Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (18)

Глава 18
Служба

— Какви ги вършиш, мамка му?!

Летягата удари фенера, дебелият лъч направи салто, забърса някакви допълнителни лица, откри стените, пода, тавана — оказваше се, че тук си има всичко. Някакъв коридор, някаква врата, някакви хора. Хората примигват, псуват. Двама се появиха в проблясъка близо един до друг — като че ли познати на Артьом. Единият — джукест, оплешивяващ и остриган с машинка по сребристите слепоочия, с офицерски мундир. Другият — с остър нос, торби под очите, черните му коси — грижливо сресани, откъде ли го знаеше Артьом, сякаш са се срещнали насън…

Докато фенерът се търкулваше в ъгъла, Артьом успя да хване автомата, но не можа да го насочи към Свинолуп — вкопчиха се и в ръцете му, и в автомата, и ги издърпаха в различни посоки; светлината угасна; в тъмнината към двата уж познати силуета се нахвърлиха разни непознати, прикривайки ги с телата си от куршумите.

— Това са червените! — захриптя Артьом. — Пусни ме! Ние докарахме патрони на червените! Това са червените!!!

— Тихо. Тихо, тихо…

— Що за гадости стават тук? А?!

Дланта в безпръстата кожена ръкавица — на Летягата — затъкна устата му; на вкус беше като оръжейно масло, гориво, барут и стара кръв. Артьом впи зъби в нея, закрещя със запушената си уста кой знае какво. Напразно гризеше — Летягата нямаше нерви. Откъснаха прибора от челото му, нощното му зрение ослепя.

— Не го пипай! — гласът на Льоха и изщракването на Льохиния автомат. — Сава, бият нашите!

— Пуснете го! Пуснете го! — това вече беше Савелий. — Сега ще ви избия всичките!

— Дамир… Омега…

В чернотата нещо изкряка, изхленчи, забълбука стиснато гърло, прогърмя откос — в тавана, някой захриптя, задърпа се, бясно зарева.

— Да ги довърша ли? — попитаха в мрака, дишайки накъсано.

— А при вас също не всичко е гладко — изкикоти се невидимият Свинолуп. — А, спецчасти?

— Не. Не сега. Давай ги тук, зад мен. — Басът на Летягата.

— Полковникът каза, че ако се пречкат…

— Наясно съм какво полковникът… Давай ги зад мен!

— Какво беше това? — гласът бе познат, не Свинолуповия, а един такъв уморен, ленив; от този глас пред вътрешния поглед се изправя бордей, осветени отвътре завеси…

— Край, простете за недоразумението. Взимаме ги и си тръгваме — Летягата.

Стоманени ръчища завлачиха Артьом по пода, другарите му отзад заритатаха с крака, замучаха — но от Ордена са добре обучени, на тях не можеш да им се изплъзнеш.

— Дайте ги тук. Слагайте ги долу. Това е, ще се оправя сам. Качвайте се. А вие с лица към пода!

— Полковникът каза и тримата да ги отстраним, ако се започне нещо.

— Какво отстраняване?! Озверели ли сте?! — Савелий се съвзе.

— Дамирчик, не съм забравил. Ще се оправя. Обискирахте ли ги? Чисти ли са?

— Чисти са.

— Това е. Хайде. Аз бързо.

— Добре, момчета… — съгласиха се някак, със съмнение. — Да вървим. Нека Летягата сам. Негов другар е.

Затропаха ботуши, сякаш се отдалечаваха — но също със съмнение, с престореност. Като че ли нагоре, но сякаш и встрани. Омазнената кожа пусна устата му.

— Това е Свинолуп! Това е червеното кагебе! Ние на червените — патрони! На червените… ние… патрони! Ти схващаш ли какво правиш?!

— Аз си имам заповеди, братле — отговори меко Летягата. — Да доставя. На кого — не е моя работа.

— На червените! На червените! Патрони! Ние с теб! На тях! С тях! В бункера! Там нашите момчета! Десетия! Улман! Шапката! Червените — тях! Помниш ли това! Теб — за една бройка! Мен! Как ние? Как ние — на тях?!

— Казано ми беше да ги взема от склада и да ги докарам тук. И да ги предам.

— Лъжеш! — закрещя Артьом, изтръгвайки се. — Лъжеш, гадино! Предател! Боклук! Ти тях! Ти мен! Ти всички тях, убитите! Ти нашите момчета! Вие! Ти и тая стара гнида! Всички предадохте! За какво — те?! За какво умряха?! За да можем ние — ние! На червените — оръжие?! Патрони?!

— Тихо. Тихо! Това са помощи! Не са патрони. При тях има глад. Те с тези патрони ще купуват гъби. От Ханза. От Ханза. На тях самите цялата реколта им е изгнила.

— Не ти вярвам! На всички вас!

— Гадост някаква — каза Льоха.

— Ти самият?! Вярваш ли в това?! Ти?!

— Моята работа…

— Каква е твоята работа? Мислиш ли, че не чух? Какво още ти е казано… Казано ти е да ме убиеш. Ако не преглътна това, нали? Какво значи „ако се пречкат“? Трябваше ли да преглътна това? Че ние — ние!… патрони… на червените?!

— Прости ми.

— Няма да ти простя! На теб няма да простя! Само кръв, гадино. Аха. Ти! Ти — как сега? Как вярваш, Летяжка?! В какво?! Сега?! Всичко това — за какво е?! За дял от печалбата?!

— Ти… Ти не…

— Хайде! Ти нали знаеш! На мен вече не ми пука. Аз така или иначе ще умра. Стреляй, лайно. Изпълнявай каквото ти е наредено. Втора отрицателна, мамка му! Само пусни моите хора. Тези. Те какво? На тях старецът за нищо не им е длъжен! Няма за какво да се разплаща!

Летягата мълчеше, сумтеше. Нещо металическо се напрягаше някъде наблизо. Но беше непрогледно и Артьом не усещаше смъртта, която вече беше съвсем на прага.

— Е?!

Вонящата кожа отново напъха всички звуци обратно в Артьом.

