Сюзън Елизабет Филипс
Господин Неустоим (6)

6

Старата дървена църква се издигаше на едно възвишение в края на чакълена алея. Фаровете на Мег осветиха четвъртитата бяла камбанария точно над главния вход. В тъмното не можеше да види обраслото с трева гробище от дясната страна, но знаеше, че е там. Помнеше също така, че Луси бе взела ключа от скривалището му в подножието на стъпалата. Насочи фаровете на колата към предната част на сградата и започна да опипва камъните и храсталаците. Камъчетата се впиваха в коленете й, издраска кокалчетата си, но така и не намираше ключ. Да счупи някой от прозорците, й се струваше светотатство, но трябваше да влезе.

В лъча на фаровете тялото й хвърляше гротескна сянка върху простичката дървена фасада. Когато се обърна към колата, под един храст видя грубо издялана каменна жаба. Вдигна я и откри ключа отдолу. Пъхна го дълбоко в джоба си, за да е на сигурно място, паркира ръждомобила, извади куфара си и изкачи петте дървени стъпала.

Според Луси лютераните изоставили малката селска църквица през шейсетте години. От двете страни на двукрилата врата имаше по един сводест прозорец. Ключът се завъртя леко в ключалката. Въздухът вътре беше застоял и горещ. Когато бе дошла тук предишния път, вътрешността на църквата беше окъпана от слънчева светлина, ала сега мракът й напомняше за всички филми на ужасите, които беше гледала някога. Затърси опипом ключ за осветлението, надявайки се електричеството да не е изключено. Като по магия, два бели стенни аплика се събудиха за живот. Не можеше да ги остави запалени прекалено дълго, за да не ги забележи някой… само толкова, колкото да се огледа наоколо. Пусна куфара на пода и заключи зад себе си.

Пейките бяха изнесени, оставяйки празно, кънтящо пространство. Онези, които бяха построили църквата, очевидно не вярваха в украсата. Не, никакви стъклописи по прозорците, високи сводове и внушителни каменни колони за строгите лютерани. Помещението беше тясно, едва ли бе широко повече от девет метра, с изтъркани чамови дъски на пода и два вентилатора, висящи от простичкия таван от релефни метални плочки. Пет дълги полукръгли прозореца се издигаха на всяка от стените. Строго стълбище отвеждаше до галерията за хора в задната част — единственото разточителство, което строителите на църквата си бяха позволили.

Луси бе споменала, че Тед бе живял тук известно време, докато къщата му стане готова, ала каквито и мебели да си бе донесъл, вече ги нямаше. Останало бе единствено грозно кресло, част от пълнежа на който стърчеше през една дупка в кафявата му тапицерия, както и черна метална кушетка, която Мег откри в галерията. Луси бе възнамерявала да обзаведе помещението с уютни места за сядане и боядисани масички и да го украси с фолклорни мотиви. Единственото, за което Мег я беше грижа в този момент, бе дали има течаща вода.

Гуменките й изскърцаха по стария чамов под, докато отиваше към малката врата вдясно от онова, което някога е било олтарът. Зад вратата откри миниатюрна стаичка, която служеше едновременно за кухня и склад. Прастар, беззвучен хладилник, от онези със заоблените ръбове, почиваше до малък страничен прозорец. Имаше също така старомодна емайлирана печка с четири котлона, метален шкаф и порцеланов умивалник. Перпендикулярно на задната врата, друга врата отвеждаше в баня, по-модерна от всичко друго наоколо — с тоалетна, бял умивалник и помещение за душ. Мег се взря в Х-образните порцеланови кранчета и бавно, изпълнена с надежда, завъртя едното от тях.

От главата на душа рукна чиста вода. Толкова елементарно. Толкова разкошно.

Не я беше грижа, че няма топла вода. За броени минути донесе куфара си, съблече се, грабна шампоана и сапуна, които беше задигнала от хотела, и се пъхна под душа. Ахна, когато студената струя я обля. Никога вече нямаше да приеме този лукс за даденост.

