Дмитрий Глуховски
Метро 2035 (11)

Глава 11
Валежи

Докато тичаше по ескалатора, му крещяха нещо. Но Артьом не се обърна назад нито веднъж. Току-виж се побоят да стрелят в гърба му, а стрелят в лицето?

Озова се при турникетите, при касите; там, където си беше избрал пътя към Театъра.

Отдолу гърмеше приглушено. Сякаш някъде по-надълбоко, отколкото е метрото, скърцаше надупчената от хората земя, сякаш лава разяждаше тънката й кора, за да забърше станциите и тунелите. Сякаш. А всъщност на Театрална бушуваше война. Войната, за чието начало Артьом бе дал команда. Може би сега там загиваха онзи глупак режисьор и неговата звезда блудница — в същата тази секунда. А ето, че той, Артьом, пак беше жив.

Той седеше и седеше, свил се върху студените стъпала, макар че трябваше да тръгва, да се маха оттук, докато войната не се е издигнала, не е изригнала през ескалаторните кратери и не го е попарила.

Но за момента просто не можеше да върви нататък. Трябваше… Трябваше да почака малко. След Умбах. След цялото това подземие. След Свинолуп. След осъдените на смърт в килиите. Отново след Умбах. Просто да постои малко тук, да поседи върху студеното. Да послуша ехото на онова, което се твореше там, долу, вече не с него. Спомни си за белезниците, почовърка в тях с ключето, смъкна ги.

Тресеше го. После го поотпусна.

Надигна се от турникетите и тръгна към изхода. Блъсна вратата.

И едва когато вятърът го погали по гърдите, по краката, по бузите, осъзна: беше излязъл без противохимическа защита. На повърхността — без скафандър!

Не биваше. Не биваше. И без това вече се беше надишал с гадости.

Той заобиколи сградата, разчитайки да се срещне с истинския Фьодор Колесников. На Фьодор му оставаха още много полезни неща — костюмът например.

Но там, където преди седеше Фьодор, сега нямаше нищо. Някой беше отмъкнал Фьодор заедно с всичките му принадлежности. А Артьом стоеше на земната повърхност по панталони и яке; без ризница, гол.

И тогава той тръгна гол.

Странно беше това чувство.

Кога за последен път се беше оказвал на повърхността без противохимическа защита? Когато е бил на четири годинки. Когато майка му си е пробивала път към метрото, носейки го в ръце. Но той не помнеше този ден. Помнеше друг: със сладоледа, с патиците в езерцето, с асфалта, изрисуван с цветни тебешири. По същия начин — или по друг — тогава майският вятър закачливо е духал в лицето му, гъделичкал го е под коленцата?

И сега ето този вятър се надигаше. Спускаше се от небето към Артьом, бягаше, припявайки, по пресечките, скрити зад парадните фасади, летеше насреща му, измиваше лицето му. Какво носеше той със себе си?

Нещо тежко пропълзя в панталоните му, одраска крака му, вкопчи се в крачола му и се задържа за Артьом като паразит за приемника си; най-накрая падна на паважа с дрънчене.

Черният револвер.

Артьом се наведе, вдигна го. Огледа го, опипа го. Странно оръжие. Сякаш направено от магнит — трудно му беше да го пусне. А да го държи, беше болезнено.

Той замахна и го запрати някъде към Кремъл. Едва тогава го отпусна. Започна да го отпуска.

Полазиха го тръпки.

Трябваше по-скоро да се затича, придържайки се към сградите, да стигне до ресторанта, където под масата беше паднал един от четиримата сталкери, онзи, който се беше досетил да свърне от улицата и да се скрие от преследвачите. Трябваше да го разсъблече, както е подпухнал, бързо да намъкне разтегнатия му екип, да диша въздуха, който онзи не е доиздишал, и да погледне към Тверска през окулярите на противогаза му. Трябваше, за да оцелее още веднъж, за да живее.

Но сега Артьом не можеше, нямаше право да гледа града през зацапаното и протрито стъкло. И да диша прахта през филтрите.

Да „живее“, сега за него беше започнало да означава: поне за кратко, поне за половин час, поне за десет минути — да крачи ей така, в обикновените си дрехи, без тясната гума, по среднощната улица, както е крачил ръка за ръка с майка си преди двайсет години; както преди двайсет години са ходели всички хора.

Или както преди двайсет и седем години може би също така нощем и може би дори по същата тази улица майка му се е разхождала, млада и непременно красива, прегърната с безименния баща на още несбъдналия се Артьом. Кой е бил той? Какво й е говорил? Защо си е отишъл? Какъв би израснал Артьом, ако баща му беше останал?

Артьом някак беше свикнал да го ненавижда, защото обожаваше майка си безусловно. Обаче ето например Сухия не можа да израсте на мястото на откъртения баща. А друг нямаше и кой да се опита.

Но ето сега…

Сега Артьом можеше да си представи как този човек е вървял до майка му. Най-нормално: подхванал я е под топлата жива ръка и е тръгнал, бъбрейки за всякакви дреболии. И е дишал така, както Артьом сега: не през нагънатия хобот и дори не през носа, а с цялото си тяло, с всяка пора. И я е слушал тази девойка с цялото си тяло едновременно, както слушат в самото начало, когато се разбират един друг само с предпазливо докосване.

Баща му е бил жив човек и майка му е била жив човек, осъзна сега Артьом. Такива живи хора като него самия.

А той сега беше много жив.

Само че смъртта му беше неизбежна и дори беше видял точно онзи патрон, който бяха определили да прекъсне живота му, и чуждата смърт го беше опръскала в доказателство на това, че хората съвсем спокойно могат да умрат, и то мигновено, глупаво и без никакъв смисъл.

