Метаданни
Данни
- Серия
- Метро (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Метро 2035, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Васил Велчев, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, форматиране и начална корекция
- Фея Моргана (2016 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2016 г.)
Издание:
Автор: Дмитрий Глуховски
Заглавие: Метро 2035
Преводач: Васил Велчев
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: април 2016
Редактор: Ганка Филиповска
Художник: Живко Петров
Коректор: Стойчо Иванов
ISBN: 978-954-28-2055-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3564
История
- — Добавяне
Глава 7
Цветен
В борда се удари удавник. Носеше се с гръб нагоре, ръцете му се влачеха по дъното. Сигурно беше изгубил нещо там. Жалко за него, за малко не беше доплавал до Цветен. Или не беше успял да избяга далеч от него?
— А при вас как е с изродите?
Артьом се направи, че сякаш не се обръщат към него. Премълча. Но онези не се отказваха.
— Ей, приятел! Ти, да! Питам как е при вас, на Алексеевска, с изродите?
— Нормално.
— Нормално — това означава, че има или всичките ваши сте ги избили?
— При нас няма никакви изроди.
— Има. Тях, приятел, навсякъде ги има. Те са като плъховете. И при вас трябва да ги има. Крият се, гадовете.
— Ще го имам предвид.
— Но не могат да се крият вечно. Ще ги издирим. Всички до един ще ги издирим, тварите. До последния… Нали, Беляш?
— Точно. В метрото няма място за изроди. Та то за самите нас не стига въздух.
— Та нали не просто ядат гъби, те ядат нашите гъби, нашите гъби ядат, схващаш ли? Моите и твоите! В метрото няма достатъчно място за нашите, защото техните ще заемат всичко! Или ние тях, или те…
— Ние, нормалните, трябва да се държим заедно. Защото те, тварите, се тълпят…
Сложиха ръка върху рамото на Артьом. По приятелски…
Единият беше подпухнал, с торби под очите, клиновидна брада, ръцете подути от излишна вода. Другият — целият в барутни дантели, муцуната в белези от вариола, челото два пръста високо. Третият: мутра с бръсната глава и сраснали се вежди; този със сигурност не беше ариец. Още двама се бяха стаили в тъмнината.
— Хората са като свине, чуваш ли? Мушнали са лапа в коритото и грухтят. Докато там им наливат помия, на всичко са доволни. Никой не иска да мисли. С какво ме привлече фюрерът? Казва: мисли със собствената си глава. Ако за всичко има готови отговори, значи някой ги е приготвил за теб! Трябва да се задават въпроси, разбра ли?
— А вие самите били ли сте по-рано в Райха? — попита Артьом.
— Аз съм бил — каза вариолният. — Транзит. Запалих се. Защото всичко е правилно. Всичко си застава на мястото. Мислиш си: мамка му, къде съм бил по-рано?
— Точно — потвърди бръснатият.
— Всеки трябва да започне със себе си. Със своята станция. С малко, трябва да се започне с малко. Ето, поне да вземеш да провериш съседите. Героите не се раждат.
— Има ги. Навсякъде ги има. Имат си един вид своя мафия. Подкрепят се взаимно. Не допускат нормални.
— При нас на Рижска е точно така. Колкото и да се бориш, все едно удряш с чело стената! — отбеляза Льоха. — Това заради тях ли е? Те поне как изглеждат?
— Те, ако ги надушиш, другия път така ще се скрият, че не можеш да ги отличиш от човека. Ще се наложи да ги чегърташ.
— Жалко, че не всички вдяват! — подкрепи подпухналият бръснатия. — Започнах да разкривам изродите на нашата станция… Общо взето, хората още не са готови. — Той потърка челюстта си. — Някои се кръстосват с тях, представяш ли си каква гадост?
— Главното е да запомняш всичките. Всички, които са вдигали ръка срещу нашите. Които са душили нашите братя. Ще ни дойде времето.
— Казвам ви, хайде с нас! — вариолният изобщо не махаше ръката си от рамото на Артьом. — Като доброволец! В Железния легион! Та ти си наш! Нали си наш?
— Не, мъжаги. Не сме много навътре в политиката. Ние сме за бордея.
Гърлото му се стегна. А ръката пареше през пуловера — още малко и ще замирише на изгоряло. Искаше му да се извърти като змиорка, да се измъкне от тази хватка. Но къде?
— А не е ли обидно? Него го викат да спасява метрото — а той отстъпва обратно в коритото си. Ти изобщо мислил ли си защо сме се оказали в такова положение? Как ще оцелеем ние, хората, мислил ли си въобще? Със своята глава? Мислил си друг път. Само за курви си мислил. Те са ти интересни, а бъдещето на нацията не те вълнува.
— Слушай, Броня, зарежи го! Може би той там чука някоя изродка? Хххи! А?
— Ъъъ, дядо, може би ти поне! На стари години е време и за душата! Та ти трябва да си нормален! Или си с рак? Фюрерът, казват, ги приравнява…
— Нищо! Ще съберат Железния легион и тогава… Сега ще потренираме… А после ще се върнем и ще напомним на всички… Твари. Тепърва ще минем през метрото. С маршова стъпка.
— Какъв е този Железен легион? — не издържа Льоха.
— Доброволчески. За свои. Които не дават на изродите да живеят.
— Моят случай!
— О! Ето там… Тихо… Пристигнахме, глей.
На Цветен булевард ги посрещна прожектор, така че се наложи да се приближат към станцията примижали, почти на сляпо. Вместо патрулни тук стояха горили; нито визите, нито паспортите ги интересуваха. Само патроните: да харчите ли сте дошли тук, или да пускате лиги?
— Трябва ни лекар! Има ли лекар?! — Едва акостираха, и Артьом изскочи на платформата, дърпайки за яката брокера.
Олежек вече се беше предал и повече не бълнуваше нищо. От устата му излизаха червени мехури. Вярната му кокошка се беше сгушила върху пробития му корем, сякаш за да не даде на душата му да се измъкне през дупката.
— Лекар или медицинска сестра? — закряка разрешеният охранител: сплескан нос и завъртулки вместо уши.
— Ами човекът умира!
— А при нас ще се намерят и ангели.
Все пак му показаха — добре, ето нататък е лекарката.
— Тя всъщност е по срамните болести. Така че за куршума извинявайте, но пък трипера ще го определи за нула време.
— Хващай го — нареди Артьом на брокера.
— За последен път — предупреди онзи. — Всъщност не аз го подредих така.
