Сюзън Елизабет Филипс
Господин Неустоим (2)

2

Преддверието на презвитерианската църква на Уайнет миришеше на стари псалтири и отдавна забравени угощения. Отвън цареше организиран хаос. Мястото, отделено специално за пресата, беше претъпкано с репортери, трибуните бяха пълни със зрители, които преливаха и по страничните улички. Докато антуражът на булката се готвеше да влезе в кораба^[1] на църквата, Мег хвърли поглед към Луси. Съвършено прилягащата й дантелена рокля подчертаваше дребната й фигура, но дори изкусно положеният грим не можеше да скрие напрежението й. През целия ден беше толкова неспокойна, че на Мег сърце не й беше дало да каже каквото и да било за тази неразумна сватба. Не че би имала възможност да го направи, при положение че Нийли Кейс Джорик следеше всяка нейна стъпка.

Камерният ансамбъл изсвири последните ноти от прелюдията и отекнаха тромпети, оповестяващи началото на сватбената процесия. Двете най-малки сестри на Луси вървяха начело, следвани от Мег и накрая — осемнайсетгодишната Трейси, която беше главната шаферка на Луси. Те всички носеха простички рокли от копринен крепдешин с цвят на шампанско, допълнени с опушени топазени обици, които бяха подаръкът на Луси за шаферките й.

Тринайсетгодишната Холи тръгна по пътеката. Когато стигна до средата, сестра й Шарлот пристъпи напред. Мег се усмихна през рамо на Луси, която бе избрала да влезе в църквата сама. Родителите й щяха да я чакат по средата на пътеката — символ на начина, по който се бяха появили в живота й. Мег зае мястото си пред Трейси, готова да прекрачи прага, но преди да успее да направи първата си крачка, зад гърба й се разнесе шумолене и една ръка улови нейната.

— Трябва да говоря с Тед. Сега — прошепна Луси панически.

Трейси, чиято руса коса бе оформена в сложен кок, ахна задавено.

— Луси, какво правиш?

Луси не й обърна внимание.

— Доведи ми го, Мег. Моля те.

Мег едва ли би могла да се нарече робиня на условностите, но това бе прекалено дори за нея.

— Сега? Не мислиш ли, че можеше да го направиш няколко часа по-рано?

— Права беше. За всичко, което каза. Беше напълно права. — Дори под купищата тюл лицето на Луси изглеждаше бледо и съкрушено. — Помогни ми. Моля те.

Трейси рязко се обърна към Мег.

— Не разбирам. Какво си й казала? — И без да дочака отговор, тя сграбчи ръката на сестра си. — Луси, просто имаш пристъп на паника. Всичко ще бъде наред.

— Не. Аз… трябва да говоря с Тед.

— Сега? — повтори Трейси думите на Мег. — Не можеш да говориш с него сега.

Ала Луси трябваше да го направи и Мег го разбираше, дори ако Трейси не можеше. Тя стисна още по-здраво букета от миниатюрни кали, който държеше, лепна усмивка на лицето си и пристъпи върху снежнобелия килим.

Хоризонтална пътека разделяше предната и задната част на кораба. Бившият президент на Съединените щати и нейният съпруг чакаха там с овлажнели очи и изпълнени с гордост, за да съпроводят дъщеря си в последните й стъпки като неомъжена жена. Тед Бодин стоеше пред олтара заедно с главния си шафер и останалите трима шафери. Един слънчев лъч падаше върху главата му и я обгръщаше в — какво друго? — ореол.

По време на репетицията предишния ден Мег бе получила учтиво скастряне, задето върви прекалено бързо по пътеката, ала сега това не беше проблем, защото обикновено широките й крачки бяха заменени от съвсем ситни стъпчици. Какво беше направила? Гостите се бяха обърнали в очакване да видят приближаването на булката. Мег стигна до олтара прекалено бързо и вместо да заеме мястото си до Шарлот, спря пред Тед.

Той я погледна въпросително. Тя впери поглед в средата на челото му, за да не й се налага да срещне смущаващите му кехлибарени очи.

— Луси би искала да говори с теб — прошепна.

Тед наклони глава на една страна, докато осмисляше чутото. Всеки друг на негово място би попитал нещо, но не и Тед Бодин. Недоумението му отстъпи място на тревога. С решителна стъпка и без следа от смущение, той пое по пътеката.