А сега живееше. И никога не се беше чувствал по-жив и по-истински от сега. Вътре в Артьом нещо се отпускаше; сякаш досега сърцето му е било стиснато като юмрук. А сега леко се разтваряше.

Полека-лека го освобождаваше.

Нали беше успял да си представи как баща му е вървял до майка му; и не му се искаше да се намесва, да се вклинява между тях, да го отблъсква от нея.

Нека да си крачат преди двайсет и седем години, нека да си дишат, както той диша сега. Нека да се радват един на друг, доколкото могат. И нека той да се появи на бял свят. Тук, на повърхността.

Сякаш там, под земята, всичко е било бълнуване, дълго тифозно бълнуване, лепкаво, блатисто и едва сега започва истинското, действителното.

Вятърът му подсказваше, че там, напред, има нещо удивително. Всичко най-разтърсващо тепърва му предстои.

Артьом отмина Тверска. Продължи нататък.

Право по средата на улицата, между Сцилите и Харибдите на всякакви Кремъли, дворци, Държавни думи — безгрижно; без да му пука, че отвсякъде могат да изскочат, да се наведат над него и да го изядат — разхождаше се, просто се разхождаше. Изхвърлил беше от главата си и онези, които го преследваха по Тверска — първия път се беше случило чудо, бяха го пощадили и сега щеше да се случи.

Навярно на Артьом крайната му спирка не беше тук, на Театрална; не беше тук местоназначението му.

Правителствените сгради — надменни, построени да траят с векове — вече не му изглеждаха като гранитни надгробни камъни, вятърът беше разсеял гробищния дух. От тях му ставаше не зловещо, а жалостиво. Ето, стоят си те в нощта пусти; навярно съжаляват, че са проживели повече от всички онези, за които са ги строили. Като старци, на които им е болно за децата им и страшно се измъчват.

Нещо го лизна по ръката.

И пак. Сега и по носа.

Дъжд.

Започваше да вали.

Дъждът беше също толкова измамен и отровен като въздуха тук, на повърхността: на вкус — вода, но и въздухът на вкус беше живот, а толкова хора беше погубил. Разбира се, под този дъжд не биваше да върви разсъблечен. Но Артьом продължаваше да си върви и кой знае защо, се радваше на това. Даже закрачи по-бавно — прииска му се да подгизне.

Дъжд…

Артьом се спря, отметна глава, подложи му лицето си.

И изведнъж си представи.

Улици, по които се разхождат, без да бързат, удивителни гиганти с ярки, пъстри дрехи. Тумбести бели самолети, летящи ниско, над самите покриви на сградите — не самоделни самолети, а измислени от някого; вместо плоските алуминиеви обтегачи, с които се вкопчваха в небето истинските самолети, тези имаха прозрачни, трепкащи криле — като на водни кончета? И не се носеха, а се рееха. Колите: не тези ръждясали консерви, в които мъртъвците са като копърки, и не такива, каквито са били по-рано; а смешни дребни вагончета точно като вагоните на метрото, само че с четири места.

И там, в този странен свят, също валеше дъжд. Топъл и нежен.

Откъде му се яви това? Спомен? Не, този свят никога не беше съществувал. Тогава какво? Заболя го в гърдите, започна да го души. Артьом избърса капките от лицето си.

Сякаш му се беше присънило. Като че отломка от сън беше излязла наяве; и там, откъдето беше излязла, бе възпалила тъканите му. Какво е това? На кого е? Артьом застина, притеснен да не го подплаши.

Това не бяха негови мечти. И за какво са му такива сънища? На кого изобщо би могло да се присъни това? На майка му? Не. Не. Нещо друго е.

Отметна автомата си на рамото, подложи дланите си като черпак под облаците, те изплакаха нещичко в тях; той изми очите си с отровата, за да ослепее отвън и да прозре отвътре.

Не. Не можеше да си спомни. Колко странно.

Артьом закрачи нататък — покрай „Национал“, покрай онемелите университетски факултети, покрай паметниците на хора, които някой едва ли ще помни след половин поколение, покрай безсмислените, вече неозначаващи нищо кули, покрай стените, които никой никога вече няма да щурмува — там, напред, към Великата Библиотека. Към онова, което е под нея.

Към Полиса.

От тази дума сега би могло да нахлуе, да се върне собственото му минало. Но пред очите му продължаваше да стои тази невъзможна безсмислица, тази красива глупост — самолетите водни кончета и великаните в смешните вагончета.

И вече никак не можеше да се отърве от това чуждо нещо, да се откъсне от него.

Какво е това?

* * *

На портата Артьом позвъни с особения, таен сигнал. Така звъняха на връщане сталкерите, наети да разграбват Великата Библиотека. Понякога те стояха пред тази порта и звъняха с лявата ръка, защото с дясната придържаха разпорените си черва. Понякога можеше да звъни само един от групата, домъкнал дотук, до портата, останалите — още само ранени или вече успели да умрат по пътя. Понякога силите и кръвта във вътрешностите стигаха единствено за един хитър звън. Защото на тези, които го знаеха, веднага им отваряха на Боровицка.

Отвориха и на Артьом.

Дори онези, които дърпаха резето на херметичната врата с намерението да се покажат във вестибюла на Боровицка само за минута, бяха загърнати в брезент и гума. Знаеха какво рискуват.

И гледаха Артьом — измокрен от дъжда, с панталони и яке, тъмни и залепнали за тялото — през илюминаторите на противогазите си като към чудо, като към дивак, като към самоубиец. Насочиха дулата си към него, обискираха го. Взеха му автомата. Поднесоха дозиметъра, дадоха му да подуши Артьом. Дозиметърът изпадна в истерия.

