Волтер
Векът на Луи XIV (13)

Глава XII.
Отлична кампания и смърт на Тюрен. Последна битка на Конде при Сенеф

Докато кралят светкавично превземал Франш Комте с леснината и блясъка, които все тъй увенчавали съдбата му, Тюрен, който само защитавал границите откъм Рейн, разгръщал величието и умелостта на своето военно изкуство. Почитта към хората се измерва с преодолените трудности; затова тази кампания на Тюрен е толкова знаменита.

Юни 1674 г. Първо той направил дълъг и бърз преход, прекосил Рейн при Филипсбург, придвижвал се цяла нощ до Зинсхайм, проникнал със сила в града и същевременно нападнал и заставил да побегне Капрара, пълководец на императора, както и стария херцог на Лотарингия Карл IV, този благородник, който цял живот губил владенията си и набирал войски и който бил присъединил малката си армия към част от силите на императора. След като го разбил, Тюрен го подложил на преследване и отново разбил кавалерията му при Ладенбург (юли 1674 г.): оттам се спуснал към друг пълководец на Империята, принц Дьо Бурнонвил, който чакал попълнения, за да нахлуе в Елзас; осуетил свързването на корпусите, нападнал го и го принудил да напусне бойното поле (октомври 1674 г.).

Империята събрала против него всичките си сили: в Елзас имало седемдесет хиляди германци; Брисак и Филипсбург били в техни ръце. Тюрен разполагал вече едва с двайсетина хиляди човека. Принц Дьо Конде му препратил от Фландрия малка кавалерия; тогава той минал по заснежените планини през Тан и Бефор и отведнъж се озовал във високите части на Елзас, насред лагерите на неприятелите, които смятали, че той си отдъхва в Лотарингия и че кампанията е приключила. В Мюлхаузен победил вражеските части; пленил две от тях. Поел към Колмар, където се бил укрепил избирателят на Бранденбург, наричан велик избирател, който тогава ръководел имперските войски. Пристигнал тъкмо когато благородниците и другите офицери се канели да похапнат: те едвам успели да се изплъзнат; наоколо се напълнило с бегълци.

Тюрен смятал, че нищо не е свършил, докато имало какво да се върши, и зачакал край Тюркхайм част от вражеската пехота (5 януари 1675 г.). Предимството на избраната от него позиция осигурявало сигурна победа: той разбил пехотата. В крайна сметка една армия от седемдесет хиляди души била победена и разпръсната, почти без да се стигне до голяма битка: Елзас си останала под кралската власт, а пълководците на Империята били принудени да преминат отново от другата страна на Рейн.

Всички тези последователни действия, извършени тъй изкусно и наложени търпеливо, а същевременно бързо, възхитили и французите, и неприятелите. Славата на Тюрен нараснала, когато станало ясно, че всичко, което бил сторил през тази кампания, било без знанието на двора и противно на настоятелните заповеди на Лувоа, издадени от името на краля: опълчването срещу всемогъщия Лувоа и принуждаването той да приеме събитията въпреки протестите на двора, заповедите на господаря и омразата на министъра били съвсем не пренебрежимо показателни за смелостта на Тюрен и били подвиг, не по-малък от самата кампания.

Трябва да се признае, че онези, които проявявали повече човечност, отколкото уважение към военните подвизи, надигнали поплак против тази тъй славна кампания: тя станала знаменита с нещастията на населението, освен с походите на Тюрен. Подир сражението при Зинсхайм той опожарил Пфалц и пролял там много кръв, а областта била плодородна и внушителна, пълна с пребогати градове и селища. От висотата на своя замък в Манхайм избирателят на Пфалц видял в пламъци два града и двайсет и пет села. Отчаяният владетел поканил Тюрен на дуел в писмо, изпълнено с упреци. Тюрен препратил писмото на краля, който му забранил да приеме поканата, и отговорил на избирателя с нищо не означаващи любезности: такъв си бил стилът на Тюрен, той се изразявал винаги сдържано и двусмислено.

Със същото хладнокръвие той опожарил пекарните и част от полята на Елзас, за да попречи на препитанието на враговете. После позволил на кавалерията да се развихри из Лотарингия: там се стигнало до такива безредици, че интендантът, който от своя страна съсипвал Лотарингия с писмени разпоредби, му пращал често съобщения и се препирал с него, за да прекрати безчинствата. Той отговарял студено: ще издам съответни заповеди. Предпочитал да бъде като баща за войниците, които му били поверени, а не за населението, което според военните закони винаги бива жертвано. Стореното от него зло изглеждало необходимо; всичко се заличавало от славата; впрочем навлизането на седемдесетте хиляди германци във Франция, което той възпрял, щяло да означава много по-големи беди от причинените от него на Елзас, Лотарингия и Пфалц.

