Сюзън Елизабет Филипс
Господин Неустоим (24)

24

Мег чу колата, която караше бавно редом с нея. Въпреки че бе едва десет часът вечерта, студеният октомврийски дъжд бе изпразнил улиците на Долен Ийст Сайд в Манхатън. Тя ускори крачка покрай влажните черни торби за боклук по тротоара. От противопожарните стълби над главата й се процеждаха дъждовни капки, в наводнените канавки се носеха боклуци. Някои от евтините тухлени постройки на улицата на Клей бяха постегнати от собствениците, но повечето не бяха и кварталът бе, меко казано, съмнителен. Въпреки това тя изобщо не се бе поколебала да проясни мислите си с разходка до любимия си деликатесен магазин за един хамбургер. Само че не бе очаквала на връщане дъждът да накара всички да се приберат.

Сградата без асансьор, в която на петия етаж се намираше сбутаният апартамент на Клей, бе на цели две пресечки от тук. Тя бе наела неприветливото жилище от брат си, докато той бе в Лос Анджелис, след като бе получил апетитна роля в независим филм. Мястото бе малко и потискащо, с два миниатюрни прозореца, които не пропускаха почти никаква светлина, но беше евтино и след като се отърва от мръсния стар диван на брат си, както и следите от многобройните му приятелки, Мег разполагаше с достатъчно място, за да изработва бижутата си.

Колата продължаваше да я следва. Погледна през рамо и видя черна лимузина — едва ли можеше да се нарече повод за тревога, ала изминалата седмица бе дълга. Шест дълги седмици. Беше замаяна от умора, а пръстите й — разранени от работата върху колекцията й, която единствено волята я караше да продължи. Ала тежкият труд започваше да й се отплаща.

Не се заблуждаваше, че е щастлива, ала знаеше, че е взела възможно най-добрите решения за бъдещето си. Съни Скипджак се бе оказала абсолютно права, препоръчвайки й да си намери по-висок клас клиенти. Мениджърите на бутици, на които бе показала работата си, бяха харесали контраста между съвременен дизайн и старинни реликви и поръчките бяха завалели по-бързо, отколкото Мег бе вярвала, че е възможно. Ако мечтата на живота й бе да стане дизайнер на бижута, би била на върха на щастието, но не това бе нейната цел. Не и сега. Мег най-сетне бе разбрала какво иска да прави.

Колата все още я следваше плътно, светлината от фаровете й хвърляше жълти петна върху мокрия асфалт. Платнените й гуменки пропускаха и тя се уви още по-плътно в лилавия тренчкот, който бе открила в един магазин за дрехи втора ръка. Охранителни решетки препречваха витрината на един индийски магазин, корейският магазин за домашни потреби, дори китайският ресторант — всички те бяха затворени за през нощта.

Мег още повече ускори крачка, ала ритмичното бръмчене на двигателя не отслабна. Не си въобразяваше. Колата определено я следваше, а до апартамента оставаше още цяла пресечка.

Полицейска кола прелетя по съседната пряка, надула сирени, а червената й лампа примигваше в дъжда. Дишането на Мег се ускори, когато лимузината се приближи до нея, затъмнените й стъкла бяха безмълвна заплаха в нощта. Тя затича, но колата не изоставаше. С крайчеца на окото си видя едно от задните стъкла да се смъква.

— Да те откарам ли?

През прозореца я гледаше последното лице, което бе очаквала да види. Препъна се в неравния паваж, толкова замаяна, че едва не падна. След всички усилия да прикрие следите си, ето че той бе тук, лицето му беше обградено като в рамка от прозореца и забулено от сенки.

В продължение на седмици се бе трудила до късно през нощта, съсредоточена единствено върху работата си, забранявайки си да мисли, отказвайки да си легне, докато не грохнеше съвсем. Беше изтощена и празна, неспособна да разговаря с когото и да било, най-малко пък с него.

— Не, благодаря — успя да отговори. — Почти стигнах.

— Май си се поизмокрила.

Лъч светлина от близката улична лампа докосна изваяната й скула.

Не можеше да й го причини. Тя нямаше да му позволи. Не и след всичко случило се. Продължи напред и лимузината подкара до нея.

— Наистина не бива да си навън сама.