Артьом стоеше, вдигнал ръце, и се усмихваше.

— Умееш ли да говориш? — попитаха го.

Той хвана в кадър онзи, който задаваше въпроса: зелено слонче със запотени от учудване кръгли очички.

— Умееш ли? Да говориш? — повтори бавно слончето.

Стана му смешно, но Артьом си прехапа езика. Хората нервничат — кой ли не идва при тях тук.

— Позвънете на Мелник. На Арбатска. Кажете му — Артьом.

— Имаш ли документи?

— Кажете на Мелник. Кажете му — Артьом. Той знае.

А те знаеха Мелник — всички тук.

Като се стараеха да се държат по-надалеч от Артьом, сякаш беше чумав, те го въведоха вътре. Обляха го със струя от маркуч, като измиха цялата гадост. Взеха му отровеното облекло. Самите те също се разсъблякоха. Отведоха го гол до караулката долу, а там му дадоха нечия униформа. Започнаха да звънят на Арбатска, без да изпускат Артьом от поглед.

— Ама че смърди тук, при вас — каза им той.

— Я се разкарай — промърмори един от посрещачите му. — Нормално мирише. Никак.

— Работата е ясна — усмихна му се Артьом.

— Ти какво, пиян ли си?

Онзи, който чакаше със слушалка на ухото, го погледна със съмнение: струваше ли си да повярва, нужно ли беше да тревожи Мелник, не беше ли по-добре да хвърлят този подозрителния в карцера, докато не се изяснят нещата? Но от онази страна на линията вече му отговаряха.

— Да. Полковник Мелников. Застава „Бор-Връх“. Знам, че е късно. Не, спешно е.

Както тогава, помисли си Артьом.

Както онзи път, първия. Когато той отиваше в Полиса, за да предупреди за черните. За зловещата заплаха над ВДНХ, цялото метро и цялото човечество. Глупак. Също Мелников и също „Бор“. Както вчера и както преди век. За тези непълни три години той беше изживял повече, отколкото за предишните двайсет и четири.

— Мелник — отсякоха в слушалката.

И приповдигнатото настроение на Артьом веднага си отиде. И отново нещо го присви, притисна червата му. А ако Мелник не го познаеше?

— Тук има някакъв чудак. Дойде гол от повърхността. Ами без противохимическа защита, как. Да! Разправя, че е Артьом. Просто Артьом. Да. Вашият Артьом. Ами вашият, тъй вярно, господин полковник. Така каза.

В слушалката престанаха да стържат, замълчаха.

А ако той се откажеше от Артьом? Нали той не го беше викал тук. За тези две години нито веднъж не беше изпращал някого за него. Не се беше поинтересувал дори как там е неговата Анечка. Сякаш го преряза нещо. Напразно се бе надявал.

— Зает съм. — На другия край на линията все едно се превъртя шипесто зъбно колело.

— Може ли слушалката? — не издържа Артьом.

Караулният неохотно го допусна до телефона.

— Святослав Константинович. Артьом е. Съпругът на Ана.

— Артьом — повтори след него ръждивият, накъсан глас. — Защо си дошъл?

— Кажете им да ме пуснат, Святослав Константинович. Аз съм без гума, без документи.

— При мен тук има извънредно произшествие. Не мога да разговарям. Трябва да тръгвам.

— Аз какво, да се качвам обратно на повърхността?

Слушалката опустя. Караулните я слушаха заедно с Артьом, но там съскаше тишина. Същата като през последните две години. Мелник не искаше да му отговаря. Началникът на заставата стискаше и отпускаше с пръстите невидимо акумулиращо фенерче, настоявайки Артьом да му върне телефона. В караулката стана малко по-тъмно.

— Извънредното произшествие е на Театрална, нали? — попита Артьом.

В телефона неохотно се събудиха.

— Какво общо има тук Театрална? На Охотний ряд има взрив. Само на един преход от Полиса. Трябва да се изясни какво…

— Охотний ряд е дреболия. Тъкмо оттам идвам.

— Какво, по дяволите, ти там…

— А вие… Вие още нищо ли не знаете за Театрална? За нахлуването? Не са ли ви доложили още?

— Какво нахлуване? Какви ги дрънкаш?

— Кажете им да ме пуснат. Няма да говоря по телефона. Ще ви разкажа лично.

Изщракване — Мелник сложи слушалката върху масата. Разнесе се подхвърленото встрани: „Анзор! Какво става там със Смоленка? Придвижиха ли се? Да, тръгваме! Вземи Летягата. При мен след минута!“.

Артьом се вкопчи в затоплената пластмаса.

— Свято…

— Добре. Дай да говоря със старшия. След десет минути на Библиотеката.

* * *

Полисът.

В московското метро имаше станции, където хората бяха сити. Не бяха много, но ги имаше. В сравнение с бедните, диви или изоставени станции те изглеждаха като рай. Но в сравнение с Полиса бяха свинска кочина — наистина сити.

Ако метрото имаше сърце, то беше точно тук: ето тези четири станции, Боровицка, Александровска градина, Библиотека „Ленин“ и Арбатска, свързани чрез артериите на преходите.

Само тук хората не искаха да се отказват от това, което са били по-рано. Надути университетски професори, академици по изчезнали науки, отнесени книжни хора, всякакви артисти освен площадните — на всички станции те бяха осъдени на мизерия. Те, разглезените лентяи, не бяха нужни на никого. Техните науки не обясняваха нищо в новия свят, никой нямаше търпение за тяхното изкуство. Или ходи да чистиш гъби, или пази тунелите. Можеш още да въртиш педалите, защото светлината в метрото си е просто светлина, а тук на всекиго му стигат знания и без теб. И не говори твърде сложно, не се надувай, ако не искаш да отнесеш един.