След като се подсуши, завърза копринената рокля, която бе носила на предсватбената вечеря, под ръцете си. Тъкмо беше намерила в металния шкаф неотворена кутия със солени бисквити и шест консерви с доматена супа, когато телефонът й иззвъня. Вдигна и чу познат глас.

— Мег?

Мег остави кутията със супа настрани.

— Луси? Миличка, добре ли си? — Бяха минали близо две седмици от нощта, в която Луси бе избягала, и последния път, когато двете се бяха чули.

— Добре съм — отвърна приятелката й.

— Защо шепнеш?

— Защото… — Пауза. — Ще бъда ли… ами… истинска развратница, ако преспя с някого сега? Имам предвид, след около десет минути?

Мег изпъна гръб.

— Не знам. Може би.

— И аз така си помислих.

— Харесваш ли го?

— Може да се каже. Не е Тед Бодин, но…

— Тогава определено трябва да преспиш с него. — Думите на Мег прозвучаха по-твърдо, отколкото бе възнамерявала, но Луси не забеляза.

— Иска ми се, но…

— Бъди развратница. Ще ти се отрази добре.

— Предполагам, че ако наистина исках да ме разубедят, щях да се обадя на някой друг.

— Това трябва да ти говори много.

— Права си. — Мег чу звук от спиране на чешма. — Трябва да вървя — каза тя припряно. — Ще ти се обадя, когато мога. Обичам те.

Беше прозвучала изтощено, но и развълнувано. Размишлявайки върху разговора им, Мег довърши една чиния със супа. Може би в крайна сметка всичко щеше да свърши добре. Поне за Луси.

Въздъхна и изми тенджерката, след което изпра мръсните си дрехи с препарата за съдове, който откри под мивката, насред цял куп миши изпражнения. На сутринта щеше да се наложи да заличи всички следи, че е била тук, да си събере нещата и да ги отнесе в колата, в случай че Тед реши да намине. Ала засега имаше храна, подслон и течаща вода. Беше си спечелила малко време.

 

 

Следващите две седмици бяха най-ужасните в живота й.

Докато Арлис правеше дните й все по-отвратителни, Мег си мечтаеше да се върне в Лос Анджелис, ала дори да можеше да го направи, нямаше къде да отседне. Не можеше да отиде при родителите си, чиято лекция на тема строга любов се беше запечатала в паметта й. Не можеше да отиде и при приятелките си, които до една имаха семейства, така че можеше да пренощува у тях, но не и да им гостува по-дълго. Когато Бърди с видима неохота я уведоми, че най-сетне е изплатила дълга си, Мег изпита единствено отчаяние. Не можеше да напусне хотела, преди да си е намерила друг източник на приходи, не можеше да си тръгне и от града, не и докато църквата на Луси бе единственият й подслон. Трябваше да си намери друга работа в Уайнет. За предпочитане такава, в която да получава бакшиши на ръка.

Предложи услугите си като сервитьорка в „Роустабаут“, долнопробното заведение, където се събираха местните.

— Ти прецака сватбата на Тед — заяви собственикът — и се опита да завлечеш Бърди. Защо да те наемам?

Е, дотук с „Роустабаут“.

През следващите няколко дни Мег мина през всички барове и ресторанти в града, ала никой от тях не търсеше служители. Или поне не търсеше нея. Запасите й от храна бяха несъществуващи, зареждаше едва по десетина литра бензин наведнъж, а скоро щеше да й се наложи да си купи тампони. Нуждаеше се от кеш, и то незабавно.

Докато махаше поредното отвратително валмо косми от поредната отвратителна вана, си помисли колко пъти бе забравяла да остави бакшиш на камериерките, почистващи хотелските й стаи след нея. Досега всичко, което бе събрала от бакшиши, бяха някакви си мижави двайсет и осем долара. Щяха да са повече, ако Арлис не притежаваше плашещата способност безпогрешно да си набелязва гостите, които бе най-вероятно да проявят щедрост, и първа да провери стаите им. Наближаващият уикенд може и да се окажеше печеливш, ако Мег успееше да измисли как да я надхитри.