— Изправете се всичките — нареди шепнешком Летягата. — Прости, Артьом.

Пистолетът изсъска над ухото му.

Едно, две, три.

Нищо не се промени.

Как да се различи в пълната тъмнина смъртта от живота?

Ето как — по вкуса на кръв и бензин, прах и масло в устата. Жив.

— Хванете се за ръцете! — прошепна Летягата. — Който се пусне, ще го застрелям на място.

Те не тръгнаха да бягат от него на сляпо, довериха се на Летягата за последен път. Дланта на Летягата поведе бързо нанякъде Артьом, както си беше със запушена уста, а останалите ги последваха във верига.

— Ей! Как е там? Готово ли е? — повикаха ги от ескалатора.

— Сега бегом — каза Летягата. — Ако ни догонят, ще убият и мен заедно с вас.

Побягнаха, без да гледат и без да виждат, като се държаха за студените, хлъзгави от предсмъртната пот пръсти.

— Къде? — закрещяха отгоре. — Стой!

Летягата, изглежда, сам не знаеше накъде — просто бягаше нанякъде. След половин минута наоколо засвистяха куршуми, отзад затропаха ботуши. Те свърнаха нанякъде, като се препъваха, блъскаха се един в друг, пречеха си взаимно.

— Кой е това, този Феликсович? — попита Артьом в движение Летягата. — Бессолов! Кой е този Бессолов? На когото ни е продал старецът?! А?!

От небето долетя стълб светлина. А те четиримата побягнаха от него като хлебарки.

Напъхаха се в задънен преход, обърнаха се. Шумът от чуждия бяг се отдалечи, после отново се приближи. И отново от процепите в чернотата се плъзна смътно гръдно бучене както в самото начало, когато се спускаха на Комсомолска.

Отново защракаха наблизо безгласни куршуми, рикошираха от стените, отлетяха нанякъде, неохотно пощадили ги.

— Кой е този Бессолов? — не се отказваше Артьом. — Кой е той?! Ти знаеш, Летяга! Ти знаеш! Кажи ми!

Летягата се спря, обърка се: може би тук навсякъде беше еднакво черно, навсякъде — далеч от топлия червен живот, и не можеше да се намери никаква посока.

Запали фенера.

— Ето ги! Ето! Там!

Стояха при заварена решетка. Летягата се прицели, свали с изстрел сложения катинар, тримата заедно издърпаха решетките, вмъкнаха се, пълзешком се заотдалечаваха от смъртта, глупаво, на четири крака — току-виж онези ги мързи да ги последват?

— Аааааааа…

Стонът нарастваше, сливаше се в хор, духаше в лицата им като вятър от тръбата, по която пълзяха. И вече вибрираха в унисон с него тъпанчетата, сърцето и далакът. А отзад не изоставаха, стараеха се да изпълнят заповедите, гъделичкаха с лъчи тиловете им, избираха си мишени.

Летягата се спря — някакъв железен капак. Иззад капака така бучеше, сякаш беше сложен върху кипящ бързовар и всеки момент парата може да го отнесе.

Натисна капака — напразно. Ръждата вече беше пуснала корени, солта беше залепила ключалката за касата. Изсвистя куршум, ухапа последния от тях — Савелий.

— Към стената!

Летягата притегна ръка, насочи към преследвачите фенера си, ослепи ги, бум, бум, бум, изпрати в отговор олово, рани някого, изглежда. Трудно е да не уцелиш в такъв тесен отвор.

И оттам отговориха стократно.

— Да бяхте помогнали, а?!

Ритнаха двама-трима с крака, желязото отпред се поколеба, отмести се. Савелий също се хвана, изохка; вмъкнаха го, вече омекнал, след себе си в разтворилата се дупка. Стовариха се в тунел — от отвор под самия таван. Сред хиляди крещящи души. Паднаха с главите надолу, но не се пребиха.

Сега стана ясно какво ревяха тук:

— ХРАНАААА!!!

* * *

Никога и никъде по-рано Артьом не беше виждал толкова много народ накуп. Тунелът беше необичаен — широк, с два коловоза едновременно, с прави сводове; беше залят с хора навсякъде, докъдето им стигаше погледът.

Тук имаше море от хора. И това море бушуваше.

Четиримата паднаха на петдесет метра от станцията и загребаха през живите тела нататък, към светлината. Мъкнеха Савелий със себе си, без да гледат вече къде там го е ударил куршумът. Савелий хвана Артьом за врата, протегна се към ухото му с танкисткия си ръст, и закрещя, зашептя в ухото му; Артьом го чу, но се отдръпна: какви ми ги говориш?! Жив си и имаш още да живееш! Не биваше да се спират — тълпата се движеше и можеше да ги смачкат в стените или да ги стъпчат. Освен това трябваше да вървят, за да се изгубят в навалицата — преследвачите можеха да се появят всеки момент.

Телата тук бяха мършави, изморени, кожата по тях висеше. Промъкването през тях беше осезаемо — безмесните кости се закачаха в минаващите като ренде и сякаш изстъргваха от всекиго по нещо за себе си. Този глад ги е събрал тук от всички краища на Червената линия, осъзна Артьом. Но защо тук?

— ГЪБИИИИИ!

Странно как се държаха на крака — изглеждаше, че в тези мършави кокили не може да има никакви сили. Но не всички се държаха — от време на време се налагаше да се спъват в някой предал се, ботушите стъпваха в нещо меко — може би в кореми — и се подхлъзваха върху нещо твърдо и кръгло. Живите не можеха вече да плачат за нищо друго освен за гъбите.

Лесно беше да се определи посоката: всички глави в тунела бяха обърнати на една и съща страна. И между рева тихо припяваха думата „Комсомолска“.

Четиримата се движеха заедно с всичките и през всичките към Комсомолска. Пред тях се виждаха само темета. Остригани, обикновени, обръснати, сиви и бели. Сякаш тук хората спокойно се оправяха и без лица.

Артьом се обърна и видя как от дупката при тавана с краката надолу скача във вълните фигура с мундира на Ордена, последвана от още една. Летягата не беше изпълнил заповедта, но другите не можеха да си затворят очите. Вълните погълнаха гмуркачите; сега те щяха да заплуват и да търсят Артьом, за да го удавят.

