Сюзън Елизабет Филипс
Господин Неустоим (5)

5

Ема Травълър обожаваше ранчото от кремав варовик, в което живееше заедно с Кени и трите им деца. Конете пасяха доволно на пасището зад вечнозелените дъбове, а един присмехулник се обаждаше от прясно боядисаната бяла ограда, на която беше кацнал. Много скоро първите праскови в овощната им градина щяха да са готови за бране.

Всички членки на комитета за възстановяване на Обществената библиотека на Уайнет, с изключение на една, се бяха събрали около басейна за редовната им среща в събота следобед. Кени беше завел децата в града, за да може комитетът да си свърши работата без никой да ги прекъсва, макар Ема да знаеше от дългогодишен опит, че не са в състояние да свършат нищо, преди всяка от членките (чиято възраст варираше между трийсет и две и нейните преклонни четиридесет) да си каже всичко, което й е на ума.

— От години спестявам, за да си позволя да изпратя Хейли в колеж, а сега тя не иска да ходи. — Бърди Китъл подръпна новия си бански костюм на „Томи Бахама“ с диагонален рюш, който целеше да прикрие корема й. Преди няколко седмици дъщеря й беше завършила с пълно отличие гимназията в Уайнет. Бърди отказваше да приеме настояването й през есента да посещава местния обществен колеж, вместо да отиде в Тексаския университет, така както не можеше да приеме и наближаващия си четиридесети рожден ден. — Надявах се да я вразумиш, лейди Ема.

Като единствено дете на отдавна починалия пети граф Удбърн, Ема бе наследила титлата „лейди“, но никога не я използваше. Което не пречеше на всички в града (с изключение на децата й и Франческа) да я наричат „лейди“, независимо колко пъти ги беше молила да престанат. Дори собственият й съпруг го правеше. Освен, разбира се, ако не бяха в леглото, когато…

Ема си заповяда да не се отплесва в пикантни фантазии. Тя беше бивша учителка, дългогодишен член на образователния комитет, културен директор на града и президент на „Приятели на Обществената библиотека в Уайнет“, затова бе свикнала да отговаря на въпроси за децата на другите.

— Хейли е много умна, Бърди. Трябва да й имаш доверие.

— Не знам откъде е наследила ума си, защото определено не е нито от бившия й баща, нито от мен. — Бърди омете един от лимоновите десерти, които Патрик, дългогодишният иконом на семейство Травълър, бе приготвил за тях.

Шелби Травълър, която бе едновременно приятелка на Ема и на трийсет и седем години, нейната изключително млада свекърва, нахлупи широкопола слънчева шапка върху късо подстриганата си руса коса.

— Погледни го от хубавата страна. Иска да продължи да живее вкъщи. Аз нямах търпение да се махна от майка ми.

— Няма нищо общо с мен. — Бърди изтръска трохите от банския си костюм. — Ако Кайл Баскъм отиваше в Тексаския университет, вместо в обществения колеж, Хейли вече щеше да си стяга куфарите за Остин. А той и представа си няма, че тя съществува. Не мога да понеса мисълта за още една жена от семейство Китъл, провалила бъдещето си заради някакъв мъж. Опитах се да накарам Тед да поговори с нея — знаете колко го уважава тя — но той каза, че била достатъчно голяма, за да решава сама, което не е вярно.

Те всички погледнаха към ъгъла на къщата, иззад който се бе появила Кейла Гарвин. Горнището на банския й щедро разкриваше имплантите, които й беше купил баща й преди няколко години с надеждата тя да съблазни Тед да стане част от семейство Гарвин.

— Съжалявам, че закъснях. Нова стока в магазина. — Тя сбърчи нос, показвайки неприязънта си към магазина за препродажба на дрехи, който ръководеше на непълен работен ден, за да има работа, ала лицето й просветна, когато видя, че Тори я няма. Въпреки че Тори й беше близка приятелка, Кейла не обичаше край нея да има някой, чието тяло по нищо не отстъпва на нейното, особено когато беше по бански.

Днес Кейла беше прибрала русата си коса в стилно небрежен кок на върха на главата си и бе завързала бял дантелен саронг ниско около хълбоците си. Както обикновено беше напълно гримирана и носеше новия си диамантен медальон. Настани се в шезлонга до Ема.