Кени Травълър, бившият главен шафер на Тед, организираше събиране за голф за приятелите си, които щяха да дойдат от всички краища на страната и да отседнат в хотела. Мег може и да ненавиждаше голфа заради начина, по който гълташе природни ресурси, но от почитателите му можеха да бъдат изкарани пари и тя прекара целия четвъртък, мислейки как да припечели нещо от уикенда. До вечерта вече имаше план. Той включваше разход, който едва можеше да си позволи, ала тя си заповяда да мине през супермаркета след работа и да инвестира двайсет долара от мижавата си заплата в непосредственото си бъдеще.

На следващия ден изчака голфърите да започнат да се прибират от петъчната си игра и докато Арлис не гледаше, грабна няколко хавлии и започна да чука по вратите.

— Добър ден, господин Самюълс. — Мег си лепна широка усмивка за пред сивокосия мъж, който й отвори. — Помислих си, че може да поискате допълнителни хавлии. Навън е толкова горещо. — Тя постави едно от скъпоценните десертчета, които беше купила предишната вечер. — Надявам се, че сте имали хубав мач, но ето нещо сладичко, в случай че не сте. Поздрав от мен.

— Благодаря, миличка. Това е много мило. — Господин Самюълс извади щипката си за пари и отдели една петдоларова банкнота.

Докато си тръгне от хотела тази вечер, Мег бе изкарала четиридесет долара. Гордееше се със себе си така, сякаш беше спечелила първия си милион. Но ако възнамеряваше да повтори успеха си и на следващия ден, щеше да се наложи да измисли нещо друго, което изискваше още един малък разход.

— По дяволите, не съм ял такъв от години — каза господин Самюълс, когато отвори вратата в събота следобед.

— Домашно приготвен. — Мег го дари с най-широката си и очарователна усмивка, докато му подаваше чистите хавлии, заедно с едно от индивидуално опакованите десертчета „Райе Криспис“^[1], които бе правила до след полунощ предишната вечер. Би било по-добре, ако бяха курабии, но кулинарните й умения бяха ограничени. — Ще ми се само да беше студена бира — добави тя. — Наистина оценяваме, че всички сте отседнали тук.

Този път получи десетачка.

Арлис, която вече бе станала подозрителна заради намаляващите хавлии, на два пъти едва не я залови, но Мег успя да й се изплъзне и докато отиваше към апартамента на третия етаж, в който беше настанен някой си Декстър О’Конър, джобът на униформата й бе приятно пълен. Предишния ден господин О’Конър не си беше в стаята, но днес вратата отвори висока, поразително красива жена, увита в един от меките халати на хотела. Дори и току-що излязла от банята, без никакъв грим и с мокри кичури коса, полепнали по шията й, тя изглеждаше безупречно — висока и стройна, с яркозелени очи и огромни диамантени обици в ушите. Изобщо не приличаше на Декстър. Нито пък мъжът, когото Мег зърна над рамото й.

Събул обувките си и с бира в ръка, в голямото кресло в стаята седеше Тед Бодин. Нещо прещрака в ума на Мег и тя разпозна в лицето на брюнетката жената, която Тед бе целунал на бензиностанцията преди няколко седмици.

— О, чудесно. Допълнителни хавлии. — Огромна сватбена халка с диаманти проблесна, когато тя посегна да вземе пакетчето върху хавлията. — И домашно приготвено десертче „Райе Криспис“! Виж, Теди! Откога не си ял такова?

— Не бих могъл да кажа, че си спомням — отвърна Теди.

Жената пъхна хавлиите под мишница и разви найлоновата опаковка.

— Обожавам ги. Ще й дадеш ли десетачка?

Той не помръдна.

— Тъкмо ги свърших. Както и всичките си пари.

— Изчакай малко. — Жената се обърна, вероятно за да вземе портмонето си, но само след миг отново се обърна към нея. — Господи! — Тя изпусна кърпите. — Ти си тази, която провали сватбата! Не те познах в униформа.