— Никому не си нужен — каза на изпадналия в безсъзнание Олежка Омир, хващайки го за единия крак. — Само на кокошката.
— Точно! Кокошката! — каза Льоха.
Придвижваха се през станцията. Тя, по изчисленията на Омир, трябваше да е още по-дълбоко разположена от Менделеевска; но водата тук беше точно толкова, че да превърне коловозите в канали, а самата платформа си оставаше суха. За учудване на Омир Льоха беше този, който обясни защо е така: ами тя просто не потъва, това е.
Вече не можеше да се разбере каква е била Цветен булевард по-рано. Сега цялата се беше превърнала в един вертеп. Разбит на кабинки, стаички, залички, разделен от шперплат, дървени прегради, картон от кутии, подвижни паравани, пердета, завеси — Цветен се беше превърнала в непроходим лабиринт, всичките измерения на който са нарушени. На тази станция нямаше нито под, нито таван. Някъде под покрива можеха да се вмъкват два етажа, другаде — три. Някои вратички водеха от виещи се тесни коридорчета в стаи с размерите на легло, а други — в подплатформени помещения с размерите на цялата станция, а трети — изобщо неизвестно къде.
Беше ужасно шумно: всяка стая звучеше в своя тоналност, а стаите бяха хиляди. Някъде плачеха, някъде стенеха, някъде се смееха, някъде се опитваха да заглушат виковете с музика от латерна, някъде пееха пиянски песни, а другаде виеха от ужас. Ето какъв беше общият глас на Цветен: като дяволски хор.
Е, и разбира се, жените.
И ангелски развратни, и строги в пагони, и във фатални мрежести чорапогащи, и медицински сестри с голи задници; и просто вулгарни уличници без измишльотини — цяла дивизия. Колкото можеха да се съберат — толкова се бяха събрали. Всички крещят, призовават, преувеличават прелестите си, ловят окото за краткото време, с което разполагат — колкото един змийски поглед, докато някой измине половин метър край тях. Ако не захапят, не уцелят, не пръснат в раната любовна отрова — край, онзи отминава.
Който не работи, той не яде.
Льоха веднага спря да го боли, дори раната му започна да се затваря. А Омир тук не беше в свои води; още в самото начало, когато се гмурнаха в извития безкраен коридор, той изведнъж извъртя схванатата си шия така, както не беше възможно да я извърти, назад — и после все се оглеждаше, оглеждаше се през рамо.
— Какво, дядо? — попита го Артьом.
— Привижда ми се… През цялото време ми се привижда… Навсякъде… — отговори Омир. — Една девойка… С която… Която…
Голият крак на Олежка започна да се изплъзва от Омир.
— Бива си го дядото, а? — изсумтя Льоха.
— Дръж по-здраво. Ето. Ето тази врата!
Занесоха умиращия вътре. Там имаше опашка от опустошени души и от сърбящи тела. Само жени. Влезе лекарката — с дебели очила и с цигара, дрезгава и грубовата.
— Пътник за оня свят! — уведоми я брокерът за всеки случай.
За да не цапа Олежек приемната с последните си капки кръв, се съгласиха да го приемат веднага. Сложиха го на раздрънкан гинекологичен стол, взеха пълнител от автомата като аванс, ако все пак пукне, и им казаха да не го чакат.
На Льоха му дадоха спирт, за да си промие ръката, но той все пак остана на опашката.
— Те тук стоят като хора, а не като професионалистки — обясни той на Артьом с шепот, кимайки към тъжните дами. — Току-виж намеря единствената.
Току-виж. Е, сбогуваха се.
Каквото можах, направих, каза си Артьом. Този път направих каквото можах.
Тръгвай смело.
* * *
— Ето: или натам, или насам.
Седяха в някаква стаичка. До тях се извиваше на пилон грозновата и недохранена девойка на около четиринайсет години; гърди изобщо нямаше и ребрата й жално стърчаха, опъвайки захабеното трико. Тя все напираше с кокалите си към паницата със супа на Артьом, а него го беше страх да не я обиди, като съвсем я изгони, защото нямаше други клиенти, и той просто се правеше, че тук няма нито пилон, нито девойка. Или така беше още по-обидно за нея? Къде е гордостта у проститутката, на кое място? Неизвестно. Затова пък супата беше евтина, а вече се налагаше да се пести. Патроните си отидоха бързо — и за нищо.
На стената висеше карта на метрото. За нея и говореха.
От Цветен булевард тръгваха два пътя. Единият — директен — към Чеховска. Другият — през преход — към Трубна и после към Сретенски булевард. И по първия можеше да се попадне на Тетрална, ако се вярва на картата, и по втория. Но и по двата не ставаше. Картата беше рисувана отдавна.
Възелът Чеховска, Пушкинска, Тверска сега се наричаше по друг начин — Четвърти райх, и се явяваше уж наследник на Третия. Може би му беше подправил завещанието, а може и да се беше превъплътил.
Режимите могат да се убият, империите грохват и умират, а идеите са като чумните бацили. Те ще засъхнат и ще заспят в мъртъвците, които са погубили, и поне пет века ще изчакат така. Като копаеш тунел, ще се натъкнеш на чумно гробище… Ще докоснеш старите кости… И няма значение на какъв език си говорил по-рано, в какво си вярвал. Бацила всичко го устройва.
А бившата Соколническа линия, разсичаща метрото на две, отдавна е станала Червена линия. Наречена така не по цвета, а по вярванията. Уникален експеримент: построяване на комунизма на отделно взета линия на метрото. Формулата е същата — всеобща електрификация плюс съветска власт. Е, и останалите променливи на това уравнение, които всъщност изобщо не са променливи колкото и време да е изминало.
Другаде и мъртъвците биха били по-бодри.
— Аз не мога на Райха — поклати глава Артьом. — Не става. Задраскай Чеховска.
Омир го погледна въпросително.
— Все пак е най-краткият път. От Чеховска на Тверска, а там Театрална вече е следващата.
— Задраскай я! Мен там…
— Ти нали си руснак? Бял.
— Не е там работата. Мен там… — Артьом повика с пръст подскачащата в отчаяние девойка. — Ходи да хапнеш супа. За моя сметка. Недей да висиш тук.
Някак не можеше да откровеничи на глас след ханзийските разговори. Навсякъде му се привиждаше пуловерът.
