Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (16)

Глава 16
Последният сеанс

— И какфо ще пра’им с тофа? — попита Льоха, движейки с усилие прехапания си език.

— Как какво?!

Артьом го погледна — сякаш за първи път го виждаше. Льоха лежеше с вдигнат на челото противогаз. От устата му течеше кръв, в ръката си държеше отворена бутилка домашна водка: Савелий му я беше бутнал за дезинфекция.

— Дай и на мен.

Отпи — не помогна. По зъбите му заскърцаха разбитите зъби на Льоха. Погледна гърлото на бутилката — цялото беше в кръв. Отпи още веднъж.

— Да тръгваме! — Савелий се пльосна върху кожата.

— Къде? — обърна глава към него Артьом.

— Ало! Къде?! Какво къде?!

— Обратно? В Москва?

— Какво обратно? Да не си се чалнал? Напред! В Екатеринбург! Вкъщи!

— Сега?

— Сега, приятелю! Сега! Докато тези главорези не са се върнали!

Артьом се замисли. Подаде се навън от колата, изплю се в прахта.

— А хората?

— Какви хора?

— Ами в метрото. Хората в метрото. Те какво? С тях — какво?

— А какво с тях?

— Ами нали на тях трябва… да им се каже. Те трябва да узнаят. Че ние не сме сами. Че има заглушители. Че могат да отидат, където си поискат!

— И аз това ти го казвам — където си поискаме. Не загряваш ли? Сега имаме шанс. Всички пътища са отворени. Пълен резервоар с гориво и навън има още туби. Цял склад! Насъбрахме оръжия, патрони! Ситуацията е сега или никога!

— Но те нали наистина ще се върнат тук. Уралите. И всичко ще оправят. И тези заглушители ще заработят отново. И всичко ще си бъде както преди. Тогава какво? Никой няма да узнае, че си го има целия свят? Че може да се излезе от метрото?

— Който чул — чул, ясно ли е? Да се оправят сами! Е! Идваш ли?

— А кой е чул? Нали дори никой не слуша…

— Ами майната им!

— Как така?

— Ами така! Свердловска област отговаря! Аз това колко дълго съм го чакал? Какво метро? Какво общо има тук метрото?! Ето го моя ден! Трябва да тръгвам! Та аз съм го чакал това, точно това, готвил съм се!

Артьом побутна с крак вратата, измъкна се от колата. Вирна глава, загледа се в замлъкналите кули. Льоха отпиваше от алкохола, не говореше нищо.

Савелий завъртя копчето на приемника. Оттам заговориха с квакане и използване на гърлено „р“.

— Париж, мамка му! — каза сталкерът. — А? В Париж не ти ли се ходи?

— Ходи ми се — отвърна Артьом.

— При педерасите — зацвили Савелий, хванал Артьом натясно. — А какво те спира?

— Вторият ми баща е в метрото. Жена ми е в метрото. И още… всичко ми е в метрото! Аз какво, да не им кажа нищо? Просто ще замина, а те ще останат там?

Сталкерът завъртя ключа, колата забръмча.

— Е, както искаш. Аз нямам в метрото нито втори баща, нито мащеха. Освен курвите си нямам никого в метрото. А курвите едва ли ще се вдигнат да ходят някъде. На тях в тъмнината им е по-удобно.

— Откъде знаеш това?! Курви или не… — Кръвта на Артьом започна да кипва. — Никой няма да вземе да виси в метрото по своя воля! Хората си мислят, че няма къде да се дянат! Червените, гадините, са затворили хората в метрото и не ги пускат! Скрили са цялата земя от тях! Това как ти изглежда?!

— Дреме ми.

— Дреме ти?!

— И още как. Дреме ми, не ми ли вярваш? Дреме ми за метрото. За хората. За това кой къде държи някого. Това не ме за-ся-га! Аз знам нещо друго. Ако се забавим тук още десет минути, ще нахранят кучетата с нас. Стига с това глупаво геройство. Сядай и да тръгваме!

— Не мога — отвърна Артьом след кратък размисъл, като отначало говореше тихо. — Не мога в шибания Париж, след като всичко ми е тук… Трябва да ги изведа. Да им кажа… На всички. Та тях ги правят на глупаци! Всичко, което правят те… е напразно! Тунелите… битките… глистите… Всичко, разбираш ли? Всичко това е напразно! Жизнено пространство… Война… Болест по гъбите… Глад. Четирийсет хиляди души! Не само вторият ми баща, не само… Останалите! Всички хора! Те трябва да бъдат пуснати!

— Както искаш — отвърна му Савелий.

Артьом помълча. Протегна ръка към Льоха, отново отпи от натрошените зъби.

— Ами и ти както искаш — рече той.

— И какво смяташ да правиш?

Главата го цепеше. Артьом сви рамене.

— Ще остана тук. Ще се опитам да ги разруша. Кулите.

— Как ще ги разрушиш?

— Не знам. Може би тук имат някакви гранати.

— Аха. Гранати му се прищели. На тепсия. Добре, няма полза. Искаш да умреш — оправяй се сам.

Артьом кимна.

— Ало, публиката! — Савелий се обърна към Льоха. — А ти с кого си?

— Аз засега съм тук — изрече първоапостолът с червените си устни. — Не съм се уазбъузал.

— Ами чупете си главите тогава — реши Савелий. — Дай поне да ти видя рамото.

— Ти нали бързаше?

— Аз имам бинтове и спирт, а ти само един гол задник — въздъхна Савелий. — Ако бях на твое място, нямаше да се репча. И още може да глътнете по едно аналгинче. С изтекъл срок на годност е, но докторите казват, че важното е да вярваш в него. Прощален подарък.

Куршумът беше излязъл от обратната страна. Плиснаха спирт, омотаха го с бинт. Получи се. Дадоха и на Льоха да си изплакне устата. И в аналгина повярваха.

— Забъркваш се в нещо, което не е твоя работа — каза сталкерът на Артьом. — Като че ли някой ще ти даде сега да спасиш всички. Самотен каубой, бля.

На Артьом не му се говореше за това.

Савелий хлопна вратите, хвана волана, обърна колата в обратна посока. Вече беше излязъл наполовина през портала, когато намали за последен път. Подаде се през прозореца.

