Волтер
Векът на Луи XIV (7)

Глава VI.
Състояние на Франция до смъртта на кардинал Мазарини през 1661 г.

Докато държавата се раздирала отвътре, била също нападната и отслабена отвън: спечеленото в битките при Рокроа, Ланс и Ньордлинген било изгубено; важната област при Дюнкерк (септември 1652 г.) била отново завзета от испанците; те прогонили французите от Барселона и си възвърнали Чезале в Италия (октомври 1652 г.).

И все пак, независимо от разправиите покрай гражданската война и натиска от водената от чужденци, кардинал Мазарини имал умението и късмета да сключи знаменития Вестфалски мир, покрай който императорът и Империята продали на краля, на френската корона суверенитета над Елзас срещу три милиона ливри, платими на ерцхерцога, сиреч — около три днешни милиона. Чрез този договор, станал основа на всички други договори, за баварския дом било учредено ново избирателно право; правата на всички владетели и имперски градове, привилегиите дори на най-дребните германски благородници били потвърдени; властта на императора била силно ограничена; в съдружие с шведите французите станали законодатели на Империята. Тази слава за Франция поне отчасти се дължала на шведското оръжие. Густав Адолф вече бил разтърсил Империята; неговите пълководци увеличили своите завоевания под управлението на дъщеря му Кристина; неговият генерал Врангел бил готов да навлезе в Австрия; граф Фон Кьонигсмарк бил господар на половината Прага и бил обсадил другата половина, когато настъпил мирът. Императорът бил притиснат тъй лошо само срещу някакъв си милион годишно, изплащан от Франция на шведите.

Затова и Швеция получила при договорите по-големи предимства от Франция: тя спечелила Померания, множество области и доста пари; заставила императора да остави в ръцете на лутераните бенефиции, принадлежали преди на римокатолиците. Рим изпищял, че това е безбожие и заявил, че предават божествената кауза; протестантите се гордеели, че са осветили настъпилия мир, като са обрали папистите: всеки се ръководел единствено от интереса си.

Испания не взела никакво участие в мирните споразумения, и то не без основание; испанското правителство наблюдавало тънещата в граждански сблъсъци Франция и се надявало да се възползва от нейното разделение; освободените германски войскари се спуснали да помагат на испанците: подир Мюнстерския мир императорът прехвърлил във Фландрия само за четири години към трийсет хиляди човека. Това било явно нарушение на договорите — но пък те неизменно толкова се и спазват.

Още в началото на преговорите във Вестфалия мадридските управляващи успели ловко да сключат сепаративен мир с Холандия: испанската монархия в крайна сметка силно се радвала, че онези, спрямо които тъй дълго се била отнасяла като към бунтовници, недостойни за прошка, вече няма да й бъдат врагове, пък макар и да получават суверенитет. Тези републиканци увеличили богатствата си и укрепили величието и спокойствието си, уреждайки въпросите с Испания, без да късат с Франция.

Били толкова могъщи, че при една война с Англия, избухнала подир известно време, изкарали в морето сто бойни кораба; победата току се колебаела между английския адмирал Блек и холандския адмирал Тромп; двамата били в морето това, което Конде и Тюрен — на сушата. По онова време Франция едвам можела да изведе в морето десет корабчета с по петдесет оръдия; нейната марина била все по-жалка.

И така, през 1653 г. Луи XIV се оказал абсолютен господар на едно все още олюляващо се от трусовете кралство, тънещо във всеобхватни административни безредици, но не лишено от възможности^[1], чийто единствен съюзник била Савоя, ако ставало дума за нападателна война, и което нямало външни неприятели, освен Испания, която тогава се намирала в по-лошо състояние и от Франция. Всички французи, взели участие в гражданската война, били вече покорни, ако изключим принц Дьо Конде и неколцина около него, като малцина измежду тях му били останали верни от приятелски чувства и от великодушие, например граф Дьо Колини и Бутвил, а останалите — просто защото дворът не пожелал да им плати достатъчно.

Конде станал генерал в испанската армия, но не могъл да съживи сила, която самият той бил отслабил с избиването на пехотинците при Рокроа и Ланс: бил заставен да води бой редом с нови войници, които не съумял да овладее, против закалени френски полкове, свикнали да побеждават под неговото водачество, оглавени от Тюрен.

За Тюрен и за Конде е било съдба да бъдат винаги победители, ако се сражават съвместно начело на французи, и да бъдат победени, когато оглавяват испанци.

Тюрен едва успява да спаси останките от испанската армия подир битката при Ретел, когато като бивш генерал на краля на Франция е станал помощник на испански генерал; принц Дьо Конде бива сполетян от същата съдба при Арас. Двамата с ерцхерцога държат под обсада този град: Тюрен ги обсажда в собствения им лагер и пробива редиците им; бойците на ерцхерцога побягват; поддържан от два полка французи и мъже от Лотарингия, Конде сам удържа напора на войските на Тюрен; докато ерцхерцогът бяга, той побеждава маршал Д’Окенкур, отблъсва маршал Дьо Лаферте и се оттегля триумфално, прикривайки оттеглянето на сразените испанци. Тъкмо затова кралят на Испания му пише дословно: „Узнах, че всичко е било изгубено и че вие сте съхранили всичко.“

Трудно е да се каже как се губят или печелят битки; със сигурност обаче Конде е бил сред най-великите пълководци, съществували някога, а ерцхерцогът и съветниците му не са пожелали през този ден да направят нищо от онова, което Конде бил предложил.