Познаваше го достатъчно добре, за да знае какво точно се крие зад внезапната му поява. Гузна съвест. Мразеше да причинява болка на другите и трябваше да се увери, че не я е наранил за цял живот.

— Не се тревожи за това — каза Мег.

— Защо не се качиш?

— Не е нужно. Почти стигнах. — Заповяда си да не казва нищо повече, но любопитството й надделя. — Как ме откри?

— Повярвай ми, не беше лесно.

Тя продължаваше да гледа право напред, без да забавя крачка.

— Някой от братята ми. Бил е някой от тях.

Трябваше да се досети, че ще поддадат. Миналата седмица Дилън бе дошъл от Бостън, за да й каже, че обажданията на Тед ги побъркват и че тя трябва да говори с него. Клей буквално я заливаше със съобщения. „Звучи отчаян — казваше в последното. — Кой знае какво ще направи?“

„В най-лошия случай — отвърнала бе тя — няма да уцели дупката от един метър.“

Тед изчака едно такси да мине, преди да отговори:

— Братята ти изобщо не ми помогнаха. Клей дори ми каза, че си напуснала страната. Забравих, че е актьор.

— Казах ти, че е добър.

— Отне ми малко време, но най-сетне си дадох сметка, че няма да приемеш пари от родителите си. А не те виждах как ще напуснеш страната с онова, което изтегли от сметката си.

— Откъде знаеш какво съм изтеглила от сметката ми?

Дори и на мътната светлина видя как едната му вежда подскочи.

— Знаех, че беше поръчала част от бижутерските си материали по интернет. Направих списък с възможните сайтове и накарах Кейла да им се обади.

Мег заобиколи една счупена бутилка от уиски.

— Сигурна съм, че на драго сърце ти е помогнала.

— Обяснила им, че притежава бутик във Финикс и се опитва да намери дизайнера на няколко бижута, които видяла в Тексас. Описала някои от твоите украшения и казала, че иска да ги продава в магазина си. И вчера се сдоби с адреса ти.

— И ето те тук. Напразно си бил път.

Той прояви нахалството да прозвучи сърдито.

— Какво ще кажеш да проведем този разговор в лимузината?

— Не.

Нека сам се оправя с вината си. Вина не означаваше любов — чувство, с което тя окончателно бе приключила.

— Наистина искам да се качиш в колата — процеди той.

— Наистина искам да се продъниш в ада.

— Току-що се връщам от там и повярвай ми, не е толкова интересно, колкото говорят.

— Неприятно ми е да го чуя.

— По дяволите.

Вратата се отвори рязко, той скочи в движение и преди Мег да успее да реагира, я издърпа в автомобила.

— Престани! Какво правиш?

Лимузината най-сетне беше спряла. Той я натика вътре, покатери се след нея и затръшна вратата. Механизмът за заключване изщрака.

— Смятай се за официално отвлечена.

Колата отново потегли, шофьорът й беше скрит зад вдигнатата преграда. Мег сграбчи дръжката на вратата, но тя не помръдваше.

— Пусни ме да сляза! Не мога да повярвам, че го правиш. Какъв ти е проблемът? Полудя ли?

— Общо взето.

Избягваше да го погледне възможно най-дълго. Ала продължеше ли да го прави, той щеше да го разчете като проява на слабост. Обърна се бавно.

Беше все така ослепително красив с кехлибарените си очи, прав нос и челюст като на филмова звезда. Носеше оловносив костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Не го бе виждала толкова официално облечен от сватбения му ден и трябваше да положи огромно усилие, за да потисне емоциите, които заплашваха да я залеят.

— Сериозно ти говоря. Пусни ме да сляза.

— Не и преди да поговорим.

— Не искам да говоря с теб. С никого не искам да говоря.

— Какви ги приказваш? Ти обожаваш да говориш.

— Вече не.

Във вътрешността на лимузината имаше дълги седалки и миниатюрни сини светлинки по тавана. Огромен букет червени рози лежеше на седалката пред вградения бар. Мег бръкна в джоба на палтото си, за да извади мобилния си телефон.

— Ще се обадя в полицията и ще им кажа, че си ме отвлякъл.

— Бих предпочел да не го правиш.

— Това е Манхатън. Тук не си бог. Ще те пратят зад решетките.

— Силно се съмнявам, но предпочитам да не рискувам. — Издърпа телефона от ръката й и го прибра в джоба на сакото си.