Тед се надигна от креслото и дойде до вратата.

— Продаваш сладкиши без разрешително, а, Мег? Това е в груб разрез с правилата на града.

— Това са подаръци, господин кмете.

— Бърди и Арлис знаят ли за твоите подаръци?

Брюнетката се изстъпи пред него.

— Забрави това. — Зелените й очи проблясваха от вълнение. — Тази, която провали сватбата. Направо не мога да повярвам. Заповядай, влез. Имам някои въпроси за теб. — Тя отвори вратата докрай и подръпна Мег за ръката. — Искам да чуя защо точно реши, че госпожица Как-й-беше-името е толкова неподходяща за Теди.

Мег най-сетне бе срещнала някой друг, освен Хейли Китъл, който не я мразеше заради онова, което беше направила. И изобщо не се учудваше, че този някой бе очевидно омъжената любовница на Тед.

Тед мина пред жената и свали ръката й от тази на Мег.

— Най-добре се връщай на работа, Мег. Непременно ще съобщя на Бърди колко си прилежна.

Мег стисна зъби, ала Тед не беше свършил.

— Следващия път, когато се чуеш с Луси, не пропускай да й съобщиш колко много ми липсва. — С едно движение на пръстите той развърза халата на жената, придърпа я към себе си и впи устни в нейните.

Броени секунди по-късно вратата се затръшна в лицето на Мег.

 

 

Мег ненавиждаше двуличието и при мисълта, че всички в града смятат Тед за олицетворение на почтеността, докато той чукаше омъжена жена, я хващаше бяс. Готова бе да се обзаложи, че аферата бе започнала по време на годежа му с Луси.

Паркира пред църквата и се залови с трудоемката задача да примъкне вътре всичко, което притежаваше — куфара си, хавлии, храна, чаршафите, които бе взела назаем от хотела и които възнамеряваше да върне веднага щом може. Отказваше да прекара дори още една секунда в мисли за Тед Бодин. По-добре да се съсредоточи върху положителното. Благодарение на голфърите имаше пари за бензин, тампони и малко хранителни продукти. Не беше кой знае какво постижение, но бе достатъчно, за да отложи унизителните обаждания на приятелките си.

Облекчението й обаче не трая дълго. Още на следващата вечер, тъкмо когато се канеше да си тръгне от работа, откри, че един от голфърите (не беше трудно да се досети кой) се бе оплакал на Бърди от камериерка, която ходела да си проси бакшиши. Бърди повика Мег в кабинета си и с огромно задоволство я уволни на момента.

 

 

Комитетът за възстановяване на библиотеката се бе събрал в дневната на Бърди и се наслаждаваше на кана от нейното прочуто ананасово мохито.

— Хейли отново ми е сърдита. — Домакинята им се облегна в осъвремененото кресло от средата на века, което току-що бе претапицирала с ленена дамаска с цвят на ванилия (плат, който не би издържал и един ден в дома на Ема). — Защото уволних Мег Коранда, моля ви се. Казва, че Мег нямало да може да си намери друга работа. Плащам на камериерките си повече от добре и госпожица Холивуд не би трябвало умишлено да си проси бакшиши.

Жените се спогледаха. Те до една знаеха, че Бърди плаща на Мег с три долара по-малко на час, отколкото на всички останали, нещо, което Ема никак не одобряваше, въпреки че идеята беше на Тед.

Зоуи се заигра с боядисаната в розово макаронена мидичка, която бе паднала от брошката, забодена в яката на бялата й блуза без ръкави.

— Хейли открай време си е мекосърдечна. Обзалагам се, че Мег се е възползвала от това.

— По-скоро мекоглава — заяви Бърди. — Знам, че всички сте забелязали как се облича напоследък, и оценявам, че никоя от вас не го спомена. Мисли си, че ако си покаже гърдите, Кайл Баскъм ще я забележи.

