Сюзън Елизабет Филипс
Господин Неустоим (13)

13

На следващия ден Тед беше в клуба, но тъй като играеше със Спенс и Съни, гледаше да се държи далеч от количката с напитки. Когато Мег се прибра същата вечер, пред стъпалата на църквата я чакаше камион за доставки. Десет минути по-късно вече го бе отпратила обратно — заедно с мебелите в него.

Влезе сърдито в горещата задушна църква. Защо всички се опитваха да й дадат неща, които не искаше! Предишната вечер Шелби бе мушнала прощалния чек в чантата й, принуждавайки Мег да го скъса. А сега и това. Вярно, имаше нужда от мебели, а когато забеляза портативните климатици, за малко да се откаже от принципите си. За малко, но не съвсем.

Отвори прозорците на църквата, пусна вентилаторите и си наля чаша студен чай от хладилника. За втори път тази седмица някой се опитваше да й плати, за да се махне от града. Ако се замислеше за това, щеше да се почувства наистина зле, а тя не искаше да се чувства зле. Искаше да се ядоса. Взе си един бърз душ, обу си шорти, потниче и джапанки и излезе.

Каменни колони обозначаваха входа на имението „Бодин“. Прекоси малка горичка и стар каменен мост, преди пътят да се раздели на няколко лъкатушещи алеи. Лесно бе да намери главната къща — ниска, разпростряла се нашироко постройка в стил тексаска хасиенда от варовик и хоросан, със сводести прозорци и врати от тъмно дърво. Зад една ниска стена съзря голям басейн, лятна къща, просторен двор, градини и две по-малки сгради в същия стил, вероятно за гости. Това бе не толкова имение, а същински комплекс, даде си сметка тя, и накъдето и да се обърнеше, виждаше спиращи дъха гледки.

Когато пътят, който си беше избрала, описа кръг, тя пое по друга пътека, която я отведе до малко игрище за голф и стопански постройки. Опита отново и този път стигна до неголямо ранчо от тухли и камъни. През отворената врата на гаража видя пикапа на Скийт Купър. Един голфър винаги трябва да държи своя кади подръка.

Последната алея лъкатушеше нагоре и я отведе до скалист склон. И ето я и нея — модерна постройка от съвършено балансирани кремави правоъгълници, завършващи с покрив тип „пеперуда“. Огромни стъклени повърхности гледаха на юг, а изчистените козирки над тях пазеха вътрешността на къщата от слънцето. Дори и без малките вятърни турбини на покрива, Мег би се досетила, че това е неговата къща. Нейната красота, изобретателност и функционалност разкриваха много за собственика й.

Входната врата се отвори, още преди да успее да натисне звънеца, и Тед застана на прага, бос, с черна тениска и сини спортни шорти.

— Хареса ли ти обиколката?

Или някой му беше съобщил, че е тук, или имението се наблюдаваше от охранителни камери. Като знаеше любовта му към техниката, Мег предположи, че е второто.

— Могъщият господар на кралство Бодин определено е всезнаещ.

— Старая се. — Той се отдръпна, за да я пусне да влезе.

Къщата беше просторна, с открити пространства и издържана в бледосиво и бяло — хладно, успокояващо убежище от изнурителната горещина навън и също толкова изнурителните изисквания към това, да бъдеш Тед Бодин. Мебелите бяха ниски, всяка от тях — внимателно подбрана както заради удобството, така и заради приглушената си ненатрапчива красота. Най-поразяваща от всичко бе правоъгълната стая със стъклени стени, която висеше над просторната дневна.

Къщата бе почти аскетична. В ъглите нямаше статуи, по стените не висяха картини. Изкуството бе навън — гледките на скали, извисяващи се над реката, гранитни хълмове и далечни, сенчести долини.

Мег бе израснала във великолепни къщи (просторната ферма на семейството й в Кънектикът, домът им в Бел Еър, вилата в Мороу Бей), ала това тук бе нещо изключително.

— Готино местенце — каза тя.

Докато Тед прекосяваше бамбуковия под, лампата в преддверието, светнала, когато й отвори вратата, угасна от само себе си.