— Кълна се, ако още някоя жена се опита да заложи още някой бабешки коледен пуловер, ще затворя магазина и ще дойда да работя за теб, Бърди.

— Благодаря ти още веднъж за помощта миналата седмица. Мери Алис за втори път този месец си взема болнични. — Бърди премести покрития си с лунички крак на сянка. — Макар че гостите са добри за бизнеса, радвам се, че пресата най-сетне се махна от града. Бяха като ято гарвани, ровичкаха из нашите работи и се подиграваха на града ни. Непрекъснато преследваха Тед.

Кейла извади любимия си гланц за устни на МАС.

— Аз би трябвало да ти благодаря, че ми позволи да ти помогна онзи ден. Ще ми се всички да бяхте там, когато госпожица Холивуд се видя в чудо как да си плати сметката. „Знаете ли коя съм?“, вика, сякаш очаква да взема да й се кланям. — Кейла прокара четчицата по устните си.

— Не съм срещала някой по-наперен от нея. — Зоуи Дейниълс носеше консервативен цял бански, чийто кафяв цвят не беше много по-тъмен от нейната кожа. Твърдо убедена, че тъмнокожите жени трябва да се пазят от слънцето не по-малко от белите си сестри, тя бе избрала да седне под един от раираните слънчеви чадъри.

Със своите трийсет и две години Зоуи и Кейла бяха най-младите в групата. Въпреки разликите между тях (едната беше обсебена от модата русокоса кралица на красотата, а другата — прилежната млада директорка на началното училище „Сибил Чандлър“), те бяха най-добри приятелки още от детските си години. Слабичка и висока едва метър и петдесет, Зоуи имаше къса коса, големи златистокафяви очи и тревожно излъчване, което се бе засилило още повече, когато класовете бяха станали по-големи, а бюджетът — по-малък.

Тя подръпна ярката си ластична гривна, украсена с нещо, което приличаше на пластилинови топчета.

— Потискам се само като я видя. Нямам търпение да си тръгне от тук. Горкият Тед.

Шелби Травълър се зае да намаже краката си с лосион против слънце.

— Толкова храбро прие всичко. Сърцето ми се къса.

Тед означаваше много за всички тях. Бърди го обожаваше, а той непрекъснато идваше в дома на Шелби, откакто тя се бе омъжила за Уорън, бащата на Кени. И Кейла, и Зоуи се бяха влюбили в него, което бе поставило приятелството им на сериозно изпитание. Всичко, което Кейла имаше да каже по въпроса тези дни, бе, че това са били най-хубавите шест месеца в живота й. Зоуи просто въздишаше и се натъжаваше, така че бяха престанали да говорят за това.

— Може би го е направила от ревност. — Зоуи вдигна книгата „Обществени науки в първоначалното училище“, която беше изпаднала от чантата й за книги, и я натъпка обратно. — Или не е искала Луси да го има, или щом го е видяла, го е пожелала за себе си.

— Всички познаваме жени, на които Тед им е ставал идея фикс. — Шелби не погледна нито Зоуи, нито Кейла, но и не беше необходимо. — Обаче наистина ми се ще да знам какво е казала на Луси, за да я убеди да развали сватбата.

Кейла се заигра с медальона си.

— Нали го знаете какъв е Тед. Мил е с всички. Но не и с госпожица Моите-родители-са-известни. — Кейла потръпна. — Кой да предположи, че имал и тъмна страна.

— Което го прави още по-готин. — Зоуи отново въздъхна тежко.

Бърди се подсмихна.

— Дъщерята на Джейк Коранда чисти тоалетните ми…

Ема нахлупи весела сламена шапка.

— Трудно ми е да разбера защо родителите й не й помогнат.

— Спрели са й издръжката — заяви Кейла. — И не е трудно да се разбере защо. Мег Коранда взема наркотици.

— Не можем да сме сигурни — възрази Зоуи.

— Ти винаги мислиш най-доброто за всички! — отвърна Кейла. — Съвсем ясно е. Обзалагам се, че семейството й най-сетне е решило, че им е дошло до гуша.

