Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (5)

Глава 5
Врагове

Майорският кабинет се оказа напълно уютен и дори повече приличаше на ергенска квартира. Веднага ставаше ясно, че домакинът нощува тук — ъгълът беше преграден със завеса, но изпод нея стърчеше ъгълът на някак по домашно изглеждащо легло, небрежно застлано със синтетично одеяло. Килим, прояден от молци, със сложна източна шарка, детайлите от която вече бяха започнали да изчезват. В другия ъгъл бе сложена пищна икона — двама слаби хора в червено, с тъжни лица и крехки мечове в дългите пръсти.

След като отвори вратата, майорът огледа стаята критично, с охкане събра захвърлените в различни краища трогателни плюшени чехли и смутено ги метна под масата.

— Моля за извинение за безпорядъка. Обличах се набързо.

Артьом и останалите засега се блъскаха в съблекалнята. След като разтреби, Борис Иванович ги повика вътре. Но не всичките.

— Брокер? — попита той Льоха от разстоянието на протегната ръка.

— Брокер — призна си онзи.

— Почакай отвън, приятелю. Ще поговорим отделно. Че аз в този кабинет и обядвам. Затънал съм в работа до гушата. Врагът не спи.

И пресече зловонието, тръшвайки вратата — облицована и мека, но хлопаща желязно при затварянето.

— Сядайте на столчетата.

Той забърса трохичките от масата, погледна в украсената със сини рисунки керамична чаша, изцъка. Артьом вече очакваше да му предложат и чай, но Борис Иванович не го направи. Отмести чугунената лампа със стъклен зелен абажур настрани, за да не срязва светлината погледите им. И вече от уютния сумрак попита:

— Откъде идвате при нас?

— От ВДНХ.

— О!

Борис Иванович повъртя в устата си ВДНХ като витамин и потърка нос, спомняйки си.

— Как е там началството ви? Кляпин, струва ми се, Александър Николаевич? Справя ли се?

— Кляпин подаде оставка преди половин година. Сега е Сухия.

— Сухия… Сухия! Това е бившият по безопасността, нали? Колега! — зарадва се майорът. — Радвам се за него!

— Точно така.

— А и вие самият сте оттам, както разбирам? — Свинолуп прелисти паспорта на Артьом. — Като какъв служите?

— Сталкер — каза Артьом.

— Така и предположих. Ами вие? — Борис Иванович прехвърли вниманието си върху Омир.

— От Севастополска.

— А, това вече е интересно! Не най-близкият край на света. Севастополска. Там Денис… Денис… Как беше по баща, господи…

— Михайлович.

— Вярно! Денис Михайлич. Как е той?

— Във форма.

— Във форма! Хаа! — Борис Иванович намигна на Омир заговорнически. — По-добре не може да се каже. Пресякоха ни се пътищата веднъж. Изпитвам към него искрено уважение. Професионалист. Мда.

Свинолуп отново погледна в чашката си, сякаш надявайки се, че тя ще се напълни сама. После предпазливо докосна бузите си. Нещо не беше наред с тях, но в полумрака Артьом не можеше да разбере какво точно. Изглеждаше, че лицето на майора… е изрисувано?

Във всичко останало външността му беше по-скоро приятна: едър, широко чело и високо заради оплешивяването, спортна младост, прегърбена от кабинетна работа. Очите му проблясваха от полумрака топло, изпитателно. Фамилията удивително не му подхождаше с прекалената й грубост. Това не беше човек от народа.

— А вие, между другото, не сте ли евреин? — попита Борис Иванович Омир.

— Не. Защо?

— „Не, защо?“ — засмя се домакинът. — Вие определено ми харесвате. Аз, между другото, се отнасям към вашите събратя с голям пиетет за разлика от много колеги…

— Не съм евреин. Нали ми видяхте паспорта. Защо, това има ли значение?

— Паспортът! Паспортите хората ги рисуват. Не говоря за паспорта ви, а за състоянието на душата. В отговор на въпроса ви — няма никакво значение! Та тук, при нас, не е Райхът.

На стената шумоляха стрелките на часовник — простичък, стъклен, в синя пластмаса. На циферблата беше нарисуван като че ли щит и бяха изписани разни букви, разделени с тирета. Артьом прочете за себе си: „ВЧЕК-НКВД-МГБ-КГБ-ФСК-ФСБ-СБ ООЛ“. „ООЛ — Общност на Околовръстната линия“ — машинално разшифрова истинското наименование на Ханза Артьом.

— Антикварна рядкост — обясни му Борис Иванович. — В цялото метро има само две-три бройки такива. Един ценител би разбрал.

— Имате ли още някакви въпроси към нас? — каза Артьом.

