате ли? А ни демонизират — усмихна му се през рамо унтерът.
Проходът на Шилерска стигаше до тухлена стена; Дитмар обясни, че станцията се реконструира, така че изобщо няма да могат да отидат там. Побродиха още наоколо, където можеше. Докато обикаляха, брояха всяка мъчително бавна секунда. И в нито една от тези секунди унтерът не се отделяше от тях, не ги оставяше насаме. Налагаше се да гадаят безмълвно.
А в уречения час почукаха на вратата.
На прага ги посрещна тъмнокоса кафявоока млада жена с огромен закръглен корем.
— Нарине — представи се тя.
Дитмар измъкна от ръката си неизвестно кога купена бутилка от шампанско, пълна с някаква загадъчна течност, и галантно я връчи на стопанката.
— Жалко, че няма да можете сама да го опитате! — намигна й той. — Готов съм да се обзаложа, че ще имате момче! Мама си имаше начин да отгатва — ако коремът е кръгъл, значи, ще бъде момче. А ако е момиче — прилича на круша.
— Добре ще е да е момче — леко се усмихна тя. — Ще ни храни.
— Ще защитава! — засмя се Дитмар.
— Влезте. Иля ще дойде ей сега. Тук можете да си измиете ръцете… тоалетната.
Те наистина си имаха своя собствена мъничка тоалетна. Отделна, като в изоставените апартаменти на повърхността. Човешка тоалетна вместо дупка в пода и порцеланова тоалетна чиния, и райбер на дървената врата, а на една от стените дори беше окачен дебел килим.
— Красота! — каза Дитмар.
— Много духа студено оттам… — тихо обясни стопанката, докато му подаваше кърпа за ръце. — Топлим се, както можем.
Решиха да затворят кокошката на Омир в тоалетната; даже трохички й сипаха. Стопанинът също се върна от работа и започна да заглежда Омир алчно и любопитно. Покани ги в приятна стаичка, настани ги на сгъваем диван и наля в малки чистички стъклени чашки от своя чай с тайнствени съставки.
— Е, как ви се струва тук, при нас? В Райха?
— Изумително — призна си Омир.
— А хората в голямото метро продължават да плашат децата с нас, а? — Иля Степанович се смръщи смешно и пресуши чашката си. — А тук толкова неща се промениха! Особено след новогодишната реч на фюрера! — той се обърна към нарисувания с молив портрет, съвсем същия като в класната стая. — Нищо. Нека да дойдат и сами да видят. Такава система за социална защита на гражданите като в Райха дори и в Ханза няма! И между другото, сега програмата за прием на имигранти се разгръща! Ето, реконструират Шилерска…
— Имате предвид в Железния легион?
— И там също. Между другото, не можете да си представите колко доброволци се стичат от цялото метро! Много идват със семействата си. При нас, в училище, само този месец имаме две новички. Трябва да призная — отказът от национализма е абсолютно гениална идея! А каква смелост! Представяте ли си каква смелост е нужна, за да си признаеш публично, на партийния конгрес, че политическият курс през последните години — какви ти години, столетия — е погрешен? Какво мъжество! Да го заявиш право в лицето на всички делегати! Смятате, че Партията се състои от слабохарактерни марионетки? Не! Нека ви уверя, че там има опозиция, и то напълно сериозна! Някои са в Партията по-дълго от самия фюрер! И просто така да отправиш предизвикателство към тези патриарси? Вие както щете, обаче аз бих искал да вдигна тост за него.
— За фюрера! — енергично се надигна Дитмар.
Дори Нарине сръбна малко от чашата си.
Неудобно беше да не пият. И Артьом, и Омир отпиха.
— Защо да си слагам грях на душата? На нас с Нарине… и на нас фюрерът даде шанс. — Иля Степанович нежно докосна ръката на съпругата си. — Като разреши смесените бракове. И то не просто шанс. Този апартамент… Преди Нарине живееше на Павелецка-радиална. Разлика от земята до небето! Просто от земята до небето!