— Не е важно защо. Няма да мина през Райха. Аз, знаеш ли, тези мръсници… На сала, докато плавахме насам… Едва се сдържах. Ако не бяха петима… С петима е някак… неудобно. А и този наш пътник за оня свят… С яйцето…
— Глупава ситуация… — Омир погали дремещата на коленете му кокошка. — Жалко за човека.
— Някак си много дълъг се оказа днешният ден. — Артьом се избърса. — Ей! Ей, келнер!
— А? — Келнерът беше възрастен, размъкнат, равнодушен.
— Какво има? Водка има ли?
— Гъбена. Четирийсет и осем градуса.
— Да. Ще пиеш ли, дядо?
— Само петдесет грама. И салам. Че ще ме хване.
— А на мен сто.
Донесоха им.
— Някакъв такъв безкраен ден. Хайде за този идиот, а? За Олежка. Да оцелее. Да не ми се присънва със своето яйце.
— Добре. Абсолютно глупава история. Нелепа.
— И мен нали за малко да ме нацелят. Знаеш — ето, не чувстваш нищо. Бум. А сега си мисля: вече можеше всичко да е свършило. И то по не най-лошия начин. На тебе щеше ли да ти свърши работа за твоята книга? Точно! И такъв край, а? Случаен куршум.
— Ти наистина ли мислиш, че там можеха да те убият?
— Можеше и щеше да е за добро, а?
— На три станции от Театрална?
— На три станции… — Артьом си пийна още; погледна към вглъбилата се в супата си танцьорка, към киселия келнер. — А онзи радист наистина ли е там, а, дядо? Кажи ми истината. Къде отивам изобщо? Защо?
— Има го. Пьотър. Умбах му е фамилията, струва ми се. Пьотър Сергеевич. Запознахме се. Връстник ми е.
— Умбах. Това прозвище ли е? Сякаш е избягал от Райха. От тези мерзавци.
— Искате ли още?
— Не. Не, не! Е, да допуснем. Благодаря. Не мисля, че е от Райха. Просто…
— Та мен там веднъж едва не ме обесиха, дядо.
— А? Но ти нали не… Или?
— Застрелях техен офицер. Така се получи. И после още… Накратко, свалиха ме от примката.
— Може ли? Ето дотук. Стига, стига! Но нали те свалиха, а? Аз, знаеш ли, си мислех… Как и кой умира. Докъде се стига в живота. Тоест аз, разбира се, съм романтичен стар глупак, но… Ти нали не умря нито днес, нито си умрял тогава. Може би такава ти е съдбата? Не ти е дошло времето?
— И какво? А момчетата, с които ние… С които ние бункера от червените… Момчетата от Ордена. От моето звено само Летягата[1] остана. И то едва жив. А колко паднаха там? Улман, Шапката, Десетия… Те например какво? Защо им е било писано да умрат тогава? Лошо ли са се държали?
— Боже мой, не!
— Ето. Ето, дядо. Ей, чичка! Донеси още от своята отрова! Действай, действай!
— Това… Това, тази история, която ти в кабинета на Свинолуп? — попита предпазливо Омир, след като изчака да налеят и да се отдалечат. — Това е за Корбут, нали? Началника на контраразузнаването на червените? Той хвърли всичките си бойци срещу Мелник… Нали? Без санкция на партийното ръководство?
По обратната страна на шперплатовата стена започнаха да почукват равномерно — или с таблата на креват, или с глава — и колкото повече се разпалваха, толкова по-гръмко охкаха.
Артьом и Омир помълчаха, послушаха, опулиха се, намигнаха си. Артьом се наведе към Омир през масичката и въздъхна:
— Контраразузнаване… Той беше председател на КГБ. На Червената линия. А със санкция или без санкция… Помисли си сам: председател! Накратко, аз бях заедно с момчетата в онзи бункер. Целият Орден. Колко бяхме? Петдесет? Срещу батальон. И то не обикновен батальон. А ако червените се бяха докопали до бункера… Там имаше склад.
— Чух нещо за това. Консерви или лекарства.
— Консерви, аха. Но такива, които, ако ги отвориш… Мислиш ли, че на червените им беше нужна кльопачка? Винаги са живеели без нея и щяха да продължат да живеят. Химическо оръжие. Консерви! Отблъснахме ги. Изнесохме твоите консерви на повърхността. Погребахме половината от нашите. Ето я цялата история. Хайде, без да се чукваме![2]
— Без да се чукваме!
— И Мелник… Ти си го виждал вече в инвалидния стол. А преди това срещали ли сте се?
— Да. Но той и в стола… Един такъв боен…
— Това е човек, който сам — сам! — е събирал Ордена човек по човек. Най-добрите. Двайсет години. И ето, един ден… Аз прослужих с него само една година. А семейството му? А на него как му е? И инвалид! Без дясна ръка! Краката — безчувствени. Представи си. Той — в инвалиден стол!
— А ти, както разбирам, си служил в Ордена точно от онова време, когато черните с ракетите… Вие заедно с Мелник сте намерили тези ракети, нали? И ако не ги бяхте намерили, черните щяха да изядат цялото метро. И после той те е приел в Ордена. Като герой.
— Давай още по едно, дядо.
Зад стената крещяха така, че даже кокошката се стресна. Същата ципа се смъкна от очите й и Ряба се опита да хвръкне.
— Пооолетя душата към рая — каза Артьом, опитвайки се да сграбчи кокошката с пияната си ръка. — И ето кое е интересното. Този маршрут. Виж. А сега оттук накъде да тръгнем? Само към Трубна. И оттам — до Сретенски булевард. На Червената линия, извинявай, също не искам. Такъв спътник ти се е паднал. И тогава се получава, че пътят е един — към Тургеневска. После по нашата линия… до Китай-город. Там имаше опасен тунел… зъл. И до Третяковска. Преди две години минах по този маршрут… По дяволите. Колко неща станаха за две години. А от Третяковска — към Театрална. Наистина тогава отивах към Полиса…
— Това същият този поход? Тогава с черните?
— Да, тогава с черните. Слушай, приятелко, ходи по-добре хапни още супа. Наистина. Аз съм женен. Струва ми се.
— Не, не… Аз също нямам нужда, благодаря… А какво? Защо… Дъщерята на Мелник… Тя нали ти е жена?
— Жена ми е. Жена ми по-рано е била снайперист. Татко й я е обучил. А сега — гъби… Къде тук имах… гъба…
— А Мелник? За какво той теб?…
— Той мен, защото тя мен… По-добре кажи ти, дядо… Що за история е това? С теб и блондинките?
— Аз… Не разбирам.