— Беше ми ученик, когато преподавах на шести клас — обади се Зоуи, — и ще ви кажа, че Хейли е прекалено интелигентна за това момче.

— Опитай се да го кажеш на нея. — Бърди потропа с пръсти по облегалката на креслото си.

Кейла остави гланца за устни и взе чашата си с мохито.

— Хейли е права за едно. Никой в града няма да вземе Мег Коранда на работа, не и ако иска след това да може да погледне Тед Бодин в очите.

Ема открай време не обичаше онези, които малтретират по-слабите, и отмъстителното отношение на града към Мег я караше да се чувства неудобно. От друга страна, не можеше да прости на Мег за ролята, която беше изиграла в нараняването на един от любимите й хора.

— Напоследък доста си мисля за Тед. — Шелби прибра едната страна на късата си руса коса зад ухото и се вгледа в новите си отворени балеринки.

— Не си само ти. — Кейла се намръщи и докосна диамантения си медальон.

— И то твърде много. — Зоуи задъвка долната си устна.

Това, че Тед си оставаше необвързан, бе подхранило старите им надежди. На Ема й се искаше и двете да приемат, че той никога няма да се обвърже с някоя от тях. Кейла беше твърде претенциозна, а Зоуи предизвикваше у него възхищение, не любов.

Време бе да насочи разговора обратно към темата, която досега избягваха — как да съберат остатъка от парите, които им трябваха. Обичайните източници на големи суми в града (между които бяха Ема и съпругът й Кени) все още не се бяха съвзели от загубите, които бяха понесли след последния икономически срив и вече бяха отделили всичко, което можеха, за половин дузина нуждаещи се местни благотворителности.

— На някого да му е хрумнала нова идея за набиране на средства? — попита Ема.

Шелби почука с показалец по предния си зъб.

— Може би на мен.

Бърди простена.

— Не и още една разпродажба на сладкиши. Последния път четирима души получиха хранително отравяне от кокосовия пай с яйчен крем на Моли Додж.

— Томболата с одеяла беше ужасяващо изживяване — не се сдържа да добави Ема, макар да не обичаше да допринася за всеобщата негативност.

— Кой иска всеки път щом влезе в спалнята си, да вижда мъртва катерица? — попита Кейла.

— Беше коте, а не мъртва катерица — заяви Зоуи.

— На мен ми приличаше на мъртва катерица — настоя Кейла.

— Не става дума нито за сладкиши, нито за одеяла. — Очите на Шелби придобиха замечтан вид. — Нещо друго. Нещо… по-голямо. По-интересно.

Всички я погледнаха въпросително, ала Шелби поклати глава.

— Първо искам да го обмисля.

Колкото и да се опитваха, останалите не успяха да изкопчат нищо повече от нея.

 

 

Никой не искаше да вземе Мег на работа. Нито дори мотелът в покрайнините на града.

— Имаш ли представа колко разрешителни са нужни, за да остане това място отворено? — каза й червендалестият управител. — Няма да направя нищо, с което да ядосам Тед Бодин, не и докато е кмет. По дяволите, дори и да не беше кмет…

Така че Мег ходеше от едно място на друго, а колата й гълташе бензин като строителен работник вода в летен следобед. Минаха три дни, после четири. На петия, докато се взираше през писалището в новоназначения помощник-управител на кънтри клуб „Уиндмил Крийк“, в отчаянието й се бе прокраднала горчилка. Веднага щом приключеше с това интервю, щеше да преглътне последните остатъци от гордостта си и да се обади на Джорджи.

Помощник-управителят беше амбициозен младок, слаб, с очила и грижливо оформена брада, която подръпваше, докато обясняваше, че въпреки скромния статус на клуба, който бе само наполовина частен и далеч не толкова престижен, колкото предишната му работа, „Уиндмил Крийк“ си остава домът на Далас Бодин и Кени Травълър, две от най-големите легенди в професионалния голф. Сякаш Мег не знаеше.