— Ходил съм там — избоботи Артьом, отвръщайки смутено на пламенния му поглед. — Херметичната им врата е счупена, нали? От повърхността бяха навлезли всякакви гадости, помня. И… Имаше много болни… Заради радиацията.
— При нас. Никога. Не е имало. Никакви. Болни — рязко и с неочаквана ярост изрече дребничката Нарине. — Глупости говорите.
Артьом се сепна и си затрая.
— Така че историята се променя право пред очите ни! — със звънтящ от радост глас изрече Иля Степанович, като погали успокоително ръката на жена си. — И вие сте дяволски прав, като сте решили да пишете точно сега! Аз и сам, сещате се… Е, нали преподавам на моите ученици историята на Райха. От Хитлерова Германия до наши дни. И покой не ми дава една мисъл: дали да не напиша учебник? Дали да не пиша за цялото ни метро? И ето — конкуренция! — той се засмя. — Да пием, а, колега? За всички онези глупаци, които питат защо е нужно да се пишат исторически учебници! За всички онези глупаци, които ни се присмиват! И чиито деца ще научат кое как е било от нашите книги!
Омир примигна, но се съгласи да пие.
А Артьом поглеждаше крадешком към Нарине. Тя не се хранеше; не слушаше разговора. Ръцете й обгръщаха, пазеха големия кръгъл корем, в който лежеше момчето със смесена кръв.
— Какво пък, напишете истината, Иля Степанович! — възкликна Дитмар, заразен от ентусиазма на учителя. — Искате ли да поговоря с началството? Та ние и печатна машина имаме! Издаваме военния „Железен юмрук“, защо не и книга?
— Сериозно ли говорите? — изчерви се учителят.
— Разбира се! Възпитанието на децата е най-важната задача!
— Най-важната!
— Но е много важно и как и какво да се включи, нали?
— Принципно! Принципно важно!
— Например конфликтът ни с червените. Тяхната пропаганда, знаете, ни обвинява във всички смъртни грехове… А ето че сами можахте да се убедите. — Дитмар се обърна към Омир: — Но нали има доста хора, които вярват! Вярват и се боят дори носа да си покажат тук!
— Само си представете! — продължи Иля Степанович. — Представете си, че се захванете да пишете за Райха, без дори да сте стъпвали тук! И какво бихте разказали на нашите потомци? Страшни приказки! Глупост някоя!
— А вие какво ще разкажете? — не издържа Омир.
— Истината! Истината, разбира се.
— Но всъщност всеки си има своята истина, нали? — попита старецът. — Дори вероятно червените. Щом толкова хора вярват…
— При червените пропагандата успешно заменя истината! — намеси се Дитмар. — Тази уравниловка… Казвам ви, при тях изродите тайно са завзели властта и промиват мозъците на нормалните! Настройват ги, насъскват ги срещу нас! Готвят ги за война! Къде е тук истината?!
— Гладни, бедни хора! Нима си мислите, че е трудно да ги накарат да повярват в каквото и да било? Мислите си, че те дори ще се опитат да различат истината от лъжата, да отделят зърното от плявата? — подкрепи го Иля Степанович. — Та те нали не могат да признаят, че тук, в Райха, е създаден социален модел, на който няма равен в цялото метро? Не могат! Те ще ви плашат с концлагери и разни крематориуми!
Нарине притисна длан към устата си, сякаш се беше уплашила, че оттам ще излети някоя непозволена дума, после бързо стана и излезе навън. Иля Степанович дори не забеляза, но Артьом видя.
— А за изродите какво ще пишете във вашия учебник? — попита Омир.
— А какво да пиша за тях?
— Ами… Ако правилно съм разбрал, сега те са… Сега Райхът се бори срещу тях, нали? Вместо…
— С тях — потвърди Иля Степанович.