— Ако си дошла за секс, вече си ми скучна — заяви той.

— Което обяснява голямото легло в камиона, както и всички онези удобни кресла с размери като за мъж.

— И дивана. Не забравяй дивана. Не искам да нараня чувствата ти, но домът ти не е от най-удобните. А от телефонното обаждане, което получих току-що, разбирам, че искаш да си остане така. Защо отпрати камиона?

— Наистина ли мислеше, че ще приема подаръци от теб?

— Мебелите бяха за мен, не за теб. Проклет да съм, ако прекарам дори още една нощ на онази кушетка.

— Тогава можеш само да се радваш, че вече си се отегчил от мен.

— Възможно е да размисля. Всъщност…

— Не ти влиза в работата да обзавеждаш дома ми — заяви Мег. — Сама ще го направя, когато му дойде времето. Макар че трябва да призная — за малко да ме подмамиш с онези климатици. За съжаление, напоследък съм развила глупашко чувство за лично достойнство.

— Ти губиш.

— Имаш си предостатъчно хора, за които отговаряш, господин кмете. Не е нужно да се грижиш и за мен.

Най-сетне го беше хванала неподготвен. Той я погледна странно.

— Не съм правил нищо такова.

— Напротив. — Мег положи огромно усилие да потисне нежността, която опитваше да се разлее по тялото й. — Дойдох тук, за да те сравня със земята, но тази къща като че ли отне по-голямата част от справедливото ми възмущение. Да ти се намира нещо за ядене?

Той махна с глава.

— Ей там.

Великолепната кухня, издържана в неръждаема стомана, не беше голяма, но за сметка на това бе впечатляващо функционална. Дългият остров в средата започваше като готварски плот и плавно преливаше в изчистена маса, на която спокойно можеше да се нахрани цяла компания — от двете й страни имаше по четири стола с телени облегалки, които сега бяха пъхнати под нея.

— Не обичам трапезарии — обясни той. — Предпочитам да се храня в кухнята.

— Добре си го измислил.

Забравила глада си, Мег се приближи до най-впечатляващото в стаята — още една огромна стъклена стена с изглед към долината Педерналес и синьо-зелената нишка на реката, лъкатушеща над острите подводни скали. Отвъд долината лъчите на залязващото слънце обгръщаха лилавите хълмове в оранжев пожар.

— Невероятно — каза тя. — Сам си проектирал това място, нали?

— Експериментална активна къща.

— Тоест?

— Къщата произвежда повече енергия, отколкото употребява. В момента — с около четиридесет процента. На покрива има фотоволтаични и соларни панели, както и колектор за дъждовна вода. Имам система за пречистване на сивата вода, геотермични устройства за отопление и охлаждане, всички уреди се изключват напълно, така че не потребяват електричество, когато не се използват. По същество, използвам единствено собствената си енергия.

Тед беше натрупал състоянието си, помагайки на цели градове да оптимизират потреблението си на електричество, така че къщата му беше естествено продължение на работата му и все пак беше наистина впечатляващо.

— В тази страна хабим твърде много електричество. — Той отвори хладилника. — Остана ми ростбиф. Във фризера също ще се намери нещо.

Мег не можа да скрие удивлението в гласа си:

— Има ли нещо, което да не можеш да правиш?

Той затръшна вратата и се обърна към нея.

— Очевидно не мога да правя любов в съответствие с твоите изисквания, каквито и да са те.

Ето че още веднъж, без да иска, бе нагазила в опасни води.

— Не исках да нараня чувствата ти.

— Аха. Да кажеш на един мъж, че е пълен некадърник в леглото, е най-сигурният начин да го накараш да се почувства страхотно.

— Не си некадърник. Ти си съвършен. Дори аз го знам.

— От какво тогава се оплакваш?

— Защо те е грижа? — попита Мег. — Изобщо ли не ти мина през ума, че проблемът може да е у мен, не у теб?

— Много ясно, че е у теб. И аз не съм съвършен. Престани да го повтаряш.