Тюрен се прославя изключително покрай спасяването на Арас, пробитите редици и бягството на ерцхерцога; ставало е дума, че в посланието, написано от името на краля до парламента по случай тази победа (11 септември 1654 г.), целият успех за похода бива приписан на кардинал Мазарини и името на Тюрен изобщо не се споменава. Действително кардиналът се намирал тогава на няколко левги от Арас заедно с краля: дори бил влязъл в лагера при обсадата на Стьоне, превзет от Тюрен, преди да се насочи към Арас; военните съвещания били провеждани в присъствието на кардинала. На това основание той си приписал почестите за събитията и с тази суетност дотам станал за смях, че не му помогнал и авторитетът на длъжността първи министър.

Кралят не присъствал на битката за Арас, а е можело да се случи: той отишъл в траншея при обсадата на Стьоне; кардиналът обаче не искал той да се излага на опасност, тъй като и покоят в държавата, и могъществото на първия министър несъмнено били обвързани с неговата личност.

Тази не особено бурна война се ръководела от Мазарини, абсолютно властващ над Франция и над младия крал, а от другата страна — от дон Луис де Харо, управляващ Испания и Фелипе IV, като и двамата действали от името на господарите си. Из света още изобщо не се говорело за Луи XIV, а никога не било ставало и дума за краля на Испания: по онова време една-единствена коронована глава в Европа притежавала своя собствена слава — само Кристина, кралицата на Швеция, управлявала самолично и поддържала честта на престола, който бил изоставен, опозорен или непознат в другите държави.

Кралят на Англия Чарлс II, който бил бежанец във Франция заедно с майка си и с брат си, блуждаел из страната ту нещастен, ту обнадежден. Един обикновен гражданин бил покорил Англия, Шотландия и Ирландия. Кромуел, този узурпатор, достоен за кралска власт, бил приел името „протектор“, а не името „крал“, понеже англичаните знаели докъде трябва да се простират правата на техния крал, а нямали понятие какви са границите на властта на един протектор.

Той заякчил властта си, умеейки своевременно да я ограничава: не се захванал с привилегиите, към които народът бил привързан; така и не довел военни лица в границите на Лондон; не постановил никакъв данък, който да предизвика недоволство; не дразнел очите с прекомерен разкош; не си позволил никакви удоволствия; не натрупал никакви богатства; постарал се правосъдието да бъде спазвано с безпощадно безпристрастие, без да се прави разлика между великите и дребните.

Братът на Панталеоне Са, посланик на Португалия в Англия, сметнал, че безочието му ще остане ненаказано, понеже личността на брат му е свещена, и наругал лондонски граждани, дори наредил да убият едного, за да си отмъсти за съпротивата на останалите; той бил осъден и обесен. Кромуел можел да го помилва, но оставил да го екзекутират, подир, което подписал договор с посланика.

Повече от всякога търговията се развивала свободно и процъфтявала; повече от всякога забогатяла цяла Англия. Победоносните й флоти правели името й уважавано по всички морета; в това време Мазарини се стремял единствено към власт и богатство — оставял правосъдието, търговията, марината, та дори и финансите да линеят. Бил господар на Франция, както Кромуел на Англия, подир гражданска война, можел да направи за управляваната от него страна същото, което Кромуел правел за своята, — ала бил чужденец, пък и душата на Мазарини, макар и не варварска като душата на Кромуел, не притежавала и Кромуеловото величие.

Всички европейски нации, които не се били стремили към съюз с Англия при Джеймс I и при Чарлс I, пожелали да сключат такъв съюз с протектора. Дори кралица Кристина, макар да била възмутена от обезглавяването на Чарлс I, се съюзила с тиранина, когото уважавала.

Мазарини и дон Луис де Харо всячески се стараели да постигнат политическо съгласие с протектора: известно време той се наслаждавал на удовлетворението да наблюдава как го ласкаят двете най-могъщи кралства в християнската общност.

Испанският първи министър му предложил заедно да превземат Кале; Мазарини го увещавал да обсадят Дюнкерк и да му предаде града. Кромуел трябвало да избира между слабите места на Франция и на Фландрия. Конде също силно се стремял да го спечели; протекторът обаче не пожелал да се обвързва с един благородник, който вече разполагал единствено с името си, без подкрепа във Франция и без власт при испанците.

Кромуел откликнал на призивите на Франция, ала без да сключи някакъв договор и без да уговаря предварителна делба: той се стремял да възвиси своето узурпаторство с по-внушителни начинания. Намеренията му били да откъсне Мексико от испанците; те обаче научили за това навреме. Все пак адмиралите на Кромуел им отнели Ямайка (май 1655 г.), един остров, който и досега принадлежи на англичаните и им осигурява търговския път към Новия свят. Едва подир експедицията до Ямайка Кромуел подписал договора с краля на Франция, но без да се споменава Дюнкерк. Протекторът водил преговорите като с равен; той принудил краля да го нарича свой брат в писмата (8 ноември 1655 г.); неговият секретар подписал преди френския пълномощник преписа от договора, който останал в Англия; всъщност преговарял дори като че имал предимство — заставил краля на Франция да изведе от своята държава Чарлс II и херцога на Йорк, внуци на Анри IV, на които Франция дължала право на убежище. Едва ли може да бъде направена по-голяма жертва на честта пред късмета.

