Сюзън Елизабет Филипс
Господин Неустоим (4)

4

— Тед! — Мег опита да се държи така, сякаш той бе човекът, когото най-много би искала да види, а не най-големият й кошмар. — Да не си станал полицай?

— Придружавам ги по време на обиколки. — Той подпря лакът върху покрива на колата й. От начина, по който я огледа, Мег изпита чувството, че той също не харесва шапката й… нито каквото и да било у нея. — Програмата ми за следващите седмици неочаквано се освободи.

— О.

— Е, чувам, че си си тръгнала, без да си платиш сметката в хотела.

— Аз? Не. Станала е някаква грешка. Не съм… просто излязох да покарам. Прекрасен ден. Да си тръгна? Не. Куфарът ми е у тях. Как бих могла да си тръгна?

— Предполагам, като се качиш в колата си и я подкараш — отвърна Тед, сякаш той беше ченгето. — Накъде си тръгнала?

— Никъде. Просто разглеждам. Обичам да го правя, когато посещавам някое ново място.

— Най-добре е да си платиш сметката, преди да тръгнеш да разглеждаш.

— Абсолютно си прав. Изскочи ми от главата. Веднага ще се погрижа. — Само дето нямаше как да го направи.

Един камион избуча покрай тях на път за града и между гърдите на Мег отново се стекоха капчици пот. Трябваше да се остави на нечия милост и не й отне много дълго, за да вземе решение.

— Господин полицай, може ли да поговорим насаме?

Тед сви рамене и се отдръпна назад. Полицаят се почеса по гърдите. Мег прехапа долната си устна и понижи глас:

— Виждате ли, работата е там… направих глупава грешка. Нали непрекъснато пътувам, писмата ме намират със закъснение и това доведе до малко затруднение с кредитната ми карта. Ще се наложи да помоля от хотела да ми изпратят сметката. Не мисля, че ще бъде проблем. — Тя се изчерви от срам и гърлото й се сви така, че едва успя да изрече следващите думи: — Сигурна съм, че знаете кои са родителите ми.

— Да, госпожо, знам. — Ченгето отметна назад глава, която почиваше върху къс дебел врат. — Тед, изглежда, че става дума за скитничество.

Скитничество! Мег изскочи от колата.

— Я, чакайте! Не съм…

— Останете където сте, госпожо. — Ръката на ченгето се спусна към кобура му. Тед подпря крак на задния калник и ги загледа с интерес.

Мег се обърна към него.

— Да поискам да ми изпратят сметката за хотела, не ме прави скитница!

— Чухте ли ме, госпожо? — излая ченгето. — Връщайте се в колата.

Преди Мег да успее да помръдне, Тед се приближи.

— Отказва да се подчини, Шелдън. Предполагам, че ще се наложи да я арестуваш.

— Да ме арестува?

Тед изглеждаше леко натъжен, което я наведе на мисълта, че у него има садистична жилка. Мег се върна в колата и той отстъпи назад.

— Шелдън, какво ще кажеш да последваме госпожица Коранда до хотела, за да може тя да се погрижи за недовършената си работа?

— Няма проблем. — Полицай Навъсен посочи пътя на няколко метра от тях. — Обърнете в тази отбивка, госпожо. Ние идваме след вас.

Десет минути по-късно Мег отново се приближи до рецепцията на „Уайнет Кънтри Ин“, ала този път Тед Бодин вървеше до нея. Полицай Навъсен остана до вратата и каза нещо в радиостанцията си.

Красивата русокоса рецепционистка скочи в мига, в който зърна Тед. Устните й се извиха в широка усмивка. Дори косата й като че ли се изпъна. В същото време челото й се набръчка притеснено.

— Здрасти, Тед. Как си?

— Много добре, Кейла. А ти?

Навеждаше леко брадичка, когато се усмихваше. Мег го бе видяла да го прави с Луси по време на вечерята преди сватбата. Не я навеждаше много, само няколко сантиметра, само колкото да превърне усмивката си в резюме на почтения си живот и благородните си намерения. И ето че сега отправяше на рецепционистката в „Уайнет Кънтри Ин“ същата усмивка, с която бе дарявал Луси. Разбито сърце друг път.

— Не се оплаквам — каза Кейла. — Всички се молим за теб.

Въпреки че изобщо не приличаше на човек, който се нуждае от молитви, той кимна.

— Оценявам го.

Кейла наклони глава настрани, при което лъскавата й руса коса падна над едното рамо.

— Защо този уикенд не дойдеш да вечеряш с татко и мен в клуба? Знаеш колко чудесно си изкарвате с татко.