Президентът и съпругът й се погледнаха, когато той мина покрай тях, и незабавно го последваха. Откъм гостите се разнесе шепот. Майката на младоженеца се изправи, изправи се и баща му. Мег не можеше да остави Луси да посрещне всичко това сама, затова забърза обратно по пътеката. С всяка стъпка обзелото я чувство на ужас се засилваше.

Когато стигна до притвора, зърна бухналата горна част на воала на Луси над рамото на Тед. Трейси и родителите й се бяха скупчили около нея. Двама агенти на тайните служби стояха нащрек край входа. Родителите на младоженеца се появиха точно когато Тед дръпна Луси настрани от малката групичка. Стискайки я здраво за ръката, той я поведе към една малка врата встрани от тях. Луси се обърна, търсейки някого с поглед. Откри Мег и дори през водопада от тюл молбата й беше ясна.

Помогни ми.

Мег се втурна към нея, ала в този миг винаги приветливият Тед Бодин я стрелна с поглед, който я накара да се закове на място. Поглед не по-малко заплашителен и от най-големите страхотии във филмите на баща й. Луси поклати глава и Мег разбра, че приятелката й не я беше помолила да се застъпи за нея пред Тед. Не, тя искаше Мег да се оправи с бъркотията, която оставяше след себе си, сякаш Мег имаше представа как да го направи.

Когато вратата се затвори зад булката и младоженеца, съпругът на някогашния президент на Съединените щати пристъпи към Мег.

— Мег, какво става? Трейси каза, че ти знаеш.

Мег стисна шаферския си букет. Не можеше ли Луси по-рано да освободи бунтарката в себе си?

— Ами… Луси искаше да поговори с Тед.

— Това е ясно. За какво?

— Тя… — Съкрушеното лице на Луси изплува пред очите й. — Има известни съмнения.

— Съмнения? — Франческа Бодин, побесняла в светлобежовата си рокля на „Шанел“, пристъпи рязко напред. — Ти си виновна за това. Чух те снощи. Ти го направи.

И тя се спусна към стаята, в която бе изчезнал синът й, ала спря, задържана в последния миг от съпруга си.

— Спри, Франческа — обади се Далас Бодин; провлаченото му тексаско произношение рязко контрастираше с отсечения британски акцент на съпругата му. — Сами трябва да изяснят отношенията си.

Шаферките и шаферите се втурнаха в притвора. Андре, братът на Луси, и трите й сестри, Шарлот, Холи и Трейси (която мяташе убийствени погледи на Мег), се скупчиха заедно. Свещеникът се приближи до Нийли Джорик и двамата бързо размениха няколко думи, след което свещеникът кимна и се върна във вътрешността на църквата, където Мег го чу да се извинява за „краткото забавяне“, молейки гостите да останат по местата си.

Камерният ансамбъл отново засвири. Вратата, зад която бяха изчезнали Луси и Тед, си оставаше затворена. Мег почувства, че започва да й се гади.

Трейси се отдели от семейството си и се насочи към нея, розовите й устни бяха изкривени от ярост.

— Луси беше щастлива, докато не се появи ти. Ти си виновна!

Баща й се приближи до нея и сложи ръка на рамото й, отправяйки студен поглед към Мег.

— Нийли ми разказа за разговора ви снощи. Какво знаеш за всичко това?

Родителите на младоженеца чуха думите му и също се приближиха. Мег знаеше, че Луси разчита на нея, и потисна порива да избяга.

— Луси… всячески се опитва да не разочарова хората, които обича. — Тя облиза пресъхналите си устни. — Понякога се случва… да забрави да бъде вярна на себе си.

Мат Джорик беше от онези журналисти, които обичат нещата да се казват без заобикалки.

— Какво точно имаш предвид? Кажи го направо.

Усетила как очите на всички се впиват в нея, Мег още по-силно стисна букета от кали в ръцете си. Независимо колко й се искаше да се махне от тук, трябваше да се опита да направи всичко това поне малко по-лесно за Луси, като положи основите за трудните разговори, които я очакваха. Тя отново облиза устните си.

— Луси не е толкова щастлива, колкото би трябвало да бъде. Има известни съмнения.

— Глупости! — възкликна майката на Тед. — Нямаше никакви съмнения. Не и докато ти не й ги внуши.

— За първи път чуваме за каквито и да било съмнения — заяви Далас Бодин.