Мег бе дъщеря на актьор и сви рамене с престорено отегчение.

— Е, добре. Говори. И побързай. Годеникът ми ме очаква вкъщи. — Долепи хълбок до вратата, отдръпвайки се възможно най-далеч от него. — Казах ти, че няма да ми отнеме много дълго, за да те забравя.

Той примига, а после посегна към розите, символизиращи вината му, и ги сложи в скута й.

— Помислих си, че може да ти харесат.

— Сгрешил си.

Тя хвърли букета в лицето му.

 

 

Когато цветята го удариха по главата, Тед бе принуден да приеме факта, че тази повторна среща се развива точно толкова зле, колкото си беше заслужил. Да отвлече Мег, бе поредната погрешна преценка от негова страна. Възнамерявал бе да се появи на прага й с розите и прочувствено обяснение във вечна любов, след което да я отведе в лимузината. Ала после колата бе свила по нейната улица, той я бе видял и здравият му разум се беше изпарил.

Разпознал я бе веднага, дори в гръб, обвита в дълго лилаво палто и превила рамене срещу дъжда. И други жени имаха същата дългокрака походка, размахваха ръце по същия решителен начин, но никоя от тях не го караше да се чувства така, сякаш гърдите му ще се взривят.

На бледата синя светлина в лимузината под очите й се открояваха същите сенки, които, знаеше той, се бяха настанили и под неговите. Вместо мънистата и старинните монети, които бе свикнал да се поклащат от ушите й, сега тя не носеше никакви бижута и мъничките празни дупки във възглавничките им й придаваха уязвим вид, от който сърцето му се сви. Дънките й се показваха изпод подгъва на мокрия лилав тренчкот, платнените й гуменки бяха подгизнали. В косата й, червена и по-дълга от последния път, когато я бе видял, проблясваха дъждовни капчици. Искаше си я такава, каквато беше преди. Искаше да изглади с целувки хлътналите й скули и да върне топлината в очите й. Искаше да я накара да се усмихне. Да се смее. Да я накара отново да го обикне толкова силно, колкото я обичаше той.

Докато тя се взираше напред, в преградата, която ги делеше от шофьора, когото майка му от години ползваше в Манхатън, Тед отказваше дори да допусне възможността да е дошъл прекалено късно. Несъмнено лъжеше за годеника. Само че как би могъл който и да било мъж да не се влюби в нея? Трябваше да бъде сигурен.

— Разкажи ми повече за този твой годеник.

— Забрави. Не искам да се почувстваш още по-гадно, отколкото се чувстваш вече.

Лъжеше. Или поне той се молеше да е така.

— Значи смяташ, че знаеш как се чувствам?

— Определено. Виновен.

— Вярно.

— Честно казано, точно сега нямам сили да те успокоявам. Както виждаш, справям се съвсем добре. Така че отивай да живееш живота си спокойно и ме остави на мира.

Изобщо нямаше вид на „съвсем добре“. Изглеждаше изтощена. Дори още по-лошо — у нея се долавяха някаква отчужденост и сериозност, която нямаше нищо общо със забавната, дръзка жена, която той познаваше.

— Липсваше ми.

— Радвам се да го чуя. — Гласът й бе далечен като планините, чиито върхове се бе страхувал, че може би изкачва. — А сега ще ме върнеш ли у нас, ако обичаш?

— По-късно.

— Тед, говоря сериозно. Нямаме какво повече да си кажем.

— Ти може и да нямаш, но аз имам. — Решимостта й да се махне го плашеше. От личен опит знаеше колко упорита може да бъде и го болеше, че тази непоколебимост може да бъде насочена срещу него. — Мислех си, че бихме могли… да се поразходим с лодка.

— Лодка? Няма да стане.

— Знаех си, че идеята е глупава, ала комитетът за възстановяване на библиотеката настоя, че това е правилният подход към теб. Забрави, че го споменах.

Мег вдигна рязко глава.

— Говорил си с тях?

Това мимолетно избухване му вдъхна надежда.

— Може и да съм го споменал мимоходом. Трябваше ми женска гледна точка и те ме убедиха, че нито една жена не може да устои на някой грандиозен романтичен жест. Дори ти.

О, да, от очите й хвърчаха искри.

— Не мога да повярвам, че си обсъждал личните ни отношения с онези жени.

