Сюзън Елизабет Филипс
Господин Неустоим (19)

19

Мег беше забравила за охранителната камера, а Хейли изобщо не знаеше за нея. Тя вдигна рязко глава.

— Ще му кажеш какво направих, нали?

— Не — отвърна Мег. — Ти ще му кажеш. — Стореното от Хейли беше злобно и разрушително, но днес тя я беше защитила от Спенс и Мег й беше задължена. Улови я за раменете. — Чуй ме, Хейли. В този миг имаш възможност да промениш посоката на живота си. Да престанеш да бъдеш подло и злосторно дете, заслепено от любов, и да се превърнеш в жена с характер. — Хейли потръпна, когато пръстите на Мег се впиха в ръцете й, ала Мег не я пусна. — Ако не се изправиш смело и не посрещнеш последиците от своите постъпки, ще изживееш живота си в сенките — в плена на срама и знанието, че си гаден малък плъх, предал своята приятелка.

Лицето на Хейли се сгърчи.

— Не мога да го направя.

— Можеш да направиш всичко, което поискаш. В живота рядко получаваме мигове като този и знаеш ли какво мисля? Мисля, че начинът, по който постъпиш през следващите няколко минути, ще определи какъв човек ще бъдеш от сега нататък.

— Не, аз…

Тед изскочи от пикапа и се втурна към Мег.

— Хората от охранителната компания се обадиха. Казаха, че Спенс бил тук. Пристигнах възможно най-бързо.

— Няма го. Тръгна си, когато се появи Хейли.

Само за миг Тед обходи с поглед голите й крака и влажната тениска, която не покриваше съвсем мокрите й бикини.

— Какво стана? Опита се да създава неприятности, нали?

— Да кажем просто, че не се държа особено приятно. Но не съм провалила голямата ти сделка, ако това искаш да знаеш. — Естествено, че не това искаше да знае. — Поне не мисля, че съм — добави тя.

Тревогата му за нея ли отразяваше облекчението, изписало се по лицето му, или за града? Повече от всичко на света искаше да му каже какво се е случило, ала това щеше да го постави в невъзможно положение. Колкото и трудно да беше, трябваше да почака, само още няколко дни.

Най-сетне Тед забеляза зачервените очи на Хейли и подпухналото й лице.

— Какво е станало?

Хейли погледна към Мег, очаквайки тя да я издаде, но Мег просто отвърна на погледа й. Хейли наведе глава.

— Аз… ужили ме пчела.

— Пчела? — повтори Тед.

Хейли отново погледна към Мег, сякаш я предизвикваше да каже нещо. Или пък я умоляваше да направи онова, което тя не бе състояние да стори сама. Секундите си течаха, а Мег не казваше нищо. Хейли прехапа долната си устна.

— Трябва да вървя — промърмори тя най-сетне с тих, страхлив гласец.

Тед си даваше сметка, че се е разиграло нещо повече от ужилване от пчела. Обърна се към Мег за обяснение, но тя не откъсваше очи от Хейли, която бъркаше в джоба на микроскопичните си шорти, за да намери ключовете от колата си. Беше паркирала форда обърнат към алеята, вероятно за да избяга възможно най-бързо, след като изгори дрехите на Мег. Извади ключовете и се взря в тях, все още очаквайки Мег да я издаде. Когато това не се случи, пое към колата си със ситни, предпазливи крачки.

— Добре дошла в живота си от тук нататък — извика Мег след нея.

Тед я изгледа любопитно. Хейли забави несигурно крачка, а после спря. Когато се обърна, очите й бяха посърнали и умоляващи.

Мег поклати глава.

Мускулите в гърлото на Хейли се раздвижиха. Мег затаи дъх.

Хейли отново се обърна към колата си. Направи още една крачка. Спря и погледна Тед.

— Аз бях — избъбри на един дъх. — Аз направих всички онези неща на Мег.

Тед я зяпна.

— За какво говориш?

— Аз… аз обърнах църквата надолу с главата.