За миг Мег се поколеба дали да не се престори, че не знае нищо, но Луси бе сестрата, която тя никога не бе имала, така че можеше да направи поне това за нея.

— Луси осъзна, че е възможно да се омъжва за Тед не по правилните причини. Че той… може би не е подходящият мъж за нея.

— Това е абсурдно! — Зелените очи на Франческа хвърляха отровни стрелички. — Имаш ли представа колко много жени биха дали всичко, за да се омъжат за Теди?

— Цял куп, сигурна съм.

Това изобщо не укроти майка му.

— В събота сутринта закусвах с Луси и тя ми каза, че никога не е била по-щастлива. Ала това се промени, когато ти пристигна. Какво си й казала?

Мег се опита да избегне въпроса.

— А може би не е била толкова щастлива, колкото е изглеждала. Луси много я бива да се преструва.

— Аз имам известен опит с хора, които се преструват — сопна се Франческа. — Луси не се преструваше.

— Тя е страшно добра в това.

— Нека си представим един друг сценарий. — Дребничката майка на младоженеца заприлича на прокурор, държащ обвинителна реч. — Не е ли възможно по причини, които единствено ти си знаеш, да си решила да се възползваш от един най-обикновен пристъп на предсватбена треска?

— Не. Не е възможно. — Мег въртеше бронзовата панделка на букета между пръстите си. Дланите й бяха овлажнели. — Луси знаеше колко много всички вие искате този брак, затова беше убедила сама себе си, че ще се получи. Ала не това искаше в действителност.

— Не ти вярвам! — Сините очи на Трейси се напълниха със сълзи. — Луси обича Тед. Ти ревнуваш! Ето защо си го направила.

Трейси открай време боготвореше Мег и от враждебността й сега Мег изпита болка.

— Не е вярно.

— Тогава защо не ни кажеш какво си й наговорила — настоя Трейси. — Нека всички чуят.

Една от панделките в букета се разпадна между влажните пръсти на Мег.

— Не съм направила нищо друго, освен да й напомня, че трябва да бъде вярна на себе си.

— Тя беше вярна на себе си! — извика Трейси. — Ти развали всичко.

— Искам Луси да е щастлива не по-малко, отколкото го искате и вие. А тя не беше щастлива.

— И ти го разбра само след един разговор вчера следобед? — попита бащата на Тед с опасно нисък глас.

— Познавам я много добре.

— За разлика от нас? — студено каза Мат Джорик.

Устните на Трейси потръпнаха.

— Всичко беше прекрасно, докато не се появи ти.

— Не беше прекрасно. — Мег почувства, че между гърдите й се стичат капчици пот. — Просто Луси е искала да мислите така.

Президент Джорик я изгледа дълго и изпитателно и най-сетне наруши мълчанието си:

— Мег — тихо каза тя. — Какво направи?

Мекият й укор потвърди онова, за което Мег би трябвало да се досети от самото начало. Щяха да обвинят нея. И може би с основание. Никой друг не смяташе, че бракът е толкова ужасна идея. От къде на къде една всепризната неудачница като нея смяташе, че знае повече от тях?

Мег се сви под силата на метличеносините очи на президента.

— Аз… нямах предвид, че… Луси не беше… — Да види подобно разочарование върху лицето на една жена, на която толкова много се възхищаваше, бе дори по-ужасно от това, да слуша укорите на собствените си родители. С тях поне беше свикнала. — Аз… съжалявам.

Президент Джорик поклати глава. Майката на младоженеца, която беше сравнила със земята не една и две надути знаменитости по време на своите интервюта, се приготви да сравни със земята и Мег поне докато не се разнесе по-спокойният глас на съпруга й:

— Нищо чудно да се тревожим напразно. Те вероятно вече са оправили всичко.

Ала те нищо не бяха оправили. Мег го знаеше, знаеше го и Нийли Джорик. Майката на Луси познаваше дъщеря си достатъчно добре, за да е сигурна, че никога не би ги подложила на нещо такова, ако не е взела окончателно решение.

Един по един те всички обърнаха гръб на Мег. Четиримата родители. Братът и сестрите на Луси. Шаферите. Тя сякаш бе престанала да съществува. Първо нейните родители, а сега и това. Всички, на които държеше, всички, които обичаше, я бяха отписали.