— Ти говореше за някаква девойка. Имал си някаква история. Все ме разпитваш, тормозиш ме. Дай и аз да те разпитам.
— Не съм имал. Нищо… Тя… Като дъщеря ми беше. Миналата година. Аз самият съм бездетен. И… Млада девойка. Привързах се. Като баща или като дядо наистина… А не като… И тя загина.
— Как се казваше?
— Саша. Саша се казваше. Александра. Станцията… Потъна. И всички. Добре. Хайде… без да се чукваме пак.
— Чичка! Ъ! Още, и салам!
— Свърши саламът. Има маринован глист. Но от него… Той е за ценители.
— А можем ли да останем тук при вас? За нощувка?
— Стая се дава само с жена.
— С жена… С тази, така ли? Вземам я. Ей! Днес почивка. Върви. Върви.
— И нали… Казвам си, че е загинала. Че я няма. И въпреки това я виждам навсякъде. Срещам я. С онази ужасна кранта я сбърках… Как можах? Тя… Саша… Беше такава нежна… Една такава светла девойка. И току-що се беше измъкнала от станцията си… През целия си живот, представяш ли си? На една станция. Седеше ето на такъв велосипед без колела… Заради електричеството. Въобразяваше си нещо. И още у нея имаше пакетче от чай. С рисунка. Някакви там планини… Зелени. Китай ли, нещо такова. Щампа. И целият свят, представяш ли си, целият свят за нея беше това пакетче. А такова… А кой е този Женя?
— Кой Женя?
— Да де, кой? Ти, когато се забравиш, започваш да разговаряш с някакъв Женя.
— Мой приятел. Приятел от детството.
— А той какво? Къде е? Винаги с теб? Чува ли те?
— Къде? Там, където и твоята Саша. С него по друг начин не може и да се поговори.
— И-иизвинявай. Не исках.
— Аз не исках. Тези неща да ги слуша кой ли не. Няма повече. Всичко разбирам: Женя го няма, Артьом. Точка.
— Ще ми простиш ли?
— Край, дотук с Женя. Приключихме. Сервит’ор! Нави ме! Давай тук глиста си. Нарежи го само… на по-ситно. За да не си личи. Жалко за твоята Сашка.
— Сашенка.
— Може би е трябвало да си остане на своята станция? Може би всички ние просто е трябвало да си останем на своите станции, а? Не си ли го мислил? А аз понякога си го мисля. Да си седиш вкъщи и никъде да не ходиш. Да отглеждаш гъби. Макар че… Женка нали остана и какво?
— Аз. Аз ето какво казвам… Нали по-рано бях машинист. В метрото. Истински машинист в метрото, да. И… Ето каква теория имам… Един вид сравнение. Че животът е като линия… Като релси. И на него има стрелки, които превключват тези релси. И крайна спирка — само че не една, а няколко. За някой — просто от тук до там, и това е. За друг — в депото за почивка. А трети — през тайна теснолинейка се прехвърля на друга линия. Тоест… Може да има много крайни спирки. Но всеки си има само едно местоназначение! И то си е неговото! И трябва всички стрелки по пътя да се превключат правилно, за да попадне именно на местоназначението си! Да направи това, заради което изобщо се е появил на бял свят. Ясно ли го излагам? И ето, разприказвах се, може би съм стар глупак и всичко това е глупава романтика… Но да умреш от случаен куршум… Или изобщо да не ходиш никъде… Това изобщо не е за теб, Артьом. Така ми се струва. Не е твоето местоназначение. Твоето е друго. Някъде.
— От твоите уста… — Артьом издиша. — А ти на каква линия служеше? Твоето местоназначение къде беше?
— Аз? — Омир махна за още чашка. — Аз — на Околовръстната.
Артьом изкриви лице. Намигна на стареца.
— Смешно. А глистът става. Ако не знаеш какво ядеш… А?
— Аз няма.
— А аз ще. Виж какво, дядка: срещал съм вече хора, дето са ми говорили за живота, за съдбата… За предопределението. Г-глупости. Дрънканици. Разбра ли? Нищо няма. Има пусти тунели. И из тях духа вятър. Това е всичко!
Той натъпка в свития си стомах остатъците от глиста и се изправи на въздушните си, несигурни нозе.
— О-отивам да п-пикая.
Изтърси се от едната стаичка в другата — зад шперплата — и всичко се промени. Беше бар с пилон и клетница в трико, таван два метра, а стана гише, коридор с нахвърляни в него дюшеци, върху които голи хора правеха секс, някои без да бързат, други яростно, блъскайки се помежду си, търсеха опорна точка, изпънали голите си пети в опит да напипат с тях твърд; стените — облепени със страници от порносписания, стари и избледнели. Ниско — не можеш да се изпънеш. Заклатушка се нататък…
Огромен корем с къдрави косъмчета, а на главата съвсем не са останали коси; тиранти на райета, седи на продънен диван, на всяко от колената — по нимфа, а стените с тапети, такива домашни, каквито се срещат горе, в изоставените апартаменти… Гали девойките по голите гърбове, те се извиват като котки… Целуват се една друга… Тлъстината се колебае, тресе се… Той хваща за тила едната по друг начин, грубо. Светлината угасва… По-нататък — опипом.
— Къде тук е клозетът?
— По-нататък!
Дрънка разбит роял, истински роял! И право върху капака му се е разположила пълна мадам, единият бут — наляво, другият — надясно, мадам пищи тънко, между тях усърдно се труди човек с дънково яке; кльощавият му задник с ямички е потънал в месестия разкош… Таванът плува… Какво е това, дето е нарисувано на тавана? Не… Трябва по-нататък.
Трима в черна униформа; разправят, че в стария свят са шиели такава за железопътните служители, но тя си беше намерила нови стопани; на ръкавите — трикраки паяци, черни в бял кръг: триумвиратът Чеховска, Тверска и… Пушкинска. Точно. Та тук има само един преход до тях. Те сигурно са тук всеки ден… нощ. Единият — застанал прав, вдигнал й е дрехата, а своята е свалил… Тя си хапе устните, търпи… Другите двама чакат на опашка, приготвят се. Дисциплина. Роялът все още се чува тук и този, черният, сякаш следва ритъма… Два изхода — надясно и наляво.
— Къде…
И отново всичко е простичко. Никакви декори, телата — едно върху друго като в ров с разстреляни, и се движат така вяло, сякаш са недоубити… Димът се кълби, плъзга се в процепите извън стаята — да гъделичка ноздрите на съседите. Този дим прониква в очите, в белите дробове, в главата, в сърцето. По-нататък, по-нататък… А откъде беше тръгнал? Как щеше да се връща?