— Прав си. Имаш прекалено силно развито чувство за отговорност и толкова умело криеш онова, което наистина изпитваш, че се съмнявам дали самият ти вече знаеш какво изпитваш. Ето ти пример — годеницата ти те заряза пред олтара, а ти сякаш изобщо не забеляза.

— Чакай да видя дали съм те разбрал правилно. — Той насочи показалец към нея. — Жената, която никога не е имала работа, няма цел в живота и собственото й семейство е вдигнало ръце от нея…

— Не са вдигнали ръце от мен. Те просто… не знам… взеха си кратка почивка. — Мег разпери ръце. — Имаш право. Завиждам, защото ти си всичко, което аз не съм.

Част от гнева му като че ли го напусна.

— Изобщо не завиждаш и много добре го знаеш.

— Мъничко завиждам. Никой не знае какво изпитваш. А аз показвам всичко пред всички.

— Дори прекалено много.

Мег не можа да се сдържи:

— Просто смятам, че би могъл да бъдеш много повече.

Той я зяпна.

— Ти караш количка за напитки!

— Знам. А най-най-тъжното е, че не ми е съвсем противно.

Той изсумтя отвратено и посегна към вратата на хладилника.

Мег ахна и се стрелна напред. Сграбчи ръцете му и се взря в дланите.

— О, господи! Стигмата.^[1]

Тед издърпа ръцете си.

— Надрасках се с маркер.

Мег се хвана за сърцето.

— Нека само си поема дъх, а после можеш да ме разведеш из къщата.

— Би трябвало да те изхвърля, ето какво би трябвало да направя — кисело каза той, докато търкаше червените петна върху дланите си.

— Не ти стиска.

Той излезе от къщата и за миг Мег си помисли, че може и да го направи, ала когато стигна до дневната, вместо към входната врата, пое към плаващото спираловидно стълбище, което отвеждаше до окачената стая със стъклени стени. Мег го последва и се озова в библиотеката му.

Стори й се, че влиза в прекрасно обзаведена къщичка на дърво. Покрити с книги стени обграждаха уютно място за сядане. Отворен свод в задната част водеше до коридор със стъклени стени, който свързваше тази част от къщата с отделна стаичка, построена до склона на хълма.

— Бомбено убежище? — попита Мег. — Или скривалище от жените?

— Офисът ми.

— Супер.

И без да изчака позволението му, тя тръгна по коридора. Два панела на тавана светнаха автоматично, докато слизаше по двете стъпала, отвеждащи в оскъдно обзаведена стая с високи прозорци. Внушителен компютър от калено стъкло и черна стомана; няколко ергономични стола; изчистени вградени шкафове. Офисът беше аскетичен, почти стерилен. Единственото, което разкриваше за собственика си, бе неговата компетентност.

— Никакви календари с голи мадами или чаши с надпис „Обичам Уайнет“?

— Идвам тук, за да работя.

Мег се върна във висящата библиотека и плъзна поглед по рафт с класически детски произведения.

— „Хрониките на Нарния“. Страшно обичах тази поредица. И „Разкази на един четвъртокласник“. Трябва да съм я чела поне дузина пъти.

— Питър и Фъдж — каза той, връщайки се в стаята след нея.

— Не мога да повярвам, че още пазиш тези книги.

— Трудно е да се разделиш със старите си приятели.

И изобщо с приятели. Целият свят бе част от приятелския кръг на Тед. Ала колко близък бе той с когото и да било от тях?

Мег се зае да разгледа колекцията му и откри най-различни художествени произведения, биографии, техническа литература върху главозамайващо разнообразие от теми, цял куп специализирани книги — върху замърсяването и глобалното затопляне; биологията на растенията; употребата на пестициди и общественото здраве; опазването на почвата и водите; създаването на естествени хабитати и опазването на мочурища.

Почувства се неловко.

— Ама и аз с моите приказки за това как игрищата за голф съсипвали света. Ти знаеш всичко от самото начало. — Тя извади томче със заглавие „Нова екология“. — Спомням си я от списъка със задължителна литература в колежа. Ще ми я дадеш ли назаем?