Той удвои усилията си, тръгна с полусвити крака, за да може черната му униформа да се скрие зад чуждите червеникави рамене; дръпна и останалите надолу.

Нямаше смисъл да говорят помежду си: плачът и виковете на човешкото море заглушаваха всичко, изглеждаше, все едно си отварят и затварят устата без звук. Каквото и да искаха да кажат, получаваше се, че говорят за гъбите.

Пробиха си път до Комсомолска. Радиалната, червената.

Погледнаха я отдолу, от релсите — огромна, тържествена и страшна.

Станцията приличаше по нещо на Библиотека „Ленин“: също беше висока, като двуетажна, и вече някаква съвсем не тукашна: правоъгълни сводове, никакви заоблености, колоните — високи, антични, със завити пшеничени класове, опиращи се в тавана.

Из цялата станция имаше хлебни мотиви: храм на урожая на безбожниците. Колоните бяха облицовани в кафеникав мрамор с червени пръски, стените над коловозите — с плочки като в камерите за изтезания, а класовете под тавана бяха отлети от бронз като мечове.

Тълпата стоеше и на платформата, и на коловозите; тези, които бяха на коловозите, искаха да се качат на платформата, а онези на платформата се стараеха да не паднат долу. И всички се носеха, пеейки с гръден стон химна на глада някъде далеч напред. Станцията беше потънала в полумрак; отгоре падаха и скитаха по белите и голи черепи лъчи на фенери, сякаш търсещи в бурната вода оцелели от корабокрушение.

Артьом вирна глава.

Комсомолска имаше втори етаж — балкони, които опасваха цялата станция на височина четири метра над платформата. И тези балкони все още не бяха потънали под човешкото море. Там засега стояха червеноармейци с автомати, опрели за удобство дулата в парапетите. Но в кого се целеха? Нали не във всички едновременно?

Между бойците бяха поставени офицери; те се опитваха да крещят нещо през високоговорители, но тълпата със своя глъч ги надвикваше.

По раменете, по главите, един през друг Артьом и останалите се изкатериха на платформата. Той погледна отново назад и забеляза черните вълнени лица в тълпата. И те забелязаха него, черния.

Приседна, плувнал в пот. Всичките му рани се обадиха едновременно: надупченото рамо, разбитото коляно, натъртеният гръб. Казваха му: край, достатъчно. Спри се, остани.

Отпред се мярна това, което всички толкова отчаяно искаха.

Насред залата като спасителен трап към хората се спускаше широка мраморна стълба с балкони. По краищата на залата е имало още две — но бяха съборени и зазидани. Само по средната можеше да се изкачи и така да се стигне до прехода към Околовръстната линия. Към Ханза. Натам и напираше тълпата.

На стъпалата стояха три кордона граничари; преносимите заграждения бяха омотани с бодлива тел, а на междинната площадка в двете посоки от грижливо спретнато гнездо стърчаха дулата на картечници. Не беше оставен никакъв път за нагоре.

— ГЪБИИИИИИИИИ!!! — ревеше станцията и сякаш цялата линия.

Майки с вързопчета в ръцете — кои мълчаливи, кои още ревящи. Бащи с опулени изплашени деца на вратовете — по-високо, по-високо, за да не ги спънат мъртвите, да ги привлекат към себе си на дъното. Всички искаха към стълбището, към стъпалата. Всички знаеха, че тук няма да им дадат никакви гъби. Всички искаха на Околовръстната линия, друг път към живота не им оставаше.

Защо още тълпата не се беше хвърлила върху тънките прегради — всъщност обикновен въздух, обрамчен с тръби и тел? Хората вече напираха, пристъпваха към шиповете, облизваха се на тях и на червеноармейците. Онези махаха на гладните с приклади, но червената линия засега не беше престъпена нито от едната, нито от другата страна.

Как се беше събрал толкова народ на Комсомолска? Бяха ли им пречили да дойдат от своите станции по-нататък по линията и какво беше станало с онези, които са искали да им попречат? Неизвестно; но от тунела прииждаха все повече и повече, продължаваха да се катерят по чуждите рамене и на платформата, тъпчеха се все по-нагъсто и по-нагъсто — по трима, по пет, по седем души на квадратен метър.

Всичко това трябваше да се взриви всеки момент; тази сапунена ципа между войниците и хората. Изтичаха последните секунди песъчинки преди атомния взрив.

Тук беше чудовищно задушно и беше горещо като в пещ — нямаше откъде на Комсомолска да се вземе кислород за всички, които бяха дошли тук. Хората дишаха учестено, плитко, а от водата, която издишваха от себе си, над станцията висеше мараня.

Артьом погледна отново назад: къде там, в тълпата, са черните лица? А те се мярнаха по-наблизо. Сякаш надушваха къде да го търсят и нищо не можеше да ги отклони от следата му.

А под тавана ставаше нещо.

Колко ли хора — хиляди — заразявайки се един от друг, започнаха да вдигат глави нагоре.

По балкона крачеше решителен и бърз конвой, начело на който като танков силует се носеше напред Свинолуп.

Това приличаше зловещо на службата, която веднъж на ВДНХ, по времето на черните, беше провел поканен кой знае откъде свещеник със своите служители. Конвоиращите носеха нещо в ръце; спираха се при всеки от стрелците на парапетите и Свинолуп ги награждаваше с това нещо.

Артьом с примряло и свито сърце разбра с какво ги благославяха там: със същите тези патрони, които те с Летягата бяха докарали преди час. Ето ти го средството против глад.

— Ето я помощта! — Артьом се вкопчи в рамото на Летягата, тикна пръст нагоре. — Ето я. Твоята!

След като обходи всички стрелци и ободри всеки, Свинолуп със своите се спусна на площадката между етажите към гнездото от чували; свитата му остана да храни с патрони картечните отделения. Майорът прошепна нещо на ухото на командирите на отделенията, потупа ги по раменете.

Народът долу се развълнува, но чувствайки какво се твори горе, започна да немее; хорът се развали, ентусиазмът му спадна.