Надясно или наляво?
Ето един дявол с напляскан задник и над него се труди някаква такава широкоплещеста… Откъде го взимат това бельо, Господи? Нима го свалят от труповете горе… Някакво такова качествено бельо, вносно…
Насреща — момче, облечено като девойка, бърше устните си с ръкава на роклята, има мустаци като изродите в цирка — брадата жена… Тук нали по-рано е имало цирк, точно над тази станция… Знаменитият стар цирк на Цветен булевард…
И още една врата. Може би тук? Нали все пак трябва да имат тоалетна някъде тук…
Някаква трапеза. Хората са в маскарадни маски. Поне са искали да са маскарадни… Те какво, сами ли са ги рисували? Дали онзи не е оттук… Избягал?
Насреща се изправя една такава крехка, изящна и съвсем… Само че си крие ръката… В ръката… И шията… Към шията… Чувства, че шията… Че там…
— Сядай. Сядай. Не си тръгвай. Сядай. Поостани.
— Аз имам… Гъба. Аня… — той напипа гъбата в джоба си, хвана се за нея като за амулет.
— Смешник.
— Къде ви е тук?… Аз трябва… Трябва!
— Ето. А после при мен. Моля.
Но не, повече не се върна там. Изгуби се.
А после се умори и някаква маса, а около масата — хора, а под масата — девойки. И му се повдига, а няма сили да върви по-нататък. Седна. Таванът се върти, върти се, доказателство за това, че цялата вселена се върти около Земята. Извеждат една, гола — и я шибват с пръчка по завързаните ръце. Останалите се споглеждат, аплодират.
— Не смей! Те! — Артьом се надигна, доколкото успя.
— Ти пък кой си? А?!
— Не смейте! Да я унижавате! — Скочи да ги разбутва, те го хванаха, задържаха го.
— Тя сама! Кой нея? Ние я храним!
— Откачалка! — това му го изкрещя девойката. — Разкарай се! Аз работя!
— Плесни я!
— Хайде, не ме жали! — Това е тя; тя ги моли така.
— И ти… И ти да не си посмяла! Та ти! Нали! Ти не сама! Тя не сама! Тя просто няма къде да се дене! Къде да се дене?!
— Умник! А всички ние — къде? Плесни, плесни! А сега по зърната!
— Аай!
— Оп! Дай, аз по-добре ще уцеля!
— Сядай! Сядай, пийни! Пийни с нас! Сталкер? Сталкер ли си?
— Няма със… С вас! Няма! Не пипайте! Озверели! Край! Къде да се дене? Аз знам къде!
— И къде? А?!
— Ще търся! Ще търся къде другаде са оцелели хора! Ще търся! Да се махаме от това проклето място. Ние тук… Ставаме какви? Говеда! Та мен сега от вас…
— Сталкер! Фантазьор! Чухте ли! На повърхността! Ти виждал ли си си тила? Оплешивяваш, братко! И ние след теб ли? Аха!
— Ааай!
— Ах, добре! Ах, сладко. А, к-кучко?
— А ние тук, метрото, какво?! Ще се изродим! Двуглави… ще се родят! Безпръсти ще се родят! Гърбави! Безоки ще се родят! С лигавица вместо очи! Рак у всеки трети! Гуша! Ето, пребройте колко с гуша! Докато умеете да броите! Вашите деца нищо няма да умеят! А вие тук биете момичето за развлечение! А на съседната… На Мендел… Менделеевска… Там край! Там са дотук! Пещери! За двайсет години! Пе-ще-ри!
— Почакай… Почакай, сталкер! Ти правилно всичко говориш. Правилно говори, а? Наш човек!
— А Менделеевска е славна станция! Този бордей срещу нея — пфу…
— Но той правилно говори всичко! Израждаме се! Гените… Гените са замърсени. Да пием, сталкер! Как се казваш? Нали, мъжаги?
— Омърсени са гените! Няма чистота! Налейте му… Ние тук имаме нещо специално, сталкер. За теб! За чистотата на гените!
— А? Какво?
— По друг начин няма да се спасим. Тежка работа. Мръсна работа. Но някой трябва да я върши. За нас!
— За нас!
— За Райха!
— За Райха!
— Я се разкарайте! Аз фашистите… Воювали са… Дедите ми…
— Виж го ти сталкера, а? Развоюва се! Фашисти! Не следиш речите на фюрера. От сто години вече не са фашисти. Смяна на генералната линия! И чернокожите… Така! Всички хора са братя, разбираш ли? Ако гените не са повредени! Хората трябва да се държат заедно. Против изродите! Защото спасението от метрото е едно… И? И?
— Чистота На Гените — Спасение На Народа! — обадиха се в хор.
— Дарвин наистина е бил стабиляга!
Никъде не можеше да отиде с тези крака.
— И трябва! Трябва да се прочиства, сталкер! Ти се катери там, катери се! Търси къде можем да живеем! Наздраве! Ххха-ха! А ние засега тук ще… чистим. Всеки има своя! Работа! Нормален си ти! Нормален! Не се бой! Удари едно!
Събра сили да отпълзи, строполи се под масата. А там — голи девойки, заседнали между краката на ораторите. Повърна.
Изпълзя на четири крака навън. Зад гърба му — аплодисменти.
— Говеда… Оскотили се… И аз с вас… се оскотих…
И после вече се завъртяха стаи-стаички-стайченца, странни, съществуващи или не, боядисани, картонени, облепени с голо, голо, голо, и голите се бутат в лицето му, и някой гол се опитва отгоре да премине през него, и още през цялото време, през цялото време някой върви подире му прокрадва се догонва го дявола ли е или кой или онези гуляйджии са изпратили убиец тях така би ги на бесилката да повисят не бяха ли сред тях тези които тогава го осъдиха преди две години може и да са били а отзад все крачки и трябва по-бързо а на четири крака как това навярно не е убиец все пак а дявол а сатана зад него да вземе да вземе иска да го замъкне още осем метра надолу на следващия кръг а там какво махай се махай се не те искам къде е гъбата ми къде е гъбата ми която тя ми е пъхнала къде ми е амулетът от тези зли сили господи спаси!
— Ето тук. Тук. Ето. Имаме и удобно диванче тук.