Личните ни отношения. Не само неговите. Той настъпи още малко:

— Тори ти е страшно сърдита.

— Не ме е грижа.

— Лейди Ема също, но го показва по по-възпитан начин. Нарани чувствата на всички, когато си смени телефонния номер. Наистина не биваше да го правиш.

— Поднеси им моите извинения — подхвърли тя подигравателно.

— Идеята за лодката беше на Бърди. Тя се е превърнала в нещо като твоя застъпница заради Хейли. Между другото, права беше да не викаме полиция. Хейли много съзря напоследък, а аз не съм от онези, които не могат да си признаят, че са допуснали грешка.

Надеждата му укрепна още повече, когато я видя да стиска юмруци до мокрото си палто.

— Още с колко хора си говорил за нещо, което засяга само нас?

— Неколцина. — Опитваше се да печели време, докато трескаво планираше следващия си ход. — Кени беше напълно безполезен. Скийт още ми е сърдит. Кой да предположи, че толкова ще те хареса? А Бъди Рей Бейкър каза да ти купя „Харли Дейвидсън“.

— Не познавам никакъв Бъди Рей Бейкър!

— Разбира се, че го познаваш. Работи нощните смени в „Храна и гориво“. Праща ти много поздрави.

От възмущението прекрасните й бузи донякъде бяха възвърнали цвета си.

— Има ли изобщо някой, с когото да не си разговарял?

Той посегна към салфетката до кофичката за шампанско, където, в пристъп на прибързан оптимизъм, бе сложил да се охлажда една бутилка.

— Нека те изсуша.

Мег изтръгна салфетката от ръцете му и я хвърли на пода. Той се отпусна в седалката и се опита да звучи така, сякаш държи всичко под контрол.

— В Сан Франциско не беше много забавно без теб.

— Съжалявам, че се е наложило да похабиш парите си по този начин, но съм сигурна, че комитетът за възстановяване на библиотеката ти е благодарен за щедрия принос.

Да признае, че не той бе направил последното наддаване, едва ли бе най-добрият начин да я убеди в любовта си.

— Цял следобед седях във фоайето и те чаках — каза вместо това.

— Ти обичаш да се измъчваш от угризения, не аз. На мен не ми действа.

— Не бяха угризения.

Лимузината се приближи до тротоара и следвайки получените по-рано нареждания, шофьорът спря на Стейт стрийт, точно срещу Националния музей на американските индианци. Все още валеше и би трябвало да избере друго място, но никога нямаше да успее да я вкара в луксозния апартамент на родителите си в „Гринидж Вилидж“, а не можеше да си представи как си излива сърцето в някой ресторант или бар. И определено нямаше да каже нито дума повече в тази лимузина, където шофьорът на майка му подслушваше от другата страна на преградата. По дяволите, със или без дъжд, това бе мястото.

Мег надзърна през прозореца.

— Защо спряхме тук?

— За да се разходим в парка.

Той освободи механизма за заключване, взе един чадър от пода и отвори вратата.

— Не искам да се разхождам. Мокра съм, краката ми са студени и искам да се прибера вкъщи.

— След малко.

Той я улови за ръката и незнайно как успя да изкара и нея, и чадъра на улицата.

— Вали! — възкликна тя.

— Вече не е толкова силно. Освен това и бездруго си мокра, тази червена коса ще ти държи топло, а аз имам голям чадър. — С тези думи той го отвори, издърпа я на тротоара и я побутна към входа на Батъри Парк. — Тук е пълно с пристани за лодки.

— Казах ти, че не искам да се возя на лодка.

— Е, добре. Никакви лодки. — И бездруго не беше планирал нищо подобно. Това би означавало организирана мисъл, на каквато точно сега не беше способен. — Просто споменавам, че тук има пристани. И страхотен изглед към Статуята на Свободата.

Мег изобщо не схвана смисъла на последните му думи.

— По дяволите, Тед. — Тя се обърна рязко към него; от своеобразното й чувство за хумор, което някога си пасваше съвършено с неговото, нямаше и следа. Болеше го да я види такава, изгубила цялото си веселие, а вината беше единствено негова.

— Е, добре, да приключваме веднъж завинаги. — Тя се намръщи на един велосипедист. — Казвай каквото имаш да казваш, защото искам да се прибера вкъщи. С метрото.

Как ли пък не!

— Дадено.