Свинолуп заговори звънливо на народа:

— Другари! — изтръби той. — От името на ръководството на Червената линия ви моля да уважавате законите на нашата държава, включително и закона за свободата на събиранията. Моля ви да се разотидете.

— Гъби! — извика някой.

— Гъбиииии! — подкрепи го тълпата.

— Пусниииии! — прекъсна рева на тълпата женски писък. — Пусни ни, изрод! Пусни ни!

Свинолуп кимна. Сякаш се съгласяваше.

— Ние нямаме право! Да ви допуснем! На територията! На друга! Държава! Аз! Настоявам! Да се разотидете!

— Ще пукнем от глад! Дъщеря ми умря! Спаси! Пусни! Едва стоя! Коремът ме боли! А ти самият! Оял си се! Пусни! Пусни! Пусни! — крещеше с различни гласове тълпата.

— На Ханза! Да ядем!

Тези хора няма да ги пуснат на Ханза, мислеше си Артьом, глупаво и бавно заради задуха. Тези хора никога няма да ги пуснат на Ханза. Никого, нито един. Ханза знае всичко — за заглушителите. За патроните. За Райха. За жизненото пространство. За червените. За глада. Тях няма да ги пуснат там, тези хора.

— Това е провокация! И тези, които призовават! Провокатори! — натърти Свинолуп, обхождайки тълпата с бавен и многозначителен поглед; сякаш запомняше лицето на всеки, за да си разчисти по-късно сметките с него. — С провокаторите! Разговорът! Ще бъде! Кратък!

— Мрем! Измираме! Нямаме сили! Пощади! Господи, избави! Спаси ни! Не позволявай! Не позволявай да загинем! Мъничко! Бульонче! Не за мен, за детето! Гад! Пусни ни! — Тълпата престана да говори по човешки и отново застена с единна глинена гръд: — ГЪБИИИИИИ!

Задните се приближиха още повече към мостика, към стълбището, към Свинолуп и притиснаха предните. Предните издишаха заедно въздуха си, за да се поберат, и от това издишване станцията, хлебният храм, затрепери. Хората искаха на стълбището, в олтара; сякаш в олтара им бяха приготвили хляб или вино. А там нямаше нищо. Само жертвеник — и нож.

Сега ще се случи всичко. Сега ще бъде горещо — и хлъзгаво.

Свинолуп не им отговори. Нямаше и намерение.

Не биваше да им позволи. Трябваше да ги изведе.

Защо сега да умират всички? Та те могат още да живеят.

Трябва.

Люлееше се заедно с останалите — ту към щиковете, ту на обратно. От люлеенето му прилошаваше. Останала му беше само капка въздух. И той каза на тази капка, първо шепнешком, а после по-високо:

— Там няма нищо за вас… Не ви трябва на Ханза. Не ходете на Ханза! Там не сте нужни никому! Чувате ли?! Хора! Не ходете! Моля ви! Не бива!

Малцина чуха Артьом, но Свинолуп го чу — стоеше близо.

— Тъй! Никой не ви чака там! — лениво, в името на реда, подкрепи той Артьом. — Тук ви е мястото!

— А къде?! Къде тогава?! Къде да отидем?! — завълнуваха се най-близките хора и вълнението като водни кръгове започна да се разпространява около Артьом.

Та те не знаят нищо, спомни си Артьом.

Те нали вярват, че няма нищо освен метрото, освен Москва. Тях всичките нали ги лъжат, че светът е изгорял, че те са сами, тях ги държат в тези тунели, под земята, на тях дори не им обясняват нищо за враговете, просто са ги затворили тук, в подземието, в тъмнината…

— Горе! Горе трябва! Хора! Светът е цял! Не само ние тук сме оцелели! Чувате ли? Ние не сме сами! Москва не е сама! Има други градове! Аз сам чух! По радиото! Има ги! Може да се махнем оттук — където си поискате! Да си живеете, където си щете! Всичко е открито! Цялата земя е открита.

Хората започнаха да се обръщат, да го търсят. И Артьом тогава разбра: ето сега трябва да им разкаже. Да им разкаже и нека знаят, нека решават сами. Някой му подложи ръка, друг — гръб, и той започна да се катери по тях — за да застане на раменете на другите, за да могат да го чуват.

— Вас са ви лъгали! Там всички… Отгоре! Питер! Екатеринбург! Новосибирск! Владивосток! Всичко е останало! Само ние тук… Ние тук! В свински лайна! Сърбаме ги, дишаме ги! Там има слънце! А ние вместо него гълтаме таблетки! Нас тук… В тъмнина! В задух! Ни държат! Разстрелват! Бесят! И ние един друг… Душим се, колим се! А защо?! За чужди идеи?! За тези станции?! За тунелите?! За гъбите?!

— ГЪБИИИИИИИ! — подхвана тълпата.

— Какви ги вършиш, мамка му?! — хриптеше му отдолу Летягата. — Ти ни демаскираш! Та те веднага ще изпълзят оттук!

Артьом прегърна хората с възпалените си очи — сухи и горещи. Как да им обясни? Как да се добере до всеки?

Черните шапки изскочиха наблизо като шамандури. Изпратените от Мелник. Сега него… ще го смъкнат… от чуждите рамене. Но вече не можеше да се крие. Сега трябваше непременно да разкаже до края всичко, което не бе успял тогава, по радиото.

Свинолуп стоеше безмълвно, чакаше да види дали този полумъртъв ще убеди останалите да се отдръпнат от стълбите. Стрелците чакаха заповедите му.

— Ние тук умираме! Растат ни тумори! Гуши! Всичко е крадено! Храната… От своите деца крадем… Дрехите… От мъртвите… Газим се едни други… В тунелите! Червени… Кафяви… Всичко това е напразно! Всичко! Братя! Напразно! Ядем себеподобните си! В мрака! Нищо не знаем! Всички ни лъжат! Всички! Защо? За какво?!

— А къде да се денем? — извикаха му.