Това бе точно онзи тип клюки, който Ема ненавиждаше най-много.

— Най-добре е да не пускаме слухове, които не можем да докажем — подхвърли тя, макар да се знаеше, че само си хаби въздуха.

Кейла намести горнището на банския си.

— Гледай касата ти да е винаги заключена, Бърди. Един наркоман ще те обере до шушка, без да му мигне окото.

— Не се тревожа — самодоволно заяви Бърди. — Арлис Хувър я държи под око.

Шелби се прекръсти и всички се разсмяха.

— Може би ще извадиш късмет и Арлис ще се хване на работа в новия комплекс за голф.

Ема искаше да се пошегува, ала думите й бяха последвани от мълчание — всички потънаха в мисли за това, как планираният курортен комплекс щеше да подобри живота им. Бърди щеше да получи своята книжарничка с чайна, Кейла най-сетне щеше да е в състояние да отвори луксозния моден бутик, за който си мечтаеше, а образователният сектор щеше да получи допълнителните приходи, за които Зоуи копнееше.

Ема и Шелби се спогледаха. На младата й свекърва вече нямаше да й се налага да гледа как съпругът й се бори със стреса от това, да бъде единственият голям работодател в град, където имаше твърде много безработни. Що се отнася до нея самата… Двамата с Кени имаха достатъчно пари, за да не изпитват затруднения, независимо какво щеше да се случи с комплекса за голф, но същото не можеше да се каже за мнозина от хората, на които те държаха, а добруването на родния им град означаваше всичко за тях.

Ема обаче не беше от онези, които се отдават на униние.

— Със или без комплекса — заяви тя решително, — трябва да обсъдим откъде ще намерим пари, за да може библиотеката да бъде ремонтирана и отново да отвори врати. Дори и с парите от застраховката, все още не ни достигат много.

Кейла оправи русия си кок.

— Няма да понеса още един благотворителен базар на сладкиши. Двете със Зоуи правихме предостатъчно от тях в гимназията.

— Нито пък таен търг — добави Шелби.

— Нито пък миене на коли или томбола. — Зоуи замахна срещу една муха.

— Нуждаем се от нещо голямо — заяви Бърди. — Нещо, което ще привлече вниманието на всички.

Обсъждаха го цял час, ала на никого не му хрумна нито една идея какво да бъде то.

 

 

Арлис Хувър насочи късия си дебел пръст към ваната, която Мег току-що бе излъскала за втори път.

— На това чисто ли му викаш, госпожице Филмова звезда? Аз не му викам чисто.

Мег вече не си правеше труда да обяснява, че не е филмова звезда. Арлис прекрасно го знаеше. И именно затова го повтаряше.

Арлис имаше боядисана коса и тяло като сдъвкан хрущял. Движещата сила в живота й беше постоянното чувство за понесена несправедливост, убеждението, че единственото, което я делеше от богатството, красотата и благоприятните възможности, бе лошият късмет. Докато работеше, слушаше налудничави радиопредавания, които доказваха, че Хилъри Клинтън някога е вкусила от плътта на новородено и че обществената телевизия е финансирана изцяло от филмови звезди с левичарски виждания, твърдо решени да дадат контрола над света в ръцете на хомосексуалистите. Сякаш те биха го искали.

Арлис беше толкова злобна, че според Мег дори Бърди мъничко се страхуваше от нея, макар че Арлис се опитваше да обуздава по-психарските си импулси, когато работодателката й беше наблизо. Тя обаче й спестяваше пари, като изцеждаше всичко възможно от малобройните камериерки, така че Бърди я оставяше на мира.

— Доминга, ела да видиш тази вана. На това в Мексико чисто ли му казвате?

Доминга, която пребиваваше незаконно в Щатите, нямаше как да възрази на Арлис, затова поклати глава.

— Не. Muy sucia.^[1]

Мег ненавиждаше Арлис Хувър повече, отколкото бе ненавиждала когото и да било в живота си, с изключение може би на Тед Бодин.

„По колко плащаш на камериерките си, Бърди? Седем, седем и петдесет на час?“

Не. Бърди им плащаше по десет и петдесет на час, както Тед несъмнено знаеше. На всички, освен на Мег.