— Разбира се. И то доста. Може ли да подадете ръцете си тук на светлото, с дланите нагоре? — помоли майорът, без да напуска сенките. — Аха, благодаря. Пръстите. Ще позволите ли да ги докосна? Като ръкостискане. Оп. Мазоли. А това е от барут, нали? Ще ми покажете ли рамото си? Да, покажете, покажете. Дясното. Не, може да не се събличате. Май синина. Изглежда, сте използвали автомат?

И още нещо странно — пръстите му бяха влажни и малко лепкави. Но това върху тях не беше пот, а… Артьом с усилие потисна желанието си да подуши ръцете си, едва освободили се от ръкостискането на майора.

— Сталкер. Нали ви обясних.

— А, да, това да. Но нали сталкерите са с противохимическа защита и винаги с ръкавици? Не на повърхността сте се настреляли. А вие, Николай Иванович? — обърна се той към Омир с името му по паспорт, като грижливо опипваше скулите си. — Ръцете. Бъдете така любезен. Благодаря. Ето, личи си интелигентът.

Той се замисли, раздвижвайки пръстите си — тлъсти и силни. Сякаш правеше с тях нещо, от което те подпухваха и го боляха. Може би беше работил дълго с някое от жужащите фенерчета?

Редкият часовник се въртеше известно време, отчетливо тиктакайки: цък, цък, цък. Всички мълчаха, оставили часовника да звучи. Желязната врата отсичаше външните гласове. Ако не беше ясното тиктакане, тук щеше да е тихо, сякаш са оглушали след взрив.

После Борис Иванович се опомни.

— Може ли да се поинтересувам каква е целта на посещението ви в Ханза?

— Транзит — отговори Артьом.

— Местоназначение?

— Театрална.

— В течение ли сте, че вкарването на несертифицирано свързочно оборудване на територията на Ханза е забранено?

— Никога не е имало такова нещо!

— Как ли пък не. Вие навярно по-рано просто не сте опитвали, Артьом Александрович.

Звукът от бащиното му име го издраска — първия паспорт му го беше правил Сухия, а той не би могъл да знае името на истинския баща на Артьом. Той и името на майка му не беше чувал. А самият Артьом може и да беше, но не го бе запомнил. Така че чичо Саша беше вписал себе си, а Артьом тогава нямаше достатъчно дързост, за да спори с него. Така и си остана. Но все пак по-късно си смени фамилията. Когато Мелник му направи новите документи вместо повредените.

— Още един въпрос: живеете и работите на ВДНХ, както гласи печатът, а паспортът е издаден в Полиса. Много ли се налага да пътешествате? Често ли ходите там?

— Живях една година там. Подработвах.

— Дали не случайно на Библиотека „Ленин“?

— На Библиотеката.

— И по-близо до Червената линия?

— По-близо до самата Библиотека.

Свинолуп се заинтригува, заусмихва се.

— А на Тетрална отивате, защото е по-близо до Театъра, явно? И не защото двете станции близнаци^[1] са червени? Разберете ме правилно, просто се интересувам. По служба.

— Почти. Планирано е излизане нагоре. На Театрална.

— Разбира се, използване на радиостанцията армейски образец? На кого там ще изпращате шрифтограми? На балетната трупа? Труп-а, ха.

— Чуйте ме — прекъсна го Артьом, — ние нямаме нищо общо с червените. Нали ви обясних — аз съм сталкер. Всичко и без това си личи, нали? По лицето, по косата. Та на мен не ми е нужно през нощта да пускам осветлението в клозета, мамка му, на мен струята ми свети. Да, нося със себе си радиостанция. И какво от това? А ако заседна там, на повърхността? Ако тръгнат да ме ядат? Какво, и на помощ ли не мога да повикам никого?

— А има ли кого? — попита Борис Иванович.

Той се подаде напред, измъкна се от сенките. И стана ясно защо докосва лицето си. То цялото беше нашарено с подути, процеждащи кръв драскотини. Едната беше разорала по диагонал бузата му и след прекъсване — скулата, сякаш някой се е опитал да извади окото на майора, но той е зажумял и го е предпазил.

Ето какво лепнеше по пръстите му: сокът, процедил се през тези драскотини. Съвсем пресни, още незасъхнали; нещо се беше случило с майора само няколко минути преди да ги арестува. „Обличах се набързо…“

— Може и да има — отговори бавно Артьом.

Можеше да го попита: какво е станало с лицето ви, Борис Иванович? Но какво щеше да им даде това сега? Нищо нямаше да им даде, освен да ги забави с някоя друга минута.

— Тогава може би ще го повикате? — Борис Иванович се усмихна; заради драскотините не му се получи особено добре. — Защото сега това може да ви е от полза. Регистриран сте в една станция, документите ви са издадени в друга. С огнестрелно оръжие. С три бойни комплекта. С вашето забранено радиооборудване. Разбирате ли какво имам предвид? Тази ваша радиостанция… Имаме всички основания да ви задържим, Артьом Александрович. Както се казва — до изясняване на обстоятелствата.

