Волтер
Векът на Луи XIV (40)

Глава XXXIX.
Диспути около китайските церемонии. Как тези спорове довеждат до забрана на християнството в Китай

Като че малко е било за духовете ни, дето хиляда и седемстотин години се караме по отделни въпроси в нашата религия, та се стига дотам вярата на китайците също да стане част от нашите спорове. Този диспут не предизвиква големи раздвижвания, но е характерен повече от всеки друг за дейния, всеоспорващ и крамолен дух, който царува в нашата част от света.

В края на седемнайсети век йезуитът Матео Ричи е един от първите мисионери в Китай. По отношение на философията и литературата китайците са били и си остават приблизително такива, каквито сме били ние преди двеста години: уважението към древните господари им предписва граници, отвъд които не смеят да пристъпват. Напредъкът в науките се получава с времето и покрай смелостта на духа; моралът и възпитанието обаче намират по-лесна почва от науките, усъвършенствани са при тях, когато другите изкуства са били едва в зародиш и така се получава, че китайците, вече над две хиляди години застинали във всички постижения, до които са се домогнали, си остават посредствени в науките, а са първият народ на земята по отношение на морала и на възпитанието, като най-древен народ.

Подир Ричи много други йезуити проникват в обширната империя; благодарение на европейската наука те успяват тайно да посеят семена на християнската религия сред произхождащи от народа деца, които наставляват, както са могли. Доминиканците, също участващи в мисията, обвинили йезуитите, че допускат идолопоклонство, докато проповядват християнството. Въпросът бил деликатен, също както и подходът, който следвало да бъде възприет в Китай.

Законите и спокойствието на тази велика империя почиват върху право, което е и естествено, и свещено — почитта на потомците към предците. Към тази почит те прибавят и уважението, което дължат на своите първоучители в областта на морала, а най-вече на Кун Фудзъ, когото ние наричаме Конфуций — древен мъдрец, който им вдъхнал добродетелност близо шестстотин години, преди да бъде основано християнството.

Характерно е, че родовете се събират в дадени дни, за да поменат своите предци, като грамотните го правят публично, почитайки Кун Фудзъ. Те се просват наземи в съответствие със своя обичай да поздравяват висшестоящите — римляните, открили това правило из цяла Азия, са го наричали „обожаване“; палят се свещи и благовония; колао, наричани от португалците мандарини, колят два пъти годишно край залата, в която бива поменаван Кун Фудзъ, животни, от които се приготвят ястия. Идолопоклонски ли са тези церемонии? Дали те са изцяло граждански? Признават ли предците и Кун Фудзъ за богове? Или те биват призовавани само както ние призоваваме светците? Дали това е политически обичай, с който злоупотребяват само отделни суеверни китайци? Това били неща, трудно обясними за чужденци в Китай и мъчни за преценка в Европа.

Доминиканците предали китайските обичаи на съд от страна на римската инквизиция през 1645 г.: според тяхното изложение светият официй забранил китайските церемонии, докато папата не вземе своето решение.

Йезуитите поддържали каузата на китайците и техните нрави, които явно нямало как да бъдат забранени, без да се стигне до пълно отхвърляне на християнската религия в една империя, тъй ревнива спрямо своите обичаи: те представили своите основания. През 1656 г. инквизицията разрешила грамотните да почитат Кун Фудзъ, а китайските деца да почитат бащите си, „като се въздържат от суеверия, ако се проявяват такива“.

Въпросът си оставал неясен, мисионерите все тъй били разделени и разглеждането му току се подновявало в Рим; независимо от това йезуитите, които били в Пекин, дотолкова угодили на императора Канси като математици, че този владетел, известен с добротата и благостта си, най-накрая им позволил да бъдат мисионери и да разпространяват публично християнското учение. Не ще е безполезно да отбележим, че иначе деспотичният император, внук на завоевателя на Китай, все пак до такава степен се подчинявал на законите на империята, щото не могъл самолично да позволи християнството, а трябвало да се обърне към трибунал и сам приподписал две молби от името на йезуитите. Най-сетне през 1692 г. християнството било разрешено в Китай благодарение на неуморната дейност и уменията единствено на йезуитите.

