Сюзън Елизабет Филипс
Господин Неустоим (17)

17

Мег не беше свикнала с климатика и по някое време през нощта, завита само с чаршаф, усети, че й става студено. Сгуши се до Тед и когато отвори очи, вече беше сутрин.

Излегна се на хълбок и го погледна. Заспал, той бе точно толкова неустоим, колкото и буден. Косата му беше разрошена по възможно най-прекрасния начин — леко сплескана тук, щръкнала там, и направо я засърбяха пръстите да я оправи. Очите й се спряха върху бицепса му, много по-загорял в долната си част. Никой уважаващ себе си красавец от Южна Калифорния не би допуснал да го видят с подобен неравномерен тен, ала на Тед изобщо не му пукаше. Мег докосна ивицата с устни.

Той се обърна по гръб, повличайки част от чаршафа със себе си и раздвижвайки мускусната миризма на спящите им тела. Мег начаса се възбуди, но много скоро трябваше да е в клуба, затова си заповяда да стане. Досега всички сигурно бяха научили за случилото се на партито вчера и на никого и през ум нямаше да му мине да обвини Тед за целувката. Очакваше я ден, пълен с проблеми.

Тъкмо зареждаше количката си за жените, които играеха във вторник сутринта, когато от съблекалнята излезе Тори и се отправи към нея така, че опашката й се развяваше. Съвсем в свой стил започна, без изобщо да се церемони:

— Очевидно не можеш да останеш в къщата след случилото се, със сигурност не можеш да останеш и у Тед, затова всички решихме, че ще е най-добре да се нанесеш в апартамента за гости на Шелби. Самата аз живях там между първите ми два злощастни брака. Удобно е, ще имаш уединение и дори собствена кухня, нещо, което няма как да стане, ако отседнеш у нас или у Ема. — Тя се запъти към спортния магазин с развяна опашка и подвикна през рамо: — Шелби очаква до шест часа да си пристигнала. Разстройва се, когато хората не са точни.

— Почакай! — Мег забърза след нея. — Няма да се нанеса в къщата, в която си отраснала.

Тори сложи ръка на кръста си; Мег никога не я бе виждала по-сериозна.

— Не можеш да останеш у Тед.

Мег вече го знаеше, но мразеше да й заповядват.

— Противно на всеобщото мнение, никой от вас няма думата. И освен това смятам да се върна в църквата.

Тори изсумтя.

— Наистина ли смяташ, че той ще ти позволи да го направиш след онова, което се случи?

— Тед не ми позволява каквото и да било. — Тя решително се върна при количката. — Благодаря на Шелби за гостоприемството й, но имам други планове.

Тори я последва.

— Мег, не можеш да се пренесеш при Тед. Наистина не можеш.

Преструвайки си, че не я чува, Мег се отдалечи с количката си.

Не беше в настроение да работи върху бижутата си, докато чакаше клиенти, затова извади копието на „Американска земя“, което беше взела назаем от Тед, но дори думите на най-интелигентните природозащитници в страната не можаха да задържат вниманието й. Първата четворка жени се зададе и тя остави книгата настрани.

— Мег, чухме за взлома.

— Сигурно страшно си се уплашила.

— Кой го е направил според теб?

— Обзалагам се, че са искали да се доберат до бижутата ти.

Мег сложи лед в чашите, наля напитките и отговори на въпросите им възможно най-кратко. Да, страшно беше. Не, нямаше представа кой може да е бил. Да, от сега нататък възнамеряваше да бъде много по-внимателна.

Втората четворка й зададе същите въпроси, ала тя и тогава не го осъзна напълно. Едва когато всички те бяха на феъруея, си даде сметка, че нито една от осемте жени не беше споменала целувката на Тед на партито, нито думите му, че са двойка.

Не разбираше. Жените в този град обожаваха да се ровят в живота на другите, особено в този на Тед, така че не ги възпираше възпитанието. Какво ставаше?

Отговорът я осени едва когато следващата четворка си тръгна от количката й.

Никоя от жените, с които беше говорила досега, не беше присъствала на обяда у Франческа. Те просто не знаеха. Двайсетте гостенки, станали свидетели на случилото се, се бяха наговорили да потулят всичко.