— Горе! Може да излезем! Да се спасим! Там има изход! Отзад! В тунела! Люк! Вървете назад! Там е свободата! Там! Излизайте горе! И където искате! Сами! Живейте сами!

— Той иска да ни отведе от Ханза! — извика някой напук.

Видя черните зеници на дулата. Едно, друго. Целеха се в него. А той не беше успял още да им разкаже. Забърза се.

— Напразно ще загинете сега! Ще загинете, а никой дори няма да узнае! Там има цял един свят! А ние тук… под похлупака! Ние ще издъхнем тук до един, а никой няма да узнае! Всичко това е напразно! Отидете си! Не бива! Назад!

— Откъде да вземем гъби?!

— Провокатор! — извикаха. — Той е провокатор! Не го слушайте, хора!

— Стойте! — Артьом махна с ръка, но в този момент от тълпата изплюха към него олово.

Заради това, че ръкомахаше, се отърва от куршума в сърцето. Уцели го в рамото — отново лявото. Събори Артьом, изби му мисълта от главата, стовари го по гръб в тълпата. И тя веднага щом той млъкна, забрави всичко.

— Гъбиииии! — запищя някой тънко.

— ГЪБИИИИИИ! — застена народът.

Летягата успя да измъкне Артьом, да го изправи, да го прикрие с тялото си секунда преди тълпата да тръгне.

— За последен път! — изрева Свинолуп, но задните редици нито го чуваха, нито го виждаха.

Артьом видя с крайчеца на окото си как Свинолуп тупа картечаря по рамото, а самият той побягва нагоре по стълбите, на балкона, далеч от станцията. Трябваше да продължи да работи, да върши важни дела, не му беше позволено да загива. Той си отиде и се започна без него.

— Пусниииии! — каза тълпата на картечарите.

Летягата помъкна Артьом срещу хората — по-далеч от загражденията, по-далеч от дулата, като гребеше с всичките си мечешки сили, а потокът ги влечеше обратно, за да ги насади на шиповете, на врязващите се куршуми.

— Оооогън!

Изгърмя картечница, разгърна жужащите патрони във ветрило, покоси първия ред.

— Помилуй! — запищя някой. — Господи, помилуй!

— Помилуй, Господи! — застена друг, жена.

— Ще умрем тук! Помилуй!

— Там! Горе! Вървете! Горе! Не бива да умирате! Идете на свобода! — крещеше им Артьом, но викът му потъна в разпространилото се мигновено като електричество „Пощади ни!“.

И с този плач всичките хиляди се надигнаха към загражденията, към картечницата.

— Помилуууй, Господи!

Не ги бяха учили на това, затова всеки изговаряше със своя музика тези две думи. Заради това се получи зловещ хор, чужд, неземен. Задърпаха притиснатите си долу ръце, за да се прекръстят, но не можеха да ги измъкнат нагоре. И тръгнаха напред безръки, стъпвайки върху онези, които бяха повалени, без да се научат на нищо от тях.

— Помилуууууй! — зарева Льоха, хващайки се за своя Христос.

Първите паднаха, вторите станаха меки щитове за третите. Артьом с Летягата и Льоха със Савелий искаха назад, далеч от картечниците, а тълпата въпреки това искаше напред, защото не виждаше нищо хубаво за себе си назад.

Самият Артьом също беше безрък и вече не можеше да спре тълпата по никакъв начин.

Отгоре зареваха с автоматите по главите, започнаха да мяучат тук-таме хора, но в блъсканицата вече не можеха да паднат и си оставаха на крака дори и мъртви. Никой тук не се уплаши от смъртта. Може би на тях им се искаше вече да тръгнат на заколение, за да отиде поне някъде омръзналият им живот и най-накрая да се успокоят. Само пееха „Помилуй“ и продължаваха да си вървят към стълбата, нагоре, към това „горе“, което разбираха — и към куршумите.

Докато сменяха пълнителя на картечниците — за секунди — сто ръце вече бяха хванали оградата и я бяха разкъсали на парчета. След миг извадиха очите на картечаря, разкъсаха командира на отряда, удушиха останалите и плъзнаха, живи и мъртви заедно, нагоре като лавата на вулкан. Дори не си правеха труда да взимат оръжията на залетите, не им беше до това.

Полетяха надолу от стълбите и парапетите войниците с автомати, беззвучно и синхронно. Артьом вървеше назад, към тунела, към люка, но въпреки това се издигаше заедно с останалите по стълбите към балконите; отнасяха го към прехода за Ханза.

Червеноармейците, до които народът още не се беше добрал, започнаха да отстъпват и вече молеха тълпата за милост, но викаха твърде тихо, затова убиваха и тях. Савелий се подхлъзна и потъна и повече не изплува. И още стотици от хилядите, а може би и хиляди от хилядите пропадаха.

Някой задърпа Артьом за ръкава.

Обърна се — жена. Слаба, посиняла.

— Младеж! Младеж! Не мога! Ще задушат сина ми! — закрещя му тя. — Задушават го! Вземи го на ръце! Вдигни го! Ще го задушат! Не мога сама!

Той погледна надолу и видя момче на около шест години, русо, с размазани под носа кървави сополи. И едва успя да го издърпа към себе си — нагоре.

— Добре? Него къде? Ти кой си? Как се казваш?

— Коля.

— А аз съм Артьом.

Коля отначало прегърна Артьом през шията, за да не се изплъзне, но го притискаха и той успя да се хване и да се качи зад врата му. Майка му го хвана за ръката. Подържа го и го изпусна. Артьом се обърна — къде е? Тя стоеше, затисната от тълпата, не можеше да падне, а главата й беше клюмнала, пробита от куршум.

— Насам, насам! — крещеше от раменете му малкият Коля, още не забелязал, че са убили майка му.

Напред крачеше Летягата — як, непробиваем. Льоха се беше вкопчил в разпятието си и гребеше на него като на отчупена корабна мачта, молейки се с единствената дума, която знаеше. Някак успяха да се споят помежду си и така се носеха към границата с Ханза.

— Мамо! Мамо! Къде си? — спомни си момчето; но там, където я беше оставило, вече нямаше нищо.