От своя страна принц Дьо Конде водил във Фландрия далеч по-кърваво сражение в сравнение с тези на виконт Дьо Тюрен, ала не тъй успешно и по-малко решаващо — или обстоятелствата и местността не били подходящи, или взетите мерки не били тъй точни, а най-вече вероятно трябвало да дава отпор на по-умели пълководци и на по-добри войници. Сблъсъкът станал при Сенеф; маркиз Дьо Фьокиер настоява той да бъде назоваван „схватка“, тъй като не се срещнали две армии в строй и не всички корпуси взели участие; все пак сякаш е възприето буреносният и убийствен ден да получи названието битка: сразили се в строй три хиляди души със съответните им части биха се срещнали в схватка; важността е най-съществена за определението.

Принц Дьо Конде трябвало да удържи положението с около четирийсет и пет хиляди души срещу принц Д’Оранж, който разполагал с шейсет хиляди. Той изчакал вражеската армия да премине през прохода при Сенеф близо до Моне и нападнал част от ариергарда, състоящ се от испанци, надделявайки Внушително (11 август 1674 г.). Принц Д’Оранж бива упрекван, че не е проявил предвидливост при преминаването през прохода; все пак възхищение предизвиква начинът, по който той се справя с бъркотията, докато явно не си е струвало Конде да прибягва до нови сблъсъци с твърде добре укрепилите се противници: той бива разбит трикратно. В тази смесица от грешки и бележити действия двамата пълководци проявяват еднакво и самообладание, и храброст. Великият Конде излага в тази битка повече от всякога своя живот и живота на войниците си на опасност; три коня падат мъртви под него; подир три смъртоносни настъпления той е искал да предприеме четвърто: според един участвал в събитията офицер, сякаш единствено принц Дьо Конде имал още желание да се бие. Най-забележителното при тези обстоятелства било, че след извънредно кръвопролитните и упорити сблъсъци вечерта войниците и от двете страни побягнали, водени от панически ужас. На другия ден двете армии отстъпили едновременно, като никоя от тях не завладяла бойното поле, нито пък получила надмощие, а били еднакво отслабени и победени: французите дали към седем хиляди убити и пет хиляди пленници; неприятелят бил равностойно уязвен. Ненужно пролятата кръв попречила на армиите да предприемат значителни стъпки: оказва се тъй важно славата на оръжието да бъде съхранена, че за да изглежда като победил, принц Д’Оранж обсадил Уденард; ала принц Дьо Конде доказал, че не е загубил битката и прекратил тази обсада, подгонвайки принц Д’Оранж.

Също тъй и във Франция, и при съюзниците се провели самоцелни церемонии с отправяне на благодарност към Бог за победа, която никой не бил спечелил: така се прави, та да бъде окуражаван народът, който винаги трябва да бъде лъган.

В Германия Тюрен продължавал да бележи успехи с малката си армия благодарение на своя гений. Виенският държавен съвет вече не смеел да повери сигурността на империята на благородници, които не съумявали да я защитят, и поставил начело на войските генерал Монтекуколи, който бил сразил турците при Сен Готар и въпреки усилията на Тюрен и на Конде бил достигнал до принц Д’Оранж, обръщайки късмета на Луи XIV подир завоюването на трите холандски провинции.

Отбелязвано е, че най-големите пълководци на Империята често произхождат от Италия: въпреки упадъка на своето робство тази страна все още отглежда хора, възкресяващи спомена за нейното минало. Единствен Монтекуколи бил достоен да се изправи срещу Тюрен: и двамата били превърнали войната в изкуство; четири месеца се преследвали и наблюдавали взаимно при походите и лагеруването, а това печели от страна на германските и френските офицери повече похвали, отколкото победите. Единият и другият съдели какво ще предприеме противникът, като преценявали какво биха сторили на негово място, и нито веднъж не сбъркали; противопоставяли си взаимно търпение, хитрост и дееспособност; най-сетне се готвели да стигнат до същински сблъсък и да оправдаят славата си в битка край селцето Залцбах, когато Тюрен, тръгнал да избира място, където да бъде разположена батарея, паднал убит от оръдеен изстрел (27 юли 1675 г.). Едва ли има някой, който да не е запознат с подробностите около тази смърт; и все пак не можем да си позволим да не приведем основните, включително заради това, че те биват едва ли не до днес всекидневно споменавани.