Странна зала каква странна зала и този полилей и таванът тук колко метра четири таван това нима може такова нещо и откъде толкова светлина това какво той ми предлага що за човек е това сили нямам нямам сили защо на вратите охрана кой? Извинявайте, аз тук без да искам подслушах. Стана ми интересно. Сталкер, нали? Мечтаете да намерите други оцелели? Не вярвате, че сме останали тук съвсем сами? Тежко е, разбирам. Тежко е дори да си представиш, че никъде, съвсем никъде освен в нашето метро не се е спасил никой.
— Кой? Кой си ти?
А как ще ви стори, ако изведнъж се изясни, че всъщност светът изобщо не е унищожен? Какво, мислите си, че хората биха излезли от метрото? Биха изоставили всичко тук? Биха започнали да си устройват нов живот в някое друго място? Я стига.
— Веднага! Нашата беда… Нещастие… Няма къде да се денем… Всичките… Седим… В каторга… В подземие…
Но как, простете, никъде? Какъв избор имаме! Ето ви фашисти, ето ви комунисти, ето ви всякакви сектанти, само си изберете бог, е, или сами си изобретете по свой вкус, а ако щете, и към ада копайте стълбище и изобщо заселвайте се, където искате, станциите са много, ако искате — книги спасявайте, ако искате, с човешко месо лудувайте, ако ви се воюва — моля! Какво още? Мислите, че на хората тук не им достига нещо? И какво, интересно? Ето на вас например? Смешно. А и с жените — отново какво искате, те никъде няма да се дянат. Ето, между другото, и ние днес сме предвидили. Саша, Сашенка, влез. Ето, имаме гост. Да, той е немит и див, но ти нали знаеш, знаеш, че аз точно такива обичам да ощастливявам. Хайде, хлапе, по-нежно с него, този човек, нали виждаш с какви корички е покрит, той също като Кай има парче лед в сърцето, трябва да му се подиша в сърцето, да се сгрее с ръце, иначе няма да се разтопи. Да, искам да гледам как ти него, как той теб, но можеш да не бързаш, имаме време. Целувай го. А така. И за мен не забравяй, хлапе. Не почакай не бива ето аз имам гъба и тя ще ме защити разбира се ти дявол дявол но трябва да се боиш от гъбите в тях тя е цялата святост ти Саша къде съм чувал това твое име Саша Саша Саша Саша Саша.
* * *
— Ей, чуваш ли ме? Е-ей! Та той диша ли изобщо?
— Като че ли дишаше. Ти му запуши носа, ако е жив — ще зине с уста.
— Ей! Братко! Как си? Със сигурност ли е той?
Нещо бяло. Бяло и напукано. Черна пукнатина. Като река Москва, размразяваща се между все още снежните брегове. И боли, както реката я боли, когато ледът се разкъсва. Размразяваща се вода. Навярно е пролет.
— Обърни го. Какво е забил муцуна в плочките?
Картината се смени: не се вижда нито сняг, нито река. А болката продължава да тече по нея, странно. Парене по бузата. Ръката е изтръпнала. В пустотата се появи нечие око. Гледа вътре в Артьом, пъха се където не са го канили.
— Той е! Ставай, Артьом! Какво сте му направили?
— Ние пък какво общо имаме? Той вече си беше такъв.
— А дрехите му къде са? Якето къде е? Фланелката? А какво е това, на ръката? По дяволите…
— Това със сигурност не съм го направил аз. Кълна се в мама.
— В мама… Добре, вдигай го. Вдигай го, казвам! Ето така, сложи го с гръб към стената. И донеси вода.
Далечината се разтвори. Коридор, врати, врати и светлина в края. Може би трябва да отиде там? Не го ли чака там мама?
— Мамо… — обади се Артьом.
— Чува всичко той. Добре е. Връща се от космоса. Омешал си глист с водка, а? Омешал си, камикадзе! И си добавил още нещо. Отдавна ли го изгубихте?
— Онзи ден се разделихме.
— Добре, навреме сте се сетили. Тук е такава бърлога… Той тук и за седмица е можел да пропадне. И за половин година.
— Ние не изоставяме приятели в беда. Дръж си трите патрона. Е, Артьомич! Добре, приключи се. Да тръгваме. Тръбата зове.
Нещо изщрака, болката леко избледня. Смениха лещите. Отначало сложиха едната пред света, после другата, подбирайки нужната. Най-накрая се получи: контурите станаха по-ясни. Добавиха контраст.
— Ти кой си?
— Хигиенист в кожено палто! Льоха, кой!
— Защо? Защо ти?
Странно. Странно, с усилие си помисли Артьом. И което беше още по-странно: това не беше техният Льоха. Нещо липсваше. Липсваше.
Вонята.
* * *
Защото Омир не успя сам да намери пропадналия в Цветен булевард Артьом. Но срещна Льоха в лабиринта, призна му и получи помощ, за което беше благодарен. Откриха го на третия ден в неработеща съблекалня, от дрехите му бяха останали само панталоните.
— Какво се случи?
Неизвестно.
Опипваш с ръце паметта, а те не улавят нищо. Чернота като в тунел. Дали има нещо там, или няма нищо — не можеш да разбереш. Може би е пусто. А може би някой стои право зад гърба ти, диша ти в тила — и се усмихва. Или това не е усмивка, а се е озъбил. Тъмно е като в рог.
— Ръката? Какво ти е на ръката?
Артьом я докосна, смръщи се.
— И това ли не помниш? — Омир беше разтревожен.
— Нищичко.
— Татуировката ти.
— Какво за нея?
Отпред на ръката над сгъвката на лакътя бе имал надпис: „Ако не ние, то кой?“. От него не беше останала нито една буква. Всички бяха покрити с овъглена и подута кожа, изпод която напираше червено и бяло. Върху всяка буква — малко кръгло клеймо.
— Горили са ги с цигари — определи Льоха. — А какво имаше там? „Люся, аз съм ваш навеки“? Натъкнал си се на някоя ревнива?
Спартанска татуировка. Всички в Ордена имат такава. Направиха му я, когато го приемаха. Напомняне: това е завинаги, в Ордена няма бивши. И Артьом, ето: година, откакто е напуснал, но по-скоро би се удавил, отколкото да заличи тези думи.
— Кой може да го е направил? — попита Омир.
Артьом мълчаливо опипваше изгорените буцички. Сърбеше го, но не толкова силно, колкото му се искаше. Не един ден беше минал. Вече бяха започнали да се трупат корички. Корички?