В Париж има институция, установена заради чуждестранните мисии: тогава неколцина свещеници, работещи в нея, били в Китай. Папата, който изпраща апостолически викарии във всички страни, наричани „земи на неверници“, избрал един свещеник измежду тях, наречен Мегро, за да председателства в качеството си на викарий мисията в Китай, като му дал епископството Конон, малка китайска провинция във Фокиен. Този французин, бидейки епископ в Китай, не само определил ритуалите, посветени на мъртвите, като суеверни и идолопоклонски, а обявил и грамотните за атеисти. Такова било мнението на всички ригористи във Франция. Същите онези хора, които толкова беснеели против Бейл, укорявайки го, задето бил заявил, че и общество от атеисти може да съществува, които толкова писали, че подобна общност е невероятна, хладнокръвно поддържали тезата, че една подобна общност процъфтява в Китай при най-разумно управление. Тогава на йезуитите им се наложило да се борят със своите събратя мисионери повече, отколкото с мандарините и с населението: те изтъкнали пред Рим, че изглежда несъвместимо китайците да са и атеисти, и идолопоклонници. Грамотните били упреквани, че признават единствено материята; при това положение било слабо вероятно да призовават душите на предците си, както и душата на Кун Фудзъ; едното обвинение отричало другото, освен ако се приеме, че в Китай е възможно противоречие, както често се случва помежду нас; трябвало обаче човек да бъде добре запознат с езика и обичаите им, за да разкрие противоречието. Преценяването на въпроса за Китай в римския двор продължило дълго; същевременно йезуитите били нападнати отвсякъде.

Един от техните учени мисионери, отец Льоконт, писал в мемоарите си за Китай, че „този народ две хиляди години е съхранил познанието на истинния Бог, принасял е жертви на Твореца в най-древния храм на света; в Китай са дадени най-чисти уроци в областта на нравствеността, докато Европа е била подвластна на невежеството и корупцията“.

Ставало е дума, че тази нация е налице покрай една истинска история и пресметната основателно поредица от трийсет и шест слънчеви затъмнения далеч отвъд времето, в което смятаме, че се е състоял всемирният потоп. Никога грамотните не са имали друга религия, освен обожаването на едно Върховно същество; техен култ е била правдата: те не са били запознати с последователните закони, които Бог е спуснал на Авраам и Мойсей, нито с усъвършенствания закон на Месията, тъй дълго непознат за народите на Запад и на Север. Известно е, че галските земи, Германия, Англия и целият Север са тънели в най-варварско идолопоклонство, когато трибуналите в обширната Китайска империя са укрепвали нравите и законите, признавайки един Бог, чийто простичък култ никога не се е променял при тях. Тези очевидни истини би следвало да оправдаят написаното от йезуита Льоконт: и все пак, понеже в съжденията се съдържала представа, която е неприемлива спрямо общоприетото мнение, написаното било нападнато в Сорбоната.

Абат Боало, брат на Депрео, не по-малко язвителен от брат си и дори по-голям враг на йезуитите, обявил през 1700 г. тази възхвала на китайците за богохулство. Абат Боало имал жив, особен нрав и пишел насмешливо сериозни и смели неща: той е автор на книгата „Флагелантите“ и на още няколко подобни. Казвал, че пишел на латински от страх да не би епископите да му наложат цензора; неговият брат Депрео пък разправял: „Ако не беше богослов в Сорбоната, щеше да бъде майстор на словото на италианските комедии.“ Той рязко се изказал против йезуитите и против китайците, като заявил още в самото начало, че „възхвалата на това население разтърси моя християнски мозък“. И другите мозъци на събранието били разтърсени. Имало известни спорове: един богослов на име Льосаж изразил мнение да бъдат изпратени на място дванайсет яки духом негови събратя, та да проучат нещата. Сцената била жестока, ала накрая Сорбоната обявила благите думи за китайците за погрешни, скандални, нагли, безбожни и еретични.

Бурната и детинска препирня разпалила отново спора относно церемониите; най-сетне папа Климент XI година по-късно изпратил свой легат в Китай: избрал Тома Маяр дьо Турнон, който бил действащ патриарх на Антиохия. Патриархът успял да пристигне едва през 1705 г. Дотогава дворът в Пекин си нямал понятие, че го съдят в Рим. Това е дори по-нелепо, отколкото република Сан Марино да се опита да посредничи между султана и персийското царство.