— Може и да го направя.

Те си поприказваха още малко за татко, времето и отговорностите на Тед като кмет. Кейла даваше всичко от себе си — отмяташе коса, пърхаше с мигли, направо се разтапяше пред него.

— Всички говорим за обаждането, което получи вчера. Всички бяха сигурни, че Спенсър Скипджак е забравил за нас. Направо не можем да повярваме, че Уайнет отново има шанс.

— Оценявам вота на доверие, но все още нищо не е сигурно. Не забравяй, че до миналия петък Спенс се беше спрял на Сан Антонио.

— Ако някой е в състояние да го накара да размисли и да го построи в Уайнет, това си ти. Определено се нуждаем от работните места.

— Сякаш не го знам.

Надеждата на Мег, че разговорът им ще продължи, се изпари, когато Тед се обърна към нея.

— Разбирам, че госпожица Коранда ви дължи пари. Изглежда, смята, че ще успеете да се разберете някак.

— О, наистина се надявам да е така.

Рецепционистката изобщо не изглеждаше сякаш се надява да е така. По лицето на Мег плъзна червенина и тя облиза пресъхналите си устни.

— Вероятно бих могла… да говоря с управителката.

Тед не изглеждаше сигурен.

— Не смятам, че е добра идея.

— Ще се наложи — настоя Кейла. — Аз просто помагам за днес. Това далеч надхвърля моите отговорности.

Тед се усмихна.

— Е, какво пък. На всички ще ни се отрази добре да се поразведрим малко. Иди да я доведеш.

— Тед — обади се полицай Навъсен откъм вратата, — имало е злополука на Семетери Роуд. Ще се оправиш ли тук сам?

— Няма проблем, Шелдън. Някой пострадал ли е?

— Не мисля. — Той кимна към Мег. — Доведи я в участъка, когато приключите.

— Окей.

Доведи я в участъка? Наистина ли щяха да я арестуват?

Ченгето си тръгна, а Тед се облегна на рецепцията, чувстващ се съвсем в свои води в един свят, който го бе направил свой крал. Мег стисна чантата си.

— Какво имаше предвид, когато каза, че не е добра идея да говорим с управителката?

Тед плъзна поглед по неголямото уютно фоайе и очевидно остана доволен от онова, което видя.

— Просто, че тя едва ли може да се нарече член на твоя фен клуб.

— Но аз дори не я познавам.

— О, познаваш я, и още как. И от това, което чувам, запознанството ви изобщо не е минало добре. Говори се, че никак не й харесва отношението ти към Уайнет… нито пък към мен.

Вратата зад рецепцията се отвори и една жена с яркочервена коса и тюркоазен плетен костюм прекрачи прага.

Бърди Китъл.

— Здравей, Бърди — каза Тед, докато собственичката на хотела се приближаваше към тях, а късата й огнена коса пламтеше на неутралния фон на бежовите стени. — Добре изглеждаш.

— О, Тед… — Тя изглеждаше готова да заплаче. — Толкова съжалявам за сватбата. Дори не знам какво да кажа.

Повечето мъже биха умрели от срам при толкова много съжаление, насочено към тях, ала Тед не изглеждаше ни най-малко смутен.

— Стават такива работи. Оценявам загрижеността ти. — Той кимна към Мег. — Шелдън задържа госпожица Коранда на магистралата… бягаше от местопрестъплението, така да се каже. Само че е станала злополука на Семетери Роуд и той ме помоли аз да се оправя. Не мисли, че някой е пострадал.

— Прекалено много злополуки стават там. Помниш ли дъщерята на Джими Морис? Трябва да махнем онзи завой.

— Би било чудесно, но прекрасно знаеш какъв е бюджетът.

— Нещата ще потръгнат много по-добре, след като ни уредиш комплекса за голф. Толкова се вълнувам, че място не мога да си намеря. И за хотела ще е добре, когато започнат да идват гости, които не искат да плащат високите цени на стаите в комплекса. И най-сетне ще мога да отворя книжарница с чайна в съседство, както си мечтая открай време. Мисля да я нарека „Сръбни и почети“.

— Звучи добре. Ала комплексът все още не ни е вързан в кърпа.

— Ще стане, Тед. Ти ще се погрижиш. Ужасно се нуждаем от работните места.

Тед кимна, сякаш изобщо не се съмняваше, че ще успее.

Бърди най-сетне обърна врабешките си очи към Мег. Клепачите й бяха покрити едва-едва с бакърени сенки и тя имаше още по-недружелюбен вид, отколкото по време на сблъсъка им в дамската тоалетна.