— Ще ви убият, дебили!

— Ми какво да се прави — отговори Артьом; в лицето го удариха кълба синкав дим.

* * *

Затвориха ръчно портата. Колко щяха да издържат тук, когато започнат да ги щурмуват? Три минути? Пет?

— А ти защо остана?

— Ами какво — отвърна Льоха. — Къде да ходя. Хайде да уазпеудушиним тая гадост набъузо — и вкъщи. Може да успеем да се пуомъкнем.

— Аз ще отида да потърся с какво да ги…

— Суушай, Аутьом… Все си буъскам гуавата: защо изобщо са нужни тези загуушитеуи?

— Питай червените. Може би за да разказват навън, че метрото — това са те? Че те са властта в Москва? Може би готвят удар по Ханза… Получават помощ от някого отвън. Видя ли каква техника? Нима такава е останала при някого в метрото?

И онзи офроудър на Театрална, подсказа той на себе си. Те нали отстрелваха фашистите в униформена противохимическа защита. Нима война?

Ето: обясни на Льоха, а самият той не разбра. Как е възможно? Как е възможно четирийсет хиляди души — или колкото са там — да се държат под земята? Интересно каква цел оправдава такова нещо.

— Качи се на покрива. Там остана картечницата. Наблюдавай пътя.

Отново се затътри покрай радиста.

— Къде са ви гранатите тук?

Оръжейният шкаф стои празен. Всичко са разграбили при обявяването на тревогата. Стаичките — в едната нарове, в другата — столова, нищо не можеш да скриеш. Докато се връщаше покрай апаратната — надникна. Всичките светлинки са угаснали. Тишина, във въздуха виси прах.

Само едно нещо беше жалко.

Ще вземеш ти, Святослав Константинович, безкрак пръч, да слушаш размразилия се ефир, а вече няма да има пред кого да се извиниш. А добре би било да се добера жив до Москва, за да поседя заедно с теб пред приемника. На ти сега, татенце. В допълнение към нашия разговор. Аз, разбира се, съм шизо и аз, разбира се, съм вманиачен психопат и определено не съм достоен за твоята дъщеря. Само че, Святослав Константинович, слушай. Послушай, послушай. Не се мръщи. А? Да, това е Петербург. А ето това е Париж. Аха, това е на английски. Точно, това е Владивосток. Как така? Ето така. Ето така е, че Червената линия дявол знае кога е пуснала заглушители. За-глу-ши-те-ли, Святослав Константинович. Да, да. Ти сигурно знаеш какво е това за разлика от мен? Знаеш, а си го проспал. Ние мислехме, че те са си строшили всичките зъби в Ордена, мислехме, че са си платили скъпо за този бункер, ние загубихме половината си момчета, за да не им попадне бункерът в ръцете. А на тях може изобщо да не им е пукало за нашия бункер. Те са имали по-мащабна идея. Не е ли възможно, Святослав Константинович, с този бункер те просто да са се прикривали, да са ни отвличали вниманието, да са ни изтощавали с тази обсада, за да не обърнем внимание на главното. А?

Взе от радиста и маската му вместо своята едноока и излезе на улицата. Заобиколи сградата, излезе при кулите. Здраво вкопани, с корени в бетона и още прикрепени с железни стоманени въжета към земята от всички страни. Не могат да се срежат, нито да се разкачат. На най-близката видя стълбичка от арматура, качи се горе — да погледне колко време е останало.

Пропуснал си, Святослав Константинович. Пропуснал си заглушителите. Пропуснал си уралите, проспал си войната. Остаряваш, татенце. Ти, разбира се, може да не ми вярваш, понеже аз съм вманиачен, но ти послушай, послушай ефира. Послушай и кажи: а сега каква е мисията на нашия Орден? Да продължава да гази в свинските лайна? Или да изведе хората на повърхността? Нашите хора да загиват, за да остават хората морлоци? Или да им помогнем да се доберат до място, където фонът да бъде поносим? Където те могат да живеят?! А на мен за какво ми е всичко това? За нищо! Аз вече няма да бъда Мойсей, Святослав Константинович, а и на мен всъщност не ми пука. Аз просто ей така, за да се изфукам пред една проститутка. Вече няма да успея да бъда и Мойсей. Аз след три седмици се демобилизирам. След три седмици оттук — към месец май, при оранжевите патици, да ближа сладолед. Но ти — ти би могъл. И още можеш. Там никъде не е казано, че не приемат мойсеевци заради инвалидност.

А?!

Добре, върви по дяволите.

Разбитото коляно не се свиваше, не се изпъваше. Наложи се да се катери с него така, сякаш се измъкваше от малък ад: с накуцване и подскоци, като се издърпваше с ръце.

Пълзя, докато територията вътре в оградата не стана с размера на цигарена кутия. Вятърът беше злобен, искаше да издуха Артьом и да го отнесе, мачтите се движеха въпреки стоманените въжета. Видя миниатюрния Льоха, видя миниатюрния багер, през просека в горичката видя пясъчника с мъртъвците, детските ветрени мелници.

На запад, към града, шосето беше заслонено от многоетажни блокове с пусти очи. Затова пък на изток имаше открито пространство до самия хоризонт. От Савелий вече нямаше и следа — много бързаше за вкъщи. Обаче се показа нещо друго. Някакви бръмбарчета едва забележимо пъплеха по пътя в далечината. Жалко, че сталкерът беше взел със себе си своя винторез. Хора ли бяха това?

Докато се спускаше, си мислеше: а къде бяхте вие по-рано, хора?

Защо не сте се добрали до нас?

С радиото, да допуснем, ситуацията е такава: ето, издигнали са червените тези кули, за да не може никой в метрото да се свързва с останалите градове. И радиоефирът е пуст, добре. Но ако има още места, които са живи, обитаеми — нима никой от тях не се е опитал да се добере до Москва? Защото нали в метрото няма хора от тези други места — нито Артьом някога ги е срещал, нито някой от познатите му. Как така?

Ние не знаехме нищо за вас. На нас ни бяха запушили ушите, бяха ни вързали очите, бяха ни вкарали под земята. Казаха ни: където си роден, там ще има полза от теб. А на вас какво, не ви ли пукаше за нас?