— Заповядай. — Тед се настани на ниския диван и кръстоса крака. — Луси спомена, че си напуснала през последната година, но не ми каза защо.

— Беше ми прекалено трудно.

— Не ми ги разправяй такива.

Мег прокара ръка по корицата на книгата.

— Бях глупава. Не ме свърташе на едно място. Нямах търпение да започна да живея и колежът ми се струваше загуба на време. — Не й хареса горчивата нотка, прокраднала се в думите й. — Типичната разглезена лигла.

— Не съвсем.

Не й харесваше и начинът, по който той я гледаше.

— Напротив, точно такава бях. Съм.

— Хей. Аз също съм богаташко дете, забрави ли?

— Аха. И ти, и Луси. Същите невероятно преуспели родители, същите преимущества, а виж какво излезе от вас.

— Само защото и двамата рано открихме истинската си страст — спокойно каза той.

— Е, аз също открих моята. Да кръстосвам света и да се забавлявам.

Тед се заигра с една химикалка, която вдигна от пода.

— Немалко млади хора го правят, докато се опитват да намерят своя път в живота. Не е като да има указания за такива като нас, онези, които сме израснали с преуспели родители. Всяко дете иска семейството му да се гордее с него, ала когато родителите ти са най-добрите в света в онова, което правят, то никак не е лесно.

— Двамата с Луси успяхте. Братята ми — също. Дори Клей. Все още не изкарва много пари, но е невероятно талантлив и един ден и това ще стане.

Тед щракна химикалката.

— На всеки успял има и такъв, който харчи парите от тръста си в безцелно съществуване, изпълнено с нощни клубове и клиники за лечение на наркомании, нещо, което ти, изглежда, си избягнала.

— Така е, но… — Думите й, когато най-сетне ги изрече, прозвучаха тихо и уязвимо. — Аз също искам да открия своята страст.

— Може би я търсиш не където трябва — меко каза той.

— Забравяш, че съм била навсякъде.

— Предполагам, че да опознаеш света е далеч по-забавно от това да опознаеш собствения си ум. — Той остави химикалката и се изправи. — Какво те прави щастлива, Мег? Това е въпросът, на който трябва да си отговориш.

Ти ме правиш щастлив. Да те гледам. Да те слушам. Да гледам как работи умът ти. Да те целувам. Да те докосвам. Да те оставя да ме докосваш.

— Да бъда навън — отвърна тя. — Да нося готини дрехи. Да колекционирам стари мъниста и монети. Да се карам с братята ми. Да слушам птиците. Да вдъхвам уханието на въздуха. Все такива полезни неща.

Христос не би се изсмял подигравателно, не го направи и Тед.

— Ами добре тогава. Именно там се крие отговорът ти.

Разговорът беше станал прекалено сериозен. Тя искаше да подложи него на психоанализа, не обратното. Тръсна се на дивана, от който той беше станал току-що.

— Е, как върви невероятният конкурс?

Лицето му потъмня.

— Не знам и не ме интересува.

— Според последната информация наддаването за услугите ти е надминало седем хиляди.

— Не знам. Не ме интересува.

Отклонила успешно разговора от собствените си недостатъци, Мег вдигна крака върху малката табуретка.

— В клуба ми попадна вчерашният брой на „Ю Ес Ей Тудей“^[2]. Не мога да повярвам колко много внимание започва да привлича всичко това.

Тед грабна няколко книги от една тясна масичка и ги тръсна на рафта.

— Имаше страхотно заглавие в раздела „Живот“. — Тя го написа във въздуха. — „Зарязаният годеник на Джорик обявен на търг“. Описват те като голям филантроп.

— Ще престанеш ли да говориш за това? — буквално изръмжа той.

Мег се усмихна.

— Двамата със Съни ще си изкарате страхотно в Сан Франциско. Силно ти препоръчвам да я заведеш в музея „Де Янг“^[3]. — А после, преди той да успее да й кресне, побърза да попита: — Може ли да разгледам останалата част от къщата ти?

Ново озъбване.

— Ще докосваш ли нещо?