Мег се отпусна в седалката и опита да си представи многобройните телефонни обаждания предишната нощ. Почти можеше да чуе как всяка от гостенките на Франческа се заклева върху Библията (или последния брой на списание „Инстайл“^[1]) да не каже никому нито думичка. Двайсет клюкарки от Уайнет бяха дали обет за мълчание. Не можеше да трае дълго, не и при обикновени обстоятелства. Но когато ставаше дума за Тед, може би щеше да успее.

Докато Мег обслужваше следващата групичка, те отново говореха само за нахлуването в църквата и изобщо не споменаха Тед. Това обаче се промени половин час по-късно, когато пристигнаха последните две жени. В мига, в който ги видя да слизат от количката за голф, Мег разбра, че този разговор ще бъде различен. И двете бяха присъствали на обяда. И двете бяха станали свидетелки на случилото се. А сега и двете идваха към нея с подчертано недружелюбни физиономии.

По-ниската от двете, съсухрена брюнетка, която всички наричаха Куки, започна без заобикалки:

— Всички знаем, че ти стоиш зад нахлуването в църквата, ясно ни е и защо си го направила.

Мег би трябвало да го предвиди, ала не беше.

По-високата жена свали ръкавицата си за голф.

— Беше си наумила да се пренесеш при него, а той не го искаше, затова реши да направиш така, че да му е невъзможно да откаже. Съсипала си собствения си дом, преди да отидеш на работа у Франческа онази сутрин.

— Не може да го вярвате наистина.

Куки извади един стик от чантата си, без да си поръча обичайната напитка.

— Не мислеше сериозно, че ще ти се размине, нали?

След като те си тръгнаха, Мег взе да кръстосва напред-назад, а после се отпусна тежко върху дървената пейка. Още нямаше и единайсет часът, а въздухът вече тегнеше от горещина. Трябваше да се махне. Тук нямаше никакви изгледи за бъдещето. Никакви истински приятели. Никаква работа, която да си заслужава. И все пак щеше да остане. Щеше да остане, защото мъжът, в когото се беше влюбила толкова глупашки, бе изложил на опасност бъдещето на града, на който толкова държеше, само за да оповести пред света колко много означава тя за него.

И това я сгряваше до дъното на душата й.

 

 

Телефонът й започна да звъни малко след това. Първото обаждане беше от Тед.

— Чух, че местната женска мафия се опитва да те изкара от къщата ми. Не им обръщай внимание. Оставаш при мен и се надявам, че възнамеряваш да приготвиш нещо вкусно за вечеря. — Дълга пауза. — Аз ще се погрижа за десерта.

Следващото обаждане беше от Спенс, така че тя не вдигна, той обаче остави съобщение, че се връща след два дни и ще изпрати лимузина, за да я изведе на вечеря. След него позвъни Хейли и я помоли да се видят при снекбара през обедната й почивка в два часа. Когато Мег отиде, там я очакваше неприятна изненада — Бърди Китъл, настанила се срещу дъщеря си на една от кръглите зелени масички.

Беше облечена за работа в морав плетен костюм. Сакото й беше преметнато през облегалката на стола, разкривайки бяла блуза и пълни, опръскани с лунички ръце. Хейли не си беше дала труда да се гримира, което би се отразило добре на външния й вид, ако не беше толкова бледа и напрегната. Появата на Мег я накара да скочи от стола, сякаш беше на пружина.

— Мама иска да ти каже нещо.

Мег нямаше желание да чуе нищо, което Бърди имаше да й казва, ала въпреки това се настани на празния стол между тях.

— Как се чувстваш? — попита тя Хейли. — По-добре от вчера, надявам се.

— Нищо ми няма.

Хейли се облегна в стола си и зачопли шоколадовата курабия, която лежеше върху къс навосъчена хартия пред нея. Мег си спомни разговора, който беше подочула по време на обяда у Франческа.

„Миналата нощ Хейли пак беше с онзи Кайл Баскъм — казала бе Бърди. — Кълна се, ако забременее…“

Предишната седмица Мег беше видяла Хейли на паркинга с върлинест младеж на нейните години, но когато го спомена, Хейли започна да увърта.