— И как? Как се бори?
— Безпощадно! — подсказа Дитмар.
— А какво правите с тях? Онези, които намирате?
— Какво значение има? Ами изпращат ги на изправителна работа — намръщи се учителят.
— Тоест физическите недостатъци могат да се оправят с такава работа? А ракът?
— Какво?!
— Ракът. Чувал съм, че фюрерът приравнява рака към генетичните недостатъци. Интересно каква е тази работа.
— Ами, щом ви е толкова интересно — усмихна се Дитмар, — можем и да ви покажем. Но представете си, че ръцете ви свикнат с кирката. Няма да можете да държите писалка в пръстите си.
— Значи, добър учебник ще ви се получи!
— Дали пък не долових някакво съчувствие към изродите? — попита Иля Степанович. — Във вашата книга какво, като светлоруси ангели ли ще ги представите? По отношение на тях фюрерът всичко обясни ясно: ако позволим на тези твари да се размножават, още следващото ни поколение вече ще бъде нежизнеспособно! Вие какво, да не искате да разреждат нашата кръв със своята? За да се раждат децата ни двуглави?! Това ли искате?!
— Двуглави деца могат да се родят на всеки в нашето проклето метро! На всеки! — извика Омир, скачайки на крака. — Горките болни деца! А вие тук какво правите с вашите двуглави?
Иля Степанович мълчеше.
И Омир не каза нищо повече, само дишаше тежко. Артьом, който не се беше включил в разговора, изведнъж разбра, че старецът се беше оказал по-смел от него. И му се прииска да убие някого заради този старец, за да бъде такъв смелчага като него.
— А я да видим какво пише многоуважаемият писател историк в своята книга? — Дитмар се пресегна през масата, забърсвайки със сакото си салатата, и ловко измъкна тетрадката на Омир.
Артьом скочи, но Дитмар отпусна ръка върху кобура.
— Сядай!
— Престанете! — каза старецът.
В стаята се втурна Нарине; лицето й беше смръщено, очите блестяха. В тази мъничка стая беше опасно да се бори човек с Дитмар; ако случайно гръмнеше, куршумът можеше да попадне във всеки. Нарине се притисна уплашена към мъжа си.
— Всичко е наред, любима.
— Иля Степанович, преценете! — Без да сваля ръка от кобура, Дитмар предаде тетрадката на учителя.
— С удоволствие! — усмихна се онзи. — Така. Да речем, че това е началото. Аха. Те не се върнаха нито във вторник, нито в сряда, нито даже в четвъртък, който беше уговорен като краен срок… Ахъм. Почеркът, разбира се… Първият блокпост… де-жу-ри. А това какво е? А, денонощно. Слушайте, а вие запетаи какво, никъде ли не слагате? Така, засега белетристиката е горе-долу. Да вземем средата… Скучно… Скучно… О! Омир — митотворец и живописец — като ярка пеперуда еднодневка тъкмо се появяваше на бял свят! И представете си, „митотворец“ — с тире! Мито-тире-творец! А защо не и живо-тире-писец? И отново пунктуацията… Направо да те хване скомина! И за себе си ли пишете това, колега? Или ето още… Сама против легион убийци… Тя упорито му каза: искам чудо! Охо! Това се вика патос! И какво? Зашуртяха струи… Зашуртяха, аха. Пробив, изкрещя някой. Та това е дъжд, крещеше тя. А! Тоест дъжд с пробив. Романтично.
Омир сякаш си беше глътнал езика. Артьом не сваляше очи от кобура.
— Е, да видим и края, макар че и без това всичко за вашата история е ясно, мисля. Тихо като приспивна… Тук изобщо дявол знае какво се има предвид… Аха… Омир… така и не намери на Тулска… тялото на Саша. Какво още? Край. И отново за себе си в трето лице. Ами прелест, прелест! Дръжте! — Учителят плесна тетрадката върху мократа мушама. — Никакви заговори няма тук. Само претенциозни глупости.