Скочи със здравото коляно напред върху прашната почва, закрачи бързо към караулката при портата. Дали няма да се намерят гранати?

— Е, какво? — извика му Льоха.

— Там, на пътя, има някого! Идват от областта! Не изпускай пътя от поглед!

Интересно, дали са от чужд град? Или например разузнаването се връща в аванпоста? Скоро ще се изясни. Вече съвсем скоро.

Почти беше достигнал до караулката, когато изведнъж се сепна.

Багерът!

Такава машинария със сигурност би могла да строши мачтите. С кофата… Или с тяга. Стига да е в движение…

Свърна от караулката към ъгъла. През продънените гъсеници буренът се беше добрал до чудовището — оранжевата боя се беше олющила, стъклената кабина се бе напукала, вратата не се затваряше, стрелата на кофата се бе опряла в земята уморено и умърлушено като лицето на пияница в дюшека.

Работи ли?

Скочи върху гъсеницата, вмъкна се в кабината. Как изглеждаха нещата?

Никак. Нямаше волан, вместо него — ръчки; на едната ръкохватка — муха в стъкло, на другата — железен череп. А, и още: от пода се подаваха педали, имаше и бутони. Отворът за палене е залепен с нещо, затова пък стърчат проводници. Несвързани. Да пробва ли? Червен с червен, син със син.

Ползвате ли я тази вехтория, или не? Е?!

Свърза оголените краища: нещо се пробуди вътре, желязото се разтърси от конвулсии, затрепери. Полъхна на сгурия. Артьом постави неуверено крак върху педала. Искаше да потегли, но конвулсията, която беше съживила машината, отмина и тя утихна. Укроти се. Издъхна.

Артьом ли беше направил нещо не както трябва? Под противогаза стана горещо: това не съм го счупил аз!

Погледна към очуканите, напукани прибори: стрелката на горивото почти допира нулата.

И това е.

Отново започнаха да се чуват ветрогенераторите. Удряха в ушите, в нервите.

Илюминаторите на противогаза се замъглиха: нямаше време, нямаше решение, напразно беше останал самият той и беше разрешил на апостола да остане. Заобиколи багера, намери откъде се сипва горивото. Извика вътре: ууу!

Мамка му.

Заподскача към караулното, влачейки крак: може би там имаше нещо? Гранатомет?

Не, разбира се, никакви гранатомети. Имаше двама мъртви: един на прага, пълзял, за да излезе навън, другият — в стаята, гледащ в тавана. Нито единият, нито другият имаха в себе си експлозиви — за какво са им? Прав беше Савелий.

Артьом нямаше да направи нищо с тези кули.

Стояли са, стоят си и ще си стоят. Ще се върнат уралите, хора без отличителни знаци ще застрелят двамата изгубени идиоти, ще ги хвърлят на кучетата — да си трошат зъбите с оловото — ще сменят предпазителите, ще свържат скъсаните проводници и антените, които могат да достигнат до другия край на земята, отново ще зашепнат в хор, задавяйки с тихия си шепот всеки вик.

И на всички, които вече са свикнали с подземния живот, с пустия глобус, няма да им се наложи да отвикват. Те дори няма да успеят да чуят нищо. Няма да успеят да мигнат с очи — и по радиото вече отново ще предават любимата им туберкулозна програма. Проблеснал е светът — и отново е загинал. Отново те са нормални, а Артьом е шизо.

— Е, как е? — извика от покрива Льоха.

— Никак. Засега никак — отвърна Артьом.

Засега.

Защото нали още не беше късно да си тръгнат. Да оставят това проклето място, да се скрият покрай носещите се урали, да се престорят на изсъхнали пътници на ръждясала кола, да допълзят край пътя до Москва и там някак… Нещо. Още три седмици. Или две.

Обратно в радиоцентъра. Отново покрай апаратната, отново из стаите, хлопане на врати, ритане на шкафове и столове. Къде?! Къде тук има поне нещо?! Как да те унищожа, гадино! Как да те изтребя? Немият радист се мотаеше в краката му — Артьом го отмести ядосано встрани, онзи напук остави кървави следи.

Отново навън. Къде не беше огледал? Обходи задната част на центъра, размърда храстите, поглади бурените. После назад, към останалата без ток караулка. Здрасти, здрасти. Телевизорът измамно показва сиво отражение — същото като отсам, само че по-криво и глупаво. Ако имаше ток, поне би могъл да наблюдава периметъра. Ако имаше ток, би могъл…

Затътри се към трансформаторната.

Разтвори вратата по-широко, подпря я, за да не я затвори скърцащият вятър. Прибързах, извинявай. Не може ли да се оправи тук нещо, а? Ако имаше ток, би могло… Явно вече единственото, което е възможно…

На всички вълни…

Вие нали на всички вълни шепнете, а? Така работите, гадове?

На всички вълни — и на къси, и на средни, и на дълги даже навярно вместо думи, вместо музика и позивни — съскате, заслепявате. Ако не мога да ви съборя — сигурно мога да ви науча да разговаряте?

Пръстите в дебелата гума са непохватни, сянката е непривична — не пропуска светлината, пречи му да гледа, окулярите са запотени и вече текат. Какво е счупил тук? Започна да свързва скъсаните проводници, да закрепва предпазителите по местата им, да ги убеждава.

Нищо. Няма светлина. Ветрогенераторите хленчат, а светлина няма.

— Льоха! Льоха! — той изскочи на двора. — Ти разбираш ли от електричество?

— Защо?

— Слез за секунда, погледни!

Той влезе едва след две дълги минути.

— Ти уи това? Вандау.

— Разбираш ли?

— Ами да. Исках да стана еуектуичау. Доходна уабота. Само дето не я дават на всеки. И там си имат своя мафия.

Артьом надникна навън, промуши лице между прътите на портата. На пътя нямаше никого; не бяха ли успели тези бръмбари да допълзят дотук? Бяха пропуснали завоя?

Първоапостолът продължаваше да се занимава с електротаблото. Разместваше предпазителите, мърмореше си нещо под носа. Крушката под тавана си висеше мъртва, в колбата й нямаше нищо.