Отначало императорът посрещнал патриарх Дьо Турнон много радушно: можем да си представим колко се е изненадал, когато преводачите на легата го осведомили, че християните, които проповядвали религията си в неговата империя, не се разбирали помежду си и прелатът бил дошъл дотук, за да разреши един спор, напълно неизвестен на двора в Пекин. Легатът му обяснил, че всички мисионери, с изключение на йезуитите осъждали старите имперски обичаи и дори подозирали, че Негово китайско Величество и грамотните са атеисти и признават единствено материалното небе. Той добавил, че в Конон имало учен епископ, който щял да разясни всичко, стига Негово Величество да благоволи да го изслуша. Удивлението на монарха нараснало, когато научил, че в империята му има епископи; читателят обаче несъмнено също ще се удиви не по-малко от сведението, че всепрощаващият владетел проявил добрината да позволи на епископа от Конон да дойде и да му говори за религията — против общоприетото в неговата страна, та и против него самия. Епископът от Конон получил аудиенция: той знаел съвсем слабо китайски. Императорът първо поискал от него да обясни четири знака, изписани със злато над неговия трон: Мегро успял да разчете два; той обаче заявил, че думите дзин тиен, които императорът лично бил изрисувал върху плочки, не означавали Почитайте небето. Императорът търпеливо му обяснил посредством преводачите, че тъкмо това бил смисълът на тези думи. Той благоволил да произнесе дълга реч, оправдал почестите, които се въздавали на мъртвите: епископът не се трогнал. Можем да си представим, че йезуитите са се ползвали с по-голямо доверие в двора от него. Императорът, който по закон можел да му наложи смъртно наказание, се задоволил да го осъди на изгнание; разпоредил също всички европейци, които желаят да останат в империята, тепърва да идват да получават от него разрешителни за пребиваване и да бъдат разпитвани преди това.

Легатът Дьо Турнон получил заповед да напусне столицата. Още щом пристигнал в Нанкин, издал пастирско послание, което осъждало напълно китайските ритуали, засягащи мъртвите, и забрана да бъде използвана думата, с която императорът си послужил, за да означи Почитайте небето.

После легатът бил препратен в Макао, който все още принадлежи на китайците, макар те да позволяват на португалците да имат губернатор там. Докато легатът се терзаел в Макао, папата му изпратил шапчица, ала тя му послужила, колкото да си умре като кардинал: животът му секнал през 1710 г. Враговете на йезуитите им приписали смъртта му: можело е да се задоволят да им припишат и само неговото изгнание.

Разделението сред чужденците, дошли да просвещават империята, дискредитирало проповядваната от тях религия: тя била още по-силно отречена, когато дворът се позапознал с европейците и научил, че разделение има не само помежду мисионерите, ами и сред търговците, които се пришвартовали край Кантон, съществуват няколко жестоко враждуващи помежду си секти.

Император Канси умрял през 1724 г.: бил владетел, който харесвал европейското изкуство. Били му изпратили много просветени йезуити, които той обикнал заради заслугите им — както вече споменахме, тъкмо те получили от него разрешение да практикуват и да разпространяват християнството.

Четвъртият му син Юнджън, посочен от него за император в ущърб на по-големите си братя, се възкачил на престола, без те да възроптаят. Синовната почит, която е в основата на тази империя, повелява, че е престъпно и позорно да се оплакваме от последната воля на бащата.

Новият император Юнджън надминал своя родител в любовта към законите и общественото благо. Никой император не се бил отнасял тъй грижливо към земеделието. Той насочил вниманието си към това изначално необходимо изкуство, като извел до титлата мандарин от осма степен във всяка провинция онзи орач, който бъде признат от магистратите в своя кантон за най-оправен, най-трудолюбив и най-почтен; целта не била орачът да изостави занаята, в който бил сполучил, и да упражнява непознати за него правораздавателни функции — той си оставал орач с мандаринска титла, имал право да сяда с вицекраля на провинцията и да се храни с него. Името му бивало изписано със златни букви в зала с обществен достъп. Твърди се, че това правило, тъй несвойствено според нашите нрави, което може би е и един укор към тях, все още се спазва.

Владетелят разпоредил из цялата империя никой да не бъде екзекутиран, преди делото относно престъплението да му бъде представено, та дори на три пъти. Две основания за този едикт са достойни за уважение не по-малко, отколкото самият едикт: едното е доколко трябва да ценим човешкия живот; другото е обичта, която един крал дължи на своя народ.