Гърбът я болеше, коленете й туптяха, беше си порязала палеца на едно счупено огледало и беше гладна. През последната седмица се прехранваше с ментови бонбони и останалите от закуската в хотела мъфини, с които тайно я снабдяваше Карлос, служителят от поддръжката. Тези икономии обаче не можеха да компенсират грешката, която бе допуснала първата вечер, когато си взе стая в един евтин мотел, само за да осъзнае на следващата сутрин, че дори евтините мотели струват пари и че само за една нощ от стоте долара в портмонето й бяха останали петдесет. Оттогава спеше в колата си, която бе паркирала край кариерата за баластра, и чакаше Арлис да си тръгне след края на смяната, за да се изкъпе в някоя свободна стая.

Беше отвратително съществуване, но все още не беше вдигнала телефона си. Не беше опитала да се свърже отново с Дилън, нито пък с Клей. Не беше позвънила на Джорджи, Саша или Ейприл. И най-вече — когато родителите й се обадиха, не им спомена в каква ситуация се намира. Черпеше утеха от тази мисъл всеки път щом се наложеше да отпуши поредната воняща тоалетна или пък да извади поредното пенесто валмо косми от канала на някоя вана. След около седмица щеше да се махне от тук. А после? Нямаше представа.

Тъй като много скоро очакваха гости, пристигащи за голямо семейно тържество, Арлис не можеше да отдели твърде много време, за да тормози Мег.

— Обърни матрака, преди да смениш чаршафите, госпожице Филмова звезда. Освен това искам всички плъзгащи се врати на този етаж да бъдат измити. Да не съм намерила и един отпечатък от пръсти.

— Боиш се ФБР да не открие, че принадлежи на теб? — сладко попита Мег. — За какво всъщност те издирват?

Арлис направо откачаше всеки път когато Мег й отговореше. И този път осеяните й с вени бузи почервеняха от гняв.

— Достатъчно е да кажа само една дума на Бърди и ти отиваш зад решетките.

Може би, ала при положение че хотелът щеше да се напълни за уикенда, а камериерките не достигаха, Арлис не можеше да си позволи да я изгуби точно сега. Все пак най-добре да не прекалява.

Когато най-сетне остана сама, Мег се загледа с копнеж в блестящата вана. Предишната вечер Арлис бе останала до късно, за да провери списъка с наличните запаси, така че Мег не бе успяла да си вземе душ, а с всички заети стаи, изгледите за тази вечер също не бяха особено добри. Напомни си, че бе прекарвала дни наред по кални пътеки, без изобщо да се тревожи за удобствата на цивилизацията. Ала онова бяха екскурзии за удоволствие, не истинският й живот, макар че, поглеждайки назад сега, й се струваше, че някога те бяха едно и също.

Мъчеше се да обърне матрака, когато усети нечие присъствие. Приготви се за поредния сблъсък с Арлис, но на прага стоеше Тед Бодин.

Опрял рамо в касата на вратата, кръстосал глезени, той се чувстваше като у дома си в това място, на което беше крал. Ментовозелената униформа лепнеше по тялото й от пот и тя прокара ръка по челото си.

— Днес е щастливият ми ден. Посещение от Избрания. Скоро да си лекувал прокажени?

— Прекалено съм зает с хляба и рибите.^[2]

Дори не се усмихна. Копеле. Един-два пъти тази седмица, докато оправяше пердетата или бършеше някой корниз с токсичните продукти, които хотелът настояваше да използва, Мег го беше забелязала навън. Кметството, както се оказваше, се помещаваше в същата сграда, в която и полицейският участък. Тази сутрин, застанала до един от прозорците на втория етаж, Мег с очите си го беше видяла как спира движението, за да помогне на някаква старица да пресече улицата. Забелязала бе също така доста млади жени да влизат в сградата през страничния вход, отвеждащ право в кметството. Може би отиваха там по работа. Много по-вероятно бе да е нещо лично.

Той кимна към матрака.

— Май имаш нужда от малко помощ?

Мег беше изтощена, а матракът беше тежък, така че тя преглътна гордостта си.

— Благодаря.

Той погледна към коридора зад себе си.

— Не. Не виждам никого.