— Чувам, че не сте си направили труда да си платите сметката, преди да си тръгнете. — Тя излезе иззад рецепцията. — Може би хотелите в Лос Анджелис оставят гостите си да нощуват безплатно, ала в Уайнет не сме чак толкова изискани.

— Станала е грешка — каза Мег. — Всъщност е смешно. Мислех, че, ъъъ, семейство Джорик са се погрижили за това. Искам да кажа, предположих, че… ами… — Не постигаше нищо друго, освен да изглежда още по-некомпетентна.

Бърди скръсти ръце на гърдите си.

— Как възнамерявате да платите сметката си, госпожице Коранда?

Мег си напомни, че след днешния ден никога вече нямаше да види Тед Бодин.

— Аз… няма как да не забележа, че сте изключително елегантна. В куфара си имам чифт невероятни обици от династията Сун. Единствени по рода си. Купих ги в Шанхай. Струват много повече от четиристотин долара. — Или поне струваха толкова, ако повярваше на водача на рикша. Което тя реши да направи. — Бихте ли се съгласили на една размяна?

— Нямам навика да нося нещата, захвърлени от друг. Предполагам, че това е по-характерно за Лос Анджелис.

Което изваждаше шапката на Джинджър Роджърс от играта.

Мег опита отново.

— Обиците не са захвърлени от никого. Те са ценна антика.

— Можете ли да платите сметката си, или не, госпожице Коранда?

Мег се опита да измисли отговор, ала не успя.

— Е, предполагам, че това отговаря на въпроса. — Тед махна към телефона на рецепцията. — Има ли някого, на когото би могла да се обадиш? Никак няма да ми е приятно, ако трябва да те отведа отсреща.

Мег изобщо не му повярва. Нищо не би му харесало повече от това, собственоръчно да я хвърли в ареста. Вероятно би предложил услугите си да я претърси.

Наведете се, госпожице Коранда.

Тя потрепери и по лицето на Тед отново се разля бавна усмивка, сякаш беше прочел мислите й.

Бърди за първи път прояви признаци на оживление.

— Хрумна ми нещо. На драго сърце ще поговоря с баща ти вместо теб. Ще му обясня ситуацията.

Бас държа, че ще го направиш.

— За съжаление, точно сега е невъзможно да се свържем с баща ми.

— Навярно госпожица Коранда би могла да отработи парите — предложи Тед. — Май чух да споменават, че си търсиш камериерка.

— Камериерка? — повтори Бърди. — О, тя е прекалено изискана, за да чисти хотелски стаи.

Мег преглътна мъчително.

— Аз… бих се радвала да ви помогна.

— По-добре го обмисли хубаво — каза Тед. — По колко плащаш, Бърди? Седем, седем и петдесет на час? След като Чичо Сам^[1] си вземе своя дял — и ако приемем, че ще работи на пълна смяна — това са две седмици. Съмнявам се, че госпожица Коранда ще издържи да чисти тоалетни толкова дълго.

— Нямаш представа какво може да издържи госпожица Коранда — заяви Мег, мъчейки се да изглежда далеч по-уверена, отколкото се чувстваше. — Прекарвала съм добитък през австралийските плата и съм участвала в прехода на маршрута Анапурна в Непал.

Е, само двайсетина километра от него, но все пак…

Бърди повдигна изрисуваните си с молив вежди и двамата с Тед се спогледаха, разбирайки се без думи.

— Ами… действително ми трябва камериерка. Но ако смяташ, че ще си отработиш сметката, като се размотаваш наоколо, очаква те неприятна изненада.

— Не си мисля нищо такова.

— Добре тогава. Свърши си работата и няма да подам жалба. Но опиташ ли се да избягаш, ще се озовеш в ареста на Уайнет.

— Чудесно — каза Тед. — Ще ми се всички спорове да се разрешават толкова дружелюбно. Светът би бил далеч по-добър, нали?

— Със сигурност — съгласи се Бърди, след което отново насочи вниманието си към Мег и махна към вратата зад рецепцията. — Нека те запозная с Арлис Хувър, главната камериерка. Ще работиш за нея.

— Арлис Хувър? — повтори Тед. — По дяволите, бях забравил за нея.

— Тя беше тук, когато поех това място — каза Бърди. — Как е възможно да забравиш.

— Не знам. — Тед извади връзка ключове от джоба на дънките си. — Предполагам, че е от онези хора, които се опитвам да прогоня от ума си.

— Прекрасно те разбирам — промърмори Бърди.

И с тези злокобни думи тя въведе Мег в недрата на хотелския бизнес.