— Вървете на майната си — каза Омир, като избърса тетрадката в панталоните си и я прибра във вътрешния джоб.
— Я зарежете! Първо се научете да пишете без грешки! А после ще извайвате своята „Илиада“! Май сам сте се нарекли Омир, а не са други?
— На майната си — упорито повтори Омир, мръщейки се.
— Та там половината книга е за вас! Каква история, по дяволите? За историята не е оставено място!
— Това е старата. Новата ще бъде друга.
— Е, дано новата се получи по-добре! — Дитмар изведнъж махна ръка от кобура си, за да вземе чашата. — Покарахме се, поспорихме, достатъчно. За новата ви книга! А, Иля Степанович? Ние тука с гостите… Извинете ни. Че и жена ви, красавица, разстрои се. Между другото, на мен дори ми харесаха откъсите, които Иля Степанович прочете, онези откъси. И аз не съм голям специалист по запетаите, а останалото си е добре. Простете ми, Омир Иванович, ние така се разгорещихме, защото темата е чувствителна. За всички.
— За всички — потвърди учителят, поставяйки ръка върху корема на жена си. — А за двуглавите деца от ваша страна… Беше просто нетактично!
— Мисля, че и сам разбирате, Омир Иванович. Разбирате, нали? — рече строго Дитмар. — И ние нетактично се държахме, но и вие. Хайде да смятаме, че с това инцидентът е приключил, а?
— Да. Добре.
Омир грабна чашката от масата и я пресуши на един дъх. Артьом го последва.
— Дали има тютюн? — обърна се той към останалите, пренебрегвайки Дитмар.
— Ще почерпя.
— Моля, пушете в тоалетната — помоли ги Нарине. Артьом извади навън кокошката, затвори се в клозета, седна на истинската човешка тоалетна чиния, сви си цигара от вражеския тютюн, драсна кибритена клечка, поднесе пламъка към цигарата, дръпна и бавно изпусна от себе си злите бесове. Искаше му се да си охлади главата.
Спомни си за стената, топлена от килимената красота.
Опипа власинките с ръка — поне по-прохладни ли са? А защо тогава този килим е тук? Плъзна пръсти под него. Най-обикновена стена, изобщо не беше студена. Защо им трябваше да лъжат за килима?
Артьом допуши набързо цигарата, пусна угарката във водата и се ослуша — дали не убиват някого в стаята? Засега не. Дитмар се кикоти, веселяк.
Стъпи върху клозетната чиния, опипа с ръка върху какво е закачен килимът, повдигна го с усилие — и го свали.
Какво си мислеше, че ще намери там?
Вратичка с ключалка за златно ключе? За днешните буратиновци вълшебната страна започваше от тази страна на килима, а от другата — какво?
Нямаше нищо. Обикновена гола стена. Тухли, покрити с мазилка. Просто с килима беше по-весело.
Сега трябваше да закачи обратно тежкия безполезен килим, да напасне прорезите върху гвоздеите. Никак не му се искаше.
Артьом все пак се притисна към глупавата грапава стена — първо челото, после бузата. Не му помогна да се охлади. Цигарата помагаше по-добре.
Но…
Нещо… Счуло му се беше, нали?
Той извърна глава и притисна ухо към мазилката.
Зад стената, от онази, обратната й страна, се чуваше тих вой.
Виеха и крещяха тихо, едва чуто, защото стената беше дебела, но крещяха диво, зловещо. Млъкваха за кратко, за секунда, колкото да си поемат дъх, и отново започваха да крещят. Плачеха, умоляваха неразбрано, после пак виеха. Спираха, давеха се, но после пак закрещяваха. Сякаш там варяха някого във вряло масло — такива вопли се разнасяха. Артьом се отдръпна от мазилката.
Какво има там?