Това, че беше паднала в капана на подигравките му, й даде силата да подпъхне рамо под долния ъгъл на матрака и да го повдигне.

— Какво искаш? — изпъшка тя.

— Просто те проверявам. Едно от задълженията ми като кмет е да се грижа скитниците да не нападат невинни граждани.

Мег още по-здраво заби рамо в матрака и отвърна с най-гадното, което можа да измисли:

— Луси ми праща есемеси. Досега изобщо не те е споменала. Нито каквото и да било друго, просто едно-две изречения, че е добре и не й се говори.

Мег повдигна матрака.

— Поздрави я от мен — каза той толкова нехайно, сякаш ставаше дума за някоя далечна братовчедка.

— Изобщо не те е грижа къде е, нали? — Мег повдигна матрака с още няколко сантиметра. — Добре ли е, или не? Може да са я отвлекли терористи.

Интересно, колко лесно един иначе добър човек като нея, можеше да стане направо гаден.

— Сигурен съм, че все някой щеше да го спомене.

Тя си пое дъх с усилие.

— Изглежда, на уж гигантския ти мозък му е убягнал фактът, че не аз съм отговорна за това, че Луси те заряза, така че защо реши да ме превърнеш в личната си боксова круша?

— Все върху някого трябва да изкарам безмерната си ярост. — Той отново кръстоса глезени.

— Жалък си.

Едва успя да изрече думите, когато изгуби равновесие и падна върху пружините на леглото. Матракът я захлупи.

Хладен въздух се плъзна по задната част на голите й бедра. Полата на униформата й се беше вдигнала, разкривайки съвършен изглед към яркожълтите й бикини, а вероятно и дракона, татуиран на хълбока й. Господ я беше наказал за грубостта й към неговото съвършено творение, превръщайки я в голям матраков сандвич.

— Добре ли си там вътре? — дочу неясния му глас.

Матракът не помръдна.

Тя се заизвива, мъчейки се да се освободи, без да получи никаква помощ. Полата й се вдигна до кръста. Пропъждайки образа на жълти бикини и татуировка на дракон от ума си, Мег се зарече, че няма да позволи той да я види победена от някакъв си матрак. Борейки се за въздух, тя заби пръстите на краката си в килима и с едно последно извиване събори матрака на пода.

Тед подсвирна.

— По дяволите, ама че тежък кучи син.

Мег се изправи и придърпа полата си надолу.

— Ти пък откъде знаеш?

Той плъзна поглед по краката й и се усмихна.

— Просто предположение.

Мег се хвърли към ръба на матрака и незнайно как успя да обърне проклетото нещо и да го издърпа обратно върху пружините.

— Браво на теб — подхвърли Тед.

Тя отмахна кичур коса от очите си.

— Ти си отмъстителен, студенокръвен психар.

— Това беше грубо.

— Аз ли съм единствената, която прозира през маската ти на светец?

— Май да.

— Погледни се само. Преди по-малко от две седмици Луси беше любовта на живота ти. Сега като че ли едва си спомняш името й.

Тя подритна матрака и го измести с няколко сантиметра напред.

— Времето лекува.

— Единайсет дни?

Той сви рамене и прекоси стаята, за да провери как е интернет връзката. Мег тръгна след него.

— Престани да си изкарваш за случилото се на мен. Не съм аз виновна, че Луси избяга.

Не беше напълно вярно, но в общи линии…

Той приклекна, за да огледа кабелите.

— Всичко беше наред, преди ти да се появиш.

— Само си мислиш, че е било.

Той върна жака на мястото му и се изправи.

— Ето как аз виждам нещата. По причини, които единствено ти знаеш (макар да се досещам какви са), си промила мозъка на една прекрасна жена, убеждавайки я да направи грешка, с която ще трябва да живее до края на дните си.

— Не беше грешка. Луси заслужава повече, отколкото беше готов да й дадеш.

— Нямаш представа какво бях готов да й дам — заяви той и се отправи към вратата.

— Не и необузданата си страст, това поне е сигурно.

— Стига си се преструвала, че знаеш за какво говориш.

Мег се втурна след него.

