Сюзън Елизабет Филипс
Господин Неустоим (21)

21

Мег се поизми в тоалетната на една бензиностанция край магистралата; избърса доколкото можа мръсотията по себе си и прикри следите от сълзи с малко грим. След това отвори куфара, който бе взела със себе си в малкото помещение, и извади блуза и чисти дънки, за да скрие драскотините по краката си, както и тънък зелен шал, за да скрие шията си, ожулена от брадата на Тед. Още от първия път, когато се любиха, си мечтаеше той да бъде така завладян от страст, че да изгуби легендарното си хладнокръвие. Ето че то най-сетне се беше случило, но не така, както се беше надявала.

Влезе през служебния вход на хотела. Бърди никога нямаше да допусне някой от ранга на родителите й да отседне другаде, освен в наскоро преименувания президентски апартамент, така че Мег пое към последния етаж по задното стълбище. За всяка крачка трябваше да извиква на помощ цялата си воля. От самото начало беше объркала всичко с Тед. Решила бе, че не обича Луси, ала той я обичаше — както тогава, така и сега. Мег не бе нищо повече от връзка за утеха, мимолетно безразсъдство.

Не биваше да допусне болката да я завладее, не и сега, когато й предстоеше мъчителна среща с родителите й. Не биваше да мисли за Тед, нито за несигурното си бъдеще, нито за разрухата, която щеше да остави зад себе си, когато си тръгнеше от Уайнет.

Майка й бе тази, която отвори вратата на хотелския апартамент. Все още носеше ушитата по мярка сребриста туника и впития панталон, с които се бе появила при депото. Най-голямата ирония бе, че нейната майка модел слабо се вълнуваше от дрехи, но чинно носеше великолепните тоалети, които брат й Майкъл правеше за нея.

Във вътрешността на апартамента баща й престана да крачи напред-назад. Мег им се усмихна несигурно.

— Можехте да ме предупредите, че идвате.

— Искахме да те изненадаме — сухо отвърна баща й.

Майка й я улови за лактите, изгледа я продължително и изпитателно, а после я притегли към себе си. Докато потъваше в така познатата прегръдка, за миг Мег забрави, че е пораснала жена. Само ако родителите й бяха строги и глуповати, животът й нямаше да е така изпълнен с чувство на вина и нямаше да й се налага да хаби толкова енергия, преструвайки се, че изобщо не се интересува от мнението им за нея.

Усети ръката на майка си в косата си.

— Добре ли си, миличка?

Мег преглътна сълзите си.

— Била съм и по-добре, но като се има предвид катастрофата, на която току-що станахте свидетели, не мога да се оплача.

Сега бе ред на баща й да я вземе в прегръдките си — притисна я силно до себе си, а после я шляпна лекичко по дупето, както правеше, откакто бе съвсем малка.

— Разкажи ни всичко — помоли майка й, когато той най-сетне я пусна. — Как се оплете с този ужасен човек?

— Татко е виновен — успя да се пошегува Мег. — Спенсър Скипджак боготвори знаменитостите и аз бях най-добрата му възможност да се доближи до могъщия Джейк.

— Нямаш представа с какво удоволствие бих разкъсал това копеле на парченца — подхвърли могъщият Джейк.

Което беше доста страшна мисъл, при положение че баща й беше ветеран от войната във Виетнам и онова, което не беше научил там, бе усвоил, правейки филми, включващи всички видове оръжие — от самурайски мечове до автомати „Калашников“.

Майка й махна към телефона си последен модел.

— Вече започнах проучвания. Все още не съм разкрила нищо, но и това ще стане. Подобно влечуго не може да не остави лигава диря след себе си.

Гневът им не я изненада, ала къде беше разочарованието, че за пореден път са видели най-голямото си дете, забъркано в истинска каша?

Баща й отново закрачи напред-назад.

— Това няма да му се размине.

— Само въпрос на време е греховете му да го настигнат — каза майка й.