Влязоха в парка и поеха по най-близката пътека, отвеждаща до крайбрежната алея.

Двама души под един чадър би трябвало да е романтично, но не и когато един от тях отказваше да се доближи до другия. Докато стигнат до откритата алея, дъждът се беше просмукал в сакото му, а обувките му бяха почти толкова мокри, колкото нейните.

Количките на продавачите си бяха отишли за деня и само неколцина смелчаци бързаха по мокрия паваж. Вятърът се усили и хладните пръски, долитащи откъм водата, го удряха по лицето му. В далечината Статуята на Свободата се възправяше като страж над пристанището. Беше осветена за през нощта и макар и с усилие, Тед виждаше мъничките светлинки, струящи през прозорците в короната й. В един летен ден преди много години той бе строшил един от тези прозорци, развял бе плакат „Не на ядреното оръжие“ и най-сетне бе открил баща си. Сега, докато статуята му вдъхваше смелост, той се молеше да открие бъдещето си.

Повика на помощ целия си кураж.

— Обичам те, Мег.

— Все едно. Сега мога ли да си вървя?

Той кимна с глава към статуята.

— Най-важното събитие в детството ми се случи там.

— Да, помня. Младежкият ти акт на вандализъм.

— Аха. — Той преглътна. — И ми се струва подобаващо най-важното събитие в живота ми като възрастен също да се случи там.

— Това не е ли денят, когато си изгубил девствеността си? На колко си бил? Дванайсет?

— Чуй ме, Мег. Аз те обичам.

Тя едва ли би могла да прояви по-малко интерес.

— Имаш нужда от професионална помощ. Сериозно. Чувството ти за отговорност съвсем е излязло от контрол. — Потупа го по ръката. — Всичко свърши, Тед. Забрави цялата тази вина. Аз оставих всичко в миналото и честно казано, започваш да ставаш жалък.

Нямаше да допусне да го извади от релси.

— Истината е, че исках да проведем този разговор там, на Острова на Свободата. За съжаление, забранено ми е да стъпвам на него до края на живота ми, така че е невъзможно. Забраната не ми се струваше кой знае какво, когато бях на девет години, но сега определено мисля различно.

— Смяташ ли, че можеш да побързаш? Чакат ме документи за попълване.

— Какви документи?

— Приемни документи. През януари тръгвам на лекции в Нюйоркския университет.

Стомахът му се сви. Това определено не бе нещо, което искаше да чуе.

— Връщаш се на училище?

Тя кимна.

— Най-сетне разбрах какво искам да направя с живота си.

— Мислех, че изработваш бижута?

— Само за да се издържам. Ала то не ме задоволява.

Тед искаше той да бъде онова, което я задоволява.

Тя най-сетне заговори, без да се налага да я подканва. За съжаление, темата не бяха те двамата.

— До лятото мога да взема бакалавърската си степен по екология и да започна магистърска програма.

— Това е… страхотно. — Изобщо не беше страхотно. — А после?

— Може да работя за Службата за управление на националните паркове или в някоя природозащитна организация. Може да ръководя някоя програма за защита на Земята. Има цял куп възможности. Управление на отпадъците например. Повечето хора не го смятат за особено привлекателна област, но депото ме заинтригува от самото начало. Най-голямата ми мечта… — Тя млъкна рязко. — Студено ми е. Да се връщаме.

— Каква е най-голямата ти мечта?

Молеше се да отвърне нещо от рода на това да бъде негова съпруга и майка на децата му, но то изглеждаше слабо вероятно.

Мег заговори отсечено, сякаш бяха двама непознати:

— Да превръщам земи, пустеещи по екологични причини, в места за отдих, ето какво искам да правя. И за това си отговорен ти. Е, беше ми страшно забавно, но смятам да си вървя. И този път не се опитвай да ме спреш.

Обърна му гръб и се отдалечи — мрачна, безрадостна червенокоса жена, която бе твърда като стомана и не го искаше в живота си.

Тед изпадна в паника.

— Мег! Обичам те! Искам да се оженя за теб!

— Колко странно — подхвърли тя, без да се обръща. — Едва преди шест седмици ми разправяше как Луси била разбила сърцето ти.

— Грешах. Луси разби ума ми.

Това най-сетне я накара да спре и да го погледне.

— Ума ти?