Рядко се случваше Тед Бодин да изгуби дар слово, ала сега се случи точно това. Хейли въртеше ключовете в ръцете си.

— Аз изпратих писмото. Аз залепих онези надписи на колата й и се опитах да отскубна чистачките й, и хвърлих камък по предното й стъкло.

Тед поклати глава, мъчейки се да го осмисли. След това рязко се обърна към Мег.

— Каза ми, че било камък, изпаднал от каросерията на някакъв камион.

— Не исках да се тревожиш — отвърна Мег.

Нито пък да замениш ръждомобила с последен модел джип, нещо, на което си напълно способен.

Той отново се завъртя рязко към Хейли.

— Защо? Защо го направи?

— За да… за да я накарам да се махне. Аз… съжалявам.

Като за гений, Тед загряваше бавно.

— Какво ти е сторила?

Хейли отново се запъна. Това беше най-трудната част за нея и тя за пореден път потърси помощ от Мег. Нямаше обаче да получи такава. Хейли стисна ключовете си в юмрук.

— Ревнувах от нея.

— Ревнувала си?

На Мег й се прииска да не го беше казал с такова изумление.

Гласът на Хейли се снижи до шепот.

— Ревнувах теб.

— Мен?

Още изумление.

— Защото се влюбих в теб.

Всяка дума на Хейли беше пропита с нещастие.

— Това е най-голямата глупост, която съм чувал в живота си. — Отвращението на Тед беше толкова осезаемо, че на Мег почти й дожаля за Хейли. — Как може да показваш така наречената си любов, като тормозиш Мег?

Думата „любов“ прозвуча като ръмжене, което окончателно срина фантазиите на Хейли.

Тя притисна ръце към стомаха си и заплака.

— Съжалявам. Аз… никога не съм искала да стигна толкова далеч. Аз… наистина съжалявам.

— Не е достатъчно — изплющя гласът му. А после хвърли в лицето й последното доказателство за това, колко несподелени бяха чувствата й към него. — Качвай се в колата си. Отиваме в участъка. И най-добре се обади на майка си, защото ще имаш нужда от цялата подкрепа, която успееш да намериш.

Сълзи се стичаха по бузите на Хейли, накъсани хлипове я давеха, но тя не наведе глава. Прие съдбата си и не възрази.

— Почакай. — Мег си пое голяма глътка въздух и я изпусна. — Аз съм против ходенето в участъка.

Хейли я зяпна. Тед махна с ръка.

— Нямам намерение да споря с теб за това.

— Аз съм жертвата, така че аз решавам.

— Как ли пък не! Тормозила те е и сега ще си плати.

— За разходите по смяната на предното ми стъкло — със сигурност.

Толкова беше бесен, че беше пребледнял под загара си.

— Много повече от това. Нарушила е поне една дузина закони. Влизане в чужда собственост, тормоз, вандализъм…

— А колко закона наруши ти, когато се качи на Статуята на Свободата?

— Бях на девет години.

— И гениален — изтъкна Мег, докато Хейли ги гледаше, без да разбира какво става, нито как то ще я засегне. — Това е равносилно на поне деветнайсет години, измервани в коефициент на интелигентност. С една година повече, отколкото е тя.

— Мег, само помисли за онова, което ти причини.

— Не е необходимо. Хейли е тази, която трябва да го направи, и може и да греша, но ми се струва, че й предстои сериозно мислене. Моля те, Тед. Всеки заслужава втори шанс.

Бъдещето на Хейли зависеше от Тед, но в този миг тя не сваляше очи от Мег с изражение, което бе смесица от срам и удивление.

Тед я изгледа свирепо.

— Не го заслужаваш.

Хейли избърса бузите с пръсти и продължи да се взира в Мег.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Никога няма да го забравя. И ти обещавам, че един ден ще ти се отплатя за това.

— Не се тревожи за мен — каза Мег. — Направи го заради себе си.