Докато Мазарини издействал този договор, Чарлс II пожелал да се ожени за една негова племенница. Положението на този принц не било никак добро — затова и постъпвал тъй, затова и получил отказ: имало дори подозрения, че кардиналът се опитал да омъжи за сина на Кромуел онази, която отказал на краля на Англия. Със сигурност поне знаем, че когато впоследствие пътят към престола на Чарлс II се поочертал, отворил пак дума за този брак; в случая обаче на свой ред бил разочарован.

Майката на двамата високоблагородни братя Анриет Френска, дъщеря на Анри Велики, останала без никакво състояние във Франция, стигнала дотам, че замолила кардинала поне да уреди Кромуел да й изплати вдовишкото наследство. Връх на болезнените унижения било да проси препитание от оня, който бил пролял кръвта на съпруга й на ешафода. Мазарини вяло се застъпил пред Англия за тази кралица и й съобщил, че не е постигнал нищо. Тя тъй си и останала в нищета, със срама, че била търсила милост от Кромуел, докато децата й отишли във войските на Конде и на дон Хуан Австрийски да карат въоръжена служба против изоставилата ги Франция.

Прогонени от Франция, децата на Чарлс I намерили приют в Испания. Испанските управляващи надигнали глас из всички дворове, особено в Рим, както устно, така и писмено, срещу кардинала, който според тях обръщал гръб и на Божиите, и на човешките закони, на честта и на религията, заради убиеца на един крал, и прогонил от Франция Чарлс II и херцога на Йорк, братовчеди на Луи XIV, само за да се понрави на палача на техния баща. В отговор на писъците на испанците били изкарани наяве предложенията, които самите те били отправили към протектора.

Войната във Фландрия продължавала с неравен успех. След като обсадил Валансиен заедно с маршал Дьо Лаферте, Тюрен преживял същия неуспех като Конде при Арас. Подпомогнат от дон Хуан Австрийски, по-достоен от ерцхерцога да се сражава редом с него, принцът пробил редиците на маршал Дьо Лаферте, пленил го и отървал Валансиен. Тюрен повторил действията на Конде при подобен на претърпения неуспех (17 юли 1656 г.), спасил победената армия и навсякъде се опълчил срещу неприятеля; дори месец по-късно обсадил и превзел градчето Ла Капел. Може би за пръв път победена армия си позволила да осъществи обсада.

Тези толкова възхитителни действия на Тюрен, покрай които и превземането на Ла Капел, били засенчени от още по-внушителни действия на принц Дьо Конде (април 1657 г.). Тюрен тъкмо бил започнал обсадата на Камбре, когато Конде, следван от две хиляди души кавалерия, пробил редиците на обсаждащите, помел всичко, което можело да го спре, и влязъл в града. Тамошните жители посрещнали на колене своя освободител. Ето как двамата мъже в ролите си на противници разгръщали възможностите на своите дарби. Будели възхищение и с отстъпленията, и с победите си, с положителните си постъпки, та и с погрешните, от които винаги намирали изход. Уменията им непрестанно променяли напредъка на едната или на другата монархия; ала слабите финанси на Испания и на Франция били пречка за техните успехи.

Най-накрая съюзничеството с Кромуел осигурило на Франция по-явно надмощие: от една страна адмирал Блек подпалил галеоните на испанците край Канарските острови и така погубил единствените средства, които можели да решат изхода на войната; от друга страна двайсет английски кораба се установили около пристанището Дюнкерк, като шест хиляди опитни войници, участвали в английската революция, подсилили армията на Тюрен.

Тъй Дюнкерк, най-важният център на Фландрия, бил обграден и по море, и по суша. Конде и дон Хуан Австрийски скупчили всички свои сили и настъпили, за да му окажат помощ. Цяла Европа наблюдавала събитието. Кардинал Мазарини отвел Луи XIV до бойното поле, без да допусне той да навлезе в него, макар да бил почти двайсетгодишен. Владетелят останал в Кале. Там Кромуел му проводил пищно пратеничество, оглавено от неговия зет лорд Фалкъмбридж. Кралят изпратил да го пресрещнат херцог Дьо Креки и Мансини, херцог Дьо Ньовер, племенник на кардинала, заедно с двеста благородници. Мансини предал за протектора послание от кардинала. Писмото е забележително; Мазарини заявява, че е „опечален, задето не може лично да засвидетелства уважението си към най-великия мъж на света“. Така се изразил той за убиеца на зетя на Анри IV, които се падал роднина по сватовство на неговия господар Луи XIV.

Междувременно маршал Дьо Тюрен нападнал испанската — всъщност фландърската — армия при Дюните. Тя била водена от дон Хуан Австрийски, син на Фелипе IV и на една комедиантка, който две години по-късно се сродил с Луи XIV. Принц Дьо Конде също бил в тази армия, но не той я водел; за Тюрен не било трудно да извоюва победа. Шестте хиляди англичани допринесли за успеха, който бил пълен (14 юни 1658 г.). Двама английски принцове, бъдещи крале, станали през този ден още по-нещастни заради намесата на Кромуел.