Може да е ненужно да споменем как гюлето, което го убило, отнесло и ръката на Сент-Илер, заместник-главнокомандващ артилерията, та синът му се спуснал, облян в сълзи, към него. Сент-Илер му казал: „Не за мен, трябва да плачеш за този велик човек.“ Тези думи са сравними с всичко най-героично, съхранено от историята, и представляват най-достойната възхвала за Тюрен. Много рядко се случва при едно монархическо управление, когато хората са заети единствено със собствения си интерес, лицата, служили на отечеството си, да умрат и народът да жали за тях; и все пак за Тюрен плачат и войниците, и народът. Единствен Лувоа не съжалява: според мълвата той дори бива укоряван как с брат си, архиепископът на Реймс, безсрамно се радвали, че великият човек е загинал. Знаем с какви почести кралят увенчава паметта за него, как бива погребан в Сен Дьони подобно на конетабъла Дюгеклен, над когото общественото мнение го поставя по-високо в същата степен, в която векът на Тюрен превъзхожда века на конетабъла.

Военните успехи на Тюрен не са неизменни; той е победен при Мариендал, Ретел и Камбре и сам заявява, че е правил грешки — бил е достатъчно велик, за да го признае. Той така и не осъществява бляскави завоевания, не ръководи велики впечатляващи сражения, чийто изход понякога поставя някоя нация над друга, ала винаги след поражения бележи успехи, постига много с малко средства, става най-умелият пълководец в Европа във времена, когато военното изкуство се усъвършенства силно. Същевременно, макар да е укоряван за изменничество при военните сблъсъци около Фрондата, макар на почти шейсетгодишна възраст поради любов да издава държавна тайна, макар да извършва в Пфалц жестокости, които не изглеждат необходими, той запазва славата си на човек свестен, мъдър и умерен, защото присъщите му добродетели и значителни дарби заличават спомена за слабостите и греховете, по които се доближава до толкова други хора. Ако трябва да го сравним с някого, то бихме се осмелили да споменем тук сред пълководците от предните векове Гонзало де Кордоба, наричан „велик пълководец“ — нему той прилича най-силно^[1].

Калвинист по произход, той става католик през 1668 г. Никой протестант, пък дори и никой философ не смята, че подобна промяна у един военен, у един политик на над петдесет години, който още е имал любовници, е станала поради убеждение. Известно е, че когато го прави главен маршал на своята армия, Луи XIV му казва дословно, както е предадено в писмата на Пелисон, а и от други: „Бих искал да ме заставите да сторя за вас и нещо повече.“ Според цитираните люде постепенно тези думи са могли да предизвикат препокръстване; титлата „конетабъл“ би могла да подмами едно честолюбиво сърце; възможно е също препокръстването да е било искрено. Често в човешкото сърце се пресрещат политиката, честолюбието, слабостите на любовта, религиозното чувство. Най-сетне правдоподобно е Тюрен да е отстъпил от религията на предците си поради политически съображения; само дето католиците, възприели победоносно промяната, не са били склонни да смятат, че душата на Тюрен е способна на престореност.

Непосредствените събития в Елзас подир смъртта на Тюрен задълбочили бедата от неговата гибел. Държан отвъд Рейн цели три месеца благодарение на умелостта на френския пълководец, Монтекуколи прекосил голямата река веднага щом узнал, че няма вече защо да се бои от Тюрен; натъкнал се на част от армията, твърде неуверена под командването на Лорж и Вобрен — двама разединени и несръчни командири. Макар да се отбранявала храбро, тази войскова част не могла да попречи на имперските сили да навлязат в Елзас, където Тюрен тъй дълго не ги допускал. Имало нужда от нов водач, не само за да бъде начело, а и за да се справи с положението подир скорошното поражение на маршал Дьо Креки — смел, предприемчив мъж, способен на великолепни и безстрашни действия, но опасен както за неприятеля, тъй и за отечеството си.

Креки тъкмо бил победен по негова вина при Консарбрюк (11 август 1675 г.). Корпус от двайсет хиляди германци, който обсаждал Трир, направо изклал и разпръснал малката му армия: сам той едва успял да се спаси. Втурнал се с безброй опасни премеждия към Трир, който всъщност трябвало предпазливо да защити и който отбранявал храбро. Имал намерение да загине под развалините му; в укрепленията имало пробив, ала той упорито издържал. Гарнизонът взел да се опъва. Капитан Боа-Журден, оглавил размирниците, излязъл да капитулира при пробива. Едва ли по-голямо предателство е било извършвано тъй дръзко: той заплашил маршала да го убие, ако не подпише акта на капитулацията. Креки се оттеглил с няколко верни офицери в една църква; предпочитал да го заловят отделно, вместо да се предаде сам.