Хейли помисли над думите й, а после кимна — мъничко, колебливо движение, последвано от второ, по-уверено.

Докато Хейли отиваше към колата си, Мег си спомни натрапчивото усещане, че нещо й убягва. Трябва да беше това. Някъде в подсъзнанието си сигурно бе подозирала Хейли, макар да не беше сигурна как би могла.

Колата на Хейли се отдалечи, а Тед изрита чакъла с пета.

— Прекалено си мекушава, знаеш ли го? Прекалено мекушава, по дяволите.

— Аз съм разглезено дете на знаменитости, забрави ли? Познавам единствено мекото.

— Сега не е моментът за шеги.

— Хей, ако се сещаш за по-голяма шега от това, Тед Бодин да тръгне с обикновена простосмъртна като Мег…

— Престани!

Напрежението на деня започваше да си казва думата, ала Мег не искаше той да види колко уязвима се чувства.

— Не ми харесва, когато си кисел. То противоречи на природните закони. Ако ти си в състояние да се превърнеш в мърморко, кой знае какво още може да последва. Току-виж цялата Вселена експлодирала.

Без да обръща внимание на думите й, Тед прибра една мокра къдрица зад ухото й.

— Какво искаше Спенс? Освен да го зяпаш прехласнато и да го запознаеш с известните ти приятели?

— Ами… в общи линии това.

Мег обърна лице в шепата му.

— Има нещо, което не ми казваш.

— Бейби — измърка тя сексапилно, — има цял куп неща, които не ти казвам.

Той се усмихна и докосна долната й устна с палец.

— Не можеш да запрашваш нанякъде сама. Всички се мъчат да му попречат да остане насаме с теб, но ти също трябва да помогнеш.

— Знам. И можеш да ми вярваш, че няма да се повтори. Макар че не мога да ти кажа колко ме дразни това, че аз съм тази, която трябва да се крие само защото някакъв разгонен богаташ…

— Знам. Не е правилно. — Той долепи устни до челото й. — Просто стой настрани от него още няколко дни, след което можеш да му кажеш да върви по дяволите. Всъщност аз ще го направя вместо теб. Не мога да ти опиша колко ми е писнало този клоун да управлява живота ми.

То се завърна без предупреждение. Усещането, че нещо я дебне. И то нямаше нищо общо с Хейли Китъл.

Небето беше притъмняло, вятърът прилепваше тениската към тялото й.

— Не… Не ти ли се струва странно, че Спенс не е чул за нас? Нито пък Съни? Толкова много хора знаят, но не и те. Съни не знае, нали?

Тед погледна към облаците.

— Изглежда, че не.

Мег усети, че не й достига въздух.

— Двайсет жени те видяха да ме целуваш на онзи обяд. Някои от тях трябва да са казали на съпрузите си, на някоя приятелка. Бърди е казала на Хейли.

— Вероятно.

Облаците, които се гонеха по небето, хвърляха сянка върху лицето му и плодът, който с всички сили се опитваше да достигне, дойде малко по-близо. Пое си голяма глътка въздух.

— Всички тези хора знаят, че сме двойка. Но не и Спенс и Съни.

— Това е Уайнет. Всички искат да помогнат.

Плодът се полюшваше толкова близо, че Мег можеше да вдъхне уханието му, ала то вече не беше приятно, а сладникаво и зловонно.

— Толкова лоялни хора.

— Трудно ще намериш по-добри.

И просто така отровният плод тупна в ръката й.

— През цялото време си знаел, че никой няма да каже каквото и да било на Спенс и Съни.

Някъде в далечината отекна гръм… Тед изви глава към охранителната камера в дървото, сякаш за да се увери, че е там.

— Не разбирам накъде биеш.

— О, разбираш, и още как. — Изрече следващите си думи на един пропит с болка дъх: — Когато ме целуна… когато оповести пред всички онези жени, че сме двойка… знаел си, че те ще го запазят в тайна.

Той сви рамене.

— Всеки прави каквото поиска.