„Уиндмил Крийк“ бе и клубът на Тед Бодин и неговите приятелчета и тя изобщо не би си хабила бензина, за да идва до тук, ако не беше прочела в местния вестник, че наскоро назначеният помощник-управител на клуба преди това е работил в някакъв голф клуб в Уейкоу, което го правеше чужденец в града. Тъй като бе възможно все още да не е научил, че тя е злодеят на Уайнет, Мег бе вдигнала телефона и за огромно свое изумление, си бе уговорила интервю за този следобед.

— Работата е от осем до пет — каза той. — Почивният ден е понеделник.

Мег така бе свикнала с отказите, че се бе разсеяла. Нямаше представа за каква работа й говори, нито дали й я беше предложил.

— Това е… съвършено — отвърна тя. — От осем до пет е чудесно.

— Заплащането не е голямо, но ако си изпълняваш задълженията както трябва, бакшишите би трябвало да са добри, особено през почивните дни.

Бакшиши!

— Приемам!

Помощник-управителят плъзна поглед по измисленото й CV, а после и по тоалета, който бе успяла да скалъпи от отчаяно ограничения си гардероб — памучна поличка, бяло потниче, черен колан с капси, гладиаторски сандали и обиците от династия Сун.

— Сигурна ли си? — попита я със съмнение в гласа. — Да караш количката с напитките, не е кой знае каква работа.

Мег преглътна порива да му отговори, че тя не е кой знае какъв служител.

— Съвършено е за мен.

В отчаянието си бе плашещо лесно да забрави убеждението си, че игрищата за голф съсипват околната среда.

Докато помощник-управителят я водеше навън, за да я запознае със супервайзъра й, на Мег й беше трудно да осмисли факта, че най-сетне има работа.

— На ексклузивните игрища няма колички за напитки — изсумтя той. — Ала тукашните членове очевидно не са в състояние да изчакат до деветата дупка, за да грабнат следващата бира.

Мег бе отраснала край коне и нямаше представа за какво й говори. Нито пък се интересуваше. Имаше работа.

Когато по-късно този следобед се прибра у дома, паркира зад старата барака, която бе открила в храсталаците отвъд каменната ограда на гробището. Тя много отдавна бе изгубила покрива си, а около рушащите се стени бяха избуяли увивни растения, кактуси и суха трева. Тя издуха къдриците от потното си чело, докато вадеше куфара си от багажника. Поне бе успяла да скрие малките си запаси от хранителни продукти зад някакви изоставени кухненски уреди, но дори и така непрестанното опаковане и разопаковане започваше да я изтощава. Докато влачеше нещата си през гробището, си мечтаеше за климатик и място, от което не трябваше да заличава следите си всяка сутрин.

Беше краят на юни и в църквата бе по-горещо от всякога. Валма прах се разхвърчаваха, щом включеше вентилаторите на тавана, които не правеха нищо друго, освен да пораздвижат въздуха, ала тя не можеше да рискува да отвори прозорците, така както се опитваше да не пали осветлението, след като се стъмни. Което не й оставяше друга възможност, освен да си легне горе-долу по същото време, по което някога излизаше за нощен живот.

Съблече се по потниче и бикини, обу си чехли и излезе през задната врата. Докато се провираше между гробовете, погледът й падаше върху имена като Dietzel, Meusebach, Ernst. Трудностите, пред които бе изправена, бяха нищо в сравнение с онези, които бе трябвало да преодолеят всички тези почтени немци, когато бяха оставили познатото зад себе си и бяха дошли да си създадат нов дом в една враждебна страна.

От другата страна на гробището се издигаха дървета, а отвъд тях широк поток, подхранван от водите на река Педерналес, образуваше закътано вирче, което Мег бе открила скоро след като се нанесе в църквата. Бистрата вода беше доста дълбока в средата и тя бе започнала да идва тук всеки следобед, за да се разхлади. Гмурна се, борейки се с неприятната мисъл, че фен клубът на Тед Бодин щеше да направи всичко по силите си тя да бъде уволнена веднага щом я видят. Трябваше да се погрижи да не им даде друга причина, освен неприкрита омраза. Какво говореше за живота й фактът, че най-висшият й стремеж бе да не оплеска карането на количка с напитки?