И двамата не разбираха истинските мащаби на онова, на което бяха станали свидетели. И представа си нямаха колко важен бе комплексът за голф за града, нито каква бе ролята, която Мег бе изиграла в унищожаването на тази перспектива. Всичко, което те бяха видели, бе как някакъв отвратителен тип обижда обичната им дъщеря, а един доблестен млад мъж защитава честта й. Мег беше получила дар свише. Явно никой, нито дори Дали и Франческа, не ги бяха осветлили по пътя към хотела. Ако успееше да изкара родителите си от града достатъчно бързо, те никога нямаше да научат за нейната роля във всичко това.

А после в главата й отекнаха думите, които бе изрекла пред Хейли: „… начинът, по който постъпиш през следващите няколко минути, ще определи какъв човек ще бъдеш от сега нататък“.

Нейната ситуация бе различна от тази на Хейли, ала основната истина си оставаше същата. Какъв човек искаше да бъде?

Обзе я странно чувство на… не умиротвореност, защото за нея нямаше да има покой, не и още дълго занапред. По-скоро — за правилност. Преживяното през последните три месеца бе разкъсало измислиците, с които се беше загръщала дотогава. Толкова бе убедена, че никога няма да е в състояние да се мери с постигнатото от останалите членове на семейството си, че така и не бе опитала да бъде нещо друго, освен безделника на семейството. Ако бе посмяла да рискува да съгради нещо, би рискувала и да се провали в техните очи. Отказвайки да рискува, нямаше как да се провали. Беше го вярвала и в крайна сметка се бе оказала без нищо.

Време бе да се превърне в жената, която искаше да бъде, жена, готова да поеме по свой собствен път и да го направи по свой собствен начин, без да се тревожи как другите, включително и онези, които обича, ще съдят нейните успехи и провали. Трябваше сама да реши какъв иска да бъде животът й и да направи решението си реалност. И не можеше да го стори, като се крие.

— Работата е там… — започна тя. — Това, което се случи днес… по-сложно е, отколкото изглежда.

— На мен ми се струва съвсем просто — заяви баща й. — Онзи тип е нагъл задник.

— Така е. За съжаление, не е само това…

И тя им разказа всичко, започвайки от деня, в който беше пристигнала. Някъде около средата на разказа баща й нападна минибара, няколко минути по-късно майка й се присъедини към него, ала Мег не спря. Каза им всичко, освен колко дълбоко се бе влюбила в Тед. С тази част от историята трябваше да се оправи сама.

Когато стигна до края, стоеше до прозореца, с гръб към сградата на общината, а родителите й седяха един до друг на ниския диван. Заповяда си да не навежда глава.

— Така че, виждате ли, именно заради мен Тед избухна и се сби за първи път през живота си на възрастен. Заради мен градът ще изгуби милиони долари бъдещи приходи и всички онези работни места.

Родителите й се спогледаха продължително; онова, което си казваха безмълвно, бе съвършено ясно за тях, но не и за Мег. Те открай време общуваха по този начин. Може би именно затова нито тя, нито братята й бяха женени. Искаха онова, което родителите им притежаваха, и нямаха намерение да се примирят с нищо по-малко.

Най-голямата ирония бе, че Мег бе започнала да вярва, че нещо подобно има между тях с Тед. Бяха станали толкова добри в това да четат мислите си. Колко жалко, че не беше разчела правилно най-важното, което трябваше да знае за него. Колко много обича Луси.

Баща й се надигна от дивана.

— Нека видя дали разбрах добре… Попречила си на Луси да съсипе живота си, като се омъжи за неправилния мъж. Изкарвала си прехраната си в град, пълен с луди хора, твърдо решени да те превърнат в изкупителна жертва за всички свои неприятности. Може и да не си била координатор по забавленията в онзи кънтри клуб, но истински си се старала в работата си. И дори си успяла да започнеш малък бизнес в допълнение към нея. Правилно ли съм разбрал?