Всички червени бяха смазани и стъпкани. От тъмнината се появиха флаговете на преходите — бяло поле, кафяв кръг.

— Нагоре — молеше хората Артьом. — Не тук. Нагоре.

— Мамо! Мамоооо!

Той се опита да слезе, да скочи в мелничните камъни, за да измъкне оттам майка си. Но Артьом осъзна — ще го смачкат за секунда.

Помисли си, че сега не може да изостави това момче. Длъжен беше да го вземе със себе си. За колкото му стигне животът — за толкова да го вземе. А как ще го отглежда? Изведнъж си представи как се връща при Аня и при тях е този хлапак, който сега Артьом държи за глезените. И всички живеят заедно… В Полиса? На ВДНХ? Прииска му се там, в този живот, да го погледне за минутка.

Над укрепленията запалиха прожектор, опитаха се да заслепят народа. Но народът и сляп знаеше накъде да върви.

— Гъбииииии!

— Държавна граница! — извикаха им. — Федерация на станциите! На Околовръстната линия! Ще открием огън! На месо!

— Помилуууууй!

И край — напразно бяха оцелели там, на стълбите.

Артьом свали момчето от раменете си, хвана го на ръце — за да не го уцелят куршуми над главата му. То се задърпа. А Артьом си мислеше: по дяволите, а каква отговорност е това — сега трябва да го мъкне навсякъде със себе си.

А Сухия как… Сухия как беше взел Артьом и го беше мъкнал цял живот, и пак така, благодарение на случайност. Той беше успял. А Артьом щеше ли да успее?

Тататататататата! — затрака се.

Паднаха първите, най-смелите, паднаха вторите, отчаяни, но отзад все прииждаха и прииждаха — трети, четвърти, стотни, двестни. Артьом се обърна с гърба напред, за да прикрие Коля.

— Мама — каза Коля.

— Тихо — помоли Артьом.

Преминаха покрай заблуден мъртвец с черен мундир.

Страшно е да поемеш отговорността за някого другиго, още повече — шестгодишен. Свързваш се с него за цял живот… Как става това?

Коля се отпусна, престана да се дърпа.

Артьом сведе поглед — а момчето беше мъртво. Ръцете бяха отпуснати, краката се люлееха, русата глава — отметната назад. В последния момент го бяха уцелили. Беше прикрило с тялото си Артьом.

— Страхлив мерзавец — каза си Артьом. — Страхлив боклук. Лайно.

Размаза сополите си, потърси къде да положи момчето, но нямаше къде. А после тримата ги запратиха към укрепленията, към ханзийските картечници. Картечниците бяха същите, не се отличава по нищо от онези на червените. И куршумите сигурно бяха същите. Убиваха по същия начин.

Към тримата вече насочваха плюещото кръв дуло, но Летягата си спомни за своя винторез, спря стрелеца насред движението му и след секунда гнездото беше пометено от вълна, която повлече трупа по камъните.

Артьом държа Коля в ръцете си колкото можа, но все пак го изгуби.

Всичко беше засипано с хора.

Мъртвите гледаха разсеяно, мълчаха. Останалите не можеха. Който продължаваше да върви, ревеше. Онези, към които летяха куршуми, мучаха „помилуй“. Умиращите довършваха разговора си с Бога. Никой не слушаше никого.

Но изведнъж започнаха да се хващат за ръце — за да вървят във верига и да не се разкъсват. Хванаха Артьом от едната страна, от другата — непознати хора. Топли, горещи ръце. Задържаха се така за кратко. Направиха няколко крачки — пусна го първо левият човек, после и десният.

Вече крачеха по смачканите лица на ханзийските граничари, авангардът на гладните преминаваше през телените мрежи, почти бяха достигнали до Комсомолска на Околовръстната, когато отзад изскочиха като дяволи огнехвъргачите.

Артьом, Летягата и останалите влетяха в огромна и тържествена зала: таванът — в щастливи мозайки, полилеите дават незаслужена светлина, нежно божествена, смачкани хорица отстъпват от нашествието, врещейки; а избягалите, промъкналите се — като плъхове, като хлебарки бързат да избягат с приведени очи надалеч от този дворец — към тунелите, към дупките, за да се разпръснат, докато не са ги изловили всичките.

Отзад, в преходите, зареваха огнехвъргачките, запищяха първите изгорени, разнесе се миризма на печено месо и изгорели коси, но Артьом, прегърнал се с Летягата и Льоха, бягаше към чернотата на тунела, без да се обръща към онова, което беше останало там, зад гърба му.

От тунела отзад крещяха, настояваха да спрат, някого там вече сътрудниците от службата за безопасност на Ханза го мъкнеха в обратна посока, към Червената линия, вкъщи. Не бяха нужни тук тези бегълци.

Не разговаряха помежду си.

Нямаха въздух да говорят.

* * *

Преди излизането на Курска попаднаха на служебна свързваща линия, през нея, след като раниха охраната, се добраха до друга линия, синята Арбатко-Покровска. Летягата си спомни за един вентилационен кладенец там. Изкатериха се в двор между разпръснати тухлени къщи, изтъркани златисти куполи и разбити витрини.

Седнаха да починат, оглушали от виковете.

Летягата мълчеше, Льоха се блещеше, Артьом повръщаше. Запалиха цигари.

— Как си сега с тази история? — обърна се Артьом към Летягата. — Разбра ли?

Онзи сви мечешките си рамене.

— Убиха момчето. В ръцете ми.

— Видях.

— Той на тях — нашите патрони — каза му Артьом. — Свинолуп. Тази гадина. Майорът. Твоите патрони. Техните вече са били свършили, явно. Нас ни чакаха. И той се измъкна. Жив. Толкова мъртъвци останаха там. А той е жив. И ще продължи да си живее.

— Изпълнявах заповед.

— И той е изпълнявал заповед. Едва ли е измислил всичко сам. Те всички там изпълняваха заповеди.

— Ти какво — с тях ли ме сравняваш?!

— А хубаво би биуо също да се убие някой — каза Льоха. — Този, който е измисуиу всичко това. Тази пуокуета гадина. За да не дават повече такива науеждания.