Плодът се разпукна в ръцете й, разкривайки червива, загнила сърцевина.

— Всичките ти приказки за откритост и честност, за това, колко мразиш да се криеш. Аз ти повярвах.

— Наистина мразя да се крия.

Облаците препускаха над главите им, отекваха гръмотевици и яростта на Мег стана неудържима.

— Бях така трогната, когато ме целуна пред всички. Ликувах, че си готов на подобна жертва. За мен! Но ти… ти не си рискувал нищичко.

— Я чакай малко. — В очите му пламна справедливо възмущение. — Ти ме направи на нищо онази нощ. Заяви, че постъпката ми била глупава.

— Това ми казваше главата ми. Ала сърцето ми… глупавото ми сърце… — Гласът й се прекърши. — То пееше.

Той потръпна.

— Мег.

Чувствата, които се гонеха по лицето на този мъж, който никога не би наранил съзнателно някого, бяха болезнено ясни за разчитане. Изумление. Тревога. Съжаление. Мег ги ненавиждаше… ненавиждаше и него. Искаше да го нарани така, както той я беше наранил, и знаеше точно как да го накаже. Като бъде откровена.

— Влюбих се в теб — каза тя. — Досущ като всички останали.

Той не бе състояние да скрие потреса си.

— Мег…

— Ала и аз означавам за теб толкова малко, колкото и всички те. Толкова малко, колкото означаваше и Луси.

— Спри.

— Аз съм такава идиотка. Онази целувка означаваше толкова много за мен. Допуснах да означава толкова много. — От гърдите й се откъсна рязък смях, който всъщност беше ридание; вече не бе сигурна на кого от двамата е ядосана повече. — И начинът, по който искаше да остана у вас… Всички се тревожеха за това, но ако се беше случило, те биха пожертвали живота си, за да те прикрият. И ти го знаеше.

— Правиш от нищо нещо.

Ала отказваше да срещне очите й.

Погледът й се плъзна по силния му изчистен профил.

— Достатъчно е само да те видя и ми се приисква да затанцувам — прошепна тя. — Никога не съм обичала някого така, както обичам теб. Никога не съм си представяла, че е възможно да изпитвам нещо, подобно на това, което изпитвам към теб.

Устните му потръпнаха, а очите му потъмняха от болка.

— Мег, аз държа на теб. Не си мисли, че не е така. Ти си… ти си прекрасна. Караш ме…

Той поспря, опитвайки се да открие точната дума, и Мег се усмихна презрително през сълзи.

— Карам ли сърцето ти да пее? Изпълвам ли те с желание да затанцуваш?

— Разстроена си. Просто…

— Моята любов е пламенна! — Думите изригнаха от нея. — Тя гори. Кипи и бушува, дълбока и силна. Ала всички твои чувства са хладни и оскъдни. Ти стоиш край страничната линия, където не трябва да се потиш толкова. Ето защо искаше да се ожениш за Луси. То беше изчистено. Логично. Е, аз не съм такава. Аз съм разхвърляна и необуздана, и разрушителна и ти разби сърцето ми.

Съпроводен от мощен гръм, от небето рукна дъжд. Лицето на Тед се разкриви.

— Не казвай това. Разстроена си.

Протегна ръце към нея, но тя се дръпна рязко.

— Махай се от тук. Остави ме на мира.

— Не и така.

— Напротив, именно така. Защото ти искаш единствено онова, което е най-добро за другите. А точно сега най-доброто за мен е да остана сама.

Дъждът се усилваше. Мег почти можеше да види как везните вътре в него се раздвижват. Опитват се да претеглят плюсовете и минусите. Искаше да постъпи правилно. Винаги. Такъв беше. И когато му позволи да види колко много я беше наранил, не би могла да го нарани повече.

Ярка мълния проряза въздуха. Тед я издърпа по стъпалата на църквата, до козирката над входа. Тя се откъсна от него.

— Махай се! Не можеш ли да направиш поне това?