Тя отчупи парченце от курабията. Мег се бе опитала да ги продава от количката си, ала парченцата шоколад много бързо се разтопяваха.

— Хайде, мамо — каза Хейли. — Попитай я.

Бърди стисна устни и златната й гривна издрънча в ръба на металната масичка.

— Чух за взлома в църквата.

— Да, изглежда, всички са научили.

Бърди извади сламката от опаковката и я пъхна в безалкохолната си напитка.

— Преди няколко часа говорих с Шелби. Много мило от нейна страна да те покани да останеш у тях. Не е била длъжна да го прави.

— Знам — отвърна Мег възможно най-неутрално.

Бърди натисна сламката между кубчетата лед.

— Тъй като, изглежда, не си съгласна да отседнеш у тях, Хейли си помисли…

— Мамо! — Хейли я стрелна с убийствен поглед.

— Е, добре деее. Аз си помислих, че може би ще се чувстваш по-удобно в хотела. По-близо е до клуба от къщата на Шелби, така че няма да ти се налага да шофираш толкова много до работата, а точно сега имам свободни стаи. — Бърди заби сламката толкова силно, че проби дупка в дъното на хартиената си чаша. — Можеш да се настаниш в Жасминената стая, безплатно. Тя има и малка кухничка, както вероятно си спомняш, след като толкова пъти си я почиствала.

— Мамо! — Червенина нахлу в бледото лице на Хейли. От нея се излъчваше някаква трескавост, която разтревожи Мег. — Мама също иска да дойдеш, не съм само аз.

Мег дълбоко се съмняваше, но за нея означаваше много, че Хейли държи на приятелството им достатъчно, за да се опълчи на майка си. Взе си парченце от курабията, която Хейли не ядеше.

— Благодарна съм ви за поканата, но вече имам други планове.

— Какви планове? — попита Хейли.

— Ще се върна в църквата.

— Тед за нищо на света няма да ти позволи — заяви Бърди.

— Вече смени ключалките и аз искам да се прибера у дома.

Не спомена охранителната камера, чието инсталиране той възнамеряваше да довърши днес. Колкото по-малко хора знаеха за това, толкова по-добре.

— Е, невинаги получаваме онова, което искаме — заяви Бърди философски. — Възнамеряваш ли изобщо някога да започнеш да мислиш за друг, освен за себе си?

— Мамо! Хубаво е, че ще се прибере в църквата. Защо трябва да бъдеш толкова негативна?

— Съжалявам, Хейли, но ти отказваш да признаеш каква огромна каша забърка Мег. Вчера, у Франческа… Ти не беше там, така че няма как…

— Не съм глуха. Чух те, докато говореше по телефона с Шелби.

Очевидно в плана за потулване се бяха появили пукнатини.

Бърди едва не събори напитката си, докато ставаше от стола.

— Правим всичко по силите си, за да оправяме твоите бъркотии, Мег Коранда, но не можем да го сторим сами. Нуждаем се от поне малко съдействие от твоя страна.

Тя грабна сакото си и се отдалечи, а червената й коса искреше на слънцето.

Хейли натроши курабията си върху хартиеното квадратче.

— Според мен трябва да се върнеш в църквата.

— Изглежда, че ти си единствената, която мисли така. — Хейли зарея невиждащ поглед в далечината и Мег я изгледа с тревога. — Ясно е, че не се справям особено добре със собствените си проблеми, но виждам, че нещо те безпокои. Ако искаш да говориш, аз съм насреща.

— Няма за какво да говоря. Трябва да се връщам на работа.

Хейли грабна чашата на майка си, както и надробената курабия и отиде в снекбара.

Мег се отправи към сградата на клуба, за да вземе количката с напитки. Беше я оставила до чешмичката и тъкмо бе стигнала, когато иззад ъгъла се зададе много позната и много нежелана фигура. Дизайнерската й лятна рокля и обувките „Лубутен“ говореха, че не е дошла да играе голф. Вместо това решително се отправи към Мег, а острите й токчета чаткаха по асфалта, поне докато не стигна до тревата.

Мег потисна порива да се прекръсти, но не можа да потисне стона си, докато Франческа спираше пред нея.