 

 

Тази нощ галерията за хора бе особено гореща и Мег се въртеше върху пълната с бучки кушетка. Трябваше да отиде в кънтри клуба рано сутринта, затова се мъчеше да заспи, но когато най-сетне се унесе, внезапен шум я изтръгна от съня. Отне й няколко секунди, докато разпознае звука. Вратата долу се отваряше.

Тя скочи рязко в същия миг, в който някой запали осветлението. Според пътническия й будилник беше полунощ. Сърцето й задумка. Беше се подготвила Тед да се появи в църквата през деня, докато я няма, ала изобщо не беше очаквала среднощно посещение. Опита да си спомни дали бе оставила нещо в главното помещение. Измъкна се от леглото и надникна над парапета на галерията.

Мъж, който изобщо не беше Тед Бодин, стоеше насред кораба на църквата. Въпреки че бяха горе-долу на един ръст, той изглеждаше малко по-тежък, а косата му беше по-тъмна, почти синкавочерна. Беше Кени Травълър, голф легенда и главен шафер на Тед Бодин. Беше се запознала с него и британската му съпруга Ема на предсватбената вечеря.

Сърцето й заби още по-учестено, когато чу скърцането на други гуми. Повдигна глава малко по-високо, но не видя никакви забравени дрехи или обувки.

— Беше отключено — каза Кени няколко секунди по-късно, когато другият се присъедини към тях.

— Луси трябва да е пропуснала да заключи последния път когато е била тук — отвърна неприятно познат мъжки глас. Беше минал едва месец от провалилата се сватбена церемония, а той бе изрекъл името на Луси напълно безстрастно.

Мег отново надигна лекичко глава. Тед бе отишъл в средата на помещението и стоеше там, където някога се бе издигал олтарът. Носеше дънки и тениска, а не роба и сандали, ала въпреки това тя почти очакваше да го види как вдига ръце и се обръща към Всевишния.

Кени беше в началото на четиридесетте, висок, як и също толкова невероятно красив, колкото и Тед. В Уайнет определено не липсваха красавци. Кени взе една от бирите, която Тед му подаде, и отиде в другия край на стаята, където се настани между втория и третия прозорец.

— Какво говори за този град фактът, че се налага да се срещаме тайно, за да поговорим насаме? — подхвърли той и отвори кутията с бира.

— Говори повече за любопитната ти жена, отколкото за града. — Тед се настани до него с бирата си.

— Лейди Ема действително обича да знае какво се случва. — Гальовният начин, по който Кени произнесе името на жена си, разкриваше чувствата му към нея. — От сватбата насам непрекъснато ме тормози да прекарвам повече време с теб. Смята, че се нуждаеш от утехата на мъжкото приятелство и други такива щуротии.

— Типично за лейди Ема. — Тед отпи от бирата си. — Попита ли я какво точно има предвид?

— Боях се да чуя отговора.

— Страшно се е запалила по литературните клубове напоследък, а?

— Изобщо не трябваше да я назначаваш за културен директор на града. Знаеш колко на сериозно взема подобни неща.

— Трябва да й направиш още едно бебе. Няма чак толкова енергия, когато е бременна.

— Три деца са достатъчно. Особено деца като нашите. — И този път в гласа му ясно се долавяше гордост.

Известно време двамата продължиха да отпиват от бирата си в мълчание. У Мег трепна искрица надежда. Стига да не влезеха по-навътре, където бяха разпилени дрехите й, нещата все още можеха да завършат добре.

— Мислиш ли, че този път ще купи земята? — попита Кени.

— Трудно е да се каже. Спенсър Скипджак е непредсказуем. Преди шест седмици ни каза, че със сигурност се е спрял на Сан Антонио, а ето ти го отново тук.