— Добре, чуваш ли? Зарежи. Забрави. Не ти е работата това. Да си вървим вкъщи — обади се Артьом.

А самият той погледна към сивкавата ограда, съставена от бетонни ъглови профили, и разбра — оттук няма път към вкъщи. Защото през нея беше толкова лесно да се мине, тъй като беше капан. Вътре може да се влезе лесно, но не може да се излезе. Ще се върти около примамката, очарован, докато пружината не скочи и не му строши гръбнака.

— А кое ми е уаботата? — попита Льоха. — Да тъугувам цяу живот с уайна по десет патуона паучето? Муъдни, засенчваш ми светуината!

— Говедо си ти — каза му Артьом. — Аз те произведох в апостол, а ти ругаеш.

— Ама че си смешник, а? Дай аз тебе да те пуоизведа в апосоу? На мен мама, между дуугото, ми пуедуече гоуямо бъдеще!

Льоха закачи нещо с нокът, щракна.

И настана светлина.

Сърцето на Артьом подскочи. Той сграбчи Льоха и го стисна с всичка сила.

— Това е! Ти си нашият спасител, ти, а не аз. Гледай пътя!

Закуцука към радиоцентъра: в буферната зона светеше лампичка! Нахлу в апаратната. Възседна стола с колелца. Научете ме да разбирам кучешки! Какво има тук на бутоните? Застави се да си отдъхне, примигна, обходи надписите систематично, от горе надолу и от ляво надясно. Намери тумблер: „ген. смущ. УКВ“, разшифрова — „генератор смущения“, превключи го от горе надолу. Другите: „КВ“, „ДВ“, различни честоти, разхвърлени по самоделния пункт, както дойде. Нахлузи слушалките, пощрака по честотите: изчистили ли са се от съскането?

Прогонил беше змиите от всички честоти… Нали? Така изглежда.

Сега какво?

Мачтите се издигаха като желязна гора зад прозореца; всяка си имаше телени лиани, обгръщаше с тях своя диапазон, смучеше соковете му. Затова и тук бяха толкова много: за да заглушават едновременно всички далечни гласове.

Значи, можеше и да замени тях със своя глас.

Пръстите и очите отново зашариха по клавишите. Да включи предаването на УКВ-СВ-КВ-ДВ…

Артьом докосна микрофона на слушалките. Изви го към устата си: слушай ме сега. Проследи с пръсти къде се гмурка кабелът, намери на пулта клавиш с лампичка. Натисна го, чу пукане в ушите.

В ушите му се изкашля цялата планета.

Застина. Смъкна противогаза: те трябваше да го чуват ясно, всички те. Всяка една негова дума. Облиза напуканите си устни.

— Тук е Москва. Чувате ли ме? Петербург? Владивосток? Воронеж? Новосибирск? Чувате ли ме? Тук е Москва. Ние сме живи! Не знам чували ли сте ни по-рано… Ние вас — не. Ние мислехме, че сме останали сами. Мислехме… че няма никого повече. Никого и нищо, разбирате ли? Как да разберете… Та вие през цялото време сте говорели едни с други… А ние тук… Господи, слава богу, че сте живи! Че ви има. Че вие там… пеете песни. Как сте там? А ние… през всичките тези години… Под земята. Бояхме се да си покажем носа навън. Мислехме, че няма къде да отидем, представяте ли си? Нямаше радио. Нямаше сигнали. Някакви гадини бяха издигнали тук заглушители… В Москва. В Балашиха. И ни бяха скрили от вас. Бяхме като глухи. Като слепи. Седяхме двайсет години… Аз — двайсет години! А съм само на двайсет и шест. Седях под земята. Казвам се Артьом. В подземието. В метрото. Вие поне търсихте ли ни? А аз ви търсих… Ние ви търсихме. Мислехме, че целият свят е изгорял, цялата земя… Че няма къде да отидем, да изпълзим оттук… Но въпреки това ви търсехме, надявахме се. Вие как сте? Вие танцувате… Как ни се иска при вас. При вас там може ли да се диша без противогаз? Какъв е въздухът при вас? Ние нищо не знаем за вас. Двайсет години проседяхме тук. Аз даже не знам защо. По каква причина. Не разбирам. Защо ние тук… В тъмнината? В бетона? Ние ще открием кой постъпи така с нас. Ние ще разбием тези проклети заглушители. Отново ще бъдем заедно. Това е Москва. Ние ще бъдем с вас, с целия свят. Ние сме живи, разбирате ли? Вие сте живи — и ние! Тук може да има ваши роднини. При нас са оцелели четирийсет хиляди души. А при вас? Ще бъдем една страна. Ще бъде като преди, ще живеем на повърхността. Като хора. Аз… Толкова неща исках да ви кажа… Сто пъти съм обмислял какво да ви кажа. И сега забравих всичко. Дано поне да ме слушате. Ще говоря тук колкото успея. После сигурно ще ме изключат. Тези, които са сложили заглушителите. Тези, които са ни отрязали от вас. Те ще се върнат. Ние ще се опитаме тук да се държим известно време. Но ние сме само двама, а те… Червените… Вие, най-важното, не си мислете, че ви се е сторило. Или че всичко това е шега. Това не е шега. Аз съм истински. Казвам се Артьом. Ако ме убият, другите в Москва ще чуят и ще изведат останалите. Тук ли си, Москва? Ханза? Полис? Всички, които още не са забравили… Кой още слуша? Аз нали не съм единственият. Нас са ни лъгали. Нас всичките са ни лъгали. Отдавна вече е можело да се излиза от убежищата. Да пътуваш, да вървиш — където си искаш. Където си искаш! Ето, Париж… Дори. Или Екатеринбург. Червените са крили всичко от нас. Защо? За да няма надежда? Не знам защо. Не мога да разбера. Ние просто… Ние просто сега можем да живеем. Да се качим всички горе и да живеем. Както преди. Като хора. Както се полага на хората. Да живеем! Чувате ли?! Ето: не съм полудял. Тях ги има — и цялата Русия, и Европа, и Америка. Всички ги има! Слушайте сами! Тях ги има — и сега вече и нас ни има!

Той изключи режима на предаване, пусна града до говори вместо него, свали си слушалките. Дали не беше предавал това на никого или беше шепнал на някого? Нямаше как да разбере.