И така е навсякъде освен в Полиса.

А в Полиса точно тях ги приветстваха. Подхранваха ги. Караха ги да се почувстват хора: да се измият, да си излекуват синините. В метрото много от старите думи губеха смисъла си, ставаха орехова черупка с изгнило, почерняло ядро — например културата. Думата я има, а като я опиташ — на езика само гнилоч и горчивина. И във ВДНХ е така, и на Червената линия, и в Ханза.

Но не и в Полиса. Там тази дума още даваше сладост. Тук я и смучеха, и гризяха, и пълнеха хамбари със запаси от нея. Не единствено с гъби всъщност.

Метростанцията Библиотека „Ленин“ имаше изходи отгоре направо в самата сграда на Великата Библиотека, наричана някога Руска държавна; и за да не проникне някой оттам в метрото, тези изходи отдавна бяха здраво зазидани и там можеше да се попадне само през вестибюла на Бойцовска. Съвсем наблизо — затова и Артьом и съпровождащите го се явиха на Библиотека „Ленин“ още преди да са изтекли десетте минути на Мелник.

Библиотека „Ленин“ беше съвсем старинна; сякаш не я бяха издигнали строителите на метрото, а при прокарването на тунелите се бяха натъкнали на нечия древна гробница, бяха я разкопали и я бяха приспособили за нуждите на метрото. Залата тук беше неподходяща за метрото: високи тавани, широки сводове, твърде много въздух за пътниците на метрото; бяха я строили, без да се боят, че глинената маса ще задави тези сводове, ще ги разруши. Новите станции почти всичките бяха скрити в тесни и ниски тунели, в броня от тюбинги, за да може почвата, като се слегне върху тях, да не им пречупи гръбнаците. За да не ги достигнат бомбите отгоре. А тук, когато са строили, са мислели и за красотата; сякаш тя е можела да спаси света.

Тук гореше ярка светлина — пламтяха всички лампи до една, бели кълба под таваните с двуетажна височина. Пилеене, пир по време на чума: толкова светлина на хората, без да има необходимост. Но тук я изгаряха, без да съжаляват — вълшебството на Полиса беше в това, че позволяваше на новодошлите да се почувстват поне за ден, поне за час сякаш са в стария, пропадналия свят.

И Артьом също, както всички, за секунда зажумя и за секунда се подведе.

А после пред очите му се мярна същата онази картина от чуждия сън, несбъдналия се град на повърхността, кой знае защо си я спомни. Отърси се от нея, отърси се от самолетите с криле на водни кончета. Стига толкова.

На станцията цареше суматоха.

Немарливи старчета и старици с очила, дебели като лупи, четирийсетгодишни студенти от загинали институти, женствени артисти от всякакви раси, брамини с халати и книги под мишницата — цялата тази измираща сбирщина — се рояха тревожно покрай коловозите, протягаха шиите си, за да виждат по-добре черния квадрат на тунела, който водеше към Охотний ряд. А вече беше време да спят — часовникът показваше полунощ.

Квадратът димеше.

На границата му стояха часовоите от Червената линия: до Библиотеката и веднага след нея се простираше нейната територия, всичките преходи й принадлежаха. Самата Библиотека „Ленин“ червените я бяха сменили за Площад на революцията след войната с Ханза.

— Какво има? Какво се е случило при вас? — досаждаха зяпачите на червеноармейците. — Какво гръмна? Да не е атентат?

— Нищо не е гръмнало. Ситуацията си е нормална. Сторило ви се е — лъжеха часовоите, макар че димът от черния квадрат им разяждаше дробовете, така че се налагаше да лъжат през кашлица.

— Сигурно се е започнало и при тях. Най-накрая и техният народ ще бъде свободен — убедено обясни един очилатко на друг, след като остави калаените червеноармейци на мира.

— Трябва да ги подкрепим. Това е наш дълг! — разправяше възбудена дама с циганска пола, намъкната небрежно върху широкия й задник. — Ще отида да нарисувам плакат за солидарност. Не искате ли да се присъедините, Захар?

— Знаех си, знаех си, че това ще стане. Но че ще бъде толкова скоро! Свърши му търпението на руския човек! — тресеше показалеца си дългобрад старец.

— Ето ви го равенството. Ето ви и братството.

— Виждате ли? Неслучайно най-напред става именно на Охотний ряд! Това е, защото ние сме тук близо. Полисът. Меката сила в действие, така да се каже! Просто ето го нашето присъствие, нашето културно влияние! Нашият пример! Демократичните ценности не можеш да ги занесеш на върха на щика! А нашият… дух на свободата, моля за извинение за патоса…

— Мисля, че сме длъжни да им подадем ръка. Да отворим границата за бежанците. Да организираме раздаване на храна! — държеше реч жена с тупирана коса и драматично деколте. — При тях там има гладна смърт, чувала съм. Какъв ужас! Ще донеса от вкъщи сладкиш за всеки случай, сякаш чувствах, когато вчера го пекох.

— Няма да има бежанци тук — каза на всички им Артьом. — И въстание там няма да има. Нищо няма да има. Ще подими и ще отмине.

— Откъде тази увереност? — попитаха го обидено.

Артьом сви рамене: как да обясни?

Но вече бяха забравили за него; всички се бяха извърнали от димящия квадрат и гледаха към мостика, издигащ се под самия таван над един от коловозите.