Във водката плаваше като спасителен сал една маса, около масата — някакви физиономии и той, Артьом, качил се временно на този сал; но там не го изтезаваха, не го изгаряха, само му ръкопляскаха за нещо… А по-нататък беше изобщо някаква глупост. Дали не беше просто трескав сън? Сънят не можеше по никакъв начин да се отдели от реалността.
— Не знам. Не помня.
— Излекувай си махмурлука — предложи Льоха. — Ще възкръснеш. И ето, намерих ти яке вместо старото.
Артьом се загърна. Якето беше два пъти неговия размер.
Не можеше да се разбере дали сега на Цветен булевард е нощ или ден. В канчето беше същата супа, по същия начин стенеха или клатеха вехтите стени неуморните съседи, в мътния въздух бълбукаше лепкава музика, по същия начин се въртеше на полирания пилон друга девойка. Артьом сърбаше горещата течност — същата както във ВДНХ, същата както навсякъде в метрото, и бавно си мислеше: защо е това клеймо? Кой е могъл? Кой е посмял?
Орденът никога не се бъркаше в свадите между линиите. Винаги стоеше над схватките. Мелник се гнусеше от политиката. Не търпеше началници над себе си, не слушаше ничии заповеди и не живееше на ничия издръжка. Преди двайсет години той пръв беше изрекъл клетва: да не застава на ничия страна. Да защитава — без да прави изключение за никого — всички хора в метрото. От такива заплахи, на които никой друг не може да се противопостави, или такива, които още никой не разбира. Малцина бяха посвещаваните в Ордена, и то след дълги изпитания — на Мелник не му беше нужна армия. Бивши бойци от спецслужбите и сталкери, агентите на Ордена блуждаеха из метрото невидими, разузнаваха, запомняха, докладваха. Мелник ги изслушваше. И ако се появеше заплаха — истинска, неминуема заплаха за цялото метро — Орденът нанасяше премерен, смъртоносен удар. Заради своята малобройност той не можеше да води открити войни; затова Мелник се стараеше да унищожи врага тайно, внезапно, в зародиш, в люлката. В резултат на това малцина знаеха за Ордена, но всички, които знаеха, се страхуваха.
Но ето че някой не се беше уплашил.
Защо не бяха довели работата докрай?
— Докато те търсех, стигнах до задънена улица. И гледам — витражи. На Новослободска са се пръснали, а тук са оцелели! — Омир помълча и добави: — Гадна станция.
— Трябва да се махаме. — Артьом остави празното канче.
— Аз си тръгвам след час! — съобщи Льоха.
— Обратно? Мислиш ли, че на Ханза ще те пуснат?
— Не. Помислих си и осъзнах: надраснал съм лайната. Ще отида в Железния легион.
— А? — Артьом обърна към брокера очите си: червени, напрегнати.
Ето защо Льоха се беше измил.
— Послушах момчетата: това е идея! Докато ние, нормалните, не изхвърлим изродите на повърхността, няма живот за нас тук. Общо взето, отивам в доброволческия взвод на Райха. Не ме запомняй с лошо!
Омир само примигна влажно — изглежда, той вече беше в течение.
— Ти какво, дебил ли си? — попита Артьом Льоха. — Ти дебил ли си, какво?
— Я се разкарай! Какво знаеш ти за изродите? Разбираш ли каква дива мафия имат из цялото метро? И всички тези гадини на Рижска… Точно така! Ще се върна при тях с подковани ботуши. Те там раздават жестоки ботуши!
— Знам нещичко за изродите — отговори Артьом.
— Зарежи! — каза Льоха така, сякаш това беше краят на разговора.
— Е — каза Артьом, — значи, ще се срещнем някога.
— Непременно — откликна радостно Льоха. — Непременно ще се срещнем.
Той стана, изпука щастливо ръце: беше време да сграбчи в тях новия си живот. В този момент погледът му попадна върху кълвящата пода кокошка.
— Може би да си я поделим? — предложи той.
— А какво стана с Олежка, между другото? — спомни си Артьом.
— Опна петалата! — обяви бодро брокерът. — Както и очаквах.
* * *
Още се олюляваше. Но не му се искаше да се задържа на Цветен булевард дори една излишна секунда.
Да си проправи път през Гомора с раницата и куфара, беше още по-сложно, отколкото чисто гол.
Лабиринтът оживя, калейдоскопът от гадини подскочи, нареди се нова шарка и правилният път навън остаря.
И вместо към прохода към Трубна ги тласна към коловоза канал.
— О! Вижте. Та това е нашият съратник! Сталкерът!
Казаха му го в гръб.
Артьом дори не си помисли, че това се отнася за него. Но го тупнаха по рамото, накараха го да се обърне.
Там стояха четирима в черна униформа, с трипръстите свастики на ръкавите; Артьом отначало не ги позна, а после сякаш се вгледа в трилитров буркан с мариновани гъби и в мътната марината към него се обърнаха лицата. От онзи ден. Този… Този като че ли седеше на масата, приветстваше Артьом, наливаше му отрова. Бенката му в основата на носа. В бенката му се взираше Артьом, докато те… А за какво говореха? Защо след този разговор те му се радваха? Нали би трябвало да му резнат гърлото.
— Помните ли, другари, сталкера, а? Който е наш човек! Дето отпълзя от нас като луноход.
— Хохо! Какви хора! — Артьом отдавна не беше виждал по-искрена усмивка.
— Може би с нас? Трябват ни идейни! — покани го онзи с бенката.
Яките им бяха с унтерофицерски илици, а отзад в редици по трима се беше строила колона паплач; някъде в опашката й Артьом зърна и бившия брокер. Досети се: доброволците. Железният легион. За чистотата на гените. А нали и той беше пил за това? Поне повърна тогава.
— Вървете на майната си.
И закрачи по-надалеч от тях, от греха.
Сега му се струваше, че всичките жители на славното градче Гомора го гледат с присвити очи, с разпознаване, намигат му: как така, как така, срещахме те тук на четири крака и без панталони, защо не поздравяваш?
Спомни си: повърна.
И още нещо си спомни: как след него вървеше някой, преследваше го, не отстъпваше, трезвен, надменен, възрастен, докато Артьом като едногодишно дете, подхлъзвайки се, бягаше на четири крака от позора.
Лепкаво като кошмар, но кошмар ли беше?
А нали в Гомора, като се замислиш, местните са малко. Всичките са приходящи. Фашистите са ясни — те, глупаците, са в униформа; а кой е още тук, в цивилни дрехи? От Трубна може да се попадне и в Ханза, и в Червената линия, и към бандитските сборища на Китай-город, а оттам — където си поискат. И дотук може да доплува който си иска — всякаква изгладняла гад.