Стига е мучал.

Нека сами да послушат другите. Нека послушат Земята.

* * *

— Артьом! Тук дойдоха някакви хора! Артьом!

Артьом хвана автомата, надяна маската, измъкна се от буфера, тикна дулото във вихрещата се под скърцащия вятър прах.

При портата, пред решетката, стояха трима.

И тримата бяха протегнали ръцете си нагоре: показваха, че не искат да се бият. Противогазите — някакви простички — и на тримата бяха свалени, висяха на ремъци пред гърдите. Противохимическата защита, също самоделна, не беше увиснала като чувал, като грубите армейски костюми, а беше нагласена да прилепва плътно по тялото. Двамата бяха младежи и си приличаха като братя. Третият беше внушителен мъж с прошарена брада и дълги сиви коси, събрани на опашка на тила.

Младежите се споглеждаха и се усмихваха.

— Все пак има! Има, тате! Хора! Казвам ти аз, че съм чул! — каза единият, доволно поглеждайки към възрастния.

— Здравейте — произнесе онзи спокойно, уверено.

Артьом не сваляше оръжието.

Гледаше към тези хора. Младежите бяха румени, подстригани, бяха оставили върху асфалта самоделните си рязани пушки, ръцете им бяха празни; Артьом би могъл сега да повали и тримата зад решетката с един откос.

Но новодошлите, изглежда, изобщо не очакваха това от него.

Младите се усмихваха. Един на друг, на Артьом. Като идиоти. Сякаш не са тукашни. Баща им гледаше спокойно, без да се бои от нищо. Очите му бяха сини, дори не бяха избелели от възрастта. На лявото му ухо висеше сребърна халка.

— Кои сте вие? — каза гъгниво Артьом в хобота.

— Това вече Москва ли е? — попита го онзи с прошарената брада. — Ние отиваме в Москва.

— Това е Балашиха. Какво искате от нас?

— Нищо — отвърна важно човекът. — Моите момчета са си набили в главите, че в Москва е останал още някой жив. Че зоват за помощ, разбираш ли. И ето, взехме, че дойдохме.

— Откъде? Откъде сте?

— От Муром.

— Муром?

— Има такъв град. Между Владимир и Нижний. Нижний Новгород.

— На колко километра? Оттук?

— Триста километра. Приблизително.

— Вие сте ходили триста километра дотук? Пеша? Кои сте изобщо вие?

— Аз съм Арсений — произнесе брадатият. — Това е Игор, това е Михаил. Синовете ми. Игор — този — ме уверява, че е хванал радиосигнал от Москва. При нас се смята, че цялата Москва е изпепелена. Убеди брат си. А те двамата заедно — мен.

— Защо?

— Как да го кажа… По радиото, нали казвам, викали за помощ. Търсели къде още са оцелели хора. А да изоставяш хора в беда… Не е по християнски. Но виждам, че вие тук и без нас се справяте. Дали може по чашка чай? От път идваме.

— Стойте на място!

— Извинявайте — усмихна се Арсений. — Това тук при вас охраняем обект ли е?

— Тук при нас… — Артьом погледна бързо към Льоха; онзи вдигна ръка — всичко е под контрол. — Тук при нас е обект. Не видяхте ли коли на пътя?

— Разминахме се с един пикап. Ние гласувахме, но той отлетя на пълна скорост.

— Гласували сте?

— С ръка. Нали знаете? За да спре. Искахме да попитаме за пътя.

— За да спре? — Артьом се изкикоти.

— Тук при вас не е ли прието? Да те откара донякъде?

Артьом помълча, заслушвайки се през вятърните мелници: а дали не е засада?

— Вие сте вървели триста километра дотук, за да спасите някакви непознати хора? И мислите, че ще ви повярвам?

— Добре. Може и без чай. Ще продължим нататък — реши Арсений.

— Не, тате! Ти какво? Къде?

— Игор — Арсений шляпна сина си по врата. — Не спори.

— Ами попитай поне как е в Москва? Там наистина ли има останал някой жив? Или… Знаете ли, чичо, аз обичам да се развличам с радиото… И наистина улових няколко пъти. Такова: тук е Москва. Отговорете, Петербург, там, Ростов. Какво беше това?

— Какво беше това — повтори Артьом.

Плъзна поглед по тях. По странните им дрехи, по вдигнатите празни ръце, по увисналите противогази: вместо илюминатори окуляри — голямо стъкло. И видя себе си, отразен. Зад решетката. С гумено лице, с кръгли замъглени очи. Пиян, ранен, натъпкан с аналгин. Погледна сам себе си с насоченото дуло.

Кой знае защо си спомни за черните. Онзи ден на наблюдателната площадка на кулата в Останкино. Защо си го спомни?

Да повярва или да не повярва?

— Почакайте.

Влезе в караулното, замислено и бавно натисна бутона, отварящ портата. Чу как отвън заскърца.

Бяха трима.

Стояха си там и не сваляха ръце. Пушките им лежаха на земята.

— Влизайте.

Те отново се спогледаха.

— Да влезем вътре. Можете да вземете оръжията си. Аз… ще ви разкажа за Москва. И… там има трупове. Не се плашете.

* * *

— Не очаквам, че ще повярвате. И аз не бих повярвал. Аз и сега говоря на глас, а сам не си вярвам. Не мога да разбера. С ума си го знам, но не мога да го разбера.

— Яко! — Игор или Михаил даже плесна с длани. — Ето това е животът, ето това е купон! А ще ни покажеш ли метрото?! Че при нас в Муром е толкова спечено, нищо не се случва!

Артьом не отговори.

— И какво… — Арсений се хвана за обецата. — Вие ще останете тук, докато не ви убият?

— Трябва. Ще се опитаме да издържим колкото можем. Общо взето… Това е за Москва. Те може и да не са успели да сигнализират, когато ги щурмувахме. Но сега със сигурност са чули всичко. Скоро ще бъдат тук. Прибирайте се вкъщи. Това не е ваша работа. После… някога ще се върнете. Ако поискате. Когато тук всичко свърши. И не бива да вървите по пътя.