Оттам, от този мостик, като беззвучна лавина се изсипваха загърнати в черно хора. На лицата им — маски, на гърдите — кевлар, и гарваново черни каски със забрала, вдигнати на главите; а в ръцете — АК-47 със заглушители.

— Орденът! — забуча над главите, в главите.

— Орденът — повтори Артьом шепнешком.

Сърцето му се разтуптя. Засърбяха го цигарените дупки, направени на мястото на всяка от буквите „Ако не ние, то кой?“.

Както винаги. Няма кой друг.

Те потекоха в колона към входа на тунела, строиха се. Артьом си проби път по-близо до тях, придърпа и придружителите си. Преброи ги — петдесет души. Множко някак. Значи, за изминалото време Мелник беше успял да възстанови загубите…

Артьом се вгледа в прорезите на маските, в обрамчените черни очи и основите на носовете. Имаше ли тук негови другари? Чу фамилията на Летягин. А Сам? Стьопа? Тимур? Княза? Но него никой не го забелязваше, всички гледаха, застинали, в точката на тунела.

Нали не може Мелник да ги е заменил всичките? Такива не могат и да се заменят с никого.

Самият Мелник не беше с тях. Това навярно беше отрядът, дошъл от Смоленска, от базата на Ордена. Сега чакаха командира си. Той се намираше на друго място, на Арбатска.

Десетте минути, които Мелник си беше определил сам, изтекоха. После и петнайсет. И двайсет. По колоната плъзна вълна: хората пристъпваха от крак на крак, изпъваха гърбовете си. Все пак бяха хора, а не истукани.

Най-накрая се показа.

Един човек носеше инвалидния стол по стъпалата. Други двама — горили — мъкнеха на ръце самия Мелник. Настаниха го, наместиха го, подкараха го.

Върху широките му рамене беше наметната петниста куртка — почти естествено, сякаш просто му беше студено. Но върху коленете му лежеше само една ръка, лявата. Дясната я нямаше до рамото, заради нея беше и куртката. Вече бяха минали две години, а той продължаваше да крие чукана. Не искаше да свиква. Сякаш ръката му щеше да порасне отново и трябваше просто да потърпи.

Бойците синхронно се завъртяха на пети, с лице към командира си. Общият спазъм изтегли всички във фронтови строй. Артьом осъзна, че също го тегли нататък — но го разбра едва когато гърбът му непривично се сви.

— Свободно — изскърца им Мелник.

Той целият беше изсъхнал, пожълтял. Руменината му беше изчезнала, косите му, някога черни с бели нишки, се бяха обезцветили, излинели; бяха станали напълно сиви. Но сега, когато го докараха по-близо, стана ясно, че от това не е изгубил своята твърдост, бръчките и гънките му само я подчертаваха още по-добре; и очите му не бяха избледнели. Напротив — бяха се разгорели.

Артьом започна да си пробива път в тълпата към него.

— Пропуснете ме. Трябва да отида при полковника…

Веднага го отрязаха, обградиха го черни ръце. Една от двете горили, без да го пуска, се учуди:

— Артьом? Ти ли си?

— Летяга!

Стана им неловко да се прегърнат, но тихомълком си намигнаха. Летягата почука с пръст по нашивката на рамото си: „A(II)Rh-“ — втора кръвна група с отрицателен резус-фактор. Както при Артьом.

Мелник леко се обърна през рамо, също го призна.

— Давайте го тук.

— Другарю подполковник — обърна се пред хората към тъста си Артьом, ръката му сама излетя към слепоочието.

— Към празната глава — каза му Мелник.

— Тъй вярно — усмихна се Артьом, а Мелник не му се усмихна в отговор.

— Докладвай. Какво има там? Атентат? Диверсия?

— Не там е най-важното. А на Театрална.

— Питам те за Охотний ряд…

— На Театрална, Святослав Константинович. Фашистите атакуваха. Превземат Театрална. А взривът… Той не е един. Три са. С тях отсичат Линията, за да не дойде подкрепление.

— Ти откъде всичко това? Откъде за фашистите?

— Бях… Бях на Театрална. Бягах.

— Анзор! — Мелник махна с ръка на адютанта си; от движението куртката се плъзна и падна върху гранита.

В тълпата започнаха да въздишат, да сочат чуканчето, да го обсъждат увлечено.

— Разкарай тези… — ядосано кимна към тълпата Мелник.

Строят мигом се разпадна, превърна се във верига и веригата тръгна в разширяващ се кръг да изтласква недоволните кибици по-надалеч от Мелник и от тунела.

— Проклета военщина! — обиждаха се в тълпата.

— Сигурен ли си, че те искат да превземат станцията? — попита Мелник без доверие в гласа. — Това нали е против договора.

— Казват, че ако не я превземат, червените ще ги изпреварят.

— Ти какво направи там? — Мелник го гледаше от долу нагоре, но изглеждаше, сякаш е от горе надолу.

— Аз… може ли после да ви кажа? Лично на вас?

— Лично на мен… — той докосна острото си коляно; краката му бяха мършави, безсилни, безполезни. — Лично на мен, а? Анзор! — каза той тихо, неприятно. — А ние и сами можехме да се досетим, а? За фашистите. Не можехме ли?

Най-накрая някои от отцеплението започнаха да се обръщат към Артьом, да го разпознават. Артьом почувства как се стопля. Може би се усмихваха под маските си. Две години не се беше появявал все пак. Но можеха да са и сто и две — все пак не забравяш онези, с които си воювал заедно. Напразно се беше съмнявал.

— Бихме могли, другарю полковник.