Да се оправдава? Да обяснява на този човек за какво му е на него, Артьом, радиостанцията? Той и сам би могъл да си каже в отговор вместо този Свинолуп: за двайсет години — никакви сигнали, никакви свидетелства, че някъде е оцелял още някой. Кого искате да излъжете, Артьом Александрович?

Майорът се измъкна иззад бруствера си, тръгна към средата на стаята — да гази с мръсните си ботуши слепналата се от времето и от мрака шарка на килима.

— И вас, Николай Иванович, за компания… Може би поне вие имате какво да разкажете? Не непременно тук, пред младежа. В багажа ви не е намерено друго освен дневника. Тоест вашите мили завъртулки могат да се тълкуват по всякакви начини. Може би това е „Повест за сегашните години“, а може и да съставяте отчет за службата за държавна сигурност на Червената линия. А?

Омир сви глава между раменете си и глътна езика си, но не се опита да се дистанцира от Артьом. Свинолуп усили натиска още малко:

— Е, както искате. Времената са трудни. Тревожни. Трудните времена изискват трудни решения. Разбирате ли накъде бия?

Артьом потърси отговора долу, върху протрития килим.

Изпод масата надничаха тъжните плюшени чехли. Те бяха някак… чужди за този кабинет.

Твърде малки за Борис Иванович с неговите крачища.

Женски?

— Вие може би имате някакво свое обяснение за всичко това. Но нали аз засега не го знам. Поставете се на мое място — налага ми се да изобретявам свои версии. И версията, която ми се очертава засега, е следната…

Обличал се е набързо. Не е успял да прибере чехлите. Лицето му е раздрано до кръв. Кой го е наредил така, мислеше си Артьом, вместо да мисли как да отърве себе си. Жена. С нокти. Цялото му лице. Опитала се е да му издере очите. Това не е било игра. Какво й е направил?

— Че вие, другари, сте се опитали да проникнете на територията на враждебната ви Ханза чрез подкуп на официално лице. С цел шпионаж, разбира се. Или може би подготовка за терористичен акт?

Какво й е направил?

Проклетата лампа пестеше светлината и в сумрака не можеше да се разбере дали шарките на килима не са обгърнати от пурпурни петна. Ергенската квартира изглеждаше подредена, тук не се бяха били, не се бяха търкаляли по пода, не бяха събаряли мебели; но все пак пантофите… пантофите нали лежаха тук, захвърлени. Значи тя е дошла тук. Довели са я… Затворили са вратата с онова издрънчаване, превъртели са ключа. Така, както и подир тях двамата.

— Ханза има доста врагове. Завистници. Но виж, радиостанцията… Радиостанцията не е декларирана и не е сертифицирана, внесена е контрабандно… Какво означава това? Означава: вие не сте сами. Вашето внедряване е част от някакъв план. Някой се е канел да координира вашите действия. Да проникне на територията на Околовръстната, да създаде тук тайни квартири, може би да намери свръзки, да получи от тях фалшиви документи, да се притаи и да чака заповеди… И в уречения час да влезе във връзка с други агенти.

Омир безпомощно гледаше в Артьом с прозрачните си честни очи, но Артьом не искаше да му отговаря, постоянно избягваше погледа му, изплъзваше се.

Интересно коя ли е тя? Какво е станало с нея?

— И това, че мълчите, означава, че няма какво да възразите. Тоест съм отгатнал правилно всичко, нали?

Нямаше друг изход от кабинета. Една врата — облицована, заглушаваща всякакъв звук. Масата. Часовникът. Телефон. Икона. Скрито зад завеса легло в ъгъла. Легло. Застлано със синтетично одеяло. А ако на него… Завесата е плътна, непрогледна, а зад нея, върху леглото…

— Е?

Артьом отвори устата си, канейки се да направи признание. Свинолуп се стегна, затаи дъх, престана да бърбори. Чекисткият часовник претегли още малко време. Цък. Цък. Цък. Омир си пое дъх, не смееше да издиша. Изобщо никой вече не дишаше.

Тя затова се е стараела с последни сили да ослепи майора, защото той я е убивал. Може би я е бил налегнал отгоре… и я е душил.

Тази завеса. Зад нея. Застланото легло. И право върху леглото. Където той спи.

Мъртва. А ако току-виж още е жива?

Да скочи? Да дръпне завесата? Да закрещи? Да се хвърли да се бие?

Никой не диша. Ами ако там е пусто?

— На кого се канехте да подавате сигнали? За какво? Откъде? — Майорът изгуби търпение.

Артьом го погледна слисано. Главата му се напълни с мръсни подпочвени води, не ги побираше, заплашваше да се пръсне; болеше го.

Коя е тя? Тази жена? Защо я е…

Трябваше да направи нещо. Не биваше да остава тук. А завесата — нима това е негова работа?

— Наистина ли ме обвиняваш в шпионаж, майоре? В полза на червените? — Артьом се надигна.