Геният на великия Конде останал безпомощен против най-добрите бойци на Франция и на Англия. Испанската армия била унищожена; скоро и Дюнкерк се предал. Кралят и неговият министър побързали да дойдат, за да присъстват на влизането на гарнизона. Кардиналът не допуснал Луи XIV да се прояви нито като герой, нито като крал: той не разполагал с пари, които да раздаде на войниците; едвам го обслужвали: когато бил в армията, се хранел при Мазарини или при маршал Дьо Тюрен. Това пренебрежение към кралското достойнство не било поради наклонност на Луи XIV да пренебрегва разкоша, а поради недоброто му положение, поради стремежа на кардинала да запазва за себе си блясъка и властта.

Луи влязъл в Дюнкерк само колкото да го предаде на лорд Локхарт, пълномощника на Кромуел. Мазарини потърсил някаква хитрина, за да не спази договора и да не предаде областта; Локхарт обаче отправил заплаха и английската твърдост възпрепятствала италианската ловкост.

Доста лица уверяват, че кардиналът, който си бил приписал събитието при Арас, понечил да увещава Тюрен да му отстъпи и честта за битката при Дюните: Дю Бек-Крепен, граф Дьо Море, от името на министъра предложил на пълководеца да напише писмо, според което да излезе, че кардиналът самичък е определил как да бъде проведено сражението. Тюрен посрещнал с презрение тези попълзновения и не пожелал да съчини признание, което би било срам за един военен водач и подигравка за човек с църковен сан. След като проявил тази слабост, Мазарини проявил и друга — до самата си смърт не можел да понася Тюрен.

Покрай този първи триумф кралят се разболял в Кале и доста дни бил на крачка от смъртта. Всички придворни веднага се спуснали към Негово Височество брат му. Мазарини засипал с любезности, ласкателства и обещания маршал Дю Плеси-Прален, бившия наставник на младия принц, както и неговия любимец граф Дьо Гиш. В Париж се оформила заговорническа групичка, която се осмелила да напише до Кале донос срещу кардинала. Той взел мерки, за да напусне кралството, и поприкрил огромните си богатства. Един знахар от Абвил излекувал краля с билково вино, което според дворцовите лекари било отрова (1658). Човечецът сядал до леглото на краля и говорел: „Ето едно много болно момче, ама няма да умре.“ Щом той се оправил, кардиналът изпратил в изгнание всички, които участвали в заговори против него.

13 септември 1658 г. Само няколко месеца по-късно на петдесет и пет годишна възраст умрял Кромуел, тъкмо когато се канел да утвърди своята мощ и славата на своята нация. Той бил унизил Холандия, наложил условията в договор с Португалия, победил Испания и накарал Франция да се съюзи с него. Наскоро бил казал, научавайки за надменността, проявена от неговите адмирали в Лисабон: „Искам английската република да бъде също толкова уважавана, колкото някога е била уважавана римската република.“ Лекарите му съобщили, че ще умре. Не зная дали е вярно, че тогава се проявил като възторжен пророк и им отговорил, че Бог ще стори чудо за него. Неговият секретар Търлоу заявява, че бил казал: „Природата е по-могъща от лекарите.“ Това са думи не на пророк, а на извънредно разумен човек. Може също тъй да е бил уверен, че лекарите сигурно се лъжат, и да е искал — в случай че оцелее — да пожъне пред своя народ славата как е предвидил оздравяването си, и съответно личността му да стане още по-уважавана, та дори и свещена.

Погребали го като законен монарх и оставил в Европа спомен за един неустрашим, често фанатичен, понякога коварен мъж, за един узурпатор, съумял да царува.

Кавалер Темпъл твърди, че преди смъртта си Кромуел желаел да се съюзи с Испания против Франция и да получи Кале с помощта на испанците, както овладял Дюнкерк благодарение на французите: едва ли нещо би било по-близко до нрава и до политиката му; така е щял да стане любимец на английския народ, ограбвайки една подир друга две нации, еднакво ненавиждани от неговата. Смъртта съкрушила великите му намерения, тиранията му и величието на Англия.

За отбелязване е, че френският двор носил траур за Кромуел и че Нейно Височество единствена не оказала тази чест на паметта на убиеца на един крал, който бил неин роднина.

Вече знаем как Ричард Кромуел наследява мирно и без противоречия протектората на своя баща, както Уелски принц би унаследил крал на Англия. Ричард е ясен довод за това как от нрава на само един човек често може да зависи съдбата на цяла държава. Той имал съвсем различно мислене в сравнение с Оливър Кромуел — мекота и гражданска отговорност, нищо подобно на яростната неустрашимост, която жертва всичко пред своите интереси. Можел е да запази постигнатото от усилията на своя баща, ако би желал да разпореди да бъдат убити трима-четирима от висшите армейски чинове, които са се противопоставяли на въздигането му: той предпочел да се откаже от управлението, вместо да властва чрез убийства; живял самотен, та дори забравен, до деветдесетгодишна възраст в страната, чийто суверен е бил за няколко дни. Подир отхвърлянето на протектората той попътувал из Франция. Знае се как в Монпелие принц Дьо Конти, брат на великия Конде, го заговорил, без да го познава, и му рекъл един ден: „Оливър Кромуел беше велик човек, само дето синът му Ричард е нищожество, което не успя да се порадва на плодовете от престъпленията на своя баща.“ Ала този Ричард е живял щастлив, докато родителят му никога не е познал щастието.