— Моля ви, не казвайте това, което смятам, че се каните да кажете.

— Е, аз също не съм на върха на щастието, че се налага да го направя. — Едно бързо движение с ръка вдигна марковите й слънчеви очила на главата, разкривайки искрящите й зелени очи, чиито клепачи бяха докоснати с нежен бронзов грим, а нежна черна спирала обгръщаше бездруго гъстите й мигли. Потта отдавна бе отмила малкото грим, който Мег си беше сложила сутринта, и докато Франческа ухаеше на френски парфюм, Мег миришеше на разляна бира.

Тя сведе очи към дребничката майка на Тед.

— Може ли поне да ми дадете пистолет, за да се гръмна?

— Не ставай глупава — отвърна Франческа. — Ако имах пистолет, вече да съм те застреляла собственоръчно. — Тя замахна, за да пропъди мухата, имала дързостта да избръмчи прекалено близо до изящното й лице. — Къщата ни за гости не е свързана с основната постройка. Никой няма да те притеснява.

— Трябва ли да ви наричам „мамо“?

— Господи, не. — Нещо се появи в ъгълчето на устата й. Гримаса? Усмивка? Невъзможно бе да се каже. — Наричай ме Франческа, като всички останали.

— Супер. — Мег пъхна пръсти в джоба си. — Само от любопитство, в този град има ли изобщо някой, който е в състояние да не се бърка в чуждите работи?

— Не. Ето защо от самото начало настоях с Дали да имаме жилище в Манхатън. Знаеш ли, че Тед беше на девет години, когато за първи път дойде в Уайнет? Можеш ли да си представиш колко от местните странности щеше да прихване, ако беше живял тук от раждането си? — Тя подсмръкна. — Дори не ми се мисли.

— Благодарна съм ви за поканата, както и за тези на Шелби и Бърди Китъл, но бихте ли съобщили на останалите от змийското гнездо, че смятам да се върна в църквата.

— Тед за нищо на света няма да го допусне.

— Тед няма думата — сопна се Мег.

Франческа издаде звук на задоволство.

— Доказателство, че съвсем не познаваш сина ми така добре, както си мислиш. Къщата за гости е отключена, а хладилникът е зареден. Дори не си и помисляй да ми се противопоставиш.

И тя си тръгна. През тревата. По пътечката за количката.

Чат… чат… Чат… чат… Чат… чат…

 

 

Докато излизаше от служебния паркинг тази вечер и поемаше по алеята, извеждаща на магистралата, Мег отново прекарваше през ума си ужасния си ден. Нямаше никакво намерение да се пренесе в къщата за гости на Франческа Бодин, нито у Шелби Травълър, нито пък в хотел „Уайнет Кънтри Ин“. Нямаше обаче да остане и у Тед. Колкото и ядосана да беше на жените от този град, които се бъркаха навсякъде, не можеше да тръгне против тях. Независимо колко ужасни бяха, независимо от това, че се бъркаха в чуждия живот и съдеха другите, те просто постъпваха така, както според тях бе правилно. За разлика от толкова много американци жителите на Уайнет не знаеха дори значението на думите „гражданска апатия“. Освен това реалността беше на тяхна страна. Мег не можеше да живее с Тед, не и докато двамата Скипджак бяха наоколо.

Изведнъж нещо политна към колата. Мег ахна и натисна спирачки, но беше твърде късно — в предното й стъкло се блъсна камък. С крайчеца на окото си тя улови някакво движение между дърветата, изключи от скорост и изскочи навън. Подхлъзна се на чакъла, ала успя да запази равновесие и се втурна към горичката около служебната алея.

Бодили се впиха в шортите й и одраскаха краката й, когато потъна в храсталаците. Отново зърна някакво движение, но дори не беше сигурна дали е човек. Знаеше единствено, че някой пак я беше нападнал, а на нея й беше писнало да бъде жертва.

Навлезе още по-навътре между дърветата, ала нямаше представа накъде да поеме. Спря, за да се ослуша, но не чу нищо освен собственото си накъсано дишане. Най-сетне се отказа. Който и да беше хвърлил камъка, беше успял да избяга.