За да бъдат заменени мъжете, които Франция била изгубила при всички тия обсади и битки, Луи XIV бил посъветван да не подбира, както ставало обикновено, хора само от доброволческия набор, а да се обърне дори към най-скромните среди. Според стария обичай, който вече не се спазва, притежателите на феоди били задължени да излизат на свои разноски при война, служейки на сюзеренния си сеньор, и да попълват въоръжените сили определен брой дни. Тази служба била определена от главните разпоредби в законниците на нашите варварски нации. Днес в Европа нещата са различни; всички държави набират войници, които са постоянно на разположение под знамената и съставят дисциплинирани корпуси.

Луи XIII бил свикал еднократно благородниците от своето кралство: ето че Луи XIV последвал неговия пример. Благородническият корпус бил изпратен под заповедите на маркиз Дьо Рошфор, впоследствие маршал, по границите на Фландрия, а после и по германската граница; корпусът обаче не бил нито значителен, нито полезен и нямало как да бъде такъв. Благородниците, които обичали да воюват и били способни да служат добре, били офицери в редовната войска; онези, които били възрастни или недоволни и затова си седели у дома, не се включили; останалите, заети да се занимават с наследствата си, се събрали с отвращение до бройката от четири хиляди човека. Надали можем да си представим по-незадоволителна войска. Ездитните животни и оръжията им били разнообразни, те нямали опит, нито подготовка, не ги бивало за нищо, а нямали и желание да служат истински, докарали само неприятности и всички съжалявали, че са се захванали с тях. Това е последният отглас в нашите устроени армии от някогашното рицарство, което ги е съставлявало преди и което въпреки естественото безстрашие на нацията никога не е съумявало да воюва добре.

Август и септември 1675 г. След като Тюрен загинал, Креки претърпял поражение и попаднал в плен, Трир бил превзет, а Монтекуколи извличал данък от Елзас, кралят сметнал, че единствен принц Дьо Конде може да спечели доверието на обезкуражените от липсата на Тюрен войски. Конде оставил маршал Люксембург да поддържа във Фландрия интересите на Франция и се заел да възпре напредващия Монтекуколи. Бил тъй буен при Сенеф, а тук се показал търпелив. Геният му бил гъвкав и той проявил изкусността на Тюрен: два прости лагера спрели устрема на германската армия и принудили Монтекуколи да прекрати обсадата на Агно и на Саверн. Подир тази кампания, не тъй внушителна като водената при Сенеф и предизвикваща по-положителни оценки, принцът вече не се включил във военни действия. Искало му се неговият син да командва; предлагал да му стане съветник, ала кралят не искал пълководци да бъдат младежи, нито пък принцове; той се примирил мъчително дори с потребността да използва принц Дьо Конде: завистта на Лувоа спрямо Тюрен го била подтикнала донейде, наедно със самото име Конде, да му повери ръководенето на войските.

Принцът се оттеглил в Шантийѝ и съвсем рядко посещавал Версай, за да се убеди колко е засенчена славата му на едно място, където придворните ценят само висшето благоволение. Прекарал остатъка от живота си, мъчен от подагра, като се утешавал от болките и от оттеглянето си, разговаряйки с гениални хора от всякакъв вид, каквито тогава имало в изобилие във Франция. Бил достоен слушател и отбирал от всички науки и изкуства, в които те блестели. Будел възхищение и след оттеглянето си. Все пак накрая оня плам, който през младостта му го бил превърнал в буен и страстен герой, изтощил силите на неговото тяло, по рождение по-скоро подвижно, отколкото яко — грохнал преждевременно, умът отслабнал редом с плътта и през последните две години на живота му от великия Конде не останало нищо: умрял през 1686 г. Монтекуколи престанал да служи на императора тъкмо по времето, когато принц Дьо Конде спрял да командва френски войници.

Разпространено, ала недостойно е мнението, че Монтекуколи се отказал да бъде главнокомандващ след смъртта на Тюрен, понеже уж според самия него нямало с кого да се съревновава. Това би било глупост, макар дори и Конде вече да го нямало. Изобщо не е твърдял такива глупости, каквито му приписват, напротив, сражавал се още с французите през онази година и ги принудил пак да минават през Рейн. Пък и кой ли пълководец би заявил на господаря си: „Не желая да ви служа вече, враговете ви са твърде слаби и превъзходството ми е прекомерно“?