— Бях сигурен, че е пукнал. Вкарах два куршума в него. Трябваше в челото.

Лявата ръка на Артьом беше изтръпнала, цялото му рамо беше мокро, но сега не биваше да мисли за това.

— А каква полза да се убива майоуът? — възрази Льоха. — Майоуите с уопата да ги уинеш. Като убиеш майоуа — само ще зауадваш капитана. Туабва напуаво да се стуеуят маушауите.

— Да, и да го бях убил там? Какво щеше да се промени? Те пак щяха да тръгнат срещу куршумите. Аз нали им казвах, че могат да си отидат. Горе. Те не слушат! Никого! Даже онези, които умират сега. На тях какво, по-лесно им е на картечниците, отколкото нагоре? Какво да се направи?!

Летягата изплю кръв в шепата си, разсеяно изтри ръката си в панталоните. Потърка чело.

— Майната им. Ти няма да ги промениш. Те са като стадо. А аз къде да отида? — каза той. — Та това е дезертьорство. Няма къде.

Артьом го погледна. Неизгарящ човек беше Летягата. Не гори, защото няма какво да гори. Да можеше и Артьом така.

Ушите им постепенно се отпушиха. Разтеглените им тъпанчета се свиха.

И ето че отдолу, от процепите, от колекторите, канализационните решетки, през вентилацията, навсякъде изпод земята започнаха да излизат звуци. Плач и вопли. Слаби, приглушени от дебелата московска глина, отразени от множеството ъгли на изпочупените тръби. Ехо. Хората не можеха да избягат, само гласовете им можеха.

Това беше като раждане. Москва беше като жена, която вече беше умряла, но във вкаменяващата й се утроба седяха още живи деца. И те искаха да се родят, и плачеха там вътре. Но Москва не пускаше никого повече. Стиснала беше бетонното си влагалище и беше задушила всичките си деца, те се бяха помъчили и бяха утихнали, така и неродили се.

А тютюнът свърши.

Беше нощ.

Москва беше потънала в тази нощ като в кофа с мръсна вода, за да измие кървищата си. След като свърши мътната нощ, ще дойде мътен ден и никой в този ден няма да научи всичко, което е станало през предишния. Всичко ще се отмие в нощта. Кой ще узнае за черния тунел, където едни хора сляпо млатеха други с кирките си? Никой. Кой ще узнае за заглушителите? Никой. А за това как безбожниците се кръстеха и вървяха към картечниците? И за какво умряха всички? По каква причина?

— Летяга. Летяга. А има ли ги тези врагове? Запад, Америка? Има ли ги изобщо? Кажи честно.

Летягата го погледна накриво, но в тъмнината изглеждаше, че очите му са се наместили и сега гледат направо, правилно.

— Трябва да ги има.

— Защо са ни вуагове? — каза Льоха. — Ние и без тях се спуавяме.

— Стига да искаха, щяха да ни ударят за всеки случай. Контролен изстрел. Ако толкова ги е страх от нас. Не си ли мислил за това?

— Не.

— А останалите градове, всичките — Питер, Владивосток и всички по-дребни — тях защо не ги бомбардират, не си ли мислил? Или те са покорили всичките, а ние тук сме останали последните непокорени?

— Не! Какво значение има за теб дали съм мислил, или не?!

— Защото няма никакви врагове. На тях не им пука за нас, Летяга. На враговете. Ние никому не сме нужни. Ти си се вързал и аз се вързах. През цялото време си мислим, че много сме притрябвали на някого. Че тук, при нас, е пъпът на земята. Че ние сме последните или единствените, или главните. Че тук при нас се решава съдбата на света. Глупости. Нищо не се решава тук. Ние тук строим империи, вървим срещу картечниците, умираме на пост, храним кучетата със себе си, спасяваме човечеството и всичко под похлупак. Цялата ни борба, жертви, подвизи. Всичко това са мравешки подвизи в мравуняк. Никой не чува за тях. Напразно измираме. Махни този похлупак…

— Щит! Щит, а не похлупак!

— Махни този щит и нищо няма да се промени. Сигурен съм в това. Не ние сме нужни на враговете, Летяга, а враговете на нас.

— Сигурен съм — тежко и ядно каза Летягата. — Сигурен съм, че старецът казва истината.

— Значи е наивник — също толкова ядно му отговори Артьом. — И той е наивник, и ти си зомбиран. И аз съм наивник, че се вързах там, в Балашиха. А сега вече край. Нищо не може да се направи. Тогава беше моментът. Трябваше да разбия всички тези заглушители на пух и прах. Всичките да изравня със земята. И щяхме да видим. Нали, Савелий?

— Да — отговори Льоха вместо смазания Савелий.

— Нищо нямаше да постигнеш — изплю се Летягата. — Около Москва е пълно с такива заглушители. А и без това хората не биха ти повярвали.

— Защото вие двайсет и пет години сте им промивали мозъците. Как да повярват?! Да не е тяхна вината?!

— Аз на никого нищо не съм промивал!

— Аха. Ти отстрелваш всеки, който не се вмества във вашата история.

— Аз с враговете! Аз родината — от враговете! И теб, всезнайко, ако не те бях измъкнал от Балашиха, ханзийците направо там щяха да те заровят. Нямаше да успееш да гъкнеш!

— Там не ти ме измъкна! А старецът! И не от жалост! А за да си предпази смотаното оборудване! И това е! Той… ти е казал… да ме гръмнеш! Мен! Замисли се! Какъв съм му аз? Зет? Съпруг на дъщеря му? И въпреки това ме е осъдил!

— Но аз нали не те гръмнах.

— Благодаря, бля!

— Моля!

— А за какво да ме убива? Затова, че знам за заглушителите? Защото знам как промиват мозъците на хората? Или защо? Ако дава патрони на червените, а аз възразя? Двайсет хиляди патрона! Двайсет хиляди! Ти сам днес ги опита! Стига си бил такъв наивник!

— И какво?! Затова пък войната свърши! Такова беше условието на Москвин!

— Затова старецът говореше за всяка цена! Че ще се наложи да се плати! Двайсетачка!