— Точно така — каза той по-тихо. — Когато Луси избяга, тя разби ума ми. Ала когато ти си тръгна… — За негово изумление, гласът му се прекърши. — Когато ти си тръгна, разби сърцето ми.

Най-сетне бе успял да привлече цялото й внимание. Не че го гледаше влюбено, нито пък имаше вид, сякаш всеки миг ще се хвърли в обятията му, но поне го слушаше.

Тед затвори чадъра и направи крачка напред.

— С Луси си пасвахме съвършено в главата ми. Свързваха ни толкова много неща и постъпката й нямаше никакъв смисъл. Целият град ме окайваше и по-скоро бих отишъл в ада, отколкото да допусна да видят колко съм нещастен. Аз… не можех да дойда на себе си. И ето те и теб насред всичко това, прекрасният трън в очите ми, и ти ме караше да се чувствам както преди. Само че… — Приведе рамене и струйка дъждовна вода се стече в яката му. — Понякога логиката може да бъде наш враг. Ако бях сбъркал по отношение на Луси, как бих могъл да имам доверие в онова, което изпитвах към теб?

Тя стоеше срещу него, мълчалива, заслушана в думите му.

— Ще ми се да можех да кажа, че осъзнах колко те обичам в мига, в който ти си тръгна от града, но бях прекалено зает да ти се сърдя, задето ме заряза. Не съм свикнал с това да съм ядосан, така че ми отне известно време, докато разбера, че всъщност съм сърдит на себе си. Толкова бях упорит и глупав. И страхлив. Всичко в живота ми се бе удавало с лекота, ала у теб нямаше нищо лесно. Онова, което ме караше да изпитвам. Начинът, по който ме принуждаваше да се погледна отстрани. — Трудно му беше да диша. — Обичам те, Мег. Искам да се оженя за теб. Искам да спя с теб всяка нощ, да те любя, да имаме деца. Искам да се борим заедно и заедно да се трудим, и… просто да бъдем заедно. Е, ще продължиш ли просто да стоиш насреща ми и да ме зяпаш, или ще сложиш край на мъките ми и ще ми кажеш, че все още ме обичаш поне мъничко?

Тя го гледаше с нетрепващ поглед. Без да се усмихва.

— Ще си помисля и ще ти съобщя.

А после си тръгна и го остави сам под дъжда.

Тед пусна чадъра, отиде със залитане до мокрия парапет и обви пръсти около студения метал. Очите му пареха. Никога не се бе чувствал толкова празен и така самотен. Докато се взираше във водите на залива, се питаше какво би могъл да каже по друг начин, за да я убеди. Нищо. Беше закъснял. Мег не понасяше онези, които се размотават. Тя приемаше загубите си и продължаваше напред.

— Окей, помислих си — разнесе се гласът й зад него. — Какво предлагаш?

Тед се обърна рязко, сърцето бе заседнало в гърлото му, дъждът брулеше лицето му.

— Ъъъ… любовта си?

— Това го разбрах. Какво друго?

Изглеждаше пламенна, силна и неимоверно пленителна. Влажни ресници очертаваха очите й, които сега не бяха нито сини, нито зелени, а дъждовно сиви. Бузите й бяха пламнали, косата й сякаш гореше, устните й бяха обещание, което подканяше да го получиш. Сърцето му заби учестено.

— Какво искаш?

— Църквата.

— Възнамеряваш ли отново да живееш в нея?

— Може би.

— Тогава не, няма да я получиш.

Тя като че ли се замисли над думите му. Той чакаше, а кръвта тътнеше в ушите му.

— Какво ще кажеш за останалата част от земните ти притежания?

— Твои са.

— Не ги искам.

— Знам.

Нещо разцъфна в сърцето му, нещо топло и изпълнено с надежда.

Тя присви очи срещу него, от връхчето на носа й се стичаха дъждовни капки.

— Ще се виждам с майка ти само веднъж в годината. На Хелоуин.

— Може да се наложи да премислиш. Именно тя даде парите, за да спечелиш конкурса.

Най-сетне я беше хванал неподготвена.

— Майка ти? Не си бил ти?

Трябваше да положи огромно усилие, за да не я прегърне.

— Тогава все още бях ядосан. Тя смята, че си, цитирам, „наистина блестяща“.

— Интересно. Окей, да видим дали това няма да те накара да размислиш.

— Нищо няма да ме накара да размисля.