Тя не беше от плачливите, но в очите й запариха сълзи и тя разбра, че трябва да се махне от тук. Приближи се до входната врата, незабелязана от никого, завъртя дръжката и се измъкна навън само за да осъзнае грешката си прекалено късно.

Светнаха прожектори. Забръмчаха телевизионни камери. Неочакваната поява на една от шаферките тъкмо когато младоженците би трябвало да произнасят брачните си клетви, предизвика огромно оживление. Някои от зяпачите, насядали по трибуните срещу църквата, се изправиха, за да видят какво става. Репортери се втурнаха напред. Мег изпусна букета, обърна се рязко и улови тежката метална брава с две ръце. Тя отказа да се завърти. Разбира се. Беше заключено от съображения за сигурност. Беше хваната в капан.

Репортерите се спуснаха към нея, притискайки се към загражденията на охраната в подножието на стълбището.

— Какво се случва там вътре?

— Нещо не е наред ли?

— Да не е имало нещастен случай?

— Президент Джорик добре ли е?

Мег долепи гръб до вратата. Въпросите им станаха по-силни, по-настойчиви.

— Къде са булката и младоженецът?

— Церемонията приключи ли?

— Кажете ни какво става?

— Аз… не се чувствам добре, това е всичко…

Виковете им заглушиха немощния й отговор. Някой изкрещя на всички да млъкнат. Мег се бе оправяла с мошеници в Тайланд и улични крадци в Мароко, ала никога досега не се бе чувствала по-беззащитна. Отново се обърна към вратата, настъпвайки падналия си букет, но бравата не помръдваше. Или никой вътре не си даваше сметка за затруднението й, или бяха решили да я хвърлят на вълците.

Тълпата на трибуните се беше изправила. Мег се огледа отчаяно наоколо и зърна две тесни стъпала, отвеждащи до пътека, която завиваше зад църквата. Спусна се по тях, като почти се препъна. Зяпачите, които не бяха успели да се уредят с място на трибуните, се бяха скупчили на тротоара зад оградата на църквата, някои от тях — бутащи детски колички, други — понесли хладилни чанти. Мег повдигна роклята си и се затича по неравната тухлена пътека към паркинга отзад. Несъмнено все някой от охраната щеше да я пусне обратно в църквата. Ужасна перспектива и все пак — за предпочитане пред това, да се изправи пред пресата.

Едва бе достигнала асфалта, когато забеляза един от шаферите, обърнат с гръб към нея, да отваря вратата на тъмносив мерцедес-бенц. Церемонията определено беше отменена. Мег не можеше да си представи как се връща в хотела в лимузината на останалите от сватбената процесия, затова се втурна към мерцедеса и отвори вратата откъм мястото до шофьора тъкмо когато двигателят запали.

— Ще ме оставиш ли в хотела?

— Не.

Мег вдигна очи и срещна хладните очи на Тед Бодин. Един поглед към упорито стиснатата му челюст й бе достатъчен, за да разбере, че той никога, за нищо на света не би повярвал, че вината за случилото се не е нейна, особено след разпита, на който го беше подложила на вечерята снощи. Понечи да каже, че съжалява за болката, която случващото се му причинява, ала той не изглеждаше така, сякаш изпитва болка. По-скоро — лек дискомфорт. Беше емоционален робот и Луси с основание го беше зарязала.

Мег събра полите на роклята около себе си и отстъпи, препъвайки се.

— Ъъъ… Ами добре тогава.

Той излезе от паркинга, без да бърза. Нямаше свистене на гуми, нито рев на двигател. Дори помаха на двама души на тротоара. Току-що дъщерята на бившия президент на Съединените щати го беше зарязала пред очите на целия свят и въпреки това по нищо не му личеше, че се бе случило нещо монументално.

Мег се довлече до най-близкия служител от охраната, който най-сетне я пусна обратно в църквата, където появата й предизвика точно онази враждебна реакция, която тя очакваше.

 

 

Навън прессекретарят на президента направи кратко изявление, което не съдържаше никакви подробности, само лаконично съобщение, че церемонията се отменя. След задължителната молба обществото да прояви разбиране към двойката, прессекретарят влезе обратно в църквата, без да отговаря на никакви въпроси. В последвалото вълнение никой не забеляза дребната фигурка, облечена в светлосиня хорова роба и бели сатенени обувки, която излезе от страничната врата и се изгуби из задните дворове на квартала.