Тъй като не беше светица, докато се изправяше, Мег спря поглед върху него.

— И още как.

И с една-едничка дума пропъди буреносните облаци от очите му. Той наклони глава на една страна.

— Тогава защо не започнем от спалнята?

— Окей.

Той се отправи към вратата, но после спря рязко и я изгледа сурово.

— Ще ме критикуваш ли?

— Беше ме прихванало нещо. Не ми обръщай внимание.

— Така и възнамерявам да направя. — В гласа му прозвуча солидна доза злост.

В спалнята имаше две меки кресла за четене, лампи с извити метални абажури и високи прозорци, през които влизаше светлина, но не се виждаха гледките, които се разкриваха в останалата част от къщата, което създаваше усещане за уединеност. Ледено сива завивка покриваше леглото, издигащо се върху платформа на пода… завивка, която се озова на земята по-бързо и от дрехите им.

От самото начало Мег разбра, че е твърдо решен да поправи миналите си грешки, дори и да нямаше представа какви всъщност са те. Никога досега не я бяха целували по-цялостно, не я бяха милвали по-грижливо, не я бяха възбуждали толкова невероятно. Изглеждаше сигурен, че е достатъчно просто да положи малко по-голямо усилие. Дори се примири с опитите й да поеме контрола. Само че си оставаше мъж, който служи на другите, и не се отдаваше с цялото си същество. Единственото, което имаше значение, бе нейната наслада и той отлагаше собственото си удовлетворение, за да се представи съвършено върху нейното тяло. Внимателно проучено. Съвършено изпълнено. Направено като по учебник. Точно така, както бе любил всички други жени в живота си.

Ала какво допринасяше тя към всичко това, че да го критикува? Този път се зарече да задържи мнението си за себе си и когато най-сетне успя да си събере мислите, се подпря на лакът, за да го погледне.

Той все още дишаше тежко, а и кой не би бил след онова, което беше направил? Мег погали запотените му, прекрасно необезкосмени гърди и прокара език по устните си.

— Боже мой, привидяха ми се звезди!

Веждите му се сбърчиха.

— Все още не си доволна?

Умението му да чете мисли започваше да става дразнещо. Мег скалъпи една въздишка.

— Шегуваш ли се? Аз съм на седмото небе. Най-щастливата жена на земята.

Той просто я гледаше.

Тя се отпусна върху възглавниците и простена.

— Само ако можех да те превърна в търговски продукт, щях да натрупам състояние. Ето какво трябва да направя с живота си. Това трябва да се превърне в целта…

Той скочи от леглото.

— Исусе, Мег! Какво, по дяволите, искаш?

Искам да ме желаеш, не просто да ме накараш да те желая. Ала как би могла да изрече нещо такова на глас, без да се превърне в поредната му безмозъчна почитателка?

— Ставаш параноик. И все още не си ме нахранил.

— Няма и да го направя.

— Напротив. Защото това правиш винаги. Грижиш се за хората.

— И откога това е нещо лошо?

— Изобщо не е лошо. — Тя му се усмихна колебливо.

Тед отиде в банята, а Мег се отпусна върху възглавниците. Не само го беше грижа за другите, но и привеждаше загрижеността си в действие. Вместо да го изпълни с чувство за превъзходство, пъргавият му надарен ум го бе обременил с порива да се грижи за всички и всичко, на което държеше. Почти сигурно бе, че е най-доброто човешко същество, което бе срещала в живота си. И може би най-самотното. Трябва да беше изтощително да носиш толкова тежък товар. Нищо чудно, че криеше толкова много от чувствата си.

Или пък тя просто търсеше оправдание за емоционалната му дистанцираност. Не й беше приятно, че се отнася към нея по същия начин, по който и с всичките си предишни завоевания, макар да не можеше да си представи, че и към Луси е проявявал същата грубост, каквато проявяваше към нея.

Отметна чаршафа и стана от леглото. Тед караше всекиго да се чувства така, сякаш между тях има специална връзка, каквато няма с никой друг. Това бе най-големият фокус в репертоара му.