— Така смяташ ти. — За първи път Мег придоби несигурен вид. — Съгласен… съгласен ли си да живееш другаде освен в Уайнет?

Трябваше да го предвиди, но то и през ум не му беше минало. Естествено, че тя нямаше да поиска да се върне в Уайнет след всичко, което беше преживяла там. Ами неговото семейство, приятелите му, корените, които се простираха толкова дълбоко в каменистата почва, че той се беше превърнал в част от нея?

Тед се взря в лицето на жената, покорила душата му.

— Да. Ще се откажа от Уайнет. Можем да се преместим където поискаш.

Тя се намръщи.

— За какво говориш? Нямах предвид завинаги. Ти да не си луд? Уайнет е домът ти. Но говорех сериозно, че искам да завърша степента си, така че ще трябва да си намерим местенце в Остин, при положение че ме приемат в Тексаския университет.

— Ще те приемат! — Гласът отново му изневери. — Ще ти построя дворец. Където поискаш.

Тя най-сетне изглеждаше толкова замаяна от любов, колкото се чувстваше той.

— Наистина би се отказал от Уайнет заради мен?

— Бих се отказал от живота си заради теб.

— Окей, започваш сериозно да ме плашиш.

Ала не звучеше уплашена. А невероятно щастлива.

Тед се вгледа дълбоко в очите й, защото искаше тя да знае, че е безкрайно сериозен.

— За мен няма нищо по-важно от теб.

— Обичам те, Теди Бодин. — Най-сетне бе изрекла думите, които той копнееше да чуе. А после се хвърли в обятията му с възторжен вик; мокрото й студено тяло се притисна в неговото; мокрото й студено лице се зарови във врата му; влажните й топли устни се докоснаха до ухото му и прошепнаха: — Ще решим сексуалните си проблеми по-късно.

О, не. Нямаше да му се наложи толкова лесно.

— По дяволите, ще ги разрешим още сега.

— Дадено.

Този път тя бе тази, която го затегли към лимузината. Изтичаха обратно в колата и след като даде на шофьора няколко кратки указания, Тед я зацелува, оставяйки я без дъх, докато стигнат пред близкия хотел „Батъри Парк Риц“. Втурнаха се във фоайето без багаж и подгизнали от дъжд. Много скоро вече бяха заключили след себе си вратата на топла, суха стая с изглед към мрачното дъждовно пристанище.

— Ще се омъжиш ли за мен, Мег Коранда? — попита той, докато я издърпваше в банята.

— И още как. Но ще задържа фамилията си, просто за да подразня майка ти.

— Отлично. А сега се събличай.

И двамата го направиха, подскачайки от крак на крак, докато се подпираха един на друг, оплитайки се в ръкави и мокри крачоли. Тед пусна водата в просторната душкабина, ала Мег се мушна първа, облегна се на мраморните плочки и разтвори крака.

— Да видим дали можеш да използваш силите си за зло, вместо за добро.

Той се разсмя и се присъедини към нея. Вдигна я в прегръдките си и я обсипа с целувки, изпълнен с любов и желание, каквото не бе изпитвал никога преди. След случилото се в онзи ужасен ден край депото за отпадъци си беше обещал, че вече никога няма да изгуби контрол с нея, ала видът й, усещането от тялото й до неговото го накараха да забрави всичко, което знаеше за правилния начин да люби една жена. Това не бе просто една жена. Това беше Мег. Неговата забавна, красива, неустоима любов. И, о, господи, той едва не я удави.

Най-сетне умът му се проясни. Все още беше в нея и тя го гледаше от пода на банята, а върху устните й грееше усмивка, по-ослепителна от слънчево утро.

— Е, хайде, извини се — подкани го тя. — Знам, че искаш да го направиш.

Щяха да са му необходими сто години, за да разбере тази жена.

Тя го бутна настрани, протегна се, за да спре водата с опакото на ръката си, и го погледна греховно.

— Сега е мой ред.

Той нямаше сили да се съпротивлява.

Когато най-сетне излязоха от банята, двамата се увиха в меки халати, изсушиха косите си и скочиха в леглото. Точно преди да го направят, Тед отиде до прозореца, за да дръпне пердетата.

Дъждът беше спрял и Дамата на пристанището го гледаше от далечния си пиедестал. Той можеше да усети усмивката й.