Арсений не помръдваше. Игор и брат му се въртяха неспокойно върху твърдите столове. Бащата пушеше заедно с Артьом, синовете му го гледаха завистливо, но не се решаваха да помолят за цигара.

— Аз не искам вкъщи, тате! — възрази басово Михаил или Игор. — Нека да останем. Аз бих помогнал.

— Няма смисъл — каза Артьом. — Колко са те там? Може би двайсет души. Може би повече. И вече ще са подготвени. Дори и петимата няма да ги удържим. А после… Червената линия. На нея живеят хиляди. Тя има армия. Истинска армия.

— Ще останем ли, тате?

— Идете си. Не бива. Идете, разкажете там, при вас… Във вашия Муром. При вас наистина ли може да се диша без филтър навън?

— Наистина.

— И зеленчуците… си растат? Нормално?

— Покриваме ги при дъжд. Дъждовете са опасни. Пречистваме водата. Но иначе — да. Домати. Краставици.

— Доматите — това е прекрасно.

— Странно е да слушаме за комунисти. Фашисти. Някакъв отминал век.

Артьом сви рамене. Сега си мислеше: как още от прага, още през решетката не беше отгатнал, че тези тримата не може да са разузнавачи от аванпоста? Та те изобщо не приличаха на хората от метрото. По нищо. Сякаш бяха долетели от Марс.

— А вие там… В какво вярвате?

— Ние там живеем в манастир, а не в самия град. Манастирът ни е стар, красив, на брега на река. Манастирът на Светата Троица. Истинска крепост. Една такава крепост, с небесносини куполи. Изумително място. Там не можеш да не вярваш в Бога.

— И изобщо — в себе си — избъбри разпалено Игор или Михаил.

— Върви ви на вас — усмихна се накриво и скосено Артьом. — А при нас — нито манастир, нито себе си. Нищо не ни е останало.

Арсений загаси угарката си в смачкана консерва от някаква праисторическа риба, изправи се.

— Ти трябва да говориш. Да разкажеш всичко на хората, а ти си губиш времето с нас. Върви.

— Ще ви изпратя.

— Няма нужда. Ти… говори. А ние ще се опитаме да направим така, че да говориш по-дълго.

* * *

— Идват! От вишката се вижда! Идват вече! Те ли са?

Вятърът се беше уморил и скърцането бе утихнало. Навън беше станало тихо — памучно тихо като на Садовое. И в тази тишина само бучаха на висок глас, все още съвсем далеч, сякаш безопасни двигатели.

— Колко са? — и без да дочака отговор, Артьом отново запълзя сам към небето.

Те се мярнаха в просеката между многоетажните блокове — един, втори, трети — и изчезнаха. Три камиона със сигурност, може би и повече. Не, още! Още два! Пет. Пет еднакви. Идваха насам от Москва. Зацапаните панелни сгради ги прикриваха, отсичаха звука. Сигурно им оставаха още десет минути път.

Колко народ имаше в тези камиони? Петдесет ще се поберат. С картечници на покривите. Сигурно имаше и снайперисти. Ако щурмуваха едновременно… Никой от армията на Артьом нямаше да успее и да мигне с око. Щяха да избият всичките. Всичките — на кучетата.

Десет минути. Значи трябваше да слезе. Да започне последния сеанс.

Да успее да каже всичко. Арсений със синовете му и Льоха щяха да му спечелят малко време, добри хора. Сега — никакви празни приказки.

Дали някой го слушаше, или не? Москва не беше отговорила нито веднъж. Но нали не бяха необходими радиостанции с обратна връзка, за да го чуят. Достатъчен беше и обикновен приемник. Дано поне да слушат, нека си мълчат.

Отново сякаш нещо изсвистя в далечината.

Артьом се опита да определи посоката на звука. Присви очи…

От изток, от нищото, от Русия към аванпоста се носеше една точка: стълб от прах. Тя беше по-далеч от отклонението към радиопоста, но се носеше с по-голяма скорост. Кой?!

Време беше не просто да слиза долу, а направо да скача, но Артьом не можеше да откъсне поглед от точката, докато тя не се уголеми. Нещо… сиво? Сребристо! Не точка, а като автоматен патрон — издължено; комби!

Савелий?

Краката му от бързане се плъзгаха по тънката арматура; действието на аналгина и алкохола вече отслабваше и му стана по-трудно да се движи. Изгуби няколко секунди. Искаше да обясни всичко на Игор-Михаил, но разбра: на него самия ще му се получи по-бързо. Двамата чакаха в двора — раздърпани, изплашени и радостни.

— Хайде на втория! Вие — оттам! — нареди той на братята. — Льоха! Дръж пътя!

Отвори портата и вместо да се занимава с радиопредаването, изтича на шосето. Сега бяха само петима, а и Артьом щеше да предава по радиото; а ако Савелий успееше, щеше сам да се брои за двама. Само че при тях ли се връщаше? Какво беше забравил?

В двете му уши кънтеше.

Камионите се бяха слели в едно като колода карти. Носеха се с включени светлини, без да се крият.

Насреща им, сякаш искаше да се разбие в тях, се носеше ниското комби.

Ножовете на месомелачката се спряха, изчаквайки да докарат хората.

Артьом махна на Савелий: хайде, чакаме! И обратно в укритието.

Ревът на уралите вече се чуваше съвсем ясно, когато от шосето се чу свистене на спирачки: комбито куршум пристигна първо, влетя в обръщалото, без да намалява, и успя да се вмъкне през вече затварящата се порта.

Все пак се оказа Савелий.

Савелий!

— Аз, такова… Реших да отложа отпуската… — обясни той вече от багажника, докато измъкваше сандък с картечница. — Сега да си довършим работата и тогава ще тръгна.

На Артьом направо му се прииска да го прегърне, да му разцелува набръчканата кожа.

— Глупаво геройство — каза той вместо това на Савелий.

— И от камазите ще си наточим гориво! — намигна му сталкерът.

— Гориво — повтори Артьом. — Ти с дизел ли си?

— Да.

— Дай тубата!

— Какво?!

— Тубата дай! Дай! Гориво! Горивото дай!