Малко преди това Франция става свидетелка и на друг пример, много по-паметен, за пренебрегването на една корона. Кристина, кралицата на Швеция, идва в Париж. Възхищават се в нейно лице на една млада кралица, отказала се на двайсет и седем години от властта, за която е била достойна, за да живее свободно и спокойно. Срамота е, дето протестантски писачи се осмеляват да твърдят, при това без никакви доказателства, че тя е предала короната поради невъзможността да я запази вече: та тя е имала подобно намерение още когато е била двайсетгодишна и то е зреело седем години. Нейната решителност, тъй възвишена в сравнение с пошлите представи, тъй дълго обмисляна, би трябвало да затвори устата на онези, които я упрекват в лекомислие и несамоволна абдикация: та нали едното обвинение унищожава другото, — но така е, великото винаги следва да бъде нападано от дребнавите умове.

За да се запознаем с уникалния гений на тази кралица, достатъчно е да прочетем нейните писма. Тъй казва тя в едно от тях, писано до Шаню, който е бил посланик на Франция при нейното управление: „Владях без великолепие, напускам с лекота. Подир всичко това не се безпокойте за мен; благополучието ми не зависи от късмета.“ Тя пише също и до принц Дьо Конде: „Почитта Ви е също тъй важна за мен, колкото короната, която съм носила. Ако с отхвърлянето й ставам по-малко достойна според Вас, то признавам, тъй силно лелеяният от мен отдих ми струва скъпо; и все пак не бих се каяла, задето го откупих с цената на една корона, и не бих осквернила една според мен прекрасна постъпка с предателско съжаление; ако ли пък осъждате това мое действие, за свое извинение ще Ви кажа, че не бих изоставила благата, дадени ми от съдбата, стига да ги смятах необходими за моето щастие, и дори бих се домогвала до властване над целия свят, ако бях тъй уверена в успеха или в смъртта си, както би бил великият Конде.“

Ето каква е била душата на тази тъй необичайна личност; ето какъв е бил нейният стил на нашия език, който тя рядко е говорила. Знаела е осем езика; била е последователка и приятелка на Декарт, починал в Стокхолм в нейния дворец, след като не успява да получи пенсия във Франция, където произведенията му са забранени тъкмо заради стойностните неща в тях. Била е привлякла в Швеция всички, които са можели да я просветят: поради скръб, че не се намерил такъв сред нейните поданици, й се отщяло да властва над един преимуществено военен народ — сметнала, че си струва по-скоро да живее сред мислещи хора, отколкото да управлява хора без образование или без гений. Дала простор на всички изкуства в един климат, където дотогава те били непознати. Намерението й било да се оттегли сред тях в Италия. Дошла във Франция само пътьом, понеже тези изкуства вече се зараждали в нея: желанието й било да се установи в Рим. С тази цел изоставила лутеранската религия и приела католическата; и едната, и другата й били безразлични, просто не се поколебала привидно да възприеме обичаите на народа, сред който искала да прекара живота си. Напуснала кралството си през 1654 г. и публично сменила вярата си в Инсбрук. Очаровала френския кралски двор, макар да нямало ни една жена, чийто гений да се доближава до нейния. Кралят се срещнал с нея и й отдал големи почести, ала почти не разговарял с нея: бил израснал без добро образование, а поради вродения си здрав разум бил срамежлив.

Повечето жени и придворни съзрели в тази кралица философ само това, че прическата й се отличавала от френските и че не танцувала добре. Тя била порицана, когато при едно поредно пътуване наредила да убият във Фонтенбло Моналдески, нейния оръженосец. Какъвто и грях да е бил извършил спрямо нея, след като се била отказала да властва, трябвало да потърси правосъдие, а не да го раздава. Тя не е била кралица, наказваща поданик, а жена, завършила галантна връзка с убийство; един италианец убива друг по заповед на една шведка в дворец на краля на Франция. Никой не бива да бъде умъртвяван, освен по закон: в Швеция Кристина не би имала право да убие, когото и да било; със сигурност онова, което би било престъпление в Стокхолм, не подобава да бъде сторено във Фонтенбло. Оправдалите това действие заслужават да бъдат под властта на подобни господари. Това безсрамие, тази жестокост помрачават философията на Кристина, заради която тя напуска своя трон. Тя би била наказана в Англия, както и във всяка страна с безспорни закони; Франция обаче си затваря очите пред това предизвикателство спрямо властта на краля, спрямо правото на народите, спрямо човечността.

Подир смъртта на Кромуел и оттеглянето на неговия син Англия остава една година сред бъркотията на безвластието. Карл Густав, комуто кралица Кристина е предала кралство Швеция, държи в страх северните територии и Германия; император Фердинанд III е умрял през 1657 г.; седемнайсетгодишният му син Леополд вече крал на Унгария и на Бохемия, не бива избран за крал на римляните, докато баща му е жив. Мазарини решава да се опита да направи Луи XIV император: това намерение е просто химера; било е необходимо избирателите да бъдат насилени или подкупени. Франция не е била нито достатъчно силна, за да завоюва империята, нито достатъчно богата, за да я изплати; затова и първите опити, направени във Франкфурт от маршал Дьо Грамон и от Лион, са изоставени още в началото — Леополд бива избран. Единствен пробив в политиката на Мазарини е да се споразумее с германските владетели да бъдат спазвани мюнстерските договорености и така да бъде ограничена ролята на императора в Империята.

След сражението при Дюните Франция е призната за могъща навън поради славата на своите оръжия и поради състоянието, в което са се намирали другите нации: отвътре обаче тя страда; пари липсват; нужен е мир.