Свинолуп извади сякаш отникъде малък матов „Макаров“, сложи го до себе си на масата — черна широка зеница, насочена към зениците на Артьом. Но вече беше късно да отстъпва. Трябваше да отвори облицованата врата, трябваше непременно да излезе навън от този уютен апартамент. Да излезе и да изведе стареца със себе си.

— Намери ми мазоли, а? Барут? Добре. Нека да ти кажа откъде са мазолите. Помниш ли историята с бункера миналата година? Трябва да го помниш! Помниш ли Корбут от Червената линия? Трябва да го знаеш! Та той ти е колега! Помниш ли, когато Орденът загуби половината си бойци?! Държаха отбраната срещу червените! От вашите врагове! Защото, ако те бяха превзели този бункер… И ние молихме за помощ вас, вашата Ханза, помниш ли?! Когато вече мислехме, че всичко е свършило! Но на вас, гадове, явно всички сили ви бяха заети на невидимия фронт! Ето откъде са ми мазолите! Оттам, откъдето на Мелник му е инвалидният стол!

— Навийте си ръкава! — нареди майорът с променен глас. „Ако не ние, то кой?“ Татуировката вече беше посивяла.

— Е, сега поне се появи яснота по отношение на паспорта — изкашля се Борис Иванович.

— Имате ли други въпроси към нас?

— Напразно сте толкова нервни към мен. Аз, между другото, имах всички основания да ви задържа тук до изясняване на случая. Вие може би не знаете, но сега сме на една крачка от въвеждането на извънредно положение. Само миналата седмица сме разобличили и обезвредили петнайсет агенти на Червената линия. Шпиони, диверсанти и терористи. Орденът, разбира се, е зает с други неща. Това го разбирам. Но вашият Орден, при цялото ми уважение, не е наясно с контраразузнаването. На вас може да ви се струва, че само във вашите ръце е съдбата на цялата планета. Навярно си мислите, че мирът и стабилността в Ханза са нещо, което се разбира от само себе си, а? А ако ви кажа, че едва вчера заловихме човек, който вече беше получил достъп до системата ни за водоснабдяване? И от когото иззехме двайсет килограма отрова за плъхове? Знаете ли колко мъчителна е смъртта от отрова за плъхове? А знаете ли, че един на вид напълно безобиден лайновоз, като вашето приятелче, беше докарал в бъчвата със стоката си мина на Белоруска? Ако тя се постави на правилното място, знаете ли какво ще стане? А това са само диверсантите. Провокаторите ги ловим на тълпи. Агитатори. Започват с хленчене за това, че тук, при нас, няма справедливост, че богатите забогатяват, а бедните обедняват, че Ханза, видите ли, задушава бизнеса или че трудовият човек из цялото метро изнемогва, защото Ханза му изпива кръвчицата, а после ето тези позиви — моля!

Той сложи пред Артьом къс сива хартия, на която картата на метрото беше изобразена като паяжина; в центъра седеше тлъст паяк. Върху паяка беше написано: „ХАНЗА“.

— А от другата страна, обърнете — „Предай на приятеля си!“ или „Ела на събрание!“. Та така. Създават клетки. Схващаме ли? На нас тук под носа ни ни готвят революция, ясно ли е? Денонощно. Вие били ли сте там при тях, боя се да попитам? Разбирате ли какво ни очаква всички нас тук, ако стане нещо? Те дори няма да си хабят куршумите за нас, просто ще ни избият с арматурно желязо. А онези, които бъдат ощастливени насилствено, ще се изяждат едни други, и то по купонна система. Ето! Ще настъпи властта на Съветите! И какво можете да направите против народния бунт? Колко хора са останали в Ордена? Трийсет? Четирийсет? Е, да, спецчасти, е, да, герои, да, ако не вие, то кой. А какво ще направите срещу тълпата, която провокаторите са насъскали и нахъсили? Ще стреляте в жени? В деца?! А?! Не, приятелю. Вие може би разбирате от тактики за водене на близък бой или от щурмуване на укрепени обекти, само че животът не се ограничава с това! Знаеш ли колко различни жизнени ситуации има?

Цък. Цък. Цък.

Борис Иванович сплете пръстите на ръцете си; това сякаш му напомни за нещо и той се вторачи замислено в пръстите си — дебели и силни. После докосна отново бузата си.

— За какво ти е да ходиш на Театрална? — попита той още веднъж, спокойно. — И кой е този с теб? — кимна към Омир.

— Изпълнявам задача на Мелник — отговори Артьом. — Ако имате желание — свържете се и попитайте него. Аз не съм упълномощен. Дядото е водач. Отиваме до Павелецка.