Изтръгна от ръцете на Савелий пластмасовата туба с мътна течност и закуцука с нея към изпадналия в кома багер, като всяка секунда оглеждаше оградата: откъде ще се вмъкнат? Откъдето премина Артьом?

Яж! Артьом изля в пресъхналото гърло на багера течната дъга от тубата. Плюскай! И на теб ти се иска, а? Дори и с натрошени зъби, дори и с вкус на кръв. Трябваше да се почерпи за последно. Бойни сто грама. Пропълзя по гъсеничната верига.

— Ти какво?! — Савелий стърчеше до багера.

— Ще пратя по дяволите тия кули! — Артьом свърза кабелите — предпазливо и молейки се наум, сякаш разговаря с мина.

Камионите вече ревяха тук, на обръщалото. После замлъкнаха. Десант ли готвеха?

Натисна педала.

Давай! Дав-вай!

Багерът потрепери.

Изпръхтя. Разтресе се. Зарева. Събуди се. Оживя. Оживя!!!

Сега ръчките. Отпред две и отстрани на седалката — още две. Натисна едната — стрелата се вдигна нагоре. Другата — разгъна се и удари зъбите си в оградата — хррус!

— Онези двете ръчки! — изкрещя му Савелий. — Напред! Като в танк! Излизай! Излизай, тъпако! Дай на мен!

Изкатери се на два пъти върху веригата и ритна Артьом по задника, за да го изкара от кабината. Хвана се за ръчките.

— Махай се! Ще те смачкам!

Изпъна ръцете си настрани и петдесеттонния или колкото там тежеше багер внезапно направи кръг, сякаш танцуваше, завъртя се на място.

— Крррасота! Липсваха ми гъсениците! — изрева с цяло гърло Савелий. — Откъде ще започнем?!

— От най-отдалечените! Давай от най-отдалечените! Махай го оттук!

Зад бетона сигурно вече се бяха изсипали хора без отличителни знаци; може би вече размотаваха абордажни куки, а снайперистите си свиваха гнезда в клоните. Не успееш ли за секунда — ще закъснееш завинаги.

Дотича до центъра, забравил за коляното. Край. Край.

Между клоните му се привидя: човешки сенки. Някой се шмугна край вратите.

— Там, радиото! Някакъв глас! Викат ни! — извика от втория етаж Михаил-Игор.

— Обкръжават ни! Разпръсват се наоколо! Да стрелям ли? — Льоха от покрива.

Край прозореца на апаратната бавно пропълзя възкръсналият багер, обвит в пушек, вдигайки единствената си, покрита с трупни петна ръка за удар.

— Викаме ви! Спешно! — сподавено, като комар жужаха слушалките.

Кой пък е на зор сега?!

И защо досега мълчахте, като че устата ви са били пълни с вода?

Въздухът не стигаше. Артьом дръпна ръчката, отвори прозореца. Започна да вдъхва сладкия пушек; и този път го чу — гъгнещо, през мегафон:

— Заповядваме! Веднага! Да напуснете! Сградата! И! Да сложите! Оръжие! Обещаваме! Да запазим! Живота ви! В противен! Случай!

— Онази! Най-отдалечената! — Артьом махна през прозореца.

Багерът затрещя с ръждивите си кокали и се повлече в указаната посока. Ще му стигнат ли силите? Дъгата ще стигне ли?

— Артьом! — пропищяха, събрали сили, слушалките на масата. — Чуваш ли ме, Артьом?!

Той ги вдигна твърде бавно — не искаше да си ги слага, да си запушва ушите.

Картечницата изтрака от покрива… За да ги уплаши? Или щурмът им беше започнал?!

— Кой е там?

— Артьом! Аз съм! Летягата е! Летягата, Артьом!

— Какво?

— Летягата, Артьом! Аз! Втора минус! Е?! Аз!

— Какво ти? Ти чу ли ме?! Чу ли?! Червените са заглушавали целия ефир! Не съм си изгубил ума! Целия свят! Само ние, идиотите, сме под земята! И сега аз тези заглушители ще ги пратя по дяволите! Кажи на Мелник… Кажи му… Че аз…

— Почакай! Чуваш ли ме? Стой, Артьом, не трябва… Почакай!

— Не мога! Не мога да чакам! Червените са тук… Наоколо са. Сега ще щурмуват. Ще ни смелят тук. Но ние ще успеем да пратим заглушителите…

— Не! Няма да ви смелят! Можем… Ще се договорим! Не пипай нищо!

Картечницата отново затрака, нещо гръмна и вътре в сградата — от втория етаж също стреляха.

— С кого?! С червените?! Ще се договорите?!

— Това не са червените! Не са червените, Артьом!

Навън нещо силно изтряска. После още веднъж. Разнесе се адски мощно скърцане, сякаш се вдигаше желязна завеса, простираща се от хоризонт до хоризонт. Застена с тръбен звук уморена стомана. И покосената мачта се събори бавно, величествено покрай сградите, по дължината на почти целия двор; земята потрепери.

— Късно! Край на всичко вече! Всичко отива по дяволите!

— Не! Недей да рушиш! Аз знам! Ние знаем за заглушителите! Не е това… Не е каквото си мислиш! Аз мога да ги спра! Ще ги спра! Няма да има щурм! Просто ме дочакай, Артьом! Изчакай ме! Всичко ще ти обясня!

Отново задрънча, застена.

— Кои са тези?! Говори! Защо?! — Артьом свали рязко слушалките и хукна към прозореца.

На оградата висеше сив човек, разпнат върху бодливата тел, искаше да се отвърже, но в ръцете му не беше останала сила. Багерът заврещя и отново замахна.

— Прекратете огъня! Спрете! Щурма! Орденът! Мелник! — жужеше като комар Летягата на някого отстрани. — Артьом! Артьом! Те ще почакат! Ти също почакай! Идвам вече! Чуваш ли ме?! Артьом!

Картечницата се успокои. Сивите ли бяха отстъпили, или снайперистът беше намерил Льоха?

Бум! Още един баобаб освободи циментовите си корени от сухата земя, а върха си — от облаците, и започна мъчително, с нежелание да се накланя.

Ние с теб сме една кръв? Една, Летяга? Ако не с теб, то с кого?!

— Стой! Стоооой!!! — Артьом се показа до кръста през прозореца, за да може Савелий да го види.