Когато се върна при колата си, все още трепереше. Паяжина от пукнато стъкло бе плъзнала по предното стъкло, но ако извиеше врат, почти успяваше да вижда достатъчно добре, за да шофира.

Докато пристигне в църквата, гневът й бе помогнал да се овладее. Ужасно искаше да види пикапа на Тед, паркиран отвън, но него го нямаше. Опита да използва ключа си, за да влезе, но ключалката беше сменена, както и очакваше. Слезе по стъпалата и надникна под каменната жаба, макар да знаеше, че Тед няма да е оставил новия ключ там. Обикаля насам-натам още известно време, докато не откри охранителната камера, инсталирана в голямото пеканово дърво, което някога бе подслонявало богомолците, излизащи от служба.

Тя размаха юмрук срещу него.

— Тиодор Бодин, ако не се появиш тук възможно най-скоро и не ме пуснеш да вляза, ще строша някой от прозорците!

След това се отпусна тежко на най-долното стъпало и зачака, но само след миг скочи, прекоси гробището и отиде при потока.

Вирът я очакваше. Съблече се по бельо и се гмурна. Хладна и гостоприемна, водата се затвори над главата й. Стигна до каменистото дъно, оттласна се и се показа на повърхността. Гмурна се отново, опитвайки се да отмие ужасния ден от себе си. Когато най-сетне се охлади, напъха мокрите си крака в гуменките, грабна мръсните си работни дрехи и се отправи обратно към църквата само по подгизнало бельо. Излезе измежду дърветата и се закова на място.

На един надгробен камък от черен гранит беше приседнал великият Далас Бодин. Скийт Купър, верният му кади, стоеше до него.

Ругаейки под носа си, Мег се шмугна обратно между дърветата и нахлузи шортите и потната си риза. Да се изправи срещу бащата на Тед, бе съвсем различно от това, да се оправи с жените. Прокара пръсти през мократа си коса, заповяда си да не показва никакъв страх и бавно пристъпи в гробището.

— Наглеждате бъдещото си лобно място?

— Все още не — отвърна Дали.

Беше се настанил удобно, протегнал дългите си, обути в дънки крака, а прошарената светлина играеше в сребърните нишки на тъмнорусата му коса. Дори на петдесет и девет години той беше много красив мъж, от което съсухрената грозота на Скийт изпъкваше още повече.

Краката й шляпаха в гуменките, докато се приближаваше.

— Има и по-лоши места от това.

— Предполагам. — Дали кръстоса глезени. — Земемерите пристигнаха ден по-рано и Тед отиде заедно с тях при депото за отпадъци. В крайна сметка сделката за комплекса може и да се получи. Казахме му, че ще ти помогнем да пренесеш вещите си у тях.

— Реших да остана тук.

Дали кимна, сякаш го обмисляше.

— Не ми изглежда особено безопасно.

— Той е монтирал поне една камера.

Дали отново кимна.

— Истината е, че двамата със Скийт вече пренесохме нещата ти.

— Нямахте право!

— Въпрос на гледна точка. — Дали обърна лице към ветреца, сякаш проверяваше посоката му, преди да замахне със стика. — Ще отседнеш у Скийт.

— У Скийт?

— Той не говори много. Реших, че би предпочела да се нанесеш при него, отколкото да се налага да си имаш работа с жена ми. Нека ти кажа, че никак не обичам, когато тя се разстройва, а ти определено й го причиняваш.

— Тя се разстройва от всякакви щуротии. — Скийт премести клечката за зъби от единия ъгъл на устата си в другия. — И никакви приказки не помагат, каквато си е Франси.

— При цялото ми уважение… — Мег прозвуча като някой адвокат, но спокойната увереност на Дали я объркваше така, както никоя от жените не бе в състояние. — Не искам да живея със Скийт.

— Не виждам защо не. — Скийт отново премести клечката. — Ще си имаш свой собствен телевизор и хич няма да ти се пречкам. Обичам обаче да ми е подредено.

Дали се надигна от надгробния камък.

— Можеш да караш след нас или пък Скийт ще вземе колата ти, а ти ще дойдеш с мен.