Омир замига. Чул беше за Мелник. Помнеше какво всъщност беше казал той за Артьом. „Побъркал се е.“ Но и той не знаеше всичко. Татуировката си беше останала, но ако някой кажеше на Мелник, че Артьом все още служи в Ордена… Ако някой наистина в този момент хванеше тази ръбеста слушалка и опиташе да се свърже с Мелник…

— Полупроводник^[2] — разсеяно провлачи майорът и се усмихна. — Полупроводник, полудядо. А брокерът какво?

— Брокерът… е с нас.

— Беше с вас. Сега ще е с нас. Нали той ви е превел през кордона, договорил се е? В нарушение на фитосанитарната карантина? Нали някой е дал подкуп на служител на Общността на Околовръстната линия? Така да се каже, ако не вие, то кой?

— Не — поклати глава Артьом. — Брокерът е с нас.

Свинолуп нищо не чуваше.

— Така че ще се наложи ние тук с брокера… да си пообщуваме. А вас ще ви изпратя с транспорт до Новослободска. Директно. И ще ми падне камък от сърцето.

Омир го погледна накриво. Но Артьом не можеше да остави тук този глупав младеж. Не и на Борис Иванович. Не и в тези трудни, тревожни времена.

— Пускаш всичките. Или хайде, обади се на Мелник.

Свинолуп потропа с пръсти по стола, завъртя като пумпал малкия тежък „Макаров“, стисна и отпусна юмрука си.

— Какво ме плашиш с Мелник? — изрече той най-накрая. — Той ще ме разбере, Мелник е офицер и аз съм офицер. Просто това ще бъде глупаво. Нали ние с вас имаме общи врагове. Трябва да се сражаваме заедно, рамо до рамо. Вие по вашия начин, ние — по нашия. Защитаваме метрото от хаос. От проливане на много кръв. Кой както може.

Беше горещо. Не стигаше въздух. В ушите пулсираше мътната вода. Не стига въздух, въртеше се в главата му. Леглото в ъгъла е скрито зад перде. Чехлите под масата. Просто да хване тази проклета завеса… Да я дръпне.

— Пускаш всички — повтори Артьом. — И тримата.

— До Новослободска. Моят участък е. От онази страна са чужди. И не искам да обяснявам на всеки за теб, за брокера, за твоя Мелник. Някой със сигурност ще доложи на началството. Ще ме измъчат с докладни.

— Още сега — натисна Артьом.

— Още сега да му…

Цък. Цък. Цък. Светците в ъгъла шепнеха, съвещаваха се. Мечовете на двамата бяха голи. Омир се опита да избърше с опакото на дланта си потта от плешивото си чело, но цялата тази пот не можеше да се подсуши.

Най-накрая Борис Иванович взе слушалката на плоския телефон с бутони.

— Агапов! Брокерът на изхода! Да. Нямам какво повече да кажа. Какво? А какво прави Леонов? Ами дай му. Трудът трябва да се заплаща. Да. Още повече той! Разказвач по рождение! Особено му се удава за невидимите наблюдатели… Направо се захласваш! — той се засмя. — Да. И давай брокера.

Артьом побутна Омир по рамото: тръгваме. Старецът взе да се надига, но бавно, сякаш се е закачил за нещо.

— Върнете ни вещите — каза Артьом.

— На границата — обеща Борис Иванович, ставайки сериозен. — Че току-виж избягате и опитате да се скриете. Нали така и не изяснихме подробностите от задачата ви. Не се безпокойте. На границата ще ви върнем всичко.

Преди да заключи кабинета, го огледа собственически. Всичко там беше наред. Борис Иванович стрелна с поглед ъгъла, удари по строеви токовете на обувките си един в друг пред мечоносците с нимбите и загаси осветлението. И Артьом погледна през рамо за последен път — към завесата. Не е моя работа, каза си.

— На границата мъглите са навъсееени… — тихичко запя под нос Свинолуп.

* * *

Проспект на мира — Околовръстна имаше съвсем различно лице от сиамския си близнак. Радиалната станция сляпо се взираше в тъмнината, Околовръстната беше примижала от ярката светлина. Радиалната цялата беше преградена със сергии, лавки, купчини всевъзможни вехтории и стоки за масова употреба и изглеждаше общо взето като издокарал се на сметище клошар. Околовръстната, макар и сраснала за радиалната чрез преход, беше успяла някак да не въшляса от нея. Подът на черно-бели квадратчета беше изстърган и излизан, позлатата на тавана беше подновена, а самият таван, покрит със сложна шарка от скосени линии, макар и леко окаден, все пак даваше да се разбере, че някога е бил снежнобял. От него висяха тежки бронзови полилеи с множество лампи. На всеки от полилеите светеше само по една лампа, но и това беше напълно достатъчно, за да не остане на станцията нито едно тъмно кътче.

Част от платформата беше отредена за товарен терминал: при надвесилия се над една дрезина подемен кран докери със сини униформи пушеха апетитни и никак неевтини цигари; някакви сандъци бяха наредени и стояха в строй, дисциплинирано; от тунела пристигаше нов транспорт с товари, отекваха бодри псувни. Работата вървеше и животът спореше.