Станция Шилерска. Та това е проходът към Шилерска. И се стига до задънена улица, защото Шилерска се реконструира. Махнали са килиите от Тверска, пренесли са ги на Пушкинска. Това са им реформите.
— Ей, сталкер? — разнесе се зад вратата гласът на Дитмар.
— Сви ме коремът! Ей сега идвам.
Артьом се напрегна, вдигна от пода трийсетина килограмовия килим — само да не се счупи клозетната чиния… — и едва успя да напипа с вече почти безсилните си ръце къде да го окачи.
Тихо, внимателно слезе на пода.
В клозета отново се възцари глуха тишина.
Сега в него отново човек можеше да се изходи спокойно.
* * *
— Е, как ти се струва апартаментчето? — Дитмар продължаваше да виси отвън, явно и него го беше присвило.
— Луксозно.
— Ще ти кажа под секрет — тук наблизо има още едно такова. Свободно.
Артьом се вторачи в него.
— Социално жилище. Довършват ремонта. По квота ни го дават, на военните. Искаш ли да живееш в такова? А?
— Мечтая си.
— Е, можем да наградим героя на Легиона. За пример на другите. За подвига.
— Какъв ти подвиг?
Дитмар запали цигара и се усмихна.
— Още се ядосваш, че натрихме носа на твоето старче? Не се ядосвай. Това беше проверчица. За адекватност. Добре се справи.
— Какъв подвиг?
— Апартаментче с отделна тоалетна. А? Как звучи! И военна пенсия. Ще можеш да се откажеш от излизанията горе. Докторът ти каза, а ти…
— Какво трябва да направя?
Унтерът тръсна пепелта на пода. Огледа още веднъж Артьом — студено. Усмивката му се стопи и черната бенка заприлича на дупка от куршум върху безстрастното му лице.
— Червените ще завземат Театрална. Тя е неутрална станция, винаги е била. Като кост в гърлото им е. В техни ръце са Охотний ряд и Площада на революцията, а до тях няма пряк проход. Само през Театрална се стига до тях. Разузнавачите казват, че са решили да се съединят. Не можем да допуснем това. Театрална е на един преход оттук. Следващият им удар ще бъде по Райха. Слушаш ли ме?
— Слушам.
— Имаме готова операция, за да спасим Театрална от тях. Трябва да отсечем достъпа от Театрална до Охотний ряд на Червената линия. За да не могат да прехвърлят оттам войски. Галериите са три. На теб се пада горната, през вестибюла. Ще минеш отгоре, по улица Тверска. Ще влезеш във вестибюла. Ще заложиш мина. Ще включиш своята радиостанция. Ще докладваш. И ще чакаш сигнал от нас.
Артьом вдъхна с пълни гърди чуждия дим.
— А защо не изпратите някой от своите? Вие какво, нямате ли си сталкери?
— Свършиха. Преди два дни група от четирима бойци отиде горе със същата задача и изчезна. Няма време да подготвяме други. Трябва да се действа бързо. Останалите на Театрална могат да ги разкрият. Червените могат да атакуват всеки момент.
— А вестибюлът на Театрална… Отворен ли е? Не е ли повреден?
— Не знаеш ли? Нали е твоят район?
— Моят е.
— Ще го направиш ли?
— Ако старецът дойде с мен. Нужен ми е.
— А, не! — усмихна се унтерът. Дупката от куршум отново се превърна в бенка. — На мен ми е по-нужен. По ми е нужен, защото ако не се свържеш с нас навреме или не срутиш навреме шибания преход, или не се върнеш навреме, ще ми е нужен някой, който да… доизследвам.
Артьом пристъпи към него.
Дитмар подсвирна, вратата веднага зейна с трясък и в апартамента се озоваха трима в черни униформи с вдигнати къси автомати, вече знаещи къде ще направят дупки в Артьом.
— Съгласи се — каза унтерът. — Голямо дело ще извършиш. Хубаво, нужно дело.