— Ако обичаше Луси така, както тя заслужава да бъде обичана, сега щеше да правиш всичко по силите си, за да я откриеш и да я убедиш да те приеме обратно. А аз нямам никакви тайни помисли. Интересува ме единствено щастието на Луси.

Той забави крачка и се обърна.

— И двамата знаем, че не е точно така.

От изпитателния начин, по който я гледаше, Мег изпита чувството, че разбира за нея нещо, което самата тя не знае. Ръцете й се свиха в юмруци до тялото.

— Смяташ, че е било от ревност? Това ли се опитваш да кажеш? Че нарочно съм решила да проваля сватбата й? Имам цял куп недостатъци, но не прецаквам приятелите си. Никога.

— Тогава защо прецака Луси?

Убийственото му несправедливо нападение я накара да потрепери от гняв.

— Махай се.

Той вече си тръгваше, но не и преди да изстреля един прощален куршум.

— Готин дракон.

 

 

Докато смяната й свърши, всички стаи в хотела бяха заети, така че беше невъзможно да си вземе душ. Карлос й беше откраднал един мъфин — единственото й ядене за деня. С изключение на Карлос, единственият друг човек, който не я мразеше, бе Хейли, осемнайсетгодишната дъщеря на Бърди Китъл, което беше учудващо, при положение че тя се водеше нещо като лична асистентка на Тед. Което, както Мег скоро разбра, означаваше, че от време на време изпълнява по някоя и друга задача за него.

За през лятото Хейли се беше хванала на работа в кънтри клуба, така че Мег не я виждаше много често, но понякога тя спираше за малко в стаята, която Мег почистваше в момента.

— Знам, че Луси ти е приятелка — каза тя един следобед, докато помагаше на Мег да застеле леглото. — Тя беше страшно мила с всички. Но не мисля, че щеше да бъде щастлива в Уайнет.

Хейли изобщо не приличаше на майка си. Доста по-висока, с издължено лице и права светлокестенява коса, тя носеше прекалено тесни дрехи и повече грим, отколкото отиваше на деликатните й черти. От разговора, който беше подочула между Бърди и дъщеря й, Мег бе разбрала, че сравнително отскоро бе започнала да се облича толкова предизвикателно.

— Луси лесно се адаптира — отвърна Мег, докато слагаше чиста калъфка на възглавницата.

— И все пак, приличаше ми на човек, който обича големите градове, а въпреки че пътува навсякъде, за да консултира клиентите си, Тед живее тук.

На Мег й стана приятно, че и някой друг в града бе споделял съмненията й, но това не й помогна да се отърси от нарастващото отчаяние. Когато си тръгна от хотела тази вечер, беше мръсна и гладна. Живееше в ръждясал буик, който всяка вечер паркираше в един изоставен пущинак край кариерата за баластра, молейки се никой да не я види. Тялото й тежеше, въпреки че стомахът й беше празен, и докато отиваше към колата, превърнала се в неин дом, постепенно забави крачка. Нещо не беше наред. Вгледа се по-внимателно.

Задната част на колата откъм мястото на шофьора беше увиснала едва забележимо. Гумата й беше спукана.

Мег просто си стоеше там, мъчейки се да осмисли тази последна катастрофа. Колата бе всичко, което й беше останало. Някога, когато спукаше гума, просто се обаждаше на някого и плащаше да й я сменят, ала сега имаше едва двайсет долара. И дори ако знаеше как да я смени, нямаше представа дали в резервната гума има въздух. Ако изобщо имаше резервна гума.

Със заседнала в гърлото буца, тя отвори багажника и извади мръсната постелка, изцапана с бензин, пръст и кой знае какво още. Намери резервната гума, но тя не беше напомпана. Щеше да се наложи да отиде в най-близката бензиностанция в града, като кара със спуканата гума, молейки се да не съсипе джантата.

Собственикът знаеше коя е, също като всички останали в града. Сервира й язвителна забележка, как това било просто затънтен провинциален сервиз, след което се впусна в многословна история, възхваляваща безгрешния Тед Бодин, който собственоръчно бе спасил кухнята за бедни на окръга от затваряне. Когато най-сетне се изприказва, й поиска двайсет долара, за да смени оригиналната гума с износената резервна.

— Имам само деветнайсет.