— Почакай. А ако те отсекат Охотний ряд… Тогава Площад на революцията ще остане без поддръжка. Та нали единствения преход към Червената линия е през Театрална?

— Тъй вярно — потвърди рижият Анзор.

— Ако всичко това е истина. — Мелник завъртя лявото колело, направи замислено полукръг. — Аз на тяхно място веднага бих заграбил и Площада. Където е една станция в повече, там са и две.

Точно така, осъзна Артьом. Взимай каквото можеш. Така или иначе се пролива кръв. Разбира се, че Дитмар ще опита.

— Въпросът е не е ли твърде голяма лъжица за тяхната уста. А какво, успяха ли да отсекат преходите?

— Единият със сигурност не — отговори Артьом, съобразявайки.

— Значи, червените ще прехвърлят сили и ще се бият. А какво означава това? Че голямата война е на крачка от нас. От Полиса. От три посоки едновременно. — Той вдигна лявата си ръка, започна да свива пръстите си един след друг: — Площад на революцията е на едно междугарие от нашата Арбатска. Охотний ряд — оттук, от Библиотеката. И Боровицка — от Райха, от Чеховска. Ще ни засегне. Въпросът е: кога? Утре, вдругиден или след седмица?

Мелник огледа бойците си; бяха достатъчно, за да изчистят половината платформа.

— Половината остават тук — каза той на Анзор. — Другата половина — на Площад на революцията.

И потегли сам, клатушкайки се, към стълбата.

— Святослав Константинович… Исках да поговоря с вас…

— Тръгвай. — Мелник продължаваше да кара нататък, без да спира.

* * *

Докараха го до Арбатска, където полковникът си имаше свое помещение. По пътя не разговаряха. Артьом не искаше пред свидетели, а Мелник изобщо не искаше. Остави Артьом в преддверието с Летягата; чуждият и на двама им Анзор изтича по някакви задачи и едва тогава русият Летягата прегърна Артьом така, че едва не му строши кокалите, и му намигна под око.

— Как си? — прошепна той.

— Домъчняло ми е — призна си Артьом.

— Няма ли да те вземе обратно? — Летягата кимна към вратата. — За какво се надува?

— Заради Аня.

— Ама и ти… Ягодката му откъсна! — Летягата се изкикоти тихо, блъсна Артьом в гърдите, разтърси го. — Мислиш ли, че я е отглеждал за такива нехранимайковци?

— А вие тук как сте?

— Много нови взеха. След бункера…

Спогледаха се, помълчаха.

— Да. Не отговаря. Изключил се е. Излязъл е от свръзка. Ще се доберем, Алексей Феликсович. Ще връчим. Прието. Тъй вярно! — промъкна се тихо изпод вратата на кабинета на Мелник.

Артьом съобрази — на кого рапортува Мелник? На някакъв Феликсович? Мелник! За да заглади ситуацията, за да не помислят, че подслушва, той попита, кимайки към затворената врата:

— Как е той?

— Ами как… — Летягата се поколеба; съвсем премина в шепот: — Преди да тръгнем за Библиотеката, реши по нужда… Присви го. И в клозета падна от този клет стол на пода. Ние, разбира се, бяхме там… Отвън. Искахме да влезем, да го вдигнем… Нали краката не го слушат и ръката му е само една. А той като се разкрещя — марш навън! Десет минути се мъчи върху пода… Докато сам не се качи обратно… И дявол знае как успя да се качи… С една ръка. Само за да не го видим на пода без гащи. Та така.

— Да…

— Това е положението. Е, добре. А ти… Ти тук по каква работа?

— Ами аз…

Артьом измери Летягата, прецени го; в бункера Летягата беше застанал на пътя на куршумите към Артьом, когато той беше на пода със заял предпазител — бе изскочил от укритието и бе поел огъня върху себе си. А Артьом беше мъкнал надупченото му от олово тяло върху рамене си към санитаря. Санитарят беше отписал Летягата заради загубата на кръв, но Артьом беше близнак с него по кръвна група и резус-фактор и изцеди литър и половина кръв от себе си; оказа се достатъчно за Летягата. Извадиха оловото от него на сплескани парчета — всички куршуми се бяха смазали в твърдото месо на Летягата. Така че оттогава в него бълбукаше литър и половина заета от Артьом кръв. Готов беше да я върне цялата.

— Търсех един радист. На Театрална.

— Какъв радист? — напрегна се Летягата.

— Имаше там… един. Разправял, че е намерил оцелели. Освен нас. Някъде на север. Странна история. Аз самият… Знаеш… Колко пъти се опитвах? Да хвана сигнал. Всеки път… Пустота. А този… Е, и аз…

Летягата му кимна. Някак със съчувствие.

— О, я се разкарай! — Артьом се усмихна и го блъсна в каменния корем.

— Артьом! — извикаха иззад вратата.

— Направи се на нормален — каза Летягата. — Може и да те вземе обратно. На нас тук също ни е домъчняло за теб.

* * *

Стаята беше голяма, точно по размер като за стопанина си. Мелник се подаде иззад широката дъбова маса, отрупана с книжа. Подаде се, пооправи куртката си — и инвалидната количка престана да се вижда. Все едно замръзнал човек седи на стол. Не отопляват кабинета — и това е.

— Летяга! — изрева Мелник в отвора на вратата. — Трябват ми трима души, доброволци. Да доставят плик за фюрера. Единият си ти! Потърси другите!

Всичките стени бяха в карти, някакви флагчета, стрелки. Поименни списъци, срещу всеки от тях — отметка; дежурствата.

А на една от стените — друг списък, особен. Дълъг. А под него — полица, а върху нея — фасетирана чашка, напълнена до средата с белезникава мътна течност. Сякаш някой е отпил със сумтене от нея домашнярка; някой от този особен списък.