— Моля те, Мег. Всичко ще се оправи. Трябва ни просто малко време. — Понечи да помилва лицето й, ала когато тя потръпна, свали ръка. — Разстроена си. Разбирам те. По-късно тази вечер ще…

— Не. Не тази вечер.

Нито утре. Нито когато и да било.

— Изслушай ме. Моля те… Утре през целия ден имам срещи със Спенс и хората му, но утре вечер ще… Ще вечеряме у нас, където никой няма да ни прекъсва. Само аз и ти. И двамата ще сме имали време, за да обмислим всичко това, и ще го обсъдим.

— Аха. Време да помислим. Това ще оправи всичко.

— Бъди справедлива, Мег. Дойде ми изневиделица. Обещай ми. — Гласът му одрезгавя. — Ако не ми обещаеш да се видим утре, няма да мръдна от тук.

— Добре — отвърна тя сковано. — Обещавам.

— Мег…

Отново понечи да я докосне и тя отново се дръпна.

— Просто си върви. Моля те. Ще говорим утре.

Гледа я толкова дълго, че сякаш никога нямаше да си тръгне. Ала най-сетне го направи, а тя остана на най-горното стъпало на църквата, гледайки го как се отдалечава в дъжда.

Когато го изгуби от поглед, най-сетне направи онова, което не бе могла да стори по-рано. Сви зад ъгъла на църквата и счупи един прозорец. Едно-единствено стъкло, само колкото да бръкне вътре и да свали резето. След това повдигна прозореца и се покатери в прашното си празно убежище.

Той очакваше да се видят утре вечер, за да обсъдят нейната несподелена любов спокойно и разумно. Беше му обещала.

Когато поредната гръмотевица разтърси църквата, Мег си помисли колко лесно бе да се наруши едно такова обещание.

 

 

В галерията за хора откри чифт дънки, които Дали и Скийт бяха пропуснали, когато събираха нещата й. В кухнята все още имаше храна, ала тя нямаше апетит. Вместо това закрачи напред-назад по стария чамов под и се замисли за всичко, което я бе довело до този миг. Тед не можеше да се промени. Наистина ли бе повярвала, че е в състояние да я обикне? Как бе могла да си помисли, дори за миг, че е различна от останалите?

Защото й беше разкрил части от себе си, които не бе разкривал пред никоя друга, и това я бе накарало да се почувства различна. Но то бе просто една илюзия и сега тя трябваше да си тръгне, защото да остане тук бе невъзможно.

При мисълта, че никога вече няма да го види, едва не рухна, затова се съсредоточи върху практическата страна на въпроса. Старата безотговорна Мег би скочила в колата си още тази нощ и би избягала. Ала новата й подобрена версия имаше задължения. Утре беше почивният й ден и никой нямаше да я очаква на работа, така че щеше да има време да свърши всичко, което бе необходимо.

Изчака, за да е сигурна, че Скийт ще е заспал, преди да се върне в къщата. Докато хъркането му огласяше коридора, тя седна на бюрото в кабинета му, където изработваше своите бижута, и извади жълт бележник. Написа указания за онзи, който щеше да поеме количката с напитки след нея, в които обясни как най-добре да я зарежда, изброи предпочитанията на редовните играчи и добави няколко реда за рециклирането на чашите и кутиите. Работата й може и да не беше висша математика, но тя почти бе удвоила приходите от количката с напитки и се гордееше с това. Накрая написа: „Работата е това, което сам си направиш от нея“. После обаче се почувства глупаво и го задраска.

Докато довършваше гривната, която беше обещала на Тори, се мъчеше да не мисли за него, но то беше невъзможно, и на зазоряване, когато пъхна готовата гривна в един подплатен плик, очите й бяха зачервени, а тя бе изтощена и по-тъжна, отколкото когато и да било през живота си.

Когато излезе от стаята, Скийт ядеше любимата си зърнена закуска на кухненската маса, подпрял пред себе си вестника, отворен на спортната страница.