Може би даже се беше отървал леко. Само да знаеше с какво точно.
Някак си се измъкнаха и се озоваха на прохода към Трубна. Артьом — с багажа, Омир — с кокошката; старецът се запъна и не пожела да я погубва, за да даде половината на брокера доброволец. Кокошката, както беше предсказал Олег, вече не снасяше.
И тук ги очакваше изненада: паспортен контрол. Артьом не помнеше с какво се изхранва Трубна, но явно не с делата на Цветен, след като капризничеше. Не искаха визи, но не пускаха без документи. Омир извади зелената книжка с орел с корона: Николай Иванович Николаев, роден 1973 г., Архангелска област, станция Севастополска, женен и зачеркнато. На ламинирана снимка — без брада и още непобелял; няма и четирийсет. Но се разпознава, разпознава се.
Артьом остави товара си, опипа джобовете си.
В панталоните — нищо. Той изстина.
Нали не е в якето, а? Нали не е в якето, което беше изчезнало, нали не е заедно с изгубената гъба, която трябваше да съхранява, спасява и приземява Артьом? Отвори куфара и покривайки се с глутен — от страх изпитата отрова потече през порите — заопипва, заопипва, пъхайки ръка ту тук, ту там, после се паникьоса, измъкна костюма си, пред всички разгъна втората си кожа на пода, забърка из джобовете на куфара, сложил автомата си под себе си, изсипа всичко, надзърна във всички ъгълчета. Не! Никъде!
— Да не съм го оставил? — попита примряло той Омир. — Да не е паднал на масата?
Онзи разпери ръце.
Без паспорт.
В метрото не може без паспорт. Нито в Ханза, нито в Полиса, нито на Червената линия. Нито на Алексеевска, нито на някоя от другите станции, където хората поне се опитват да мислят за утрешния ден. Че може и да умреш от глад на някоя дива спирка или да бъдеш изяден в тунела.
Събра се народ. Зяпат — наполовина с подозрение, наполовина със съчувствие. Майната им на зяпльовците. Нямаше време да се крие — трябваше да научи истината. Бръкна в раницата пред всички. Показа се зелената кутия на радиостанцията. Граничарите я забелязаха, навъсиха се. Извади и нея, и динамо машината.
— Няма го. Няма го, мамка му!
Омир вече беше далеч — махна с ръка, пристъпи странично към граничарите, започна да ги съблазнява; макар че с какво там вече да ги съблазнява? Бяха останали най-много пълнител и половина патрони. Не дай бог да се наложи да се стреля.
— Няма начин! — ръмжи дебелият началник-застава. — Ще ви пуснем, а после червените живи ще ни одерат! Вие и без това няма да стигнете по-далеч от Сретенски булевард.
— Това пък защо?
— Червената линия вчера го отцепи. Излязоха на Сретенски, проверяват документите на всички. На самата Линия вход няма, изход също. Нещо се е омазало там при тях, но какво — никой не знае. Така че… излязоха на Сретенска. А от Сретенска до нас тук… По-добре да не ги провокираме.
— Говорят, че червените ще превземат Театрална.
— Кой го говори?
— Хората го говорят. За да не падне в ръцете на Райха. Страх ги е, че фашагите първи ще я прилапат. Подготвят се. Отсичат всички станции, граничещи с Райха.
— И кога? — Артьом така и беше застинал над разбишканата раница.
— Кога, кога. Иди ги питай тях. Могат всеки момент. Щом вече се е почнало…
— Трябва… — Артьом яростно, нервно започна да напъхва обратно динамо машината, радиостанцията, всичките си проклети вехтории. — Трябва… Ела тук, дядо. Ще тръгнеш сам натам през Сретенски. Имаш паспорт, имаш добри очи и брада като на Дядо Мраз, имаш идиотска кокошка, няма да те пипнат. Аз по повърхността… Ще мина по повърхността. Ще се срещнем там. На Театрална. Ако червените не я превземат преди това. А ако я превземат…
Омир го наблюдаваше объркано; кимаше — а какво друго му оставаше да направи?
— А нали… Нали, ако не бях решил тогава… За Олежка… За здравето му… — мърмореше Артьом, поглеждайки с омраза кокошката, докато прибираше последните неща в куфара. — А всичко беше напразно, мамка му! Покойник, мамка му!
Метна на рамо своя ездач и се върна при граничарите — изпотен, разгневен и като че ли дори излекувал се благодарение на този гняв.
— Къде тук при тях е пътят нагоре? Какво имат — стълби, ескалатор?
Началникът на заставата поклати плешивата си тиква почти със съжаление:
— Сталкер, нали? Няма тук път нагоре. Затрупан е вече от сто години. Кой тук ще тръгне да се шляе горе? Курвите им?
— А при вас? На Трубна? Има ли?
— Запечатано е.
— Ама що за хора сте вие! — извика Артьом ядосано. — На вас какво, изобщо ли не ви трябва повърхността?!
Старшият дори не му отговори. Обърна към Артьом охранения си задник — панталоните се пръскаха по шевовете — я се разкарай, още имаш да се учиш.
Артьом дишаше с пълни гърди и се опитваше да се успокои.
Бягал беше из лабиринта, бягал беше и вече му се струваше, че изходът е отпред, и изведнъж всички коридори се оказваха задънени. А зад гърба му мостовете, по които беше скачал — всичките бяха рухнали в пропастта; къде да се дене сега? Бяха го притиснали до стената.
— Артьом — старецът го разтърси. — А ако ние все пак през Райха? А? До Чеховска… Оттам само да попаднем на Тверска… И ето, вече сме на Театрална. Може даже още днес да успеем, ако всичко мине гладко… Другаде ти отникъде…
Артьом не отговаряше нищо, сякаш устата му бе пълна с вода. Само търкаше и търкаше шията си — в гърлото му пареше.
* * *
— Нали не сме закъснели?
Унтерът с бенката се усмихна приветливо.
— Вас чакахме!
Артьом пристъпи от крак на крак, оглеждайки колоната: сега в опашката й ли да се тикне?
— Аз… — той понижи глас — нямам документи. Без документи взимате ли в този ваш легион? И веднага ви казвам — това е сталкерско снаряжение. Плюс радио. За да няма въпроси после.
— Прекрасно взимаме без документи — увери го унтерът. — Така или иначе биографията започва от нулата. Кого го интересува какви са били по-рано героите на Райха?