Домовете на местните бяха разположени в арките при изхода на платформите, за да не заемат залата и да не развалят красотата й: отворите бяха запълнени с тухли и даже измазани с бяло, вратите бяха от вътрешната стена, а до тях бяха направили още и прозорчета — с лице към полилеите; през завесите навярно човек можеше да си представи, че отвън просто се свечерява. А ако почукат на вратата — можеш да дръпнеш завесата и да видиш кой е, преди да отвориш. Хората тук бяха умити, дори облечени с чисти дрехи и колкото и да търси човек, не би могъл да намери в тълпата нито един дистрофик. Ако в този свят беше възможен раят, Проспект на мира със сигурност би бил една от неговите станции.

Борис Иванович се прости с тях още преди да излязат на открито; извини се, че трябва да отскочи до лазарета. От служебните помещения излезе да го смени някакъв чичко с мустаци, солиден и изряден, и изведе след себе си брокера Льоха. На него му беше разбита устната, но това не му пречеше да се усмихва.

— Ще дойдеш на Новосибирска с нас — съобщи му Артьом. — И после на Менделеевска.

— Където ще да е! — каза Льоха.

Чичкото изпъна захабения си от много пране пуловер — не униформен, разбира се, а един такъв хубав, с бродирани снежинки — и след като потупа Льоха по рамото, прикани тримата да го последват. Отстрани изглеждаше, сякаш четирима приятели крачат по платформата. Четирима приятели, шегувайки се, пушат на спирката.

Точно навреме се приближи прочутата маршрутка на Ханза — димяща моторна дрезина с прикачено пътническо вагонче. Вагончето наистина беше открито отгоре, но затова пък оборудвано с меки седалки, изтръгнати от някой метровлак. Кондукторът събра по два патрона от всеки — пуловерът плати за цялата компания. Седнаха двама по двама едни срещу други, люшнаха се и потеглиха.

Не бяха останали повече свободни места. Отляво седеше жена с обезцветени коси и с гуша. Отляво — навъсен гражданин с голям нос и облечен с каквото му е попаднало. Отзад — млад сънен татко със сумтящо вързопче и торби под очите, после човек с просто неприлично шкембе и мургавичка девойка на около шестнайсет години с пола до пода — по-далеч от греха. Нататък имаше още хора, както и отпред в дрезината — хора с автомати, в кевларени жилетки и с титанови шлемове върху коленете. Но това не беше конвоят на Артьом; дори тук, в Ханза, с постоянното й движение и негаснещо осветление тунелите си оставаха тунели и в тях можеше да се случи какво ли не.

— И в него — двайсет кила отрова за плъхове! — продължаваше оцветената жена разговора, започнат при предишния преход. — В последния момент го хванали.

— Озверели са. Отрова за плъхове! Този гад трябва да го накарат сам да изяде всичко! — изфуча шкембелията. — Колко можем да ги търпим тези! Тук има един, таковата, преминал от червените на наша страна… От Соколники. Казва, че те там вече си ядат децата! Онзи техен Москвин е антихрист! И иска всички нас също! Сатана!

— Чак пък децата… — провлачи недоспалият си татко с вързопчето. — Никой няма да тръгне да яде собствените си деца.

— Ти пък какво разбираш от живота! — изсумтя шкембелията.

— Собствените си деца — никой — упорито повтори онзи.

— Когато дойдат тук, тогава ще разберем — включи се в разговора пуловерът.

— Все по-зле и по-зле е! А миналата година? С бункера! Орденът едва устоя! Какво може да ги спре? — лъхтеше жената с гушата.

— Умират от глад, затова! — Шкембелията потри огромния си търбух. — Затова, таковата, напират към нас. Да отнемат и да си поделят.

— Да не дава Господ! — помоли се някой по старчески отзад.

— А аз съм бил веднъж на прехвърлянето към Червената линия. И при тях няма нищо толкова страшно. Напълно цивилно. Всички са облечени образцово. Само ни плашат с тях!

— А ти направи ли поне крачка встрани от буферната зона? Аз направих! Веднага ме награбиха, за малко не ме изправиха до стената! Фасадата им си изглежда нормално наистина!

— Не искат да работят, готованковците! — каза онзи с големия нос. — Ние всичко тук — с труда си. Двайсет години на галерите. А тези… Като скакалци са. Естествено, сега им дай нови станции, при себе си вече всичко са овършали. Ще ни изядат за нула време.

— А ние защо сме длъжни?! За какво?

— Тъкмо започнахме да живеем по човешки!

— Само да няма война… Война само…

— Ако искат — нека там да си ядат децата, да не напират при нас! Не ни е до тях…

— Ох, да не дава Господ! Да не допуска!