Но не. Мелник така им правеше помен. Първата му работа всеки ден, чудак човек. Само че така или иначе ръкавът на куртката си оставаше празен.

В гърлото на Артьом заседна буца.

— Благодаря. Че ме приехте. Святослав Константинович.

Интересно, има ли го там, в този списък, Хънтър? Той нали не беше загинал в бункера…

— Затвори вратата. Защо дойде, Артьом? — Сега, когато бяха на четири очи, той стана суров, нетърпелив. — Какво правиш тук и какво правеше там, на Театрална?

— Тук — При вас. С такова нещо не мога да отида при друг навярно. А там…

Мелник не го гледаше — неумело си свиваше цигара с една ръка. Артьом се побоя да предложи помощта си.

— Тук… получава се една такава странна история. Общо взето, съм почти сигурен, че… — Артьом си пое дъх. — Почти съм сигурен, че ние не сме единствените оцелели.

— Тоест?

— Намерих на Театрална човек, който е успял да улови радиосигнали от друг град. Като че ли Полярни зори. Някъде под Мурманск май. Разговарял е. При тях там… Може да се живее. А после… Има информация, че в Москва са пристигнали хора… Отвън. Оттам навярно. От Полярни зори. Попаднали са на Черкизовска, на Червената линия. Там са разказали откъде са… Но ето кое е интересното — веднага са ги прибрали. Поне такива слухове се носят — направи той уговорка.

— Кой ги е прибрал?

— Комитетът. А после са започнали да арестуват онези, които са ги видели. А също дори онези, които са преразказвали историята им. При това са ги изпращали като че ли на Лубянка. Тоест всичко е сериозно. Разбирате ли?

— Не.

Артьом кой знае защо, приглади стърчащия си перчем.

— Не! — повтори Мелник.

— А на вас… На вас нищо ли не са ви докладвали? За хората от Полярни зори? По вашата линия? Може би онази група, която се е добрала до Черкизовска, не е била единствената?

— Къде е този твой радист? Къде е той сега? — прекъсна го Мелник.

— Него… Няма го. Разстреляха го. Червените. Появиха се на Театрална и го задържаха. Чекисти. И… — Артьом замълча, съпоставяйки всичко. — А всъщност те нали са отишли за него. За него, а не за мен. Той каза ориентировка от централния апарат… За него. Нали тогава те за мен изобщо, нито наяве, нито насън…

— Кой? Какво?

Мелник запуши; димът влизаше в очите му, но те не сълзяха. Тежко му беше да се качва към тавана, и беше увиснал в облак над главата на полковника.

— Ами ако им е известно за Полярни зори? Ами ако Червената линия е в течение? И се старае да скрие тази информация. Премахва… Премахва всеки, който узнае… Онези, които са общували с тях… С едните, с другите… Търси ги, намира ги и…

— Значи така — Мелник разгони дима и веднага издиша нов. — Значи. Червената линия сега ме интересува много. Защото те всеки момент ще се вкопчат, вече са се вкопчили в Райха. Можеш ли да си представиш какво ще стане? Сега цялото метро ще затъне в тази Театрална като в касапница. Ето за това, Артьом, ето за това трябва да се мисли. Аз трябва да мисля. Като командир на Ордена. За това как да не позволя на тези говеда да си прегризат гърлата. Как да защитя Полиса от тях. Цялата наша очилата интелигенция, облечена в халати за баня. А в същото време… — той посочи с брадичката си нагоре, където над станция Арбатска притискаше града бялата грамада на Генералния щаб. — В същото време и всички тези пенсионери, убедени, че те са победители от Последната война и единствени защитници на нашата Родина. На целия ни вълшебен резерват. Цялото ни метро. Аз съм против Райха и съм против Червената линия. Знаеш ли колко народ има в Железния легион? А в Червената армия? А знаеш ли колко е при мен? Сто и осем бойци. Включително ординарците.

— Аз съм готов… Разрешете да се върна в строя.

— Но аз не съм готов, Артьом. За какво ми е тук човек, който се шляе само по риза под дъжда? За какво ми е човек, който разнищва някакви фантастични заговори? А с марсианците никой ли не се е свързвал?

— Святослав Константинович…

— Или може би с твоите черни? А?

— Та на вас какво, не ви ли пука?! — избухна Артьом. — Всичките тези подземни разправии! Хайде! Така или иначе едните гадини ще прегризват гърлата на другите! На тях тук не им стига мястото! Водата! Въздухът! Гъбите! Няма да ги спрете! Ще пратите на смърт половината от нашите момчета! Всичките ще ги пратите на смърт! Каква полза от това? Какво ще реши това? — Артьом махна към недопитата от мъртъвците чаша.

— А момчетата са давали клетва. И аз съм давал. И ти си давал, Артьом. Ако трябва да си дадем живота, за да се спаси това шибано метро — значи, ще си го дадем. И ти тях не ми ги тикай в лицето, пале. Аз излязох от бункера еднорък червей. А ти си си здрав и за какво? За да можеш сега да се погубваш с тези твои излизания? А за деца мислил ли си? За това какво ще се роди след този дъжд мислил ли си? За това какво ще роди дъщеря ми?!

— Мислил съм!

— Друг път си мислил!