При християнските монархии нациите почти никога нямат интерес от войните на своите суверени; наемните войски, набрани по заповед на даден първи министър, водени от съответен генерал, който се подчинява напълно на този първи министър, участват в различни разорителни действия, без кралете, от чието име се сражават, да имат надеждата или дори намерението да заграбят чужд патримониум: победилият народ никога не се възползва от останките на победения; той си плаща за всичко; той страда и при надмощие на оръжието, и при поражение; мирът му е също тъй необходим подир най-великата победа, както и ако врагът е завзел крайграничните му територии.

За да може да се наслаждава благополучно на своето министерстване, на кардинала му били нужни две неща: да осигури мир и спокойствие на държавата посредством брачен съюз на краля. Заговорите през време на владетелското заболяване му били разкрили колко необходим е наследник на трона за величието на първия министър: покрай тези разсъждения той започнал да се стреми бързо да ожени Луи XIV. Имало две добри възможности — дъщерята на краля на Испания и принцесата на Савоя. Сърцето на краля било спечелено от друга; той бил влюбен в госпожица Мансини, една от племенничките на кардинала: понеже имал нежно сърце и твърда воля, както бил отдаден на страстта и неопитен, можело като нищо да се ожени за своята любовница.

Госпожа Дьо Мотвил, фаворитка на кралицата майка, чиито мемоари звучат извънредно достоверно, твърди, че Мазарини се изкушавал да остави любовта на краля да се развива на воля и да настани своята племенница на престола. Вече бил омъжил друга своя племенница за принц Дьо Конти, както и една — за херцог Дьо Меркьор; онази, която Луи XIV обичал, била поискана за съпруга от краля на Англия: това били все титли, оправдаващи подобно честолюбие. Той умело подхванал разговор с кралицата майка: „Боя се доста, че кралят много силно желае да се ожени за моята племенница.“ Кралицата познавала добре първия министър и разбирала, че желае онова, от което уж се бои: тя му отговорила с високомерието на принцеса с австрийска кръв, като потомка, съпруга и майка на крале, а също тъй с нелюбезността, която й вдъхвал от известно време първият министър, проявяващ видима независимост спрямо нея. Тя му казала: „Ако кралят се окаже способен на подобна низост, аз ще застана с втория си син начело на цялата нация против краля и против вас.“

Твърди се, че Мазарини никога не простил този отговор на кралицата; възприел обаче поведение, следващо нейното мнение; за него вече било чест и достойнство да се опълчи срещу страстта на Луи XIV. Властта му не се нуждаела за опора от кралица с неговата кръв: той дори се опасявал от нрава на своята племенница, а и сметнал, че заздравява министърското си положение, отбягвайки опасната слава да възвеличи твърде силно своя род.

Той бил изпратил още през 1656 г. Лион в Испания със заръката да сключи мир и да поиска инфантата, ала дон Луис де Харо смятал, че макар Испания да е слаба, Франция не е кой знае колко по-добре, и отхвърлил предложенията на кардинала. Инфантата, дъщеря от първия брак, била пазена за младия Леополд. Кралят на Испания Фелипе IV имал тогава от втория си брак само един син, чието лишено от добро здраве детство налагало опасения за живота му. Стремежът бил инфантата, която можела да се окаже наследница на толкова голяма държава, да придаде правата си на австрийския дом, а не на вражески род; в крайна сметка обаче Фелипе IV имал и друг син, дон Фелипе Просперо, а й съпругата му била отново бременна, та опасността инфантата да бъде обвързана с краля на Франция му се сторила не тъй голяма, а сражението при Дюните сочело потребността от мир.

Испанците обещали инфантата и поискали примирие. Мазарини и дон Луис се срещнали на границата между Испания и Франция, на Фазановия остров (1659). Макар темата на съвещанията им да била бракът на един крал на Франция и постигането на мир, изминал повече от месец, през който се уреждали старшинствата и церемониите. Кардиналите се представяли за равни на кралете и по-високостоящи от останалите владетели; Франция претендирала не без основание да се смята за по-изтъкната от другите сили: ала дон Луис де Харо изискал пълно равенство между Мазарини и себе си, между Франция и Испания.

Съвещанията траяли четири месеца. Мазарини и дон Луис разгърнали всичките си политически способности: кардиналът се отличавал с хитроумие, а дон Луис — с мудност. Първият никога не давал дума, вторият винаги се изразявал двусмислено. Геният на министъра италианец се състоял в умението да изненадва; геният на испанеца бил в това да не допуска нещо да го изненада. Твърди се, че той бил казал за кардинала: „Той има един голям политически недостатък: все гледа да измами.“

Такива са превратностите в човешката съдба, че днес няма и две точки от прословутия Пиренейски договор, които да са спазени. Кралят на Франция си запазва Русийон, който и без този мир е щял да си остане негов; колкото до Фландрия обаче, испанската монархия не притежава вече нищо. Тогава Франция е била в безусловно дружески отношения с Португалия; това вече не е така: всичко се е променило. Но дори дон Луис де Харо да е казал, че Мазарини умее да мами, впоследствие се е изтъквало, че е умеел да предвижда. От дълго време е подготвял родовия съюз между Франция и Испания; цитират едно прословуто негово послание, писано по време на мюнстерските преговори: „Ако Прехристиянския крал би могъл да има за зестра Нидерландия и Франш Комте, женейки се за инфантата, то бихме могли и да се надяваме на наследствено придобиване на властта над Испания, какъвто и отказ да накарат инфантата да заяви; при това няма да се наложи и да чакаме дълго, тъй като това би се осуетило единствено от оцеляването на нейния брат принца.“ Въпросният принц тогава е бил Балтасар, който умира през 1649 г.