Майка й повдигна една от великолепните си вежди.

— Забрави да споменеш колко дълго е успяла да държи настрани онзи самонадеян перверзник.

— И въпреки това тя е тази, която се извинява?

Баща й го превърна във въпрос и Бляскавото момиче впи в дъщеря си прословутите си очи със златни пръски.

— За какво, Мег? — попита тя. — За какво точно се извиняваш?

Въпросът я остави без думи. Не бяха ли слушали?

Моделът и филмовата звезда зачакаха търпеливо нейния отговор. Кичур руса коса се извиваше около бузата на майка й. Баща й потърка хълбока си, сякаш търсеше револвера „Колт“ с перлена дръжка, който бе носил в един от филмите си. Мег понечи да отговори. Отвори уста. Ала от нея не излезе нито звук. Защото не знаеше какво да отговори.

Майка й отметна коса.

— Очевидно тези тексасци са ти промили мозъка.

Прави бяха. Онзи, на когото трябваше да се извини, бе самата тя, защото не бе имала мъдростта да предпази сърцето си.

— Не можеш да останеш тук — заяви баща й. — Това място не е добро за теб.

В някои отношения то се бе оказало повече от добро, но Мег кимна.

— Багажът ми вече е в колата. Съжалявам, че си тръгвам по този начин, след като дойдохте чак до тук, за да ме видите, но сте прави. Трябва да си вървя и смятам да го направя още сега.

— Искаме да се прибереш у дома — каза майка й с нетърпящ възражения глас. — Да се възстановиш.

Баща й обви ръка около раменете й.

— Липсваше ни, миличка.

Точно за това бе мечтала, откакто я бяха оставили да се оправя сама. Мъничко сигурност, място, където да се скрие, докато измисли какво да прави от тук нататък. Сърцето й се преизпълни с обич към тях.

— Няма други като вас. Наистина. Ала трябва да го направя сама.

Опитаха се да спорят с нея, но Мег беше непоклатима и след прочувствено сбогуване, се отправи към колата си по задното стълбище. Преди да си тръгне, трябваше да свърши още нещо.

 

 

Паркингът пред „Роустабаут“ беше толкова пълен, че колите преливаха и на улицата. Мег спря на банкета зад една хонда сивик. Не си направи труда да потърси мерцедеса на Тед, нито пък пикапа му. Знаеше, че няма да го открие, така както знаеше, че всички други са се събрали вътре, за да обсъдят катастрофата, сполетяла ги този следобед.

Пое си дълбоко дъх и бутна вратата. Блъсна я миризма на пържена храна, бира и барбекю, докато се оглеждаше наоколо. Голямото помещение беше претъпкано. Хора стояха покрай стените и между масите, и в коридора, отвеждащ до тоалетните. Тори, Декс и всички от семейство Травълър се бяха сместили около маса за четирима. Кейла, баща й, Зоуи и Бърди седяха наблизо. Никъде не забеляза Дали и Франческа, но пък видя Скийт и неколцина от по-старшите кадита да отпиват от бирите си, облегнати на стената до видео игрите.

Мина малко време, докато тълпата я забележи, а после то започна. Тук-таме се възцари мълчание, което постепенно се разпростираше, докато секундите течаха. Тръгна от бара и обхвана цялото помещение, докато единственото, което се чуваше, бяха потракване на стъкло и гласът на Кари Ъндърууд^[1], разнасящ се от джубокса.

Много по-лесно би било да се измъкне незабелязано, ала последните няколко месеца я бяха научили, че не е неудачницата, за която се бе мислила. Тя бе интелигентна, умееше да работи здраво и най-сетне имаше план за бъдещето си (колкото и неясен да бе той). Затова, макар да усещаше, че започва да й се вие свят, а от миризмата на храна й се повдигаше, тя се насили да пристъпи към Пийт Лараман, който винаги й даваше петдоларов бакшиш за замразените „Милки Уей“, с които зареждаше количката си само за него.