Мег бе дочула достатъчно разговори, за да знае, че Спенсър Скипджак е собственикът на „Вайсрой Индъстрис“, огромна санитарна компания, и човекът, на когото всички разчитаха да построи луксозен комплекс за голф, който да привлече както туристи, така и заможни пенсионери, и да спаси града от икономическите му затруднения. Очевидно единственият по-голям бизнес в Уайнет беше компания за електроника, част от която бе собственост на Уорън Травълър, бащата на Кени. Само че една компания не бе достатъчна, за да поддържа местната икономика и градът отчаяно се нуждаеше от работни места, както и от нов източник на приходи.

— Трябва да се погрижим Спенс да си изкара невероятно утре — заяви Тед. — Да му покажем какво бъдеще го очаква, ако избере Уайнет. Ще почакам до вечерята, преди да действам — ще му изложа данъчните облекчения, ще му напомня колко изгодно ще получи земята. Нали знаеш?

— Само ако притежавахме достатъчно от земята на „Уиндмил Крийк“, за да сринем мястото и да построим комплекса там. — Начинът, по който Кени го каза, говореше, че неведнъж го бяха обсъждали.

— Далеч по-евтино би било да строим, така е. — Тед остави бирата си толкова рязко, че кутията изтрака. — Тори искаше да играе с нас утре, така че я предупредих — видя ли я да се навърта около клуба, ще накарам да я арестуват.

— Това няма да я спре — заяви Кени. — А последното, от което се нуждаем, е сестра ми да цъфне на игрището. Спенс знае, че не може да ни победи, но направо ще откачи, ако загуби от жена, а късата игра на Тори на практика е толкова добра, колкото и моята.

— Декс ще каже на Шелби да държи Тори настрани.

Мег се зачуди дали Декс е съкратено от Декстър, името, под което беше регистрирано любовното гнезденце на Тед в хотела.

Той се облегна на стената.

— Щом чух за плана на Тори да стане четвъртият играч в нашата група, накарах татко да се върне от Ню Йорк.

— Това определено ще напомпа егото на Спенс. Да играе с великия Далас Бодин. — Мег долови нотка на раздразнение в гласа на Кени, нещо, което не убегна и на приятеля му.

— Стига си се държал като ревниво момиче. Ти си почти толкова известен, колкото и баща ми. — Усмивката на Тед се стопи и той отпусна ръце между коленете си. — Ако не успеем, градът ще страда повече, отколкото ми се иска да мисля.

— Време е да съобщиш на хората колко сериозно е всъщност положението.

— Те вече знаят. Ала засега не искам никой да го изрича на глас.

Двамата мъже довършиха бирата си в мълчание. Най-сетне Кени стана да си върви.

— Вината не е твоя, Тед. Нещата вече бяха отишли по дяволите, когато остави да те изберат за кмет.

— Знам го.

— Не можеш да правиш чудеса. Можеш единствено да дадеш най-доброто от себе си.

— Твърде дълго си бил женен за лейди Ема — измърмори Тед. — Звучиш точно като нея. Още малко и ще ме поканиш да се включа в литературния ти клуб.

Двамата продължиха да се закачат по този начин, докато излизаха навън. Гласовете им заглъхнаха. Разнесе се рев на двигател. Мег се отпусна на пети и въздъхна с облекчение.

А после си даде сметка, че лампите все още светят.

Вратата отново се отвори и по чамовите дъски на пода отекнаха стъпки. Тя погледна надолу. Тед стоеше насред църквата, пъхнал палци в задните джобове на дънките си. Отново гледаше натам, където някога бе имало олтар, но този път раменете му бяха увиснали едва забележимо — рядка възможност за Мег да види незащитения мъж под хладнокръвната му външност.

Мигът отмина прекалено бързо. Той пристъпи към вратата на кухнята. Стомахът на Мег се сви от ужас. След секунда до ушите й достигна много силна и много сърдита ругатня.

Тя наведе глава и зарови лице в ръцете си.

Сърдит тропот на крака отекна в църквата. Може би, ако беше много, много тиха…

— Мег!