Естествено, кардиналът грешал, смятайки, че Нидерландия и Франш Комте биха били дадени при омъжването на инфантата. За нейна зестра не бива определен дори и един град; напротив, на испанската монархия биват върнати значими завоювани градове като Сент Омер, Ипър, Менен, Уденард, а и други: все пак някои биват запазени. Кардиналът не греши, като смята, че един ден отказът ще бъде без значение; само дето онези, които му отдават чест за това предсказание, подразбират, че е предсказал и как принцът дон Балтасар ще умре през 1649 г., че после трите деца от втория брак ще си отидат невръстни, че Карлос, петото от всички тези момчета, ще умре, без да остави потомство, както и че този австрийски крал ще направи завещание в полза на внук на Луи XIV. Все пак кардинал Мазарини предвижда колко струват разните откази, ако мъжкото потомство на Фелипе IV погине; подир повече от петдесет години мнението му се потвърждава от някои необичайни събития^[3].

Според брачния договор Мария Тереза, която можела да получи като зестра върнатите от Франция градове, донесла само петстотин хиляди златни екюта; кралят прахосал повече от това, отивайки да я посрещне на границата. Въпросните петстотин хиляди екюта, равни тогава на два милиона и половина ливри, все пак били повод за множество спорове между двамата първи министри. В крайна сметка Франция получила всичко на всичко сто хиляди франка.

Бракът не носел никакво друго редовно и реално предимство, освен мира — инфантата се отказала от всички права, които би могла да има над каквито и да било земи на своя баща; Луи XIV тържествено ратифицирал този отказ и после го предал в регистрите на парламента.

Тези откази и тези петстотин хиляди екюта зестра май били обичайни клаузи при обвързването на инфанти с крале на Франция. Кралицата Анна Австрийска, дъщеря на Фелипе III, била омъжена за Луи XIII при сходни условия; когато пък дали Изабела, дъщеря на Анри Велики, на Фелипе IV, крал на Испания, й била определена зестра към петстотин хиляди златни екюта, като нищо тъй и не било платено; излиза, че изобщо не е имало някаква полза от тия велики брачни съюзи: просто дъщери на крале се омъжвали за крале, почти без да получат сватбени подаръци.

Лотарингският херцог Карл IV, от когото Франция и Испания можели с основание да се оплакват, или пък той от тях, бил упоменат в договора, но само като нещастен владетел, наказан, понеже не бил страшен. Франция му връщала територията, обаче разрушавала Нанси и му забранявала да разполага с войски. Дон Луис де Харо накарал кардинал Мазарини да приеме и помилва принц Дьо Конде, като заплашил, че иначе ще му даде суверенитет над Рокроа, Катле и други населени места, които той владеел. Така Франция спечелила едновременно тези градове и великия Конде. Той изгубил поста си на главен церемониалмайстор на кралския дом, впоследствие даден на сина му, и се завърнал едва ли не само понесъл славата си.

Чарлс II, по право крал на Англия, тогава по-нещастен дори от херцога на Лотарингия, навестил Пиренеите, където се решавали нещата около мира. Той замолил за помощ дон Луис и Мазарини. Надявал се техните крале, негови братовчеди, съвместно да се осмелят най-сетне да подкрепят с отмъщение една обща за всички суверени кауза, след като Кромуел вече го нямало; ала дори не успял да се срещне нито с Мазарини, нито с дон Луис. Локхарт, пълномощникът на английската република, се намирал в Сен Жан дьо Люз и все още будел уважение, дори подир смъртта на протектора; опасявайки се да не разгневят англичанина, двамата първи министри отказали да се видят с Чарлс II. Те смятали, че възстановяването му е невъзможно; действително, макар и затънали в разногласия, всички английски фракции съвместно отричали възможността да признаят отново крале. И двамата сбъркали: само след няколко месеца съдбата осъществила онова, което тези двама ръководители можели да предприемат за своя слава. Чарлс бил поканен в държавата си от самите англичани, без нито един потентат от Европа някога да се е застъпил както против убийството на бащата, така и за да улесни установяването на сина. Двайсет хиляди граждани го посрещнали сред полята край Доувър и паднали на колене пред него. Старци, присъствали на събитието, са ми разказвали, че почти всички ронели сълзи. Надали някога е имало по-затрогваща гледка или по-внезапен революционен обрат (юни 1660 г.). Промяната станала за по-кратко време, отколкото било нужно за подписването на Пиренейския договор; Чарлс II станал мирен властител над Англия преди още Луи XIV да е сключил официален брак.