— Имам добри новини — насили се да се усмихне Мег. — Тайният ми враг беше разкрит и неутрализиран. Не ме питай за подробности.

Скийт вдигна поглед от закуската си.

— Тед знае ли за това?

Мег с огромно усилие се пребори с вълната на болка, която заплашваше да я погълне всеки път щом си помислеше, че никога вече няма да го види.

— Да. Така че се връщам в църквата.

Не й беше приятно да го лъже, ала се нуждаеше от причина да си събере нещата, без да събуди подозренията му.

— Не виждам защо си се разбързала — измърмори Скийт и отново се зае със закуската си, а Мег изведнъж си даде сметка, че старият мърморко ще й липсва, както и още доста хора от този шантав град.

Изтощена от болката и липсата на сън, тя едва бе започнала да си събира нещата, когато не издържа и полегна. Въпреки мрачните сънища се събуди късно следобед. Събра си багажа възможно най-бързо, но дори така не успя да стигне в банката преди три часа. Изтегли почти цялата наличност по жалката си сметка, оставяйки едва двайсет долара. Закриеше ли я, всички служители щяха да започнат да й задават въпроси и само пет минути след като прекрачеше прага на банката, Тед щеше да знае, че си заминава. А тя нямаше да понесе още един сблъсък.

Единствената пощенска кутия в града се намираше до стъпалата на малкия пощенски клон. Тя изпрати предизвестието си и указанията за количката с напитки на Бари, помощник-управителя. Докато пускаше плика с гривната на Тори, една кола спря в забранената за паркиране зона. Прозорецът до шофьора се смъкна и през него се показа главата на Съни Скипджак.

— Търсих те. Забравих, че днес клубът е затворен. Да пийнем нещо и да си поговорим.

Съни беше истинско въплъщение на деловата елегантност с лъскавата си тъмна коса и платинени бижута. Мег никога не се бе чувствала по-уязвима.

— Боя се, че точно сега не е удобно. Имам да свърша цял куп неща.

Като например да се кача в колата си и да обърна гръб на мъжа, когото толкова обичам.

— Отмени ги. Важно е.

— За баща ти ли става дума?

Съни я погледна безизразно.

— Какво за баща ми?

— Нищо.

Няколко минувачи спряха и ги зяпнаха, без дори да се опитват да го скрият. Съни, заетата бизнес дама, забарабани с нетърпеливи пръсти по волана.

— Сигурна ли си, че не можеш да отделиш няколко минути от натоварената си програма, за да обсъдиш перспективата за едно бизнес начинание?

— Бизнес начинание?

— Виждала съм бижутата ти. Искам да говорим. Качвай се.

Плановете на Мег за бъдещето бяха, меко казано, неясни. Тя претегли риска от забавяне на отпътуването си с един час и ползата от това да чуе какво има да й каже Съни. Съни може и да беше трън в задника, но освен това беше интелигентна бизнес дама. Мег пропъди нежеланието да се озове в затворено пространство с друг член на семейство Скипджак и се качи в колата.

— Чу ли, че имаше статия за конкурса с Тед не къде да е, а в „Уолстрийт Джърнъл“? — подхвърли Съни, докато потегляше по улицата. — Част от поредица за изобретателни подходи към набирането на средства за благотворителност.

— Не, не съм чула.

Съни шофираше с една ръка.

— Всеки път когато се появи още една статия, залогът скача. Цялото това национално внимание започва да ми излиза скъпичко, но от доста време не съм си позволявала да харча разточително. — Телефонът й иззвъня и тя пъхна апарата под сърпа на лъскавата тъмна коса, полюшващ се над ухото й. — Здравей, татко.

Мег настръхна.

— Да, прочетох го и говорих с Уолфбърг — продължи Съни. — Ще се обадя на Тери още тази вечер.