Той създал големи складове за ориз във всяка провинция при една икономика, която никога не била в ущърб на народа и завинаги предотвратявала масовото гладуване. Всички провинции изразявали радостта си с нови зрелища и признателността си, като му издигали триумфални арки. Той настоял чрез едикт да се прекратят зрелищата, тъй като рушели препоръчаната от него политика на икономии, и забранил да му издигат паметници. Заявява тъй в своето послание към мандарините: „Въздадох благоволение не за да си спечеля празна слава: искам народът да бъде щастлив; искам да стане по-добър и да изпълнява докрай своите задължения. Само подобни паметници приемам.“

Такъв бил този император; за жалост тъкмо той забранил християнската религия. Йезуитите вече имали доста открити църкви, дори някои принцове с владетелска кръв били приели кръщение: възникнали страхове за пагубни нововъведения в империята. Бедите в Япония оставяли по-дълбоко впечатление у хората, отколкото доста пренебрегваното християнство със своята чистота можело да предизвика. Станало известно тъкмо тогава, че диспутите, настройващи мисионерите от различните ордени едни против други, били довели до отхвърлянето на християнската религия в Тонкин; същите тия диспути, още по-бурни в Китай, предизвикали отрицателното отношение на всички трибунали към онези, които идвали да дават наставления по своя закон, а същевременно не можели да постигнат помежду самите себе си съгласие тъкмо за него. При това се разбрало и че в Кантон има холандци, шведи, датчани и англичани, които били християни, ала не практикували религията на християните от Макао.

Като цяло тези сведения накарали най-сетне върховния трибунал по ритуалите да забрани изповядването на християнството. Присъдата била издадена на 10 януари 1724 г., ала без гаври, без строги санкции, без обидни слова спрямо мисионерите: самата присъда приканвала императора да задържи в Пекин онези, които покрай математиката можело да се окажат полезни. Императорът потвърдил присъдата и разпоредил с едикт мисионерите да бъдат препратени в Макао заедно с един мандарин, който да се грижи за тях по пътя и да внимава да не бъдат оскърбявани. Точно тъй е казано в едикта.

Той задържал няколко души при себе си, сред тях бил и йезуитът Паренен, за когото съм писал вече с уважение; човек, известен с познанията и с мъдрото си поведение, който говорел много добре китайски и татарски. Той бил необходим не само като преводач, но и като добър математик. Познат е сред нас главно с мъдрите и познавателни отговори относно китайската наука покрай затрудненията на един от най-добрите ни философи. Този монах се радвал на благоволението на император Канси, а също и на Юнджън. Ако някой можел да спаси християнската религия, това бил той: заедно с други двама йезуити получил аудиенция при принца, брат на императора, който бил натоварен да проучи присъдата и да докладва за нея. Паренен чистосърдечно ни разказва какъв бил отговорът. Принцът, който ги закрилял, им казал: „Вашите истории ме объркват. Четох обвиненията против вас: вашите свади с другите европейци относно ритуалите в Китай безкрайно ви навредиха. Какво бихте казали, ако ние се пренесем в Европа и се държим като вас? Честно — бихте ли ни изтърпели?“ Било трудно да се отвърне нещо на изреченото. Все пак те успели да накарат принца да се обърне с молба в тяхна полза към императора; а когато застанали пред престола, императорът им заявил, че в крайна сметка ще прогони всички тъй наречени мисионери.

Вече сме цитирали тези думи: „Съумели сте да заблудите баща ми, не се надявайте да заблудите и мен.“

Въпреки мъдрите заповеди на императора неколцина йезуити впоследствие тайно се завърнали в провинциите през времето на приемника на известния Юнджън; те били осъдени на смърт, задето явно нарушили законите на империята. Така ние екзекутираме във Франция проповедниците хугеноти, които осъществяват събрания, независимо от кралските заповеди. Бесът да се набират привърженици е привично заболяване за нашите общества, както вече отбелязахме: той никога не е съществувал в далечната част на Азия. Тамошните народи никога не са изпращали мисионери в Европа; единствено нашите нации са се опитвали да разпространят начина си на мислене и търговските си отношения в двете посоки на земното кълбо.

Самите йезуити докарват смърт на множество китайци, както и на двама принцове по кръв, които ги подкрепяли. Нима не е безкрайно нещастие да пристигнеш от другия край на света, за да посееш смут в императорското семейство и да доведеш до казън двама принцове? Смятали, че постигат уважение в Европа за своята мисия, заявявайки, че Бог е на тяхна страна, че бил очертал четири кръста в облаците по небето над Китай. Накарали да изрисуват тия кръстове в техните поучителни и любопитни писма: ала ако Бог бе искал Китай да бъде християнски, дали би се задоволил с тези кръстове във въздуха? Дали не би ги вложил в сърцата на китайците?