Август 1660 г. Най-сетне кардинал Мазарини довел краля и новата кралица в Париж. Баща, оженил своя син, без да му предаде в ръцете неговата собственост, нямало да е по-различен от Мазарини; той се завърнал по-могъщ, по-ревниво пазещ своето могъщество и дори по-жадуващ почести от когато и да било. Настоял парламентът да проводи пратеници да го величаят и постигнал това. Нямало друг такъв случай в историята на монархията; но пък и не било достатъчно удовлетворение, като се има предвид какви злини му бил причинил парламентът. Престанал да се ръкува вън с благородниците по кръв, както преди. Оня, който се бил отнесъл с дон Луис де Харо като с равен, пожелал да се държи с великия Конде като с нисшестоящ. Вече се движел сред кралски разкош, освен гвардията го съпровождала рота мускетари, която оттогава била определена като втора рота на кралските мускетари. До него вече нямало свободен достъп: ако някой неблагоразумен придворен замолел краля за някакво благоволение, с него било свършено. Кралицата майка, закриляла тъй дълго и упорито Мазарини срещу Франция, нямала никакви права, понеже повече не се нуждаел от нея. Нейният син кралят, израснал в пълно подчинение спрямо първия министър, нямало как да премахне игото, което тя му била наложила, а сега — и на себе си; тя се покорявала на стореното от самата нея, а Луи XIV все още не се осмелявал да управлява, докато Мазарини бил жив.

Може да бъде простено на един първи министър за стореното от него зло, когато рулят на държавата е натикан посред бури в неговите ръце; при покой той носи вината за доброто, което не върши. Мазарини вършел добри неща само за себе си, за своето семейство или във връзка със себе си. За осем години абсолютно и спокойно могъщество, последвали окончателното му завръщане, та до смъртта му, не се откроили никакви славни или полезни дела; „Колеж де Катр Насион“ е основан с неговото завещание.

Той ръководел финансите като интендант на притеснен господар. Понякога кралят искал пари от Фуке, който отговарял: „Сир, в ковчежничеството на Ваше Величество няма нищо, но господин кардиналът ще ви даде заем.“ Ако смятаме в днешни пари, Мазарини е притежавал близо двеста милиона. Според множество мемоари натрупал известна част от тях със средства, принизяващи високопоставеното му положение. Има сведения, че делял с корабовладелците приходите от курсовете. Това така и не било доказано; холандците обаче го подозирали, а никога не е имало подобни подозрения спрямо кардинал Дьо Ришельо.

Твърдят, че преди смъртта го обхванали угризения, макар външно да си придавал смелост. Във всеки случай се опасявал за имуществото си и го дарил изцяло на краля, като се надявал, че кралят ще му го върне. Не се излъгал; подир три дни кралят му възстановил дареното. Най-сетне умрял (9 март 1661 г.) и май единствено кралят тъжал за него — владетелят вече умеел да прикрива чувствата си. Игото вече му било дотегнало и нямал търпение да властва: все пак пожелал да прояви чувствителност спрямо една смърт, благодарение на която получавал своя престол.

Луи XIV и дворът носили траур за кардинал Мазарини; това била необичайна чест, Анри IV я е оказал на паметта на Габриел д’Етре^[4].

Тук няма да разискваме дали кардинал Мазарини е бил велик първи министър, или не: делата му говорят за себе си, бъдните поколения ще решат. Обичайно е да се приписват чудодейни духовни качества, та и едва ли не божествен гений на онези, които са управлявали империи с известен успех. Не висшата-прозорливост отличава държавниците, а нравът им. Стига само да имат здрав разум, почти всички хора се грижат за своите интереси. В това отношение, който и да е буржоа от Амстердам или от Берн е не по-малко наясно, отколкото Сеян, Хименес, Бъкингам, Ришельо или Мазарини — ала поведението и делата ни зависят единствено от даденостите на душата, а успехите се определят от късмета.

Ако например гений като папа Александър VI или неговият син Борджия би трябвало да превземе Ла Рошел, би поканил в своя лагер основните водачи, обвързвайки се със свещена клетва, и би се отървал от тях; Мазарини би проникнал в града със закъснение от две-три години, като би се домогвал до подкрепата на тамошните буржоа, разделяйки ги; дон Луис де Харо изобщо не би предприел подобно опасно начинание. Ришельо по примера на Александър построява дига в морето и влиза в Ла Рошел като завоевател; ала ако само приливът би се оказал по-висок или пък англичаните бяха побързали, Ла Рошел не би изгубил свободата си и Ришельо би се оказал просто безразсъден смелчак.

За нрава на хората можем да съдим по деянията им. Можем да изтъкнем, че душата на Ришельо е излъчвала надменност и отмъстителност, че Мазарини е бил мъдър, гъвкав и жаден за облаги. За да проумеем обаче доколко един първи министър има дух, трябва или да сме слушали често речта му, или да сме чели писаното от него. Често при държавниците се получава същото, което виждаме всекидневно при придворните — притежаващият дух се проваля, а оня, чийто нрав е по-търпелив, по-издръжлив, по-гъвкав и по-последователен, успява.

Когато четем писмата на кардинал Мазарини и мемоарите на кардинал Дьо Рец, с лекота се убеждаваме, че Рец има по-извисен ум: и все пак Мазарини е бил всемогъщ, а Рец е бил повален. Впрочем напълно вярно е и че един могъщ първи министър често може да е с посредствен дух, със здрав разум и с добър късмет; за да бъде обаче добър първи министър, трябва непременно да е устремен, да люби общественото благо. Велик държавник е оня, подир, когото в отечеството остават велики и полезни паметници.

Паметникът, който обезсмъртява кардинал Мазарини, е придобиването на Елзас. Той присъединява тази провинция към Франция тъкмо когато Франция беснее срещу него; съдбовно и странно е, че когато е най-преследван, приносът му за кралството е най-значителен, а не при покоя на абсолютната власт.