— Дай ги тук.

Мег изпразни портмонето си и влезе в сградата на бензиностанцията, докато той сменяше гумата. Монетите, които се бяха събрали на дъното на чантата й, бяха всичко, което й беше останало. Докато тя се взираше в автоматите за закуски, пълни с неща, които вече не можеше да си позволи, старият светлосин пикап на Тед Бодин спря до една от колонките за бензин. Беше го виждала да го кара из града и помнеше думите на Луси, че го бил подобрил с някакви свои изобретения, но дори и така, на нея й приличаше на стара таратайка.

На мястото до шофьора седеше дългокоса брюнетка. Когато Тед слезе от колата, тя вдигна ръка и отметна коса от лицето си с изящен жест. Мег си спомни, че я бе видяла на предсватбената вечеря, но тогава имаше твърде много хора и не ги бяха запознали.

Тед се качи в колата, чакайки резервоарът да се напълни. Жената обви ръка около врата му, той се приведе към нея и двамата се целунаха. Мег гледаше с отвращение. А Луси се чувстваше виновна, че му е разбила сърцето!

Пикапът като че ли не се нуждаеше от много гориво — може би заради водородната клетка, която Луси беше споменала. При нормални обстоятелства Мег би се заинтригувала от нещо подобно, ала единственото, което я интересуваше сега, бяха монетите на дъното на чантата й. Един долар и шест цента.

Докато си тръгваше от бензиностанцията, най-сетне прие факта, който най-малко й се искаше да приеме. Беше стигнала до дъното. Беше прегладняла и мръсна и единственият дом, който имаше, бе останал почти без гориво. От всичките й приятелки най-лесно можеше да измъкне пари от Джорджи Йорк Шепърд. Неуморимата Джорджи, която се издържаше сама от съвсем малка.

Джорджи, Мег е. Аз съм недисциплинирана и безцелна и имам нужда да се грижиш за мен, защото не мога да го правя сама.

Една каравана мина покрай нея на път за града. Мег не бе в състояние да понесе мисълта да се върне при кариерата и да прекара още една нощ, мъчейки се да убеди сама себе си, че това е просто поредното приключение. Вярно, и преди бе спала на тъмни, страшни места, но само за няколко дена и винаги с дружелюбен водач наблизо и четиризвезден хотел, очакващ я в края на пътуването й. Ала сега наистина беше бездомна. Съвсем малко я делеше от това да бута празна пазарска количка по улицата.

Искаше баща си. Искаше той да я прегърне силно и да й каже, че всичко ще бъде наред. Искаше майка й да я помилва по косата и да я увери, че в тъмното не се крият чудовища. Искаше да се сгуши в своята стара стая в къщата, в която никога не я бе свъртало.

Ала колкото и да я обичаха, родителите й никога не я бяха уважавали. Също като Дилън, Клей и чичо й Майкъл. А поискаше ли пари от Джорджи, приятелката й също щеше да се присъедини към този списък.

Мег се разплака. Големи, мекушави сълзи на самоотвращение към гладната, бездомна Мег Коранда, която се бе родила с всички възможни предимства на своя страна и въпреки това не бе успяла да постигне нищичко. Отби от пътя и спря на западналия паркинг пред крайпътно заведение със заковани прозорци. Трябваше да се обади на Джорджи сега, преди баща й да си спомни, че все още й плаща телефонната сметка, и да престане да го прави.

Прокара палец по бутоните и опита да си представи как ли се справя Луси. Тя също не се беше прибрала у дома. Какво ли бе измислила, за да се оправя, което убягваше на Мег?

Църковна камбана отбеляза, че е станало шест часът, и й напомни за къщата, която Тед беше подарил на Луси за сватбата. Един пикап с куче на платформата отзад мина по пътя покрай нея и телефонът се изплъзна между пръстите й. Църквата на Луси! Празна.

Спомни си, че докато отиваха натам, бяха минали покрай кънтри клуба, защото Луси й го беше посочила. Спомняше си и цял куп криволичещи улици и завои, но в Уайнет беше пълно със задни улици. По кои по-точно беше минала Луси?

Два часа по-късно, тъкмо когато се канеше да се откаже, Мег откри онова, което търсеше.