— А вие — вие мислили ли сте? Ако може да си отидем някъде оттук?! Да се върнем на повърхността? Да изведем всички тези. Навън. Ако има поне едно годно място горе? Наше място — там, на повърхността! Аз днес под този дъжд… почувствах се човек. Там! Дори и да умра след това! А се спуснах… в тази наша воня… И напротив. Не само червените и фашистите са се оскотили! Всички ние! Та това са пещери! Ние се превръщаме в пещерни хора! Вие си оставихте ръката и краката в бункера! А в следващата война може и главата да си оставите! И кой ще ви замени? Има ли кой? Няма! Ако има къде — където и да е — трябва да си тръгнем! И ето, казвам ви: като че ли има! И може би червените знаят къде е…

— Знаеш ли какво, Артьом… — Мелник изгуби гласа си, захриптя. — Аз те изслушах. А сега ме изслушай ти. Не се излагай. Не излагай и мен. Хората знаят за чия дъщеря си се оженил. И цялото това бълнуване… Всичко това после ще е за моя сметка, разбираш ли? Да не си посмял още на някого…

— Бълнуване?! Защо тогава премахват всички, които са чули и видели тези хора… Другите…

— Артьом. Артьом! Господи, мамка му! Какво е намерила тя в теб?! Нима тя не го е забелязала?

— Не е забелязала какво? — пипита Артьом тихо, защото не стигаше въздух да попита силно.

— Че ти си шизоид! Започна се с черните, ето сега заговорът продължава. На теб са ти изпили мозъка твоите черни! Ти на нея за черните изповяда ли се? Че не е трябвало да ги… С ракетите. Че те са добрички. Като ангели на земята. Че са божи пратеници. Че са последният шанс на човечеството да оцелее. Че е трябвало просто да говорим с тях. Да допуснем тези твари в черепите си. Да се отпуснем и да се наслаждаваме. Като теб. Като теб!

— Ето какво — рече Артьом. — Да, аз ви разказах всичко това и ще ви го кажа още веднъж. Да, като унищожихме черните, ние направихме най-страшната възможна грешка. Аз я извърших. Не знам за ангели, но те със сигурност не бяха демони. Както и да изглеждаха… И да, те искаха контакт с нас. И да, избраха мен. Защото… Защото аз ги намерих. Като бях дете. Пръв. Както вече съм разказвал… И да, те мен… Един вид ме осиновиха, нещо такова. А аз се противях на това. Боях се, че ще ме надянат на ръцете си като кукла… И ще ме превърнат в нещо… свое. Защото бях идиот и страхливец. Такъв страхливец бях, че за всеки случай тях всичките… Всички до един… С тези ваши ракети… Само за да не проверя какво ще стане, когато заговорят с мен. Бях такъв страхливец, че вече разбирах: току-що съм унищожил нов вид разумен живот! И нашия… последен!… шанс!… да оцелеем! А мен всичките ме потупваха по рамото, точно заради това нещо ме потупваха — жени, деца, мъже — мислеха, че съм ги спасил от чудовища! Идиоти нещастни! А аз! Аз! Аз всичките ги обрекох! Обрекох да висят под земята — винаги — докато не пукнат всичките! И жените! И дечицата им! И тези, които ще се родят на тях! Ако изобщо се родят!

Мелник го гледаше студено, безстрастно. Артьом не можеше да го зарази с нищо — нито вина, нито отчаяние, нито надежда.

— Ние не биваше да правим това! Ние просто така сме озверели тук, под земята, че на всеки се нахвърляме; на всеки, който се приближи твърде много до нас, му се впиваме в гърлото… Черните… Те ни търсеха. Симбиоза с нас. Ние бихме могли да се върнем на повърхността, ако се обединим… Те ни бяха дадени… изпратени… за спасение… Да ни проверят. Заслужаваме ли опрощаване… За това, което направихме… Със земята… Със себе си.

— Вече си ми проповядвал това.

— Да. И на вашата Аня. Само на вас двамата съм го разказвал. На никой друг. А на останалите… Срам ме е сега дори да си призная. Бях страхливец, страхливец си останах.

— И хубаво. Хубаво, че си страхливец! Затова пък се разхождаш на свобода, а не си биеш главата в стената в лудница, в усмирителна риза… Аз я предупреждавах. Глупачка. Та ти си буйстващ! Погледни се в огледалото! Ако зависеше от мен…

Артьом поклати глава.

— С тях — край… Свършено е. Но… Но нали… Нали ако има друго място, където може да се живее… Където живеят… Тогава… Тогава все още не всичко е изгубено.

— Тогава като че ли няма да е толкова страшно всичко, което ти устрои на тези свои братя по разум, а? Ти нали затова се шляеш по повърхността? За индулгенция?

Стиснал цигарата в зъби, той завъртя с лявата си ръка колелото на количката си, измъкна се ловко иззад масата. Приближи се.

— Мога ли да запаля цигара? — попита Артьом.

— Ти изщрака, Артьом! Не разбираш ли? Тогава, на кулата! И това, което правиш сега… Всичко това е заради твоето въображение. Това е шизо. Не, не можеш да запалиш. Край, Артьом. На мен на две станции ми започва война, а ти… Иди си, Артьом. Тръгвай си. Ти дъщеря ми там сама ли я остави?

— Аз… Да.

— Как е тя?

— Добре. Нормално. Всичко е наред с нея.

— Много се надявам, Артьом, че тя ще те изостави. Че ще си намери нормален мъж. Тя заслужава повече от обсебен психопат, който се разхожда разсъблечен по повърхността. Е, заради какво беше това тогава? Остави я, Артьом. Пусни я. Нека да се върне. Аз ще й простя. Предай й, нека да се върне.

— Ще й предам. При едно условие.

Мелник изпусна пара и огън през цигарата.

— И какво е то? Срещу какво ще смениш жена си?

— Онези тримата, които ще отидат на Райха с плика. Аз ще бъда четвъртият.