През цялото това време дрезината се движеше спокойно и бавно, пуфкайки с приятен дим — бензинов, от детството — през образцов тунел, сух, мълчалив и осветен през всеки сто метра с енергоспестяваща крушка.

И изведнъж — прас! — и настана тъмнина.

В целия тунел. Крушките угаснаха и сякаш Бог заспа.

— Спирай! Спирай!

Засвистяха спирачките, през глава полетяха един върху друг лелката с гушата, човекът с носа и всички останали, неотличими в мрака. Бебето започна да мрънка все по-силно. Баща му не знаеше как да го успокои.

— Всички да останат по местата си! Не слизайте от дрезината.

Щракна едно фенерче, запалвайки се, после още едно. В подскачащите лъчи се виждаше как суетливо и неловко намъкват шлемовете си кевларовите бойци, как неохотно слизат на релсите и отцепват маршрутката, заставайки между хората и тунела.

— Какво?

— Какво стана?!

Радиостанцията на единия от кевларените заврещя, той се извърна от цивилните и избоботи нещо в отговор. Почака заповедта, не я дочака, а не знаеше какво да прави без нея, и застина в недоумение.

— Какво става там? — попита и Артьом.

— Зарежи, добре си седим! — отговори безгрижно пуловерът. — Закъде да бързаме?

— Де да беше така… — промърмори Льоха, смучейки устна.

Омир мълчеше напрегнато.

— А аз имам закъде! — таткото на вързопчето се надигна. — При майката на детето! Какво, аз ли ще го кърмя?

— Момчета, там поне казват ли нещо? — люшна гушата към бойците перхидролената лелка.

— Седете спокойно, гражданко — каза твърдо кевларът. — Чакаме пояснения.

Минутата се обтегна като струна. После и втора.

Вързопчето, неутешено от неумелия си баща, вече премина към пищене. От дрезината раздразнено насочиха към очите на всички милион свещи, търсейки източника на плача.

— Светнете си в задника! — извика таткото. — За нищо не стават! По-добре червените наистина да превземат всичко тук, може поне да въведат ред! Всеки ден спират тока!

— Какво чакаме? — подкрепиха го отзад.

— Далеч ли отиваш? — в гласа на пуловера се долавяше съчувствие.

— Парка на културата! Още половин метро път! А-а? Нани-на.

— Нека поне да тръгнем пеша!

— Ние нали не се движим с електричество! Подкарай! Да се доберем до станцията, а там вече…

— А ако е диверсия?

— И нашата СБ какво? Къде е тя, когато е необходима?! Как са го допуснали?

— Започна ли се вече, Господи?!

— Казвам ви, хайде пеша! Полека-лека…

— И за това ли плащаме данъци!

— Чакаме указания! — бърбореше в радиото боецът, но то само кашляше в отговор.

— Нима наистина е диверсия?

— А какво е това там? Я освети… — присви очи пуловерът, тикайки пръст в мрака.

Един от кевларените прицели фенера по неговото насочване — към една черна дупка. От тунела към земните недра се спускаше галерия, тясно коридорче.

— Това пък какво е? — изуми се пуловерът.

Кевлареният го рязна с лъча през очите.

— Не се врете, гражданино — отсече той, — че знае ли човек…

Пуловерът не се обиди. Направи си козирка от дланта си и стана неуязвим за светлината.

— Веднага си помислих за Невидимите наблюдатели… Чували ли сте историята?

— А?

— Ами… За Метро-2. Че правителството… Лидерите на онази Русия, която беше по-рано… Великата. Че не са се дянали никъде. Не са избягали. Не са загинали. Не са се спасявали в никакъв Урал.

— А аз съм чувал за Урал. Яманда или както там се нарича. Град под планината. И там всички заедно, накуп! Ние тук нека изгниваме, а първите лица всичките… Там и си живеят.

— Глупости! Изобщо не са ни изоставяли. Те не биха предали нас, народа. Тук са. В бункери, които са близо до нас. Около нас. Ние тях сме предали. Забравили сме ги. И ето, че те… се отвърнали от нас. Но някъде тук… Чакат. Все пак ни наглеждат. Пазят ни. Защото ние сме им като деца. Може би тези техни бункери са зад стените на нашите станции. А техните тунели, тайните — зад стените на нашия. Направо вървят около нас. Наблюдават ни. И ако заслужим… спасението… тогава ще си спомнят за нас. Ще ни спасят. Ще излязат от Метро-2 и ще ни спасят.

На дрезината притихнаха, вторачиха се в черната галерия, в безпросветната бездна и зашепнаха.

— Дявол знае как е…

— Всичко това са глупости — подхвърли злобно Артьом. — Безсмислици! Аз съм бил в това Метро-2.

— И какво?

— И нищо. Пусти тунели. Пусти тунели и шайка диваци, които се хранят с човешко месо. Това са всичките ваши Наблюдатели. Така че седете тук и чакайте. Ще ви спасят.