 

 

Когато Спенс и Съни си тръгнаха от Уайнет, нищо не беше решено. Градът се колебаеше между облекчението, че ги няма, и тревогата, че може и да не се върнат. Но не и Мег — докато вярваше, че има шанс с Тед, Съни нямаше да си тръгне завинаги.

Спенс й се обаждаше всеки ден. Освен това й изпрати луксозна поставка за тоалетна хартия, сапунерка, както и най-хубавата закачалка за хавлии от серията „Вайсрой“.

— Този уикенд ще отидем в Лос Анджелис — каза той. — Ще ме разведеш наоколо, ще ме запознаеш с родителите си, с някои от приятелите им. Ще си изкараме страхотно.

Егото му беше прекалено голямо, за да приеме отказ, и за Мег с всеки изминал ден ставаше все по-трудно да се мъчи да го държи на разстояние, без да го вбеси.

— Да му се не види, Спенс, звучи страхотно, но точно сега родителите ми ги няма. Може би следващия месец.

Тед също пътуваше по работа и на Мег изобщо не й харесваше колко много й липсва. Заповяда си да се стегне и да се съсредоточи върху това да понапълни банковата си сметка, възползвайки се от свободното си време в количката за напитки, докато чакаше голфърите да свършат играта си. В интернет откри магазин за бижутерски материали, който предлагаше безплатна доставка. С помощта на инструментите и материалите, които си купи, както и някои неща от колекцията си, тя запълваше времето си между голфърите с работа върху огърлица и чифт обици.

Сложи си ги още щом ги завърши и първата четворка жени за деня веднага ги забелязаха.

— Никога не съм виждала подобни обици — каза единствената от четирите, която пиеше диетично пепси.

— Благодаря. Току-що ги завърших. — Мег ги свали от ушите си и им ги показа. — Мънистата са тибетски корал. Много стари. Страшно ми харесва как са избледнели цветовете.

— Ами медальонът? — попита друга от жените. — Толкова е необикновен.

— Китайска кутийка за игли — обясни Мег. — От племето чин в Югоизточна Азия. На повече от сто години е.

— Само си представи да притежаваш нещо подобно. Продаваш ли произведенията си?

— Честно казано, изобщо не се бях замисляла.

— Страшно ми харесват тези обици — заяви Диетичното пепси.

— Колко искаш за медальона? — попита друга от голфърките.

И ето че Мег вече беше започнала свой бизнес.

На жените им харесваше идеята да притежават красиво бижу, което в същото време е и исторически артефакт, и до следващия уикенд Мег беше продала още три неща. Беше честна до педантичност относно автентичността им и прикрепяше към всяко свое произведение картичка с обяснение за произхода му. Отбелязваше кои материали действително са антики и кои може би са копия и определяше цените според това.

Кейла чу какво става и поръча няколко бижута на консигнация за магазина си. Нещата като че ли потръгнаха прекалено добре.

След две дълги седмици Тед се появи в църквата. Едва успя да прекрачи прага и те вече смъкваха дрехите на другия. Никой от тях нямаше търпение да се качат по стълбите в душната галерия и вместо това се хвърлиха на дивана, който Мег наскоро бе спасила от контейнера за смет в клуба. Тед изруга, когато си удари ръката в ракитената облегалка, но бързо забрави моментната болка и насочи цялото си внимание към това да поправи загадъчните недостатъци в сексуалната си техника.

Мег му се отдаде изцяло, както винаги. В един момент те се претърколиха от дивана и се озоваха върху коравия под. Вентилаторите раздвижваха въздуха над голите им тела, докато той изпълняваше всички стъпки от филмчето със сексуални инструкции, което несъмнено вървеше в главата му. Проблеснаха светлини, огромна дъга върху металния таван. Мег се вкопчи в него. Умоляваше. Заповядваше. Отдаваше се.

Когато свършиха, той звучеше едновременно изцеден и мъничко докачлив.

— Това беше ли достатъчно добро за теб?

— О, господи, да!

— Да, я. Пет пъти! И не се опитвай да отричаш.