— А какво, още ли от нашите момчета трябваше да мрат? Още един бункер ли трябваше да устроим?!

Артьом се извърна.

— Това там Москвин ли беше? Познах го. Москвин и вторият — Бессолов. Бессолов какъв е на Ханза?

— Някаква клечка там. Изобщо не можеш ги разбра тях.

— Лъжеш — каза уверено Артьом. — Знаеш. Кой е?!

— Разкарай се.

— Та нали той изпрати чрез нашия старец плика до фюрера. И патроните на генсека. Той. И на него старецът му рапортува? А? На Алексей Феликсич! За какво? Какво му дължи той? Тези проклети джипове?!

— И какво? Ханза ни изправи на крака! Ти кога избяга?! След бункера. Взе своята Анечка и се омете от нас. А ние какво? Колко там останахме след бункера? Половината? А и те всичките надупчени. Старецът правеше каквото може. Нямаше други желаещи да помогнат. Но той какво — без крака и еднорък?! Да се обеси ли? А ние — наемници ли да станем?!

— Да си наемник, щеше да е по-честно! Отколкото сега във вашия Орден!

— Върви на майната си! Разбра ли?!

— Ти поне разбираш ли с какво е платил той за тези офроудъри, за винторезите, за шапките? С нашите момчета! Ханза ни изработи, Летяжка! Ние нали ги повикахме! В бункера! Повикахме ги! Те дойдоха ли? Голяма помощ да ни пробутват своите келеши вместо нашите момчета! Който заради тях и загинаха! Той ги продаде! Продаде ги на Ханза!

— Не може да бъде. Трябва да има някаква причина.

— А мен да ме премахва — каква е причината?!

— А ако ти си шпионин?! Диверсант?! Опита се да махнеш щита! Ако играеш против нас?! Проникнал си! Той каза, че ако се опиташ да провалиш мирния договор… Ако заплашиш доставката… Значи…

— Чий шпионин?! Чий диверсант?!

— На Америка. Влязъл си във връзка с тях от своя небостъргач и…

— И какво?! Помагам им да насочат ракетите отново?! По своите?! По жена ми, по втория ми баща?! По теб, тъпако! Теб са те продали, мен са ме продали и нашите всичките са ги продали, душите им, целия списък! Ето какво. Разбра ли?!

— Те пожертваха себе си и това е. А червените… Така трябва. Трудно е, но така трябва. Сега е време да се обединяваме, Артьом. Пък макар и с червените. Има друг враг. Истински. Трудно е да се забравят момчетата. Аз знам. Самият старец също не може да ги забрави. Ти нали видя. Видя как той пие с тях всеки ден.

— Той не пие с тях. Той просто пиянства. Пиянства, защото е бил герой, а е станал дядовата питка. Нито ръце, бля, нито крака. А ако наистина мисли, че войната със Запада не е приключила…

— Тя не е приключила! — извика Летягата. — Как не можеш да го разбереш?!

— Има ли някакви доказателства?! Този Бессолов?! Той как ви доказа, че има война? На теб са ти промили мозъка! Как е могъл толкова здраво да ви хване за топките?!

— На теб са ти промили мозъка! Те винаги! От всички процепи! Искат да ни изтрият от лицето на земята!

— Гадина! — Артьом скочи на здравия си крак. — Нищо не можеш да докажеш! На никого нищо не можеш да докажеш!

— А ти на мен какво ми доказа?! Ако не са ни врагове — тогава какъв смисъл има?!

— Какъв?!

— Да!

— Не знам!

— Ами тогава се разкарай от мен!

Артьом се замисли. Кимна. Затътри се нататък.

— Къде? — извика подир него Летягата.

— Ти си прав — отвърна на себе си Артьом. — Ти си прав. Трябва да има някакъв смисъл. Просто ние засега още не го разбираме. И твоят старец не го разбира. И Свинолуп едва ли знае. Добре, има кого да попитам.

— Почакай! Артьом! Артьом!

Летягата го настигна чак на Лубянския площад. Подаде му противогаза си.

— Вземи го. Аз и така ще се добера.

Артьом не взе да спори. Поплю в очите на маската, изпробва я. Каза гъгниво на Летягата:

— Благодаря. Сега в никакъв случай не бива да умирам преждевременно.

Тръгна, накуцвайки, надолу от Лубянка. Покрай Болшой театър, от който впрегнатата карета се беше срутила в пропастта, покрай пресъхналите фонтани, покрай хотелите за гости от оня свят, покрай кучешките улици, немия парламент и преструващия се на мъртъв Кремъл с угасналите звезди и стените му; някъде тук.

Спря се. Беше тъмно.

Как го беше направил? Къде беше стоял?

Кръвта от два пъти простреляното ляво рамо течеше, сякаш имаше безкрайно количество от нея в Артьом, а на него му ставаше тежко без нея. Ставаше слаб. Но все търсеше, търсеше, спомняше си. Тръгна в една посока, после в друга.

Нямаше голяма полза от немощната луна. Тя не можеше да види черно на черен фон, не помагаше и на Артьом. Той се спусна на колене, запълзя, шарейки с ръка по грапавия асфалт. Веднъж напипа обувка, друг път — древна химикалка, кой знае защо хвърлена върху паважа.

Приближиха се Льоха и Летягата.

— Какво търсиш?

— Отговор — пошегува се Артьом и сам се изсмя дрезгаво на себе си в гумените уши.

И се намери.

Той сам намигна на Артьом с лунната светлина, идваща през открехнатите облаци.

На черно-сивия асфалт лежеше черно-сив револвер. Наганът на Свинолуп. Артьом го взе в ръка. Тежко, компактно, зло оръжие. На Артьом точно това му трябваше сега. За него и беше дошъл. Както се оказваше, без него тук нищо не можеше да се разбере.

Именно това дуло трябваше да напъха в гърлото на Бессолов. Нека диша през него и да обяснява на Артьом защо хората трябва да седят в метрото.

— Това ли е всичко? — попита го Льоха.

— Какво ти всичко! — погледна го Артьом. — Сега в бордея!