Багерът се замисли. А мачтата, така или иначе отсечена, започна тежко да се отпуска на земята покрай прозореца. Артьом вдъхна черния дим и повярва на слушалките. Не можеше да не повярва.

— Чакам! Чакам, Летяга!

* * *

— На колко сте години? — обърна се към Артьом Михаил.

Игор е малко по-нисък, по-фин. Михаил е моделиран някак по-грубо, по-небрежно; и е по-бавен заради излишните килограми. Накрая Артьом започна да ги различава.

— Двайсет и шест — рече той. — През март ги навърших.

— Овен според хороскопа? — незнайно защо се поинтересува Игор.

— Нямам представа. На трийсет и първо число. Още един ден и щях да се родя на първи април. В деня на шегата. Може би трябваше да поизчакам.

— Овен. Упорит.

— Двайсет и шеееест? — Михаил повдигна вежди. — А, мамка му, нямаше да ви ги дам.

— А колко би ми дал?

— Не знам. Четирийсетак?

— Благодарности, бля.

— Не ги слушай глупчовците — Арсений откъсна един косъм от брадата си. — За тях всички, които са по-големи от двайсет, вече са на четирийсет.

— А вие самите на колко сте?

— Аз съм на седемнайсет.

— А аз — на деветнайсет.

— Странно — след като помисли, отбеляза Артьом. — Ето, вие още нямате двайсет, а и двамата сте се родили на повърхността.

* * *

Изненада ли се Артьом, когато той се появи на портата?

Изненада се.

Онзи същият брониран офроудър, който го беше обстрелвал с куршуми, който го беше гонил по Тверска. Същият. Отвори се тежката врата, в прахта скочи Летягата; без маска.

— Сам съм! Пусни ме!

Вратата се затръшна и офроудърът пое назад, към Шосето на ентусиастите, към ветрогенераторите.

Артьом прегледа камерите и едва след това открехна вратата пред Летягата. Той поклати глава, изду бузи, наведе поглед към Артьом. Прегърна го.

— Кофти изглеждаш, братле.

— Работа на чист въздух.

— Мда. Работичка. Свърши ги едни.

— Аз?!

— Старецът ще те наругае здраво. Айде при радиото.

Артьом въведе госта вътре. В коридора чакаха Арсений и синовете му. Льоха гледаше от покрива към дърветата, Савелий се беше свил на кравай в багера, за да не го виждат снайперистите. Сивите хора бяха обещали примирие, но не бяха определили условията. Обезпокоително.

— Кои са тези? — кимна подозрително Летягата към пришълците.

— Хора. Хора са това, братле. Живи хора от друг град. От Муром. Дошли са да ни спасят нас с тебе.

— От Муром? — обърна се Летягата към Арсений. — Това някъде на север ли е?

— На изток от Москва — отвърна онзи.

— И от кого ще ни спасяваш, татенце? — попита Летягата. — От рогатия?

— Такъв като тебе — от самия себе си — усмихна му се Арсений.

— И къде е твоят Мелник? — Артьом влезе в апаратната, заобикаляйки радиста. — Мен вече ме сърб…

Само за секунда се обърна с гръб към Летягата.

Разнесе се бързо потракване.

Обърна се — заради тракането, заради хладните тръпки по гърба, заради бълбукането — а пришълците, и тримата, вече проснати на пода. А Летягата пристъпва между тях като жерав и ги доубива с по един изстрел в главата.

Видя Артьом и пусна стечкина на пода. Вдигна ръце.

Само половин минута, а той беше убил завинаги трима души.

— Ти… Какво… Защо…

Автоматът беше взел на мушка облеклото за противохимическа защита, ръцете трепереха, но Летягата беше търпелив човек — чакаше, докато Артьом напълно сериозно се целеше в него.

— Хора… От Муром… При нас! Ти, гад такава!

— Тихо. Тихо, Артьом. Не бива.

— Урод! Свърза се! Свърза ли се?!

— Чуй ме. Успокой се. Край. Край.

— Какво край?! Какво? Ти тях защо?!

Арсений и Игор още се усмихваха. В челото дупка, а устните се смеят. Михаил беше сериозен. Сега вече целият под беше залят с лепкава течност — няма къде да стъпиш.

— Това са шпиони. Имаме заповед, Артьом.

— Каква?! За кого?! От кого?!

— Заповед. За демаскирането. Тоест за противодействие на демаскирането. Мелник… Нека той ти обясни.

— На колене! Ръцете на тила! Да ги виждам! Падни на колене! В апаратната! Насам! Давай! Къде е твоят Мелник?! Къде е?

— Дай… Ето, така. Нищо. Нищо не правя. Сега… Да настроя. Всичко. Не се вълнувай. Разбирам те. Другарю полковник?

— Слушалките на масата. И се отдръпни. Върви в ъгъла.

— Артьом? — захриптя в говорителя. — Артьом, там ли си?

— Какво е това? Какво е всичко това?! Казвай какво е! Ще броя до три, ясно ли ти е?! Ти стар… Какво става тук?! Защо е този похлупак над Москва?! Защо светът е скрит от нас?! Защо ме лъга?! Защо?! Гнида си ти… Стара… Безкрака… Защо през цялото време ме лъга?!

— Това не е похлупак, Артьом — Мелник преглътна всичко, не се задави. — Не е похлупак! Това е щит!

— Щит?!

— Това е щит, Артьом! Заглушителите не крият света от Москва. Крият Москва от света.

— Защо?! Какво изобщо…

— Войната не е свършила, Артьом. Не само ние сме оцелели. Нашите врагове също. Америка. Европа. Западът. Съхранили са арсенала си. И не ни доубиват единствено — единствено! — защото са убедени, че ние всичките сме пукнали, че тук вече няма нищо! Че всичко е унищожено. Ако допуснем да ни демаскират… По какъвто и да е начин… Чрез радиото или чрез проникване… Ако ни разузнаят по някакъв начин, а те искат да го направят! Всички нас — на прах. Всички. Чуваш ли?! Не бива тези заглушители! Да не си посмял да ги пипаш!

— Войната свърши преди сто години!

— Никога не е свършвала, Артьом. Никога.