В продължение на няколко минути двамата говориха за адвокати и за покупката на земята. Мислите на Мег се върнаха към Тед само за да бъде изтръгната от тях, когато чу Съни да казва:

— Ще трябва да проверя по-късно. Точно сега съм с Мег. — Тя погледна към Мег и извъртя очи. — Не, ти не си поканен да се присъединиш към нас. Ще се чуем по-късно. — Послуша за момент, намръщи се и прекъсна. — Звучеше ядосан. Какво става с вас двамата?

Мег приветства връхлетелия я гняв.

— Баща ти не знае как да приема откази.

— Ето защо е толкова преуспял. Той е интелигентен и целеустремен. Не разбирам защо толкова се дърпаш. А може би разбирам.

Мег нямаше желание да води този разговор и съжали, че се е качила в колата.

— Искаше да говорим за бижутата ми — каза, докато излизаха на магистралата.

— Продаваш прекалено евтино. Нещата ти са много оригинални и са привлекателни за снобите. Трябва да се насочиш към по-висок клас клиенти. Иди в Ню Йорк. Използвай връзките си, за да си намериш правилните купувачи. Престани да хабиш произведенията си, предлагайки ги на местните. Не можеш да си създадеш репутация на сериозен дизайнер в Източен Исус, Тексас.

— Добър съвет — отвърна Мег, докато подминаваха „Роустабаут“. — Мислех, че отиваме да пийнем нещо.

— Първо ще се отбием за малко до депото.

— Вече съм го виждала и нямам желание да се връщам.

— Трябва да направя малко снимки. Няма да се бавим. Освен това там можем да говорим на спокойствие.

— Не съм убедена, че е необходимо.

— Необходимо е, и още как.

Съни свърна по пътя, отвеждащ до депото.

Той беше застлан с чакъл след последния път, когато Мег бе идвала тук, деня, когато двамата с Тед се бяха любили, облегнати на пикапа му. Нов прилив на болка я блъсна в гърдите.

Съни паркира до ръждясалия знак, извади фотоапарата от чантата си и слезе от колата, а всяко нейно движение излъчваше целеустременост. Мег никога не бе срещала толкова уверен в себе си човек.

Нямаше намерение да остане да се спотайва в колата, затова също слезе. Съни допря апарата до окото си и се съсредоточи върху депото за отпадъци.

— Това е бъдещето на Уайнет. — Апаратът щракна. — Отначало бях против това да строим тук, но след като опознах града и хората си промених мнението.

„След като опозна Тед Бодин“, помисли си Мег.

Съни продължи да снима от друг ъгъл.

— Такова уникално място. Истинската Америка и така нататък. По принцип татко не си пада особено по малки градчета, но тук всички се държат страхотно с него, а и страшно му харесва, че може да играе с хора като Дали и Тед, и Кени. — Тя свали апарата. — Що се отнася до мен… Не е тайна, че проявявам интерес към Тед.

— Ти и всички останали жени по света.

Съни се усмихна.

— Ала за разлика от всички останали аз съм и инженер. В интелектуално отношение сме равни, а колко други жени могат да се похвалят с това?

„Не и аз“, помисли си Мег.

Съни мина зад знака на депото и насочи обектива към тръбите за метан.

— Разбирам технологиите, които го интересуват. — Фотоапаратът изщрака. — Мога да оценя страстта му към екологията както на научно, така и на практическо ниво. Той притежава забележителен ум и не са много онези, които са в състояние да не изостават от такъв интелект.

Поредната жена, която смяташе, че знае от какво се нуждае Тед. Мег не можа да се сдържи:

— И Тед споделя чувствата ти?

— И това ще стане. — Съни отново свали апарата. — Така поне се надявам. Аз съм реалистка. Може и да не стане както искам, но аз съм като баща ми. Не отстъпвам пред предизвикателствата. Вярвам, че с Тед имаме бъдеще заедно, и възнамерявам да направя всичко по силите си това да стане реалност. — Тя погледна Мег право в очите. — Е, нека свалим картите. Искам да си тръгнеш от Уайнет.

— Така значи? — Не виждаше причина да й обяснява, че вече щеше да го е направила, ако тя не я беше спряла. — И защо?