— Престани да ми броиш оргазмите.

— Аз съм инженер. Обичам статистиката.

Мег се усмихна и го смушка лекичко.

— Помогни ми да преместя леглото си на долния етаж. Там горе е прекалено горещо за спане.

Изобщо не трябваше да подхваща тази тема, защото той начаса скочи от дивана.

— В това място навсякъде е прекалено горещо. И онова изобщо не е легло, а шибана кушетка, което щеше да е окей, ако бяхме на деветнайсет, само че ние не сме.

Без да обръща внимание на съвсем нетипичното за него избухване, Мег се наслаждаваше на неограничаваната от нищо гледка на тялото му.

— Най-сетне имам мебели, така че стига си се оплаквал.

Дамската съблекалня в клуба наскоро беше преобзаведена и Мег бе успяла да отмъкне това-онова. Износените ракитени мебели и старите лампи изглеждаха съвсем на място в църквата й, но Тед изобщо не беше впечатлен. Откъслечен спомен я отвлече от подробния оглед на тялото му и тя стана от пода.

— Видях светлини.

— Радвам се да го чуя.

— Не. Докато се любехме… — Докато ти ме любеше. — Видях фарове. Мисля, че някой дойде пред църквата.

— Нищо не съм чул.

Въпреки това си обу шортите и излезе да погледне навън. Мег го последва и видя единствено своята кола и неговия пикап.

— Ако наистина е идвал някой, явно е проявил благоразумието да си тръгне.

Мисълта, че някой може би ги беше видял заедно, я изпълни с безпокойство. Беше й позволено да се преструва, че е влюбена в Тед. Но не искаше никой да знае, че може би не става дума само за преструвка.

 

 

Сексът с легендарен любовник може и да не беше толкова удовлетворяващ, колкото й се искаше, но за сметка на това два дни по-късно вече беше продала най-скъпите си произведения — римски кабошон^[4] от синьо стъкло, който бе обрамчила с фино сребро, използвайки похват, който беше научила от един майстор на сребърни изделия в Непал. Животът й вървеше прекалено добре и тя почти изпита облекчение, когато на следващата вечер си тръгна от клуба и установи, че някой беше надраскал ръждомобила й.

Драскотината беше дълга и дълбока и минаваше от предния калник чак до багажника, но колата беше толкова разнебитена, че нещо такова едва ли можеше да се нарече катастрофа. После обаче другите шофьори започнаха да й свиркат с клаксони, без никаква причина. Мег не разбираше какво става, докато не забеляза грубите стикери, лепнати отзад.

Не съм безплатна, но съм евтина.

Гаднярите да го духат. Аз гълтам.

Тед я завари как се мъчи да изчегърта отвратителните надписи, приклекнала на служебния паркинг.

— Кой би направил нещо такова?

— Някой гадняр. Дай на мен.

Нежността, с която я отмести настрани, й дойде твърде много. Тя извади кърпичка от чантата и си издуха носа.

— Не виждам нищо смешно.

— Нито пък аз — отвърна Тед.

Мег се обърна, мъчейки се да отлепи втория стикер.

— Хората в този град са злобни — заяви тя.

— Хлапета. Не че това ги оправдава.

Мег обви ръце около тялото си. Пръскачките в цветните лехи се включиха. Тя отново си издуха носа.

— Хей, ти да не плачеш?

Е, не плачеше, но беше на крачка.

— Не съм от плачливите. Никога не съм била. Никога няма да бъда.

Допреди няколко месеца изобщо не бе имала за какво да плаче.

Той очевидно не й беше повярвал, защото се изправи и сложи ръце на раменете й.

— Изтърпя Арлис Хувър, изтърпяваш и мен. Можеш да се справиш и с това.

— Просто е толкова… гадно.

Той докосна косата й с устни.

— То говори единствено за детето, което го е направило.

— Може би не е било дете. Тук е пълно с хора, които не ме харесват.

— И те намаляват с всеки изминал ден — тихо каза той. — Ти им се опълчи и това ти спечели уважение.

— Дори не знам защо ме е грижа.