Непреклонният му поглед бе красноречиво доказателство, че решението е взето и Мег с нищо не би могла да го промени. Тя претегли опциите си. Да се върне в църквата, точно сега определено не беше една от тях. Нямаше да се пренесе и при Тед. Той може и да не разбираше защо, но тя знаеше. Това оставяше Шелби и Уорън Травълър, хотела, къщата за гости на Франческа или Скийт Купър.

С обруленото си от времето и слънцето лице и опашка като на Уили Нелсън между раменете, Скийт приличаше повече на скитник, отколкото на човек, който беше натрупал няколко милиона като кади на голф легенда. Мег събра останките от гордостта си и го изгледа надменно.

— Не позволявам на съквартирантите ми да вземат дрехите ми назаем, но обичам да си правим малки спа партита всеки петък вечер. Маникюр и педикюр. Ти ще направиш моя, аз — твоя. Такива неща.

Скийт премести клечката за зъби в устата си и погледна към Дали.

— Май пак ни се падна от устатите.

— Така изглежда. — Дали извади ключовете на колата от джоба си. — Все още е твърде рано да се каже.

Мег нямаше представа за какво говорят. Те тръгнаха пред нея и тя чу как Скийт се изкиска.

— Помниш ли онази нощ, когато за малко да оставим Франси да се удави в басейна?

— Идеята определено беше привлекателна — отвърна любящият съпруг на Франси.

— Добре че не го направихме.

— Неведоми са пътищата господни.

Скийт метна клечката за зъби в храсталака.

— Напоследък са същински лабиринт.

 

 

Когато за първи път обходи имението на семейство Бодин, Мег беше видяла малката каменна къща на Скийт. От двете страни на вратата, боядисана в невзрачен жълто-кафяв цвят, имаше прозорци, а единствената украса беше американското знаме, което висеше безжизнено на пилона близо до пътеката, отвеждаща до входа.

— Постарахме се да не ти разбъркаме нещата прекалено много, докато ги местехме. — Дали й отвори да влезе.

— Много мило.

Мег прекрачи в безукорно чиста дневна, боядисана в малко по-светло жълто-кафяво. Основните мебели в нея бяха два скъпи, изключително грозни кафяви фотьойли за релакс, обърнати към големия телевизор с плосък екран, който висеше на стената. Точно над него беше окачено пъстроцветно сомбреро. Единственият естетичен щрих в стаята беше красивата черга с пръстен цвят, подобна на онези в кабинета на Франческа. Мег подозираше, че Скийт не я е избрал сам.

Той взе дистанционното и включи на канал за голф. През големия свод срещу входната врата се виждаха част от коридор и кухня с дървени шкафове, бели плотове и редичка керамични кутийки с формата на английски къщурки. По-малък телевизор с плосък екран висеше над кръгла дървена маса с четири меки въртящи се стола.

Мег последва Дали по коридора.

— Спалнята на Скийт е в края. Хърка ужасно, така че няма да е зле да си купиш тапи за уши.

— Става все по-хубаво и по-хубаво, а?

— Временно е. Докато нещата се поуталожат.

Прииска й се да го попита кога точно очаква да стане това, но се отказа. Дали я въведе в оскъдно мебелирана спалня с мебели в ранноамерикански стил: двойно легло, покрито с ватирана завивка на геометрични фигури; скрин; обикновен стол и още един телевизор с плосък екран. Досущ като останалата част от къщата, и тази стая беше боядисана в жълто-кафяво; върху голия под, застлан с плочки, стояха куфарът й и няколко кашона. През отворената врата на дрешника Мег видя дрехите й да висят от голяма дървена закачалка, обувките й бяха подредени грижливо отдолу.

— Франси неведнъж предлага да обзаведе мястото вместо него — каза Дали, — но Скийт обича нещата да са простички. Имаш си собствена баня.

— Ура.

— Кабинетът му е в съседната стая. Доколкото знам, не го използва за нищо, така че можеш да си правиш бижутата там. Той няма да забележи, освен ако не изгубиш дистанционното, което държи върху шкафа за документи.

Входната врата се тресна и дори каналът за голф не успя да заглуши звука от гневни стъпки, последвани от заповедническия рев на любимия син на Уайнет:

— Къде е тя?

Дали погледна към коридора.

— Казах й на Франси, че трябваше да си останем в Ню Йорк.