— Може ли да заема стола ти?

Той й го отстъпи и дори й помогна да се качи на него, жест, който вероятно се дължеше на любопитство, а не на любезност. Някой изключи джубокса и Кари замлъкна насред песента си. Може и да не беше особено добра идея да се качи на стола, защото коленете й бяха омекнали, но ако щеше да го прави, трябваше да го направи както трябва, а това означаваше, че всички тук трябваше да могат да я видят.

Мег заговори в тишината.

— Знам, че сега всички ме мразите, и с нищо не мога да го променя.

— Можеш да се разкараш от тук — обади се един от редовните посетители на бара.

Тори скочи на крака.

— Млъквай, Лирой. Остави я да говори.

Следващата, която се обади, бе брюнетка, която Мег си спомняше от обяда у Франческа като майката на Хънтър Грийн.

— Мег вече каза предостатъчно и сега всички сме прецакани.

Жената до нея стана от стола си.

— Прецакани са и децата ни. Дотук беше с подобренията в училище.

— Майната му на училището — отсече друг. — Ами всички онези работни места, които няма да получим заради нея?

— Заради Тед — добави приятелчето му. — Вярвахме му, а вижте какво стана.

Мрачният шепот, който се разнесе след споменаването на Тед, увери Мег, че постъпва правилно. Лейди Ема поиска да се изправи, за да защити кмета им, ала Кени я издърпа обратно на стола. Мег огледа събралото се множество.

— Затова съм тук — заяви тя. — За да говорим за Тед.

— Не можеш да ни кажеш за него нищо, което вече да не знаем — озъби се презрително първият мъж, който се беше обадил.

— Така ли? Какво ще кажете за това: Тед Бодин не е съвършен.

— Това определено го знаем вече — изкрещя приятелят му и се огледа наоколо, търсейки потвърждение. Намери го без проблем.

— Би трябвало да го знаете от самото начало — възрази Мег. — Но винаги сте го съдили много по-строго, отколкото себе си. Той е толкова добър във всичко, че сте забравили, че е човек като всички останали и невинаги може да прави чудеса.

— Нищо от това нямаше да се случи, ако не беше ти! — извика някой от дъното на помещението.

— Точно така — каза Мег. — Вие, глупави селяндури! Не го ли разбирате? От мига, в който Луси го изостави, Тед беше обречен. — Тя им даде няколко секунди, за да осмислят чутото. — Видях открилата се възможност и действах. От самото начало той беше в ръцете ми. — Опита се да придаде на гласа си същото презрително звучене, като това на обадилия се преди малко мъж. — Мислите си, че никоя жена не може да контролира Тед, но аз съм се упражнявала с филмови звезди и рок музиканти, така че, вярвайте ми, с него беше лесно. А после, когато ми омръзна, го зарязах. Той не е свикнал с това и то го извади от релси. Така че обвинявайте ме колкото си искате. Но да не сте посмели да хвърлите вината върху него, защото той не го заслужава. — Усети как самоувереността й отслабва. — Той е един от вас. Най-доброто, което имате. И ако не се погрижите да го узнае, ще си заслужавате всичко лошо, което ви очаква.

Краката й започнаха да треперят толкова силно, че едва успя да скочи от стола. Не се огледа наоколо, не потърси Тори и останалите от семейство Травълър, за да си вземе единственото сбогом, което означаваше нещо за нея. Вместо това се втурна към вратата.

Последното, което видя от града, който бе обичала и мразила, бе река Педерналес в далечината и табелата в огледалото за обратно виждане.

НАПУСКАТЕ УАЙНЕТ, ТЕКСАС

Кмет Тиодор Бодин

И тогава най-сетне си позволи да се разплаче, неудържимо ридание, което разтърсваше тялото й, сълзи, които я заслепяваха. Отдаде се на мъката си, защото сърцето й беше разбито и защото, свършеше ли това пътуване, никога вече нямаше да заплаче.