Изражението му стана толкова нежно, че й се прииска да заридае.

— Защото се опитваш да си изградиш нещо. Без ничия помощ.

— Ти ми помагаш.

— Как? — Той отпусна ръка, за пореден път — обзет от раздразнение. — Не ми позволяваш да направя нищо. Даже не искаш да те изведа на вечеря.

— Дори ако оставим настрани факта, че Съни Скипджак те иска за себе си, определено не се нуждая всички в града да научат, че грешница като мен спи с техния кмет светец.

— Ставаш параноичка. Единствената причина, поради която го търпях досега, е, че през последните две седмици ме нямаше.

— Нищо няма да се промени и след като се върна. Тайната ни афера ще си остане тайна.

Той реши засега да остави тази тема и я покани на интимна вечеря у тях същата вечер. Мег прие, но в мига, в който пристигна в къщата му, той я завлече на втория етаж и отново се впусна в своите прецизни, добре пресметнати сексуални игрички. Докато свършат, беше задоволил и последната клетка на тялото й, без да докосне и късче от душата й. Точно както би трябвало, напомни си Мег.

— Ти си същински магьосник — каза му. — Никога няма да срещна втори мъж като теб.

Той отметна завивките, преметна крака през ръба на леглото и изчезна.

Откри го в кухнята малко след това. Беше нахлузила над гащичките си черната тениска, която той беше захвърлил, но останалото от дрехите си бе оставила оплетени в завивката на пода в спалнята му. Беше бос, с голи гърди и разрошена от пръстите й коса. Носеше единствено шорти. Боксерките му, най-случайно знаеше тя, бяха омотани в чаршафите.

В ръката си държеше бира, върху плота имаше една и за нея.

— Не ме бива в кухнята. — Изглеждаше кисел и невероятно красив.

Мег откъсна очи от гърдите му.

— Не ти вярвам. Добър си във всичко. — Вгледа се неприкрито в чатала му, в жалък опит да компенсира разочарованието си. — И действително имам предвид всичко.

Разбира се, той четеше мислите й и в отговор направо се озъби:

— Извинявам се, ако не отговарям на твоите очаквания.

— Ти бълнуваш, а аз съм гладна.

Все така кисел, той се облегна на умивалника.

— Вземи си каквото си харесаш от фризера и може би ще го размразя.

Никога не би говорил толкова грубо на друга жена и Мег усети, че й кипва. Докато минаваше зад кухненския остров, си помисли дали да не спомене наддаването, но след като информацията за търга се беше появила в националната преса, предлаганата сума беше надминала девет хиляди долара, и тя просто не можеше да бъде чак толкова гадна.

Хладилникът на един мъж издава много за него. Тя отвори вратата и погледът й се плъзна по лъскавите стъклени рафтове, върху които имаше органично мляко, бира, сирене, колбаси, както и няколко прилежно надписани кутии с храна. Надникна във фризера и откри още кутии, скъпи замразени органични вечери и шоколадов сладолед. Обърна се към него.

— Това си е чиста проба момичешки хладилник.

— Твоят хладилник така ли изглежда?

— Е, не. Но ако бях една по-добра жена, определено би изглеждал точно така.

Ъгълчето на устата му потръпна.

— Нали си даваш сметка, че не съм аз този, който го почиства и зарежда?

— Знам, че Хейли ти купува хранителните продукти, и честно казано, аз също искам личен асистент.

— Тя не ми е личен асистент.

— Гледай да не те чуе. — Мег извади две кутии с надписи и дати. Шунка и сладки картофи. Макар да не я биваше чак толкова в готвенето, определено се справяше по-добре и от двамата си родители благодарение на икономките, които нямаха нищо против децата на семейство Коранда да върлуват в кухнята им.

Тъкмо се беше навела към отделението за зеленчуци, за да потърси салата, когато входната врата се отвори и до ушите й достигна чаткане на високи токчета върху бамбуковия под. По гърба й полазиха неспокойни тръпки и тя се изправи рязко.

Франческа Дей Бодин се появи в стаята и разтвори ръце в прегръдка.

— Теди!