— Не знам — добродушно изхъмка пуловерът. — Аз не съм особено добър разказвач. Да беше чул онзи човек, който ми разказа всичко това. Направо ме омая!

— Наистина ли човекоядци? — обърна се таткото с вързопчето вече към Артьом.

Но в този момент осветлението се включи.

Охраната промърмори благословия на радиостанцията. Дрезината кихна. Колелата изскърцаха. Потеглиха.

Хората въздъхнаха, дори детето утихна. Когато минаваха потрай тъмната галерия, погледнаха с опасение.

Галерията се оказа складово помещение. Със задънен край.

* * *

Новослободска беше един безкраен строеж. На свободния коловоз стоеше керван, отрупан с чували — навярно пясък или цимент; мъкнеха тухли, забъркваха бетон, изсипваха изстиващ разтвор на пода, измазваха процепи, изпомпваха вода от коловозите. Шумяха намерени някъде на повърхността нагреватели, запращаха с вентилаторите си горещ въздух към влажната мазилка. Към всеки от тях беше прикрепен охранител в сиво.

— Тече — обясни пуловерът.

Новослободска се беше изменила. Някога тук имаше цветни витражи и държаха станцията леко сумрачна, за да сияе по-ярко живописта върху стъклата. А по по-горните витражи по-рано минаваше двоен златен кант, очертаващ заоблените арки; и подът също беше в черно-бели квадрати, сякаш пътникът стъпваше на скъпоценна шахматна дъска, подарена на руския цар от персийския шах… Сега навсякъде имаше само цимент.

— Крехко нещо — промърмори Омир.

— А? — обърна се към него Артьом; старецът от толкова време вече мълчеше, че беше даже странно да го чуе човек.

— Имах един познат. Веднъж ми каза, че на Новосибирска витражите са се изпонапукали отдавна, крехко нещо. А аз бях забравил. И сега, докато идвахме, все си мислех, че ще ги видя.

— Нищо. Ще издържим — рече уверено пуловерът. — Ще спасим станцията. Бащите ни са могли, и ние ще успеем. Ако няма война, всичко ще издържим.

— Навярно — съгласи се Омир. — Просто чувството е странно. Аз тези витражи никога не съм ги обичал, а и Новослободска не я обичах заради тези витражи. Мислих си, че е кич. Но сега, когато идвах, въпреки това очаквах да ги видя.

— Може и витражите да ги възстановим!

— Това едва ли — поклати глава Артьом.

— Ами щом ги няма, голяма работа! — усмихна се троснато Льоха. — Животът продължава и без тях. А къде тук ви е изходът?

— Всичко ще възстановим! Важното е да няма война! — повтори пуловерът, тупайки Льоха по гърба.

Той ги поведе към стълбата, над коловозите, през прохода — към Менделеевска. Преминаха през един кордон в камуфлажни униформи, през втори и едва тогава се мярна границата — с кафявия кръг на Ханза върху знамената, с картечното гнездо.

Льоха се въртеше, кой знае защо все се обръщаше назад. Артьом знаеше, че веселието му е пресилено, не е истинско. Омир беше стиснал устни и гледаше някъде под черепа си, в невидим екран. Пуловерът продължаваше да дрънка всякакви жизнеутвърждаващи неща.

На последния блокпост се мотаеха освен сивите граничари още и двама други, облечени като работници — със зацапани униформи и заваръчни очила на челата. В краката им беше багажът на Артьом: куфарът с противохимическата защита и раницата с радиостанцията.

Поздравиха, разтегнаха ципа, поканиха го да се увери, че и автоматът, и патронките са на мястото си, ето — ако иска, да брои. Артьом се отказа да брои. Сега просто искаше да се махне оттук, да се махне жив и нищо друго не му беше нужно.

Не беше възможно да се бори сам с цялата им служба за безопасност. С цялата Ханза. А там, в стаята, зад завесата… Не, там нямаше нищо. Параноя.

— Е! — пуловерът потупа енергично Льохините зацапани лопатки и подаде ръка на Артьом. — На добър час!

Отстрани изглеждаше, сякаш четирима стари приятели се прощават, без да знаят кога ще се видят отново.

* * *

Едва когато преминаха вече в Менделеевска, когато хората в цивилни дрехи със сигурност вече не можеха да ги чуят, Омир хвана Артьом за ръкава и зашепна:

— Вие много правилно се държахте там с него. Защото можехме и да не излезем оттам.

Артьом сви рамене.

— Не мога да спра да мисля за едно нещо — продължи Омир. — Когато влизахме в кабинета му, той прибра едни разхвърлени чехли, помните ли?

— И?

— Та това нали не бяха негови чехли. Обърнахте ли внимание. Женски. Бяха женски. А драскотините…

— Глупости! — изръмжа срещу него Артьом. — Безсмислици!

— Да бяхме хапнали нещо — обади се Льоха. — Че сега кой знае кога ще попаднем вкъщи.