— Не е нищо лично. Смятам, че си много добра за баща ми. Напоследък той е доста потиснат. Напредването на годините и всичко останало. Ти отвлече мислите му от това. Проблемът за мен е, че спъваш Тед. Той никога няма да признае, че разчита на теб, но то е очевидно.

— Смяташ, че Тед разчита на мен?

— Виждам го в начина, по който те гледа, начина, по който говори за теб. Знам, че Луси Джорик е най-добрата ти приятелка. Напомняш му за нея и докато ти си тук, на него ще му бъде страшно трудно да продължи напред.

Толкова умна и все пак толкова глупава.

— Освен това искрено вярвам, че жените трябва да си помагат — продължи Съни. — Да бъдеш толкова близо до него, не е добре за теб. Дори не мога да изброя от колко хора чух, че вече си го превъзмогнала, но и двете знаем, че не е точно така. Приеми го, Мег. Тед никога няма да си падне по теб. Двамата нямате нищо общо.

Освен богати родители, привилегировано детство, страст към екологията и висок праг на търпимост към абсурдното, нещо, което Съни никога нямаше да разбере.

— Тед се чувства добре с теб, защото му напомняш за Луси — продължи тя. — Но това е всичко. Останеш ли тук, спъваш само себе си и усложняваш връзката ми с него.

— Не си от онези, които увъртат.

Съни сви рамене.

— Вярвам, че човек трябва да бъде откровен.

Ала онова, което тя наричаше откровеност, не бе нищо друго, освен коравосърдечно пренебрежение към всички чувства и мнения, които не съвпадаха с нейните.

— Тънките игрички никога не са ме привличали — заяви тя, гордо развявайки своята самомнителност като знаме. — Ако си съгласна да изчезнеш, аз съм готова да ти помогна да започнеш бизнес с бижутата си.

— Подкупваш ме?

— Защо не? Ти не си лоша инвестиция. Включвайки истински реликви в своите украшения, ти си открила чудесна пазарна ниша, която може да бъде много доходна.

— Само дето не съм сигурна, че искам да се занимавам с бижутерство.

Съни не бе в състояние да проумее, че някой би могъл да обърне гръб на обещаващо бизнес начинание, и тя едва прикри презрителната си усмивка.

— Какво друго можеш да правиш?

Мег тъкмо се канеше да й отговори, че ще прави с бъдещето си каквото тя реши, когато чу как по чакъла изсвириха гуми. Двете се обърнаха едновременно тъкмо когато една непозната кола удари спирачки. Слънцето я заслепяваше и Мег не можеше да види кой седи зад волана, но прекъсването изобщо не я учуди. Добрите жители на Уайнет нямаше да я оставят за дълго сама с един Скипджак.

А после вратата на колата се отвори и стомахът й се сви. Мъжът, който слизаше от тъмния седан, беше Спенс. Тя се обърна към Съни.

— Откарай ме обратно в града.

Ала Съни беше приковала очи в баща си, който се приближаваше към тях, а панамената шапка засенчваше горната част на лицето му.

— Татко, какво правиш тук?

На Мег не й бяха останали никакви сили, за да се справи с това.

— Искам да се върна в града още сега.

— Остави ни сами — нареди Спенс на дъщеря си. — Има няколко неща, които трябва да кажа на Мег на четири очи.

— Не! Не си отивай.

Тревогата на Мег обърка Съни и усмивката, с която бе посрещнала баща си, избледня.

— Какво става?

Спенс махна с глава към колата на дъщеря си.

— Ще се видим в града. Върви.

— Стой, където си, Съни — каза Мег. — Не искам да оставам насаме с него.

Съни я изгледа така, сякаш е прокажена.

— Какъв ти е проблемът?

— Мег е страхливка — заяви баща й. — Ето какъв й е проблемът.

Ала Мег повече нямаше да бъде безпомощната му жертва.

— Съни, вчера баща ти се опита да ме насили.